Джейн Ан Кренц
Авантюристът (11)

Десета глава

Тя се притискаше в него, държеше го така, сякаш никога няма да го пусне. Гидеон направи няколко крачки, залитайки, и падна на дивана, като повлече Сара върху себе си. Той все още не можеше да повярва на радостта, която прочете в нейните очи, когато се появи на вратата й. Не мислеше, че може да забрави този момент, докато е жив. Прав е бил да тръгне след нея. Тя искаше той да дойде при нея.

Това, което се беше счупило в него и му бе причинило такава болка, заздравяваше с магическа бързина.

— Аз не съм никакъв герой — предупреди я той за сетен път, като се питаше защо се чувства длъжен да го каже така направо. Сега не можеше да мисли. Устата й бе така топла и сладка и ароматна, докато тя го обсипваше с целувки.

— О, и още как — шепнеше Сара страстно. — Ти си съвършеният герой. Винаги съм го знаела. Само дето на теб ти трябваше малко време, за да го осъзнаеш също, това е всичко.

— Дяволите да го вземат, кой съм аз, че да споря с теб? Ти си специалистката — той издърпа пуловера й и го хвърли на килима. Съвършените й, меко заоблени гърди изведнъж се оказаха в очакващите му ръце. Той си пое рязко въздух, тъй като цялото му тяло се напрегна.

Когато тя се изви към него, обвивайки краката му със своите, той се засмя задавено и започна да разкопчава джинсите й. Малките й нежни ръце вече се бореха с копчетата на ризата му. Щом дрехата се отвори, той усети как тя запрекарва пръсти през косъмчетата на гърдите му. През него преминаха вълни на очакване.

Той погледна тюркоазно сините бикини, които се показаха под джинсите й. Знаеше, че те са един от седемте чифта сексуално бельо, което тя беше купила, за да носи за него.

— Ти си знаела, че ще те последвам, нали?

— Не. Само се надявах.

— Ела тук — пошепна Гидеон, като я притискаше надолу, така че гърдите й се докоснаха о кожата му. Усети малките й втвърдени зърна до тялото си. — Толкова ми е приятно, скъпа моя.

— Обичам те, Гидеон — тя го целуна по рамото и след това по гърдите точно по плоското му зърно. — Така зле се чувствах през последните няколко часа. Просто не можех да понеса това чувство.

— Не трябваше да си тръгваш.

— Може би не трябваше да си тръгвам. Но пък и не можех да остана. Защото ти отказваше да признаеш, че ни свързва нещо специално. Защото не искаше да ми повярваш. Но сега ти си тук и всичко застава на мястото си.

Той плъзна ръцете си по гърба й до чувствената извивка на ханша. Започна да сваля джинсите й, плъзгайки ги по сочните й заоблени форми, а пръстите му се наслаждаваха на всички тези тайни местенца. Тя пак се раздвижи по познатия приятен начин срещу него, а той повдигна устните си до нейните, предвкусвайки цялата й сладост. Но все още ги делеше плата на неговите джинси.

— Спокойно, скъпа, спокойно — той дишаше, като я държеше малко далеч от себе си, за да може да се изплъзне от дивана и да стане, за да се освободи от дрехите си. Когато си събу обувките, джинсите и всичко останало, той протегна ръце към нея.

Тя се приближи с желание и му позволи да я доразсъблече, но когато легна и го притегли към себе си, той й даде знак с глава.

— Ето така — прошепна Гидеон в ухото й и седна, облягайки се на кожените възглавници. Сложи ръцете си на бедрата й и разтвори краката й. Помогна й да го възседне. Почувства как тя цялата трепери.

— Гидеон! — тя се опираше с колене на възглавниците. Пръстите й се вплетоха в косата му. Очите й блестяха от възбуда.

— Да. Точно така — той нежно захапа едното й зърно и в същото време ръката му слезе надолу, на най-интимното място. Откри, че там е топло и влажно — тя беше готова за него. Когато вкара там пръста си, през нея премина жесток спазъм. Гидеон си пое дъх от наслада.

