Джак Уедърфорд
История на парите (19) (от пясъчника до киберпространството)

17
Изкуството на валутния терор

И влезе Исус в Божия храм, и… прекатури масите на менячите.

Матея, 21:12

Бизнес, който прави само пари и нищо друго, е лош бизнес.

Хенри Форд

Един призрак броди по света — призракът на парите в тяхното нематериално, електронно присъствие, без форма и обем. Вечно гладен, той се скита ден и нощ; не признава нито държавни граници, нито годишните сезони. Този странен звяр толкова отскоро се появи на световната арена, че все още дори не знаем как да го назовем. Призракът, който броди по света, се състои от огромен, но невидим облак от пари във вид на енергия; пари, които приемат една или друга форма, превръщат се от една валута в друга с натискането на клавиш или с превключването на комутатор в някой компютър. Парите са навсякъде около нас — в кредитната карта, в телефонния кабел, в домашния компютър, — но ние все не можем да ги видим и пипнем, а още по-малко да ги овладеем и контролираме. Те са като морския прибой. Парите са смес от първични желания, страхове и вяра.

В зората на двайсет и първи век човечеството е достигнало до един кръстопът в отношенията си с парите — тази привидно жива сила, която човеците създадоха, без да могат да контролират. Парите са се превърнали в едно глобално човешко творение, в основа на икономическата система, която доминира всяко кътче на планетата. Сега, когато комунизмът практически навсякъде по света е мъртъв, погребан под собствената си гнилост и разруха, капиталистическата система — изградена върху парите — отбелязва своя триумф. Парите доминират не само икономическите категории производство, собственост, труд и потребление, но оказват влияние практически върху всеки аспект на личния живот. След един подготвителен период от около две хиляди години, през който хората развиха сложни форми и разновидности на парите и създадоха неизброимо разнообразие на институции, основаващи се на тях, световната история навлезе в ерата на кибернетиката, която е същевременно и ера на парите.

Появата на световната електронна парична система със свободно плаващи валутни курсове позволява мигновеното превръщане на милиони долари от една валута в друга по всяко време на деня и нощта, във всяко денонощие от годината. Към 1995 г. само операциите с подобни „блуждаещи“ електронни пари надхвърлят 1,3 трилиона долара дневно; във всеки момент валутните дилъри могат да изоставят долара, да подсилят марката, после да се втурнат към йената или към някаква друга валута, временно набрала популярност в някой отдалечен ъгъл на планетата.

Един трилион и триста милиарда долара като обект на еднодневни валутни операции са нещо, което обикновеният човек трудно може да си представи; като блед опит за онагледяване на това понятие може да се каже, че обърната в банкноти по един долар, сумата би тежала колкото трийсет и два презокеански кораба с размерите на „Титаник“. Само дето тези нови пари не се нуждаят от цели флотилии кораби, за да бъдат превозени от една точка на света до друга.

Призракът на електронните пари притежава много по-голяма сила и от най-влиятелните световни банки и корпорации; политици и лидери на най-могъщите държави треперят от страх и се умилкват пред неговата непредвидима, капризна власт. Посоката на движение на този призрак се определя от действията на хиляди валутни дилъри по целия свят, които от своя страна зависят от избора и решенията на милиони хора. Тази посока на движение се повлиява в някаква микроскопична степен всеки път, когато американец заплаща за японска кола, или руснак — за корейски телевизор, или германска домакиня — за руски природен газ, или японец — за американска компютърна програма.

Във всеки миг от денонощието хиляди дилъри в залите на световните борси стоят в очакване, готови да реагират веднага щом цифрите на екрана пред тях се построят в някакъв статистически значим порядък. Тези практически едновременни решения на хиляди индивиди водят до могъщо раздвижване на електронната валута, която — подобно на огромен рибен пасаж или на неизброимо ято птици — внезапно се понася в някаква посока, после като единен организъм рязко свърва встрани, издига се или се спуска, или пък замира насред полет. Валутното ято кръжи ден и нощ, появява се тук или там, застоява се за миг, после без предупреждение се понася напред, към някое примамливо езеро или тучна ливада на другия край на света.

