Джейн Ан Кренц
Радост (11)

Единадесета глава

— Сигурна ли си, че си добре? — попита Райърсън за стотен път, откакто направиха няколко шева на Вирджиния в спешното и й дадоха обезболяващи. Докато говореше, акостираше лодката до кея.

— Можехме да се върнем направо в Сиатъл. Нямаше нужда да се връщаме тук.

Вирджиния поклати глава и се приготви да излезе от лодката. Тя все още беше облечена в дрехите, които сложи предната нощ. Ръкавът й беше пропит в кръв, а върху ръката й имаше малка бяла превръзка.

— Добре съм. Ръката почти не ме боли. Просто рана в месото, както казват в трилърите. Важно е да намерим гривната.

— Никога няма да я намерим, Джини — търпеливо рече Райърсън. — Трябва да го приемеш, мила, няма я вече гривната. Да не говорим, че не знаем къде е паднала, когато я хвърли във водата снощи. А и отливът настъпи.

— Твърде тежка е, за да я отнесе отливът.

— Може би. Но може да е потънала в пясъка или водораслите да са я затрупали. Не разчитай да я намерим.

— Трябва да имаш вяра, Райърсън. — Тя скочи от лодката и закрачи по кея, като оглеждаше терена, от който водата се беше оттеглила. — Гривната е наша. Знам, че е наша. Ще я намерим. Тя е предназначена за нас. Снощи спаси живота ни.

Райърсън приключи с връзването на лодката и тръгна към нея, намръщен.

— Признавам, че хрумването ти да я хвърлиш във водата стъписа Ферис.

— И ти се възползва от обзелата го паника — заключи Вирджиния въодушевено. — Снощи беше изключителен, Райърсън. Великолепен!

— И ти не се представи по-зле — сухо рече той. — Епизодът с гривната беше истинско вдъхновение. — Печалното изражение в сребристите му очи изчезна. — Джини, никога няма да разбереш колко се страхувах, докато се опитвах да накарам Ферис да размени ножа за незаредената ми пушка.

— Глупости. Изобщо не изглеждаше уплашен. Беше голям, безмилостен и много опасен. — Тя потръпна. — Ферис се страхуваше. Чувствах го.

— Недей да спориш с мен, Джини — отвърна Райърсън дрезгаво. — Знам какво чувствах, истински ужас. Много лесно щеше да е за него да те наръга с ножа и да грабне пушката. Когато отклони вниманието му с гривната и го блъсна, ти спаси както своя, така и моя живот.

— Твоя ли? — Вирджиния го погледна с любопитство. — О, искаш да кажеш, че в последната минута щеше да се опиташ да го нападнеш, когато все още държи ножа си.

— С този нож можеше да залови и двама ни. Не забравяй, че той е професионалист. Така казаха ченгетата. Можех да стана лесна мишена, защото ако знаех, че те е убил, щях да откача. Нямаше да мога да мисля разумно, просто щях да го хвана за врата. А това вероятно не е най-добрият начин да се атакува мъж, въоръжен с нож — заключи Райърсън многозначително. — Знаеш ли какво значи да те видя с разпрано гърло?

Тя го погледна и съзря суровост в лицето му.

— О, Райърсън — прошепна Вирджиния и лекичко се затича към него по кея, за да го прегърне. — Не мисли за това. Снощи ние се спасихме, всичко приключи. Толкова те обичам!

Той дълго я прегръщаше силно с лице, заровено в косите й, а дланите му нежно галеха гърба й.

— И аз те обичам, Джини. Повече от всичко на света.

Вирджиния вдигна глава от рамото му и се усмихна.

— Справихме се добре за специалист в информацията и експерт по дизеловите двигатели, нали? Чакай само семейството ми да научи цялата история. — Тя хвърли поглед към края на кея. — О, господи! Ето я! Ето я гривната, Райърсън.

Погледът му гореше, докато тя се затича обратно по кея и скочи на пясъка.

Вирджиния събу обувките си и пристъпи в плитчините. Гривната лежеше на една скала на инч под повърхността на водата.

