Джак Уедърфорд
История на парите (8) (от пясъчника до киберпространството)

6
Златното проклятие

Правете пари с честни средства, ако можете, а ако не можете с честни — с всякакви.

Хораций

Индианците кечуа, които копаят в мините и извличат подземните богатства на боливийските Анди, се трудят под земята в един мъждукащ полумрак, където пълновластни господари са Дяволът и неговата съпруга. Сам Дяволът решава дали да им даде или откаже търсения успех, пари и богатство. Горе, на светло, миньорите се молят на Дева Мария и вси светии да им помогнат да решат своите проблеми, свързани с живота, смъртта и любовта, но в подземния мрак единственият олтар е олтарът на Дявола. Дева Мария и светиите властват над водата, земята, реколтата, домашните животни и раждането на деца, но понеже парите се добиват от злато и сребро, а златото и среброто лежат в земните недра, които са под властта на Дявола, само Дяволът и неговата съпруга могат да дарят хората с тях. В някои отношения Дяволът в боливийските рудници напомня гръцкия бог Плутон, властелин на подземния свят, който единствено имал силата да раздава на смъртните драгоценния метал, скрит в него, поради което се смятал за покровител на богатите.

Дълбоко в подземните галерии миньорите издигнали олтари на Дявола, когото наричали El Tio — „чичото“, и на неговата съпруга Чина Супаи. Статуите изобразяват Дявола с големи извити рога и с изпъкнали кървясали очи, които сякаш заплашват да изхвръкнат от орбитите. Ушите му са като на муле, а от долната му челюст стърчат дълги черни бивни. Останалите му зъби са остри като ножове и обикновено се изобразяват с парчета огледало, които отразяват оскъдната светлина в галерията, придавайки на усмивката му смразяваща жестокост. На главата си Дяволът има корона, увенчана с надигаща се змия или с гущер, изправен на задните си крака, с отворена уста, която сякаш яростно крещи. До статуята на Дявола обикновено е тази на съпругата му — невзрачна особа с широко, лунообразно червендалесто лице, наподобяваща боливийска селянка.

Всяка сутрин миньорите принасят дарове пред олтара на Чичото и Чина Супай. Освен традиционните свещи всеки миньор носи по една цигара, глътка алкохол и стиска листа кока за Дявола и бучка захар за съпругата. При земетресения и пропадания на галериите в мината се провеждат специални ритуали за умилостивяване на злите сили и тогава се принасят по-крупни жертви — лами или овце. По време на жертвоприношението кръвта на животното се разлива по олтара, а шаманът изтръгва още пулсиращото сърце и от него разпръсква кръв по четирите свещени посоки според традиционната космология на инките. С този акт се сключва договор между поклонника и божествата; срещу направената жертва миньорът получава обещание за закрила на живота си. Подобни жертвоприношения се извършват и през август — месеца на Дявола, когато миньорите обикновено купуват нови инструменти и се запасяват с инвентар за следващата година, а също и през сезона преди Велики пости, когато има много народни увеселения и хората могат да се поотпуснат и да харчат пари.

Според местните схващания някои поклонници са по-алчни от другите; те се стремят не просто към насъщния хляб, с който да преживеят от ден за ден, а към истинско богатство — към пари. За да постигне такова богатство, поклонникът трябва да принесе особено голяма жертва — човешко същество, което се убива на олтара по същия начин като овца или лама. Всеки път, когато местните хора открият в околността на мините труп на млад мъж, особено ако по тялото има необичайни белези и следи от насилие, се знае, че той е бил принесен в жертва на Дявола и Чина Супай. Такъв договор с Дявола се сключва само за пари. В продължение на близо пет века индианците от Боливия добиват сребро от най-големите залежи в света; през цялото това време те си остават един от най-бедните народи на земята. Това никак не е чудно, след като за тези хора добиването на сребро, сеченето на монети и издаването на пари са все дейности, върху които тегне проклятие. Накъдето и да се обърнат, индианците виждат нови и нови доказателства за пагубното действие на това проклятие и на сделките с Дявола. Те припомнят трагични исторически събития като убийството на последния император на инките Атахуалпа от Франсиско Писаро и последвалото падане на тяхната империя под испанско господство. Разказват за свои сънародници, натрупали стотици милиони долари от търговия с кокаин — постижение, което би било невъзможно без договор с Дявола и неговата съпруга. Как иначе тези неуки мъже биха могли непрестанно да се изплъзват от боливийската армия, съоръжена с най-съвременни американски технологии? Бедните миньори знаят и друго: че докато те всеки ден рискуват живота си в мините, без всякаква надежда да се изтръгнат от блатото на бедността, много хора, които никога не са цапали ръцете си с физически труд, живеят в охолство и трупат милиони. Според боливийските индианци подобна несправедливост в разпределението на благата може да е резултат само на магия, на договор с Дявола.

