Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Пропуснатият шанс
Из съчиненията на моя компютър - Година
- 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Eternities (2010)
- Разпознаване и корекция
- Mandor (2010)
Издание:
Любен Дилов. Пропуснатият шанс
Редактор: Добромир Тонев
Художник: Кремен Бенев
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Виолета Славчева
Българска, II издание
ЕКП 07/9536272311/5605–105–86
Издателски №2438
Формат 84/108/32
Печатни коли 13,50
Издателски коли 11,34
Условно-издателски коли 11,61
Тираж 45 137
Дадена за набор на 26.XI.1985 г.
Излязла от печат на 30.VI.1986 г.
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Найденов“ — В. Търново
История
- — Добавяне
Среща с непознатото
Когато научих, че Виктор се е върнал в базата, аз повече се изплаших, отколкото зарадвах. Няма друг мъж в тая Вселена, който да ми е по-близък. Още от юношеството ни все сме били заедно, заедно преминахме през всички стърги на обучението ни и нито една жена не успя да ни разедини, а това вече говори много, защото известно е, че ако още се пораждат конфликти между мъжете заради жена, то става вече само в Космоса — по простата причина, че там жените никога не достигат и са по-особени. Раздели ни — временно разбира се — различното служебно назначение. Преди около шест години Виктор отведе третата смяна за Скула, а аз останах в междинната база. Комисията не ме одобри, въпреки застъпничеството на Виктор, който настояваше да ме вземе със себе си. Пропаднах на изпита по два показателя, които дори не бяха от най-важните. Кой знае защо си въобразяваха, че тъкмо тази експедиция ще разреши най-после загадките на Скула, та не допуснаха в нея човек, който да е мъничко по-малко от универсален гений. Впрочем от тия ми думи може да се разбере поне какво представлява Виктор — не за мен, а за обществото — щом още толкова млад бяха го избрали за ръководител на третата експедиция.
Утехата ми бе, че поне до базата летяхме заедно. И честта да участвувам в екипировката на експедицията му. После се прегърнахме и той замина. Утешавах се още с вярата, че ако някой в наше време изобщо е способен да реши проблема със Скула, това ще е именно приятелят ми, макар да ми се стори, че тръгна без особено самочувствие. Но той изобщо си е такъв — никога не показваше нито самоувереност, нито малодушие, ако изобщо бе способен на тях. Просто си гледаше работата спокойно и съсредоточено.
Помня, че при раздялата ни му казах: „Вярвам в теб“. Той се усмихна:
— Ти това на скуланите го кажи, дано и те ми повярват!
Бях виждал, разбира се, тия дяволски създания на филмите от първите експедиции и рекох също в тона на тъжните шеги, с които се разделяхме:
— Те не може да не възприемат телепатични импулси. Ще стискам оттука зъби и ще им викам: „Хей, скулани ли сте, какви сте, приемете този човек, той е мой приятел! Освен това той се казва Виктор, а Виктор значи победител. Имайте предвид това!“
Не се безпокоях за приятеля си. Скула е кротка планета и досега никому нищо лошо не бе сторила. Затова всъщност и толкова десетилетия си блъскаме главата с нея. Тя ни беше изключително нужна за по-нататъшното проникване на човечеството в галактиката. На стотици светлинни години наоколо нямаше по-удобна за заселване планета. Температурите й бяха поносими, вулканичната дейност — безопасна, а въздухът й се нуждаеше от сравнително евтини и лесно осъществими корекции, за да пребивава човек на нея без скафандър. Предишните експедиции доказаха, че ако нагодим атмосферата на Скула към себе си, флората и фауната й също ще се приспособят. Да, Скула беше вече всестранно изучена и всичко щеше да бъде с нея наред, ако не съществуваха тия същества, които бяхме нарекли скулани. Те именно представляваха, изглежда, истинските хазяи на планетата, но упорито отказваха, вече трийсет години, контакта с нас.
