Джак Уедърфорд
История на парите (7) (от пясъчника до киберпространството)

5
Ренесансът — нови пари за старо изкуство

Банкерите са хора като всички други, само че по-богати.

Огдън Наш

Някои градове непрестанно променят образа си през вековете, пресъздават се в нови архитектурни стилове, заменят една религия или форма на управление с друга, понякога дори променят името си; други остават неизменни, впили корени дълбоко в историята, културата и духа на една определена епоха. Нито един град не е така упорито отъждествяван с конкретен исторически период, както Флоренция, разположена сред живописните хълмове на областта Тоскана в Северна Италия. В колективното съзнание на света Флоренция ще остане завинаги градът на Ренесанса, на Бернини и Микеланджело, на фамилиите Медичи и Савонарола. Макар да е основана векове преди Ренесанса и да е продължила съществуването си векове след него като голям и важен град на съвременна Италия, сърцето и лицето на Флоренция си остават чисто ренесансови. Основните й сгради и културни паметници датират от онази епоха, време на небивал разцвет на живописта, скулптурата, архитектурата, поезията и литературата.

Твърде много история за един град

За жителите на Флоренция техният град е културната столица на Италия, независимо че главните политически, търговски и религиозни средища отдавна са преминали в други големи градове. Макар градът да е възникнал сравнително късно в средиземноморската история като военизирано селище за охрана на пътищата към Рим, населението му толкова се гордее със своето минало, че за тях Флоренция не отстъпва по историческа важност на никой друг град в света, а още по-малко в тесните граници на страната. Флорентинците могат да се похвалят с несравними постижения в изкуството, с изумителна архитектура, с най-чистия литературен език в Италия, с най-славната история. При тях дори безвкусната местна кухня е много по-изискана от прочутите ястия на юга, където пикантният вкус се постига с шепи остри подправки, зехтин и доматен сос.

За кратко време — от 1865 до 1871 г. — Флоренция е била столица на обединена Италия, след което правителството решило да премести седалището си в древния имперски и религиозен център Рим. Като цяло градът е произвел много повече история, изкуство и мечти, отколкото е препоръчително за едно населено място.

Днес хора от целия свят се стичат във Флоренция, за да окажат почит на историята на Ренесанса. Студенти идват за по един семестър или цяла учебна година; туристи — за по ден-два или седмица. Всички тези хора обхождат едни и същи места: катедралата, галерията „Уфици“, Академията на изкуствата, Микеланджеловия Давид. Спират за дълъг обяд в някой от многобройните ресторанти, или посядат на чаша еспресо в улично кафене; после се отправят към магазините за сувенири, предлагащи всякаква стока — от стойка за термометър във вид на светещ пластмасов Давид до кожени чанти със златен обков и старинни мебели, инкрустирани със скъпоценни камъни.

Между музеите и кафенетата, църквите и ресторантите се гушат стотици сарафски магазинчета. Това не са истински банки, което не им пречи да рекламират услугите си на много езици: Geldwechsel, Cambio, Money Exchange. Всички тези заведения обменят валута в брой или пътнически чекове — долари, марки, йени, лири стерлинги, франкове — срещу привидно огромни суми в италиански лирети. Понеже работното време на официалните банки е прекалено кратко, след затварянето им обменните бюра начисляват тлъста комисиона за своите услуги. Освен с обмен на валута те се занимават с продажба на различни видове златни монети: южноафрикански крюгерранд, китайски панда, канадски долари с кленов лист, мексикански песос, както и възпоменателни сребърни монети в чест на всевъзможни събития — олимпийски игри, коронации, мероприятия за опазване на дивите животни и природната среда.

Обменните бюра най-често представляват малки магазинчета или дори улични будки, построени от стоманобетон и армирано стъкло. Те не се помещават в импозантни ренесансови сгради като големите банки; нямат пищни фоайета с парадни стълбища, мраморен под и позлатени балюстради. Повечето служители не носят костюми и вратовръзки или дори ливреи като охраната в най-престижните банкови институции. Хората, които се занимават с обмяна на валута, се държат подчертано като плебеи.

