Джак Уедърфорд
История на парите (6) (от пясъчника до киберпространството)

4
Рицарите на търговията

Във вярата има печалба.

Сайкаку Ихара

На 12 май 1310 г., вторник, френски войници натоварили на каруци петдесет и четирима завързани мъже и ги откарали в полето край Париж, където свалили дрехите им и ги привързали към стълбове, в подножието на които имало натрупани купчини дърва. Без да обръщат внимание на виковете на мъжете, които отчаяно се кълнели в своята невинност, стражите запалили кладите под краката им. Пламъците запълзели нагоре, като опърлили космите по телата им и заблизали плътта. Скоро мехурите по кожата на жертвите започнали да се пукат, а пламтящата човешка мазнина се стичала на огнени струйки по краката. Писъците на горящите мъже скоро заглъхнали, удавени в тътена на кладите.

С тази масова екзекуция на Рицарите на Храма сред пасторалния пейзаж в близост до манастира „Сент Антоан“ било поставено началото на разпада на първата банкова система в Европа. Макар повечето от жертвите, изгорени на кладата на този ден, да не били от висшето ръководство на финансовата институция, системата така и не могла да се възстанови от удара на екзекуцията и публичното унижение. След още четири години някога могъщите предводители на тези мъже също намерили смъртта си сред пламъците на един остров на Сена, с което цялата банкова система последвала гибелта на техния рицарски орден.

Девствените банкери

Първата значима банкова институция се зародила не между някаква общност на търговци, а сред членовете на малко известния и на пръв поглед странен орден на религиозните рицари, наречени тамплиери (temple = храм). Основан в Йерусалим от кръстоносците през 1118 г., Военният орден на Рицарите на Храма на Соломон бил посветен в служба на църквата и по-конкретно на опазването на Светите земи от неверниците. По-късно тамплиерите се превърнали в бизнесмени, управлявали в продължение на двеста години най-голямата банкова корпорация в тогавашната история. През това време те положили основите на съвременното банково дело, за което заплатили ужасна цена. Успехът им довел не само до заличаване на техния орден, но и до изтезания и публично изгаряне на клада на предводителите им.

Рицарите на Ордена на тамплиерите, набирани най-вече измежду по-младите синове на аристокрацията, които поради своята непървородност били лишени от титли и наследство, посветили живота си на предана служба на църквата. В Йерусалим те живеели в съседство с руините на Храма на Соломон, откъдето получили името си. Техен специален дълг била охраната на пътищата, по които прииждали богомолци на поклонение по Светите места.

Рицарите тамплиери, поне в ранния период на съществуването на ордена, не се стремели към лек живот. Макар често да участвали в битки, те се хранели само по два пъти на ден — при това мълчаливо, докато слушали как един от тях чете Светото писание. Месо консумирали само три пъти в седмицата. В знак на целомъдрие се обличали с бели роби, върху които бил избродиран голям червен кръст; косата си носели късо подстригана, а темето — обръснато като на истински монаси.

В ордена се допускали и женени мъже, които първо трябвало да се откажат от семействата си; въпреки това те не можели да носят бели роби, на каквито имали право само техните братя, дали обет за вечно целомъдрие. Рицарите нямали право да се докосват до жени, дори да целуват собствените си майки и сестри. Като гаранция срещу евентуални неприлични контакти орденът бил само за мъже и нямал женски клон; освен това, за разлика от други рицарски или монашески ордени, в него не се приемали млади момчета. Като последна предохранителна мярка тамплиерите спели по риза и панталони, като около кръста постоянно били препасани с въже, за да ги подсеща за дадения обет за целомъдрие. В спалните им помещения през цялата нощ горяла свещ, за да се пресичат всякакви мисли за неморални действия по време на почивка, сами или по двойки.

През дванайсети век, по свидетелства на очевидци, братята встъпвали в бой мълчаливо, но по време на атаката започвали гръмогласно да пеят псалми. Моралният им кодекс и правилата за водене на бой не допускали предаване в плен или отстъпление на бойното поле. Поради готовността си може да се каже, дори желанието си — да умрат в бой тамплиерите вдъхвали ужас у своите противници. Техните подвизи послужили за модел при написването през деветнайсети дек на романтичната опера „Парсифал“ от Рихард Вагнер. Дори и най-стриктният морален кодекс обаче съдържа в себе си пукнатини, които с вековете се разширяват, докато Първоначалният замисъл се измени до неузнаваемост. Макар Орденът на тамплиерите да бил основан при крайна бедност, с течение на времето по силата на няколко папски вули те получили правото да задържат за себе си цялата плячка, пленена от победените при кръстоносните походи мюсюлмански противници. Както всички религиозни ордени, те също получавали дарения и завещания от вярващи в Европа.

