Джейн Ан Кренц
Авантюристът (3)

Втора глава

Не че имаше нещо по-интересно да прави, помисли си Гидеон, като слизаше от колата на паркинга пред мотела. И тази вечер щеше да бъде като всички други — сам с Елора, Мачу Пикчу и някоя хубава книга. Той не намираше нищо лошо във вечерите, прекарвани в уединение. Преди всичко така му беше спокойно.

Но една част от неговото аз все още копнееше за вълнуващи преживявания, дали за по-добро или по-лошо. Сара Флийтуд беше успяла да събуди в него този копнеж. Трябваше да признае, че за първи път от много време срещаше толкова интересна жена. Малкото връзки, които бе имал след развода си, бяха спокойни и не се отличаваха с нещо особено.

За Сара Флийтуд не можеше да се каже нито че е много спокойна, нито незабележима.

Вратата на една от стаите на мотела се отвори широко, когато той тъкмо се канеше да отиде на рецепцията, за да попита за Сара.

— Здравей, Гидеон — извика му тя от другата страна на паркинга. — Аз съм готова.

Той се обърна. Сара припряно заключваше вратата след себе си. Явно го беше видяла през прозореца. Гидеон дори не си спомняше кога за последен път жена го беше чакала нетърпеливо, застанала на прозореца. Лийна беше твърде уравновесена, от друга страна твърде отдадена на работата си, за да се занимава с такива неща, поне що се отнася до него.

Разбира се, не трябваше да забравя, че Сара Флийтуд не го очаква само заради обикновената среща за вечеря. Тя търсеше пет чифта обици, известни като Цветята на Флийтуд. А това беше достатъчно, за да направи нетърпелива, която и да е жена.

— Закъсня — информира го тя, докато пресичаше паркинга. Високите й токчета чукаха по паважа по начин, който му се струваше изненадващо привлекателен. Навяваше му асоциации с нежни женски въздишки и внезапно избухнала страст посред нощ.

Подразнен от собствените си мисли, той се опита да се откъсне от еротичните си видения. Погледна часовника си.

— Само пет минути. Да не би да възнамеряваш да ме уволниш заради някакви си пет минути?

Тя се разсмя. Смехът й беше гърлен и красив. Скочи в колата, без да изчака той да й отвори.

— Да не би това да означава, че вече си решил да ми позволиш да те назнача?

Той се настани зад волана и завъртя ключа на таблото.

— Обмислям.

— Тогава всичко е уредено — Сара се облегна, явно сияеща от задоволство.

— Не съвсем — очевидно се боеше да даде категоричен отговор. Завъртя кормилото и насочи колата навън от малкия паркинг. — Само казах, че обмислям. Ще ти съобщя решението си, когато съм готов.

— Добре, добре. Така да бъде. Междувременно, аз съм гладна. Дали в този ресторант, който се казва „Дивата вода“, има спагети?

— Не съм обърнал внимание. Когато ходя там, си поръчвам риба. Това е специалитетът на заведението.

— Може да хапнем малко спагети и рибни блюда, лингвини с миди или нещо от този род.

Той я стрелна с поглед, изпълнен с възхищение.

— Не бих се изненадал. Дори и да ги няма в менюто, главният готвач светът ще обърне, но ще приготви нещо специално.

Очите на Сара се разшириха от учудване.

— Наистина ли мислиш така? Сигурно е много любезен този главен готвач. Как се казва?

— Морт.

— Морт. Ще го запомня. Колко симпатичен мъж.

— Още не си го виждала и съвсем не си сигурна дали ще си направи труда да ти приготви нещо специално — без съмнение ще си направи труда, поправи се Гидеон мислено. В Сара Флийтуд имаше нещо, което принуждава мъжете да й изпълнят това, което иска от тях, само за да видят удоволствието, което ще се изпише на лицето й.

Дали всички мъже или само аз? — попита се Гидеон с внезапно сполетяло го лошо предчувствие.

Опитваше се да я изучава крадешком, а тя гледаше накъсаната крайбрежна ивица, която пробягваше край тях. Даваше си сметка, че проверява дали първото му впечатление е било погрешно. Но преценка му от ранния следобед сега не претърпя някаква драстична промяна.

Предположи, че е на около тридесет години, с една-две години повече или по-малко, макар да изглеждаше по-млада. Ясните й, дълбоки очи с цвят на лешник и сега бяха така неспокойни, както и когато за първи път й беше отворил вратата, а фините й черти на малка вълшебница — все така вълнуващи.