— Толкова си секси, скъпа. Толкова е хубаво с теб — промълви той. Прокара върха на пръста си по малката перла, скрита в нежното гнездо. Достави му огромно удоволствие как Сара отново затрепери в прегръдките му.

— Гидеон, мой чудесен, великолепен Гидеон! — тя захапа ухото му, надвесвайки се над него. — Толкова ми харесва, когато ме докосваш.

Той бавно проникна в нея, като усети как тя с готовност го приема и след това плътно го затваря. Тя се задъха и започна да се плъзга нагоре и надолу, както той я водеше, сложил ръце на кръста й. След това тя започна да се нагажда към този ритъм, ставайки по-уверена и по-силна, докато Гидеон не можеше да мисли за нищо друго, освен за мощния глад, който го помиташе.

Когато не можеше повече да устои на тези хищни сили, той за последен път потърси в нея пълното задоволство, което го очакваше там. Гидеон почувства как Сара се разтърси и извика. След това той потъна в забрава в тръпките на нейното освобождение, което се примеси с неговото собствено.

Сара се усмихваше на себе си. Потънала в блажена умора, тя галеше раменете на Гидеон.

— Тази поза ми хареса — промълви тя.

— И на мен. Макар че с теб всички пози ми харесват — очите му бяха затворени. Беше се излегнал на възглавниците, отпуснал добре оформените си мускулести крака. С отмала галеше бедрата на Сара. — Сара, обещай ми, че никога повече няма да бягаш от мен, както днес.

Тя си даде сметка, че тръгването й го е разтърсило. Той наистина я обичаше. Обаче тя беше убедена в това още от момента, когато го видя на прага си.

— Какво те накара да дойдеш при мен? — попита го тя меко. — Сигурно си тръгнал съвсем скоро след мен.

— Сега тя беше обзета от любопитство, нужно й беше да чуе всяка подробност — какво си е мислел, когато е решил да я последва. — Кога разбра окончателно, че не можеш без мен?

— Сара?

— Да, Гидеон?

— Само ми обещай, че повече няма да правиш това. Моля те!

Тя въздъхна с примирение, разбрала, че на Гидеон никога няма му е лесно да говори за чувствата си.

— Добре. Обещавам.

— Тогава мога да се почерпя с чаша кафе.

Тя се строполи до него в пристъп на смях.

— Колко романтично!

— Правя всичко, каквото мога — той се усмихваше малко накриво и си играеше с косата й. В очите му се четеше объркване. — Но може би ще е по-добре да те предупредя, че сигурно понякога ще оплесквам нещата.

— Мислиш ли?

— Колко пъти съм ти казвал, че аз не съм герой. Но нали няма да избягаш, ако някой път не отговарям на очакванията ти? Сара, аз не искам да изживявам този играх, че всеки път, когато оплескам нещо, ти ще си тръгнеш.

Сара престана да се смее в момента, когато видя в очите му колко е сериозен. Тя енергично поклати глава.

— Не, никога. Няма да избягам.

— Но го направи тази сутрин.

— Това беше различно.

— Защо?

— Тази сутрин се чувствах потисната. Съзнавах, че съм отишла твърде далеч. Трябваше ти да си направиш труда и да ми дадеш знак. Ако никога не можеш да се накараш да ме обичаш или да ми вярваш, аз трябваше да го знам отсега. Просто чувствах, че трябва да си тръгна — Сара се усмихна. — Но ти ме последва.

Гидеон отмести малко главата си на възглавницата. От очите му се излъчваше топлина.

— Мисля, че си малко ненормална, но нищо — той огледа стаята. — Значи тук живееш. Апартаментът ти прилича на теб. Знаех си, че ще има неизмити чаши по масата.

— Много благодаря — тя с нежелание се отдели от бедрата му и се пресегна за дрехите си. — Погледни на това от хубавата му страна. Сега, когато ти си тук, ще има кой да ме отмени в седмичното почистване на къщата, нали? Ще ти направя кафе, докато се облечеш. Банята е в края на коридора. Само минутка и ще можеш да пиеш кафе. — Тя го погледна, държейки блузата си. — Гидеон, толкова съм щастлива!

Той се усмихна едва доловимо, като я гледаше със замислен поглед.