Компютърните деца

Денят на валутния дилър, работещ в типичната борсова зала, е напълно произволна смесица от принудително бездействие и бясна хиперактивност. В един момент всички дилъри изглеждат спокойни и отпуснати, дори леко отегчени; с крака, небрежно изпружени на бюрата, те посръбват кафе, прелистват списания, играят на компютърни игри, слушат гръмка поп музика през стереослушалки, шегуват се помежду си или като деца вкарват кошове с малка дунапренова топка. Изведнъж всички скачат, сякаш нападнати от оси, и се изпъват пред бюрата като хрътки, надушили дивеч. Обектът на тяхното внимание изобщо не е в залата; той е някъде далеч в кибернетичното пространство, но сянката му се проектира върху редиците монитори и компютърни терминали пред всеки дилър. Внезапно в залата настъпва неописуема врява — всеки крещи в по два-три телефона едновременно, а погледът му бяга от монитор на монитор. Подобни пристъпи на колективна лудост обикновено траят по няколко минути, но могат да се проточат с дни.

Твърде често валутният дилър не излиза в обедна почивка; понякога не му остава време да изяде дори един сандвич на бюрото си. Когато напрежението достигне своя връх, той е благодарен, ако едната му ръка е свободна, за да поднесе към устните си стиропорената чашка с отдавна изстинало кафе.

Този пазар без граници никога не отваря и не затваря; той просто пулсира. За него няма зима и лято, ден и нощ. Няма ваканция, отпуск, сиеста или почивка за кафе. Когато банките в Швейцария затворят за през нощта, офисите в Токио и Сидни вече са отворили за следващия работен ден. Когато залите в Шанхай излязат в почивен ден за националния празник, борсите в Ню Йорк и Лондон продължават да бръмчат. Докато американските дилъри празнуват Деня на благодарността около семейната трапеза, продажбите в Бомбай, Тел Авив, Хонконг и Сеул продължават с пълна сила. Отделни офиси могат да отварят и затварят по всяко време; отделни дилъри могат да се включват и изключват от мрежата, когато си искат, но пазарът като цяло не спира дори за една милисекунда през нито един ден на годината. За да са в крак, големите играчи нямат право на почивка. Дълбоко в подземията на нюйоркските банки, където няма прозорци и климатичната инсталация никога не спира; в стоковите борси на Чикаго и брокерските къщи на Лондон, под бледата светлина на луминесцентните лампи, сред мъркането на компютрите, пронизителния писък на електронната сигнализация и скимтенето на въртящите се хард дискове валутни дилъри работят двайсет и четири часа в денонощието.

Днес пазарът на валута е най-големият пазар на света. Количествата пари, които се обменят на него, далеч надхвърлят брутния национален продукт на икономически най-могъщите държави. За една година само на Чикагската стокова борса се извършват, наред с останалите видове дейности, валутни сделки, които по обем надвишават брутния национален продукт на всички държави в света.

В началото на двайсети век светът признава само няколко валути, като всички са обвързани със златния стандарт. В края на века в обръщение се намират вече близо двеста отделни национални валути — от щатския долар до парични единици с местно значение, нямащи абсолютно никакво приложение извън зоната, контролирана от съответното правителство. С възникването на всяка нова валута се увеличават възможностите за спекулации, но основните валути остават тези на Западна Европа, Северна Америка и Япония, докато всички останали бързо изгряват и също така бързо залязват като международно платежно средство.

Валутният пазар обхваща целия свят в единна мрежа, но като всяка мрежа и той си има своите опорни точки. Такива са Центърът за международна валутна търговия при Чикагската стокова борса, и Филаделфийската фондова борса — двете най-големи организации, специализирани в търговия с валутни фючърси в Съединените щати. В многоетажното подземие на Чикагската борса работят около петстотин валутни дилъри, които, подобно на дилърите на всеки борсов пазар, разговарят помежду си с крясъци и жестове и се обличат в характерни костюми, за да ги различават по-лесно онези, с които се надяват да правят бизнес — т.е. да продават и купуват фючърси. Също както при търговията със стокови фючърси — били те свински шкембета, соя или злато — валутните дилъри продават не друго, а правото на закупуване на валута на определена държава по определен курс на точно определена бъдеща дата. Ако дадена компания поръча, да кажем, стоки на стойност един милион йени, като доставката по договор трябва да се изпълни на определена дата през следващата една година, възложителят не желае да поема риска през оставащото дотогава време йената да поскъпне с 15%. За да бъде сигурен, че на уговорената дата той ще получи стока за милион йени по разумен курс, възложителят на поръчката купува валутни фючърси, с които си гарантира правото да плати за поръчаната стока по предварително определен курс на долара спрямо йената. Ако междувременно йената поскъпне, с купуването на фючърсите клиентът си спестява пари. Ако йената остане на същото ниво спрямо долара, сумата, заплатена за фючърсите, служи за застрахователна полица. В днешния свят на непрестанно изменящи се валутни курсове пазарът на фючърси позволява на търговците да имат достатъчно точна предварителна представа за разходите и приходите, които ще реализират в своите бъдещи международни сделки.