Обмяната на валута е занаят, стар като самите пари. Сарафски дюкяни са изниквали около всеки пазар, на който са се събирали търговци от различни земи; през последните десетилетия те присъстват неизменно край всички по-важни туристически забележителности по света. Колкото и скучни, неромантични, дори презрени да са техните услуги, истината е, че най-могъщите банкерски фамилии на Флоренция са започнали дейността си именно като сарафи; по-късно тези фамилии и основаните от тях институции са довели до безпрецедентно развитие не само на световните финанси, но и на изкуството, науката и архитектурата.

Пръв между равни

Към 1422 г., когато Флоренция вече била достигнала своя апогей като банково средище, в нея се намирали седалищата на седемдесет и две „международни банки“. От всички тези банкерски фамилии обаче нито една не останала в аналите на историята с такава слава, както фамилията Медичи. Семейно име Медичи се среща в градските регистри на Флоренция още от дванайсети век, но Медичите се изявили като банкери сравнително по-късно от останалите фамилии. Основоположник на банковото дело във фамилията бил търговецът Джовани ди Бичи де Медичи (1360—1429). От двамата му синове, известни като Козимо Стари и Лоренцо Стари, тръгнали два клона на рода, които практически поставили началото на Ренесанса, като дали на историята най-важните търговци и банкери на тази епоха; някои от тях станали градоначалници на Флоренция, а други се издигнали до кардинали и папи. Дъщерите на Медичите се омъжили за крале и благородници, а две от тях — Мария и Катерина — станали кралици на Франция и майки на френски крале.

След като консолидирали влиянието си, Медичите пуснали в обръщение легендата, че родът им произхождал от рицаря Аверадо, който според тях бил тръгнал на поклонение в Рим, но по пътя спрял в Тоскана, за да победи в бой злия великан, тероризирал от незапомнени времена селяните по онези места. В знак на признание за подвига му Карл Велики, император на Свещената римска империя, го възнаградил с благороднически герб, върху който били нарисувани три златни кръга — символ на трите удара, които великанът нанесъл с меча си по щита на героя. Източници извън фамилията оспорват това тълкование; твърди се, че трите кръга символизират кълбата, с които някога се обозначавали заложните къщи; според друго обяснение това са просто три златни монети.

Фамилното име Медичи означава, че някой от предците на рода се е занимавал с медицина или фармация — през, средновековието все професии, които на стълбицата на обществения престиж почти не се отличавали от заложната търговия или бръснарството. Може да се предположи следователно, че трите кръга на фамилния герб представляват хапове или вендузи, с каквито средновековните лекари изтегляли „лошата кръв“ на повърхността на кожата.

Какъвто и да е произходът на фамилното име и герб, Медичите натрупали богатството си именно като банкери, с което увеличили политическото си влияние и придобили слава като покровители на изкуствата. Печалбите им били резултат на банкови операции и процедури, разработени през предходното столетие, но за разлика от своите предшественици в банковото дело фамилията се отличавала с голяма предпазливост. Въпреки това Медичите не се въздържали от намеса в кървавите политически интриги и нестабилните финанси на английския кралски двор. По време на Войната на розите те предоставили необичайно големи заеми на Едуард IV, а когато дворът обявил несъстоятелност по изплащането на заемите, това довело до фалита на лондонския клон на банката. Клоновете в Брюж и Милано банкрутирали по подобни причини, но Медичите съумели да си извлекат поука от опита на предишни поколения флорентински банкери с английските крале и централата на банката във Флоренция не повторила техните грешки.

При своя апогей под управлението на Козимо де Медичи банката била най-могъщото частно търговско предприятие в цяла Европа. Извън Флоренция фамилията поддържала клонове в Авиньон, Анкона, Антверпен, Базел, Болоня, Брюж, Венеция, Женева, Лион, Лондон, Любек, Милано, Неапол, Пиза и Рим. Макар персоналът на всеки от тези клонове да не наброявал повече от дузина служители, банката предлагала набор от разнообразни услуги, някои от които не съвсем типични за една финансова институция. Освен банкери Медичите били и търговци; те доставяли на европейските си клиенти подправки от Изтока, зехтин от Средиземноморието, кожи от Прибалтика, вълна от Англия, платове от Италия. Каталогът им включвал и доста необичайни стоки — свещени реликви и роби за домашна прислуга, както й някои съвсем екзотични артикули, като живи жирафи и кастрати за църковните хорове.

