Джейн Ан Кренц
Радост (6)

Шеста глава

Едва когато влезе в ежедневния си ритъм на живот, Вирджиния призна пред себе си, че завръщането у дома я е притеснило. На Торалина се беше почувствала различен човек и част от нея смутено недоумяваше дали, когато се завърне в нормална обстановка ще успее да се превърне отново в жената, която беше преди пътуването.

Седмица след завръщането в Сиатъл Вирджиния се обличаше за вечеря с Райърсън и се погледна в огледалото. Усмихна се тайнствено и доволно. Беше се променила и промяната изглеждаше трайна, дори и да не можеше ясно да се определи. Тя надничаше от погледа й и Вирджиния знаеше, че Райърсън я забелязва. Но промяната беше и на друго място.

Роклята за тази вечер не беше толкова предизвикателна като онази, която Райърсън не одобри на Торалина. И въпреки това като стил беше определено по-авантюристична от всичко, което Вирджиния беше свикнала да купува, преди да посети Карибите. Вярно, че сутиенът и бикините все така си бяха ушити от функционална, обикновена, бяла, памучна тъкан, но нещата търпят промяна.

От огледалото я гледаше една доста по-уверена в сексуалността си жена. Беше по-дръзка, но освободена по дух. Жената, която гола беше плувала в морето край Торалина, спокойно си представяше как седи гола с Райърсън в гореща вана, например.

„Но това е само една подробност“, помисли си Вирджиния, докато закопчаваше гривната на ръката си. Важното беше, че разсъждава над тази идея.

Върху вътрешната страна на закопчалката се отрази светлина и Вирджиния се загледа отблизо в някакъв малък знак. Беше миниатюрен полумесец. Сигурно щеше да е интересно да се разбере дали бижутерите могат да го идентифицират.

Час по-късно, докато седеше срещу Райърсън в един уютен ресторант в стария квартал на Сиатъл, известен под името „Пайниър Скуеър“, тя реши да повдигне въпроса, който я занимаваше.

— Мислил ли си някога да си инсталираш гореща вана? — попита тя нехайно, докато дъвчеше хлебчета, които сервитьорът току-що беше поднесъл.

Райърсън вдигна поглед от хлебчето пред себе си. В погледа му проблесна изненада, която премина в подозрение.

— Гореща вана ли? Ами като отваряш дума, не, не съм мислил. Никога не ме е занимавала тази идея. Досега. — Той се замисли, погледът му се премести върху гривната на ръката й. — Може да се направи. В къщата ми на острова има идеално за целта място. Между другото, иска ми се да те заведа там съвсем скоро. Как се сети за горещата вана?

Вирджиния невинно вдигна рамене.

— Просто си спомних нощта, когато плувахме в морето и съвсем естествено мисълта ми се завъртя около горещата вана.

— Логично — с одобрение отбеляза Райърсън. Той разчупи хлебчето и отхапа с белите си зъби. — Знаеш ли, представям си как двамата седим в тази гореща вана.

Вирджиния се засмя престорено скромно.

— Наистина ли? Как ти въздейства картината?

— Разгорещява ме като в ада. Наистина ли искаш да довършим вечерята, или да отиваме направо в моето владение?

Вирджиния едва не се задави от смях.

— Райърсън, дори не сме започнали вечерята, а аз съм гладна.

Той въздъхна подигравателно, но със съжаление.

— Добре, добре, предполагам, че мога да започвам. Чудя се колко ли време е необходимо да се инсталира гореща вана. Аз мога да се заема с поставянето на помпата. Ще ми трябва само вана. Ако можех да се обадя на някого сутринта да ми я доставят на острова достатъчно бързо…

— Забрави, не се опитвай да инсталираш гореща вана този уикенд — през смях каза Вирджиния. — Трябва да ходим на партито на семейство Андерсън, спомняш ли си? Ти специално ме помоли да дойда с теб, за да те представя на хората.