Съкровищата на двете Америки

След откриването на Америка от Колумб през 1492 г. на испанците били необходими около петдесет години, за да издирят и заграбят основните богатства на местните индианци. През 1521 г. те оплячкосали великата столица на ацтеките Теночтитлан; почти веднага след това прегазили Централна Америка и завладели земите на племето чибча в днешна Колумбия — автентичното Ел Дорадо; след 1530 г. нахлули в империята на инките. Почти цялата плячка в злато и сребро испанците претопявали още на място и изпращали във вид на кюлчета в метрополията; известна част от по-необичайните предмети — като огромния слънчев диск от масивно злато и някои от златните и сребърните цветя от градината на императора на инките — били представени на испанския крал в оригиналния им вид като нагледна илюстрация за културното равнище на покорената цивилизация.

До наши дни е оцеляло едно любопитно описание на индианското злато и сребро. Негов автор е немският художник Албрехт Дюрер, който, след като посетил изложба на пленени американски съкровища в Брюксел, написал следното:

„Видях нещата, донесени на краля от далечната страна на златото — едно златно слънце, цели шест стъпки в диаметър, и една сребърна луна със същата големина… През целия си живот не бях виждал нещо, от което сърцето ми да се облее в такава радост, защото сред тези предмети аз видях най-прекрасни произведения на изкуството, и се удивих от сърце на изкусното умение на мъже от далечни земи.“

Скоро след закриването на изложбата властите нареждали всички златни и сребърни произведения да се претопят на монети.

След половин век на неспирно плячкосване на испанците вече не им останали обекти за грабеж. Нужни им били нови богатства, ето защо се насочили към естествените източници на злато и сребро — мините. В Мексико и Перу били открити залежи на сребро, несравнимо по-големи от известните до момента в Бохемия и на други места в Европа. Испанците незабавно се заели да ги разработват, като само благодарение на сребърните мини в Мексико и Андите не след дълго Испания се превърнала в най-богатата държава в света. За това внезапно богатство обаче испанското общество и култура заплатили твърде висока цена.

Главните центрове с най-големи сребърни залежи в Америка се намирали в Закатекас, Нова Испания (Мексико), и в Потоси, Горно Перу (днешна Боливия). В течение на няколко века двете испански колонии се състезавали по добив на сребро, който зависел от разкриването на нови и нови находища и все по-усъвършенствани технологии за извличане на метала. Независимо от променливия добив Америка си оставала най-големият източник на сребро в света през цялата епоха на испанското владичество.

Още през 1536 г., само петнайсет години след нашествието на Кортес, испанската държава основала в Мексико монетен двор, който да сече пари на място от неизчерпаемите залежи на сребро. Колониалните власти поискали от метрополията разрешителни за издаване на пари и на други места в Америка; с кралски декрети били създадени още две монетни работилници — в Лима (1568) и в Потоси (1574).

По това време двете Америки били изцяло собственост на Испания, с изключение на най-източните земи на Южна Америка, които станали португалска територия под името Бразилия. Разпределението на земите между испанския и португалския монарх се основавало на папска вула и било скрепено с Договора от Тордесиляс, подписан на 7 юни 1494 г. Като представител на Бога папата можел да разпределя земя както намери за уместно, но освен по Божията воля двете европейски сили си поделили новите земи и по правото на първооткривателя. В териториалните си претенции към Новия свят Испания и Португалия се основавали на волята на Бога и подкрепата на папата; по този начин те изобщо не сметнали за нужно да подписват договори със заварените племена, както щели да сторят по-късно англичаните и други европейски сили, за да легитимират присъствието и властта си в своите колонии.

По законите на Кастилия, наложени от Алфонсо Х и Ал-фонсо XI, монархът можел да подарява земи на отделни индивиди, които след това имали право да търгуват с тях. Независимо кой притежавал земята на повърхността обаче, земните недра и всички богатства в тях оставали за вечни времена собственост на короната. В допълнение към това короната имала право на 50% комисиона върху всички богатства, открити в индианските гробници, пирамиди и храмове.