Въпреки обхвата на притежаваните от тях предприятия и асортимента на предлаганите услуги Медичите не завоювали монополни позиции както някога тамплиерите, нито пък съумели да поставят под контрол достатъчно голям дял от банковия пазар като своите предшественици, флорентинските банкери от предходното столетие. По времето на техния възход в Генуа, Венеция и други италиански градове, както и извън Италия вече действали голям брой банки, които не оставяли достатъчно поле за силно пазарно присъствие. Може да се каже обаче, че тъкмо липсата на монополни позиции помогнала на Медичите да оцелеят в една конкурентна среда. Те се намирали в центъра на мрежа от взаимно свързани търговски и аристократични фамилии; благодарение на тези свои позиции банкерската фамилия Медичи се наложила като първа между равни.

Банката на Медичите достигнала зенита си в периода между 1429 и 1464 г. при управлението на Козимо де Медичи — изключително ловък бизнесмен, успял едновременно да ръководи централата във Флоренция и клоновете в Рим, Милано и Пиза, както и по-далечните представителства в Женева, Брюж, Лондон и Авиньон. В допълнение към банки и земи фамилията притежавала дялово участие и в няколко текстилни предприятия, между които две работилници за обработка на вълна и една на коприна.

Банката „Медичи“ просъществувала до 17 ноември 1494 г., когато френският крал Шарл VIII превзел Флоренция. Няколко дни преди френското нашествие Медичите били изгонени от града, а с пристигането си французите конфискували цялото им имущество и оставили банката в състояние на пълно разорение. Фамилията се върнала в родния си град през 1530 г., след падането на Флорентинската република, но славното време на банка „Медичи“ вече било отминало.

Състоянието си Медичите дължали на това, което днес е прието да се нарича частен сектор — нещо, което в по-ранни времена не е представлявало сериозен икономически фактор. Фамилията Медичи, натрупала богатство, власт и слава в света на финансите, отделно от църква и държава, започнала да губи позициите си на клан от банкери и търговци, но вместо това успяла да трансформира влиянието си чрез придобиване на църковни и светски санове.

Геният на Медичите — нещо, по което те нямали равни сред останалите банкерски фамилии на Флоренция — се проявил в способността им да инвестират богатството и търговския си успех за придобиване на политическа власт и благороднически титли. Чрез серия от изгодни женитби, ловки политически назначения и добре премерени подкупи в течение на няколко поколения Медичите се превърнали в една от най-могъщите фамилии в структурите на светската и религиозната власт.

Мистерията на числата

Медичите, както и останалите богати фамилии във Флоренция, финансирали великия подем в науката, а по-късно и в живописта, скулптурата и архитектурата, който лежал в основата на Ренесанса. Днес тази епоха е останала в историческата памет главно с гениални произведения на изкуството като множеството скулптури на Давид, които могат да се видят в музеите и по площадите на града. Разцветът на изкуствата във Флоренция обаче води началото си от традиционната привързаност на нейните жители към знанието и образованието, под което се разбирало не само наизустяване на класиците, но също така и усвояване на онези полезни знания и умения, необходими на всеки търговец и банкер — математиката и боравенето с числа. Ренесансът е възникнал не като течение в изкуството и литературата, а именно като практическо възраждане на математиката, от която се нуждаели банкери и търговци за своите всекидневни дейности: обмяна на пари, начисляване на лихва, пресмятане на загуба или печалба.

През 1202 г. Леонардо Фибоначи, наричан още Леонардо Пизано по името на родния си град Пиза, публикувал своя труд Liber Abaci — приблизително: „Освободен от сметалото“, с който за пръв път в Европа се представяла системата от цифри, познати до днес като арабски (макар самите араби да ги били заели от Индия). Тази опростена система представлявала значителен напредък в сравнение с извънредно сложните и неудобни римски цифри, които трудно се поддавали на събиране и изваждане и били практически непригодни за умножение и деление.