Андерсенови бяха стари колеги на семейство Мидълбрук. Вирджиния подозираше, че една от причините за партито тази седмица, беше посрещането на новия собственик на „Енергийни Системи Мидълбрук“.

— Права си. Бизнесът преди удоволствията. По-късно ще се погрижа за горещата вана. Така или иначе, довечера умът ми ще е зает с други неща. — Сексуалната игрива нотка се стопи в погледа му, на негово място се появи нещо много по-сериозно. — Нали ще останеш да преспиш при мен?

— Донесох си някои необходими неща — тихо призна тя.

Райърсън се успокои.

— Надявам се, гимнастическият ти сак да не е пълен само със стари фланелки и мръсни маратонки. Джини, мисля, че е време да поговорим за това, че трябва да живеем заедно.

Виното в чашата на Вирджиния, която току-що беше вдигнала, се разплиска. Обзе я напрежение.

— Да живеем заедно? Ти и аз?

— Не става въпрос да си вземеш котка — измърмори той. — Разбира се, че имах предвид теб и мен. Помисли си, Джини. Това е следващата логична стъпка в отношенията ни. Пътуването с ферибота бързо ще ни дотежи. И без това тази седмица нещата са достатъчно трудни. Може би и следващата седмица няма да е по-добро положението. Предстоят ми няколко късни срещи и една уговорка с потенциален клиент рано сутринта.

Вирджиния усети как се преобръщат вътрешностите й. Първата мисъл, която й подейства като шамар, беше, че и Райърсън подобно на съпруга й, започва да се отегчава от нея. Увереността, която придоби на Торалина, започна да я напуска. Вирджиния се хвана като удавник за сламка. Тя си наложи да остане спокойна и да не прави прибързани заключения. Та това беше Райърсън, а не Джак.

— Вече се изнервяш от пътуването ли? — колебливо попита тя. — Но едва сме започнали връзката си. Искам да кажа, едва преди няколко дни се върнахме от Торалина. Мислех си, че се разбираме чудесно. Че си щастлив. Че нещата вървят добре. Нямах представа, че започва да ти става скучно.

— Сладка моя, ти не ме слушаш — внезапно Райърсън присви очи като предусети мислите й. Цялата радост се беше изпарила от лицето й. Тя го наблюдаваше, изпълнена с тревога, която късаше сърцето му. И го ядосваше. — Моля те да се преместиш при мен. Не предлагам да прекратим връзката си. Точно обратното. Какво ти става? На чужд език ли ти говоря?

Тя сложи ръце в скута си. Райърсън можеше да се обзаложи, че мачка салфетката на топка. Лицето й изглеждаше напрегнато.

— Каза, че пътуването до моята къща ще ти дотежи. Предположих, че идеята вече ти е станала скучна — сковано рече Вирджиния.

— И от това заключи, че ти си ми станала скучна. — Райърсън ядосано тръсна глава. — Логиката ти е изкривена, но за момента ще се направя, че не забелязвам. Опитвам се да ти кажа нещо много просто и прямо. Джини, моля те да си помислиш дали можеш да се преместиш при мен. Пътуването не ми е доскучало. Просто ми се струва дяволски досадно. Има разлика, нали?

— И каква е разликата?

Райърсън се замисли дали съществува закон, според който мъжът може да си позволи да поучава жена си на публично място. Стигна до извода, че има такъв.

— Разликата е следната. Когато аз се отегча от дадена ситуация, аз се измъквам от нея възможно най-бързо. А щом нещо е дяволски досадно, търся начин да поправя нещата. Специално този проблем може да се разреши като се съберем да живеем заедно.

Сега Вирджиния го гледаше внимателно.

— Искаш да се опитаме да заживеем заедно?

— Поздравления. Започваш да схващаш — отвърна той.

Докато келнерът сервираше салатата, той я наблюдаваше как премисля думите му.