Печална известност придобило едно крупно дарение, направено лично от английския крал Хенри II след убийството през 1170 г. на Томас Бекет, архиепископа на Кентърбъри, от четирима рицари, приближени на краля. За изкупление на греховете си кралят дарил на Ордена на тамплиерите достатъчно средства, за да се издържат всяка година по двеста рицари в Светите земи, като в допълнение към това оставил завещание от 15 000 марки, което трябвало да бъде поделено между тях и хоспиталиерите — друг подобен рицарски орден.

През годините тамплиерите придобивали все повече земи и скъпоценности, като всичко отивало за подпомагане дейността на ордена в Палестина. Рицарите най-редовно прехвърляли приходите от европейските си имоти в седалището си в Йерусалим.

Понеже тамплиерите притежавали някои от най-непристъпните крепости в света, а също и поради факта, че самите те били изключително храбри воини, техните замъци били превъзходно място за съхранение на пари и ценни предмети. Свирепите и безстрашни тамплиери разполагали и с идеални условия за пренасяне на скъпоценности на големи разстояния, дори през Средиземно море, тъй като именно те контролирали и охранявали сухоземните и морските пътища.

Така един френски рицар можел да вложи пари или да получи одобрение за ипотечен заем чрез представителството на тамплиерите в Париж, но при нужда да изтегли парите си в златни монети в Йерусалим. Разбира се, тамплиерите получавали определена такса за извършване на услугата и доколкото сумите се превеждали в различна валута, реализирали малка печалба и чрез разликите в обменните курсове.

В допълнение към функциите си на спестовна каса и служба за парични преводи тамплиерите управлявали сумите, набирани от религиозни и светски дарители за финансиране на кръстоносните походи. Те също така отпускали заеми на кралете, включително на френския Луи VII, както и на онези рицари, които се нуждаели от пари за издръжка на свитите си при поредния поход към Йерусалим. Много рицари, които сами не били членове на ордена, често прибягвали до услугите на някоя от крепостите на тамплиерите за съхранение на парите и скъпоценностите си; нещо повече, те депозирали при тях и завещанията си, като в случай на смърт на рицаря на бойното поле или при други обстоятелства по време на поход тамплиерите се явявали изпълнители на неговото завещание. Орденът често одобрявал и наблюдавал отпускането на ипотечни заеми и управлявал останалите финансови дела на кралете в тяхно отсъствие; така например през 1190 г. френският крал Филип II им възложил да прибират приходите от земите му, докато самият той отишъл на кръстоносен поход.

Скоро замъците на тамплиерите заработили като пълноправни банки, които предлагали пълен набор финансови услуги на благородниците. Центърът им в Париж се превърнал в една от съкровищниците на Европа. За да гарантира абсолютната честност на своите служители, орденът забранявал използването на пари от самите тях. Тази забрана се съблюдавала толкова строго, че всеки рицар, загинал с неотчетени пари в джобовете си, се смятал за посмъртно отлъчен от ордена, като му се отказвало християнско погребение — наказание, което според тогавашните вярвания го обричало на вечно проклятие. Тези строги правила и схващания възпирали членовете на ордена от грабителство на бойното поле и предотвратявало дори съвсем дребни измами.

В течение на целия тринайсети век тези високообразовани и добродетелни рицари били придворните финансисти на папската институция и на много от френските крале, като водели на практика и домакинските сметки на последните. В качеството си на банкер на крале и папи Орденът на тамплиерите се разраснал в институция, много подобна на едно модерно министерство на финансите, с тази разлика, че не се занимавал със събиране на данъци. В зенита си орденът наброявал близо 7000 членове и притежавал 870 замъка и имения, разпръснати из цяла Европа и Средиземноморието, от Англия чак до Йерусалим.

