Джак Уедърфорд
История на парите (16) (от пясъчника до киберпространството)

14
Гетото на книжните пари

Бедността в най-голямото зло и най-ужасното престъпление.

Джордж Бърнард Шоу

Юнивърсити Авеню е дълго единайсет километра и свързва в посока изток-запад Университета на Минесота в Минеаполис със сградата на щатския Капитолий в съседния град Сейнт Пол. През десетилетията непосредствено след Втората световна война авенюто преминава през зона на богати предградия; самото то е оживена търговска артерия с две безкрайни редици от банки, представителни салони на автомобилни компании, ресторанти и универсални магазини. През 70-те години само на няколко преки встрани е изградено скоростно шосе, което предлага по-удобна връзка на ежедневно пътуващите между двата града; оттогава цялата застроена ивица около Юнивърсити Авеню потъва в упадък и разруха. Населението на района — главно чернокожи американци от средната класа — се пръсва във всички посоки. Тези, които могат да си го позволят, се преместват в други заможни предградия, а останалите биват настанени в общински жилищни блокове, построени наместо къщите, които трябвало да бъдат съборени заради прокарването на автострадата.

Под влияние на промените в социалния състав на населението и на новата икономическа ситуация Юнивърсити Авеню процъфтява и днес като търговско средище, но от много различен тип. На мястото на някогашните квартални ресторантчета ивицата е обхваната от вериги за бързо хранене от типа „драйв-ин“, където клиентите дори не слизат от колите си, за да се нахранят. По-големите ресторанти са превърнати в бирарии, в които се играе билярд или дартс, а висящите от тавана телевизионни екрани предават само спорт. Представителните автомобилни салони са изместени от гаражи за употребявани коли, автосервизи и работилници за изчукване на каросерии. Банките са последвали някогашните си клиенти към новите предградия, а в сградите им сега се помещават заложни къщи и бюра за осребряване на чекове срещу комисиона. Изникнали са и заведения от непознати допреди видове, предлагащи татуировки на място, стари комикси, гледане на карти и на ръка и най-разнообразни азиатски специалитети. Кино „Фауст“ заменя филмите за цялото семейство с чиста порнография, докато през 1995 г. сградата бива съборена от общината. В някои заведения по масите и подиума млади нимфи кършат снага в екзотични танци. Едновремешните бакалии, магазини за алкохол и кинкалерии продължават да привличат клиенти, но наред с тях са се появили и други, където се предлагат дрехи на килограм, употребявани домакински уреди и всякакви боклуци.

Извънредно популярни сред новото население на района са евтините минимаркети, денонощни магазини и заведения за бърза закуска. По-престижните търговски вериги отдавна са избягали от квартала, но тяхното присъствие още се усеща в безумните комбинации от бракувани декоративни плоскости, които разкрасяват фасадите на редиците магазинчета с наплескани на ръка табели на много езици. Надписите рекламират курсове по карате и таекуондо, пластмасови надгробни камъни и погребални венци, авточасти, телевизори втора ръка, надомни гледачки за деца и възрастни, дори внасяне на парични гаранции при арест. В ивицата край Юнивърсити Авеню сякаш вече не живеят хора, изповядващи познатите световни религии; вместо това като изпод земята са изникнали всевъзможни секти и дори импровизирани култове, създадени около отделни по-харизматични личности сред населението на квартала.

В опразнените сгради на някои от универсалните магазини са се заселили школи по изкуствата, но участниците в тях живеят далеч извън периметъра на ивицата и с нищо не допринасят за местната икономика. Неведнъж щатските и общинските власти са се опитвали да повдигнат нивото на квартала чрез финансиране на изграждането на различни държавни учреждения — полицейски участък, библиотека, служба за регистрация на моторни превозни средства, но построяването им само допринася за всеобщия упадък. Всяка новопоявила се сграда без прозорци добавя към бетонната грозота на квартала поредната отблъскваща фасада, върху която дори графитите със спрей изглеждат като естетическо подобрение. Заради строежа на нови сгради се събарят цели карета от някогашните къщи и магазини, от което ивицата все по-малко прилича на човешко обиталище и все повече на някакъв неуспял социален експеримент.