Докато търговията с валута изпълнявала спомагателна функция към търговията със стоки, тя се извършвала в задушните кабинети на чиновници от среден разряд в банките и другите финансови институции. За тази второстепенна дейност не били нужни особени умения или голямо въображение; най-сериозната грешка, която можела да се допусне, била в изчисляването на курса. Тази скромна роля на валутната търговия преминава завинаги в историята с откриването през 1972 г. на „Валутната яма“ при Чикагската стокова борса — първият институционализиран пазар на валутни фючърси в света.

Макар валутните борси да се пръскат по шевовете в периодите на повишена активност, техният относителен дял в световната търговия с валута постепенно спада. В сравнение със сегашния дискретен валутен пазар, който се провежда изцяло в кибернетичното пространство, търговията лице в лице изглежда като някаква архаична отживелица от средновековните пазарни площади. Колкото и компютри да примигват в залите, колкото и километри кабели да се влачат по пода, колкото и разнообразни да са цветовете на костюмите на дилърите, валутните борси все още отварят и затварят, като при това през седмицата повече време са затворени, отколкото отворени. През лятото на 1995 г. търговията с валутни фючърси на Филаделфийската борса едва достига някакви си 1,5 милиарда долара дневно — дребни стотинки на фона на световния валутен пазар, където се разиграват суми в трилиони долари.

С колебанията в курсовете на основната валутна кошница в условията на един отворен пазар и с възможностите, предлагани от съвременните компютърни технологии и сателитни комуникации, не е възможно един отделен център на търговия да доминира валутните пазари така, както една отделна фондова борса доминира пазарите на ценни книжа, или една отделна стокова борса доминира пазарите на основни суровини. Днес информацията от всички валутни пазари по света достига с една и съща скорост до германския бизнесмен в Сингапур, до френския брокер на яхтата му в Карибско море, до ексцентричния милиардер отшелник в Австралийската пустиня и до Клуба за инвестиции на жените домакини от Минеаполис.

Валутният пазар се различава от всички останали глобални пазари и по един друг, още по-фундаментален начин. На останалите пазари търговците разменят стока срещу пари, докато на валутния пазар дилърите разменят парите на една нация срещу парите на друга; тук за стока в традиционния смисъл на думата въобще не става дума. Единственият предмет на договаряне е обменният курс; няма превръщане на американски в метрични мерки и теглилки, уточняване на волтаж, товарителници и маршрути на доставка. Единствената обсъждана величина са парите. Тяхната обмяна, независимо дали веднага или след една година, ще се извърши мигновено чрез електронен трансфер. Валутният пазар е най-чистата форма на търговия. Предметът на размяна не се сади, жъне, тори, изработва, калиброва, превозва или променя по какъвто и да било начин. Валутният пазар не търпи никакви забавяния; всички операции се извършват в един миг. Със скоростта на светлината електронните импулси достигат до най-отдалечените краища на планетата, огромни суми долари бягат от Сингапур в Сао Паулу, йени наводняват централната банка на Заир, турски лири се преливат от Истанбул във Франкфурт, южноафрикански рандове се превръщат в канадски долари.