— Но съжителството не прилича ли много на брак? — най-после проговори тя. Не бързаше да хване вилицата си, след като келнерът се отдалечи.

Райърсън усети посоката на мислите й. Беше избързал с въпроса. Ако знаеше колко много му се иска тя да се премести при него, Вирджиния би се ужасила. Той потърси начин да й вдъхне увереност.

— Вирджиния — започна Райърсън с тържествен тон, който използваше, когато продаваше дизелови двигатели на неуверени клиенти, — съжителството не е като брака. Има няколко от предимствата на брака, но…

— И всички недостатъци — бързо довърши тя.

Той се намръщи.

— Не е задължително.

— Опитвал ли си с някоя друга?

— Ами, не, но е лесно да се предвиди, че нещата ще тръгнат добре при такива хора като нас.

— Не виждам никаква разлика от брака — настоя тя.

Райърсън започваше да губи търпение, твърде рядко за него състояние.

— Умишлено се държиш упорито. Виждам, че си любопитна. Довери ми се. Съжителството е диаметрално противоположно на брака между двама.

— Не виждам как. — Тя махна с ръка отчаяно и се облегна напред. — Помисли си. Съжителството включва всичко от общите разходи до роднините. То означава да разпределяме задълженията, кой ще пере мръсните дрехи тази седмица и кой ще мие банята. То означава всяка сутрин да закусваме заедно. То означава да ползваме една и съща тоалетна, за бога. Осъзнаваш ли за какво става дума? Аз ще заема половината от чекмеджетата ти. Ще оставям в мивката мръсни чаши от кафе. Ще напълня банята с моите шампоани, козметика и дезодоранти. Съжителството не е като да живеем в една стая на Торалина. Много по-сложно е.

Райърсън едва не се изсмя на френетичното изражение на лицето й. Спря го единствено мисълта, че тя е толкова сериозна.

— Тази идея наистина те травматизира, нали?

Тя се облегна на стола си, погледът й остана бдителен.

— Намирам го за много неразумно. Противоречи на онова, което решихме, че търсим в нашата връзка.

— Може да противоречи на онова, което ти си решила, че търсиш в тази връзка, но мен не ме притеснява ни най-малко. Помни, че аз нямам предразсъдъци към брака като теб.

— Точно така. Според теб това е удобна уговорка с удобния човек, нали? — рязко отвърна тя. — Сигурно така приемаш и съжителството. Смяташ, че ще е удобно. Но вероятно няма да се получи така. Всички проблеми ще излязат на повърхността. Всички незначителни детайли, които пренебрегваме, докато сме любовници, ще се превърнат в съществени проблеми, ако заживеем заедно. И някои от тези дреболии могат да се окажат по-важни, отколкото си представяш. Възможно е да не съумееш да ги понесеш.

Той не бързаше. Временно отстъпи.

— Джини, искам само да те помоля да си помислиш. Гарантирам ти, че няма да е същото като да си омъжена. Поне няма да има формално обвързване. По никакъв начин няма да си поставен в капан. Нещата ще станат постепенно. Ако искаш, ще те оставя сама да се убедиш стъпка по стъпка.

— Как? — подозрително попита тя.

— Не е задължително да се преместваш веднага — уговаряше я той. — Ще го направиш на етапи. Опитай се да прекараш част от следващата седмица тук в града с мен и така ще разберем как вървят нещата.

— Но нещата вървят толкова добре и сега — изплака тя. — Сега сме щастливи.

— Мислиш ли, че съжителството наистина ще развали отношенията ни? — тиха нервност се прокрадна в гласа му. Беше толкова уверен, че може да се пребори със страховете й.

— Не знам — прошепна тя.

Той осъзна, че самата мисъл я плаши до смърт. Много повече, отколкото той си беше представял. По дяволите, а още дори не беше намекнал за брак. Досега си мислеше, че противопоставянето й срещу брака е дреболия, с която лесно ще се справи чрез малко доверие, страст и време.

