Джак Уедърфорд
История на парите (3) (от пясъчника до киберпространството)

1
Канибали, шоколад и пари

Предстои последният конфликт, в резултат на който цивилизацията ще придобие своята завършена форма — това е конфликтът между кръвта и парите.

Освалд Шпенглер

В центъра на град Теночтитлан, столицата на ацтекската империя, жреците извършвали всекидневни жертвоприношения. Те подкарвали жертвата по стръмното стълбище, водещо към върха на пирамидата, където четирима жреци хващали тялото за ръцете и краката и го полагали по гръб върху големия каменен олтар. Един от тези страховити, опръскали с кръв свещенослужители вдигал над главата си обсидианов нож и със замах го забивал в гърдите на примрялата от ужас жертва, разпарял гръдния кош и заравял пръсти в кървавата топла плът. Напипал още туптящото сърце, той с един замах го изтръгвал и го хвърлял върху жертвеника на бога Хуцилопчтли. Целият акт на жертвоприношението траел не повече от двайсетина секунди, но по разкази на очевидци сърцето продължавало да пулсира върху горящия жертвеник още няколко минути.

За ацтекските търговци кулминацията на годината на богослужения и ритуали настъпвала със зимния празник Панкецалицтли, или Вдигането на знамената, когато, за да демонстрират своя обществен статут и богатство, те спонсорирали по едно жертвоприношение. За разлика от воините на империята, които лично пленявали вражески войници за принасяне в жертва, търговците купували своите жертви на цена, достигаща до четирийсет тъкани наметала. Веднъж платил за жертвата си, търговецът трябвало да я храни, облича и отрупва с подаръци в продължение понякога на месеци, през което време обреченият се подготвял за грандиозния спектакъл. Всеки търговец, желаещ да спонсорира жертвоприношение, трябвало да устрои по четири пира и празненства за други търговци и военачалници. За всеки пир се набавяли нови и нови дрехи, накити и украшения за домакина и жертвата. Всички тези луксозни стоки се купували специално за конкретния пир, като при завършването му се раздавали на гостите в знак на благодарност, че са зачели домакина. Чак след като приключели всички церемонии, пирове и празненства, търговецът можел да подкара жертвата си по стръмното стълбище към олтара, където жреците поваляли нещастника и изтръгвали сърцето му. После собственикът на изкорменото тяло можел да си го отнесе вкъщи, а жените го измивали и сготвяли. Следвал още един ритуален пир от солено човешко месо и царевица, но този път без традиционните люти чушки. В подялбата на трупа се включвали всички от семейството и повечето съседи; само търговецът се въздържал да опита от месото на онзи, който с течение на времето се бил превърнал в нещо като негов син.

Под ръководството на великия жрец, наречен тленамакак, или Носител на огъня, аптеките организирали през годината цяла поредица жертвоприношения. Докато се подготвяли за тях, жреците промушвали бодли от агаве през различни части от тялото си, най-често през езика или гениталиите си, предлагайки собствената си кръв в дар на боговете. Истински набожният жрец си личал по това, че на слепоочията му винаги зеели пресни рани, от които кръв шуртяла и се стичала по врата и раменете. Кръвта се смесвала с рунтавата сплъстена коса на свещенослужителя, като му придавала страховит вид и миризма, налагаща по най-безспорен начин и доста отдалеч присъствието му в ацтекското общество.

Всеки от множеството богове и всяка от свещените дати в сложния ацтекски календар изисквали своите жертви. Така например рано напролет хората постели за дъжд и принасяли в жертва блюда от месо и царевични питки, както и малки деца, на боговете Тлалок и Чалчуихтликуй. Преди началото на лятото се организирали нови жертвоприношения за дъжд под формата на гладиаторски битки в чест на Ксипе Тотек, богинята на плодородието. Жертвата, привързвана към голям камък, държала в едната си ръка пръчка с набедени птичи пера, с която трябвало да се отбранява срещу воини, въоръжени с истински мечове от обсидиан. Целта била тялото на нещастника да получи колкото може повече повърхностни наранявания, от които да не умре веднага, а кръвта му да изтича постепенно за забавление на зрителите. Набелязаните жертви, които не проявявали голям ентусиазъм да бъдат умъртвени по този начин, жреците омотавали с въжета и изпичали живи на бавен огън като дар на бога на огъня.