Голяма част от мините били и без това собственост на монарха, но срещу определена такса можели да се наемат, взимат под аренда или дори купуват от еднолични или групови собственици, които да разработват залежите. Дори и след продажбата им обаче короната продължавала да изисква определена комисиона от тяхната дейност, наречена quinto real — кралската една пета, или 20% от добитото сребро и други полезни изкопаеми; през следващите десетилетия изискуемият процент намалял. Макар по силата на въпросния quinto real 180% от среброто все пак да оставало във владение на собствениците на мината, държавата въвела различни рестриктивни разпоредби, с които сложила ръка на голяма част от остатъка.

Така например миньорите били задължени да купуват от държавата всичкия живак и други химически вещества, нужни при извличане на метала. Държавата упражнявала също така монополни позиции в търговията със сол, тютюн, барут и други материали.

Короната извличала допълнителни печалби от добива на сребро и посредством доставките на техника и инвентар от Испания. Тези доставки били държавен монопол, като колонистите били принудени да заплащат за тях безбожни цени; разбира се, те се доставяли с държавни кораби и под държавна охрана, което добавяло още към цената. При всяка продажба или дарение в Испания се налагала държавна такса, наречена alcabala, която постепенно се увеличила от 2% на 6% от стойността. Тази такса се събирала при всяка смяна на собствеността върху дадена стока — независимо дали чрез продажба, замяна (бартер) или просто като подарък; от нея било освободено единствено духовенството. След 1572 г. alcabala-та била въведена и във всички испански територии в цяла Америка. В допълнение към останалите испански данъци населението на колониите било задължено да плаща и импортен данък от 7,5% върху всички стоки, внасяни от Европа.

Испанската държава събирала още един налог — така наречения diezmo, или десятък в полза на църквата, като властите си приспадали част от него като бирническа такса. Въпросният десятък не се отнасял пряко към добива от мините, но засягал селскостопанската продукция, включително тази, която отивала за изхранване на миньорите. От своя страна индианците, независимо дали работели в мините, или не, плащали допълнителен данък в сребърни монети.

Така поне 20% — а според някои изчисления 40% — от среброто, извозвано от Америка в Испания, отивало директно в хазната. Останалата част пълнела джобовете на всевъзможни правителствени чиновници и аристократични фамилии, които притежавали дялове в мините.

За да не спира този приток на сребро, испанските власти напълно реорганизирали обществения живот на местните племена и народи. При пристигането си в Мексико и Перу испанците заварили голямо разнообразие от аграрни общности, които отглеждали различни селскостопански култури и плащали натурални налози на местните вождове и на централния владетел. Скоро всички тези самостоятелни народи били реорганизирани около една-единствена дейност — добиването на злато и сребро. Земеделието имало значение за колониалните власти само доколкото произвеждало храна за работещите в мините, които не можели да спрат работа, за да обработват свои собствени ниви. Животновъдството пък осигурявало нужния брой коне, мулета и волове за пренасяне на инвентар и суровина до и от мините, както и крави за мляко и месо. Пътищата били важни единствено за превоза на работници и оборудване до мините и извозване на готовата продукция до пристанищата, където се натоварвала на кораби за Европа.

До пристигането на европейците цялата производствена дейност на американските индианци била съсредоточена в рамките на семейството; под испанското владичество обаче основна икономическа единица станала хасиендата, която осигурявала работна ръка, храна и впрегатни животни за мините. Самото име хасиенда произлиза от испанското hacer, или произвеждам. Наистина хасиендата произвеждала всичко необходимо. Селяните, придадени към нея, отглеждали зърно, зеленчуци и животни за храна на миньорите; те произвеждали коне, мулета, волове и каруци за нуждите на транспорта. От кожите на животните се правели седла, хамути, камшици, въжета, работни престилки и всякакъв друг минен инвентар. От стъблата на дърветата в земите на хасиендата се правели подпорни колони за галериите, а останалите им части се преработвали в дървени въглища и катран за отопление и осветление. В хасиендите се изработвали и чувалите за извозване на среброто до пристанищата; оттам се снабдявали с храна и дървен материал корабите за обратния път през океана, натоварени със сребърни кюлчета.