Дори след изобретяването на телеграфа и телефона бе нужно известно време, за да може съобщението за увеличаване на основния лихвен процент от Банк ъф Ингланд да достигне до Ню Йорк, Сидни, Буенос Айрес или Кейптаун. Ако приемащият офис се окажел затворен за през нощта или за края на седмицата, новината стигала едва след няколко дни, като обикновено минавали още няколко, преди вестниците да я разпространят до най-отдалечения ъгъл на страната. В ерата на телеграфа и телефона няколко отделни точки на влияние управлявали финансите на цели райони от света, а един световен център — първоначално Лондонското сити, а по-късно финансовият район на Манхатън — владеел международната икономика. Взаимно преплетени мрежи от банкери, бюрократи и директорски съвети се информирали за настъпващи промени чрез лични телефонни разговори, докато широката публика ровела за трохи информация, фигуративно казано, в кофите за боклук. В тази ера самите валути се променяли извънредно бавно във времето, и то само когато правителствата решели това след дълго мислене. Понеже всяка нация била обвързала валутата си със златото или среброто или някоя по-силна валута като щатския долар, британската лира или френския франк, обменните курсове на основните световни валути си оставали едни и същи не просто с години, а с десетилетия.

До голяма степен движението на валутите една спрямо друга се дължи на неуловими настроения, интуиция и предразсъдъци. Често тези движения отразяват доверието на инвеститорите в държавното ръководство на дадена страна в даден момент. Тъй като инвеститорите вярваха, че Роналд Рейгън ще управлява именно така, като управлявал, през време на неговото президентство доларът се разменяше по по-висок курс, отколкото би било оправдано според обективните икономически данни. С подобно доверие обаче не се ползваха Джордж Буш и Бил Клинтън, поради което при тяхното управление доларът падна значително.

Подобни неуловими причини предизвикват вероятно около 75% от колебанията във валутните курсове, докато едва 25% могат да бъдат съотнесени към действителни, поддаващи се на количествено изражение икономически фактори и статистически данни.

Същата технология, с която новините се разпространяват толкова бързо по целия свят, позволява и на получателите на тази информация да вземат бързи пазарни решения, независимо дали участникът в процеса се намира в голямата зала на Амстердамската борса, или се обажда по мобилен телефон от пущинаците на Патагония. Търговците на валута могат да осъществяват своите покупки и продажби от всяка точка на планетата с просто натискане на няколко клавиша или с кликване на мишката върху съответния символ; за онези, които смятат дори тези прости действия за прекалено бавни и трудоемки, са разработени специални компютърни програми, с които се подава например команда за продажба на долари веднага щом курсът спадне под или се вдигне над определен праг. И понеже всеки дилър е напълно свободен да си набележи своя собствена стратегия за покупки и продажби, тези компютърни програми стават все по-усложнени и са в състояние да обработват колосални количества информация. С тях може да се вземат решения според степента на колебания в курсовете на валутите, както и според съотношенията между лихвените проценти, ръста на държавните заеми, цените на основните суровини, движенията в търговските баланси, измененията в темповете на жилищно строителство, ръста на корпоративните печалби, както и всякакви други фактори, имащи макар и хипотетично отношение към стабилността на националната валута — например очакваните температури и валежи в селскостопанските земи или победите и загубите на националния футболен тим.

Bellum omnium in omnes^[1]

В края на 80-те и началото на 90-те години международните валутни пазари създават условия финансовите институции да печелят пари с много по-малко персонал. Една банка, използваща традиционни методи и предлагаща традиционния набор от услуги на своите клиенти, се нуждае от цяла армия от близо 5000 служители, за да управлява вложения, кредити и други активи в размер на 10 милиарда долара. На валутните пазари същите суми минават през ръцете на един екип от 20 души, т.е. от гледна точка на печалбата се реализира икономия на средства за обучение, заплати и административни разходи по останалите 4980 служители. Всеки три дни през основните финансови институции на Ню Йорк преминават повече пари, отколкото през всички американски корпорации в течение на една цяла година. За един месец тези институции обработват паричния еквивалент на брутния вътрешен продукт на целия свят, умножен по две.

До средата на 90-те години валутната търговия вече се е наложила като най-бързия начин за печелене на пари, измествайки от тази позиция други доходни дейности като стопанския арбитраж или търговията с рискови облигации и селскостопански земи.