По-нататък през годината жреците одирали живи мъже и набивали на кол малки деца, за да могат сълзите им да омилостивят боговете и да докарат още дъжд. Предпочитана жертва били деца с „лизнато“ кичурче на две места по главичката; такива деца бивали отделяни от майките си още при раждане и отглеждани в специални ясли, докато дойде време да бъдат принесени на олтара. Според празниците в календара се подбирали жертви, които да олицетворяват отделните богове. Така например в чест на бога Тецкатлипока подбирали млад мъж без нито един видим дефект. Избраният за жертва бил оставян да живее една година като самия бог — участвал в ритуали, песни и танци и свирел на флейта из града, а останалите жители го отрупвали с цветя и подаръци. Той имал право и на четири красиви жени, ала след изтичане на определения срок го качвали на пирамидата, където жреците му изтръгвали сърцето, а после му отсичали и главата.

Най-зрелищното жертвоприношение се извършвало по време на танца в чест на Ксипе Тотек, когато жреците сграбчвали нарочената жертва — млад мъж, представляващ бога, и за миг го одирали жив. После един от тях си надявал одраната кожа и продължавал танца от името на жертвата. Церемонията имала и друг вариант, при който одирали млада жена в чест на богинята Тоци.

Докато жертвите, принасяли от търговците, завършвали земния си път поднесени на семейната трапеза, повечето трупове от останалите жертвоприношения имали търговско предназначение. След като извадели сърцето, жреците бутвали тялото обратно по стълбите и го оставяли да се изтърколи до подножието на пирамидата. Там го поемали слугите на храма, които отрязвали главата и я поставяли на специалната лавица с трофеи, при бавно гниещите глави на предишните жертви, а изкорменото тяло разфасовали и най-крехкото месо изпращали на тианкицтли — градския пазар, където то се продавало срещу шоколад.

Шоколадови пари

Ацтеките използвали шоколада — по-точно какаовите зърна — като разменно средство. С тези зърна на пазара се купували плодове и зеленчуци — царевица, домати, люти чушки, кратуни, фъстъци, — украшения от злато и сребро, нефрит и тюркоаз, също дрехи и сандали, грънци и кошове, оръжия от обсидиан и ризници, подплатени с вата, месо, риба и дивеч, луксозни стоки като алкохол или роби.

Пазарният площад в градовете на аптеките обикновено се намирал непосредствено до правителствените сгради, така че държавните чиновници да могат да следят отблизо как протича размяната на стоки и услуги. Пазарният площад в центъра на Теночтитлан например заемал доста голяма площ; затова пък всякакъв вид търговска дейност извън рамките на определената за търговия зона била строго забранена. Държавни чиновници определяли както цените, така и обема на продажбите, като през цялото време се навъртали наблизо, готови да накажат, включително с екзекуция, всеки нарушител на „пазарните“ разпоредби. Държавата създала и наследствената каста на така наречените почтека — търговци, извършващи обмен на стоки на големи разстояния, които имали висок обществен статут и дори собствен бог покровител, Якатеуктли. В допълнение към почтека били назначени и официални бирници, наречени калпикске, които кръстосвали надлъж и шир империята, за да събират налози в натура за държавната администрация, чийто център се намирал в планинската долина на Теночтитлан.

Империята на ацтеките била от трибутарен тип — основавала се главно на събиране на натурални налози, като пазарите представлявали прост придатък на политическата структура, а вместо пари в процеса на търговия се разменяли определени видове стоки. Археолозите разполагат с няколко налогови списъка, оцелели от онази далечна епоха, в които са записани видовете и количествата на натуралните налози, събирани от различните провинции: царевица, амарант, боб, ватени ризници, ножове от обсидиан, медни звънци, нефрит, злато, сандали, щитове, качулки от птичи пера, какао, раковини и всякакви други хранителни стоки, битови и декоративни предмети. Огромната част от движението на стоките на територията на империята се извършвало под форма на събиране на натурални налози от периферията към центъра. В това отношение империята на ацтеките не се различавала от останалите велики империи, съществували преди изобретяването и разпространението на парите. Египет, Перу, Персия и Китай били все трибутарни системи, основани на събирането на натурални налози, а не на пазарното движение на стоки и пари.

