Джак Уедърфорд
История на парите (15) (от пясъчника до киберпространството)

13
Неконтролируемите пари и невидимият данък

Ако печеленето на пари е бавен процес, загубата им се постига лесно.

Сайкаку Ихара

Двамата мъже крачат тромаво по улицата, като носят помежду си тежък кашон с пари. Те с мъка прекарват кашона през вратата на туристическата агенция; той не е кой знае колко голям, но е пълен догоре с банкноти и тежи ужасно. След като влизат, те го поставят на бюрото пред чиновничката, която повиква един помощник и поръчва кафе и сладкиши за гостите. После, под погледите на двамата клиенти и на чиновничката, друг помощник започва да изпразва кашона на бюрото. Парите са подредени извънредно старателно; с не по-малко старание служителят ги изважда и разстила върху плота. Повечето са в банкноти по 1000 песос, надиплени на пачки по 100 хиляди, всяка с дебелина и размер колкото цигарена кутия. Пачките са навързани на по-големи вързопи — колкото неголяма тухла, но малко по-тежки, пристегнати с ластик. В кашона има осем-десет такива вързопа, всеки от които съдържа по един милион песос, плюс още известен брой отделни пачки. Преброяването на такова количество пари сигурно ще отнеме цял ден. Вместо това чиновничката просто преглежда вързопите и пачките в тях, за да се убеди, че всеки вързоп съдържа нужния брой пачки. Дори и да не достигат няколкостотин хиляди песос, никой няма да забележи.

Въпреки значително опростения начин на броене на касиерката е нужен половин час, за да се убеди, че кашонът действително съдържа около 85 милиона песос — цената на един самолетен билет. След като парите са преброени, помощникът качва кашона на багажника на скутера си и веднага поема към офиса на „Лойд Аеро Боливиано“ — боливийската авиокомпания, за да плати билета, преди да е станало обяд и цените да са се вдигнали още.

За да пестят време при броене на парите, някои касиери са се изхитрили да мерят вързопите банкноти с линийка. От опит знаят, че купчина с определена височина съдържа определен брой банкноти; стига те да са с един и същ цвят — т.е. с една и съща номинална стойност, лесно може да се определи с достатъчна точност колко пари има в купчината. Продавачките по пазарищата в Андите — необразовани, често неграмотни, но находчиви жени — използват друг метод: те просто претеглят купчините банкноти на кантара и продават стоката си срещу пари на килограм.

В разгара на боливийската инфлация през 1985 г. Кафеената борса в Ню Йорк предприема остроумна рекламна кампания — всичките две хиляди оторизирани брокери на борсата из цялата територия на Съединените щати получават подарък по една щипка за пари, в която е защипана боливийска банкнота от един милион песос. В придружителното писмо се обяснява, че преди по-малко от три години тази банкнота се е равнявала на около 5000 долара, но поради инфлацията нейната стойност в момента е 55 цента — т.е. за изминалия период банкнотата се е обезценила близо десет хиляди пъти. Рекламодателите се надяват с този трик да стимулират по-голям брой американци да инвестират парите си в стоки. Като допълнителна подигравка към нещастната боливийска икономика борсата организира състезание, като първа награда е едноседмична, изцяло предплатена ваканция в Ла Пас, Боливия.

На един пазар, където банкнота от милион песос се равнява едва на няколко цента, а чашка кафе струва 12 милиона, банкноти с номинал няколкостотин или няколко хиляди песос струват нищожни части от един цент, т.е. практически нямат стойност. Веднъж изгубили значението си на платежно средство, такива банкноти не могат да се използват за нищо друго. Върху тях не може да се пише, защото са прекалено зацапани с мастило; не ги бива за опаковъчна хартия, понеже са твърде малки; от банкноти не могат да се свиват цигари; не стават и за лична хигиена, тъй като хартията е прекалено корава. Хората просто изхвърлят такива банкноти от джобовете си и вятърът ги отвява като есенни листа по тротоара, трупа ги на кални купчини в канавките, откъдето изтичат в близката река или замърсяват градските паркове и крайградските ливади. Дори една празна кутийка от бира или пластмасова бутилка от плодов сок може да служи за нещо полезно и човек е по-склонен да я запази след употреба, докато една девалвирана банкнота без стойност си е чист боклук.