Мостът на среброто

Всички войни и междуособици между европейските сили от шестнайсети до осемнайсети век имали една-единствена цел — контрол върху богатството на Америка и търговските пътища, свързващи Европа с Азия. Първоначално Испания воювала с Португалия; а после двете заедно — с Англия, Франция и Холандия.

От 1500 до 1800 г. мините в Америка осигурявали 70% от световното производство на злато и 85% на сребро. Количествата злато и сребро, добивани от американските находища, се увеличавали с всеки следващ век поради откриването на нови залежи от Канада на север до Чили на юг. Чак до началото на деветнайсети век, когато испанските колонии вече били готови да извоюват своята независимост, само Мексико давало половината от световния годишен добив на сребро.

Индианците, които работели в сребърните мини, нямали начин да знаят колко точно сребро минава през ръцете им; говорело се обаче, че през годините било добито достатъчно, за да се изгради сребърен мост от Америка до Испания. От мините към пристанищата и оттам към Европа течала истинска река от сребро, незапомнена в световната история. Испанските галеони превозвали среброто от Карибско море до Испания, откъдето търговци от много различни националности го разнасяли като платежно средство из цяла Европа и Средиземноморието. Всяка година галеонът за Манила вдигал котва от Акапулко, натоварен със сребро за Филипините, а от тамошната столица други търговци разпространявали това сребро по азиатското крайбрежие от Сиам до Сибир.

Много странични наблюдатели са се опитвали да пресметнат количеството сребро, които испанците и португалците изнесли от Северна и Южна Америка. Разбира се, тези колониални държави се стремели с всички средства да запазят точните цифри в тайна от света, поради което днес биха били нужни големи изследователски усилия, за да се стигне до истината. По размера на находищата обаче учените са изчислили приблизителните количества на добитата сребърна руда и оттам — на извлечения метал. Тези стойности са съпоставени с количествата храни, доставени в районите на находищата, както и с количествата живак, използвани за обработка на суровината. Проучвани са корабоплавателните регистри в Европа, и най-важното — регистрите на Каса де ла Контратацион, испанската Дирекция на корабоплаването. По всички тези писмени свидетелства, някои от които може би са умишлено фалшифицирани, учените и до днес се опитват да установят, поне приблизително, колко злато и сребро е било откраднато и незаконно изнесено от континента.

С използването на всички тези методи се достига до различни оценки и резултати. Историците смятат, че от откриването на Америка до 1800 г. от континента са били изнесени между 145 000 и 165 000 тона сребро и между 2739 и 2846 тона злато. При цена 400 долара на унция само ограбеното злато днес би възлизало на стойност 36 милиарда долара. Тези сухи цифри обаче едва ли са в състояние да дадат представа за истинското значение на подобни количества благородни метали. При отсъствие на книжни пари пускането в обръщение на такива количества златни и сребърни монети е имало върху световната икономика ефект, какъвто днес е трудно дори да си представим.

За разлика от Мексико и Перу в португалската колония Бразилия няма залежи на сребро. По тази причина Португалия не била в състояние да си осигури същия приток на богатство от своите земи в Новия свят като своята съседка Испания, а португалските крале и аристокрация отначало не обръщали достатъчно внимание на Бразилия, като вместо това съсредоточили усилията си в доста примамливата търговия с подправки с Индия и Островите на подправките.

От тяхна гледна точка Бразилия си оставала второстепенна колония, която произвеждала евтина захар и купувала големи количества роби, но не предлагала нищо, което да се сравнява с екзотичните стоки на африканските колонии и Индия.

Тази португалска незаинтересованост от новата колония била рязко прекъсната през 1695 г. от първата вълна на златната треска в Бразилия. Тогава се разчуло, че под алувиалните равнини на страната се крият богати залежи злато на пясък и на буци, за чието добиване бил нужен тежък труд, но се изисквала сравнително проста технология. Изведнъж областта Минъш Гераиш северно от Рио де Жанейро се превърнала в световен център за добиване на злато. За разлика от испанците, които разчитали главно на труда на местните индиански племена за работа в мините в Мексико и Перу, португалците докарали като работна ръка роби от Африка. Португалските власти придавали на новата златодобивна промишленост такова голямо значение, че в Минъш Гераиш бил забранен всякакъв род стопанска дейност, който нямал пряко отношение към добива на злато.