В тази система на натурално стопанство местните пазари играели съвсем периферна роля в стокообмена, но в рамките на ограничения пазар първостепенно място било отредено на какаовите зърна. Между всички видове разменни средства, използвани от аптеките, какаото се оказало най-достъпно и лесно за употреба. Какаовото дърво ражда едри жълто-зелени шушулки, донякъде прилични на малки кратуни. Когато узрее, плодът има белезникаво месо, което е много вкусно, макар по нищо да не прилича на шоколад. Семките на този плод, изпечени или изсушени, могат да се съхранят във вид на какаови зърна в течение на дълги месеци, докато стане време да се смелят и направят на шоколад.

Какаото виреело най-вече в Южно Мексико, в днешните щати Оаксака, Киапас, Табаско и Веракрус, както и в някои централноамерикански държави. От тези земи навремето то било изпращано във вид на натурален налог до всички административни центрове на ацтекската империя, най-вече до столицата Теночтитлан, на територията на днешния Мексико Сити. Какаовите зърна се превърнали в такава ценна суровина и разменно средство, че започнали да ги фалшифицират — престъпниците разтваряли черупката и заменяли ядката с кал, след което залепвали черупката и размесвали подправените зърна с истински, за да прикрият измамата.

Стоковите пари като какаовите зърна се използвали в една система на търговия, основана повече на бартер, отколкото на покупко-продажба. Ацтеките разменяли например една игуана срещу наръч дърва или кош царевица срещу връзка люти чушки, а когато дадена размяна им се сторела неравностойна, те доплащали разликата в какаови зърна. Какаото станало средство за пресмятане стойността на стоката и за закръгляване при сделка, но никога не се използвало за цялостна размяна на стока срещу какао. Така например при размяната на един плод от кактус на стойност пет какаови зърна срещу мамул царевица на стойност шест зърна притежателят на кактуса трябвало да добави едно зърно, за да стане сделката.

При по-големи сделки търговците изчислявали стойността на стоката в торби какао, като една торба се равнявала приблизително на 24 000 зърна. Разбира се, такива огромни количества какаови зърна се оказали твърде неудобни за ежедневна търговия. Подобно на всички примитивни системи, при които търговията се ограничава до определени важни стоки, аптеките прибягвали до повече от една мерна единица за стандартизиране на размяната. В допълнение към какаовите зърна те въвели така наречените качтли, или тъкани памучни наметала, които по стойност варирали между 60 и 300 какаови зърна. Тези качтли се използвали за по-крупни финансови трансакции като например при покупка на роби или на човешки материал за жертвоприношенията, където използването на какао би било твърде неудобно. Списъкът на стандартизираните стоки с точно определена стойност включвал мъниста, раковини и медни звънци, които се използвали в стокообмена на север чак до територията на днешна Аризона.

Стоковите пари имали едно безспорно предимство: освен средство за размяна те представлявали и предмет на пряко потребление. Ацтеките винаги можели да смелят какаовите си пари на шоколад. За разлика от книжните пари и евтините монети, които лесно губят номиналната си стойност в зависимост от пазарната конюнктура или просто от физическо изхабяване, натуралните пари имат стойност сами по себе си, доколкото винаги могат да се използват по основното си предназначение, независимо от състоянието на пазара.

Подобно на другите видове пари обаче шоколадът няма собствена стойност извън точно определен културен контекст. За да има такава стойност, хората би трябвало да го оценяват като стока, т.е. да искат и да знаят как да го използват по предназначение. Култът към шоколада в Централна Америка като храна и разменно средство рязко контрастира с отношението на първите европейски пирати, пленили кораби, натоварени с какао — те помислили какаовите зърна за заешки изпражнения и просто изхвърлили целия товар в морето.

Ацтекската империя е една илюстрация за това колко сложни могат да бъдат икономическите и политическите отношения, дори при отсъствието на пари. Системата за разпределение на ацтеките може да се оцени като доста сложна за едно протопазарно стопанство в рамките на централизирана империя, основана на натурални налози и примитивни стокови пари. Чрез използване на определени стоки като разменно средство ацтеките съумели да достигнат ниво на развитие, от което до създаването на истински пари ги деляла една крачка. За съжаление те така и не направили тази крачка.

Стокови пари

Навсякъде по света стоки като сол и тютюн, дървесни трупи и сушена риба, ориз и платове са използвани като разменно средство в различни исторически епохи. В някои части на индийския субконтинент местните жители използвали бадеми; местното населението на Гватемала — царевични мамули; древните асиро-вавилонски племена — ечемик. За жителите на островите Никобар разменно средство били кокосовите орехи, за монголците — пресовани калъпи чай, а за народите на Филипините, Япония, Бирма и други части на Югоизточна Азия — стандартната мярка за тегло на ориза.