Кокаиновите пари

В периоди на хиперинфлация, както в Боливия през 1984 и 1985 г., икономиката преминава изключително към разплащане в брой. Никой не приема заплащане с чек или кредитна карта, тъй като при тези методи превеждането на парите отнема прекалено много време. По същите причини никой не си държи парите в банката. Самите банки не предлагат заеми, тъй като е невъзможно да се изчисли размерът на лихвата. Кредитите в местна валута престават да съществуват. Дори за комунални услуги като телефон и електроснабдяване, които се заплащат веднъж месечно, от абонатите се изисква да заплатят поне част от сумата предварително; ако пък съответните компании са държавна собственост, абонатите изчакват колкото е възможно, докато сметката, която в началото се е равнявала на петдесетина долара, спадне до няколко цента.

Навсякъде, където се разразява, хиперинфлацията протича по един и същ начин. Банките преустановяват отпускането на ипотечни заеми. Купувачите на нови имоти — частни лица и дори фирми — заплащат имота на части, според напредването на строежа. По-съзнателните семейства влагат всички свободни суми пари още щом се появят отнякъде, в закупуване на строителни материали — тухли и торби цимент, макар строежът на къщата да се точи с години или дори с десетилетия. Поради тази практика на инвестиране в материали селата и големите градове се превръщат в постоянни строителни площадки, пълни с недовършени сгради — без покрив, без прозорци, без мазилка и т.н., от което населените места придобиват крайно неприветлив и дори зловещ вид.

В периоди на хиперинфлация понятие като фиксиран доход не значи нищо. Пенсионерите или лицата, получаващи социални помощи, с ужас виждат как еквивалентната стойност на месечните суми се свива до няколко долара. Макар правителствените учреждения, извършващи тези плащания, периодично да актуализират техния размер, обикновено те изостават с цели седмици от темпа на инфлацията — като се има предвид, че в условия на хиперинфлация националната валута може да се обезцени с 99% за една седмица.

В разгара на боливийската инфлация работодателите плащат на своите работници и служители в купища банкноти, навързани на вече познатите ни пачки и вързопи. Така например един университетски професор получава заплатата си във вид на стълб банкноти с височина около петдесет сантиметра, докато заплатата на неговата секретарка е наполовина висока.

Още щом служителят получи парите, той се втурва да купува стоки от ежедневна необходимост: храна и облекло или пък домакински електроуреди — предмети, които съхраняват стойността си по-продължително време и биха могли да се препродадат в случай на нужда. Дори семейства, които нямат в дома си електричество, купуват престижни стоки като стереоуредби, които могат да се продадат дълго след като парите, похарчени първоначално за тях, вече не струват нищо. Дори използвани уреди — стереоуредби, видеорекордери или телевизори — се продават на цена, многократно по-висока от тази, на която са купени.

Селяните, които идват да продават продукцията си на градските пазари в Боливия през 80-те, нямат интерес да отнасят получените пари със себе си в родните си села, тъй като те ще се обезценят напълно до следващия пазарен ден. Следователно те се принуждават да похарчат всичко в града още същия ден. Така, докато градската икономика функционира само при разплащане в брой, до селата изобщо не достигат пари в никаква форма. Жителите на селските райони се връщат към добре познатата натурална размяна на стоки, за да съществуват.

Най-търсената от всички стоки са доларовите банкноти от всякаква деноминация, които съхраняват стойността си много по-дълго от непрестанно обезценяващата се боливийска валута. Изобилието на такива банкноти, особено на стодоларови, се дължи на основната боливийска експортна стока — паста от листа на кока, която се използва като полуфабрикат при производството на кокаин.

В Боливия по онова време има в обръщение много повече стодоларови, отколкото пет или десетдоларови банкноти. В резултат от тази диспропорция извънредно трудно се намират равностойно количество дребни банкноти, за да бъде развалена една едра. Стига се до абсурдното положение пачка от сто банкноти по един долар да се цени значително повече, отколкото една отделна стодоларова банкнота; в магазините има купувачи, готови на драго сърце да разменят сто долара на цяло срещу деветдесет и седем на дребно.

През онези години Съединените щати се борят със собствената си инфлация; доларът се обезценява с около 3,6% годишно. В същото време за боливийците щатският долар е универсалният стойностен еквивалент, спрямо който се оценява всичко останало. Боливийското песо променя курса си спрямо долара два пъти дневно — сутрин и следобед. Годишната инфлация в Боливия достига 24 000%, а за целия период на хиперинфлацията стойността на националната валута спада с 40 000%. Тези цифри не означават много за ежедневния бит на хората. Много по-важно за обикновените боливийци е обстоятелството, че парите в джоба им се обезценяват с 1 до 2% на час. При тези условия в обществото се развива една особена инфлационна култура, при която хората прибягват до всевъзможни хитрости, за да оцелеят.