С въвеждането на арабските цифри се премахнала нуждата от сметало, тъй като търговците вече можели да пресмятат наум или на парче хартия. Първоначално новите цифри били посрещнати с нескрито подозрение от университетите, от държавата и църквата, тъй като били дело на „неверници“, като при това позволявали да се заобиколи сметалото, смятано дотогава за единствено надеждно средство за математически изчисления. В упоритостта си да отричат така наречените „бакалски“ числа много европейски университети продължили да преподават математика с римски цифри чак до седемнайсети век. Повечето правителства също отказали да въведат арабските цифри за официални документи с мотивировката, че те подлежат на лесно фалшифициране дори от лица с ниско образование. И днес, осем века след появата на арабските цифри в Европа, римските се смятат за по-престижни при изписване например на дати и други важни числа по фасадите на университети и правителствени сгради.

Разбира се, търговците нямали никакво намерение да чакат официална благословия от професорите и духовенството. Понеже се нуждаели от проста и надеждна система за водене на сметки, те с готовност усвоили арабските цифри, макар да не били толкова престижни, колкото римските. Когато им попаднела стока с тегло, малко по-високо или малко по-ниско от стандартното, те я отбелязвали с плюс или минус. Тези знаци скоро се превърнали в общоприети символи за събиране и изваждане, а впоследствие — и за положителни и отрицателни числа.

Новите цифри се оказали лесни и практични за ползване, с тях се смятало бързо и употребата им се разпространила навсякъде в търговския сектор. По думите на историка Дж. Бернал въвеждането на арабските цифри „имало почти същия ефект върху аритметиката, както изобретяването на азбуката върху писането“. С тези цифри математиката изведнъж се оказала „по силите и на последния складажия; превърнала се в демократична наука“.

През тринайсети и четиринайсети век се извършила истинска революция в математиката; от мистика и магия пресмятанията с числа се превърнали в ежедневна дейност, навлезли в магазините и пазарищата на Европа. Поради развитата си банкова система Италия станала естествено средище на новата математическа наука. Революцията в математиката се изразявала не толкова в създаване на нови идеи, колкото в разпространението на принципи, съществували столетия, сред широките маси; не на последно място това разпространение било подпомогнато и от изобретяването на печатарската преса.

През 1478 г. се появил анонимният учебник Treviso Arithmetic, съдържащ практически знания по математика за търговци и бакали. Авторът бил включил уроци не само по събиране и изваждане — действия, които се владеели от все повече хора, но и по умножение и деление, дроби, аритметични и геометрични прогресии; всички те били необходими при изчисляването на сложна лихва. По онова време само малцина измежду най-образованите учени имали някаква представа от подобни абстрактни математически действия.

За много хора — както студенти по математика, така и чираци в магазините — нулата се оказала напълно неразбираемо понятие, а когато зад дадено число се слагали по няколко нули, резултатът бил пълно объркване. Повечето хора по онова време много по-лесно различавали римската буква М, отколкото цифрата 1000, като обозначение на числото хиляда; освен това те по никой начин не можели да разберат с какво 1000 е различно от 10 000 или 100 000. През 1484 г. парижкият лекар Никола Шуке открил начин за по-лесно разбиране на нулите при големите числа — като се групират по три, със специален знак между всяка тройка. Шуке дори предложил имена за отделните тройки нули. В европейските езици вече се съдържали названия за числата от втори ред — стотици, и от трети — хиляди, но при наименуваното на по-големи числа възниквали проблеми. Така например след разреда на „стотиците хиляди“ идвали „хиляда хиляди“, „хиляда хиляди хиляди“ и пр. Шуке въвел понятията „милион“, „билион“ (т.е. милиард), „трилион“, „квадрилион“ и т.н., до „нонилион“. С използване на системата на групиране на нулите по тройки числото нонилион може да се изпише — и най-важното, да се прочете — по следния начин: 1 000 000 000 000 000 000 000 000 000 000; само дето на местата, където в повечето страни днес се поставят запетайки или просто интервал, Шуке поставял точки.

