Джейн Ан Кренц
Авантюристът (2)

Първа глава

По-голяма и по-грозна котка, Сара не беше виждала. Истинско котешко чудовище, поне десет или дванайсет килограма, при това само мускули.

Козината й беше, на петна, нещо средно между оранжеви и кафяви на цвят, изпъстрена тук-там с черно и бежово, сякаш за по-интересно. Едното й ухо беше откъснато и имаше няколко стари белега, но иначе изглеждаше в отлично физическо състояние. Сара си помисли, че тази котка вероятно е спечелвала всички битки, в които е решавала да участва. Съмняваше се дали изобщо някога в живота си е мъркала.

— Извинявай — обърна се Сара към котката, която се беше простряла на най-горното стъпало, така че изцяло препречваше входа към верандата. — Би ли имала нещо против да почукам?

Животното дори не си направи труда да вдигне глава, а само махна веднъж с опашка в знак на предупреждение. Отвори си очите, така че образуваха тесни цепнатини, и я погледна не особено дружелюбно. Сара се усети прикована от две студени като камък златистозелени очи.

— Както виждам, не си от най-гостоприемните. Много отдавна е трябвало да се спазарят и вместо теб да си вземат копой. Каква си ти всъщност? Да не си котка пазач?

Животното продължаваше да я гледа отчуждено с очи като скъпоценни камъни. Сара се огледа с надеждата да открие някакви признаци на човешко присъствие, но не откри кой знае какви.

Старата, обрулена от времето къща във викториански стил, която Сара най-накрая беше успяла да открие след усърдно търсене, беше кацнала на стръмния бряг непосредствено до океана. Тази сутрин водите му бяха обгърнати от воала на мъглите, надвиснали като черна магия.

Къщата с всичките си старинни архитектурни орнаменти изглеждаше излиняла, негостоприемна и надменна като стара кралска особа.

Най-близката сграда на съседите беше на известно разстояние, скрита от плътна стена дървета. Далечният грохот на вълните и безспирният шепот на боровете бяха единствените звуци, които се чуваха. Очевидно неслучайно, домът на Гидеон Трейс беше отделен в свой собствен свят и котката беше единственото доказателство, че тук все пак живее някой.

Сара пак се вгледа в огромната котка и най-накрая въздъхна:

— Много съжалявам, но ще почукам все пак, независимо дали си съгласна или не.

Котката я гледаше втренчено.

Сара предпазливо мина по края на стълбите, чевръсто се изкачи на широката тераса, без да обръща внимание на нервните удари на опашката зад гърба й. Но животното не се помръдна, за да се опита да я спре, когато отиде до вратата.

Тъкмо се канеше да почука, когато я спря неясно усещане за нечие присъствие. В този миг вратата се отвори. Сара вдигна поглед и за втори път тази сутрин се оказа прикована от чифт ледени, златистозелени очи. Сега поне бяха човешки. Като че ли човешки.

— Коя сте вие, по дяволите, и какво искате?

За миг Сара имаше чувството, че времето е спряло. Стоеше на верандата, загледана в мъжа пред себе си, хипнотизирана от очите му на звяр от джунглата и от каменно грубия му глас. Откакто беше предприела тази авантюра, за първи път й хрумна, че задачата може би не е по силите й.

Гидеон Трейс изглеждаше грамаден, студен и опасен.

— Да, разбира се — промълви тя най-после. — Сега си давам сметка, че приличате малко на котката.

Мъжът присви очите си така, както беше направило животното на стълбите към верандата. Той не се помръдваше — просто стоеше на вратата, голям и негостоприемен. Беше с джинси и избеляла синя работна риза.

— Продавате ли нещо, мадам?

Сара се опомни бързо и изобрази най-пленителната си усмивка. Подаде му ръка.

— Може и така да се каже. Аз съм Сара Флийтуд. Чаках с нетърпение да се запознаем. Вие сте Гидеон Трейс, нали?

Той погледна протегнатата ръка, сякаш се колебаеше дали да я поеме или да я захапе. Когато Сара срещна отново погледа му й се стори, че той едва прикрива изненадата си.