Въпреки фанатичната вярност на тамплиерите към техния орден и религиозна мисия те постепенно били победени в Палестина от египетските мамелюци — армия от кръвожадни еничари, повечето набирани от християнски фамилии и помохамеданчени още като деца. През 1291 г. тамплиерите били изтласкани от крепостния град Акр, тяхната последна твърдина на палестинския бряг, и потърсили убежище на остров Кипър. Въпреки това военно поражение обаче финансовите им начинания продължили да процъфтяват.

Клопките на успеха

Въпреки че отделните членове си оставали бедни както преди. Орденът на тамплиерите натрупал огромни богатства, формално неподвластни на който и да било монарх. Тези богатства се превърнали в лесна плячка за апетитите на всеки крал, достатъчно силен, за да сложи ръка на тях. Накрая се явил и кандидат в лицето на самонадеяния Филип IV — крал на Франция, който бил известен с прозвището Филип Хубави, тъй като се смятал за най-красивия мъж на света. През 1295 г. Филип иззел управлението на финансите на кралството от ръцете на тамплиерите, като преместил кралската хазна в двореца Лувър в Париж. Следващият му ход бил да поведе кампания за завладяване на всички несметни богатства на ордена и на многобройните му имоти.

Филип отчаяно се нуждаел от пари в резултат на една грешка, която самият Перон бил направил хиляда години преди него — той обезценил сребърната валута в кралството, като претопил съществуващите монети и отсякъл нови, с по-ниско съдържание на сребро. Този трик помогнал за кратко време, но проблемите възникнали, когато селяните започнали да плащат данъците си в същите обезценени монети. Подобно на Перон, Филип IV се видял затрупан с повече монети, но с по-малко пари, тъй като всяка монета имала много по-малка покупателна способност. Решен да възстанови френската национална валута до първоначалната й стойност, през 1306 г. кралят иззел обратно всички монети и ги претопил наново, със старото сребърно съдържание, определено от Луи IX през 1266 г. През следващите години той още няколко пъти изменял стойността на монетите в кралството, като с всяка промяна затъвал все повече; за да се закрепи разклатената валута, били нужни все по-големи количества злато и сребро.

В търсене на нови източници на пари Филип най-напред сложил ръка на стоките на ломбардските търговци, опитал се да обложи с данъци духовенството, след което се нахвърлил върху евреите, конфискувал цялото им имущество и през 1306 г. ги прогонил от кралството. Дори след всички тези мерки събраните средства се оказали недостатъчни, за да посрещнат нуждите на раздутия държавен апарат на властолюбивия Филип. Необходими били огромни количества пари.

Най-голямата концентрация на капитали в Европа по онова време се намирала току пред вратите на Париж, в укрепения замък, служил като главна съкровищница на тамплиерите. За да сложи ръка на това богатство обаче, Филип IV най-напред трябвало да разтури ордена — нещо, което бил напълно в състояние и готов да стори. През 1307 г. кралят издал таен декрет, с който се поставило началото на масирана кампания за оклеветяване на Ордена на тамплиерите.

„Нещо безобразие, нещо отблъскващо; нещо, което е твърде ужасно дори да си представим; твърде гнусно, за да го споменем; едно човеконенавистно престъпление, едно отвратително зло, едно скверно дело, едно позорно падение; нещо животинско и нечовешко, от което душата се свива от потрес и погнуса.“

Това били думите, с които Филип IV дал знак за началото на една ловка пропагандна операция, която му била нужна, за да подкопае основите и оплячкоса богатството на най-великата финансова институция в тогавашния свят.

Вместо да обявят направо война на тамплиерите, агентите на Филип предприели една координирана акция, при която арестували нищо неподозиращите ръководители на ордена в цяла Франция. Времето за акцията било подбрано така, че между първите арестувани да бъде великият магистър на ордена — Жак дьо Моле, който бил пристигнал във Франция от главната си квартира в Кипър, за да урежда някакви сделки между тамплиерите и папа Клемент V. Съюзниците на Филип развихрили клеветническа кампания срещу тамплиерите, като ги обвинявали в най-долни престъпления, за да всеят сред обществото ужас и отвращение към представителите на ордена. Обвиненията довели до продължителни съдебни дирения, имащи за кулминация поредица от шумни публични процеси, при които водачите на тамплиерите били обвинени в ерес, отричане от Бога, поклонничество на дявола, сексуални перверзни и цял списък други простъпки срещу средновековния нравствен кодекс. След чудовищни изтезания висшите сановници на ордена били принудени да подпишат самопризнания, с които в най-големи подробности се инкриминирали като идолопоклонници, осквернители на свещени символи, участници в дяволски съзаклятия и извършители на сексуални извращения.