Опънатата й червена копринена рокля леко загатваше изящно тяло, изненадващо чувствено. Светлокафявата й коса беше изпъстрена със златисти нишки. Изключително гъста, беше я сресала така, че да открива челото, и вързана отзад на опашка, която се разливаше на каскади. С тази прическа успяваше да изглежда стилна, а не — младежки палава. Цялата излъчваше някакво строго изящество, поради което всичко, което би облякла, щеше да изглежда стилно на нея.

И все пак с нещо му напомняше за Елора. За миг той съжали, че не си е сложил връзка. Изведнъж се почувства недостатъчно добре облечен със своите джинси и бяла риза.

— Гледката е великолепна, нали? — попита Сара, отделяйки се неохотно от стъклото. — Ще използвам този декор за някоя от книгите си. Великолепен фон за романтична история с напрегната фабула. С много драматични ситуации и неизбежни опасности. Къде живееше, преди да се преместиш във Вашингтон, Гидеон?

— Ту тук, ту там.

— А-ха. Уморен от света скитник, който накрая решава да се установи на едно място. Така и предполагах. А какво работеше, преди да започнеш да издаваш „Иманярство“?

— Това-онова.

— Обзалагам се, че си се занимавал с търсене на съкровища, но истински.

Той я погледна раздразнено.

— Какво те кара да мислиш така?

— Е, както вече разбрахме, ти не си сериен убиец, а не те виждам в ролята на търговски агент. Така че какво друго остава от професионалната ти биография, което би могло да стои зад думите „това-онова“?

— Може да е неспособността ми да задържа хубавата си работа по-дълго!

— Ами! Ти би могъл да се справиш с всичко, което поискаш. Ако си искал да задържиш някоя банална работа, щял си да успееш. Но аз не те виждам като обикновен човек, Гидеон. Ти приличаш на героите от моите книги, а аз никога не пиша за обикновени хора.

— Виж какво, госпожице Флийтуд, вероятно ще се разбираме много по-добре, ако не се опитваш да ме идеализираш.

— Как бих могла да не те идеализирам? Ти си наистина много романтична личност.

— Наричаш човек, който е на четиридесет години и живее сам, в стара къща, с две котки, романтичен? — той я погледна с открито недоверие.

— Много дори.

— Тогава не си попаднала на човека, когото търсиш. На тебе ти трябва някой като Джейк Савидж.

Сара се запали веднага.

— Кой?

— Джейк Савидж — Гидеон не се изненада от реакцията й. Жените винаги реагираха по един и същи начин на Савидж. Очевидно само звукосъчетанието на името му беше достатъчно, за да предизвика точно такава реакция.

— Какво страхотно име! Мислиш ли, че би имал нещо против, ако кръстя така някой от героите си?

— Едва ли, той е мъртъв.

— Съжалявам. Какъв човек беше?

— Точно такъв, какъвто се опитваш да ме изобразиш. Савидж беше истински авантюрист, търсач на силни усещания в реалния живот. Обичаше да живее на ръба. Фирмата му се казваше „Савидж и Компания“.

— С какво се занимаваше тази фирма?

— Почти с всичко в Южна Америка и Карибите изобщо в този район, от което можеше да се изкарат достатъчно пари. Работеше за разни правителства, в това число и за нашето — транспортираше със самолети провизии за джунглата. Нагоре по реките превозваше екипировка и разни принадлежности на туристи, фотографи и учени. Занимаваше се с доставката на лекарства и дрехи от благотворителни организации. Осигуряваше водачи и снабдители на археологически експедиции и понякога на екипи журналисти. От време на време „Савидж и Компания“ се занимаваха и с издирване на съкровища. О, как щеше да ти хареса Джейк Савидж!

— Какво се случи с него? — попита Сара.

— Казват, че веднъж се заел с някаква особено опасна работа. И след като отишъл в джунглата, повече не се върнал.

— И така се превръща в легенда. Страхотна история.

— Знаех си, че ще ти хареса.

— На последната си експедиция Джейк Савидж сам ли е отишъл?

Гидеон отвърна колебливо:

— Савидж имаше партньор, който в повечето случаи го придружаваше.

— Партньорът му също ли е загинал в джунглата?

— Очевидно, да. Във всеки случай не се завърнал, но този факт не беше забелязан от никого. Защото известното име беше Савидж.