Култура на бедността

В началото на двайсети век френският писател Анатол Франс отбелязва:

„Само бедняците плащат всичко в брой, и то не поради честност, а защото навсякъде им се отказва кредит.“

През 50-те години са проведени антропологически изследвания на множество общности от бедни хора по целия свят; установено е, че всички те разчитат основно на парични трансакции в малки суми, почти изцяло в брой. Оттогава разплащането в брой се смята за практически универсална отличителна черта на бедните. В своето изследване върху безимотните индианци от вътрешността на страната, които в последно време се заселват в Мексико Сити, Оскар Луис констатира, че те почти винаги купуват миниатюрни количества от онова, което им е нужно, и никога не се запасяват с продукти. Нещо повече: вместо да пазаруват в супермаркета, тези хора предпочитат закуските за еднократна консумация — сандвич в царевична питка, сладолед, един ананас, чинийка фасул с ориз — на местния уличен търговец. Дори цигарите си купуват поединично от същия търговец, когато им се допуши, макар така да заплащат двойно повече, отколкото ако си купят пакет цигари от супермаркета.

По същия начин жителите на най-бедните квартали в съвременните американски градове се хранят главно с хамбургери, порции пържено пиле и други единични блюда, които си купуват от заведенията за бързо хранене, като винаги заплащат в брой. Дори в супермаркета или бакалията тези хора предпочитат еднократните, предварително опаковани порции готова храна, които са много по-скъпи, отколкото равностойните количества продукти, купени в суров вид или на едро.

В гетото на книжните пари хората използват главно улични телефони; те взимат мебели, телевизори и коли под наем или направо поръчват таксита. Ако някой от тях иска да прегледа обявите за работа във вестника, той ще си го купи от павилиона или от бакалина срещу пари в брой, вместо да се абонира с кредитна карта, което е много по-евтино. Същите хора вземат видеокасетофон и филми под наем, като за всяка касета заплащат в брой, вместо да се абонират за кабелна телевизия с кредитна карта.

В бедните квартали хората много по-често си купуват алкохол в малки бутилки — по половин или дори по четвърт литър, докато в заможните квартали жителите се запасяват с твърд алкохол на галони или на цели каси, както излиза най-изгодно, като при това заплащат с кредитна карта. Тези различия се проявяват дори при покупката на наркотици. Жителите на гетата купуват почти винаги еднократни дози — едно прахче кокаин, една цигара марихуана, една спринцовка хероин и т.н., като по този начин им излиза относително най-скъпо, докато по-заможната публика купува и дрога на едро, при което цената на доза излиза много по-изгодна.

Разбира се, всички видове стоки и услуги, които се купуват на малки количества или на парче, излизат най-скъпо, Може да се каже следователно, че бедните плащат повече от богатите за равни количества от всичко, което потребяват. Дори когато играят хазарт, те винаги залагат в брой при всяко раздаване на картите, плащат в брой при всяка покупка на лотариен билет или фиш за конните надбягвания, докато богатите намират начини да си уредят кредит или заплащане с чек при съответния букмейкър или в казиното, където играят. Използването на книжни пари не е просто признак за ниско социално равнище; парите в брой като разплащателно средство излизат много по-скъпо, отколкото виртуалните пари, използвани от средните и по-заможните класи.

Към края на двайсети век парите в брой във всичките си физически форми — монети и банкноти — губят своята важност в световен мащаб. Дори във времето, когато книжните пари все още били привързани към златния стандарт, те вече започвали да стават все по-малко важни за финансовия елит, а оттам — постепенно и за широката публика. В същото време важността на книжните пари за бедните слоеве от населението се увеличава все повече. В съвременното класово общество бедните заплащат почти всичко в брой, докато средната класа използва кредитни карти и чекове.

При тази сегрегация между бедните, с тяхната зависимост от книжните пари, и останалите слоеве на обществото, където се използва една смесена система на виртуални, книжни и пластмасови пари, възниква необходимост от посредничество между двете социални категории. Голяма част от бедните нямат банкови сметки и кредитни карти, а получават чекове от своите работодатели или от бюрата за социални помощи, пенсионна или социална осигуровка или от други източници, без да имат възможност да ги осребрят. Някои бакали решават проблема, като приемат вместо заплащане за стоката си чекове, издадени от официални институции. С увеличаване на количествата подобни чекове във владение на жителите на бедните квартали се появяват и специализирани бюра за осребряване на чекове, където всеки, който притежава документ за самоличност, може да размени чека си срещу пари в брой — разбира се, срещу тлъста комисиона за услугата.

По протежение на Юнивърсити Авеню има множество такива бюра за осребряване на чекове; най-голямото се намира на ъгъла с Лексингтън Авеню — друга главна артерия в района. Макар с големите си витрини, обърнати към двете авенюта, заведението да не се отличава от повечето магазини в ивицата, отвътре то повече прилича на крепост. Служителите, работещи с пари, са скрити зад бронирани стъкла, непробиваеми за куршуми, и разговарят с клиентите чрез специални уредби. Парите и чековете се подават под стъклото в плъзгащи се метални чекмеджета с извито дъно, като нито за момент няма физически контакт между страните.