Сред обвиненията, представени срещу тамплиерите, били сексуални деяния с трупове на аристократки, идолопоклонничество на котки, канибализъм и кръвно побратимяване с мюсюлмани. Намерили се и свидетели, които да се закълнат, че тамплиерите се сношавали с девици, като родените от тази връзка младенци били убивани заради подкожната им тлъстина, от която се правели свещени масла за помазване на техните идоли. Обвинителите на Филип твърдели, че рицарите на ордена практикували и насърчавали содомия в своите редици, като тъкмо по тази причина се стигнало до поражението при Йерусалим и загубването на Светите земи. Тук се правел ловък паралел с Божия гняв и падането на библейските Содом и Гомор заради нравствената разпуснатост на техните жители. За времето си такова обвинение в содомия било достатъчно обяснение за пред неуките маси на едно чисто историческо събитие като превземането на Йерусалим от мюсюлманите. Същевременно така се успокоявали вярващите, които цял живот се молели за освобождението на Светите места от неверниците, че не по тяхна вина молитвите им са отишли нахалост.

Кралските обвинители използвали дори самото богатство на тамплиерите като доказателство за тяхната вина. Християнската религия приема, че Сатаната се явил пред Христос в пустинята и му предложил цялото богатство на света, за да се отрече от своя Бог и последва Сатаната. Христос отказал и прекарал живота си в бедност. За разлика от него тамплиерите били натрупали несметни богатства и живеели ако не охолно, то поне сносно. За обвинителите това само по себе си било доказателство, че тези хора са продали душите си на дявола.

След първоначалния шок от арестуването и изтезанията по-голямата част от тамплиерите се отрекли от налудничавите си самопризнания и защитили доброто име на ордена и собственото си достойнство със същата храброст, с която се отличавали и на бойното поле. Само че този път вместо мюсюлмански воини имали насреща си съдии, прокурори и мъчители, които говорели на техния език и твърдели, че почитат един и същ Бог. Нещо повече — в този час на изпитание тамплиерите не получили никакво съчувствие и съдействие от майката-църква, която били защитавали с цената на живота си през цялото си съществуване като орден. Изтезанията, на които били подложени ръководителите на ордена с цел изтръгване на самопризнания, продължили цяло десетилетие. Всеки път, когато били излагани на публично порицание обаче, тамплиерите шумно и категорично се отказвали от самопризнанията си, с което предизвиквали нови, още по-жестоки изтезания.

Под масирания натиск на френската монархия папа Клемент V разтурил ордена с папска вула от 22 март 1312 г. Папата сметнал за по-безопасно да пожертва рицарите на църквата, отколкото да се опълчи срещу френския крал. Премахвайки ордена, той се надявал да запази под свой контрол поне част от тамплиерските имоти, които предал за управление на други религиозни организации, главно на хоспиталиерите — рицарско-монашески орден, подобен на този на тамплиерите.

Четири години след масовата екзекуция на тамплиерите край Париж, на 18 март 1314 г. техните ръководители — великият магистър Жак дьо Моле и Жофроа дьо Шарне — били изведени от затворническата килия и изгорени на клада на един малък остров в река Сена. С този акт крал Филип IV ликвидирал веднъж завинаги най-великата и могъща финансова институция на своето време. След като не успяло да сложи ръка на цялото съкровище на тамплиерите в Париж, френското правителство изискало от техните приемници хоспиталиерите големи суми като компенсация за разноските по следствието и съдебните дела. Тъй като станали свидетели на съдбата, сполетяла техните братя, хоспиталиерите бързо се огънали пред заплахите на Филип.

Разприте между краля и папа Клемент V за наследството на тамплиерите не продължили дълго. И двамата починали още до края на същата година — 1314. За много наблюдатели в тяхната почти едновременна смърт следва да се търси Божието възмездие за съучастието на папата в разправата с доблестните рицари банкери.

Както и да стоели нещата на небето, на земята вече нямало значение кой е виновен, тъй като случилото се нямало как да бъде поправено. Пълната победа на крал Филип IV над ордена показала, че централизираната държавна власт нямала намерение да търпи повече съперничеството на една могъща международна финансова институция, каквато били тамплиерите. Въпреки смъртта на Филип IV и Клемент V категоричен победител в борбата помежду им се оказала държавата. За пръв път след падането на Рим едно правителство в Западна Европа взело в свои ръце контрола над финансовите институции, прекъсвайки монопола на църквата в търговските дела. Църквата така и не се съвзела от този удар, а нейните институции до голяма степен загубили финансовото си влияние в Западна Европа.