— Значи неговата смърт е привлякла вниманието на всички.

— Точно така. И компанията фалира без него.

— Всичко това е много интересно, но ние не се нуждаем от Джейк Савидж за нашата експедиция. Ние имаме теб.

— Ти сигурно подлудяваш хората с този твой безграничен оптимизъм и възторженост.

Тя прехапа устни.

— А тебе подлудявам ли те?

— Да. Но не се притеснявай. Тази вечер нямам нищо по-добро за вършене.

Сара се засмя.

— Така си и знаех!

След десет минути, когато влизаха в ресторанта със Сара Флийтуд, на Гидеон му се струваше, че всички се обърнаха към тях.

Това не беше точно така, разбира се. Клиентите, които не бяха от града, изобщо не се интересуваха от нещо толкова обикновено — един мъж да влезе в ресторант с жена. Но всички местни хора, от съдържателката до шофьора на автобуса, бяха страшно заинтригувани. Гидеон изруга наум. Не беше свикнал да бъде център на внимание и не му беше приятно. Сара бе виновна за всичко.

— Приятно ми е, че те виждам пак, Гидеон. От доста време не си идвал. Последвайте ме, моля — Мариан Лили, младата съдържателка, се усмихваше приветливо, докато ги водеше до една маса до прозореца. — Надявам се, че вечерята ще ви хареса, мадам — обърна се тя към Сара, докато й издърпваше стол.

— Благодаря, сигурна съм, че ще ми хареса — отговори й дружелюбно Сара и взе менюто. — Виж, наистина имат лингвини с миди. Какъв късмет! — Щом съдържателката се отдалечи, Сара се наведе напред. — Защо всички ни гледат така? — попита го тя шепнешком.

— Отдавна не съм идвал тук с дама — Гидеон посегни към своето меню.

— О! — тя се замисли. — Значи ли това, че не се срещаш често с жени?

— Тук живеят малко хора. Няма кой знае колко неомъжени жени. Всички заминават за Портланд или Лос Анджелис, защото тук няма, също така, и много неженени мъже.

— Нали ти си тук?

Гидеон я погледна.

— Какво се опитваш да изкопчиш? Да разбереш защо не съм женен ли?

Сара се изчерви и сведе поглед към приборите си. Нюансът на праскова правеше бузите й очарователни.

— Признавам си го. А ако трябва да бъда съвсем откровена, не можех да повярвам на късмета си, когато разбрах от първото ти писмо, че не си женен.

— Не си спомням да съм споменавал този факт.

— Не, но се познаваше. Мъжете на твоята възраст всички са женени. А ако не са, то е защото току-що са се разпели и в главите им е пълна бъркотия. Или пък са обратни — тя го стрелна с поглед, който издаваше вълнението й.

— Не съм обратен и не съм се развеждал наскоро.

На устните й пак цъфна пленителната й усмивка.

— Чудесно!

— Така ли мислиш?

— Определено. Бил ли си женен някога, Гидеон?

— Много бързо обръщаш разговора на лични теми. Винаги ли постъпваш по този начин?

— Обикновено не правя така, но с теб имам чувството, че се познаваме от цели четири месеца.

— Странно. Аз пък имам чувството, че се запознахме днес.

— Струва ти се, че много избързвам, така ли?

— Може й така да се каже. Защо трябва да обсъждаме личния ми живот — накъде биеш, да не би да имаш намерение да ми предложиш женитба?

Сара се изкашля деликатно. Гледаше в менюто.

— Не ставай смешен. Твърде е рано за това.

Гидеон я гледаше, клатейки глава.

— Може би ще е по-добре да предприемем тази стъпка, едва когато му дойде времето.

— Точно както мислех и аз. Няма защо да те тероризирам.

— Не се поддавам на терор. Аз съм в зоната на здрача. Чувствам се точно като Мачу Пикчу в деня, когато Елора дойде на вратата.

Сара се разсмя и с подчертан жест затвори менюто. Очите й сияеха срещу него.

— И какво направи Елора най-напред?

— Отиде право до паничката с яденето на Мачу. Обикновено Мачу би отхапал главата на всеки натрапник, който се приближи на около двадесет метра от храната му.

— Но не и на Елора.

— Да. Тогава разбрах как ни изигра. Мисля, че тя първо го обърка. Докато се усети какво става, беше вече твърде късно. Тя стана постоянен жител на къщата. А ти била ли си омъжена някога?