— Да, аз съм Трейс — едрата му длан за съвсем кратко обгърна нейната, като едва не премаза пръстите й. Той веднага се отдръпна, мръщейки се. — Вие ли сте онази Флийтуд, която ми изпраща писма от няколко месеца? Същата, която ми писа за легендата за Цветята?

— Това съм аз — Сара стискаше презрамката на огромната си трицветна чанта — в черно, бяло и жълто. — Бих искала да поговоря с вас по-подробно за легендата, защото съм решила да търся Цветята. Ако трябва да бъда напълно откровена, надявам се да ви убедя да тръгнете с мен в ролята на консултант. Ето какво имах предвид, когато ви казах, че съм дошла да ви продам нещо. Всъщност може и така да се каже. Надявам се да ви продам не, а да ви убедя да приемете една моя страхотна идея. Разбирате ли, аз…

— Чакайте малко! — Трейс я прекъсна и с жест.

Сара не обърна внимание на повдигнатата му длан, твърде развълнувана сега, когато беше го издирала.

— Нямам никакъв опит в златотърсачеството и си помислих, че мога да разчитам на вашите съвети. Ще ви платя, естествено. Какво е заплащането на консултантите по иманярство сега? Дали ще ми излезе по-евтино, ако ви наема за цяла седмица, или пък ще бъде същото, ако ви плащам на ден? Сигурна съм, че ще можем да се споразумеем. Добре съм обмислила всичко и…

— Казах ви, почакайте малко! — лицето на Гидеон Трейс изразяваше същата строгост и неприветливост като на котката. — Винаги ли сте такава… Възторжена?

Сара се изчерви.

— Съжалявам, като че ли поизбързах, нали? Както казват приятелките ми, понякога съм малко импулсивна. Но какво ли разбират те? Във всеки случай, толкова се радвам, че ви намерих, господин Трейс, защото чувствам, че нашето съдружие ще бъде изключително изгодно и за двете страни — и тя пак го награди с една от най-обаятелните си усмивки.

Но като че ли усмивката й го накара да бъде още по-предпазлив. Силното му лице далеч не издаваше сърдечен характер. Златистозелените очи проблеснаха, когато я погледна.

— Как ме открихте?

— Попитах за вас на бензиностанцията.

— Може би и аз трябва да отида на бензиностанцията, за да ги попитам какво да правя с вас, след като вече сте дошли.

— Мисля, че това, което сега би трябвало да направите, е да ме поканите да вляза и да ми предложите чай.

— Така ли?

Сара преглътна.

— Смятам, че това е чудесна идея.

— Аз не пия чай. И дори нямам чай вкъщи.

— Нищо. Аз винаги нося със себе си, когато пътувам — Сара пъхна ръката си в огромната чанта и на секундата извади пликче с надпис „Английска закуска“ на етикета. — Единственото, което ми трябва, е малко гореща вода. Поне гореща вода имате, нали?

Гидеон явно обмисляше подходящ отговор на въпроса й. Точно в този момент прозвуча меко, въпросително измяукване някъде близо до краката му. Сара беше сигурна, че огромният звяр от стълбите не е способен на такава нежност. Погледна надолу и видя малка, деликатна сребристосива котка с топли златисти очи.

— О, колко е сладка! — Сара приклекна и й подаде пръстите си за поздрав.

Сребристосивата котка помаха веднъж-дваж опашка, застанала до едната от износените обувки на Гидеон, и след това се протегна плавно напред. Любезно проучи пръстите на Сара и след това отри красивата си глава в протегната й ръка.

Сара погледна към Гидеон, който с явно неодобрение наблюдаваше сцената.

— Как се казва?

— Елора.

Сара беше възхитена.

— Нарекли сте я на Мистериозните пещерни храмове в Индия?

— Да — за пореден път в очите му проблесна изненада.

Сара почеса ушите на Елора и котката започна да мърка.

— Едва ли бих се осмелила да ви попитам за името на онова чудовище на стълбите.

— Мачу Пикчу.

— О, да, изчезналият град на инките — Сара се обърна, за да види голямата котка, която не беше се помръднала от своята позиция насред стъпалото. — Името май й отива, нали? Голямо и неподвижно.

