Джейн Ан Кренц
Авантюристът (8)

Седма глава

— Заслужила съм някои обяснения, Гидеон — Сара яростно режеше с нож стъблата на прясно броколи. Тя остави зеленчука в една цедка и взе морков и белачка.

След като Джейк Савидж се качи в колата си и замина да си търси мотел в близкия град, в хижата настъпи напрегнато мълчание. Джейк изглежда не се обиди от това, че Гидеон не го покани да остане при тях през нощта. Сара имаше чувството, че този човек не можеше да се обиди лесно. Така беше свикнал всички да му се възхищават, че и през ум не можеше да му мине, че го обиждат.

— Какво искаш да знаеш? — Гидеон седеше на масата в кухнята, а пред него имаше студена бира. Изглеждаше отчужден и затворен, както когато го видя за първи път на прага на къщата му.

— Ами, бихме могли да започнем с истинското ти име, да речем — каза Сара кисело, докато яростно белеше моркова.

— Истинското ми име е Гидеон.

— Гидеон чий?

— Има ли значение?

— Има значение, дявол да го вземе. Кое е истинското ти име?

— Моето истинско име е Трейс. На това име имам един куп кредитни карти, номер на социалната осигуровка и шофьорска книжка. Колко по-истинско искаш да бъде?

— Какво ти беше името, преди да се наречеш Трейс? — попита тя през стиснати зъби. — В миналото, когато сте били партньори с прочутия Джейк Савидж? Той прокара ръка през косата си.

— Карсън.

— Карсън — повтори тя името и направи пауза, за да изпита звученето му. — Не е лошо. Но повече ми харесва Трейс. Може би защото се представи с това име, когато се запознахме. Може би защото се любихме, когато се казваше Трейс. — Е добре, да преминем на следващия въпрос. Какво точно се случи тогава в джунглата, където и двамата уж сте изчезнали? И в коя джунгла беше това, все пак?

Гидеон забави отговора си.

— Сега вече няма никакво значение. Казах ти, че „Савидж и Компания“ понякога изпълняваха странни поръчки из цяла Южна Америка.

— И?

— И тази беше една от най-странните. От този тип, дето не трябва да задаваш много-много ненужни въпроси и си получаваш заплащането в брой. При доставката на стоката. По принцип „Савидж и Компания“ не се залавяха с нищо незаконно, но понякога беше трудно да се определи границата между законното и незаконното.

— Ти никога не би направил нищо незаконно — обяви Сара.

Гидеон едва-едва изви ъгълчето на устните си.

— Проблемът е в това, че понятието за законност се променя много на юг от Тиджуана.

— Представям си. Добре, продължавай.

— Както казах, просто трябваше да свършим една работа. За която на „Савидж и Компания“ щяха да платят много пари. Трябваше да закараме товар с продоволствия за група археолози, които правеха разкопки на стари индиански развалини дълбоко в джунглата. Но се оказа, че хората, които чакаха продоволствията, не бяха законни изследователи. Бяха контрабандисти на антики. Видяхме и научихме повече, отколкото трябваше, а те не искаха да имат живи свидетели.

— О, Боже мой! — пое си дъх Сара. — И какво се случи?

— Причакаха ни в засада и ни нападнаха на връщане, когато излизахме от джунглата.

— Така наречените археолози?

Гидеон кимна.

— Сигурно са били те, макар че не можах да ги видя отблизо.

Сара го гледаше шокирана.

— И как се спасихте?

— С малко късмет и благодарение на предварителното проучване на терена, което бях направил, преди да отидем при тях. Това беше моята специалност, Сара. Моят принос към „Савидж и Компания“. Аз извършвах целите проучвателни работи по дадена поръчка, правех всичките приготовления, проверявах хората, свързани с поръчката. Предварително се спирах на всяка подробност, предвиждах развитието на нещата в най-лошия случай и се подготвяхме за него. Да ни пречукат клиенти е една от най-лошите вероятности. Но аз винаги я вземах предвид.

— А Джейк Савидж точно какъв принос имаше към компанията? — попита Сара сухо.

Гидеон я погледна с насмешка.

— Отговаряше за външния блясък. Какво друго? Нали го видя. Той изграждаше доброто име на тима ни и привнасяше стил. Търговец по природа. Той беше точно такъв, какъвто хората очакваха да видят, когато наемаха професионален авантюрист, за каквато и да е работа. Има това качество да кара хората да вярват, че може с всичко да се справи. И наистина се справяхме. Репутацията ни на юг беше страхотна. Винаги добре си свършвахме работата.