Поради нарасналата употреба на пластмаси в световен мащаб Боливия не може повече да разчита на традиционния износ на калай; същевременно правителството е затънало във външни дългове, които не знае как ще изплати. В изкривения свят на боливийската икономика към средата на 80-те години основен експортен продукт за страната става кокаинът, а основен предмет на внос — парите в брой. Понеже Боливия не разполага с държавна печатница за пари, тя внася всичките си купюри — възлизащи на хиляди тонове — от Германия, Бразилия и Аржентина. Цели палети, натоварени с нови банкноти, пристигат със самолет в столицата Ла Пас, административния и финансовия център на страната; за сухопътен транспорт няма време. Същевременно също със самолет от Съединените щати нелегално се внасят и милиони долари, за да финансират „неформалната“ икономика. Наркобанкерите кацат със самолетите си на малки частни летища в района Бени, откъдето американските банкноти бързо се разпространяват в цялата страна. С унищожаването на националната валута от онези, които са натоварени от държавата да я управляват и умножават, се отваря вакуум, който наркодоларите веднага запълват. Трафикантите на наркотици доставят за страната жизненоважните долари, докато боливийското правителство може да осигури само лишени от всякаква стойност песос; при това, понеже доларовите постъпления са изцяло в ръцете на кокаиновата мафия, тя на практика контролира националната икономика.

Изобилието от долари в обръщение на практика довежда до създаване на алтернативна национална валута и постепенна доларизация на икономиката. Доколкото песото изпълнява единствено функцията на вътрешно платежно средство, а доларът представлява международно конвертируема валута, той си остава предпочитан от всички слоеве на населението — обстоятелство, което допълнително отслабва песото.

В периоди на неконтролируема инфлация спекулативната валутна търговия се превръща в основен поминък практически за цялото икономически активно население. Навсякъде по улиците на Боливия се обменят пари; хората непрестанно разменят долари срещу песос и обратното. Понеже магазините приемат само националната валута, на тротоара почти пред всеки магазин клечи сарафин, който обменя на място доларите на купувачите в песос; а понеже собственикът на магазина също не желае да натрупва излишни количества песос, които на следващия ден няма да струват нищо, след всяка продажба той излиза навън и ги превръща обратно в долари. Често едни и същи банкноти преминават през ръцете на продавача и на сарафина по няколко пъти на ден; разбира се, всеки път сарафинът си удържа по малка комисиона за услугата. Заради комисионите и високия оборот сарафският занаят е много по-доходен от всякаква друга търговия.

Всяко търговско предприятие — от националната авиокомпания до жената, която продава белени лешници на ъгъла — е длъжно да знае курса на песото спрямо долара по всяко време на денонощието; търговската дейност представлява една непрекъсната въртележка на песос, долари и стоки. Като при играта на „музикални столове“, когато всеки играч трябва да следи за края на мелодията, за да не остане без стол, в боливийската икономика всеки участник трябва непрестанно да следи за внезапни изменения в курсовете, за да не се окаже затрупан с един вид валута в момент, когато е по-изгодно да има от другия.

Хиперинфлацията обикновено не продължава дълго, понеже тя напълно разрушава капиталовите пазари и прави парите, дори в брой, все по-неудобни за ползване. За да спрат обезценяването на валутата и да се отърват от големите пачки банкноти, хората в един момент се виждат принудени да премахнат нулите. Изведнъж милион песос се превръщат в едно песо, десет милиона стават десет песос и т.н. Тези суми може да са достатъчни за пред зарзаватчията или бакалина, но при по-крупни покупки — да речем, на автомобил или хладилник — цената се договаря направо в долари, независимо дали в крайна сметка самото плащане ще е в долари или в еквивалентна сума песос. Хората изразходват все по-голяма част от времето и силите си в търсене на начини за противодействие на инфлацията и нейните последици.

С по-нататъшното отслабване на националната икономика се засилва общественият натиск над правителството за овладяване на инфлацията; накрая обикновено правителството се вижда принудено да въведе нова валута с ново име и обменен курс между едно и десет за долар. Не всички слоеве от населението обаче страдат еднакво от инфлацията; някои — например тези, които дължат пари — извличат значителна полза. В условия на хиперинфлация заеми, направени в национална валута, от хиляди долари се стапят на няколко цента.

Макар че не всички съседни на Боливия страни развиват подобна уродлива кокаинова икономика, почти всички преминават през периоди на значителна инфлация. С развитието на хиперинфлация в Перу, Бразилия и Аржентина икономиките на тези три държави също се доларизират; те привидно запазват песото като национална валута, но на практика стават изцяло зависими от щатския долар. Всички заеми, ипотеки, договори за покупко-продажба и всякакви други финансови операции — официални или не — се извършват в долари вместо в песос.