Гидеон сякаш не я чу.

— Както разбирам, вие сте шофирали от Сиатъл дотук и сте тръгнали сутринта? — думите му прозвучаха така, като че ли тя беше извършила нещо изключително безсмислено.

— Да, пътувах чудесно. По пътищата нямаше почти никакво движение.

— Е, щом като сте си дали труда да изминете толкова път, бихте могли да влезете да пиете чай.

— Благодаря — Сара погали Елора още веднъж и се изправи. — Двете ви котки се различават много по характер, нали? Тогава как се разбират помежду си?

— Елора върти Мачу Пикчу на малката си лапа — явно Гидеон се беше примирил с това положение на нещата.

— Невероятно — измърмори Сара.

— Какво очаквате? Той е просто един лековерен мъжки котарак. Елора няма никакви затруднения с него. Насам, моля — Гидеон се обърна, за да й покаже накъде да върви.

Сара го следваше бързо, като се оглеждаше с неприкрито любопитство. Отвътре старата викторианска къща изглеждаше тъмна и недружелюбна. А беше и хладна.

— Сигурно струва цяло състояние отоплението на толкова стара сграда.

— Така е, но аз не се нуждая от много топлина.

Сара видя избелелите пердета, занемарените дървени подове и овехтелите мебели. Очевидно издаването на „Иманярство“ не носеше високи печалби. Или пък Гидеон Трейс просто не държеше да инвестира за облагородяване на обстановката около себе си. Жилището му не изглеждаше занемарено, реши накрая тя, а само беше тъмно и мрачно.

Иначе беше невероятно чисто и спретнато. Списанията бяха подредени на полиците в просто ужасяващ ред. Книгите, невероятно разнообразни, бяха поставени с голяма прецизност на местата си в библиотечни шкафове от пода до тавана. Повърхността на малката маса беше съвършено чиста и на нея нямаше нито една употребявана чаша.

Дори шахът, разположен на една маса в ъгъла, изглеждаше някак спретнат и подреден. Сара гледаше гравираните дървени фигури и се питаше с кого ли играе шах Гидеон. По всичко изглеждаше, че живее твърде уединено.

Тя пристъпяше бързо след неохотно поканилия я домакин. За да я заведе във всекидневната, минаха през кухнята. Тук всички прозорци гледаха към океана, като сега предлагаха панорамна гледка на надвисналите над водата тъмни мъгли. Самата стая беше просторна в стила на старите кухни и някак по-светла и гостоприемна от всекидневната. Но и тук преобладаваше впечатлението за плашещ ред.

Гостенката си даде сметка, че изобщо не е очаквала, нейният герой да е толкова добре организиран човек. Но тя не се поддаваше на тези обезкуражаващи дребни подробности.

— Седнете.

Тя не чака втора покана. Пусна огромната си чанта на един стол така, че тупна, и седна до старата маса с крака във вид на животински лапи.

— Жилището ви е много интересно.

— Аз го харесвам — Гидеон беше на мивката и пълнеше с вода стар сребрист чайник.

— От много време ли живеете тук?

— Почти пет години.

— Оттогава ли издавате и списанието си за златотърсачи?

— Приблизително.

Домакинът й очевидно не го биваше много в светските разговори. Това не изненадваше Сара. Гидеон Трейс не беше от типа хора, които непрекъснато любезничат.

— Високо ценя помощта, която ми оказвахте през последните месеци, господин Трейс. Специализираната информация, която ми предоставихте по въпросите на златотърсачеството, беше неоценимо полезна за моя роман. Сигурно ще ви зарадва новината, че във вторник изпратих в Ню Йорк ръкописа на „Великолепната експедиция“.

— Невероятно вълнуващо — съгласи се той саркастично. — Споменахте в едно от писмата си, че това е някакъв любовен роман, така ли?

— Точно така. Аз пиша романтично приключенски романи.

— Струва ми се, че тези два термина си противоречат.

— В никакъв случай. Според мен романтичното и приключенското начало се допълват много красиво. Опасностите и приключенията повишават силата на чувствата в романа и обратното — силните чувства правят приключенията по-интересни.