Норвежците заплащали покупките си в масло, а през средните векове — и в сушена риба, която лесно се съхранявала и превръщала в други стоки или се разменяла срещу пари с търговците на Ханзата в Берген. Последните от своя страна препродавали рибата в Южна Европа, където много се търсела в петък, по време на Велики пости и в различни други случаи, когато католическата църква забранявала консумацията на месо.

В Китай, Северна Африка и Средиземноморието като разменно средство се използвала солта. С риск за живота си древните племена, населяващи Централна Сахара, добивали в солните мини големи количества сол, която оформяли на блокове с дължина близо метър и дебелина една педя. Тъй като в Сахара се намират най-чистите залежи на сол в света, керваните на търговците, пренасящи тези блокове, отдалеч изглеждали така, сякаш камилите били натоварени с мраморни плочи. Тъкмо поради своята изключителна чистота солта лесно можела да се нарязва на парчета с точно определен, стандартизиран размер. Търговците обикновено увивали в папирус по-малките блокчета сол, тези с по-ниска номинална стойност, за да ги предпазят от случайно изронване или от съзнателна „фалшификация“, т.е. изстъргване на част от дебелината от недобросъвестни потребители.

Съвременната английска дума salary — т.е. заплата, както и думата salario, която е обща за италианския, испанския и португалския език, произхождат от латинското sal — сол, и по-точно от неговата производна salarius, или солен. Смята се, че тази деривация идва от практиката на римските войници да се заплаща със сол или пък че с получените пари те си купували главно сол като подправка към безвкусната гарнизонна храна.

Занимаващите се със скотовъдство племена често използвали като разменно средство живи животни, в които пресмятали стойността на всичко останало. За сибирските племена такова животно бил еленът, за жителите на Борнео — биволът, за древните хитити — овцата, а за гърците от епохата на Омир — волът. Всички по-заможни хора, притежаващи някакъв вид добитък, използвали животните като разменни единици. Те пресмятали и заплащали стойността на всяка придобивка — било робини или съпруги, или на всеки вид санкция — било присъди за убийство или глоби за по-дребни престъпления — в глави добитък.

Добитъкът играе не по-малко важна роля в икономиката на много древни европейски племена от Ирландия до Гърция и по-нататък, чак до индийския субконтинент. Крави и други домашни животни се употребяват като разменно средство до ден-днешен от отделни народи, населяващи Източна и Южна Африка: племената масаи, самбуру, динка и нуер.

Традиционното значение на добитъка е отразено в корените на думи, оцелели до ден-днешен в някои модерни европейски езици. Така например английската дума pecuniary — паричен — произлиза от латинското pecuniarius, която означава — ни повече, ни по-малко — богатство, изчислено в глави добитък. Римската монета ас се равнявала по стойност на една стотна от една крава.

Ролята на добитъка в европейския културен идиом може да се илюстрира с още примери. От един и същ латински корен произлизат английските думи cattle, което означава говеда, и capital. От същия корен идва и понятието chatttel, с което се обозначава всякакъв вид движима собственост — както мебели и добитък, така и роби. Етимологията на названията на два от ключовите периоди в европейската история — феодализъм и капитализъм — може да се проследи до корени на думи, имащи отношение към различни практики, свързани с отглеждането на добитък.

Дори човешки същества са били използвани като парични единици. В древна Ирландия традиционна разменна монета при търгуване с предмети от първа необходимост, като крави, лодки, къщи и земя, били младите робини. Викингите — пирати и търговци — продавали млади ирландски момичета на прекупвачите на роби в Средиземноморието, където северната женска хубост, особено русата или червеникавата коса, се ценяла твърде високо. От друга страна, ирландските мъже не били кой знае колко желани като човешка стока.

За разлика от Европа, в някои части на Екваториална Африка мъжете имали много по-висока стойност от жените и децата като разменна монета — един мъж се разменял за няколко жени. Хубаво е да се знае, че от всички форми на стокови пари робите са били смятани за една от най-ненадеждните главно поради високата смъртност и постоянната им склонност към бягство.