— Котките ще бъдат доволни. Никак не им се понрави твоето бягство тази сутрин.

— Всички вие трябва да разберете, че си имах основателни причини.

Погледът на Гидеон стана сериозен.

— Не беше само депресия, нали? Ако беше така, можехме да си поговорим. Ти не само си искала да ти дам някакъв знак, че те обичам. Това, че Савидж те намери на плажа и разговаря с теб, е истинската причина да ме оставиш.

— Не съм те оставяла.

— Той развали всичко. Всичко си беше наред, преди той да се появи. Ти вече се приспособяваше към характера ми. Беше свикнала с мен. Но той те заварди на брега и всичко свърши. Винаги е бил такъв — бива го да подлива вода.

— Нещата изобщо не стоят така. Това, което чувствах, нямаше нищо общо със Савидж. Тръгнах си, защото не бях сигурна, че можеш да ме разбереш. Време беше да ти го напомня.

— Щеше да ме накараш да те разбера много по-бързо, ако ми беше позволила да се любим, вместо да се опитваш да изграждаш любовни отношения без секс — измърмори недоволно Гидеон. — Това просто не беше нормално, Сара. Чувствах, че се опитваш да ми въздействаш чрез въздържание, а след това, когато пак се появи Савидж, аз…

— Савидж — очите на Сара се разшириха от закъснял гняв, тъй като действителността грубо и изведнъж й напомни за себе си. — Ето какво те е притеснявало! Как съм могла да забравя за тази опасност? Та нали той е крадец.

— С теб вече коментирахме този въпрос и стигнахме до единодушие. Надявам се, че не му повярвала, когато ти е наговорил всички глупости за мен?

— Разбира се, че не съм му повярвала. Но не затова съм така ядосана сега. Бясна съм, защото той е проникнал в апартамента ми и е откраднал всичките резервни копия на картата, Гидеон.

Изведнъж очите на Гидеон станаха сериозни. Той бавно се пресегна към ризата си.

— Негодник!

— Явно е решил да търси обиците — каза Сара с въздишка. — Сигурна съм.

— Няма да ги намери.

— Гидеон, колко пъти ти казвах, почти виждам как ги намира. Интуицията ми подсказва, че е на път да сложи ръце върху тях. Може би нямаше да успее без картата, но сега, когато е откраднал всичките десет копия, много е вероятно да съобрази къде да копае.

— Сара, бъди разумна. Десетте фотокопия няма да му послужат повече от едно-единствено. Те са съвсем еднакви. Гарантирам ти, че той няма да намери обиците.

Тя го погледна замислено.

— Ти си много убеден, че Джейк Савидж е некомпетентен.

Гидеон се засмя.

— Както съм казвал винаги, той си има своите дарби, но между тях не влиза дарбата да намира съкровища — усмивката му изчезна така бързо, както се беше появила. — Но да влезе с взлом в апартамента ти — с това вече е отишъл твърде далеч.

— Точно така. Това е недопустимо. И какво ще правим, Гидеон? Ще се обадим ли на полицията? Как ще можем да докажем, че човекът, който е влизал, е бил Джейк?

— По всяка вероятност няма да успеем — Гидеон сви рамене, вече облякъл ризата си. — Но мисля, че е крайно време да си поговорим на четири очи с бившия ми партньор. Защото наистина става непоносим.

— Какво ще правиш? — попита Сара загрижено.

— Още не зная точно, но едно е съвсем сигурно — много повече ми се нравеше, когато се предполагаше, че е умрял.

— Гидеон, ти не би посмял да направиш такова нещо, нали? Не го казваш сериозно. Искам да кажа, ти не можеш наистина да го…

— Видя как отново става мъртъв ли? Този път завинаги? Интересна възможност. Като разрешение си има своите предимства.

— Гидеон!

— Нали щеше да ми правиш кафе?

Сара не знаеше как да тълкува неопределено невинния израз на студените му зелени очи. Мина й през ума, че е имала поводи да си мисли, че Гидеон Трейс може да бъде опасен. Просто не беше склонна да го вижда в такава светлина. И сега не беше сигурна дали наистина се шегува. Определено имаше страни на характера му, които не познаваше или не разбираше още напълно. Тези мисли я правеха неспокойна.