Гидеон определено я слушаше със скептицизъм. Той сложи две чаши на масата и сипа в едната лъжица нес кафе.

— Както разбирам, май не четете книги от този жанр? — осмели се да го попита Сара, малко разочарована, че след всичките тези месеци, през които си кореспондираха, той очевидно не си беше направил труда да купи някоя от книгите й, за да види какво представлява.

— Не, не бих казал, че чета такива книги — Гидеон върна чайника на печката.

Сара се вгледа в него, когато се обърна. Той се облегна на ръба на плота и скръсти ръце връз широките си гърди. Или тази недружелюбност и скептицизъм бяха нещо типично за характера му, или пък ако не — може би беше прекъснала някаква важна работа. Нищо чудно тъкмо да е пишел някоя статия за „Иманярство“. Тя знаеше много добре какво изпитва човек, ако бъде прекъснат, когато пише.

— Вижте, ако моментът не е подходящ, бих могла да дойда друг път — предложи тя.

— Добра идея. И кога да бъде този друг път?

— Да речем след няколко дни?

Ъгълчето на устните му се изви в едва забележима усмивка. Но това неуловимо доказателство, че разговорът го забавлява, изчезна веднага.

— Забравете го. И сега може да приключим. Имам чувството, че сте упорита. Кажете ми как така изведнъж решихте да се занимавате с издирване на съкровища, госпожице Флийтуд?

— Дошло му е времето — отговори Сара простичко.

— Какво искате да кажете с това „дошло му е времето“?

— Така ми подсказва интуицията.

— Откога знаете легендата за Цветята?

— Вече близо една година. Тази история се предава от поколение на поколение от жените в моето семейство от години насам, но никой не й е отдавал голямо значение. Когато леля ми почина преди една година, тя ми остави картата.

Гидеон не помръдна, но сякаш цветът на очите му стана по-наситен.

— Каква карта?

— Картата, която Емелина Флийтуд е начертала. Вие я споменавате в писмото си, не си ли спомняте? Пишете ми, че се съмнявате дали съществува, но тя е съвсем истинска. Леля ми я е притежавала през целия си живот, докато я завеща на мен — Сара се пресегна, взе чантата си и започна да рови. — Направила съм десетина копия, а оригинала съхранявам в сейф в банката. Донесла съм едно от копията. — Тя извади прозрачна пластмасова папка, в която пазеше лист хартия с неумело направена скица и някакви думи.

Гидеон се пресегна към папката, като за първи път показа признаци на истинско любопитство. Намръщи се, докато разглеждаше тайнствения чертеж.

— Разни карти за заровени съкровища има под път и над път. Винаги се намират хора, които твърдят, че притежават оригинала или пък се опитват да ти го продадат. Деветдесет и девет цяло и деветдесет и девет процента от тях са фалшиви. Какво ви кара да мислите, че тази е оригинална?

— Веднъж леля ми даде картата за анализ в една лаборатория, най-малкото, за да се докаже, че хартията датира от съответното време. И наистина хартията се оказа стара.

— Това още не означава, че картата е истинска, или че когато и да е, е можела да отведе до Цветята. Би могла да е начертана поради редица причини.

— Това е оригиналната карта.

Гидеон я погледна. Очите му блестяха.

— Казвате го с такава сигурност.

— Защото съм сигурна. Интуицията ми го подсказва. А интуицията ми подсказва и нещо друго, Гидеон Трейс, но до това ще стигнем по-нататък.

— Дори да предположим, че е истинска, какво ви кара да мислите, че точно вие от Флийтуд ще бъдете тази, която ще намери скъпоценностите?

— Подсказва ми го…

— Интуицията. Спомням си. Често ли ви се случва да се оставите да ви води тази ваша интуиция, госпожице Флийтуд?

— Достатъчно често, за да се науча да й отдавам съответното внимание, когато е необходимо.

Откъм пода пак се чу меко мяукане. Елора скочи леко в скута на Сара и се настани там на кълбо.

— Мисля, че е редно да ви уведомя, че не даваме такива консултации, каквито очаквате — заяви Гидеон, гледайки как ръката на гостенката му гали котката.