— Цяла нощ е стояла тук и ни е чакала да се върнем и да я намерим, Райърсън! — възкликна тя тържествуващо. Нямаше как да не я види. Утринното слънце откриваше огъня в камъните и те блестяха в очите й като малки зелени и бели слънца. Тя посегна и взе в ръка гривната от водата.

Капчиците вода блестяха и искряха в шепата й. Тя се засмя на Райърсън:

— Отново е наша. Намерихме я. Тя ни принадлежи. Знам, че е така.

Райърсън клекна и се зае да разглежда смарагдовите, златните и диамантените нишки в дланта й. Той мълчеше, погледите им се срещнаха.

— Наша ли е? — тихо попита той. — Сега, когато сме сигурни, че Бригман, Ферис и Селдън са я откраднали?

Триумфът на Вирджиния отстъпи пред разочарованието, когато на преден план излязоха фактите. Тя погледна гривната и въздъхна:

— Прав си, разбира се. Не знам с какво ми въздейства. Откакто я спечели на онази игра на покер, имам странното усещане, че тази гривна наистина ни принадлежи. Сякаш е била предназначена само за нас. Оттогава нещата около нас така добре се развиват. Откакто притежаваме тази гривна, сме влюбени. Дори снощи ни помогна да се спасим. Няма да понеса да се откажа от нея.

— Знам как се чувстваш. — Райърсън се надигна и стъпи на пясъка. Изчака Вирджиния да излезе от водата. Тя се приближи до него и той загадъчно се усмихна. — Наистина ли мислиш, че нещата ще се променят, ако гривната отиде при законния си собственик? Аз те обичам, Джини. Нищо не може да промени това.

Вирджиния затвори очи за един кратък миг и тутакси я завладя усещане за ведрост. Гривната беше красива и тя винаги щеше да изпитва някакво чувство за собственост към нея, но любовта й към Райърсън беше много по-важна от каквото и да било там бижу.

Тя отвори очи и се усмихна.

— Обичам те, Райърсън. И както винаги, ти си абсолютно прав. Нищо не може да промени чувствата ми към теб.

— Тогава да се опитаме да намерим законния притежател с помощта на удостоверението за ценност, което открихме в кутийката.

Той протегна ръка и Вирджиния доверчиво пъхна пръсти между неговите. Гривната проблясваше в ръката й, докато тя вървеше към къщичката до Райърсън.

 

 

— Искам да чуя всички подробности — два дни по-късно заяви Деби Мидълбрук на обяд с Вирджиния и Райърсън. — Татко и мама ми разказаха по-голямата част от историята, но искам да я чуя от източника. Разкажете ми всичко, започнете с това как Бригман се е сдобил с гривната.

Вирджиния се усмихна лукаво, докато мажеше масло върху филийка хляб. Тя погледна Райърсън, който сериозно и съсредоточено изучаваше сьомгата пред себе си.

— Ти разкажи — рече Райърсън. — Аз съм гладен. — Той вдигна вилицата си.

— Ферис, Бригман и Селдън извършвали кражби от богатите туристи, които отсядали в отдалечените места на Карибите, като остров Торалина, например. Според полицаите, по принцип работели по този начин. Бригман бил професионален играч на покер, който обикновено набелязвал мъже за свои жертви и ги въвличал в поредица от игри с големи залози. Ферис развличал дамите, докато мъжете им играели карти. Селдън стоял настрана и вършел мръсната работа. Тримата внимавали да не ги виждат заедно, така че никой да не може да направи връзка между кражбите.

— Разбрах — въодушевено рече Деби.

— Но тримата мъже били бизнес партньори, а не приятели. Накрая, както казват, се получил срив между тях. Ферис и Селдън заподозрели Бригман в измама по някакъв начин, може би защото той отговарял за укриването на бижутата. Те не били сигурни, че той разпределя плячката по равно.

— Както се оказало, имали право да го подозират — намеси се Райърсън и налапа малко сьомга. — Бригман откраднал гривната по собствена инициатива. Не казал на партньорите си.