На Земята още има егоцентрици, които забравят принципите на космическия морал, а информационните средства понякога им дават думата и да ни крещят: „Стига с тия скулани, толкова време прахосахме заради тях, почвайте заселването!“ Вярно, от поведението на самите скулани лесно би могъл да се направи изводът, че те не биха се възпротивили, ако започнем заселването на планетата им. Работата е там — а него нетърпеливците забравяха с течението на годините, — че така наречените скулани са безспорно някакви висши същества и са засега поне единствените същества извън Земята, у които подозираме разум. А той би могъл да бъде и по-висш от нашия, нали?
Хванете един и го изследвайте, подканяха ни. Убийте го, настояваха още по-лекомислените — в името на човечеството било оправдано. Чудно ми е, че на Земята все още се среща този конквистадорски атавизъм. Такова убийство би било оправдано само ако действително сме заплашени, а в случая ние заплашвахме скуланите с нашето втурване в тяхното царство. Те само кротко ни наблюдаваха какво вършим и… не реагираха на никакви добронамерени наши примамки. А да уловиш насила скулан или бе просто невъзможно, или бе невъзможно, без по някакъв начин да го умъртвиш. Затова не ни оставаше друго, освен търпеливо да търсим разбирателството, докато установим дали скуланите ще са готови да поделят планетата си с нас или поне дали няма да им се отрази пагубно промяната на атмосферата. Защото едва ли човечеството ще е извършило по-голямо престъпление през цялата си история, ако волно или неволно погуби тези свръхнеобикновени същества, за които и след три десетилетия наблюдение не знаем почти нищо.
Както казах, виждал съм ги многократно, добре помня и филмите на първата експедиция. Стърчи експедиционният кораб върху малкото плато, обградено от нежнолилави хълмове. Двайсетина човека и десетина машини сноват около него, дълбаят плътта на планетата за бъдещото си убежище и ето: над главите им се снижават няколко оранжеви облачета. Те лягат на петдесетина метра в кръг около кораба и сякаш в миг се превръщат в живи същества. На какво бих ги оприличил най-лесно? Може би на големи колкото едър човек бухали, с прилепени към тромавото наглед тяло крила, но без перушина, а от черно-сива плът, с кръгли втренчени очи, с два мощни четирипръстови крака, които здраво се забиват в почвата. Стоят тези, родени от оранжевите облаци, птицеподобни същества и гледат втренчено шетнята на хората…
В мозъка ми се е запечатал и такъв спомен: един от нашите върви към тях и предпазливо жестикулира в специално разработена система, както някога глухонемите са разговаряли помежду си, но скуланът, към когото се приближава, само отскача назад. Втория път човекът е по-настоятелен в опита си да го наближи — храбър човек наистина!, — тогава скуланът излита леко и застава по необясним за нас начин на десетина метра над главата му, без дори да е разперил криле, сякаш за него не съществува никаква гравитация.
Помня и друга картина: виси така скуланът във въздуха, а долу двамина от експедицията разполагат разни табели — с устройството на човешкото тяло, с геометрични фигури и теореми, с формули на основните компоненти на материята… Не, това са по-късни опити, правени са след като на скуланите са показвани вече най-различни по-прости изображения и знаци. Но и при тях, както при първите опити, скуланът, след като хората се оттеглят на успокояващо го разстояние, каца край табелите и внимателно ги разглежда. Да, внимателно и системно ги проучва. После кимва сякаш доволно с бухалската си глава, вдига се отново във въздуха, мигом се превръща в оранжев облак и изчезва. Накъде — един дявол знае!
За три десетилетия никой не бе успял да проследи докрай нито къде отиват, нито откъде идват. Не знаехме къде живеят, не знаехме с какво се хранят, не знаехме дори истинския им вид, защото много често, след като същият облак кацнеше, от него се пръкваше съвсем друго същество. То приличаше повече на грамадна, изправена на опашката си месеста риба.
На друг кадър, вече от филм на втората експедиция, една такава риба неочаквано извади от себе си нещо като ръка, пое подадения й от нашия човек предмет — не помня какво беше, — огледа го и му го върна. В следващата секунда тя избухна в своята си безшумна оранжева експлозия и изчезна, сякаш обидена или изплашена от нещото, което са й дали да види.