— Зная, че се занимавате с издаването на списанието си, но си помислих, че тази идея може да ви заинтригува. Точно във вашата сфера е. Тази легенда е така примамлива. Представете си само каква статия може да излезе в списанието ви.

— Чувал съм много приказки, примамливи като тази, ако не и повече. Но твърде малко от тях довеждат до истински находки. В действителност най-многото, което човек може да открие, е някое парче ръждясало желязо, копче или заблудена сачма от пушка. Златотърсачеството за много хора е само хоби. Никой не е забогатял от това. Повярвайте ми, от издаването на „Иманярство“ се печелят повече пари, отколкото от търсенето на такива примамливи неща.

— Е, аз възнамерявам да опитам и наистина моето мнение е, че вие трябва да обмислите предложението ми, Гидеон.

Той премигна.

— Аз ли? Че защо? — След това припряно вдигна ръка, за да предотврати отговора й. — Чакайте, не ми казвайте нищо. Интуицията ви го подсказва, нали?

— Точно така — зарадва се тя, че той я е разбрал. — И, кога можем да тръгнем? Натъпкала съм колата си с всичко необходимо и смятам, че продуктите ще ни стигнат за няколко седмици. Предлагам, ако няма да работите по поредния брой на списанието, да тръгнем утре сутринта.

Той я гледаше изпитателно.

— Да тръгнем? Просто така? Да не сте полудели? Та вие дори не ме познавате. Може да се окажа сериен убиец, по отношение на вас, най-малкото.

— Я не ставайте смешен. Аз имам чувството, че се познаваме от месеци. Всъщност откакто получих първото ви писмо.

Гидеон изглежда се стъписа.

— Вие или сте невероятно наивна, или пък удивително глупава. Вас не трябва да ви пускат да излизате навън, освен ако не сте вързана с каишка.

— Уверявам ви, че не съм нито особено наивна, нито съм глупава. Зная какво правя. В повечето случаи поне.

— Сериозно ли говорите за всичко това? Материализирате се отнякъде си ей така, от въздуха, заставате на прага ми, размахвате пред очите ми някаква стара карта и очаквате незабавно да се включа във вашата идиотска експедиция?

— На мен по ми харесва да я наричам търсене на приключения. А във всички приключения участва странстващ рицар. Избраният сте вие.

— А вие коя сте според вас? Да не се мислите за красавицата принцеса? — Той плесна папката с картата по масата.

Сара се усмихна.

— Каквато ме виждате, за такава ме считайте. Забравих си вкъщи тиарата. Е, какво ще кажете, господин Трейс? Свободен ли сте, за да ви назнача на тази работа?

— Не, не съм свободен — измърмори той. В това време чайникът започна да свири. — Аз само пиша за загубени съкровища, но не си губя времето да ги търся.

— Но вие няма да си губите времето. Аз ще ви плащам.

— Вижте какво, госпожице, диренето на съкровища струва пари. И то много пари. Хората пилеят милиони за проекти, чиято цел е да установят местоположението на потънали кораби или да издирят златни мини. — Той взе нейното пликче чай и го пусна в едната чаша. След това я напълни с гореща вода. После наля и в чашата с кафето. Движенията му бяха пестеливи и овладени и подсказваха силен характер.

— Не ви предлагам да организираме голяма експедиция за намиране на потънал кораб със съкровища на борда. Само искам да намеря Цветята на Емелина Флийтуд. И притежавам картата. Има ли нещо по-просто от това, което искам?

Гидеон възмутено поклати глава. Донесе чашите на масата и седна срещу нея.

— Слушайте внимателно, госпожице Флийтуд. Искам да подчертая някои факти от реалния живот. Търсенето на съкровища почти никога не завършва с успех. Поне не и в днешно време. Преди сто, преди двеста години пес още е било възможно някой любител да се натъкне ма нещо подобно — на пещерните храмове на Елора или ма забравена гробница на фараон. Днес единствените хора, които изпитват такива усещания, са професионалните археолози, при това дори за тях тези усещания не се случват много често.

— Аз само се опитвам да намеря няколко чифта обици, а не изчезнала цивилизация.