Същото учреждение, което превръща чековете на клиентите си в пари, може да превърне и парите им в чек, когато е необходимо да се погаси месечна вноска за лек автомобил или застрахователна полица, да се изпрати издръжка на роднина в друг град или да се изплати дълг към банката. Бюрата за осребряване на чекове издават банкови нареждания, осъществяват парични преводи, а някои предлагат и неголеми заеми или аванси срещу още неполучени чекове. Те също така правят паспортни снимки и издават документи за самоличност на клиентите си; някои продават карти за автобусите и метрото. В тези бюра се извършват нотариални заверки на различни видове документи, правят се фотокопия; оттам клиентът може да изпрати или получи факс, както и да изпрати документи в друг град с препоръчана поща или експресен куриер. Разбира се, тук всички тези услуги струват много по-скъпо, отколкото съответно в пощата, банката или специализираните копирни бюра.

Поради непрестанно изменящия се демографски състав на бедните класи в Америка бюрата за осребряване на чекове рекламират услугите си на най-различни езици — испански, китайски, виетнамски, креолски, а в някои квартали се предлагат парични преводи за чужбина в най-различна валута. Често такива бюра работят денонощно без почивен ден през цялата година. Срещу още по-висока комисиона те могат да осребрят и чек в чужда валута, да изкупят златни и сребърни монети или малки кюлчета благородни метали, които новите имигранти са взели със себе си при бягството си от родината.

Много от тези заведения се стараят, поне външно, да наподобяват истински банки. Някои от тях имат названия като „Моята банка“, „Не банка“, „Банковото гише“ или дори „Банката на Джон“. Често имената са измислени нарочно, за да наподобяват електронните гишета на действителни американски банки: „Мъни Експрес“, „Мъни Ексчейндж“, „Чек-Екс-Чейндж“. В много случаи чекове се осребряват и в заложните къщи — тези банки на бедняците, чиято основна услуга е превръщането на стоки в пари. Някои заложни къщи се специализират в скъпи предмети — огнестрелни оръжия, бижута, дори леки автомобили; докато други изкупуват всякакъв вид стока — от касетофони за коли до строителни инструменти, от компютри до необработени диаманти. По този начин заложните къщи и бюрата за осребряване на чекове изпълняват една важна социална функция — те служат като посредник между гетото на книжните пари и останалото общество.

Неформалната икономика

Хората, обитаващи гетото на книжните пари, са много по-склонни от средния американец да извършват различни услуги „на черно“ — срещу недекларирано заплащане в брой. Често те вършат това в допълнение към друга, редовна работа извън квартала, в който живеят — било като наемни служители в легитимно предприятие или домашна прислуга у богато семейство. Най-често те се наемат на час, за изпълнение на определена задача. Мъжете висят на групички по тротоара пред бюрата за предлагане на работа или около държавната агенция за преквалификация с надеждата, че някой работодател ще отбие колата си до бордюра, ще направи знак на един или двама да се качат и ще ги откара да разтоварят някой камион, да изчистят паркинг, да изринат сняг, да изкопаят басейн или да свършат нещо друго, за което в края на деня да получат една надница — разбира се, в брой.

Други се специализират в определен вид услуги, с които стават известни сред съседите в квартала. Един разбира от ремонт на коли, друг от подстригване; един поправя перални машини, друг свързва нелегално допълнителни „абонати“ към кабелната телевизия или знае как да декодира платените канали. Един доставя дърва за огрев и дървени въглища за скари; друг прави сандвичи и пирожки и ги продава по празниците. Един е готов да ви услужи с колата си вместо такси срещу скромно заплащане; друг ще дойде да наглежда децата ви цял ден или ако се наложи, цял месец. В сравнение с богатите предградия в бедните квартали много повече хора продават стоки от врата на врата или с колички по улицата срещу заплащане в брой; там се устройват много повече дворни разпродажби, битпазари, панаирджийски сергии или натурална размяна на употребявани или направо крадени вещи.

Подобни системи на продажба или размяна на стоки и услуги съществуват като един вид неформална или паралелна икономика до голяма степен извън надзора на държавните институции и контрола на закона, както и извън нормалните финансови структури и правила. Тези системи успяват да поддържат своята гъвкавост и независимост главно като функционират изцяло на базата на заплащане в брой, в книжни пари. По същество те представляват не толкова черен пазар, колкото сив, като действат не толкова против, колкото извън или по-точно встрани от закона.