Това, струва ми се, е единственият пряк контакт с тия загадъчни същества за цялото време на изучаването им. Нито преди, нито в следващите години някой скулан бе се оставил да се приближи човек само на крачка от него. Обикновено те внимателно наблюдаваха какво правят хората, изтърпяваха от определено разстояние — било от въздуха, било на земята — всички опити за установяване на контакт, след което изчезваха без никакъв ответен жест. За да се появят — същите или други, това никога не можеше категорично да се каже — отново в определения от човека час за следващия опит с тях. Обезкуражени, хората постепенно бяха разделили тия си опити и се занимаваха усърдно с планетата. Изучаваха примитивния й растителен и животински свят, експериментираха, изготвяха проектите за бъдещото заселване. Но при всяка тяхна дейност, и най-дребната, неотлъчно присъствуваше от разстояние някой скулан-наблюдател.
— Стои край теб или виси над главата ти — бе ми казал един от втората експедиция, който работеше при нас в междинната база. — Къса ти нервите с това мълчание. Понякога ми е идвало да го пухна с нещо или да хвърля камък от него. Какво ли не сме опитвали, дори песни съм му пял… Е, понякога току ти закима с глава, като че ли ти вика: „Карай, както виждаш, с нищо не ти преча. Само да погледам какво правиш!“ Представяш ли си, братко — едва не изплака той. — През цялото време живееш с усещането, че не ти него, че той тебе изучава. И кой го знае какви изводи си прави…
Но и този отчаян след тригодишния си престой на Скула изследовател беше категоричен, че не е възможно да притежаваш такива фантастични способности — да се превъплъщаваш в различни тела, да се разтваряш като че ли в пространството, да нямаш проблеми нито с гравитацията, нито с вакуума, без в такава материя да не е заложен някакъв свръхразум. Да, превръщайки се в тия оранжеви облачета, които после избледняваха в йоносферата, скуланите явно изчезваха направо в космическото пространство. Иначе не можеше да се обясни, че дори и след като цялата планета, фигуративно казано, бе преобърната наопаки от изследователи и машини, никъде не бе открито тяхното местожителство. Те, изглежда, само се хранеха по някакъв начин с вещества от почвата, защото на местостоянето на отделните скулани понякога бяха откривани недълбоки ямки, от които липсваше пръстта. Но и това бе само предположение, защото да черпиш енергията си за тия светкавични полети и превращения от няколко шепи пръст също бе малко вероятно.
Преди да замине за Скула, Виктор застъпваше следната хипотеза за тях: скуланите изобщо не обитават планетата — не бяха регистрирани никакви техни взаимоотношения с флората и фауната й. Те са някаква форма на галактически разум, галактическа цивилизация, ако може такава форма на живот да се нарече изобщо цивилизация. Идват на Скула заради нас, от любопитство, понеже са ни разпознали като друга форма на разума, и не установяват с нас контакт не защото не го желаят, а защото ние не притежаваме сетива за него. Следователно, каквото и да правим на Скула, не ще им навредим и спокойно бихме могли да започнем със заселването й.
Налагайки своята платформа пред планетарния съвет, Виктор отлетя с много по-големи пълномощия. Той трябваше да потрети с най-новите средства всички опити за контакт, но паралелно с тях да превърне базата в бъдещ град, да изготви и техническата документация за променяне на атмосферата. Съответно на това щеше да пребивава там и значително по-дълго от предишните експедиции. Като се включи пътят до Скула, не бих могъл да го видя отново по-рано от десет години след раздялата ни, а ето че бе се върнал в началото на шестата. И то не с цялата експедиция, а придружен от трима души, с малкия авариен космолет. Ето защо бях повече изплашен, отколкото зарадван, когато тичах към карантинния сектор на базата, където четиримата трябваше да прекарат определеното им време.
Изправих се запъхтян пред стъклената стена и натиснах копчето за телефонната връзка, защото помещението отвъд нея беше празно. Появи се в белия си карантинен костюм един смътно познат ми човек.
— Здравей — казах му. — Ти си от Скула, нали? Запомнил съм лицето ти, но доста години минаха…
— Здравей — отвърна ми той. — И аз помня само лицето ти. Не си се много променил.