Когато през 1990 г. Алберто Фухимори встъпва в длъжност като президент на Перу, инфлацията в страната възлиза на 7000% годишно. Националната перуанска валута — солът — съставлява едва 15% от паричната маса в обръщение; останалите 85% са щатски долари. С ограничаването на инфлацията се забелязва обратната тенденция — употребата на долари намалява, а доверието в сола се увеличава.

4 200 000 000 000 марки за долар

Макар периоди на инфлация да са наблюдавани и преди в историята, например в течение на един цял век след откриването от конкистадорите на златните и сребърните залежи в Централна и Южна Америка, явлението хиперинфлация се заражда и достига своя зенит през двайсети век. Дотогава, докато парите запазват златното си покритие или някаква, макар и частична, връзка със златния или сребърния стандарт, хиперинфлация не възниква, понеже паричната маса в обръщение зависи от броя на монетите, които могат да се отсекат, или от запасите на благородни метали в хазната. Инфлация се появява за пръв път, когато засиленият приток на злато и сребро довежда до рязко увеличение на броя на монетите в обръщение; дори и тогава обаче крайният брой на тези монети не може да превишава количеството наличен метал, който би могъл да се използва за тяхната направа.

За разлика от една банкнота, която има само номинална, но не и абсолютна стойност, дори в най-дребната медна монета се съдържа известно количество метал, който сам по себе си струва нещо. Ако не става повече за размяна, монетата винаги може да се претопи и металът да се използва за някаква друга цел. С настъпването на ерата на книжните пари правителствата изведнъж се озовават в един свят на непознати преди икономически възможности. Докато изобщо разполагат с нужната хартия, мастила и печатарски машини, те могат да печатат колкото си поискат банкноти. Както всъщност и правят.

Всяко правителство разполага по принцип с три източника на пари за покриване на държавните разходи: от данъци, от заеми и от печатане на банкноти. Ако правителството няма кого или какво да облага с данъци, а и не се ползва с особено доверие сред потенциалните кредитори, остава третият начин — чрез печатане на все повече пари. Увеличаването на паричната маса води до обезценяване на парите в обръщение; това обезценяване на свой ред подтиква правителството да печата още повече пари, за да посрещне нарастващите си разходи. При изключителни обстоятелства — във време на война или в периоди на сериозен упадък, както в Боливия по време на кокаиновата икономика — това на пръв поглед невинно увлечение на правителството може лесно да прерасне в паричен потоп, който да хвърли страната в неконтролируема инфлационна спирала.

Първата страна през двайсети век, видяла как националната икономика се срива пред очите й, е Русия; това се случва непосредствено след революцията, довела комунистите на власт. Тогава комунистическият режим съзнателно довежда собствената си валута до пълен крах, като отпечатва и пуска в обръщение огромни количества банкноти; за кратко време всеки получава толкова, от колкото му се струва, че има нужда. Твърде скоро обаче 10 000 нови рубли имат покупателната сила на една царска рубла. Опиянени от властта, някои комунистически функционери сякаш са решили, че като предизвикат пълния срив на финансовата система, те само ще ускорят възцаряването на новото общество без пари и пазари. Идеята е, след като гражданите окончателно откажат да приемат напълно обезценените рубли, да се въведе система от купони, с които всеки индивид да получава полагащите му се храна, дрехи, дом и така нататък. Само след няколко години обаче на съветското ръководство става болезнено ясно, че новата държава се нуждае от пари, за да функционира; така през 1921 г. правителството предприема серия мерки за създаване на една нова финансова система.

След поражението си в Първата световна война Германия и разчленената на части Австро-унгарска империя са следващите две държави, чиято валута бива погълната от вихъра на хиперинфлацията. Отслабената австрийска крона първа започва да губи рязко стойността си. От довоенното си ниво от 4,9 за долар кроната се срива на 70 000 за долар до 1922 г., когато австрийското правителство най-после успява да я овладее. Инфлацията в Австрия обаче се оказва само прелюдия към сгромолясването на германската и унгарската валута.