— И винаги си получавахте дял от меда — тихо заключи Сара.

Гидеон сви рамене.

— Това беше работа. Поне за мене. Джейк също, разбира се, я харесваше заради парите. А той имаше нужда от много пари, защото ги пилееше, изтичаха през пръстите му. Но истината е, че повечето си удари правеше благодарение на факта, че беше станал жива легенда. Беше се вманиачил по собствената си репутация. Като влезеше, в който и да е бар от Мексико Сити до Буенос Айрес, всичките жени си падаха по него. А пък мъжете искаха да се похвалят, че го познават и са пили бира заедно.

— Но всъщност ти си бил този, който наистина е вършел работата в „Савидж и Компания“, нали? — каза Сара, убедена, че е права. — Ти си бил стратегът, ти си правел плановете и си познавал терена.

— Джейк си имаше своето място за името на компанията. Привличаше поръчки и инвеститори като мухи на мед. Но истината е, че и едни бонбони за Деня на вси светии не можеше да купи сам, без чужда помощ.

Сара започна да се киска, преди да може да се овладее. Когато видя, че Гидеон я гледа с любопитство, глътна глътка вино, за да се възвърне към твърдото си поведение. Нямаше да престане да го върти на шиш, докато не получи отговор на всичко, което я интересуваше.

— Така че „Савидж и Компания“ не биха просъществували дори и една седмица, без ти да дърпаш конците зад кулисите.

— Бяхме партньори. И партньорството ни беше много успешно в повечето случаи и беше изгодно и за двамата. Печелехме много пари. Натрупахме бързи печалби. Човек привиква с адреналина така, както и с всичко друго.

Сара го погледна остро.

— Още ли имаш желание за силни усещания?

Гидеон леко се усмихна.

— Не повече от веднъж в годината, когато уж отивам на почивка, а се занимавам с търсене на съкровища.

— Добре — продължи Сара категорично, решила да не позволява да бъде отклонена от темата. — Какво се случи, когато ви изчакаха в засада? Защо ти и Джейк се разделихте и всеки от вас е мислел, че другият е мъртъв? Какво стана?

Гидеон отпи от бирата си и се замисли.

— Не зная.

— Как така не знаеш? Нали си бил там?

— Бях там, така е. Но това не означава, че зная какво е станало. Всичко, което зная е, че бяхме само двамата в един джип по пътя в джунглата. Носехме парите, с които така наречените археолози ни бяха платили за получените си продоволствия. И в следващия момент някак си почувствах, че вече не сме само двамата.

— Почувствал си? — вниманието на Сара беше привлечено от странния израз. — Какво значи това?

Гидеон направи припрян жест.

— Точно каквото казах. Не се виждаше никой нито пред нас, нито след нас, но имах чувството, че ни се случва нещо изключително неприятно. Казах на Джейк, че ще е най-добре да слезем от джипа и да се скрием. Знаех едно място, където можехме да изчезнем, докато се размине опасността. Обикновено той се доверяваше на моя инстинкт. Всъщност винаги ми вярваше. Но този път ми каза, че съм луд. Аз бях на волана. Спрях, взех куфара с парите и тръгнах към джунглата. Джейк нямаше друг избор, освен да ме последва.

— Но не искаше да дойде с теб?

— Да — Гидеон замълча за малко, замислен над нещо свое. — Две минути след като бяхме слезли от джипа, чухме да се стреля там, на пътя. След това настъпи страхотна шумотевица из листака. Хората, които бяха нападнали джипа, бяха разбрали, че е празен, и започнаха да търсят притежателите на пакета от акциите на „Савидж и Компания“. Аз тръгнах по посока на една пещера, която бях намерил на една от картите. Но Джейк боксуваше. Не разбирах защо му е толкова трудно да върви с мен и защо продължаваше да спори.

— Може би е бил дезориентиран и изплашен.

— По дяволите, и аз бях изплашен, но поне не бях дезориентиран. Аз никога не загубвам ориентация.

— Това също ли е инстинкт?

— Наречи го, както щеш. Във всеки случай, заведох Джейк в пещерата и там открихме тунела, за който един стар водач ми беше казал. Той минаваше през един хълм и излизаше от другата страна. Идеално скривалище. Бях го отбелязал и го имах предвид за такава непредвидена опасност.

Сара изведнъж забрави за решението си да се държи твърдо. Беше очарована от историята на Гидеон.