— Тогава това ви нарежда в редиците на любителите. По-добре ще бъде, ако си купите детектор на метали и се отправите към плажа, за да търсите изгубени дребни монети.

— Вие наистина твърдо сте решили да не се поддавате на увещанията ми, така ли?

— Опитвам се да ви дам реалистична картина на това, което сте замислили.

— А къде е жаждата ви за приключения? Вие сигурно изпитвате истински интерес към иманярството, в противен случай не бихте се заели с издаването на такова списание. Не ви ли привлича възможността да откриете съкровището, а вълнението на търсенето? Не искате ли да изпитате копнежа по самото търсене на скъпоценности?

В очите на Гидеон за малко припламна интерес, прикрит от клепачите му.

— Опитвам се да насоча копнежите си към по-постижими цели.

Сара премигна и се усмихна.

— Да не би случайно да се опитвате да ме уплашите?

Той въздъхна.

— Вече имам чувството, че това трудно би ми се отдало.

— Да, просто е невъзможно — отсече тя решително.

Той я наблюдаваше загрижено, докато тя извади пликчето чай от чашата си, изстиска го бързо между палеца и показалеца си и се огледа къде да го хвърли. Понечи да го запрати към мивката, но Гидеон я спря.

— Чакайте, дайте ми го — той взе пликчето от ръката й и се изправи. Отиде до мивката, отвори една врата в долната част на бюфета и внимателно пусна отцеждащата се торбичка в кофата за боклук. След това се върна на масата и пак седна.

— Всеки човек се страхува от нещо, госпожице.

— Така е. И аз не правя изключение от това правило. Но не се страхувам от вас.

— Защото така ви подсказва интуицията ли?

— Правилно.

— Знаете ли какво, госпожице Флийтуд?

— Наричайте ме Сара, а и да си говорим на „ти“. Какво?

— Добре. Ти си много странна жена.

— Да, така е — призна си тя скромно. — Приятелките ми често ми го казват.

— Мъдри приятелки имаш. Дали не са се опитвали да поставят диагноза на твоето състояние?

— Според тях проблемът е, че начинът ми на мислене е твърде необикновен. А както вече казах, какво знаят те? А сега предпочитам да се върнем на нашия проект.

— Вече стана наш проект, така ли?

— Та аз мисля за него като за наш проект от момента, когато за първи път ми хрумна тази идея.

— И кога беше този съдбоносен момент?

— Струва ми се, че тогава се случих под душа. Знаеш ли, обикновено най-добрите идеи ми идват, когато вземам душ.

— Не, не го знаех — Гидеон се постара да изиграе, че изглежда очарован против волята си.

— Във всеки случай, изведнъж ме осени чувството, че е време да започна да търся обиците на Флийтуд и че аз съм тази, която трябва да се заеме с това. Излязох от банята, облякох си един халат и влязох във всекидневната. На бюрото ми беше последното ти писмо, в което ми предаваше данните от проучванията за спасителните операции, необходими за моя роман „Великолепната експедиция“. Само погледнах писмото и разбрах, че искам ти да ми помогнеш в издирването.

— Просто удивително!

— Нали? Надявам се, че и ще ти достави удоволствие. А освен това ще бъде поучително.

— Поучително ли?

— Разбира се. Материалите за иманярството, които ми изпрати за „Великолепната експедиция“, бяха изключително интересни, но твърде академични, ако схващаш какво имам предвид. А сега ще имаш възможност да научиш нещо повече в процеса на търсенето на едно истинско, реално съкровище, току-що изкопано от земята, така да се каже.

Гидеон отпи от кафето си.

— А какво ще стане, ако ти кажа, че в момента не съм свободен, за да отделя две седмици?

— Ами, предполагам, че бих могла да дойда пак по-късно.

— Колко по-късно?

— Утре?

— Или може би вдругиден? Няма значение. Очевидно е, че никога няма да се махнеш.

— Наистина бих могла да поотложа малко нещата, щом е абсолютно наложително. В края на краищата, тези обици са загубени толкова отдавна. Но сякаш имам чувството, че точно сега е моментът да започнем търсенето. А нещо ми подсказва, че и ти трябва да се включиш. Наистина не мога да го обясня, но усещам, че е неизбежно. Вярвам на интуицията си.