Производството на злато в колониална Бразилия достигнало апогея си през двете десетилетия между 1741 и 1760 г., когато то възлизало средно на около 14,6 тона годишно. За неговото добиване и превозване били необходими приблизително 150 хиляди роби — почти половината от населението на Минъш Гераиш.

Златотърсачите открили още находища на злато и дори на скъпоценни камъни на запад, в провинциите Гойаш и Мату Гросу. Към реката от злато, вливаща се в португалската хазна, се прибавили близо три милиона карата диаманти. В търсене на злато и скъпоценни камъни бразилците навлизали все по-навътре в континента, като преминали далеч отвъд линията, установена с Договора от Тордесиляс, която отделяла испанските от португалските колонии.

Ценовата революция — от богатство към дрипи

Докато испанските крале прахосвали богатствата си в задгранични авантюри и войни, португалските пръскали своите за дворци, церемонии и показност. Те харчели огромни суми за всевъзможни излишества и щедро пълнели джобовете на всичките си роднини, държанки и придворни фаворити.

За държавите и народите на Испания и Португалия несметните богатства, изсипали се изневиделица върху главите им, се оказали от съмнителна полза. На първо място, тези богатства предизвикали чудовищна инфлация — колкото повече сребро дрънкало в джобовете им, толкова повече хората се хвърляли да купуват стоки, а колкото повече те искали въпросните стоки, толкова повече търговците надували цените. Производството на стоки не смогвало да догонва корабите със сребро, които пристигали от Америка; така инфлацията довела до бързо обезценяване на златото и среброто. През 1776 г. световноизвестният икономист Адам Смит писал, че „откритието на богатите залежи в Америка довело през шестнайсети век до обезценяване на златото и среброто в Европа до една трета от предишната им стойност“. Смята се, че между 1500 и 1600 г. — през първия век на испанската колонизация на Америка, цените в Испания нараснали с 400%, довеждайки до така наречената ценова революция.

Макар инфлацията като явление да удивлявала и гневяла тогавашните хора, те бързо схванали нейните механизми. Още през 1556 г. професорът в Университета на Саламанка Мартин де Аспикета съставил списък на причините за промяна в стойността на парите. Най-важната причина според него била, че „във времената, когато в обръщение имало по-малко пари, продаваемите стоки и труд вървели много по-евтино, отколкото след откритието на [Западните] Индии^[1], при което страната била зарината в злато и сребро“. Впоследствие това явление било обяснено научно и в подробности от френския политически икономист Жан Боден. През 1628 г. излязъл доклад на специалната държавна комисия, с която за обедняването на Испания били обвинени богатствата на Америка. В доклада ясно се посочвало, че:

„[Западните] Индий са причината, поради която тези кралства се оказват с малко население, без сребро и с тежко бреме на разноски и задлъжнялост, представляващи канал за изтичане на сребро към други кралства, което сребро би си останало в първите кралства, ако това, което отиваше в [Западните] Индий, беше наше промишлено или селскостопанско производство.“

С други думи, понеже испанските фермери, земевладелци, занаятчии и манифактурното произвеждали твърде малко стоки, тези стоки трябвало следователно да бъдат внасяни от други страни, с което допълнително се оскъпявали и предизвиквали ускорено изтичане на сребро от страната, докато в един момент богатството, прииждащо от Америка, почти не се задържало в Испания. Испанците купували от Италия стъкло, от Унгария мед, от Англия вълна, а от Холандия — оръжия. От Испания изтичали такива количества сребро, че било трудно да се организира извозването му; трябвало да се намесят чужди корабоплавателни компании, защото испанските били заети с превозване на сребро от Америка.

Испанската монархия допълнително усложнила финансовата ситуация в кралството, изгонвайки евреите и мюсюлманите през 1492 г., в която Исабела и Фердинанд обединили държавата, а Колумб предприел първото си плаване до Новия свят. По това време огромната част от християнското население на страната се състояло от селяни, които сеели жито, берели маслини и отглеждали крави и кози, или пък служели във войската. И като селяни, и като войници тези хора били еднакво необразовани, не можели да четат и да пишат, а още по-малко да смятат и боравят с пари. Образованите класи на търговците и държавната администрация били съставени почти изцяло от евреи и араби; останали сами, испанците се оказали напълно неспособни да управляват собствените си финансови и търговски дела. Забелязали вакуума, образувал се след напускането на евреите и арабите, на помощ на Испания се притекли хора от различни нации — италиански търговци, германски лихвари, холандски манифактуристи. Бедата била там, че те отнасяли всичките си печалби в родината. Останали без своя търговска класа, испанците гледали безпомощно как среброто изтича между пръстите им в джобовете на другите християнски народи на Европа.