Разформироването на Ордена на тамплиерите обаче имало за резултат един финансов и търговски вакуум, който нито църквата — която не смеела или нямала сили, — нито държавата — която не била достатъчно укрепнала — били в състояние да запълнят.

Възникването на италианските банкерски фамилии

В този съдбовен момент в европейската икономическа история, след като финансовата мощ на църквата била значително отслабена, а тази на държавата още не била достатъчно силна, на сцената се появила една нова група личности и институции, за да запълни вакуума. Същите услуги, в които бил специализиран разбитият Орден на тамплиерите, започнали да се предлагат, макар и първоначално в по-малък мащаб, от група фамилии от северноиталианските градове-държави Пиза, Флоренция, Венеция, Верона и Генуа. Тези фамилии създали нов набор от финансови институции — встрани от непосредствения контрол на църквата и държавата, но достатъчно тясно свързани и с двете.

През първата половина на тринайсети век в Северна Италия се появила нова система от частни семейни банки. Тези банкерски фамилии не били подчинени на някаква религиозна мисия; те не били длъжни да се съобразяват със строгите ограничения при боравенето с пари, наложени някога на тамплиерския орден от църковната доктрина и християнския морал. Италианските банкерски фамилии работели с еднаква лекота с мюсюлмани, татари, евреи и езичници, както и с православни християни и католици. От Северна Италия мрежата от банки постепенно обхванала европейските земи от Англия до Каспийско море; банкерите финансирали търговски мисии из целия тогавашен свят — от Китай до Судан и от Индия до Скандинавия. Те на драго сърце отпускали кредитни линии при по-ниска лихва от всички останали финансови институции; постепенно в ръцете им се съсредоточили огромни количества пари и те ги давали в заем на нуждаещи се при лихви, които, макар и невинаги толкова ниски, се запазили стабилни. Без да се самоограничават с моралните и религиозните принципи на тамплиерите, в своята дейност новите банкери си поставяли една-единствена цел — печалбата.

Италианските фамилии се различавали и по някои други признаци от рицарите на религиозния орден. Те не се нуждаели от укрепени замъци, нито от тежко въоръжени конвои за пренасяне на парите си. Вместо това те смело излизали на пазара, смесвали се с хората, със същата готовност обслужвали дребни земевладелци, търговци и улични продавачи, както и аристократи и висши сановници на църквата и държавата. Докато тамплиерите служели само на аристокрацията и висшите класи, италианските банкерски фамилии обслужвали всички.

В търсене на сделки италианските банкери обикаляли пазарните градове и панаирите на цяла Европа. Като същински амбулантни търговци те разпъвали сергии и шатри, от които не само продавали стоката си, но обменяли пари, давали заеми, приемали суми срещу дълга на някой клиент от съседния град — изобщо предлагали богат набор финансови услуги. Съвременната дума „банка“, навлязла в почти всички европейски езици, произлиза от италианската дума за маса или пейка — буквално описание на начина, по който тези първи частни банкери осъществявали дейността си по пазарищата и панаирите на късното средновековие.

В една или друга форма лихварството е занятие, съпътствало цялата история на парите. Нововъзникналите банки обаче представлявали нещо повече от лихварски дюкян; банкерите боравели не пряко със злато и сребро, а с парчета хартия, обозначаващи съответните количества злато и сребро. В своята дейност тамплиерите били ограничени от официалната църковна забрана върху лихварството, което се основава на начисляване на лихва върху всеки заем; така един от основните проблеми за функционирането на италианските банки бил преодоляването на това препятствие.

Християнската забрана върху лихварството се основава на два цитата от Библията:

„Не вземай му лихва и печалба, и бой се от твоя Бог… Не давай му среброто си с лихва, нито храната си му давай за печалба“

(Левит, 25:36—37);

и

„[Но ако някому се е родил син, който] дава под лихва и взима лихва, ще бъде ли той жив? Не, той не ще бъде жив. Който върши всички такива гнусотии, той бездруго ще умре, кръвта му ще бъде върху него“

(Йезекиил, 18:13).