След края на войната правителствата на държавите победителки Англия и Франция си поставят за цел да изстискат колкото е възможно повече пари във вид на репарации от Германия, която трябва да понесе цялата отговорност за разпалването на конфликта. По силата на Версайския договор, който Сенатът на САЩ отказва да ратифицира, но който е приет въодушевено от всички европейски държави, Германия се съгласява да заплати на практика всички разходи по водене на войната; сметката й е представена официално чак през април 1921 г. Въпреки възраженията на Съединените щати Съюзниците изискват от Германия репарации в размер на 132 милиарда златни марки — сума, равна на 33 милиарда тогавашни долара и два пъти по-голяма от годишния национален доход на Германия. За да събере толкова пари, германското правителство трябва, след като покрие основните нужди на своя народ, да събере излишък в размер на 33 милиарда долара. По силата на допълнителни рестриктивни клаузи в договора германската държава не може да продава продукцията си на справедливи пазарни цени, за да генерира нужните средства за репарациите. Правителството се вижда принудено да печата банкноти без златно покритие, за да посрещне вътрешните си нужди, в резултат на което през 1922 г. книжните пари започват стремително да се обезценяват. Когато се оказва, че Германия не е в състояние да изплаща задълженията си по мирния договор, френските войски окупират индустриалната област Рур, в която се намират основните мини и главните железопътни линии на страната.

Още през първите три месеца, след като Германия получава сметката за дължимите суми, цените в страната започват стремително да нарастват, като до края на 1921 г. са вече трийсет и пет пъти по-високи от довоенните. До края на следващата година някогашните цени са надхвърлени 1475-кратно, а много скоро обезценяването на националната валута започва да се изчислява в милиони, милиарди и трилиони пъти. Лихварите вече искат лихва от 35% на ден. В самия край на войната един долар се разменя приблизително за четири марки; през юни 1922 г. обменният курс достига 393 марки за долар; на 1 януари 1923 г. марката върви по 17 892 за долар, а към 15 ноември същата година, когато инфлацията достига своя връх, вече са необходими 4,2 трилиона (4 200 000 000 000) марки, за да се купи един долар. Един цент се равнява на 42 милиарда марки! Стока, която в края на войната е струвала една марка, през 1923 г. има цена 726 милиарда. Правителството на Ваймарската република издава книжни пари с такава скорост, че не остава време да се отпечатат купюрите и от двете страни. Понякога забавяния по пътя от печатницата до банката водят до пълното обезценяване на банкнотите още преди да са влезли в обръщение; в такива случаи от Министерството на финансите просто им допечатват още нули и ги пускат като банкноти с по-висока номинална стойност. Работниците получават заплати всеки ден, но ако поради закъснение не успеят да си напазаруват вечерта преди затваряне на магазините, на следващия ден с банкнотите могат само да си запалят печката. Инфлацията напълно се е изплъзнала от контрола на правителството, банките и индустрията, а що се отнася до обикновените хора — нейните основни жертви, те са напълно безпомощни и изобщо не разбират какво става. В опит да спаси икономиката от банкрут германското правителство раздава кредити на предприятията в размер на 497 милиарда марки. Медицинските списания съобщават за появата на нов вид болест, наречена „нулев удар“ — резултат от шока и напрежението при разчитане на нулите върху банкнотите и пресмятане на сумите при пазаруване с тях. Тези нули се превръщат в символ на финансовия колапс на Германия, на срутването на капиталовите пазари и всичките останали опустошителни последици от инфлацията. Със своята чудовищно отслабена валута Германия се превръща в рай за търсачите на изгодни сделки, за всеки с долари, лири или някаква друга твърда валута в джоба. Германското правителство се вижда принудено да приеме закон, забраняващ на чужденците да купуват и изнасят от страната съкровищата на националните музеи и колекции от картини.

Инфлацията причинява неописуеми жертви сред населението на страната. Раждаемостта спада, докато смъртността нараства тревожно — особено детската смъртност, която се покачва с 21%; нараства също така и относителният брой на самоубийствата сред пълнолетното население. Хърбърт Уелс определя инфлацията в Германия като „икономически погром“, особено над средните класи, хората с професии и всички, издържащи се от фиксирани доходи. Някои по-цинично настроени наблюдатели отбелязват, че не е изключено хиперинфлацията да е била предизвикана от германските власти в желанието им да провокират обществено недоволство и да предизвикат намаляване на репарациите, наложени на страната.

Инфлацията продължава до 20 ноември 1923 г., когато марката достига курс 4,2 трилиона за долар; тогава правителството премахва всички нули и създава така наречената „рентна марка“, равняваща се на един трилион стари марки. Новата валутна единица е обезпечена със стойността на земята и се разменя спрямо долара по курс 4,2:1 — приблизително същия, както в началото на войната. Министърът на финансите Рудолф Хавенщайн умира още същия ден, изтощен от напрежение; неговият приемник поема новата национална валута заедно с длъжността. През 1924 г. по предложение на международна комисия за преоценка на наложените на Германия репарации Съединените щати отпускат на страната заем от 200 милиона долара, за да се върне към златния стандарт.

Икономическият срив на Германия представлява огромно финансово и психическо бреме за работническата класа и средните класи в страната; тъкмо това бреме повече от всеки друг фактор проправя пътя към политическия екстремизъм, който в крайна сметка довежда Адолф Хитлер на власт след още едно десетилетие.