Някои от водещите международни корпорации реализират по-големи печалби от валутни спекулации, отколкото от традиционната си производствена дейност. Всякакви институции, имащи право да извършват финансови операции — от големите банки до окръжните управи и деканатите на местните колежи — се залавят да търгуват с валута като сигурен път към бързата печалба.

Макар световният валутен пазар да е — поне на теория — широко отворен за всички желаещи да участват, истината е друга: най-много успяват младите неженени мъже. Само безразсъден младеж може да се нагърби с чудовищния риск да залага десетки милиони долари чужди пари. Само ерген може да задели нужното време, тъй като не е ангажиран със семейство, деца, родителски срещи, семейни събирания и други отклоняващи вниманието дейности.

При цялата си електронна деперсонализация и необвързаност с място и време на действието, валутният пазар далеч не е лишен от свое лице. Напротив — той реагира още по-бързо, категорично и емоционално на субективни фактори, усещания, страхове и надежди, отколкото традиционните пазари. Може би това е така, защото участниците в този пазар са толкова отдалечени един от друг и разпръснати по света — в Ню Йорк, Сингапур, Женева, Франкфурт, Сидни, Токио, — че чувстват непрестанна нужда да общуват помежду си, главно по телефона, като в процеса на това общуване лесно си предават един на друг своите вътрешни гласове, опасения, страхове и предчувствия, обикновено изпреварващи с няколко минути зараждащата се тенденция, преди още тя да бъде отразена в екраните на компютрите или разгласена от световните финансови информационни мрежи. Най-големите играчи на валутните пазари познават добре партньорите си и знаят как да разчитат скрития смисъл във всичко казано и направено от тях. Те с голяма точност могат да определят дали човекът на другия край на жицата споделя нещо важно, разменя поверителна информация срещу бъдещи услуги, връща предишна услуга, замисля отмъщение или просто повтаря неоснователен слух. Те могат да преценят дали той сам си дава сметка за важността на това, което казва, или просто си дърдори, колкото да запълни времето до следващата важна операция.

За да постигне макар и малка преднина пред останалите участници в играта, всеки дилър е длъжен да поддържа контакти с десетки колеги по целия свят, както и да има достатъчно вярна преценка за техните мисли и действия. На валутния пазар няма постоянни екипи, но отделните дилъри имат нужда от надеждно взаимодействие, за да могат заедно да преценяват пазара и да договарят взаимноизгодни сделки. Непрекъснато се конфигурират и преконфигурират съюзи с определена цел, които лесно могат да бъдат разтурени и възстановени в някаква друга форма и конфигурация. Днешният съперник е утрешният съюзник, а днешният съюзник — утрешният враг. Валутният пазар се приближава може би най-много от всички институции, познати на човечеството, до пословичната „война на всеки срещу всички“.

Добрият играч на пазара непрестанно търси и събира случайни зрънца информация, гледни точки, недоизказани съмнения, отношения и становища — все неща, които не могат да се измерят, изразят количествено и вкарат в програмата на компютъра. Само с търпеливо сглобяване на тази мозайка от субективна, силно персонализирана информация в една непрестанно меняща се среда е възможно играчът да се надява да получи заветната преднина от няколко секунди пред останалите.

Човек рядко изобретява оръдие на труда, което после да не използва. В процеса на създаване на цялата тази огромна мрежа от машини и програми, която им дава възможност да действат и реагират толкова бързо, финансовите играчи създават и императива всички тези средства да се използват непрекъснато. Вече не може да се чака, докато съмне, докато стане понеделник сутрин, докато дойде време за действие. Валутният дилър е длъжен да действа и реагира мигновено, тъй като в този бизнес понякога в милисекунди се изразява разликата между печалба и загуба, а в минути — между платежоспособност и банкрут. Императивната важност на фактора време до голяма степен определя и стадното поведение на валутните дилъри, а оттам — и тенденцията на капитала да се движи на големи маси. Тъй като вече не разполагат с дни, за да обработят наличната информация, дилърите са принудени да вземат незабавни решения, когато се налага да пресяват фактите от слуховете или да преценяват например как ще реагират японците на подобряването на търговския баланс на Германия. За всеки дилър, който не е в състояние сам да вземе тези решения, най-разумно е да прави онова, което правят останалите. Вместо да се учат да разчитат хилядите зрънца информация, които постъпват по телефонните линии и чрез екрана на компютъра, повечето дилъри се усъвършенстват в дешифриране на действията на колегите си.