Парите в брой до такава степен играят решаваща роля в живота на бедните, че през последните десетилетия американското правителство се видя принудено да въведе един нов вид платежно средство — така наречените талони за храна, които могат да се разменят в определени супермаркети само срещу хранителни и други стоки от ежедневна необходимост и които представляват нещо като парите на бедните. В гетото на книжните пари тези талони са всъщност много примамливи за търговците, които се надпреварват да привличат клиенти, заплащащи с тях. Понякога отделни търговци са готови, в нарушение на закона, да приемат талони за храна и срещу нехранителни стоки; разбира се, в такива случаи купувачът заплаща на търговеца доста солена комисиона заради поетия риск и заради привилегията да купи с второразредните си „пари“, да кажем, бутилка уиски или сешоар за жена си. На улицата талоните за храна се разменят срещу истински пари — разбира се, по курс, доста по-нисък от номиналната им стойност.

Стойността на парите

В живота на бедните хора парите в брой запазват ролята си на желан подарък при особени случаи. Подаръци в пари се правят за рождени дни и други празници; в случаи на нужда бедните събират пари помежду си, за да помогнат на изпаднал в беда приятел или роднина. На сватби, особено в селските или по-необразованите общности, е напълно в реда на нещата на булката да се даряват пари, като сумите се обявяват публично или понякога дори се закачат с карфици за роклята й. Сред американските индианци е прието при церемонии за подпомагане на близки да се изпълнява „танцът върху одеяло“, като присъстващите хвърлят банкноти в краката на танцуващия. При алтернативен вариант на церемонията с пари се покрива тъпанът, под чийто акомпанимент се извършва танцът.

Когато бедните искат да спестят пари, те обикновено ги влагат в стоки и предмети, каквито лесно могат да се препродадат или заложат в случай на нужда. Всеки път, когато им се намират свободни средства, по-бедните мъже в Близкия изток купуват гривни и синджири от чисто злато за жените в семейството си. Тези златни украшения се купуват основно на тегло, за да могат бързо да бъдат реализирани в случай на нужда. В периоди на финансови затруднения или когато имат намерение да придобият някоя по-крупна стока — впрегатен добитък или парче земя — мъжете могат да продадат златните украшения (чиято чистота е обозначена с щемпел върху самите тях) на тегло в най-близкия дюкян, а с получените пари да си свършат работа. В същото време бедните хора избягват да влагат парите си в диаманти и други скъпоценни камъни, чиято стойност се определя от тяхната чистота, бистрота и прецизност на обработката — все критерии, които подлежат на оспорване и опит за измама.

Докато държавите по света все още емитирали националните си валути в златни и сребърни монети, хората обичали да се кичат с тях, като ги навързвали на огърлици и други украшения. Младите жени пришивали златни монети към дрехите си или ги използвали за обици, гривни или токи за коланчета. По този начин монетите можели едновременно да се държат под око, да се показват като знак за богатство и обществено положение, а в случай на нужда просто да се откъснат от съответния накит и да се използват по предназначение като разменно средство. Много жени, особено в Близкия изток, носели семейните финанси по себе си във вид на бижута; по подобен начин безстрашните гаучоси — аржентинските каубои — си поръчвали кожени поясоци, широки по две педи, и ги обковавали с грамадни сребърни монети от Перу и други находища в Южна Америка.

Откакто правителствата през двайсети век започват да девалвират националните си валути чрез премахване на златния и сребърния стандарт, бедните хора все по-малко могат да си намират златни или сребърни монети за украса. Вместо това те влагат парите си в златни и сребърни бижута, които вършат същата работа, но имат и безспорното предимство, че запазват стойността си независимо какво правителство идва на власт, каква окупационна армия, политическа партия или религия се появява или изчезва от сцената.

Селяните и други бедни хора в много общности по света днес си влагат парите в престижни и луксозни стоки. Те си купуват скъпи часовници, дори да не познават часа, или пък телевизори и видеокасетофони, макар да нямат електричество в колибите си. Подобни покупки може да изглеждат налудничави на страничния наблюдател, но те представляват солидна инвестиция за онзи, който ги извършва. Понеже закупената стока има значителна стойност като знак на обществен престиж, тя винаги може да бъде продадена в случай на нужда. Един швейцарски часовник или японски телевизор, дори да е практически неизползваем за собственика си, може да се окаже изгодно капиталовложение, запазващо стойността си по-дълго време от парите, похарчени за него. Основната цел, разбира се, е придобиването на такъв вид вещи, които да могат хем да се ползват при нужда, хем веднага да бъдат реализирани и превърнати в пари.