— Колко умно от твоя страна!

Той направи гримаса.

— Ами, това беше най-доброто, което можа да ми хрумне при тези обстоятелства. За нещастие, от другата страна на пещерата имаше тесен проход над дефилето. Толкова тесен, че по него можеше да минем само един по един. Аз тръгнах пръв и носех парите, а Джейк ме последва. По някое време изглежда се е изплашил. Каза ми, че ще рискува и ще се скрие в пещерата. Извиках му, че е глупак и се опитах да му хвърля една лиана, на която да се придържа. Но той изпадна в паника и се втурна към пещерата.

— И оттогава не си го виждал — заключи Сара.

— До днес. Когато излязох от джунглата няколко дни по-късно, открих, че и двамата ни мислят за мъртви. Според местните слухове, обаче, за главите ни предлагали добри цени, ако се случи да се появим. На контрабандистите им трябвахме мъртви. Направих им тази услуга. Отпътувах от острова с един рибарски кораб и така сложих край на всичко.

— А защо трябваше да променяш името си и идентичността си?

Гидеон започна да върти кутията бира в ръцете си.

— Трудно е да се обясни. Истината е, че в това виждах добра възможност да започна отначало. Исках повече да не се занимавам с работата, която вършеха в „Савидж и Компания“. Дванайсет години в този бранш ми бяха предостатъчни. През тринадесетата година можеше и да ме убият. Но невинаги е лесно да се откажеш. Наистина не бях прочут като Джейк, но все пак ме познаваха много хора, знаеха и с какво се занимавах в миналото. Някои ми имаха зъб, като онези контрабандисти, които се опитаха да се отърват от нас след последното пътешествие. Както и да е, беше по-лесно да започна начисто.

Точно като някой от моите герои, помисли си Сара в пристъп на симпатия. Гидеон беше обърнал гръб на миналото си, за да търси нов живот.

— А Джейк?

— Не бях сигурен дали е мъртъв. Всъщност, мислех си, че имаше голяма вероятност да се е спасил. Отне ми няколко месеца, направих доста проучвания, но най-накрая открих, че си е съвсем жив и здрав и се занимава с бизнес под името Слотър.

— Значи през цялото време си знаел кой е и къде се намира, така ли?

— Казах ти, че по принцип обичам да предвиждам всичко, което евентуално би могло да се случи — обясни й спокойно Гидеон.

Сара си взе виното и седна срещу него, обмисляйки бързо казаното от него.

— Не си искал да те намери пак, нали?

— Точно така.

— Защото си се страхувал, че ще те убеждава да се върнеш пак към същия бизнес заедно с него, а си искал да стоиш далеч от всичко това, така ли?

Гидеон се подвоуми.

— Отчасти, да, предполагам, но това не беше всичко. Можех да не се поддам на неговите настоявания. Но истината е, че никога повече не исках да си имам работа с него. Или с когото и да е от хората от миналото — той я погледна в очите. — Звучи ли убедително?

— Разбира се. Имал си правото да опиташ да тръгнеш по нов път. И какъв по-добър начин да го направиш, освен под ново име? Но Джейк защо си е сменил името, когато се е спасил от джунглата? О! — Сара се удари с ръка по устата, защото в този момент се сети какъв е отговорът на въпроса й.

— Какво има, Сара?

— Да, сега разбирам. Той е трябвало да си смени името, нали? Защото е мислел, че ти или си мъртъв, или предпочиташ да те смятат за изчезнал, а е знаел, че без теб „Савидж и Компания“ на практика стават несъстоятелни. Знаел е, че не може да се справи без теб. По-добре е било да си отиде като легенда, отколкото да продължи да съществува като бивше величие, което с нищо не може да се справи. Трябвало е да мисли за репутацията си, а както ти каза, репутацията му е била всичко за него. Не е можел да понесе мисълта, че ще си развали репутацията, като покаже колко е некомпетентен и неспособен да управлява „Савидж и Компания“ без теб.

Гидеон я гледаше.

— Наистина ли мислиш, че това е била причината да си смени името?

— Ако размислиш, изглежда много логично.

— Винаги съм смятал, че използва друго име, защото се е страхувал да не се натъкне пак на онези контрабандисти — бавно каза Гидеон. — Или на някого като тях. Кой знае какви други каши е забърквал зад гърба ми!