— Ей сега ще бъде готово — измърмори Сара. Грабна останалите си дрехи и забърза към банята.

Гидеон я проследи с поглед, докато измина късия коридор. Помисли си, че сега се чувства много по-добре, отколкото когато пристигна. Сега всичко щеше да се оправи. Можеше да се успокои. Сара беше просто жена и се беше поддала на кратко избухване на чувствата си, това е всичко. Не беше се случило нещо драстично и тя не беше променила отношението си към него.

Не че имаше някаква алтернатива, мислеше си той, докато обуваше джинсите си. Никога не би й го казал, разбира се, но истината бе, че не някакъв велик, романтичен импулс го беше накарал да дойде в Сиатъл. Бе действал инстинктивно и неговите инстинкти му подсказваха, че не бива да й позволи да излезе от живота му.

Гидеон закопча джинсите си и започна да ходи из яркия, съвременен хол на Сара. Обстановката го очароваше. Беше толкова различна от неговата къща. Всичко беше ярко, весело и в невероятен хаос, показващ изключителната жизненост на притежателката. Различни списания от „Иманярство“ до „Вог“ бяха безразборно натрупани на двуетажната стъклена маса. Отгоре беше наслагана цяла колекция тежки метални статуетки за затискане на книги. Всред бъркотията гордо изправени се мъдреха няколко неизмити чаши.

Мебелите бяха като създадени в студиото на художник. В техния дизайн повече се наблягаше на абстрактните линии, отколкото на функционалността им.

Целите стени бяха налепени с плакати, снимки на Сара с две други жени и корици на книги, поставени в рамки. Той се загледа в една от тях.

От корицата на „Опасен талант“ гледаше един опърпан тъмнокос мъж, застанал на ръба на скала в джунглата. Той очевидно сутринта бе забравил да закопчае разпуснатата си бежова риза, отбеляза Гидеон. Тя беше широко отворена и щедро показваше силните му гърди.

Освен незакопчаната риза мъжът имаше ботуши и широк кожен колан. В ботушите бе затъкнат нож. В едната си ръка държеше огромен револвер, заплашително насочен към някаква невидима цел, а с другата си ръка беше прегърнал красива жена.

Гидеон се питаше защо героинята е облечена с опъната изискана модна рокля и високи токчета в джунглата. Блестящата рокля вече бе жестоко раздрана и вероятно в близко бъдеще предстоеше съвсем да се скъса. И двамата герои изглежда повече ги занимаваше мисълта как точно ще се любят на скалата, отколкото нещата или хората, които ги заплашваха.

Гидеон се позачуди на всичко това и после забеляза една отворена кутия с адрес на подателя — книгоиздателство. Вътре в кутията имаше няколко екземпляра на Опасен талант. Неспособен да устои на изкушението, той взе книгата с меки корици от кутията, отвори я и зачете първата страница.

„Хилари седеше вцепенена зад кормилото на очукания джип и гледаше безпомощно мъжа, насочил оръжие срещу нея. Сякаш цялата джунгла наоколо бе изпълнена със заплаха. Но тези опасности далеч не я плашеха така, както безмилостният израз в очите на човека хищник, застанал пред нея. Побледняла, Хилари трескаво мислеше, гледайки като хипнотизирана през предното стъкло. Виждаше, че очите му са смарагдово зелени като на ягуар от джунглата и също така смразяващи. Приятелките й, й бяха казвали, че Джед Макинтайър е опасен — човек, който сам си създава свои собствени закони в пустошта на Рио Паскуал. Но Хилари, както обикновено, не се вслуша в разумните им съвети. Тя си настояваше на своето — да тръгне и да намери Макинтайър. А сега се страхуваше, че наистина го е намерила. Човекът, който се приближаваше към нея с такава непринуденост и грациозна заплашителност, наистина отговаряше на описанието, което беше направила Кати.

Опасен. Джед Макинтайър беше на около десет крачки от джипа, когато Хилари се съвзе и си спомни, че в жабката беше сложила един пистолет. Излизайки от моментното си вцепенение, тя се пресегна през седалката, за да го вземе. Но това не й се удаде“.