С разпадането на Австро-унгарската империя в резултат от Първата световна война всяка от съществуващите или новопоявили се държави в нейната област на влияние създава своя собствена валута; във всяка от тези държави обаче се появяват проблеми, сходни с тези на Германия. Всички победени държави — Австрия, Унгария, Чехословакия, Полша, България, и Гърция — са засегнати от хиперинфлация и националните им валути рухват една след друга. Този всеобщ финансов колапс, последван от световната криза през 30-те години, на свой ред също предизвиква възникване на екстремистки движения вляво или вдясно, в резултат от които в засегнатите страни се установяват различни форми на диктаторски режими.

При наличие на регионални икономически проблеми и обстоятелства се появява хиперинфлация, която като чума опустошава засегнатата страна, преди да се прехвърли на съседните. Националните валути на Франция, Белгия, Италия и Испания губят около 80% от довоенната си покупателна сила. Инфлационният натиск върху британската лира стерлинга довежда до трикратно увеличение на цените, което Великобритания успява да овладее само чрез временно възстановяване на златния стандарт през 1919—1925 г. Това довежда до икономическа депресия, в резултат на което златният стандарт за британската валута е отменен отново, този път завинаги.

Новата хиперинфлация

През 80-те години се разразява поредният пристъп на опустошителна хиперинфлация, като този път са засегнати държави в Африка и Латинска Америка, а не в Европа. Конкретните обстоятелства на кризата варират между отделните страни, но в типичния случай инфлационният цикъл се отключва след продължителни периоди на финансова неустойчивост и корупция, политическа нестабилност и прекомерна задлъжнялост към западните банки. Тази смес от социални и икономически проблеми се превръща за всяка засегната държава в смъртоносен коктейл, който ще разруши националната й валута.

Докато правителствата на Боливия, Перу, Бразилия, Аржентина и Заир печатат все по-големи количества пари, тези страни една след друга поемат по добре познатия път към хиперинфлацията. Когато националните им валути спаднат до курс между един и десет милиона за долар, правителствата издават нова валута; цикълът се повтаря, докато бюрократите вече не могат да намират подходящи думи за названия на парите; тогава те заемат имена от чужди езици или просто си ги измислят. Така например след името сол — слънце на испански, Перу въвежда названието инти, което също означава слънце, но на езика на местното индианско племе кечуа. Боливия преминава от песо към боливиано и после отново се връща на песо. Бразилия въвежда паричните единици крузейро, крузадо и накрая реал. Аржентина създава паричната единица австрал, което означава приблизително нещо като „южни пари“, но след като и тя се обезценява напълно, страната отново възстановява названието песо.

До края на 80-те години латиноамериканските държави успяват да стабилизират националните си валути, а омаломощените им граждани отново могат да си поемат дъх в относителната сигурност на годишна инфлация, изразяваща се само с две цифри. Подобно на епидемия хиперинфлацията се премества в други части на света — този път мори републиките от бившия Съветски съюз, чиито граждани през целия си дотогавашен живот, всъщност в течение на цели седемдесет години, са свикнали с една изключително стабилна — макар и не особено ценена у дома и практически безстойностна по света — национална валута. Веднага след разпадането на Съветския съюз и паралелната отмяна на системата на държавно разпределение на ресурсите и ценоопределяне рублата изпада в състояние на свободно падане. Съюзните републики, които междувременно са започнали да издават свои национални валути, но са имали неблагоразумието да ги фиксират към рублата, виждат как тези валути се обезценяват дори по-бързо от самата рубла. Най-тежко пострада Украйна — страна, която няма практически никакъв исторически опит като независима държава със своя национална валута. През първата половина на 90-те украинските политици и бюрократи още не са успели да измислят дори име на валутата си. Така наречените купони, пуснати в обръщение, приличат на зле напечатани банкноти за някоя детска игра от рода на „Монопол“.

Скритият данък

Не е нужно инфлацията да прерасне в хиперинфлация, за да представлява сериозна заплаха за икономиката и да води до тежки последици. Тя може да протича като някоя лека форма на пневмония, която заболелият прекарва на крак, тъй като си дава вид, че нищо му няма, а всъщност болестта изсмуква жизнените му сокове и отслабва организма, докато някой друг вирус не го повали окончателно.

При ниска, но постоянна инфлация от 5% годишно националната валута губи половината от стойността си и цените се удвояват за период от четиринайсет години. Така например една къща, която през 1985 г. е струвала 100 хиляди долара, през 1999 г. струва вече 200 хиляди. При 10% годишна инфлация цената на въпросната къща ще се удвои само след седем години. Така, ако през 1985 г. тя е струвала 100 хиляди долара, до 1999 г. нейната цена ще нарасне четирикратно, на 400 хиляди долара.