Дългосрочният му план беше да й внуши идеята за брак бавно, като първо заживеят заедно, за да отстрани старите й страхове. Представяше си, че страстта, която пламтеше между тях, щеше да му послужи за целта. Времето щеше да свърши останалото. Сега не беше толкова сигурен. Страхът я сковаваше.

— Съпругът ти добре те е подредил — каза Райърсън, осъзнавайки безсилието на яда си. — Ако той не беше мъртъв, бих се изкушил да го погледна в очите и да му стисна ръка за изпроводяк.

Вирджиния се стъписа от яростта му.

— Райърсън, мислех, че си разбрал как приемам брака.

Той изгуби самообладание.

— За последен път ти казвам, аз не говоря за брак. Говоря за съжителство. — Внезапната тишина около тях му подсказа, че съседните маси ясно са чули думите му. Няколко погледа, изпълнени със задоволство, други с любопитство, трети с неодобрение, се насочиха към него. — По-късно ще довършим разговора, когато останем сами — процеди през зъби Райърсън.

Вирджиния се колебаеше, сякаш искаше да каже още нещо, но забелязала суровата решимост в погледа му, разумно замълча.

Завършиха вечерята мълчаливо. Райърсън се наруга, че развали вечерта. После реши, че трябва да започне отнякъде. След като се върнаха от Торалина му беше ясно, че ще бъде доволен само ако с Вирджиния заживееха под един покрив. Но и това не беше всичко. Цялата истина беше, че щеше да е доволен, едва когато Вирджиния се съгласеше на брак.

Смарагдовата гривна блесна на светлината на лампите, когато тя вдигна чашата си с вино. Райърсън погледна старинното бижу. Помисли си колко добре й стои. Привличаше погледите към грациозните й ръце и деликатни китки.

По дяволите, налагаше се да прикове Вирджиния към стената. Трябваше да намери начин да я убеди да се премести в дома му, в леглото му. Досега вече трябваше да е разбрала, че той е по-различен от мъртвия й съпруг. Трябваше да я научи да му се доверява.

Зелени пламъци тлееха в сърцевината на скъпоценните камъни — подканящи, обещаващи, омагьосващи. Той се взря в гривната.

— Нещо не е наред ли? — смутено попита Вирджиния щом забеляза накъде гледа Райърсън.

Той поклати глава и се намръщи, когато осъзна колко задълбочено е разглеждал гривната.

— Не, всичко е наред. Готова ли си да тръгваме?

Тя кимна.

— Готова съм.

— Тогава да се махаме оттук. — Той извади портфейла си и измъкна кредитна карта. — Време е да се прибираме у дома. — Той каза „у дома“ съвсем умишлено, за да изпита Вирджиния и за да разбере дали няма да настръхне в ответна реакция.

Но Вирджиния не каза нищо. Тя мълчаливо допи виното си, докато Райърсън се подписваше на сметката.

 

 

Вирджиния положи много усилия, за да забрави случилото се в ресторанта. По пътя към къщата на Райърсън тя се опита да внесе ободрителни, весели и безобидни теми в разговора.

Той не й обръщаше внимание и само от време на време, когато благоволяваше да се включи, лаконично отговаряше. Докато се движеха край старите тухлени сгради на „Пайниър Скуеър“, той мълчеше, тъмен като облак и потънал в мисли. Беше петък вечер и имаше тълпи от хора, дошли да се повеселят в малките театри, ресторанти и многобройни таверни с популярни джаз и рок банди.

Докато шофираше на север по Първо Авеню към високата сграда в неговото владение, Райърсън мълчеше. Не каза нищо и докато паркираше мерцедеса в гаража и придружаваше Вирджиния до асансьора.

Когато стигнаха етажа, той мушна ключа в ключалката, отвори вратата и се отмести встрани да направи път на Вирджиния към тъмния апартамент. Тя бързичко влезе и крадешком хвърли смутен поглед към лицето му.