Описвайки ефекта на американското сребро върху Европа, Волтер посочва, че цялото това богатство „пълни джобовете на французи, англичани и холандци, които търгуват с Кадис под испански имена и които продават в Америка произведенията на собствените си манифактури“. Авторът добавя, че „голяма част от тези пари отиват в Индия, където с тях се купуват подправки, селитра, захар, дъвка, чай, тъкани, диаманти и маймуни“.

Корабите, натоварени със сребро, пристигали в Испания веднъж годишно, но кралете вече били похарчили своя дял на зелено. Те просто взимали заеми срещу следващата доставка, без дори да правят сметка каква част от нея може да се загуби при корабокрушения или да попадне в ръцете на пирати. Първоначално те заемали пари от собствените си поданици, но понеже рядко ги връщали, поданиците се научили да крият парите си и отказвали по-нататъшни заеми.

Тогава испанските крале се обърнали към чуждестранни кредитори. Макар да управлявали една от най-големите и богати империи в света, те постоянно се оставяли на милостта на банкери и лихвари в Италия, Германия и Холандия при годишна лихва на заемите до 18%. През 1575 г. Филип II отказал да върне дълговете си, при което кредиторите спрели издръжката на армията му в испанските гарнизони в Холандия. На следващата година армията въстанала и обсадила Антверпен, за да си отмъсти за неполучените заплати. С това били прекъснати важни търговски връзки и събирането на данъци, от което Филип претърпял много по-големи щети, отколкото ако мирно и тихо си бил изплатил дълговете на генуезките банкери.

Филип II имал непрестанна нужда от нови заеми, за да финансира многобройните си авантюри. През 1588 г. той изпратил испанската Армада в една необмислена, скъпоструваща и катастрофално завършила експедиция срещу Англия; успоредно с това Испания воювала срещу протестантите в Холандия през 1568 и 1618 г., потушавала бунтове в Германия през 40-те и 50-те години и обявявала войни на отоманска Турция през 30-те и 70-те години на шестнайсети век.

До 40-те години на следващия, седемнайсети век много испански провинции на свой ред се разбунтували срещу все по-тежките данъци и потисническото управление на хабсбургската монархия. През този период разходите на короната вече надвишавали три пъти приходите. Заеми взимали не само кралете, но и аристокрацията и дори обикновените граждани — обстоятелство, което превърнало Испания в един от най-големите длъжници на Европа и постепенно я довело до пълна финансова разруха. По време на управлението на Филип II държавата на два пъти обявявала банкрут — веднъж през 1557 г. и по-късно през 1597 г., една година преди смъртта на краля.

Испанските благороднически фамилии били прекалено много заети със своя аристократизъм, за да се принизяват до земни грижи като бизнес и търговия. Те продължавали да смятат себе си и своята класа за господари на света; за тях достойни занимания били само оръжията, ездата, събирането на данъци и плячкосването на чужди земи. Те не можели да си представят как възвишени хора като тях могат да превозват жито с магарета и баржи, да се пазарят с търговци на едро по пристанищните складове, да се смесват с простолюдието по калните смърдящи пазарища. Вместо това аристократите предпочитали да вземат пари на заем колкото да поддържат разточителния си стил на показно потребление. Тази всеобща задлъжнялост, лична и държавна, задушавала икономиката и подклаждала инфлацията.

За Португалия златото изиграло почти същата роля, както среброто за Испания. То предизвикало у аристокрацията и населението апетит към луксозни стоки, докато страната не произвеждала почти нищо друго освен вино, корк и добитък. За да задоволят материалните си потребности, португалците започнали да внасят манифактурни стоки от Англия. През 1703 г. търговските отношения между двете страни били скрепени с договор, по силата на който все по-големи количества португалски вина и злато потекли към острова.

Най-голяма полза от притока на злато и сребро от Америка извлекли търговските партньори на Испания и Португалия, но и в техните икономики се отключила инфлация както при двете иберийски държави. Както посочва Джон Кенет Гълбрайт, към края на седемнайсети век цените в Англия били нараснали трикратно в сравнение с времето преди първите търговски експедиции до Америка, докато за същия период надниците се увеличили само два пъти.