— И ти не си — рекох, след като си казахме имената. — Защо се върнахте?
— Докарахме Виктор.
— В какъв смисъл, нещо по работа ли?
— Не си ли научил? Виктор уби скулан.
Истински скулан да бе ме хванал сега за гушата, нямаше така да си загубя дъха. Едва изрекох:
— Невъзможно!
Той се усмихна — вече примирено.
— Човекът открай време все е правил невъзможното.
— Извикай го, моля те.
— Едва ли ще дойде. Отказва всякакви разговори. Лекарите вече са гласували да го лекуват принудително, защото и на тях се съпротивлява.
— За мен ще дойде.
— Дано! — рече той, тръгвайки към вратата.
Трябваше доста да почакам, но Виктор все пак дойде. Нима бе се наложило да го увещават да се срещне с мен? Извиках:
— Вики?
Той стоеше в рамката на вратата — същинско бяло привидение. В детството си бях чел някаква древна приказка за един стар, уморен призрак, който се явяваше на някакви деца и ги молеше да не си играят с него, да не го безпокоят. И очите му сякаш бяха избелели.
— Вики! — извиках аз повторно, не толкова за да го разбудя от болезнения му унес, колкото сам да се уверя, че това наистина е нашият Виктор-победителят.
Тогава винаги сдържаният в емоциите си мой приятел залитна напред, гърлото му изплака нещо неразбираемо, той разпери ръце и се залепи на стъклото пред мен. Сплеска и лицето си на стъклото, така че то съвсем се деформира, стана страшно в отчаяния му опит да ме прегърне.
Също ми се плачеше, но се насилих да говоря в неговия стил.
— Спокойно, момче! Нека не се разкисваме излишно.
А ми се щеше да извърна глава, за да не гледам тая страшна маска, в която бе се превърнало смазаното му на стъклото лице.
Гордият предводител на третата скуланска експедиция захълца като дете. Продължих да се насилвам:
— Е, е, е! Ако плачеш от радост, глупаво е, ако плачеш от мъка — още по-глупаво! Хайде, избърши си сълзите, изсекни се, подсмръкни и ми кажи две човешки думи…
Опитах се и да го улесня:
— Голяма работа! Убил си скулан. Отдавна трябваше да го направим, та да престанем да им се плашим. И аз на твое място щях да го направя. Даже по-рано.
— Не, ти нямаше… ако беше с мен, нямаше и аз… Нямаше да ми позволиш… — Бяха първите свързани думи, които чух от устата му.
Веднага използувах уловката:
— Не бъди сигурен. Разкажи как стана, ама спокойно, и аз ще ти кажа щях ли да го направя, или не.
Той се дръпна от преградното стъкло и лицето му отново заприлича на човешко, макар и не на предишния мой приятел, а на един Виктор, претърпял поне двайсетгодишни поражения. Остави дланите си на стъклото вече не за прегръдка, а за опора.
— Ако можех наистина да разкажа някому как точно го направих, сигурно би ми олекнало. Не вярвам на тия психиатри, които се мъчат да ми го обясняват, по-добре познавам себе си. А най-добрият изход щеше да бъде, ако моите идиоти от експедицията не бяха ми попречили да се самоубия.
Посрещнах думите му с пресилен смях, все в стремежа си да му повлияя:
— Като излезеш оттука и ако ме убедиш, че е необходимо, аз няма да ти преча, дори ще ти помогна.
Той реагира сериозно на мрачната ми шега.
— Сега е късно, сега бих го направил само заради собственото си изкупление. Трябваше там, веднага, пред очите им.
— Нищо — рекох. — Там ще отидем, скуланите сигурно са те запомнили.
— Няма ги вече. Изчезнаха.
Това бе ново за мен и аз осъзнах всичките философски, научни, морални и прочие измерения на случилото се, но продължих с плоските утешения, та да не задълбочавам трагедията му.
— Още по-добре! Сега спокойно можем да си присвоим цялата Скула.
Той чак сега погледна към мен с избелелите си очи, защото толкова лекомислен не ме познаваше:
— Не разбираш ли, че…
Прекъснах го:
— Разбирам, разбирам! Разкажи как стана.