В Съединените щати инфлацията почти никога — освен в периоди на война — не е надхвърляла 10% годишно, при това подобно ниво на инфлация не се задържа цяло десетилетие. Макар националната валута на САЩ да е доказано по-стабилна от валутите на много други страни, изпитали периоди на хиперинфлация, през целия двайсети век доларът непрекъснато, макар и бавно, губи своята относителна стойност спрямо златото, някои други валути, както и спрямо неща като къщи, автомобили или различни видове потребителски кошници.

Когато Конгресът на САЩ създава златния долар с приемане на Закона за металните пари в обръщение от 1792 г., стойността на монетата е определена на $ 19,75 за унция злато. През първите 180 години от съществуването си щатският долар се обезценява почти наполовина — до $ 35 за унция през 1971 г., когато Ричард Никсън затваря така наречения „златен прозорец“. Оттогава до средата на 90-те години доларът спада на $ 400 за унция злато. С други думи, ако за близо два века американската валута е загубила по-малко от половината от първоначалната си стойност, за следващия четвърт век тя се обезценява над десет пъти!

В Съединените щати никога не е имало хиперинфлация както в Германия или Боливия, но и там се е наложила определен вид инфлационна култура. Така например в периода на ускорена инфлация през 70-те години недвижимата собственост е предпочитано убежище за много американци от средната класа, които желаят да се отърват от бързо обезценяващите се пари. Това бягство от парите стига дотам, че хората са готови да вземат големи заеми при висока лихва, за да превърнат всичките си налични средства в жилище, а после да гледат как това жилище увеличава стойността си на фона на бързото обезценяване на долара.

Инфлацията до такава степен се е превърнала в постоянен елемент от икономическия пейзаж на двайсети век, че за повечето хора тя е нещо като природно образувание, а не творение на правителствата. Днес е трудно да се повярва, че през по-голямата част на деветнайсети век и началото на двайсети цените на повечето стоки всъщност са спадали непрекъснато. Извън периодите на война и някои други, нетипични за деветнайсети век кризи потребителските стоки са се произвеждали все по-евтино с помощта на машини, а с подобряването на транспортната инфраструктура цените са спадали още повече, тъй като валутите са останали фиксирани към златния или сребърния стандарт. В течение на четвърт век след Гражданската война в САЩ цените на промишлените стоки са спаднали средно с 60%, а в някои области като текстилната индустрия — с още по-голям процент. Повечето стоки в света през 1900 г. са били по-евтини, отколкото през 1800. През 1897 г. с един долар е можело да се купи 43% повече ориз, 35% повече фасул, 49% повече чай, 51% повече печено кафе на зърна, 114% повече захар, 62% повече овнешко, 25% повече свинско, 60% повече свинска мас и масло и 42% повече мляко, отколкото преди 25 години, през 1872 г.

Докато непрекъснато спадащите цени са определящото икономическо явление през ерата на индустриализацията, при което все повече стоки са ставали достъпни за все повече хора, през двайсети век основният икономически проблем е непрестанното обезценяване на валутите. Съотнесени една с друга, някои национални валути, като например германската марка или японската йена, успяват през втората половина на двайсети век да задържат или дори да увеличат стойността си, докато други — руската рубла, италианската лира и мексиканското песо — се провалят катастрофално. Въпреки тези различия общата тенденция и при най-силните валути е тяхното обезценяване. Дори марката и йената — двете най-силни световни валути — в края на периода са загубили голяма част от стойността си спрямо неговото начало. Едно след друго правителствата се изреждат да манипулират системата, допускайки постепенен, но необратим спад в стойността на националните си валути. Това действие, което по същество представлява скрито облагане с данъци, донася временна изгода на управляващите, но на цената на огромни щети за гражданите, на тяхната непрестанно повишаваща се зависимост от парите за икономическото им оцеляване.

В началото на двайсети век обменните курсове между основните валути на Европа и Америка са толкова стабилни, че кредитната банка „Америкън Експрес“ отпечатва върху пътническите си чекове номинал в долари и еквивалентна стойност в дванайсет европейски валути. По същото време пътуващите не можели да си представят, че при запланувано посещение в дадена страна те няма да знаят предварително обменния курс на своята валута спрямо местната. През 1919 г. обаче, когато световните валути още не са се съвзели от военновременната финансова нестабилност, „Америкън Експрес“ се отказва да печата валутните курсове върху пътническите чекове, като вместо това започва да обозначава текущите обменни курсове на специални табла в клоновете си.