Стоковите пари в съвременната епоха

Употребата на стокови пари продължава и до ден-днешен, като особено се засилва в периоди на смущения в нормалния търговски стокообмен и икономическия живот. В края на Втората световна война, на фона на острия недостиг на пари в Европа, обичайни разплащателни средства са цигарите, дъвката и шоколадът. С разполагането на американските части на стария континент шоколадът достига покупателна способност, невиждана по света след падането на империята на ацтеките.

По време на тираничния режим на диктатора Чаушеску Румъния е задръстена с книжни пари и алуминиеви монети, които нямат практически никаква стойност. Обезценяването на румънската национална валута се дължи на пълната липса на потребителски стоки, тъй като семейство Чаушеску изнесли на Запад всичко, което можело да се продаде за марки или долари. През последните години на режима дори храната е с купони, като дневната дажба на възрастен индивид не достига и 2000 калории, а в централно отопляваните жилища не се допуска температурата да надвиши 12 градуса. На фона на този ужасяващ недоимък единственото надеждно разменно средство остават цигарите, особено американските „Кент“. Срещу цигари се продават всякакви стоки и услуги: храна, битова електроника, алкохол или секс. Един кашон цигари има безспорното предимство, че се дели на десет пакета, а всеки пакет — на двайсет отделни къса.

Първични потребителски стоки като тютюн или шоколад се използват доста успешно за разменно средство, но не могат напълно да изместят парите. Една от причините е, че те трудно запазват стойността си. Ако някой се опита да натрупа цялото си богатство във вид на огромни количества пшеница или тютюн, той скоро ще открие, че пшеницата лесно загнива или я нападат мравки, гризачи и т.н. докато тютюнът постепенно губи аромата си, изсъхва и започва да се рони. Препатилите могат да се опитат да вложат богатството си в по-трайни неща — платове, кожи, птичи пера, китови балени, глигански бивни или раковини. Всички тези предмети имат много по-дълъг живот от всякакъв вид храна; въпреки това и те един ден остаряват и губят стойността си. Хранителните стоки вършат работа при простата ежедневна размяна, но не представляват дълготраен стойностен еквивалент.

Освен това животинските кожи, сурови или щавени, може да са играли важна роля в търговския обмен на Русия, Сибир или Канада, но те са практически неприложими в условията на тропическите пазари на Африка, Карибския басейн, Южна Америка, Югоизточна Азия. Канадските индианци използвали вместо пари гъстите пухкави боброви кожи, с които била богата страната им и които толкова се харесвали на европейските шапкари и кожухари. Малко по на юг британските колонисти използвали за същата цел кожите на северноамериканския елен, които постепенно придобили голямо търговско значение. Една обработена еленова кожа, предназначена като средство за размяна, се наричала buck, което и до днес е едно от разговорните названия на щатския долар.

През всички исторически периоди различни стоки и ценни предмети са лежали в основата на икономически системи, на пръв поглед наподобяващи паричното стопанство. Примитивните пари са най-ефективни в условията на една племенна общност със стриктно регулиран пазар. В единия край на икономическия и политическия спектър империи като тази на инките в Перу организират цялостния си живот без парично-пазарни отношения. На другия край на същия спектър трябва да се търси империята на ацтеките със столица Теночтитлан, която по същество представлява трибутарна империя, основана на събиране на натурални налози, но позволяваща ограничената употреба на пари в рамките на една протопазарна система, до голяма степен контролирана от управляващата военна класа.

Китовите балени били ценна стока в архипелага Фиджи и на някои съседни острови, където продължават да играят и до днес важна роля в церемониалния живот и скалата на престижа. За съжаление те така и не успели да се наложат като разменно средство с други племена, които просто не проявили интерес към тях. По подобен начин жителите на Адмиралтейските острови ценели кучешките зъби — едно разменно средство с местно значение, от което обаче много приходящи търговци се гнусели и категорично отказвали да продават стоките си срещу него.

Стремежът към притежание на редки и ценни вещи често подтиквал предприемчиви хора да се впуснат в рисковани експедиции из недостъпните планини, в дебрите на джунглата или през морета и океани. Донесените от тези пътешественици куриозни предмети служели за подаръци, особено в ключови моменти от човешкия жизнен цикъл — раждане, пубертет, женитба или смърт. Постепенно те се наложили и като дарове между близки приятели, символизиращи скрепването на съюзи и сключването на договори за побратимяване между села, групи от хора и отделни влиятелни индивиди.