Макар официалното библейско предписание да не успяло напълно да изкорени лихварството, то поне в голяма степен го ограничавало. Лихварите често били евреи, доколкото от гледна точка на църквата този народ вече бил осъден на вечно проклятие, но когато християни давали пари с лихва, католическата църква начаса ги отлъчвала. Законът гласял съвършено ясно, че quidquid sorti accedit, usura est — всичко, що надвишава главницата, съставлява лихва. Италианските банкери обаче намерили вратичка в предписанията на закона, като съумели да работят за своето обогатяване, без да излагат на опасност душите си.

Понятието лихва се отнася само до заеми, следователно чрез една техническа разлика между банков заем и финансов договор италианските банкери изградили цяла система на вземане и даване на пари, при която формално нямало начисляване на лихва. Стриктно избягвайки понятието заем, те търгували с менителници. Менителницата е писмен документ, с който се разпорежда изплащането на определена сума пари на определено място и време.

Латинското название на този документ е catbium per lettras, което означава „обмен на банкноти чрез писмен документ“. Явно става дума за трансакция, при която един вид пари се разменя срещу друг, срещу сума, която да бъде изплатена в друг вид валута в уречен ден и на уречено място.

Така един търговец, който имал нужда от пари, отивал при банкера в Италия. Банкерът му давал необходимата сума в брой във флорентински флорини или венециански дукати, като търговецът се съгласявал да заплати малко по-голяма сума в друга валута на следващия годишен панаир в Лион или Шампан, Франция. При това длъжникът не бил задължен да се яви лично на панаира, за да заплати сумата. И двете страни знаели, че ако търговецът или негов представител не върнат парите, флорентинският клон на банката ще си ги вземе принудително.

Менителницата не била изобретение на италианците, но те я използвали за нови, много по-доходни цели. За всяка обмяна на валута банкерите получавали комисиона, с което официално се причислявали към гилдията на сарафите, т.нар. Arte del cambio, т.е. стоели на много по-високо обществено стъпало от презрените лихвари и съдържатели на заложни къщи. На практика италианските банкери отпускали заеми на богатите, докато лихварите и собствениците на заложни къщи продължили да обслужват простолюдието.

Менителниците вършели добра работа в християнските страни, но били неприложими в мюсюлманския свят. Лихварството се забранява от Корана още по-строго, отколкото от Библията. Самият Мохамед е казал:

„Не продавай злато срещу злато, освен в равни количества… нито сребро срещу сребро, освен в равни количества.“

Освен това Коранът изрично забранява използването на менителници, осъждайки размяната на „нещо, което го има, срещу нещо, което го няма“.

Магията на банковите пари

Използването на менителници имало още един важен принос за развитието на търговията — с тях бил преодолян факторът време, както и неудобството при боравене с монети, особено в големи количества. Монетите са тежки и обемисти, трудно се пренасят, лесно се крадат, подлежат на фалшифициране, а притежаването им представлява значителен риск по неохраняваните пътища, в земите на корумпирани благородници или в хаоса на средновековните пазарни градове и панаири — новите търговски средища на Европа.

Новите „банкови пари“, изобретени от италианските банки, стимулирали търговията, като спомагали за много по-бързото й извършване. През 1338 г. един керван, натоварен с монети, пътувал цели три седмици от Руан в Северна Франция до Авиньон в Южна — едно разстояние от около 650 километра; при това товарът можел лесно да бъде изгубен по пътя, ограбен от разбойници или отмъкнат от самите водачи на кервана. От друга страна, една менителница изминавала същия маршрут само за осем дни, като в случай на изгубване, кражба и т.н. новият собственик не можел да я осребри. С други думи, менителниците представлявали много по-бързо и надеждно средство за всички страни по една търговска операция. Въпреки комисионата в размер на 8 до 12% работата с новите банкови нареждания излизала по-евтино, особено в сравнение с таксата за въоръжена стража при пренасяне на златни или сребърни монети или на благородни метали в насипно състояние.

Менителницата, първообраз на съвременните банкноти, освободила парите от ограниченията на пространството и времето. Тя освободила парите и от нещо друго — от ограниченията на точно определена национална валута, както и от често възникващия дефицит на злато и сребро в отделни държави, където се сечели съответните монети. Всяко писмено нареждане можело да бъде деноминирано във венециански дукати, саксонски талери, флорентински флорини, милански тестени, френски екю и в още дузина различни валути. Броят на менителниците, които можели да се издадат в дадена валута, вече не зависел от наличните количества злато и сребро в съответната държава; той зависел единствено от доверието на търговците в конкретната валута. Ако загубели доверие в някоя валута, те веднага започвали да издават своите менителници в друга.