Този въпрос я завари неподготвена. Гидеон определено изпита задоволство, че най-накрая е постигнал невъзможното. Той имаше чувството, че Сара никога не падаше по гръб. Беше твърде бърза, жива, с пъргав ум — винаги с една крачка напред. Винаги способна да й върти нещата. Погледна я — в момента тя си играеше с вилицата.

— Навремето почти щях да се омъжа — каза тя най-сетне. — Преди около четири години.

— И какво стана?

— Застанах пред олтара.

Той беше смаян.

— В буквалния смисъл ли?

— В буквалния. Много беше неловко, откровено казано. Църквата — пълна с хора. Фантастична рокля. В ресторанта всичко приготвено. И… женихът го няма. Беше изключително притеснително, повярвай ми. Достатъчно притеснително, за да откаже, която и да е жена от венчавка до края на живота й. Но за една писателка никое преживяване не е напразно. След известно време смятам да напиша любовен роман, който започва с това, че героинята е изоставена пред олтара. Необикновено начало, не мислиш ли?

— А как ще свърши?

— Пред олтара, разбира се. Но този път с мъж, който я заслужава.

— Но ти още не си готова да напишеш този роман, нали? — попита той спонтанно.

— Не съм. От това, което преживях, ми остана неприятно чувство, ако искаш да знаеш истината. Дори ако приемем, че вината е била моя.

Гидеон се намръщи.

— Какво значи, че вината е била твоя?

— Изведнъж започна да задаваш много въпроси. Да разбирам ли, че не си отегчен?

— Може да си досадна понякога, Сара, но сериозно се съмнявам, че можеш да станеш отегчителна.

— Приемам го за комплимент.

— Не отговори на въпроса ми.

Сара въздъхна и сякаш подреждаше мислите си. На Гидеон му се стори, че тя тъкмо понечи да отвори устата си, когато дойде Бърнис Сойер, сервитьорката, за да им вземе поръчката. Той изруга наум.

— Аз ще взема лингвини с миди — обяви Сара. — И моля кажете на Морт, че за мен е истинско удоволствие да видя това ястие в менюто ви. Обожавам лингвини с миди.

Бърнис премигна.

— А-а, разбира се, ще му кажа. А за теб, Гидеон?

— Сьомга — намусено изстреля той избора си, като му се щеше сервитьорката да се махне, за да чуе отговора на въпроса, който беше задал.

— Така. Сьомга. Както обикновено — Бърнис се усмихна, необезпокоена от очевидното му раздразнение.

— Чаша вино?

— Да, моля — каза Сара веднага.

— Защо не? — Гидеон припряно даде менюто на Бърнис с надеждата, че ще се сети и ще се махне по-бързо.

— Веднага идвам — обеща тя и се отправи бодро към кухнята.

— Наистина, Гидеон, не е необходимо да бъдеш груб — порица го Сара тихо.

— Груб ли бях?

— Да.

Бърнис изникна отново заедно с виното. Гидеон се овладя и изчака търпеливо Сара да отпие. Тя се загледа към скалите и разбиващите се в тях вълни. Тогава той реши пак да зададе въпроса си:

— И защо беше твоя вината?

— Моля? — тя го гледаше с учтиво неразбиране, сякаш не можеше да проследи логиката на мислите му.

Гидеон веднага разбра, че тя се преструва.

— За това, че са те оставили пред олтара. Защо да си била ти виновна?

— А, да. Ами, защото е трябвало да го предвидя — тя пак отпи от виното.

— Ти вече ми каза, че не си екстрасенс. Как тогава би могла да го предвидиш?

— За човек, който неотдавна изрази мнението, че се държа прекалено агресивно, не е ли този засилен интерес към личния ми живот твърде неочакван?

— Приеми всичко това като интервю. Аз все още не съм взел окончателно решение дали да приема предложението ти за работа.

Сара се усмихна.

— И ако ти отговоря на този въпрос, какво повече ще научиш за мен като твой работодател?

— Не бих могъл да кажа, докато не чуя отговора.

Тя забарабани с пръсти по масата, като обмисляше думите му.

— Трудно е да се обясни. Просто осъзнах, но късно трябвало е да разбера, че Ричард всъщност не е искал да се жени за мен. Той се беше влюбил в мен след едно разочарование и само си е въобразявал, че иска да се ожени за мен.

— А ти какво изпитваше към него?