През 1487 г. францисканският монах Лука Пачоли публикувал своя шедьовър от 600 страници Summa de aritmetica geometria proportioni et proportionalita, в който наред с познатите вече математически действия се разяснявали правилата на двойното счетоводство. С такова помагало бакалинът вече нямал нужда от университетска диплома, за да управлява успешен и печеливш бизнес.

Науката алгебра като средство за боравене с неизвестни величини била изобретена от арабски математици. Самото понятие алгебра произлиза от думата „ал-джабр“, част от названието на книгата „Хисаб ал-джабр уал-мукабала“ — наука на възстановяване и редукция — от арабския математик Мухамад ибн-Муса ал-Хуаризми. Ученият заел думата „ал-джабр“ от арабската медицина, където тя означавала зарастване (възстановяване) на счупени кости — процес, който той оприличил на събиране на частите в цялото. Ал-Хуаризми, който живял и творил в Багдад през девети век, използвал в книгата си много понятия от индийския епос „Брамагупта“; неговият собствен труд се разпространил в Европа в латинския превод на Жерар от Кремена.

Ал-Хуаризми спомогнал за облекчаване на някои затруднения при работа с дроби, които за средния търговец трудно се поддавали на събиране и изваждане и още по-малко на умножение и деление. На мястото на простите дроби арабските математици изобретили изтънчената система на десетичните дроби. Самите десетични дроби се наричани „алгоризми“, което не е нищо друго освен адаптация на името Ал-Хуаризми — корен, залегнал в съвременното понятие алгоритъм, с което се обозначава всеки механичен или повтарящ се процес на пресмятане.

Арабските открития в математиката били въведени в Европа към средата на четиринайсети век от еврейски учени като Имануел бен Якоб Бонфилс от Тараскон; с течение на времето те били използвани и доразвити от други еврейски математици — Реджомонтан (1463) и Елиас Мизра хи (1532). Изчисления с десетични дроби се въвеждат в Европа за пръв път от Симон Стевин (1548—1620) — холандски учен от Брюж, започнал кариерата си като касиер в търговска къща в Антверпен, който си поставил за цел да разпространи италианската система на счетоводство в Северна Европа. Стевин съставил първите стандартни таблици за начисляване на лихва, с които онагледил една математическа операция, позната дотогава само на лихвари, банкери и кредитори. Най-ранният немски учебник по алгебра бил публикуван през 1525 г. от Кристоф Рудолф; в него се среща за пръв път знакът за квадратен корен.

Огромният напредък в математиката по време на Ренесанса не останал незабелязан от университетите, които някак постфактум започнали да търсят теоретични обяснения на новата система от числа и операциите с тях. С това те поставили началото на една нова наука — обективна дисциплина, основаваща се на привидната магия на математиката. Философската основа на математическия метод в науката била положена от Рене Декарт, който през 1637 г. издал своя труд „Дискурс върху метода“. Декарт бил яростен противник на изучаването на математиката като самоцел; според него тя имала смисъл единствено като средство за разбиране на света и практическо овладяване на природата. Тази идея получила нов тласък с излизането през 1686 г. на Principia Mathematica на Исак Нютон.

Развитието на паричната икономика довело до утвърждаване на нов начин на мислене. По думите на философа от двайсети век Георг Зимел „по своята природа парите се превръщат в идеален пример за когнитивната тенденция в модерната наука като цяло — свеждането на качествени определения до количествени“. Парите променили системите на познание, мислене, изкуство и ценности.

Ролята на Ренесанса

Развитието на банковото дело, започнало през тринайсети век, довело между другите си последици и до значително увеличаване на обществения интерес към нови науки като математиката, както и към други класическите форми на познание, до възраждане на класическия интелектуален климат и в крайна сметка на класическия стил в изкуството. Колкото повече богатства натрупвали могъщите банкерски фамилии като Медичите, толкова повече били склонни да постъпват като всички новобогаташи, обръщайки поглед към миналото, към славата на античния свят, с която се опитвали да се отъждествяват, пълнейки резиденциите си с богати колекции от произведения на античното изкуство и библиотеки от произведения на класиците — главно преводи от гръцки, латински или арабски. Когато се свършили старите дворци на пазара за имоти, те започнали да си поръчват нови, които външно да приличат на стари.