Менителницата положила основата на новите пари, като премахнала физическите ограничения при употребата на метални монети. Самите писмени нареждания циркулирали между търговците като един вид книжни пари. Макар от дейността на банките и банковите услуги да се възползвали ограничен брой хора — те изобщо не достигали до средния селянин или градски жител, — банките намерили практически начин да пуснат повече пари в обръщение.

При новата система една торба със сто флорина, която в миналото можела да престои с години в касата на някой благородник, се предавала на съхранение в италианска банка с клонове по целия континент. Банката давала парите в заем на клиент, като пускала менителница във вид на книжни пари. Стоте флорина на благородника си стояли непокътнати в трезора на банката, а банката разполагала със сто флорина, заведени в сметководните й книжа. Търговецът, взел парите в заем, също имал сто флорина, както и приносителят на менителницата. Макар в банката да били постъпили само сто флорина в злато, те били трансформирани от магията на банковите депозити и заеми в много пъти по сто флорина, които можели да се използват от различни индивиди в различни градове по едно и също време. Тези нови банкови пари разкрили невиждани възможности за търговци, производители и инвеститори. Изведнъж се оказало, че всички имат пари — истинска магия!

Банковото дело в Италия било изцяло частно начинание, чиито корени водели началото си от фамилиите Перуци, Барди и Ачияуоли във Флоренция. В клоновете на банките им от Кипър до Англия работели само техни роднини. Банкерските фамилии на Италия съвместно финансирали английската монархия под управлението на Едуард I и Едуард II при походите за завладяване на Уелс и Шотландия. С подкрепата си за английския кралски двор италианските банки реализирали много по-големи печалби, отколкото биха получили само от лихвите на тези рисковани заеми. Като кредитори на английските крале те се ползвали с неограничен достъп до пазарите на острова, а специалните взаимоотношения с монархията им осигурили практически монопол при износа на английска вълна за континента.

По силата на два договора, сключени на 9 юни 1317 г. между папата и банките „Перуци“ и „Барда“, папските данъци, събирани от английската католическа църква, се депозирали в клоновете на тези две банки в Лондон. Така самите пари си оставали в Лондон, но клоновете на банките изпращали менителниците в Рим, където централите им превеждали сумите на папата. После представителите на „Перуци“ и „Барда“ в Лондон купували с депозираните при тях пари английска вълна и платове, които изнасяли за континента. Постъпленията от продажбите се насочвали към банките в Италия. По този начин парите се движели напред-назад между Англия и Италия, както и по пазарите на континента. Те преминавали от държавната хазна в касите на църквата, връщали се при банкерите и оттам отивали при търговците, откъдето се изплащали във вид на данъци, преда цикълът да започне отново. Целият този процес протичал, без който и да било от участниците да докосне с ръка дори и една монета; единственото движение се извършвало между колонките с числа в сметководните книжа на банката. Банките представлявали нововъведение, което стимулирало търговията във всичките й фази и от което имали полза всички — от краля до последния селянин и от енорийския свещеник до папата — навсякъде, където банкерските фамилии откриели клон.

Менителниците предизвикали истински бум на европейските пазари, като спомогнали за преодоляване на огромния дефицит на златни и сребърни монети. Спомагайки за много по-бързото и ефективно действие на системата, те увеличили количеството пари в обръщение. Самите писмени нареждания се превърнали в книжни пари, като преминавали от първоначалните си приносители у трети, четвърти и т.н. лица, по подобие на модерните банкноти. Те обикаляли цяла Европа като особен вид книжна валута, приемана като платежно средство от търговците в основните центрове на търговия.

С разпространението на италианската банкова система из цяла Европа парите на Флоренция и Венеция станали двете основни валути на континента. Флорентинският флорин бил пуснат в обръщение през 1252 г.; на едната му страна бил щампован релеф на Йоан Кръстител, а на другата — лилия. Монетата се правела от злато и сребро, като златната била с десетократно по-висока номинална стойност от сребърната. По онова време, когато всеки град с претенции за важност имал своя монетна работилница и сякъл монети, носещи неговото име, флорентинският флорин и венецианският дукат били двете парични единици, които внасяли стабилност на средновековните пазари.