Гидеон затвори книгата и я върна при другите, тъй като чу леките стъпки на Сара зад себе си.

— Разбра ли какво съм имала предвид? — попита го тя и продължи към кухнята. — Всичките ми герои приличат на теб.

— Като изключим цвета на очите на Джед Макинтайър, не виждам голяма прилика.

— Тогава значи не си прочел достатъчно — Сара включи кафеварката и сложи на печката чайник с вода.

Гидеон сви рамене. Ако тя искаше да си го представи като тъмен, опасен и привлекателен, защо трябваше да й се противопоставя?

— Я ми кажи нещо. Трябва ли да започна да нося оръжие и да забуча нож в ботуша си?

— Боже Господи, не! Няма нужда. В това отношение ти си много по-интересен от Джед. Страхувам се, че той разчита малко повече на силата на мускулите си, отколкото на силата на сивото си вещество. Но като за приключенски роман го бива.

Гидеон се усмихна.

— Е, това ме успокоява. Никога не съм обичал пушки и ножове. Или пък ризи в стил милитъри като притурка. Този плат много се мачка — той тръгна по коридора към банята, която ухаеше на лимонов сапун. Механично взе използваната кърпа, която висеше от лавичката, и я хвърли в коша за пране. Откри чисти кърпи в едно малко шкафче.

Когато се върна в кухнята след няколко минути, Сара вече наливаше прясно запареното кафе. Нейното кафе мирише много по-хубаво от моето нес кафе, помисли си Гидеон. Започваше да свиква с вкуса на истинското кафе. Седна на един стол с висока облегалка и взе червената чаша.

Пред него на плота бяха разхвърляни какви ли не вещи — две големи жълти подложки за писане, стъклена чаша, пълна с дузина химикалки, купчина романтични романи.

— И така — каза Сара, като се настани на стола до Гидеон, — какво ще правим с този твой приятел Джейк?

— Както казах, ще трябва да поговоря с него — Гидеон замислено отпиваше от кафето си.

— И по какъв начин ще го убедиш да престане да ни досажда с интереса си към обиците? Тази малка простъпка с ровенето в моите папки надминава границите на търпението ми, Гидеон.

— Напълно съм съгласен. Ще се занимая с него.

Сара го погледна скептично.

— Щом ти го казваш.

— Да не би сега ти да си загубила доверие в мен?

— Не, не е в това работата — тя прекъсна, защото мислите й тръгнаха в друга насока. — Но аз не мога да престана да се тревожа за тези обици. Не ми се нрави, че са заровени там някъде в планината. А и мисля, че нямам толкова вяра в липсата на компетентност на Джейк Савидж, както ти твърдиш.

— Добре — каза Гидеон решително. — Всичко се проточи достатъчно. Време е да приключи. — Ще отидем да ги вземем.

Сара се завъртя на табуретката си и го погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Искам да се успокоиш и да престанеш да се тревожиш за обиците. А очевидно единственият начин да се постигне това е да се изровят и да се занесат на безопасно място. Ще видим дали няма да можем да ги намерим още утре сутринта.

— А Джейк Савидж?

— Ако имаме късмет, той вероятно е още на брега, търси подходящи места за снимки или преговаря с продуцент на шоу от телевизията. Ако ме е видял като тръгвам, вероятно си е помислил, че съм те последвал в Сиатъл.

— Гидеон, това е чудесно! Знаеш ли какво означава това? Даваш ли си сметка какво ми казваш?

Той я погледна въпросително.

— Казвам, че ще отидем да откопаем обиците. Ако можем да ги намерим.

— Не, не, не! — Сара разтръска главата си нетърпеливо. — Съвсем не казваш това.

— А какво?

Тя се усмихна. Очите й блестяха тържествено.

— Това, което наистина казваш, е, че най-после си решил, че няма нищо лошо да ми помогнеш да изкопаем обиците, защото вече не мислиш, че те използвам, за да ми ги намериш.

Гидеон бавно премисли казаното от нея, опитвайки се да разбере обърканата й женска логика.

— Ама теб май ужасно те бива по правенето на неочаквани заключения, а?