В демократичните общества политиците избягват открито да повишават данъците, понеже се страхуват от гнева на избирателите. Те се възползват от инфлацията и произтичащата от нея девалвация на националната валута, които по същество представляват скрит данък. Правителството пуска в обръщение повече пари, които политици и бюрократи да изразходват за покровителствани от тях проекти. Тези допълнителни парични маси обаче полека-лека подкопават националната валута и намаляват жизнеността на икономиката. Според Уилям Грайдър, специалист по история на Федералния резерв на САЩ:

„Многократното възникване на инфлационни спирали показва само едно: че главният източник на тези неблагополучия не е икономически, а политически — той е в решенията на правителството и по-конкретно в онези решения, които правителството отказва да приеме.“

На пръв поглед може би изглежда, сякаш инфлационният данък важи еднакво за всички, доколкото всеки човек използва пари; по тази логика дори може да се предположи, че този данък се отразява най-много на тези, които имат най-много пари. Истината е много различна. Инфлационният процент е чисто и просто един цифров индекс, но той представлява усреднена стойност, обхващаща много различни съдби и житейски обстоятелства. При изчисляване на този индекс се взимат данни от милиардери и просяци и именно тук се крие голямата му несправедливост.

Ако един милиардер изгуби 10% от своето състояние, загубата му възлиза на 100 милиона долара, докато за средния гражданин, който печели 50 000 долара годишно, тази загуба е само 5000 долара. От друга страна обаче, милиардерът няма да усети загубата толкова болезнено, и то не само защото е толкова богат, а защото човек като него не държи парите си в чекмеджето на бюфета, нито дори в чековата си сметка. Милиардерът най-вероятно е вложил цялото си състояние в активи, които ще му донесат още по-големи печалби в условия на инфлация. За служителите на заплата и пенсионерите нещата далеч не стоят така; загубата на 5000 долара представлява за тях сериозен удар върху покупателната им способност и стандарт на живот; тази загуба не може да се компенсира от увеличения инвестиционен дивидент.

Инфлационният данък представлява социално най-несправедливата форма на данъчно облагане, тъй като той засяга най-много бедните слоеве от населението. Инфлацията може справедливо да бъде наречена данък върху бедността. Бедните използват относително повече пари в брой; освен това те най-често живеят от някакъв вид фиксиран доход, например пенсия или социална помощ, а както е известно, тези доходи се актуализират бавно от държавата и никога не догонват ръста на инфлацията. Данъкът върху продажбите — така нареченият ДДС — е друга форма на социално несправедливо данъчно облагане, но поне с него се облагат само парите, които се харчат в действителност. За разлика от него инфлацията засяга абсолютно всички пари, с които представителите на средните класи, и най-вече бедните слоеве от населението, разполагат понастоящем или очакват да получат в бъдеще.

Инфлацията засяга също така и големи сегменти от така наречената сива, или неформална, икономика, както и черния пазар. Наистина държавата няма никакъв ефективен механизъм да обложи с данъци един наркопласьор; единственият начин да сложи ръка на парите му е чрез инфлацията, чрез обезценяване на парите, доколкото целият му бизнес се основава на разплащане в брой. За разлика от легитимната търговска дейност, където голяма част от постъпленията могат да се реинвестират в различна форма, наркопласьорът трудно може да вложи парите си дори в лихвоносещи банкови сметки. Стените на финансовите институции, предназначени да бранят интересите на средната класа, изключват дребния мошеник от кръга на своите клиенти и го оставят на милостта на инфлационните стихии.

Наред с наркотрафика, разширяването на черния пазар и общия упадък на световните валути инфлацията е една от икономическите емблеми на двайсети век. В светлината на казаното по-горе изглежда едва ли не като ирония на съдбата, че увеличаването на инфлацията върви ръка за ръка с разширяването на световния пазар на наркотици.

През втората половина на двайсети век инфлацията предизвиква масово бягство от ликвидните активи — особено от парите в брой. Доколкото тази форма на парите става все по-малко важна за легитимния бизнес, тя запазва ролята си в трафика и търговията с наркотици, както и в други подобни нелегални дейности. В последните десетилетия на двайсети век щатският долар се превръща в предпочитано платежно средство за международните наркотрафиканти от търговците на опиум в Бирма до дилърите на кокаин в Колумбия. Поради незаконността на техните стоки и невъзможността за използване на чекове, кредитни карти и други банкови операции в разплащането пазарът на дрога се основава изцяло на разплащане в брой, главно в щатски долари. Така пазарът на наркотици спомага за източването на милиарди долари в брой от легитимната икономика.