Въведен през 1284 г. от венецианския дож Джовани Дандоло, златният дукат останал в обръщение цели шест века. Популярното му название било „зекино“, от двореца Ла Зека, където се намирал монетният двор. Самото име дукат идва от латинския надпис върху монетата; титлата дож — която в някои западноевропейски езици е лук — произлиза от латинския корен ducere, който означава „водя“. Венецианският дукат запазил неизменни формата и размера си чак до падането на Венецианската република през 1797 г.

Новата форма на банкови пари, които се намирали в обръщение из цяла Европа, изисквала нови счетоводни методи, с които да се следи тяхното движение между отделни държави и в различни валути. Изобретателността на флорентинските банкери родила някои революционни идеи: двойното счетоводство; една ранна, опростена форма на застраховка за морското корабоплаване; и — най-важното от всички нововъведения — чековете. При най-ранните форми на банкова организация депозитите и тегленията се извършвали само лично. Писмените нареждания за теглене се смятали за твърде рисковани, тъй като подлежали на фалшифициране; налагало се клиентът да се яви лично пред касиера, за да може последният да свидетелства в случай на нужда. Най-ранните тегления на суми с писмено платежно нареждане са регистрирани в книжата на банка „Медичи“ едва в края на четиринайсети век. Тези първи чекове допълнително улеснили и повишили ефективността на банковите услуги.

Италианските банкери процъфтявали наистина, но подобно на тамплиерите преди тях, и те станали жертва на собствения си успех, особено при взаимоотношенията си с държавата. Няколко измежду водещите италиански банкерски фамилии взели страната на Едуард III при избухването на Стогодишната война между Англия и Франция, но когато през 1343 г. Едуард спрял изплащането на дълговете си, неговата несъстоятелност предизвикала банкрута на основните банки на Флоренция и масови разорения сред вносителите им. Цялата банкова система, основана на менителници, в крайна сметка почивала на честността и добрата воля на участниците; когато държавата затъвала в дългове, тя имала властта да спре плащанията, с което системата рухвала изведнъж. Състоянията на италианските банкери се стопили като пясъчни замъци, пометени от прибоя. Банковата система на Флоренция била окончателно погребана с идването на Черната смърт — чумната епидемия, опустошила до 1348 г. цяла Северна Италия.

Независимо че първите банкерски фамилии в Италия донесли финансова катастрофа на Флоренция, банковото дело оцеляло. Изобретените от тези фамилии нововъведения се разпространили и в други градове, като благотворният им ефект бил твърде значителен, за да допуснат самите търговци тяхното отмиране. Градовете Генуа и Венеция бързо поели факела от флорентинските банки, а към края на четиринайсети век самата Флоренция се съвзела достатъчно, за да възкръсне като международна банкова сила. Въпреки големите загуби в течение на този съдбовен век банковото дело се възродило с нова сила през следващото столетие под ръководството на могъщата флорентинска банкерска фамилия Медичи, навлязла на банковия пазар сравнително късно — през последните десетилетия на четиринайсети век.

Макар появяването на банките да съвпада с Италианския ренесанс, първоначално те не се ползвали с обществено уважение. Дейността им като обменни бюра и едва прикрити лихварски дюкяни отреждала на банкерите място в обществената стълбица съвсем малко над обикновените сводници, комарджии и други дребни мошеници. В европейската аристократична система, основаваща се на наследствени земи и титли, притежанието на богатство носело практическа полза, но не и престиж. В края на шестнайсети век, през 1581 г., холандски църковен декрет отнел правото на свето причастие на банкери и представители на други срамни професии; декретът останал в сила до 1658 г. Много духовни лица продължили да заклеймяват начисляването на лихва като противоречащо на библейските предписания.

За да си спечелят обществено уважение наред с богатството, мнозина банкери се оставили да бъдат подмамени от изкушенията на късното средновековие. Те се впуснали в придобиване на земи и имения, на аристократични титли и дворци в градовете, на високи църковни санове. Именно тези техни усилия да подражават на традиционната аристокрация сложили началото на Ренесанса, като нито една от европейските банкерски фамилии не успяла толкова много в това начинание, колкото включилата се последна в познанието — фамилията Медичи.