— Ами… трябва да знаеш, че бях в такъв период от живота си, когато се опитвах да възприема съвсем обективно връзката ни. Бях убедена, че мъжът на моите мечти е една фикция и че ако очаквам да го намеря, само ще се разочаровам. Ричард беше мъжествен, очарователен и наистина симпатичен. Свързваха ни много общи неща. Той безумно ме ухажваше. Беше много романтично.

— И какво се случи?

— Вечерта преди сватбата бившата му жена решила, че е направила грешка, и му се обади. Аз си мислех, че отива на ергенски купон. На нещо такова. А той отишъл на среща с нея. Както и да е, на следващия ден не дойде в църквата. Всяко зло за добро, разбира се. Представи си, ако бяхме се оженили и след това да се разколебае.

— Този Ричард ми се струва истински негодник…

— Това, естествено, може да бъде една от гледните точки. Аз самата съм склонна да я приема — в очите на Сара светеха закачливи пламъчета. — Причината, поради която това преживяване ме разтърси, беше, че преди никога не бях допускала подобна грешка. Ако бях се вгледала по-внимателно, щях да разбера многобройните предупреждения и признаци, че той все още е емоционално ангажиран с бившата си жена. Затова по-късно се почувствах като идиотка.

Гидеон я гледаше замислено.

— И си се изплашила, ето какво е станало. Винаги си разчитала на интуицията си, а този път тя те е подвела.

— Не е вярно. Нали това се опитвам да ти обясня — интуицията ми си беше съвсем намясто, но аз не й обръщах внимание.

— Изплашила си се. Трябва да ти бъде за урок, за да не се доверяваш толкова на прословутата си интуиция. Но се обзалагам, че никакви изводи не си направила от това свое преживяване.

За първи път, откакто Сара се беше появила като вихрушка в живота му, тя изглеждаше истински раздразнена.

— Виж какво, Гидеон…

— Забрави го тогава — каза той. — Това има отношение само към незначителния въпрос дали да ме наемеш като консултант за търсенето на съкровището.

— Нима?

Най-после той започваше да чувства желание да се надприказва с нея. Във всеки случай, макар и за кратко, като че ли дори започваше да я бие по остроумие.

— Да, има отношение — потвърди той. — Очевидно е, че не можеш да разчиташ на мен повече, отколкото на онзи негодник Ричард.

— Въобще не може да става сравнение, в никакъв случай!

— Откъде знаеш?

— Зная.

— Интуицията ти го подсказва, нали? — присмя й се той.

— Да, подсказва ми го, дявол да го вземе. Не ми се подигравай, Гидеон!

— Не съм и помислял такова нещо.

Тя го погледна сърдито.

— Все пак, каквото и да направиш, само не се превръщай в човек, който винаги поучава.

— Боже опази! — той се облегна и започна бавно да върти в ръцете си чашата с виното. Стига, помисли си той. Достатъчно се е опитвал да я накара да обмисли решението си за целия този проект. Не разбираше защо трябва да си прави труда. Може би, просто за да види докъде стига нейната убеденост.

— Това беше единственото нещо, което ме притесни наше, да знаеш — каза тя накрая.

— Пак загубих логиката на мислите ти. Какво беше единственото нещо, което те притесняваше?

— Че може да се окажеш от тези хора, които обичат да поучават. Тази ти склонност се прокрадваше тук-там в някои от писмата. Но това е съвсем малък недостатък и, сигурна съм, можем да не му обръщаме внимание в работата.

— Наистина ли мислиш така? — Гидеон срещна закачливия й поглед. Неопределената напрегнатост, която се набираше у него от няколко часа, изведнъж се превърна в силно желание да я грабне в прегръдките си и да покори поне частица от женското й самочувствие, което се четеше в очите й. Знаеше как точно ще я целуне. Напористо, дълбоко и много дълго.

— Да, точно така мисля. Да речем, че те попитам дали си опитал онази рецепта за приготвяне на макарони от просо, която ти изпратих миналия месец, какво би отговорил?

— Не съм. Магазините тук не се снабдяват чак с такива специални неща като макарони от просо.

— Трябваше да ми кажеш. Щях да ти изпратя.

— Мислех да го направя — призна си той. — Но ти се появи на прага ми, преди да се наканя да ти пиша. — Нямаше смисъл да й казва, че всичките рецепти, които тя му беше изпратила през последните четири месеца, бяха грижливо прибрани в едно чекмедже в кухнята. Редовно ги изваждаше оттам и ги четеше, но всъщност никога не беше се опитал да приготви някое от ястията.