За един валутен дилър е по-малко важно да знае действителното значение на постъпващата информация, отколкото да предвиди как ще бъде изтълкувана тя от пазара. Дори когато самият той смята, че моментното снижаване на лихвения процент от Френската национална банка не е важно само по себе си, ако предполага, че на останалите дилъри това понижение ще се стори важно, той трябва да действа така, сякаш то наистина е важно.

Поради стадния манталитет на валутните дилъри се увеличава масата и енергията на огромните количества пари, които се движат в свободно състояние по света. Тази увеличена маса и енергия на свой ред води до усилване на ефекта от всяко движение на пазара. Понеже дилърите не са в състояние да реагират деликатно или премерено на тези флуктуации, техните решения обикалят за миг света с устрема на препускащо стадо антилопи гну. Едно едва забележимо потрепване на въздуха се превръща в сигнал за паническо бягство от долара към германската марка или швейцарския франк. С всяко движение се предизвикват финансови вълни, които заливат всички части на световната икономика. А ако тези вълни могат да предизвикат сериозни смущения в могъщи икономики като тези на Съединените щати или Япония, ефектът на евентуално бягство на стадото на капитала от мексиканското песо, новозеландския долар или италианската лира, или от изненадващото му връхлитане върху руската рубла, египетската лира или гръцката драхма може да бъде опустошителен.

„СПИН за нашите икономики“

На срещата на върха на държавните глави на седемте най-могъщи икономически държави, проведена през юни 1995 г. в Халифакс, Нова Скотия, френският президент Жак Ширак изразява всеобщото недоверие във валутните пазари, като нарича спекулативната търговия с валута „СПИН за нашите икономики“. Това, което той забравя да спомене, е, че самите правителства са главният източник на зараза.

Когато в играта се включват толкова много участници и се залагат такива огромни суми пари, все някой трябва да загуби. Толкова по-странен е фактът, че сякаш всички основни играчи печелят едновременно. Понякога някой могъщ инвеститор търпи сериозни загуби или някоя банка рухва, но като цяло изглежда, че от валутни спекулации всички страни печелят повече, отколкото от други, традиционни форми на инвестиране.

Вместо да бъдат средство за функциониране на пазара, парите са самият пазар. Както пише Уилям Грайдър:

„Парите бяха замислени като неутрален посредник при търговията. Сега те са нейният капризен господар.“

С изоставянето на златния стандарт и впоследствие на обменните курсове, определени със споразумението от Бретън Удс през 1944 г., правителствата на западните сили оставят всяка национална валута сама да намери своя реален обменен курс. Отделни правителства все още се опитват да влияят в краткосрочен план върху курса на националните си валути, но те вече не са в състояние да го контролират. Един от начините да се прави това е чрез промяна в лихвения процент на държавните облигации. Така например, ако Съединените щати предлагат по-висока лихва от Германия, повечето инвеститори ще търсят долари, с които да заплатят за американски държавни ценни книжа, а по-малко ще имат нужда от марки. Така курсът на долара ще се повиши, а на марката ще спадне. Както корпорациите понякога изкупуват собствените си акции, за да намалее предлагането и се увеличи търсенето, а оттам се повдигне и техният курс, по същия начин правителствата могат да влияят на стойността на националната валута. Националната банка може да изкупи големи количества от собствената си валута, ако иска курсът й да се вдигне, или да продаде големи количества на валутните пазари, ако целта е той да спадне.

Въпреки тези усилия правителствата не могат ефективно да противостоят на приливите и отливите на пазара. Когато мексиканското песо се продъни през 1995 г., президентът Клинтън се притече на помощ с пакет от 53 милиарда долара, но той се оказа недостатъчен, за да съживи песото на международните валутни пазари. Мексиканската икономика играе съвсем скромна роля на световната арена и нейната валута винаги е била смятана за „мека“, но дори и в много по-могъщи държави политическите банкери не се справят кой знае колко по-успешно. Каквито и ресурси да бъдат предоставени за задържане на марката или долара на определено ниво, ако инвеститорите си наумят, че това ниво трябва да се промени, или ако дори само пасивно очакват то да се промени, правителството може само временно да устои на емоциите на пазара. В края на краищата пазарът ще спечели.