— Райърсън — нежно рече тя, когато той затвори и заключи вратата след себе си, — мисля, че е по-добре да поговорим. Трябва да изясним нещата.

Той я погледна, докато събличаше сакото си.

— Вече говорихме достатъчно. Очевидно не говорим един и същ език. Най-добре е да се придържаме към езика, който и двамата разбираме — той разхлаби вратовръзката си.

Вирджиния отстъпи, не разбираше изражението в очите му. Обикновено четеше по този мъж като по книга. Това бе едно от нещата във връзката им, което й харесваше. Чувстваше, че го разбира. Но тази вечер не беше толкова сигурна.

— Не съм съгласна — рече тя с престорено спокойствие. Той беше свалил вратовръзката си и разкопчаваше ризата. — Това със съжителството явно се очертава като дискусионен проблем. Аз не разбрах, че си имал предвид точно това. Тогава нещата се променят. Трябва да го обсъдим.

Той се приближи към нея, без да включва осветлението. Ризата му беше разкопчана. В сумрака на стаята грубоватите черти на лицето му изглеждаха изсечени. Очите му бяха измамни кладенци от слънчева светлина. Той протегна ръка към нея и сключи ръце около раменете й. Мълчаливо я привлече към себе си и впи устни в нейните. Една дълбока, силна целувка. Всяка мисъл за протест и разумна дискусия се изпари от съзнанието на Вирджиния.

— Може би си прав — прошепна тя замаяно в устните му, когато най-после той вдигна глава. — Може би това е езикът, който и двамата разбираме.

Тялото му беше твърдо и опнато до нейното. Тя усети пръстите му около раменете си.

— Не си въобразявай, че можеш да ме разсееш чрез секс всеки път, когато сме на ръба на спор около нашето бъдеще — дрезгаво я предупреди той.

Тя поклати припряно глава.

— Не съм го искала. Освен това, ти прекъсна разговора преди минута.

— Вярно. Просто си помислих, че трябва да те предупредя, че ще се върнем към него рано или късно.

— Но не веднага? — обнадеждена попита тя.

— Точно в този момент — рече той, — на преден план са други приоритети — той я вдигна на ръце и я понесе по коридора към спалнята.

 

 

Няколко часа по-късно Вирджиния се събуди, изгаряща от жажда и със силно главоболие. Първата й мисъл беше, че сигурно е прекалила с пиенето на вечерята. Полежа известно време, опитвайки се да разбере защо стаята й се струва непозната.

Стомахът й къркореше. При спомена за двете чаши вино, които беше изпила, направи гримаса. Главоболието и гаденето в никакъв случай не се дължаха на прекаляване с пиенето.

Тя неспокойно обърна глава на възглавницата, раздразнена, че нормалните очертания на спалнята й все още не си идваха на местата си. Може би сънуваше.

Беше й горещо. Вечерта не беше много топла. Вирджиния отметна чаршафа с одеялото. Трябваше да отвори прозорец.

Едва когато се опита да седне, тя започна да осъзнава, че нещо наистина не беше вред. Виеше й се свят. Едва не колабира, когато се изправи на крака. Тя усети килима върху пода и разбра, че не беше същия като в нейната спалня. После видя тежкия, тъмен силует в леглото.

Намираше се в спалнята на Райърсън.

Успокоена, че най-после разбра какво не е наред, Вирджиния наостри сетивата си и тръгна към прозореца. Чудеше се как спи Райърсън в такава горещина.

По средата на стаята стомахът й даде предупредителни сигнали. Тя се поколеба за миг и смени посоката. Тръгна към банята. Всичко по реда си. Гадеше й се зверски.

Гадене. Тя беше болна. В стаята не беше прекалено горещо, а нея я тресеше. Обзе я ужас. Не можеше да се разболява. Не и тук. Джак не обичаше, когато тя боледуваше. Вирджиния се заклатушка към банята и затвори вратата след себе си. Едва се добра до шкафа.