Предмети с голяма трайност като раковини, полускъпоценни камъни и животински зъби запазват стойността си дълго време, но доколкото те се образуват по естествен начин в природата, често техният размер, цвят или форма варира в широки граници, поради което е твърде трудно да бъдат унифицирани като взаимозаменяеми стойностни еквиваленти. Ето защо е практически невъзможно да се създаде система на търговия, основана само на кучешки или китови зъби като универсално разменно средство. Други предмети, като морските раковини например, се срещат в естествено изобилие по крайбрежието, поради което не притежават никаква реална стойност, а, от друга страна, в планинските райони са твърде редки, за да имат практическо приложение.

Дори раковината на морския охлюв каури, която някога придобила огромна популярност като украшение и разменно средство в по-голямата част на Източна Африка и крайбрежните зони на Индийския океан, била недооценена в останалите части на света. Просто хората не разбирали какво толкова й е ценното, поради което зоната й на обръщение останала сравнително ограничена. За много племенни общности обаче именно такива раковини играели роля, възможно най-близка до тази на истинските пари, като поставили основата на полупарични стопанства. Веднъж надхвърлили функцията на чисто културен феномен, раковините бързо се превърнали в стойностен еквивалент, в средство за натрупване и съхраняване на богатство, за размяна и търговия.

Парите не съществуват в условия на културен или социален вакуум. Те не са някакъв безличен, бездушен предмет, а общопризната социална институция. За да играе пълноценно ролята на пари, даден материал трябва да съществува като нещо повече от предмет; той има нужда от точно определена социална и културна система. Едва след като такава система бъде изградена и започне да функционира, най-различни предмети могат да служат като пари. Понякога тяхната употреба зависи повече от политическото устройство и скалата на ценностите и престижа на дадена общност, а не толкова от икономическата сфера и конкретния поминък. С наречените за разменно средство ценни предмети хората купуват титли, отбелязват раждания и смърт, договарят женитби, присвояват магьоснически права или обредно значими ритуални песни. По-рядко с тях се придобиват земи, добитък и други крупни обекти с практическа стойност, но дори тези размени най-често се явяват част от политически или брачни договори, а не същински търговски трансакции.

Любовта към златото

Наред с храната човекът винаги е ценял метала като една от най-популярните стоки, служещи за обмяна. От всички вещества, използвани за изработка на пари, металът е с най-голяма практическа приложимост, тъй като запазва стойността си по-дълго време и на по-голямо разстояние от мястото, където е пуснат в обръщение. Металът, така да се каже, представлява траен стойностен еквивалент. Тъй като може да се насече на по-големи или по-дребни късове, той е удобно средство за размяна. Не е обемист като дървесните трупи, използвани от древните жители на Хондурас, нито неудобен за носене като торбите с царевица в някогашна Гватемала. За разлика от хранителните стоки, които, веднъж употребени по предназначение, просто изчезват, металът може във всеки момент да се превърне в нещо полезно, при което не губи стойността си. Един ден парче метал може да бъде накит или връх на копие, на следващия ден — разменна монета.

Хора от най-различни географски ширини — от Скандинавия до Екваториална Африка — са използвали като пари определени предмети със стандартна форма и големина, изработени от метал. Племената в Судан например изработвали мотиките си от желязо, докато мотиките на китайците били от бронз — метал, който се използвал в древен Китай и за изработка на миниатюрни ножове. Древните египтяни правели своите сечива от мед, докато бронзът бил предпочитаният материал и на жителите на Южна Европа. В Бирма за същите цели се ползвало олово, а в Малайзия — калай, какъвто се намира в изобилие по онези места.

В Западна Африка съществувал особен вид валута, наречена манила, състояща се от медни халки. В Либерия и други части на африканския континент се използвали дълги железни ленти, сплеснати от двете страни и познати като „пенитата на киси“ по името на племето, което ги изработвало. Племената в днешно Конго използвали месингови пръчки, докато в Източна Африка много племена изработвали метални предмети с различна форма, които се употребявали само в рамките на тяхната общност. Членовете на дадено племе се разпознавали по формата на металните си пари също така сигурно, както и по езика, на който говорели.

С развитието на техниката се усложнявала формата на предметите, използвани като разменно средство; появили се и нови метали и сплави. Най-голяма стойност от всички познати метали придобило златото. Дори днес, когато златото има сравнително тясно поле на практическо приложение, освен за украса или като специален материал в някои високи технологии, то запазва притегателната си сила за хората по цял свят. Макар да му липсва практическа приложимост, през цялата история на цивилизацията златото представлява желан обект за докосване, носене като накит, игра, талисман — най-общо казано, за притежание. За разлика от медта, която позеленява с времето, от желязото, което ръждясва, или от среброто, което се патинира, чистото злато запазва цвета и блясъка си за вечни времена.