— Даваш ли си сметка, че финансирането на тази малка експедиция само по себе си ще е грандиозно начинание? Две седмици в планините с хранене, настаняване и бензин няма да излезе много евтино. Можеш ли да си го позволиш?

— Вече съм осигурила бюджета. Аз съм прилично преуспяваща писателка, Гидеон, и те уверявам, че мога да поема сметките за това начинание. Колкото до мен — ще го сметна за годишна ваканция.

— Искаш да прекараш годишната си ваканция в копаене и ровене в мръсотиите заради нещо, което вероятно дори не съществува, така ли?

— Трябва да се научиш да мислиш оптимистично, Гидеон — каза тя сериозно. — Обиците съществуват и ние ще ги открием.

— Кажи ми, Сара, винаги ли убеждаваш някой мъж да те придружава по време на годишните ти ваканции?

— Е хайде, не бъди саркастичен. Откровено казано, никога досега не съм срещала мъж, който да си заслужава усилието. А то си е усилие, нали? Не си давах сметка, че ще се окаже така трудно.

Гидеон я гледаше със странен и озадачен поглед.

— А аз заслужавам това усилие, защото мога да ти покажа как да разгадаеш картата, така ли?

Сара се нацупи и почеса котката зад ушите.

— Не съвсем. Може би. Разбира се, че имаш повече опит от мен с карти на заровени съкровища. Но не съм съвсем сигурна дали си ми необходим само по тази причина. Трудно е да се обясни. Знам само, че искам да си с мен. По някакъв начин Цветята, картата и ти сте свързани.

Той я погледна с недоверие.

— Да не би да си екстрасенс или нещо такова?

— Не съм, разбира се.

— Сигурна ли си?

— Ти се шегуваш, нали? Не се тревожи, аз съм съвсем нормална. Просто съм със силно развита интуиция. Ето един пример. Веднага, щом започнахме да си кореспондираме, почувствах, че много ще те харесам. Надявам се, че и ти изпитваш същото към мен.

— Ще бъда прям, Сара Флийтуд. Аз дори не съм си задавал въпроса какво изпитвам към теб.

— Е, не е задължително да вземеш решение в този момент.

— Така ли? Колко утешително звучи.

Тя се усмихна лъчезарно и извади от огромната си чанта лист и химикалка.

— Ще ти запиша името на мотела, в който съм отседнала. Само на няколко километра оттук надолу по пътя — тя набързо написа нещо на листа и му го показа. — Знаеш ли го?

Той погледна листа с неохота.

— Зная го, естествено. Около нашия малък град няма кой знае колко мотели. И какво?

— Предлагам да дойдеш да ме вземеш около шест часа и да вечеряме заедно. Един служител от мотела ми каза, че наблизо има приятен ресторант. Ще се чувствам по-спокойна, ако уговорим подробностите около нашето съдружие, докато вечеряме.

— Докато вечеряме.

— Ти не вечеряш, така ли? — Сара нежно вдигна Елора от скута си и я сложи на пода. Котката мъркаше с видимо удоволствие.

— Да, вечерям. Но не е в това работата. А в това, че…

— Не се притеснявай, аз плащам — Сара взе чантата си. — Моля те, Гидеон! Това е много важно за мен, а освен това съм сигурна, че ако обмислиш всичко, ще поискаш да се присъединиш към търсенето на Цветята. Имаш ли някакви други планове за тази вечер?

— Ами ако ти отговоря, че имам среща?

Сара остана като ударена от гръм.

— Верно? И през ум не ми е минавало такова нещо.

Наистина ли имаш среща?

— Не — изръмжа Гидеон.

— Чудесно! Тогава всичко е уговорено. Ще те чакам в шест — Сара тръгна към вратата, изваждайки ключовете на колата от джоба си. — Само ми дай тази възможност, Гидеон — подхвърли тя, вече до вратата. — Зная, че ще те убедя. И няма да загубиш, обещавам ти. Готова съм да ти платя доста прилична сума. Ще ти послужи да си посрещнеш разноските по отоплението на тази къща.