— Може и това отчасти да е имало нещо общо с решението му да си смени името, но се съмнявам дали това е била причината, за да го направи завинаги — Сара се наведе напред. — Кажи ми нещо. Казваш, че отдалеч си го следил. С какво се занимава през последните пет години?

— През повечето време с разни незначителни неща. Ниско платени екскурзоводски задачи — с туристи, които искат да отидат на пикник в джунглата близо до някои стари развалини. От този род — добави Гидеон разсеяно. — Не съм му отдавал никакво значение. Всичко, което ме е интересувало, е да го държа далеч от себе си и да не ми се пречка.

Сара прехапа устните си.

— Но сега той доста ти се изпречи, нали? И изцяло по моя вина. Аз го доведох право при теб.

Гидеон я погледна иронично.

— Я ми кажи на колко така наречени търсачи на съкровища, специалисти по спасителни работи, любители авантюристи и всякакви неудачници от този бранш си се обадила, когато най-напред си започнала твоите проучвания във връзка с „Великолепната експедиция“?

— Поне на две дузини — призна си тя. — Разбираш ли, в началото не знаех какво точно ми трябва.

— Две дузини! По дяволите!

— Не се тревожи — успокои го Сара припряно. — За Цветята съм споменавала само пред теб и пред Слотър, или Савидж, каквото му е там името.

— Предполагам, че това е нещо, за което трябва да съм ти благодарен — Гидеон я погледна право в очите. — Две дузини! И какво те накара да се спреш точно на мен всред тази многотия?

— Поради две причини. Преди всичко, щом писмото ти пристигна, разбрах, че ми трябваш ти и никой друг, за да ми помогнеш в търсенето.

— Прословутата интуиция на Флийтуд с ново попадение.

— Не ми се присмивай. Така беше, но имаше и втора причина да те избера. Ти не искаше пари. Всъщност, след като ти споменах за Цветята, ти дори се опита да ме разубедиш — да не си губя времето, помниш ли?

— Помня много добре. Заради всичките добрини, които произлязоха от това.

— Всички други се оказаха ветрогонци или открити мошеници, които искаха да инвестирам в разните им проекти. Бях поканена да влагам пари във всяка изчезнала златна мина от тук до Австралия. Джим Слотър, искам да кажа Джейк, се оказа по-упорит от останалите, обаче. Беше го завладяла идеята да се сдружи с писателка. Имах чувството, че освен дето искаше да го финансирам, имаше някакви идеи да напиша книга за него или нещо от този род.

— Да, или нещо от този род — съгласи се Гидеон хладно.

Тя отмина думите му, мръщейки се замислено.

— А семейството ти как прие промяната на името ти?

— Това не беше проблем.

— Защото нямаш семейство ли?

Гидеон кимна.

— Да.

— И нямаш съпруга — каза Сара, свързвайки бързо фактите наум. — Защото тогава Лийна вече те беше напуснала, нали?

— Да.

— И чакаше Джейк Савидж, нали?

Гидеон дълго не отговори.

— Горе-долу така стоят нещата.

— Савидж и Лийна. Те са били двамата, които са ти изменили.

— Казано по този начин звучи много мелодраматично. Лийна се влюби в Джейк и аз им пречех. Беше съвсем просто.

— Ха! — Сара пак се ядоса. — Било си е най-нагло предателство. От най-лошите. Как са посмели да ти сторят това? Твоята жена с най-добрия ти приятел. Невъзможно е да се прости или да се забрави.

— Не бих се изразил така.

Сара го погледна.

— А да не би да си забравил?

— Не, но това не означава, че още им имам зъб.

— Имаш пълното право. Нищо чудно няма, че не си искал да виждаш повече Джейк Савидж.

— Щом ти го казваш. Виж какво, не бихме ли могли да сменим темата?

— И за какво да говорим?

— Ами какво ще кажеш да обсъдим незначителния въпрос за обиците на Емелина Флийтуд? Трябва да решим какво ще правим по-нататък, след като открихме къде се намира белият камък.

Сара се намръщи и продължи да бели морковите.

— Добра идея. А какво ще правиш с Джейк? Не искам той да се мотае около Цветята.

— Съгласен съм. Хвърлил е око на тези обици, това е явно. И на тебе.

— Искаш да кажеш, защото мисли да ме използва за целите на рекламата? Може и да си прав. Във всеки случай, той определено е от този тип хора, дето ще се появи в последния момент и ще предяви претенции към всички облаги. Мога да си го представя как е накарал някой фотограф и двама-трима репортери да чакат в храстите, за да направят репортаж за това как той е открил Цветята на Флийтуд.