— Продължавай. Кажи ми, че греша. Кажи ми, че си решил да не ми вярваш — каза му тя с щастливо предизвикателство.

Гидеон й се любува дълго време, привлечен от топлотата и удоволствието в погледа й.

— Печелиш. Аз вече ти имам доверие.

Той си даде сметка, макар и след като беше казал тези думи, че те са самата истина. Но се питаше дали досега го е знаел инстинктивно или в момента го е озарило това прозрение. Реши да не си дава толкова труд да отговаря на този въпрос. Точно по какъв начин и кога е започнал да й вярва вече нямаше никакво значение.

Но това, което не можеше да й обясни, бе, че връщането там горе в планината, за да изкопаят цветята на Флийтуд, изобщо не е никакво доказателство за неговото доверие в нея.

 

Лопатата на Гидеон се удари о нещо метално и се чу силно иззвънтяване в утринната тишина.

— О, Боже Господи, това е! — възкликна Сара. — Намерихме ги! Намерихме обиците! Гидеон, това толкова е вълнуващо. Просто не мога да повярвам.

Тя се наведе, за да види отблизо малката яма, която бяха изкопали точно на десет крачки на север от белия камък. Тя беше измъкнала Гидеон от леглото много рано, така че да могат рано да пристигнат в старата къща на Емелина Флийтуд. Дори не му даде възможност да се оплаква.

— Стой по-далеч, за да изкопая още малко пръст. Може и да не са обиците, Сара. Може да не е нищо друго, а само някоя стара тенекия, покрита с пръст преди години. Или пък джанта. Или пък ловджийски капан. Какво ли не би могло да бъде.

— Това са обиците. Зная го — Сара също копаеше със своя лопата. Бавно, но сигурно металната кутия започна да се открива. — Виж, Гидеон. Заключена каса.

Гидеон разгледа ръждясалия метален капак на кутията.

— Наистина е стара каса. И се обзалагам, че Емелина не е заровила и ключа заедно с нея.

— Може да не е заключена.

— Ако не е, тогава се съмнявам, че вътре има нещо ценно — заключи Гидеон с желязна логика.

Сара коленичи върху прясната купчина пръст, за да се пресегне надолу в дупката и да извади тежката кутия. Тя я разгледа внимателно.

— По дяволите, ти си прав. Заключена е — изведнъж тя засия. — Обаче, както ти каза, може би това означава, че обиците са още вътре.

— Ще я отворим.

— Но как? — Сара разтръска кутията, но беше невъзможно да се познае дали има нещо в нея. Едва издържаше на напрежението. — Това просто ще ме убие. Нямам търпение да я отворим. Такова невероятно преживяване! Никога, през целия ми живот не ми се е случвало подобно нещо. Представяш ли си? Ние всъщност изкопахме заровено съкровище. Открихме закодираните означения на картата и намерихме имането. Като на книга.

Гидеон се бе облегнал на лопатата си и я гледаше, загадъчно усмихнат.

— Не ми казвай, нека да отгатна. Ще използваш това преживяване, за да го опишеш в приключенски роман, нали?

— Вероятно, но първо смятам да се насладя на всяка минута от преживяното. Трябва да направя снимка — тя извади малък фотоапарат от чантата си. — Нали добре съм направила, че съм го донесла? Моля, застани до кутията.

Гидеон поклати глава отрицателно и пусна лопатата.

— Не, ти си тази, която трябва да бъде снимана. Това е твое съкровище и ти си го намерила. Аз дойдох само като консултант, забрави ли? — той взе фотоапарата от ръцете й и се отдалечи на няколко крачки.

Сара се подвоуми за миг, защото искаше и двамата да са на снимката. Но това беше невъзможно. Повдигна старата метална каса и я хвана пред себе си. Смееше се от удоволствието, което й доставяше трофеят й. Зае поза за снимката. Гидеон вдигна фотоапарата до очите си, усмихна се пак и натисна копчето.

— Сега трябва да измислим как да я отворим — каза Сара, като разглеждаше ръждясалото ковчеже.

— Може да ни отнеме малко време, но ще намерим начин — каза Гидеон, докато оставяше фотоапарата. После пак взе лопатата си. — Имам известен опит с такива неща.