Тя му махна с ръка за сбогом. Той още седеше на масата в кухнята. След това тя заслиза пъргаво по стъпалата. Мачу Пикчу не се беше помръднал от своя трон. Само поотвори очи като две цепки, докато Сара внимателно го заобикаляше.

— Всичко е наред, звяр. Зная какво правя. Ще се погрижа за него — тя се усмихна на котарака и тръгна към колата си.

Гидеон седеше неподвижно, докато веселото мъркане на малкия компактен двигател на колата й заглъхна в далечината. След това той погледна към Елора.

— Знаеш ли, тя ми прилича на теб. Натрапи ни се по същия начин, както ти се натресе преди една година на мен и на стария Мачу. И какво, дявол да го вземе, да правя сега?

Той стана и занесе чашите на мивката. Отдавна беше открил, че ако веднага не прибере масата, така и ще си остане неприбрана. Готов беше да се обзаложи, че апартаментът на Сара Флийтуд е пълен с неизмити чаши от отдавна изпит чай.

— Цветята. Защо трябваше да попадна точно на тези проклети Цветя? И точно на нея? — Гидеон отиде в хола и поспря за малко пред недовършената игра на шах. Той самият бе изработил фигурите. Не бяха кой знае какво постижение на изкуството, но му служеха добре. Взе царицата и започна да я върти, като я оглеждаше от всички страни.

Размишленията му над фигурата бяха прекъснати от някакво ръмжене откъм входната врата. Той отиде да отвори. Мачу Пикчу се промъкна, като се поспря за малко, за да тупне обувката на господаря си с тежката си опашка. След това с видимо усилие се качи на облегалката на дивана, любимото му място в къщата, и се настани удобно.

— Вечеря. От мен се иска да захвърля всичко и да я водя на вечеря. Как така си позволява да ми нарежда? За каква се мисли, по дяволите?

Котаракът мигаше лениво, без да изпуска Гидеон от поглед. Той отиде в кабинета си. Там, грижливо затиснати под голяма буца розов кварц, лежаха купчинката писма, които беше получил от някоя си Сара Флийтуд. По някаква необяснима причина ги бе запазил всичките.

Първото беше с дата отпреди четири месеца, когато го беше помолила за информация върху съвременното развитие на търсенето на скъпоценности. Той го взе и зачете пак. Беше написано в стил, в какъвто и останалите — лек, възторжен, шеговит и необяснимо очарователен.

Скъпи господин Трейс,

Сега е полунощ, но трябва да ви съобщя, че почти приключвам „Великолепната експедиция“. Бих искала да ви пиша колко високо оценявам помощта, която ми оказахте с информацията за вашите проучвания. Те направиха романа по-убедителен. Фабулата стана по-интригуваща благодарение на онези подробности, които ми съобщихте. Изключително удоволствие ми достави работата с вас. Вие направихте писането на книгата особено забавно.

Трябва да ви призная, че много се радвам на писмата ви през последните няколко месеца. Всъщност те ме вдъхновиха за нещо, за което ще ви разкажа някой друг път.

Между другото, ако все още не ви е минала настинката, за която споменавате накрая, предлагам да опитате горещ чай с лимон и мед. Върши чудеса.

Ваша: Сара.

P.S. Изпращам рисунка, която изрязах от днешния вестник. Помислих си, че може да ви хареса.

Рисунката изобразяваше две котки. Чиста случайност бе, че котките, едната голяма, тежка, а другата — съвсем малка, приличаха малко на Мачу Пикчу и Елора, помисли си Гидеон. В края на краищата той никога не беше споменавал за котките в писмата си до Сара.

Погледна стария часовник в ъгъла. Беше рано следобед и разполагаше с достатъчно време, за да си измисли извинение и да не води Сара Флийтуд на вечеря.

Обаче явно тази жена знае твърде много за проклетите Цветя на Флийтуд, отбеляза той. А сега беше успяла и него да открие. В нея виждаше определена заплаха за спокойното, добре подредено съществуване, с което се беше обградил.

Гидеон беше се научил много от отдавна, че най-добрата политика при потенциална заплаха е да се неутрализира, преди да се е превърнала в реалност.

Затова най-добре би било все пак да заведе дамата на вечеря.