Гърлото му пак изхълца, но той бе вече способен да разказва.
— Три години се занимавах с тях. Почти непрекъснато. Повторихме всички опити и системи на предишните експедиции. Знаеш, че само в ръководството за установяване на контакт с неизвестни форми на живот те са хиляда и осемстотин. Напразно! То е като да разговаряш с обикновен камък. А те все така долитаха и отлитаха, превръщаха се ту в едно, ту в друго, но винаги имаха очи, с които гледаха какво вършим. Накрая освободих целия екип, който се занимаваше с тях, хвърлих всички в разширението на базата и останах сам срещу скуланите. Имах предварително някои свои системи, по цели нощи съчинявах нови и опитвах, и опитвах, и опитвах… Дори в Космоса вървях подире им, с най-бързия ни космолет, но тия оранжеви облачета сякаш се разтваряха във вакуума.
Той си пое дъх, аз също.
— Докато най-после нещо като че ли се получи. Когато завършихме строежа на големия радиотелескоп и го пуснахме в действие, най-напред се опитахме да уловим следите от тяхното движение извън планетата. Нищо не уловихме, но само след няколко часа един от скуланите прелетя ниско над радиотелескопа, постоя над чашата му, огледа го и пусна нещо точно в центъра й. Можеш ли да си представиш радостта ни?
Можех, защото тая новина ме накара пак да се задъхам. Не знаех, че скуланите също са направили опит за контакт. Вероятно радиотелескопът най-после ги е убедил, че сме достойни за общуване с тях.
— Но защо не ни съобщихте? Такова събитие, пък ние…
— Искахме по-напред да разберем какво е. Съобщихме го секретно на Планетарния съвет. Бяха шепа доста безформени кристали. Веднага мобилизирах всички умове в базата и горе-долу узнахме от какво са — все познати ни вещества съдържаха. Разчетохме и структурата на кристалите, но повече нищо. Тогава решихме, че посланието, което ни пуснаха, бе разбило схемата си при удара в решетката на радиотелескопа, а ние не съумявахме да го подредим. Отново пуснахме телескопа да се върти на прием и отново прелетя скулан — същият или друг някой и пусна нова шепа кристали точно в центъра на чашата. Пак започнахме да ги сглобяваме и преподреждахме в милиони комбинации с помощта на електронните мозъци, и пак не получихме нещо смислено. Един ден обаче, както си се разхождах — сам, доста далеч от базата — и вършех нещо, което никому не доверявах, че върша, а то беше чисто и просто един отчаян опит да разговарям телепатично със скуланите, ей тъй, вървях си или заставах на едно място и им се молех: „Мили, мили мои, вие сте прелестни, вие сте умни, по-умни и по-могъщи сте от нас, защо най-после не повярвате, че ние също сме добри и не искаме нищо друго, освен едно разбирателство с вас…“, ей такива неща си бъбрех наум, когато над мен се появи оранжевото облаче и точно пред краката ми тупна шепата кристали. Този път в добре съхранена купчинка. Едва не обезумях от радост. Извиках специалистите и консервирахме купчинката. За по-сигурно на другия ден повторих на същото място телепатичния сеанс и получих същата порция в краката си. Така имахме вече една доказано насочена към нас тяхна проява, а това беше ни повече, ни по-малко форма на контакт, нали?
Предадохме схемата на двете по-запазени купчинки и на Земята. Не знам колко глави и електронни мозъци са умували над тях, но не закъсняха и разчитанията. От идиотски по-идиотски! И в базата всеки ден някой ми носеше ново разчитане. Един твърдеше, че ни съобщавали: „Опознахме ви, няма да пречим на вашата дейност. Контактът е труден, но и ние го желаем.“ Вятър желаели! Те дори престанаха да наблюдават какво правим. Все по-рядко се мяркаха около строежите и все по-често се застояваха около мен и над мен, когато се отдалечавах от базата. Явно бяха разбрали, че аз съм останал единственият, който търси разговора с тях.