— Кой знае защо това не ме изненадва — Сара го изгледа иззад кутията. — Какво правиш? — попита го тя, защото той загреба пръст с лопатата и я хвърли обратно в дупката, която току-що бяха изкопали.

— Запълвам дупката.

— Защо?

Той я погледна учудено.

— Не виждам смисъл да разгласяваме факта, че сме били тук и сме изкопали нещо ценно.

Сара се усмихна с разбиране.

— Хубава идея. Защо да оставяме следи и да ни открие някой, който може да поиска да ни открадне съкровището? Казах ти, че ти си по-умен от Джед Макинтайър.

— Стига да съм малко по-умен от Джейк Савидж, ние сме застраховани — измърмори Гидеон.

— Какво каза? — попита го Сара, тъй като не беше сигурна, че го е чула правилно.

— Казах, че ни чака много път до брега днес следобед.

— Тази нощ можем да останем тук или да отидем в Сиатъл — предложи тя.

— Не — каза Гидеон. — Ще се върнем у дома. Нямаше кога да помоля съседа да се грижи за котките.

— Тогава по-добре да отидем у вас. Бедничките. Сигурно умират от глад.

— Не вярвам. Мачу все още е добър ловец, когато му се наложи, макар че не са му много приятни усилията, които трябва да вложи. Ще се погрижи за храната на Елора, ако е необходимо, но предпочита да имат отворена консерва котешка храна.

Сара се усмихна.

— Много прилича на теб, нали?

Гидеон повдигна едната си вежда.

— Защото няма нищо против да яде консервирана храна ли?

— Не, защото все още е добър ловец, ако му се наложи.

 

Малко след полунощ Мачу Пикчу се настани на голия гръб на Гидеон и тежко се отпусна. Гидеон изохка. Котаракът слезе от гърба му и седна на края на леглото, като неуморно махаше с опашка, чакайки някаква реакция. Гидеон бавно се обърна, за да не събуди Сара, която се беше свила на кълбо до него. Погледна невъзмутимата физиономия на котарака и внимателно се измъкна от завивките.

Мачу скочи беззвучно на пода и се отправи към вратата. Гидеон се забави малко, за да вземе револвера, който винаги държеше в една кутия за обувки под леглото, и бързо си обу джинсите. Бос, слезе по стълбите също така безшумно, както и Мачу.

На най-долното стъпало Гидеон се обърна надясно и тръгна по коридора към кабинета си. Спря се пред отворената врата и надникна в сумрака. Не беше особено изненадан, когато видя човешки силует, приклекнал над заключения шкаф, където бяха прибрали желязната каса. Прикривайки револвера зад полуотворената врата, Гидеон се пресегна и щракна ключа на лампата.

Натрапникът скочи и се обърна с лице към него. Устата му беше отворена от шока и уплахата.

— Остави, Джейк — каза Гидеон спокойно. — Дори и да успееш да отвориш шкафа, там ще намериш само една празна, ръждясала желязна каса. Вътре няма нищичко. Цветята на Флийтуд отдавна не са там. Някой ги е докопал преди години.

Джейк се отдалечи от шкафа.

— По дяволите, Гид, ти винаги намираш начин да издебнеш хората.

— Сара непрекъснато повтаряше, че ще се добереш до обиците. Мисля, че точно това е предчувствала, нали? Изглежда, че ще трябва да започна да обръщам повече внимание на интуицията на тази жена.

Джейк се двоумеше, успокоил се малко, тъй като Гидеон не се помръдна и не каза нищо повече. След това самообладанието му се върна мигновено. С надута усмивка мина през стаята и се настани на стола пред бюрото на Гидеон. Изпъна краката си напред и сключи ръце зад главата си, като през цялото време продължаваше да се усмихва със съзнанието, че тази усмивка винаги печели.

— Кажи ми истината, Гид. Тук пред тебе е старият ти партньор, така че можеш да бъдеш честен с мен. Зная, че тази сутрин бяхте горе в планината. Аз ви проследих. И зная, че малко сте покопали. Видях запълнената дупка. Наистина ли не намерихте обиците?