След няколко минути спазмите преминаха. Треперейки, тя се хвана за мивката, изплакна уста и се опита да проясни сетивата си, да размисли.

Трябваше да се махне от апартамента на Райърсън. Не можеше да му позволи да я вижда в такова състояние. Ако я видеше такава, той щеше да се отврати, също като Джак.

Това беше една от многобройните причини, които я спираха да поеме риска да живее с него, помисли си Вирджиния, докато се опитваше да се добере до вратата на банята. Това нелепо нейно заболяване щеше да развали всичко.

Тя трескаво се огледа с мисълта, че трябва да се измъкне от къщата. Трябваше да се върне в уюта на безопасния си дом, където можеше да боледува, без да се тревожи как ще реагира Райърсън.

Болката в главата се засилваше, но поне гаденето в стомаха изглеждаше овладяно. Само ако можеше да не е толкова горещо и замаяно. Вирджиния полагаше неимоверно усилие на волята по обратния път към спалнята, за да намери дрехите си. Райърсън не помръдваше в леглото. Спеше като мечка зимния си сън.

Във всекидневната тя съсредоточи всички сили в обличането. Не беше лесно. Пръстите й трепереха, непрестанно внимаваше да не изгуби равновесие. Сякаш никога нямаше да вдигне ципа на роклята си.

Когато привърши, Вирджиния стоеше задъхана, опитвайки се да нормализира дишането си. Поогледа се с мисълта, че трябва да остави някаква бележка. На сутринта Райърсън щеше да се събуди и да се чуди къде ли е отишла.

На слабата светлина от прозореца тя съзря кубче листи и химикалка до телефона. Включи лампата и се взря в хартията, опитвайки се да събере мислите си. Доста време не успя да съчини нищо. След неистова концентрация, тя написа:

„Скъпи Райърсън, наложи се да се прибера у дома. Ще ти се обадя.“

Не беше кой знае какво, но Вирджиния успя да съчини само това. Изключи лампата и се запъти към вратата. Когато влезе в коридора се сблъска с огромен, топъл, неподвижен обект. Беше гол и съвсем очевидно от мъжки пол.

— Отиваш ли някъде? — попита Райърсън иронично.

Вирджиния едва не изгуби равновесие. Тя стисна ръката му, за да не падне. Той не направи опит да й помогне. Тя тутакси го пусна и се облегна на стената.

— Трябва да се прибера у дома — прошепна Вирджиния.

— Щеше да си тръгнеш, без да си направиш труда да ме събудиш. Много мило.

Тя чуваше яда в гласа му, но беше твърде немощна да реагира.

— Оставих бележка.

— Трогнат съм.

— Райърсън, моля те. Трябва да се прибера у дома. — Тя затвори очи, както беше облегната на стената.

— Защо се налага да си ходиш у дома в три посред нощ? — грубо попита Райърсън. — Защото мисълта, че ще изкараш и една нощ под моя покрив те хвърля в паника? Докато бяхме на Торалина, нямаше подобен порив да се измъкваш посред нощ. Или беше по-различно, защото ти се наслаждаваше на безплатната ваканция, която ти осигурих?

— Моля те. — Тя се опита да мине покрай него, но той не помръдна. — Трябва да се прибера.

— Как смяташ да стигнеш дотам? Фериботът преустанови движението си преди час. До сутринта няма да има кораби. Как изобщо ще се добереш до кея? Ще откраднеш колата ми ли?

Вирджиния осъзна, че за това не беше помислила.

— Ще извикам такси.

— Няма особен смисъл, нали? Току-що ти казах, че до шест и тридесет няма ферибот.

Най-после думите проникнаха в съзнанието й. Без кола и без ферибот. Тя беше в капан. Облиза сухите си устни.

— Ще се обадя на сестра си.