— Но Ферис и Селдън разкрили истината, когато се спречкали през последната нощ от престоя ни на Торалина. Скарали са се сериозно и Бригман бил убит. Ферис използвал ножа си. А в това е много добър. Всъщност, според полицията, той очевидно обича да го използва. — Вирджиния потръпна.

Райърсън продължи разказа:

— Преди да умре Бригман, обаче, признал на приятелчетата си, че изгубил гривната на покер с мен. След смъртта му Ферис дойде да търси гривната в стаята ни. Селдън не бил толкова дързък. Бил нервен заради убийството. Решил да се покрие.

— Но онази нощ в хотела Райърсън уплашил Ферис? — попита Деби. — Въпреки, че ножът е бил у него и очевидно не се е страхувал да го използва?

Райърсън се усмихна широко.

— Ферис казал в полицията, че когато ме видял на прага с туристическия сешоар на Джини в ръка, помислил, че държа оръжие.

Вирджиния гордо му се усмихна.

— Онази нощ Райърсън беше чудесен.

— Така. Облякох се със слава и една розова салфетка — сухо се съгласи Райърсън.

— Розова салфетка? — Деби местеше поглед от единия върху другия, в безкрайно недоумение.

— Дълга история — избърза да каже Вирджиния.

— Предполагам. Знаете ли, цялата тази история изглежда твърде опасна. Не мога да си представя как двамата преживявате всичките тези приключения. И двамата не сте от този тип хора, ако искате да знаете истината — отбеляза Деби по сестрински нетактична.

— Любовта прави странни неща с жертвите си — тихо рече Райърсън. — Аз лично очаквам с нетърпение да се върна към нормалния си, спокоен ритъм на живот. Джини ми доставя достатъчно приключения.

— Е, и какво сега? — попита Деби.

— Ами — бавно каза Вирджиния, — полицията не се интересува от гривната. На остров Сейнт Томас няма жалба, че е открадната. А именно там Ферис я е откраднал. Всъщност, полицаите смятат, че е възможно Бригман да не я е откраднал. Може просто да е спечелил на покер и поради това да е решил, че няма защо да я дели с приятелчетата си. Каквато и да е истината, сега гривната е наша. Но Райърсън прави проучване, което надявам се, няма да има успешен резултат. Обичам тази гривна.

Райърсън се изкашля.

— Канех се да ти кажа, Джини. Мисля, че намерих собственика. Тази сутрин получих съобщение от бижутера, който е изготвил оценката. Страхувам се, че гривната принадлежи на господин и госпожа Джордж Грантуърт от Сан Франциско. Следобед ще им позвъня.

Вирджиния със съжаление въздъхна.

— Откъдето дошло, там и отишло. Беше ми приятно да я притежавам за известно време. — Тя се развесели. — Знаеш ли, доста съм любопитна кои са тези Грантуърт.

Деби сбръчка нос.

— Защо?

— Защото тази гривна е много специална. Иска ми се да видя що за хора са собствениците й.

— Това е просто едно бижу — отбеляза Деби. — Красиво бижу, признавам, но…

— Не е само бижу — намеси се Вирджиния. Тя погледна към Райърсън. Той й се усмихна с поглед.

— Не — тихо рече. — Не е просто едно бижу. Ще отидем заедно да го върнем на семейство Грантуърт, лично. И аз съм любопитен.

 

 

Джордж и Хенриета Грантуърт се развълнуваха, когато разбраха, че гривната се е намерила. Те също нямаха търпение да се срещнат с двойката, у която се намираше сега. Следващата събота Вирджиния и Райърсън взеха сутрешния полет до Сан Франциско. Таксито ги заведе пред стара, елегантна викторианска къща, разположена в скъпия квартал „Пасифик Хайтс“.

— Наистина изглежда като подходящото място за гривната, нали? — отбеляза Вирджиния замислено, докато вървеше по стъпалата до Райърсън. Бяха открили законните притежатели на бижуто. До този момент тя се надяваше, че има грешка.