Тези заможни фамилии на търговци и банкери можели да си позволят да финансират нова наука и ново изкуство, освободени от задушаващата прегръдка на църквата и манастирите. Появил се хуманизмът — качествено ново течение в изкуството, при което ударението се поставяло върху човешкото тяло — така както е достигнало до нас в произведенията на Микеланджело и Леонардо да Винчи. Последният пише в един от трактатите си:

„Добрият художник трябва да рисува основно две неща — човека и идеите, които се зараждат в човешкото съзнание.“

Човешкото тяло станало фокус на хуманизма в изкуството.

Медичите и останалите богати банкерски фамилии използвали класическото образование и като средство за разграничаване от религиозните теми, доминирали почти изцяло европейската култура през средните векове. Тези фамилии натрупали цялото си богатство и влияние с печалбите от своите търговски начинания; на църквата те не дължали нищо. Техните домове, мебелировката им, колекциите им от произведения на изкуството били замислени изцяло по антични, класически образци от предхристиянската епоха, от епохата на Елада и Рим. Макар да не бил по същество антихристиянски или антиклерикален, този нов интелектуален климат бил наречен хуманизъм, тъй като той поставял ударението върху човека, а не върху богове, светци и ангели.

Също като банковата система, от която се финансирал, Ренесансът възникнал във Флоренция. Когато Медичите (придобили достатъчно влияние в Рим, а неколцина представители на фамилията дори се изредили на папския престол, те пренесли своите идеи за новите изисквания към мисълта и изкуството във Ватикана, откъдето ги разпространили в цялата католическа църква. По тяхна поръчка Микеланджело нарисувал на тавана на Сикстинската капела сцената на сътворението на Адам така, че първият човек да прилича изцяло на своя създател — една революционна промяна спрямо религиозното изкуство на по-ранни епохи.

В литературата хуманизмът пренесъл ударението от използването и разработването на библейски сюжети към ежедневните проблеми на човека. Примери за това ново течение в литературата са „Декамерон“ на Бокачо (1353), светски исторически книги като „История на Флоренция“ на Леонардо Бруни (1429), както и произведения в прослава на човека като „Възхвала на човешкото достойнство“ на Джовани Пико дела Мирандола (1486). Интересите на всички тези автори били насочени изцяло към обкръжаващия ги свят, който вдъхновявал техния гений в много по-голяма степен от разни абстрактни понятия за рая и задгробния живот в някакво паралелно измерение на действителността. Есето на Пико дела Мирандола разработва темата, че „няма по-прекрасно творение от човека“. Сравнявайки човека с животните и ангелите, авторът посочва, че „от момента, в който се роди, звярът донася със себе си… всичко, от което се нуждае“, докато „каквито семена посее човек, това ще изникне и даде плод в него. Ако семената са от растение, той ще прилича на растение; ако са от чувства и емоции, ще израсне като животно; ако са рационални, ще се развие като небесно създание; ако са интелектуални, ще бъде ангел и син Божи“.

Художниците, писателите, търговците и аристократите на четиринайсети и петнайсети век едва ли са съзнавали, че тяхната епоха би трябвало да се нарича Ренесанс. Самото понятие дошло на мода едва през деветнайсети век; то било въведено в употреба за обозначаване на възраждането на интелектуалния интерес към миналото за пръв път през 1855 г., с излизането на книгата „Ренесансът“ на Жюл Мишле. Може да се каже, че понятието Ренесанс е един модерен опит за назоваване на времето, през което са живели въпросните художници, писатели, търговци и т.н.

С настъпването на Ренесанса историята навлязла в един нов златен век, през който погледите били обърнати в много по-голяма степен напред, отколкото назад. Макар Флоренция и областта Тоскана да станали известни с възраждането на античната мисъл и познание от времето на Елада и Рим, на това място се родил и модерният италиански език, ясно отграничен от класическия латински. „Божествена комедия“ на Данте се смята за първото литературно произведение, написано на модерен италиански. В съчиненията на Данте, Бокачо и Петрарка тосканският диалект се издига до статута на установена литературна норма на италианския език.