— Не, по дяволите, няма да се обадиш на сестра си. — Яростта на Райърсън се отприщи. — Ако си мислиш, че можеш да прекараш нощта в леглото ми, а после да се измъкнеш, преди да настъпи утрото, ще ти кажа едно нещо. Няма да ти позволя да се отървеш така лесно. Дължиш ми много повече. Какво ти става, Джини? Искаш и агнето да е цяло, и вълкът да е сит, така ли? Сега, когато откри прелестите на секса, ти искаш повече, но не желаеш да си платиш за обвързването.

— Ти не разбираш. — Мили боже, тя всеки миг щеше да припадне, ако той не се отместеше от пътя й.

— Така си мислиш ти — горчиво каза Райърсън. — Най-после започвам да разбирам какво става. Ти си или прекалено голям егоист, или прекалено уплашена, или нещо между двете, за да се обвържеш с мен, по какъвто и да е начин, ала това, което откриваш в обятията ми, ти харесва, нали?

— Райърсън, моля те, трябва да тръгвам.

Той не я чу.

— Ти обичаш секса с мен дотолкова, че да приемеш от мен пътуване до Торалина или вечеря в скъп ресторант, но не поемаш никаква отговорност. Знаеш ли в какво се превръщаш, Джини?

— Стига — задъха се тя. Единствено слабият пламък на гнева й провокира последните й сили. — Спри да ме обиждаш. Просто се махни от пътя ми. Аз си тръгвам.

— По дяволите! Ще останеш точно тук в дома ми, и в леглото ми, докато не се научиш, че трябва и да даваш, а не само да вземаш, ако искаш любовна връзка с мен.

Райърсън се помръдна и понечи да хване Вирджиния за ръката. Тя се противопостави, но изразходва и последната си силица. Тъмнината около нея се завъртя.

— Джини! — Райърсън я хвана в момента, в който тя припадна. — Ти гориш. Какво има?

— Опитах се да се измъкна оттук. Опитах се. Но ти ме спря. — Вирджиния обърна глава раздразнено. — Горещо ми е. Трябва да пийна вода.

— Глътката вода няма да потуши огъня, който те изгаря, мила. Трябва ни помощ. — Той я положи на един стол. — Чакай тук, докато намеря нещо да облека.

— Защо? — Столът беше неудобен.

— Защото ще те заведа в спешното отделение, а лекарите сигурно няма да са във възторг, ако те внеса там гол.

Болница.

— Не желая да ходя в болница. Добре съм.

— Разбира се. А аз съм главният танцьор в балета „Пасифик Нортуест“ — говореше Райърсън от спалнята, където обличаше джинси и риза.

Вирджиния седеше свита на стола и нямаше сили дори да заплаче. Всичко се обърка.

— Добре — прошепна тя съкрушено, — ще извикам такси до болницата.

— В този час с такси ще стигнеш много бавно. — Райърсън излезе в коридора и провери ключовете и портфейла си. — Можеш ли да вървиш или да те занеса до гаража?

— Ще вървя сама. — Тя се заклатушка. Безсмислено беше да спори. Той беше решен. Вирджиния се предаде пред неизбежното. Това можеше да се превърне в началото на края на любовната им връзка, но тя нямаше повече сили да се съпротивлява. — О, Райърсън, чувствам се толкова зле.

Той я държеше за раменете, почти я носеше към асансьора.

— Не се притеснявай, скъпа. Ще се оправиш. Ще те заведа в спешното и там ще ти дадат нещо да спрат треската. После ще те заведа у дома и ще те сложа да си легнеш.

— У дома? Искаш да кажеш, че ще ме заведеш в моята къща? — попита тя. Може би в края на краищата, имаше надежда.

— Казах у дома. Имах предвид тук. В моя дом. Ти не си в състояние да се грижиш сама за себе си.

— Но, Райърсън…

— Шшш, Джини. Вече аз поемам нещата.