— Да, такъв е Савидж. Винаги е обичал да бъде следван от фотографи и репортери.

— И така, какво трябва да направим?

— Да се махнем.

— Да се махнем ли? След като открихме белия камък? Не можем просто да махнем с ръка, да си отидем и да оставим Джейк Савидж да изкопае моите обици. Не е справедливо.

— Казах ти, той сам няма да ги намери. Те сега са толкова неоткриваеми, колкото и през последните няколко години.

— Наистина ли мислиш така? — попита го Сара със съмнение.

Гидеон седеше, прострял краката си пред себе си, и я гледаше.

— Вярвай ми. Познавам Джейк Савидж.

— Не съм много сигурна, че той е чак толкова некомпетентен, колкото казваш.

— Тези обици нещо пак започват да стават по-важни за теб — упрекна я Гидеон меко. — Днес следобед каза, че вече изобщо не те интересуват, но сега виждам, че пак си много запалена по този въпрос.

— Тук е важен принципът. Днес следобед не съм знаела, че Джейк Савидж ще ни се натрапи. Той няма право да слага ръце на обиците.

— Няма да го направи.

— Ти си толкова уверен — каза Сара раздразнено. — Но аз имам някакво странно чувство по отношение на него. Зная, че той ще предяви претенции над Цветята, Гидеон. — Тя потрепери, като си представи как Джейк Савидж посяга към обиците. — Просто зная, че така ще стане. А той няма никакво право.

— Бях му партньор дълго време — каза Гидеон. — Зная границите на възможностите му.

— Възможностите му са безгранични, защото няма никакви скрупули. Човек, който има скрупули, не отнема жената на най-добрия си приятел.

— Той не ми я е отнемал. Тя се влюби в него. Никой не беше виновен.

— Естествено, че никой не е бил виновен. И двамата са безскрупулни, ако питаш мен. Как си могъл да попаднеш на тези двама глупаци, Гидеон?

— По същия начин, както ти си попаднала на Ричард Едикойси и си успяла дотам да докараш нещата, че да те остави пред олтара. Случват се такива работи.

Тя въздъхна.

— Да, така е.

Замълчаха. Чуваше се как зеленчуците врат на печката. Сара барабанеше с пръсти по плота, загледана в облака пара, който излизаше от тенджерата.

— Сара?

— Да, Гидеон?

— За това, което се случи между нас днес следобед…

Тя го погледна през рамото си и срещна внимателния му поглед.

— Какво?

— Зная, че аз бях твърде настоятелен и избързах.

— Не си избързал.

— Да, така е. През последните няколко дни ти се опитваше да ми се противопоставиш.

Тя се усмихна.

— Но не много успешно.

— Сигурна ли си, че не съжаляваш?

— Сигурна съм. А ти?

Той изглежда се изненада от въпроса й.

— Не, дявол да го вземе. Защо трябва да съжалявам?

— Защо ли, наистина? — промърмори тя, докато сипваше зеленчуците.

 

Три часа по-късно Гидеон спечели ръка в играта на карти. Той непрекъснато печелеше, откакто бяха започнали да играят малко след вечеря.

— Не си концентрирана — обвиняваше я той.

— Зная — Сара облегна лактите си на масата и подпря брадичка на сключените си ръце.

— Пак ли за обиците мислиш?

— Не.

— За Савидж ли?

— Не.

Гидеон се облегна назад на стола си.

— Тогава за какво мислиш?

— За нас.

Очите му се присвиха.

— И какво мислиш за нас?

— Питам се какво да правя по-нататък, ако е необходимо да ти кажа. Откакто те срещнах, нищо не върви така, както си го представях.

— Знаех си — каза бързо Гидеон, — че съжаляваш.

— Не съжалявам — възрази му тя. — Просто се чувствам объркана по отношение на някои неща.

— Като? — предизвика я той грубо.

— Като ухажването — какво да правя по-нататък?

— Ухажването свърши — обяви Гидеон и се изправи.

Сара го погледна изненадано.

— Свърши ли?

— Точно така, свърши. Ние вече няма да се занимаваме с ухажване. То приключи днес следобед, когато те съблазних върху онзи бял камък. Сега това между нас е любовна история.

Той заобиколи масата, наведе се и я повдигна от стола й.

— Какво си намислил, какво правиш? — но вече пулсът й препускаше в сладко предчувствие.