Друг ми носеше пък точно обратно разчитане: „Престанете да правите това, което изграждате, и напуснете планетата!“ Трети доказваше, че подредбата на кристалите съдържала математическата картина на устройството на телата им. Рисунките му изглеждаха доста правдоподобни, защото някои кристални решетки, съединени с другите, даваха изображение, близко до техния птицеподобен или рибоподобен вид, но все пак си бяха повече плод на нетърпеливото му въображение. Повечето от разчитанията бяха мъгляви като пророкуванията на древните оракули: „Небесното тяло е летящо тяло, когато облакът слезе, звездата ще изгори“, или: „Началото е водород. Силицият е животът. Въглеродът е духът“, или „Бягайте от водорода, влезте в алуминия, магнезият гори бяло“…
Давам ти само примери, братко, да видиш безизходицата и мъката ни. Но аз грижливо събирах всички разчитания, отивах някъде далеч от базата и наум ги четях, не, изплаквах ги към небето: „Това ли искате да ни кажете, какво означава то? Защо все едно и също ни твърдите, дайте и други схеми, та чрез сравняване по-лесно да ги разберем!“
В отговор на това мое отчаяние веднъж един от скуланите, този път в рибоподобен вид, пусна купчинката си точно над мен. Така избарабани върху шлема ми, че се уплаших. Викнах му: „Глупак, що не внимаваш! Сега какво ще правя с посланието ти?“, защото то бе се пръснало от удара и се разпиля по целия ми скафандър. На другия ден обаче случката се повтори, на третия се потрети. Вече не минаваше ден да изляза от базата и някой скулан да не изсипе такава купчинка точно върху главата ми. Съвсем очевидно се целеха в мен, а първите два пъти не бяха ме улучили. Нервите ми се изостриха до крайност, започнах да се изпълвам с подозрения и някъде към петдесетия път…
— Да — вметнах аз. — Животът ти е станал доста еднообразен.
— Лесно ти е да се шегуваш — кресна ми той с чужда за характера му невъздържаност, — но я се постави на моето място! Представи си и цялата отговорност, която лежеше върху мен спрямо бъдещето на отношенията ни с тия същества, спрямо бъдещето на планетата!
— Прощавай — рекох. — Представям си го, разбира се, и ти съчувствувам, но ми се ще вече да не преживяваш толкова силно.
— Не може, братко, ще го преживявам и преживявам, докато съм жив. Дано не трае дълго.
— Стига глупости, разправяй какво стана!
— Изследвах ямките, които оставаха под тях, когато те кацаха някъде. В почвата им се съдържаха същите елементи. Подозирах ги, че те просто загребваха пръст и ме замеряха с нея. Но не беше това, разбира се. Първо, те бяха изгребвали такива ямки и при по-раншните експедиции, но не бяха хвърляли нищо по хората. Второ, веществата все пак бяха преработени, макар и в доста нечист вид — липсваха много съставки, липсваше и количество. И пак започнах да ги питам защо правят това, да ги моля, да ги заклевам да извършат и нещо друго, та да имаме база за сравнение в тяхното поведение спрямо нас. А те какво, мислиш, правеха в отговор на тоя мой вътрешен плач? Замеряха ме по главата с проклетите си кристали! Така един ден просто не издържах. Трябва да съм откачил за миг. В мозъка ми, за мен поне, е станало нещо необяснимо. Не помня дори защо този ден бях взел със себе си и бластера, защото иначе ние се движим там задължително невъоръжени, навярно съм искал като пуснат нещо и то падне невредимо в пръстта, аз веднага да го изрежа с бластера, заедно с околната почва, та да го запазя цяло. И ето, изглежда, в мига, когато съм усетил, че скуланът пак в шлема ми се цели, просто ми е причерняло пред очите. Не мога да кажа също дали наистина, макар и подсъзнателно, съм насочил бластера към него, или рефлективно съм вдигнал ръка да запазя главата си от удара, а съм натиснал спусъка случайно. Така или иначе лъчевата пушка си свърши работата и при скуланите. Съществото веднага се обгърна в оранжевия си облак, но после от него тупна с всичка сила край мен едно материализирано тяло. И не приличаше нито на риба, нито на птица, както преди, беше някакво двуметрово тяло, бих казал, нещо като гигантски червей, при който не можеш да разбереш къде му е главата, къде опашката. Плътта му се опипваше като твърда гума, беше много гореща. На Скула, знаеш, работим с голи ръце, нищо не уврежда кожата ни, скафандрите носим само заради кислородния запас. Та, искам да кажа, добре че потресението ми не трая дълго, познаваш ме, лесно си възвръщам хладнокръвието в опасни ситуации…