— Страхувам се, че е така — измърмори Райърсън и натисна звънеца. — Погледни на нещата от тази им страна. Ще се почувстваме добродетелни, че сме постъпили така.

— Колко скучно. — Вирджиния се усмихна лукаво. — Едно от нещата, на които се радвах напоследък, е, че не съм толкова добродетелна.

— Безсрамница.

— Взела съм червеното боди за довечера — прошепна тя.

Очите на Райърсън светнаха. Тъкмо щеше да каже нещо, когато се отвори вратата и на прага застана спретната, дружелюбна жена в домашна рокля и престилка. Тя въпросително ги погледна.

— Да?

— Вирджиния Мидълбрук и Ей Си Райърсън. Дойдохме да се видим с господин и госпожа Грантуърт. Те ни очакват. — Райърсън я погледна с най-насърчителната си усмивка.

— О, да. Очакват ви във всекидневната. Влезте.

Двама души станаха, за да поздравят Вирджиния и Райърсън, когато последните влязоха в красиво реставрираната викторианска стая. Вирджиния веднага ги хареса. Ако трябваше да връща гривната на някого, то това бяха тези двама души тук. Тя внимателно ги разгледа, докато се представяха.

Хенриета Грантуърт беше на около седемдесет, но от нея лъхаше елегантност, която няма възраст. Очевидно беше, че през целия си живот е била красавица. Сребристите коси бяха свити на кок, а сините й очи изпълнени с чар и интелигентност.

Съпругът й беше достолепен мъж, с няколко години по-възрастен от нея. Вирджиния си помисли, че сигурно е на около осемдесет, но в поведението му прозираше увереност, присъща на много по-младите мъже. Оредялата му коса някога е била черна, а тъмните му очи бяха будни и проницателни. Той протегна ръка към Райърсън с явно удоволствие.

— Моля, седнете — каза Хенриета. — Не мога да изкажа благодарността ни, че въпреки всички неприятности, вие се ангажирате да ни донесете гривната. Изчезна от хотелската ни стая на остров Сейнт Томас преди няколко седмици. Уведомихме полицията, но те забравиха за жалбата веднага, след като си тръгнахме. Когато миналата седмица отново проверихме дали има някакво развитие, дори не успяха да намерят жалбата ни. С Джордж предположихме, че никога вече няма да видим гривната.

— Имаме я от години — обясни Джордж и погледна мило съпругата си. — Хенриета се сдоби с нея, когато за първи път се срещнахме. Харесваше й да си мисли, че гривната има някаква връзка с факта, че се открихме един друг. Много се разстрои, когато я загубихме.

Хенриета топло се усмихна на Вирджиния.

— Поболях се от мисълта, че може да попадне в ръцете на престъпници. Не беше предопределена за такава съдба. Но не е трябвало да се тревожа толкова. Гривната винаги отива на подходяща ръка.

— Какво искате да кажете? — попита Вирджиния и бавно извади кутийката от дамската си чантичка.

Джордж се усмихна и погледна Райърсън.

— Хенриета винаги е вярвала, че гривната е специална. Не само заради стойността си, но и заради романтичната си история. Изглежда винаги попада при хора, които са силно влюбени един в друг. Съпругата ми я наследи от братовчедка, която се влюбила в съпруга си скоро, след като я наследила от баба си, която твърдяла, че гривната е причина за щастливия й брак. И така нататък.

— Историите вървят няколко поколения назад — твърдо рече Хенриета. — Сигурна съм, че всички те са верни. За гривната има легенда. Предполага се, че е била притежание на едно аристократично френско семейство Монклер. Била част от комплект, който се разпилял по време на Френската революция. Не ми е известна съдбата на останалите бижута, но със сигурност знам, че при когото е попадала тази гривна, му е донасяла много любов и щастие.

Вирджиния беше развълнувана.

— Гривната винаги е била притежание на влюбени?

Хенриета бързо кимна.