— Ами на какво ти прилича това, което правя? — той излезе от кухнята, носейки я като перце. — Отнасям те в леглото.

— О!

— Това ли е всичко, което можеш да ми кажеш — о? — той мина през вратата на спалнята и леко я пусна на леглото.

Тя му се усмихваше в тъмнината.

— Истината е, че всичко това е така ужасно романтично, че аз просто нямам думи.

Той се усмихна и започна да я съблича.

— Ти твърдо си решила и предубедила да ме смяташ за романтичен герой, нали?

— Добре знаеш, че не си продукт на моето въображение. Ти си обаятелен, романтичен мъж и аз… — тя прекъсна изведнъж, когато той седна до нея върху юргана. Още не беше дошло времето да му каже колко страстно го обича. Той още не беше готов да си позволи да повярва, че се е влюбил, макар че тя беше убедена, че той също я обича.

— И ти какво? — Гидеон я притисна силно, галейки я по деликатната извивка на рамото й.

— Аз мисля, че ти си най-привлекателният мъж, който някога съм срещала — тя се наведе над него и започна да го целува, вплитайки краката си в неговите.

— Не съм много сигурен — каза Гидеон и се зае да разкопчава джинсите й, — но това, което със сигурност зная, е, че ти си най-вълнуващото събитие, което съм преживявал. — Той остави джинсите й и обгради лицето й с длани. — Сара?

— Да?

— Обещай ми, че няма да си отиваш и задълго ще останеш в моя живот.

— Кълна ти се, Гидеон, оставам завинаги.

— Не давай неизпълними обещания — посъветва я той. — Закълни се само, че ще ми дадеш малко време.

— Обричам ти цялото си време на този свят — тя го целуна по твърдите устни.

Той изтълкува мълчаливата й покана като поощрение, запрегръща я яростно и след това разговорът им секна.

 

Сара месеше тесто за царевични питки следващата сутрин. От банята се чуваше плискането на душа. Тя се опитваше да прецени кога да започне да пържи питките, когато изведнъж черният джип изрева, вече в отбивката от пътя.

— Проклет човек — промърмори си тя и отиде до прозореца. Джейк Савидж слезе от колата. Както винаги, изглеждаше изключително красив. Питаше се дали не пътува с личния си прислужник. Никой нормален мъж не можеше сам да поддържа панталоните си така изгладени с ръб или пък ботушите си така лъснати.

Когато се качваше по стъпалата, Сара видя, че държи нещо в ръцете си. Беше букет цветя. Тя изръмжа ядно и отиде да отвори вратата.

— Добро утро, госпожице Флийтуд — Савидж й подаде цветята с театрален жест. — Помислих си, че тези цветя могат да поосвежат къщата. Хижата, която Гид е наел, не прилича много на хотел Риц, нали?

Сара машинално пое цветята.

— За нас тази хижа е идеална — зад нея все още се чуваше силното плющене на душа. Искаше й се Гидеон да побърза и да се облече. Не й се нравеше да остава сама с Джейк Савидж. — Какво мога да направя за вас, господин Савидж?

— Можете да ме поканите на закуска. Не мога да си спомня откога не съм ял истинско домашно приготвено ядене. Кафето ли ухае така хубаво?

Сара се опитваше да измисли някакъв по-цивилизован начин да не му предложи кафе. Но не й се отдаде. През това време държеше цветята, които й беше дал.

— Ще ви сипя. Гидеон след малко ще излезе от банята.

— Благодаря — усмивката на Джейк изразяваше точно колкото бе необходимо момчешко мъжествен чар и благодарност. Той я последва в кухнята. — Май че малко ви притеснявам, ще го признаете ли?

— Да, така е.

— Успокойте се. Не съм дошъл заради обиците, ако това ви притеснява — каза Джейк и седна на масата, където обикновено седеше Гидеон. — Но мога да ви уредя страхотна реклама както за вас, така и за себе си, когато ги намерите. Малко рекламен шум няма да навреди на една писателка, нали?

Сара я полазиха студени тръпки. Много внимателно тя постави цветята в съд с вода.

— Как ме намерихте тук, в планината?

— Един от съседите ви ми каза, че сте отпътували за крайбрежието, където трябва да се срещнете с издателя на едно списание, наречено „Иманярство“. А след това едно нещо довеждаше до друго. Говорих с някои от съседите на Гидеон, между които и този, който ви е дал хижата си. И най-накрая разбрах точно кой е Гидеон Трейс. Когато показах една негова стара снимка на човека, който работи в мотела, където сте отседнали, вече се убедих със сигурност. Страхотни съвпадения, нали? Да намеря Гидеон заедно с вас самата?