— Ти изобщо не го губиш — казах му. — Затова се и учудвам…
— И аз се учудвам — рече Виктор. — Но както виждаш… Веднага повиках на помощ трима от изследователите, като им наредих да оставят бластерите. Нямаше да позволя да се бием, ако другите скулани дойдеха за отмъщение. Войната трябваше да се избегне, дори с цената на няколко наши живота. Исках просто да отнесем съществото, за да го изследваме…
Не дойдоха повече скулани, но стана нещо друго. Тялото почна необикновено бързо да се разпада пред очите ми, изглежда тази тяхна променлива структура не издържаше в атмосферата и гравитацията. Направих няколко снимки и се видях принуден веднага да разгледам вътрешността на трупа, преди да бе се разпаднал окончателно. Настроих бластера за тънък разрез и опитах с надлъжна резекция. Оголих някакъв тръбопровод, нещо като черво и в долния или може би в горния му край открих купчинката, която то се готвеше да изсипе на главата ми. Крещях непрекъснато в шлемофона: „Бързо бе, хора, помощ, помощ!“, та да си мислят, че съм в беда. Нямах време да им разправям, мозъкът ми трябваше, за да наблюдавам какво имам пред себе си и какво се случва с него. А ония калпазани, но и те не са виновни де, базата беше далеч, като кацнаха с планетолета и отдалеч видяха, че съм жив и здрав и нищо не ме застрашава, почнаха още повече да се туткат. Докато свалят апаратурата си, докато дойдат, докато се поблещят на това, което виждаха, то се разпадна на прах, не и на прах, на атоми сякаш се разпадна, които се разлетяха из въздуха или попиха в почвата. Нито късче не успяхме да уловим и консервираме. Остана само купчинката кристали, която бе предназначена за главата ми.
— И не разбра ли те поне какво представляват? — запитах аз, защото той замълча така, сякаш бе свършил разказа си.
— Разбрах — отвърна Виктор и аз никога не бях виждал толкова тържествуваща злоба в лицето му. — Изпражнения! Чисто и просто изпражнения! В горния край на червото още се намираше от изгребаната пръст, в долния бяха се оформили отработените в тия кристали вещества. — И сякаш да се оправдае, добави с още по-зла усмивка: — Извинявай, но… три години да ти серат на главата, не може да не станеш накрая убиец!
Бях потресен:
— Но такива ли примитивни същества са? При тия им качества…
— Проста хранителна система не означава непременно примитивност. Може да означава и възможно най-рационална система. Ние като сме физиологически така сложно устроени, каква ни е ползата за духа? Само страдания и непригодност за Космоса!
— Значи продължаваш да ги смяташ за разумни същества?
Не биваше да задавам този въпрос, защото тържествуващата злоба в лицето му веднага се превърна в предишното отчаяние. Виктор захапа юмрука си да не изкрещи — не чух какво. Рекох бързо:
— И напуснаха планетата, така ли? Никой повече не ги видя?
Той кимна. Кокалчето на показалеца му бе посиняло от захапката.
Какво още можех да му кажа, какво повече можеше да ми съобщи и той? За да изчезнат веднага, тия същества значи са отлетели в галактическото пространство, отишли са може би на друга планета да си търсят непретенциозната храна, но едно бе повече от ясно: у тях липсваше нагон за насилие, щом при първия сблъсък с нашия агресивен разум са се оттеглили. Защото иначе при тия им способности за превръщания и придвижване във всяка среда биха намерили начин да се справят с нас. Но защо, притежавайки качества, каквито ние само във фантазията си приписваме на един галактически разум, защо тогава бяха се отнесли така към хората? Отговорът бе изчезнал заедно с тях, а въпросът щеше да си остане да тревожи човечеството в неговия по-нататъшен път из Вселената.