Икономиката на гетото, на бариото и фавелата, на всеки бедняшки квартал, независимо къде се намира — от Мексико Сити до Милуоки и от Сиатъл до Истанбул, — се върти около книжните пари. Същите книжни пари, които движат икономиката на бедните, поставят прегради пред тяхното участие в много по-широката икономика, основаваща се на банкови сметки, кредитни и дебитни карти, чекове и електронни импулси. Обществото издига високи стени пред книжните пари на гетото, като не им позволява да проникнат в икономиката на средната класа. Макар и невидими за повечето хора в тяхното ежедневие, тези прегради създават острови на бедност — като ивицата около Юнивърсити Авеню — навсякъде в големите градове на съвременния свят.

В Съединените щати и останалите западни държави движението на големи суми пари в брой е много трудно или практически невъзможно при съществуващите закони и икономически правила. За всякакви операции в брой, надхвърлящи 10 000 долара, банката е длъжна да докладва на властите, докато за операции с кредитни карти, чекове или електронни преводи подобни ограничения не важат. Федералната данъчна служба и Федералното бюро за разследване на САЩ гледат с особена подозрителност на юридически лица и индивиди, в чиито банкови сметки е прекалено висок относителният дял на операциите — тегления и депозити — в брой.

Всеки, който притежава банкова сметка в чужбина, има право да прехвърля по тази сметка милиони долари дневно без каквито и да било ограничения и контрол от страна на държавата. В същото време всяко физическо лице, което при влизане в САЩ носи в себе си над 10 000 долара в брой, е длъжно да ги обяви на митницата; необявени суми пари, надхвърлящи тази цифра, подлежат на конфискация. Много по-лесно е да се преведат един милиард долара по банков път от Токио в Атланта, отколкото пътник да вземе самолета от Ванкувър за Далас с 10 000 долара в джоба.

Понеже живеещите в гетото на книжните пари разчитат изцяло на пари в брой, но същевременно им е много трудно да ги превеждат в легитимни финансови институции, често у тях се събират прекалено големи суми налични пари. В допълнение към сумите, притежавани от всевъзможни сутеньори, наркопласьори, букмейкъри и всякакви други незаконни или полузаконни предприемачи, в касите на магазините и на други легитимни заведения в бедните квартали и гетата се държат относително много повече пари в наличност, отколкото в аналогични заведения в по-заможните предградия.

Жителите на гетото често носят със себе си много по-големи суми в брой, отколкото населението на буржоазните квартали, където всички покупки, надвишаващи няколко долара, се извършват с кредитни и разплащателни карти. Мъжете в гетата често носят по джобовете си дебели пачки пари, пристегнати с ластик. Жените пък държат парите си в портмонета, които крият под дрехите си. Живеещите в бедните квартали са много по-склонни да съхраняват значителни суми пари в домовете си, натъпкани в буркани или кутии от бонбони, зашити в дюшека или затворени в пословичния буркан за курабии.

В рамките на културата на гетото много лесно е да се предположи кой би могъл да има повече пари. Освен бакалите и управителите на дребни заведения пари имат и онези, които получават редовно суми от държавата. Това са самотните майки на социална помощ, пенсионерите с редовна пенсия — всички, които веднага осребряват чековете си и ги превръщат в книжни пари. Всички те, и най-вече възрастните хора, които живеят сами без семейства, са и най-честите жертви на престъпления.

Някои възрастни индивиди излизат от домовете си само през деня; други — никога. Обикновено най-зле са живеещите в общински жилища, особено ако сред съседите им в блока са настанени изписани пациенти на психиатрични клиники, наркомани или алкохолици, подложени на режим за отвикване, или бивши затворници, пуснати под гаранция. В някои многоетажни общински блокове възрастните пенсионери изобщо не смеят да напускат апартаментите си или да се возят в асансьорите от страх, че могат да бъдат нападнати и обрани, понякога от тринайсетгодишни деца. Ако нямат близки роднини, които да се грижат за тях, подобни индивиди се принуждават да наемат някого срещу заплащане — обикновено мъж на средна възраст, който да им осребрява чековете и да им пазарува, да им купува лекарства от аптеката и други неща от първа необходимост. Тези хора са на практика затворници в собствените си жилища, заточеници в гетото на книжните пари.

Крадците ходят там, където знаят, че са парите; а голяма част от парите — или поне от книжните пари — в големите градове са концентрирани в най-бедните квартали. Често един крадец може да открадне толкова пари в брой от местната бакалия или от магазина за алкохол в гетото, колкото от един банков клон в буржоазните предградия. Освен това обирът на банка е федерално престъпление и като такова е под юрисдикцията на ФБР, докато обирът на бакалия или на бюро за осребряване на чекове се смята за престъпление, с което се занимава градската или най-много щатската полиция.