Дори когато няколко държави с общи усилия се опитват да контролират пазара на валута, те обикновено не успяват. На 22 септември 1985 г. министърът на финансите на Съединените щати Доналд Рейгън се среща в Ню Йорк с външните министри на Япония, Германия, Великобритания и Франция. От луксозния хотел „Плаза“ е обявено съвместното решение на петте правителства за бавна и постепенна девалвация на долара. Пазарът реагира незабавно на думата „девалвация“, напълно пренебрегвайки другите две думи — „бавна“ и „постепенна“; доларът се сгромолясва до най-ниското си ниво в историята.

Големите финансови институции — „Саломон Бръдърс“, Ситибанк, холандската ING Банк, „Голдман Сакс“ — понякога прибягват до подобни трикове, за да коригират курса на дадена валута леко нагоре или надолу. Въпреки тези краткосрочни мерки обаче в дългосрочен план поведението на пазара е сумарен резултат от хиляди индивидуални решения, взети от хиляди инвеститори, основани на тяхната собствена информация, анализи и индивидуални интереси, нужди и цели. Понякога губещите в тази игра са други големи финансови институции; най-често обаче от това губят данъкоплатците, които правителствата използват, за да подпрат националната валута, когато тенденцията е към спад, или да я задържат ниска, за да стимулират експорта.

Дилърите, които търгуват от името на частни инвеститори, трябва да са най-бързи и най-хитри. Ако постоянно губят пари на клиентите си, те твърде скоро ще загубят самите клиенти. Националните банки не са длъжни да се ръководят от подобни съображения; в крайна сметка те работят за съответните правителства, а целта на едно правителство не е толкова да реализира печалба, колкото да преследва определена монетарна целесъобразност за момента — да свива или разширява паричната маса, да задържи курса висок или да го остави постепенно да се смъкне. Дейността на банкерите бюрократи се оценява не по това колко пари са спечелили или загубили, а по това дали са успели да реализират политическата си цел. Ако хазната загуби пари, виновен е пазарът, не те. При това загубата е винаги за сметка на данъкоплатците, независимо дали самите те съзнават това, или не; загубата е част от цената на държавното управление. По този начин държавата субсидира валутните спекулации. Без намесата на правителството печалбата от тази дейност би била болезнено малка. Колкото повече държавните банки се опитват да контролират валутния пазар, толкова повече пари могат да се спечелят с валутни спекулации; правителството на практика винаги се опитва да върви срещу пазара — т.е. то е вечният губещ.

В края на финансовата година, когато държавните институции отчитат своите печалби и загуби от търговията с валута, от отчетите им на някого може да се стори, че те едва ли не се конкурират помежду си, т.е. докато едни печелят, други губят. Истината е, че губят всички. Министерството на финансите на САЩ и Федералният резерв имат значително по-малка власт да контролират курса на долара, отколкото италианската национална банка да контролира курса на лирата, или тайландското правителство — стойността на бата. Колкото повече се търгува една валута, толкова по-малко власт има над нея правителството, и обратното — колкото по-малко се търгува тя, толкова по-решаващо влияние има всяка отделна намеса на държавата в определяне на нейната стойност. Както обяснява бившият валутен дилър Тед Фишман, дилърът, дори да спечели в своята професионална роля, винаги губи в ролята си на гражданин:

„Като данъкоплатец и гражданин аз съм вечният губещ и ще продължа да губя дотогава, докато Министерството на финансите и Държавният резерв продължават да харчат парите на гражданите за държавна интервенция във валутната търговия; да раздават пари на онези типове с компютрите и телефоните.“

Валутните дилъри ще продължават, на практика винаги, да печелят състезанието с бюрократите. Инвеститорите и банкерите ще побеждават държавните чиновници и техните икономически съветници. Валутната търговия в последното десетилетие на двайсети век придава ново, много по-цинично значение на казаното от Волтер:

„По принцип изкуството да управляваш се състои в това да вземеш колкото е възможно повече пари от една част от гражданството, за да ги дадеш на друга.“