— Ясно.

Гидеон я наблюдаваше внимателно.

— Твърдо си решила да търсиш Цветята, така ли?

— Определено да.

— А какво ще правиш, ако не се съглася да дойда?

— Гидеон, аз разчитам на твоята помощ.

— По-добре престани с тези благородни приказки. Те ни ми действат — и още как дяволски му действаха. Тя въздействаше на цялото му тяло. — Да имаш някаква представа колко струват обиците? — попита той сякаш между другото.

— Не точно, но съм сигурна, че струват много. Всеки чифт е направен от различни скъпоценни камъни. Единият е направен от сапфири, другият — от рубини, третият — от диаманти, четвъртият — от опал, а петият — от перли. Според преданието Емелина е знаела, че никога няма да се омъжи и решила сама да си купи такива бижута, каквито би й подарил богат съпруг. Искала да докаже, че за да се къпе в разкош, не й е необходимо да има мъж. Че може всичко сама да постигне.

— И ти смяташ да я последваш, така ли?

Сара се намръщи.

— Не съвсем. Не мисля, че ще ме разбереш. Цветята на Флийтуд са част от историята, от моята лична история.

— Тези обици за теб са се превърнали в идея фикс, пили?

— Те са семейна ценност. Естествено е да ме интересуват.

— Разбира се. Семейна ценност. Тяхната цена в пари изобщо не те вълнува, нали? Просто имат само историческа стойност. И сигурно ще ми кажеш, че не възнамеряваш да ги продадеш, ако ги намериш?

Сара внимателно остави чашата си на масата. Смехът напълно беше изчезнал от очите й.

— Какво е всичко това? — попита го тя тихо. — Мислиш, че ще се възползвам от теб ли? Че съм алчна за злато? Някаква хитра безсрамница, която иска бързо да забогатее?

— Не съм казал такова нещо.

— Не е нужно да го казваш — очите й се присвиха. — Защо не погледнеш нещата от малко по-различна гледна точка, Гидеон. За разлика от повечето търсачи на съкровища, аз поне съм тръгнала по следите на богатство, което ми принадлежи.

— Мислиш така, защото обиците са принадлежали на някаква жена от вашия род, която е живяла в края на деветнайсетия век. Смяташ ли, че това ти дава право да имаш претенции над тях?

— Имам право на такива претенции повече от когото и да било.

— Трябва да ти кажа нещо. Едно толкова старо съкровище принадлежи на този, който е достатъчно умен да го намери и изрови.

— Смятам аз да бъда достатъчно умна, за да го намеря и изровя.

— Знай това от мен — аматьорите никога не намират истински съкровища. Само ще си загубиш времето, Сара.

— Бях права. Ти наистина обичаш да поучаваш.

Гидеон вдигна поглед и видя, че Бърнис идва към масата им.

— Нека да сменим темата. Рибата ни идва.

Сара погледна нагоре с крайно огорчение и се облегна назад.

— Не бих искала да разваля апетита ти.

— Няма да ти се удаде.

Последва дълго потискащо мълчание. Гидеон реши, че няма да заговаря пръв. Сьомгата беше хубава, както винаги. Морт наистина готвеше добре.

— Гидеон?

— Да?

— Нали не мислиш, че съм евтина, хитра използвачка, само защото искам да намеря Цветята? Наистина ли смяташ, че се опитвам да те използвам?

Той остави вилицата си.

— Не зная точно какво да мисля. Възможно е последните четири месеца да си се опитвала да установиш такива отношения с мен, че накрая, когато ме помолиш да ти помогна, аз да не мога да ти откажа и да ме наемеш срещу по-малко заплащане.

— По дяволите! Никога не ми е минавало през ум, че можеш да видиш нещата в такава светлина. Толкова бях сигурна, че…

Той отново взе вилицата си.

— Ти си необикновена жена, Сара. И това са учтивите думи, с които мога да те определя. Всъщност засега не зная още каква си.

— Аз наистина малко избързах и изнасилих нещата — каза тя с неестествено равен глас.

— Не бих казал.

— Тогава това означава ли, че не се интересуваш от Цветята и не искаш да ми помогнеш?

— Не съм казал такова нещо.

— Е добре тогава, какво, за Бога, се опитваш да ми кажеш?