— Удивително.

За кратко Джейк сякаш се разкайваше за нещо.

— Хей, аз не исках да ви изплаша.

— Не сте ме изплашили — тя му наля чаша кафе и го сложи на масата пред него. — Къде живеете, откакто се случи това в джунглата?

— Гид ви е разказал историята, а? А разказа ли ви как ме хванаха като в капан в онази пещера, когато той избяга?

— Каза ми, че вие не сте се съгласили с идеята му — каза тя предпазливо.

Джейк сви рамене.

— Не тая лоши чувства. Не обвинявам Гид за това, че ме остави. Така се е получило. Понякога трябва да гледаш първо да спасяваш себе си и да оставиш партньора си на неговия късмет. Кой знае? Може би ако аз бях на неговото място, бих постъпил по същия начин — но ироничната му усмивка и ясните му сини очи красноречиво говореха, че той никога не би зарязал партньора си в следващите милион години. И че може да се разчита на човек като Джейк Савидж.

Сара го гледаше с нарастващо възхищение. Наля си чай и седна на масата.

— Това е много великодушно от ваша страна, господин Савидж.

— Наричай ме Джейк. Или Джим. Няма значение. И да си говорим на „ти“. Хей, това кафе е страхотно. Вярвал ли съм, че старият ми приятел Гид ще си намери такава жена, която да приготвя закуска по това време? Той никога не повтаря грешките си. Отдавна ли сте заедно — ти и Гид?

— Познаваме се от повече от четири месеца — каза Сара.

Джейк кимна.

— Кога му каза за Цветята на Флийтуд?

— Защо?

— Просто любопитство. Чудех се дали Гид все още се занимава със същото, както обикновено. Директно ли ти поиска пари и дял от намереното? Той така правеше.

Сара разбъркваше чая си. Мислеше си, че Гидеон й поиска един чифт от обиците — по негов избор.

— Не съм му платила нито грош.

Джим се усмихна. Широко откри блестящо бели зъби.

— Трябва да те предупредя, малка госпожице, Гид никога не работи безплатно. Ако не е поискал директно пари, тогава това означава, че наистина вярва в съществуването на съкровището и освен това означава, че е хвърлил око на значителна част от него. Сигурна ли си, че нямате някакво споразумение, което да му гарантира парче от тортата?

— Имаме устно споразумение — каза Сара неуверено.

— По дяволите! Това е много лошо — Джейк я изгледа със съжаление. — Тогава моят съвет е да бъдеш много предпазлива, Сара. Много, много предпазлива. Гид и аз също имахме устно споразумение, преди да отидем в онази джунгла преди пет години. Аз не само че не получих никакъв дял, но и едва не загинах в проклетата пещера.

Сара чу, че душът спря, но цялото й внимание беше насочено към Джейк Савидж.

— Ти се опитваш да ме изплашиш, нали? Опитваш се да ме накараш да нямам доверие на Гидеон.

— Всичко, което казвам, е да си пазиш гърба. И съкровището. А ако не знаеш как точно да се пазиш, наеми мен. Ще го направя заради теб. Имам опит и в двата бранша.

— Да те наема?

— Защо не? Наречи ме консултант. Аз ще се заема с медиите и ще те пазя от Гидеон. Гидеон върши работа, но човек трябва да си държи очите отворени.

— И в замяна искаш само незначително заплащане и пълно доверие за намирането на Цветята, така ли?

— Мисля, че ще се убедиш, че заслужавам всяка получена стотинка, Сара. Само попитай, който и да е от старите ми клиенти — Джейк се пресегна и сложи ръката си върху нейната. Сините му очи бяха сериозни и изпълнени с разбиране. — Всичко, което ти искаш, са Цветята. Всичко, което аз искам, е рекламен шум, за да мога да привлека наистина големи инвеститори. От този проект за падналия самолет, натоварен със злато, ще излезе нещо значително. Ти и аз можем да работим заедно, дори и без Гидеон. Както казах, всъщност не ни е необходимо дори наистина да намираме съкровището.

— А Гидеон? — Сара издърпа ръката си.

— Да — каза Гидеон от вратата. — Аз къде отивам?

Сара скочи и го погледна. Той си закопчаваше ризата, влизайки в кухнята. Очите му бяха студени. Тя знаеше, че е видял ръцете им. Искаше й се да отиде при него и да го увери, че нищо не се е променило. Но той вече седна и започна да пие кафе.