— Само една стара желязна каса. Възможно е някога обиците да са се съхранявали в тази кутия, но сега тя е празна.

— А защо тогава е в заключен шкаф?

— Сара още не знае, че касата е празна — обясни търпеливо Гидеон. — Тя чака с нетърпение да я отворим сутринта. Не исках да я разочаровам.

— Но не си устоял да надникнеш ти самият, нали?

— Точно така. Ти ме познаваш. Ставам любопитен, когато видя заключени каси.

— И какво? Казваш, че там вътре нямаше нищо, така ли?

— Точно така.

— Не ти вярвам — Джейк Савидж бавно закима. — Ти никога не се връщаш с празни ръце от лов.

— Това не беше мой улов, а на Сара. Отидох с нея само като платен консултант.

— Глупости! — Савидж изведнъж се изправи, както седеше, а очите му блестяха от яд и разочарование. — Аз мисля, че сте намерили обиците. Мисля, че си ги намерил по същия начин, както винаги намираш, каквото тръгнеш да търсиш, негоднико!

— Не. Вътре няма нищо. Погледни — Гидеон отвори шкафа и извади желязната каса. След това пъхна една метална пластинка в старата ключалка и я извъртя, докато нещо щракна. След това повдигна капака и вътрешността се оказа празна. Той почака няколко секунди, докато Джейк огледа добре кутията, а след това я затвори и пак я заключи.

Джейк го гледаше неспокойно.

— Хайде, Гид. Можем да се споразумеем. Както в добрите стари времена. Всичко, което аз искам, е реклама и шанс да се докопам до голямата пара. Трябва ми голяма цифра.

— Трябваше да се задоволиш с това, че беше станал мъртва легенда.

Савидж удари с ръка по бюрото.

— Защо, дявол да го вземе, трябва да си оставам мъртва легенда? Аз не съм умрял и освен това през последните няколко години разбрах, че не ми е по вкуса да съм никой. Вече хората не знаят кой съм, Гид. Влизам в някой бар и хората дори не ме познават.

Гидеон въздъхна замислено.

— Това не ме изненадва. Ти много добре изигра изчезването си преди пет години.

— Точно колкото теб.

— Кажи ми нещо, Джейк. Кажи ми истината — какво се случи в този ден, когато и за двама ни всички мислеха, че сме убити в онази проклета джунгла? Участва ли в засадата заедно с онези контрабандисти? Или може би си работил с тях през цялото време и накрая си решил, че ви преча? Защото съм бил човекът, който е видял твърде много тогава, когато предадохме стоката, нали? Ти вече си знаел какво е ставало. И си бил вътре в нещата.

Очите на Джейк просветнаха. Той седеше съвсем неподвижно зад бюрото.

— За всичко това си се досетил, нали?

— Разполагах с много време за размисъл.

Джейк сви ръката си в юмрук.

— Искаш да знаеш защо съм го направил ли? Ще ти кажа. Там работеше голяма пара. Достатъчно, за да ме осигури за дълго, за много дълго време. Достатъчно, за да съм сигурен, че няма да ми трябваш повече, негоднико.

— Нали се предполагаше, че сме партньори, Джейк — иронизира го Гидеон меко.

— Да, но и двамата много добре знаехме, че ти си този с магическите способности, този, който направи от „Савидж и Компания“ легенда. Повдигаше ми се от мисълта, че без теб нищо не представлявам. Повдигаше ми се от моето доверие в теб. Повдигаше ми се от това, че винаги трябваше да разчитам на теб.

— И тогава значи намери големия си шанс и реши да сложиш край на партньорството. Само дето нещата не потръгнаха така, както си ги запланувал, нали?

— Не тръгнаха, мръснико, не. Но ще потръгнат — Джейк мушна ръката си под бюрото. Гидеон беше сигурен, че посяга към малкия пистолет, който винаги носеше прикрепен към крака си под панталона.

— Остави! — Гидеон показа револвера иззад вратата и с досада го насочи към Джейк, който така и застина с едната си ръка под бюрото. — Никога не си бил бърз и никога не си имал късмет — това и двамата добре го знаем. Истината, Джейк, е, че ти винаги си бил по-добър като легенда, отколкото в действителност.