— Не се сърди.

— Аз не се сърдя. Само искам да знам на какво мога да разчитам. Ще ми помогнеш ли или не?

— Все още обмислям отговора си.

— Бившата ти жена меркантилна ли беше в отношенията си с мъжете? — попита Сара неочаквано. — Това ли те изнервя? Да не би да си мислиш, че приличам на нея, що ли?

— Не, ти определено не приличаш на нея. Лийна обичаше успеха във всичките му форми и обичаше външния блясък. Но не бих казал, че е преследвала богати мъже. Беше твърде стилна жена, за да си позволи такива неща.

— Външния блясък ли? Какво искаш да кажеш с това?

— Няма значение. По-добре яж лингвините.

— Гидеон, ще ми помогнеш ли в търсенето на моето съкровище или няма? Кажи ми още сега. Напрежението от неизвестността не ми се отразява добре.

— А не би трябвало. Нали си писателка и си служиш често с него.

— Това е различно. Какъв е отговорът ти?

— Не зная още. Ще те уведомя по-късно.

— О, така ли? — тя го погледна сърдито. — Не съм съвсем сигурна дали имам нужда и дали искам въобще да ми отговаряш.

— Добре.

— Не бъди толкова опърничав, Гидеон. Хайде просто да забравим всичко това.

— Чудесно.

Пръстите й стиснаха силно вилицата.

— Не мога да повярвам, че така съм се излъгала в теб. Поне да поговорим за това още малко?

— Точно сега не. Казах ти, че ще ти отговоря по-късно и ще те уведомя за решението си по-късно. Нека да говорим за нещо друго.

— За какво?

Той вдигна рамене.

— Ти избери темата.

Тя замълча и след това го попита:

— Е добре. Какво образование си завършил?

— Има ли някакво значение?

— Просто съм любопитна. Ти каза аз да избера темата. И аз заговорих на тази тема. Ако не ти харесва, чувствай се свободен да избереш друга.

— Училището на тези без късмет. Завърших го с отличие — тя нищо не каза и Гидеон започна да се чувства виновен. Можеше да вини само себе си, че й развали блестящото настроение. — А ти какво си завършила?

— Има ли някакво значение?

Той се стъписа.

— Не. Просто се опитвам да участвам в разговора.

— Имам по-добра идея. Хайде да не се опитваме да поддържаме разговор. Мисля, че ще е по-добре, ако и двамата помълчим малко.

Този път мълчанието, което надвисна над масата, продължи, докато Бърнис дойде със сметката.

Е, Трейс, ти успя да ме поразиш със своя разрушителен чар, нали? За теб жените нищо не значат, така да бъде. Но трябваше доста да се потрудиш този път, нали? Една Сара не може да бъде обезкуражена лесно. Трябваше доста да се постараеш. Сега го постигна. Успя напълно да ме настроиш срещу себе си. Добро постижение. Дори Мачу е проявил достатъчно кавалерство и не се е държал така с Елора, когато се е появила на вратата.

Гидеон се изненада от внезапното чувство, което го обхвана — сякаш беше загубил нещо важно.

Този човек сигурно е бил много изтерзан в миналото, реши Сара след известно време. Тя седеше мълчаливо в колата на Гидеон, докато се връщаха в мотела. Вече не знаеше какво да каже. Не можеше да повярва, че се е излъгала в него, но несъмнено той повече не искаше да имат нищо общо.

Толкова погрешно ли го беше преценила?

Напълно възможно. И преди беше успяла да се излъже по същия начин.

Откъм морето беше паднала непрогледна завеса от мъгла. Гидеон паркираше колата срещу стаята на Сара. Една жълта лампа осветяваше номера на вратата й. Тя унило започна да търси ключовете в чантата си.

— Лека нощ — опита се да изрече тези думи, без да влага никакво чувство. — Извинявай, че ти отнех толкова много време. Желая ти късмет в издаването на списанието. Може да ти се обадя някой ден, ако пак реша да пиша роман за търсене на съкровища.

Гидеон седеше неподвижно зад волана. Изглеждаше едър и недоброжелателен в тъмнината.

— Предложението ти още ли е валидно?

Ръката на Сара застина, хванала дръжката на вратата.

— Да.

— Приемам работата.

— Гидеон! — всичките й съмнения се стопиха за миг. Без никакво колебание тя се хвърли през седалката прано в прегръдките му.