— Рано или късно се озовава при двама души, които се влюбват и сключват брак. Когато разказвам тази история, Джордж се смее, но истината е, че според мен и той вярва на легендата поне малко, нали скъпи?

Джордж се усмихна с любов на съпругата си.

— Умният мъж не спори с доброжелателната съдба, скъпа моя. — Той вдигна деликатната й ръка и целуна пръстите. — Няма съмнение, че съм много щастлив мъж.

Вирджиния наблюдаваше възрастната двойка и чувстваше в сърцето си дълбок копнеж. Така и трябваше да бъде. Точно това искаше с Райърсън: един живот на споделена любов и щастие.

Тя го погледна и срещна погледа му с изражение, което не можеше да се прочете. Обърна се към Хенриета Грантуърт:

— Радвам се, че гривната е ваша — рече тя развълнувано.

— Благодаря ти, скъпа. — Хенриета отвори кутийката и впери взор в украшението. Дълго мълча и никой не наруши тишината, докато тя изучаваше съдържанието. Когато най-после вдигна поглед, насочи го право към Райърсън. В ясните й сини очи се прокрадна подозрителна влага. — Гривната винаги е била свързвана с любов и брак — прошепна тя.

Райърсън хвана пръстите на Вирджиния. Усмихна й се.

— Може и да не я притежавахме дълго, госпожо Грантуърт, но уверявам ви, докато беше наша, определено я свързвахме само с любов.

— Да — отвърна Хенриета и решително затвори кутийката. — Виждам. — Тя премигна, докато поглеждаше съпруга си. — Определено е била свързвана с любов. А мислили ли сте за брак? Предупреждавам ви, господин Райърсън, че мъжете, които имат допир до гривната, неизбежно стигат до предложение за женитба.

Огромните длани на Райърсън едва не строшиха пръстите на Вирджиния.

— Всички ли мъже от легендата са стигали до предложение за брак?

— О, да — увери го Хенриета. — Всички до един. Разбира се, сега вече не се намират достойни влюбени мъже, които да постъпват достойно с жените до себе си. Днес мъжът смята, че може и агнето да е цяло, и вълкът да е сит.

Вирджиния се изчерви, като чу познатите думи. Неотдавна Райърсън й беше казал нещо такова.

— През последните няколко столетия много неща се промениха, госпожо Грантуърт — спокойно рече Райърсън. — Днес не само мъжете се опитват да се измъкнат от брака.

Старият часовник в ъгъла прозвуча в последвалата тишина. Внезапно Вирджиния се озова в центъра на вниманието на три чифта очи, които я гледаха с интерес. Тя първо погледна Джордж Грантуърт, който я наблюдаваше великодушно, с малко любопитство и много разбиране. После погледът й се плъзна към Хенриета, която я изучаваше в очакване.

Вирджиния се обърна към Райърсън. Той беше отправил същия неразгадаем поглед към нея, който тя забеляза малко преди това. Тя предпазливо преглътна и взе решение.

— Е, Райърсън — бързо рече Вирджиния, — кога възнамеряваш да извършиш тази достойна постъпка и да ме превърнеш в почтена жена?

Райърсън се усмихна. Облекчение и щастие затоплиха сребристите му очи. Той привлече Вирджиния и неистово я прегърна.

— Веднага, щом получим разрешение, скъпа.

Джордж Грантуърт се усмихна.

— Знам как се чувстваш, Райърсън.

— Позволете на мен и на съпруга ми да ви подарим първия сватбен подарък — каза Хенриета Грантуърт тихо и уверено. Тя се усмихна и подаде кутийката с бижуто на Вирджиния.

Вирджиния се обърна в обятията на Райърсън, изглеждаше напълно стъписана.

— Гривната? О, не, госпожо Грантуърт. Не можем да я приемем. Тя е ваша.

— Гривната притежава способност да избира на кого да принадлежи. Убедена съм, че е създадена, за да е ваша. С Джордж имаме всичко, от което се нуждаем, и което искаме. Нищо не може да промени любовта ни. Нещо ми подсказва, че гривната трябва да отиде при друга двойка и вярвам, че този път тя е предопределена за теб и господин Райърсън.