Добивът и износът на злато и сребро от Америка продължавали както преди под контрола на правителствата на Испания и Португалия и на техни упълномощени представители. Според икономическото мислене от онова време златото и среброто били ключ към богатството; за много хора те представлявали богатство сами по себе си. Този, който притежавал най-много злато и сребро, бил най-богат — независимо дали ставало въпрос за отделен индивид или за цяла държава. Богатите държавни служители и придворни фаворити в Испания и Португалия използвали златото и среброто си, за да угаждат на всичките си капризи — те купували ту войници и снаряжение за авантюристичните си войни, ту коприна, порцелан и подправки за резиденциите си. С част от благородните метали те украсявали дворците и катедралите си, обкичвали себе си, своите мебели, коне и карета.

Бароково злато

Както повечето хора, при възможност и испанците много обичали да излагат златото си на показ. Испанският барок и рококо остават ненадминати в историята по количествата злато, използвани за украса. Испанските благородници декорирали стените на къщите си с позлатени фигурки на херувимчета, плодове, вази и гирлянди. Със златен варак били покрити вратите и парапетите на стълбищата в домовете им, рамките на огледалата, прозорците и картините по стените. Каретите на аристокрацията били инкрустирани с чисто злато; златна украса имало по дървените рамки на креватите, столовете, диваните, раклите и бюфетите. Със златни мъниста, гвоздеи и капси били украсени ловните пушки и ножове, токите на коланите и ботушите им. Чиниите и кутийките им за енфие били от масивно злато; книгите им били украсени със златен филигран, а подвързиите им подсилени със златен обков. Дори в тъканите на дрехите, в дамаските на мебелите и в завесите на прозорците им имало вплетени златни нишки. Злато и сребро блестели и по пищните ливреи на техните слуги и кочияши и по престилките на камериерките.

Говори се, че някои олтарни предмети в катедралата на Толедо били изработени от злато, донесено лично от Колумб при завръщането му от Америка, и подарени на кралица Исабела. В Рим поверието гласи, че таванът на базиликата „Санта Мария Маджоре“ е покрит с варак от първото американско злато, подарено на папа Александър VI. Златото от Новия свят вляло свежи сили в изнемощялата католическа църква, като послужило за финансиране на атаките й срещу надигащия се от север протестантизъм.

Докато протестантите осъждали разкоша и се обявявали за един по-прост и смирен начин на живот, отразен между другото и в спартанската архитектура и пълната липса на украса на техните църкви, с новопридобитите си богатства католицизмът насърчавал една съзнателно претруфена декорация на християнските храмове, разчитайки по този начин да задържи и вдъхнови последователите си.

По подражание на кралете и папата заможните аристократи отрупвали църквите и катедралите с още повече злато и още по-пищна украса, отколкото собствените си дворци; Таваните и стените на съществуващи от векове църкви били покрити с допълнителни скулптури на ангели, гирлянди и пищни драперии от чисто злато. От всеки ъгъл, зад всяка колона надничали закачливи личица на златни херувимчета, стрелящи със златни лъкове и стрели от златните си колчани.

Благочестивите енориаши покривали със златен варак статуите на своите светци покровители, след което ги обличали с копринени одежди, избродирани със злато и сребро. За да изпъква още повече блясъкът на златото в църквите, архитектите пробили допълнителни прозорци в стените, отворили оберлихти в покрива и поставили златни огледала в нишите. Отразената светлина обливала всичко в златисто сияние, сякаш в катедралите греели златни слънца. Ако след всичко това някъде било останало още злато, занаятчиите бързо го превръщали в прибори за хранене, дрънкулки и бижута или в още култови предмети за поклонение и украса на дома.

Тази епоха, наречена века на златото, отбелязала върха на испанската цивилизация. Нейното върховно постижение обаче била не толкова позлатената архитектура, колкото превъзходната литература. В този смисъл златният век на испанската култура започнал с появяването през 1522 г. на Гарсиласо де ла Вега и продължил до 1681 г. със смъртта на Педро Калдерон де ла Барка.