— Ако и ти се присъединиш към нас, ще получиш своя дял, както обикновено — каза Джейк безгрижно. — Просто се опитвам да убедя Сара да ми позволи да се занимая с пресата.

— Не ни е необходимо вниманието на медиите — каза Сара, гледайки към Гидеон.

— Точно така — каза Гидеон. — Последното нещо, от което се нуждаем, е рекламният оркестър на медиите. Време е да си тръгваш, Джейк.

— Можем да си направим много услуги един на друг, Гид. Навремето много ни биваше. Можем да започнем пак.

— Не.

— Помисли си. И не ми казвай, че не съжаляваш за старото време. Или че не ти липсват парите.

— Обирай си крушите, Джейк.

— Хайде, Гид, та това съм аз, твоят стар приятел.

— Махай се — каза Гидеон много тихо. — Веднага!

Сара сякаш замръзна от ледения глас на Гидеон. Тя погледна Джейк и видя за миг как сините му очи заискриха от гняв и възмущение.

Но този израз почти веднага изчезна и на негово място се върна блясъкът на самодоволството. Той стана.

— Добре де, добре. Успокой се. Хей, вече съм си тръгнал, не виждаш ли? Значи съвсем си забравил добрите стари времена. Променил си се, Гид — той се обърна към Сара. — Слушай, ако размислиш, обади ми се, Сара. Можеш да оставиш съобщение на този номер по всяко време на денонощието.

Той бързо изписа някакъв телефонен номер на гърба на визитна картичка и се пресегна през масата, за да я подаде на Сара. Той обгърна ръката й и прегъна пръстите й около картичката много фамилиарно. След това стана и самоуверено излезе от стаята. Почти веднага се чу изреваването на мотора на джипа му.

Сара погледна картичката в ръката си. „Слотър и Компания“. Джеймс Слотър, президент. Нямаше адрес, и само номер на пощенска кутия в Анахайм, Калифорния. В това имаше някаква логика. В Анахайм е Дисниленд. Тя вдигна поглед и видя, че Гидеон я наблюдава над чашата си.

— Вие двамата хубавичко си побъбрихте, докато бях в банята, нали?

— Не ставай мнителен. Не е моя вината, че той се натрапи.

— Натрапи ли се?

— Разбира се. А сега престани да ме тормозиш.

— Хайде да закусим и да си събираме багажа, Сара.

— Да си събираме багажа ли? — Сара се намръщи. — Гидеон, снощи много мислих и чувството ми е, че не трябва да оставяме Цветята. Точно сега, когато Джейк Савидж се навърта около тях. Нещо ми подсказва, че се опитва да намери Цветята, че ще дойде, а дори може и да сложи мръсните си ръце на тях. Имам такова чувство…

— Казах ти, че няма да ги намери. По дяволите, Сара, недей да спориш с мене. Нямаме време. Цветята засега са в пълна безопасност. Ние ще се махнем оттук.

— Не и без Цветята, Гидеон.

— Забрави Цветята. Ще се върнем за тях. Някога.

— Но, Гидеон…

— Искам да сме тръгнали до осем часа.

Сара се изправи, загубила търпение. Тя се хвана с две ръце за масата и го погледна.

— Аз съм ръководителят на тази малка експедиция, забрави ли? Аз казвам, че оставаме и ще изкопаем обиците, така че Джейк Савидж да не сложи ръка на тях.

— Не — Гидеон отпи от кафето си. — Ти не си ръководителят. Ние сме партньори.

— О, да, прав си. Ти си се включил заради дял от намереното, нали? Без малко да забравя.

— Сигурен съм, че Савидж ти го е напомнил.

— Наистина каза нещо такова — че никога не работиш безплатно — отговори Сара троснато. — Но аз бях започнала да мисля, че нашето партньорство е нещо повече от делово споразумение.

— Да не би да си мислиш, че ще се откажа от претенциите си върху единия чифт от Цветята, само защото имаме любовна връзка? Затова ли спиш с мен? Въобразяваш си, че ще ме убедиш да не си вземам дяла, когато всичко това свърши?

С тези думи той сякаш й удари плесник през лицето. Сара се задъха от шока. Тя отстъпи назад. Очите й се бяха разширили от обида и гняв.

— Прав си — пошепна тя, като цялата трепереше. — Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре. Отивам да събирам багажа.