Много общества по света придават на среброто и златото магическа или божествена сила. За някои народи списъкът на веществата с божествен произход включва и други скъпоценности — копринени платове за индусите, вълна от лама за жителите на Перу, зехтин за племената на Юдея, масло за народите на Тибет. Едно е безспорно: за почти всички народи през почти цялата история на цивилизацията златото и среброто са притежавали магически свойства, били са свещени. В почти всички езически култури боговете се радват повече на жертвоприношения в злато и сребро, отколкото на цветя, храна, животни, дори хора.

Маите на полуостров Юкатан принасяли в жертва на боговете си предмети от злато, сребро и нефрит, каквито са открити в големи количества в басейните със светена вода на храмовете, издълбани в мекия варовик, от който е изграден полуостровът. В една от планинските общности в Колумбия, още преди пристигането на европейците, индианци от племето чибча извършвали ежегоден ритуал, при който покривали вожда си със златен прах. След като той се потопял в свещеното езеро, прашецът се отлепвал от тялото му и се разпръсвал във водата като дар към боговете. На испански въпросният вожд станал известен като Ел Дорадо — Позлатения, а приказното му богатство се превърнало в едно от най-големите предизвикателства за търсачите на съкровища в историята.

В сравнение с останалите скъпоценни вещества на златото най-често се придават божествени свойства. Много древни племена отбелязвали приликата между неговия блясък и този на слънцето — едно съвпадение, на което бил приписван много по-дълбок смисъл. Древните египтяни вярвали, че златото е свещеният метал на бога на слънцето Ра, поради което погребвали огромни количества злато в саркофазите на своите божествени фараони. За инките в Южна Америка златото и среброто представлявали потта на слънцето и луната; с тези благородни метали били покрити стените на техните храмове. След испанското нашествие, когато конквистадорите отнесли всичкото злато и сребро в Европа, местните хора продължили да облицоват храмовете си с бял и жълт варак, като вместо златен и сребърен прах хвърляли във въздуха цветни конфети. Древните индуси виждали в златото свещената сперма на бога на огъня Агни; за всякакви богослужения те носели дарове в злато на жреците на бога.

Протопари

Още в края на третото хилядолетие преди новата ера народите на Месопотамия използвали слитъци от благородни метали като разменно средство при покупката на стоки. В клинописни глинени плочки от 2500 г. пр.н.е. се споменава и за използването на сребро като платежно средство. Тези стандартизирани слитъци от злато и сребро с точно определена стойност се наричали мини, шекели или таланти. Стойността на цял склад зехтин, бира или пшеница се свеждала до парче злато или сребро, което всеки можел да си сложи в джоба и да пренася от място на място. Тази система се оказала особено удобна за търговците, свикнали да боравят с големи количества стока — цели кораби, складове или кервани, докато за обикновения човек, опитващ се да продаде кош пшеница или да си купи мях вино, златото било прекалено скъпо. Като платежно средство златните и сребърните слитъци останали недостъпни за простолюдието.

След като веднъж става технически възможно да се произвеждат стандартизирани слитъци от благородни метали, е въпрос на време тези слитъци да се смалят до размер, който да позволява по-голяма степен на гъвкавост в ежедневния стокообмен. Появяват се монетите. Технологичният и културният скок от използването на безформени късове — метал до отсичането на първите монети представлява първата парична революция в човешката история и доколкото е известно на археолозите, този скок се извършва само веднъж. Това става в Западна Азия, на територията на днешна Турция, откъдето монетите се разпространяват по целия свят, превръщайки се в световна парична система, предшественик на днешните пари.

Парите не се срещат в природата. Те нямат аналог сред представителите на животинското царство. Парите, както и езиковата комуникация, са чисто човешко изобретение. Те отразяват един качествено нов начин на мислене и действие, довел до невиждани промени в целия свят. Едва сега, след близо три хиляди години, си даваме сметка за пълната сила на парите, за тяхното влияние в човешките дела. Парите заместват или изменят до неузнаваемост традиционните връзки в обществото, основани на отношенията в семейството, племето, общността и националната държава.