Културата на парите

Макар Испания и Португалия да си навлекли значителни беди в опитите си да овладеят притока на злато и сребро от Новия свят след 1500 година, други страни и общества само спечелили от това. С разпространението на американското злато и сребро в земите отвъд Атлантика и после отвъд Тихия океан се поставило началото на съвременната търговска епоха. През шестнайсети и седемнайсети век сребърните и златните монети станали по-достъпни от когато и да било преди. Използването на злато и сребро като платежно средство вече не било привилегия на малцина богаташи. Дори простият пекар заплащал в сребърни монети брашното на мелничаря, който с част от тях плащал житото на орача, който пък на свой ред купувал хляб от пекаря. Всички — касапинът, тъкачката, коларят, шивачката, бояджията, кочияшът, бъчварят — все по-често купували нужните им материали и продавали стоката си за пари, вместо да я разменят срещу други стоки и услуги. По същия начин различните градски данъци и десятъкът върху селскостопанската продукция вече се плащали в пари, а не в натура.

Революцията в банковото дело довела до увеличаване на паричната маса в обръщение и до установяване на единна система на финанси и търговия в цяла Западна Европа. Успоредно с това нарасналото количество сребърни монети допускало до участие в икономическия процес вече и представители на по-нисшите социални слоеве. Така огромното богатство на Америка имало пряко отражение върху живота на обикновените хора; при това неговото влияние било далеч по-силно, отколкото върху развитието на банките. Лицата с наемни професии — войници, артисти, музиканти или учители — все повече настоявали да им се заплаща в пари вместо в подслон, храна, алкохол и пр. Дори проститутките и ханджиите започнали да се противят на традиционните стоки и хранителни продукти в замяна на услугите си; те също се ориентирали към златни или поне сребърни монети.

Това преразпределение на богатството, особено през седемнайсети век, поставило основите на новата средна класа на търговците. Покрай тях се зародили напълно нови професии, те станали възможни единствено благодарение на парите. С разширяването на банковата система се появили брокери, търгуващи с всичко — от недвижими имоти до дялово участие в търговски експедиции до Китай. Появили се и застрахователни агенти, които спомагали за намаляване на индивидуалния риск при подобни експедиции, трансформирайки го в колективен.

Всички тези нови професии създали нови източници на богатство, които във феодалното общество били твърде незначителни или напълно непознати. При феодализма богатството било функция на титли и привилегии; продукт на земи, подарени от монарха и подлежащи на принудително отнемане в случай на война или криза. Изведнъж се появили хора без всякакви титли, земи и рента, но с повече пари от наследствената аристокрация. В една епоха, когато воденето на войни все повече ставало запазена територия на професионални военни, отколкото на аристокрацията, замогналите се търговци били в състояние да купуват големи участъци земя, каквито в предишни епохи трябвало да се завоюват само със силата на оръжието. При новата система дори титли и привилегии се придобивали по-сигурно с натрупване на богатство или изгодни женитби, отколкото по наследство.

Освен това голямото количество монети в обръщение стимулирало международната търговия и създаването на финансови връзки между регионалните икономики. Търговците извън Европа нямали доверие на менителниците на банките, но с радост приемали новите сребърни монети, сечени в Мексико или Перу. Най-големи промени настъпили в Африка, където парите довели до небивало разрастване на традиционната търговия с роби. Много скоро след разработването на американските богатства Африка се превърнала в част от търговския триъгълник с Америка и Европа. От Африка за плантациите в Карибско море тръгвали кораби, натоварени с роби. После Америка изнасяла сребро, а Карибите — захар за Европа. Накрая с част от това сребро Европа купувала от Африка нови и нови роби за износ за Америка.

През осемнайсети век търговските връзки, които вече обхващали плътно двете страни на Атлантика, започнали да прекосяват Тихия и Индийския, а впоследствие и Северния ледовит океан. Към търговията с африкански роби се прибавил вносът на подправки от Южна Азия, на коприна и порцелан от Китай, на опиум от Индия, както и търговията с кожи от Канада, Сибир и Аляска.

С колонизирането на Америка от Испания в световната икономика се влял един поток от сребро. За съжаление испанският крал вече не бил в състояние да контролира силата на този поток; нито пък някой друг владетел — било то китайският император или турският султан, персийският шах или руският цар — можел да стори това. Испания спомогнала за отприщването на една стихия, която заляла целия свят и се подчинявала единствено на себе си, в никакъв случай не и на църквата или на някоя отделна държава. Богатството на Америка покорило света, който вече никога нямало да бъде същият.