Със своя разцвет Ренесансът станал източник на нови идеи не само в изкуството, но и в търговията — идеи, които достигнали до Франция, Германия, Холандия, Англия и чак до Скандинавия. В трудовете на френския мислител и есеист от шестнайсети век Мишел дьо Монтен се виждат ясни белези на един нов начин на мислене. В своите „Есета“, започнати през 1571 г. и смятани за първообраз на съвременния есеистичен жанр, Монтен разсъждава надълго и нашироко върху ролята на пазара в живота на човека. Думата „есе“ произлиза от френския корен на глагола за претегляне и оценяване на монети и благородни метали на пазара. Сам Монтен описва творбите си като издържани в свободния разговорен стил на „пазарния площад“.

В краткото му есе „Печалбата за един е загуба за друг“ се долавя зараждането на икономическо съзнание. Монтен представя печалбата като нещо естествено, поставяйки я в контекста на живота, смъртта и разпада. Авторът заключава, че печалбата често е продиктувана от мотиви, които сами по себе си не са благородни — също както новият живот възниква от продуктите на гниенето и разпада. Макар рядко да споменава в трудовете си самите пари, от тях се долавя зараждането на модерната система на стойност, цена и печалба.

Подобни тенденции се наблюдават в развитието на литературата и изкуствата. Парите присъстват като основна тема в произведенията на Шекспир — много негови герои се борят не само за чест и достойнство, власт и любов, но също така и за пари и богатство. За един средновековен бард или трубадур би било немислимо да пее за пари, докато парите са централна тема на една цяла пиеса като „Венецианският търговец“. Повечето Шекспирови драми разработват традиционните теми за властта и морала, но същевременно той разпознава парите като основен фактор в зараждащия се модерен свят, като също такова изпитание за силата на човешкия характер, каквито са любовта или войната.

Парите проникват и в изобразителното изкуство, особено в произведенията на холандските и други северноевропейски художници. На платната им виждаме как банкер брои парите си или кутийка с монети се появява сред останалите елементи на някой натюрморт, вдъхващ усещането за домашен уют и спокойствие. Хората по принцип са склонни да описват в своите художествени произведения сюжети, заемащи особено място в живота им; с развитието на търговията ударението в изкуството постепенно се премества от познатите религиозни и митологически сцени на герои, яздещи коне и заобиколени от кучета, към портрети на хора, любуващи се на своите вещи — пари и скъпи предмети, купени с тях.

Наред с банките и Ренесанса богатото културно наследство на Флоренция се свързва и с името на Америка. По странен обрат на съдбата собственото име на един флорентински пътешественик и самохвалко — Америго Веспучи (1451—1512) е обезсмъртено в названията на двата континента, съставляващи Новия свят.

Въпросният Веспучи бил един от многото флорентински търговци, пътували по света. Наскоро след като Христофор Колумб пресякъл Атлантика към новите земи, Веспучи се присъединил към една експедиция, за която се смята, че достигнала до бреговете на днешна Бразилия. В пътеписите му се съдържат налудничави описания на всевъзможни земи и чудеса, които по всяка вероятност са плод на богатата му фантазия. Тези писания и съставените от него карти обаче получили такова широко разпространение, че един немски картограф нарекъл на негово име новооткрития южен континент, за който тогава се смятало, че не е свързан по суша със земите, на които бил стъпил Колумб. Не след дълго името започнало да се използва и за двата континента, които били наречени съответно Южна и Северна Америка. Така единственият човек в света, който може да се похвали, че на негово име са кръстени не един, а цели два континента, е флорентинският търговец Америго Веспучи.

С развитието на италианските банки и настъпването на Ренесанса възникнала една цивилизация от нов вид, характеризираща се с нови начини на мислене и с нова система на организация на търговската дейност. Сами по себе си банкерите и тяхната парична система едва ли биха били в състояние да създадат цяла нова цивилизация, но въведените от тях промени били последвани от едно уникално събитие в световната история. С разширяването на европейската хегемония върху двете Америки европейците натрупали по-големи богатства от всяка друга предходна цивилизация. Тези нови богатства, съчетани с новите финансови институции, създали уникалната банкова система, доминирала в целия свят в продължение на петстотин години, чак до Първата световна война.