— Не те осъждам — рекох му и съвсем не бях уверен, че не го смятах виновен за едно, макар и неволно престъпление с неизмерими последици.
Той пусна кървясалия си показалец, злобата бе се оттеглила само в очите му.
— Сигурен ли си?
Познаваше ме, дяволът. Опитах да се защитя:
— Ще помоля да присъствувам на процеса. Навярно ще има все пак нещо като съд, нали?
— И какво ще кажеш там? Че съм добро момче, че аз това случайно, че гарантираш за мене…
Не знаех, разбира се, какво ще кажа, пък и едва ли някой изобщо щеше да ме пита — нямах никакви основания да бъда свидетел в такъв един съд, който навярно нямаше да бъде и истински съд, а по-скоро разследване, със съответните изводи: преместване на по-малко отговорна работа, психиатрично лекуване и така нататък, но позорът на Виктор положително щеше да остане в паметта на човечеството по-високо и от позора на един Херострат.
Изтърсих първата глупост, която ми хрумна, само за да олекотя момента:
— Ще им кажа, че си защитил честта на човечеството.
— Виж, за това не бях се сетил — злобно прихна Виктор. — Хайде, върви си! Можеш вече да спиш спокойно, след като знаеш, че честта ти е била защитена!
И тръгна към вратата за вътрешните помещения на карантинния сектор с грохналата походка на оня страдащ от безсмъртието си хилядогодишен старец-призрак от приказката, която бях чел в своето детство.
* * *
Не по-малко потресен от този разказ бях и аз. Малко е да се каже потресен — бесен бях. Помъчих се обаче да запазя спокойствие.
— Слушай, бухале електронен, не ти разрешавам такива гаври! Човекът никога не е седял като посран пред неизвестното. Ако му се случи нещо такова, ще иде в банята, ще се окъпе и отново ще тръгне срещу него с чисто сърце и чисти ръце…
Очите му обаче ме гледат така невинно, сякаш никога не се е подигравал с толкова святи за нас неща.
— И как изобщо си устроен ти, бе? На игровия принцип съчиняваш — добре, но кой те научи да си играеш така със сериозните неща? Защо веднъж не ми извади една светла, радостна ситуация, в която човекът да блесне с истинското си достойнство на висше творение на природата? Почвам да те подозирам в нещо много лошо, ще знаеш! Какво искаш да кажеш с това, като ми рисуваш тия скулани бухалоподобни? Себе си ли виждаш в тях, понеже аз те наричам бухал, за себе си ли намекваш?
Впрочем, ако искаш да кажеш, че също като тях все така ще се изхождаш върху моите чистосърдечни замисли, благодаря ти за откровеността. И сбогом! А ако се опитваш пък да ми внушиш, че си като тях загадъчен и непостижим, пак ще ти кажа сбогом. Машина, която си е въобразила, че стои над човека, е точно толкова глупава и вредна, колкото всеки човек, който се смята за по-умен от човечеството. Да не би при програмирането да са ти втълпили ония самонаплевателски фантасмагории на някои футуролози, дето разправят, че човешката цивилизация, щяла да прерасне или да бъде заместена от машинна? Не, драги! Природата нас е създала, за да се самопознава, а вие сте само епизодични наши помощници, наше творение сте, не на природата. Единствено нам тя е възложила тази вечна и неизчерпаема мисия да превръщаме непознатото в познато. И откакто е тръгнал на два крака, човекът все това е правил и все това ще прави. Както властно и неудържимо е опознавал и овладявал своята планета, така устремно ще шествува той и в Космоса, воден от своя нагон към безкрая. Защото крайната свобода за човечеството, това е безкрайността на Вселената. И няма в нея непознаваеми за нас неща, има само още непознати. А ако искаш да знаеш, най-непознатото нещо за човека си остава самият човек…
Ето такива и още един куп други гневно патетични думи наприказвах аз на своя компютър, преди да го изключа с един удар върху клавиша.