— Но, госпожо Грантуърт — започна Вирджиния смутено. — Твърде ценна е, за да я давате на непознати.

— Истинската стойност на гривната не може да се измери с парични знаци. Мисля, че и ти като мен вече знаеш това. Подарявам ви я с моята благословия и надежда, че и вие подобно на нас с Джордж, ще бъдете щастливи.

Райърсън здраво стисна Вирджиния.

— Всичко е наред — тихо рече той, — приемаме я. Наша е.

Вирджиния долови увереността в гласа му и знаеше, че има право. Тя обви пръсти около кутийката. Имаше усещането, че се докосва до топлината, извираща от вътре.

— Не знам как да ви благодаря, госпожо Грантуърт — прошепна тя.

Хенриета се засмя.

— Не ми благодари. Гривната има собствена воля. Ще ти кажа истината, скъпа. В мига, когато отворих кутийката и погледнах гривната, разбрах, че вече не ми принадлежи. Сега е ваша, сигурна съм. Далеч съм от мисълта да се намесвам в съдбата.

— Знаете ли — с лекота рече Джордж Грантуърт, докато се изправи, за да налее по чаша шери за гостите, — винаги съм мислел, че ще е интересно да се проследи още по-назад историята на тази гривна. Аз самият така и не стигнах дотам, но вие двамата може би ще пожелаете да задвижите нещата. Сигурно ще е интересно.

— С какво бихте започнал? — любопитно попита Райърсън, докато поемаше чашата.

— Разбира се с Франция — замислено отвърна Грантуърт. — Веднъж от любопитство проследих историята на това украшение. Фамилията Монклер има древна история във Франция. Очевидно някога е съществувал замък. Вероятно досега нищо не е останало от него, но човек никога не знае.

 

 

Седмица по-късно Вирджиния стовари куп туристически брошури върху леглото на Райърсън в къщата му и се изтегна до него. Беше облечена в скандалното червено боди, носеше гривната и обикновен златен пръстен.

— Замък — задъха се тя. — Истински замък. Все още си е там след всичките тези години. Идеално място за меден месец. Според брошурата, цитирам: „Известният замък Монклер е превърнат в първокласен луксозен хотел за всички, които търсят място за почивка и чудесен интериор във френския Прованс“. Само си представи, Райърсън — френско вино, френска храна, френски дрехи.

Райърсън сключи ръце зад тила си.

— Не ми казвай, че ще прекараш медения ни месец в магазините за дрехи.

— Французите — информира го Вирджиния със сериозен тон и го погледна изпод мигли, — са известни с това, че са автори на най-секси бельото в света.

Райърсън се усмихна.

— Така ли?

— Имам доказателства от най-авторитетен източник.

— А, добре тогава — рече той и я привлече пред гърдите си, — можем да включим разходка из магазините във Франция. Създадена си да носиш секси бельо.

— А ти? — попита Вирджиния и леко се засмя.

— Аз ли? Аз съм създаден да те събличам, разбира се. — Той издърпа сатенените презрамки на червеното боди от раменете й. Спря се, докато тя се сгуши в него. — Джини?

— Хм? — Тя си играеше с къдравите косъмчета по голите му гърди.

— Не съжаляваш, нали?

Тя знаеше, че я пита за обикновената сватбена церемония, която имаха същия следобед.

— Не съжалявам — прошепна тя убедено и вдигна ръка, за да докосне твърдото му лице. — Чаках те цял живот, Ей Си. Просто ми трябваше известно време, за да разбера какво търся.

Райърсън забеляза любовта и увереността в очите й и в собствения му поглед проблесна задоволство.

— Чакането свърши. И за двама ни. — Той се пресегна да изключи нощната лампа. После намери устните на Вирджиния и я дари със страстна целувка.

Гривната на Монклер блестеше в сенките и обещаваше един живот, изпълнен с любов и радост.