Любен Дилов
Пропуснатият шанс (3) (Из съчиненията на моя компютър)

Пророчицата

Днешната наука гледа с недоверие на ясновидството, но в немалко отделни случаи тя определено греши. Касандра, малката дъщеря на троянския цар Приам, действително умееше да вижда бъдещето. А има ли нещо необикновено в това — колко врачки по света и днес си вадят хляба от тоя древен занаят! Вярно, повечето от тях са спекулантки, но сред тях се срещат и жени с действителни пророчески дарби.

Обикновено това са неуки, понякога дори слепи жени, което също не изглежда случайно. Вероятно обремененият от културата мозък губи своите прорицателни сили. Та и остава ли ти време сам да видиш нещо в бъдещето, когато радиото, телевизията, вестниците непрекъснато те заливат с предсказания за него! Друг е въпросът дали това е свръхестествена дарба, както са смятали в древността, или е пракачество на човешкия мозък, което постепенно е закърнявало с неговата еволюция, както апандиситът ни. Защото безспорно е, че някога ясновидството е било по-често срещано явление и макар да са му приписвали божествен произход, хората са се отнасяли към него както към нещо нормално. Докато днес един истински пророк, който не си служи с никакви технически пособия — нито с утайка от кафе, нито с карти, нито с астрологически пресмятания или поне със средствата за масова информация, а ей тъй изказва пророчествата си направо по улици и площади, не би умрял от глад само ако овреме го затворят в лудницата. Цивилизацията си иска своите задължителни атрибути.

С Касандра обаче нещата бяха усложнени от някои обстоятелства. Троянци не й вярваха не защото не вярваха в ясновидството, а защото около нея витаеше легендата, че самият Аполон я е прокълнал да не й вярват. Аполон се бил влюбил в младата й красота, но Касандра го отблъснала. Тогава той я надарил с дарбата да предсказва бъдещето, а едновременно с това изрекъл проклятието никой да не й вярва.

Ако анализираме тази легенда, ще видим пълната й несъстоятелност. Първо, за древните хора Аполон е бил бог на слъцето, на яснотата, на реда и на изкуствата. Наричали са го още Стрелецът, защото той е въвеждал реда направо с огнените си стрели: убива четиринайсетте деца на Ниоба, понеже се била присмяла на майка му, убива Марсий, защото свирил на арфа не по-зле от него, и така нататък. Оттук е видно, че един макар и много суетен, но иначе простодушен и праволинеен бог, който така лесно се хваща за лъка, едва ли ще си послужи с толкова усложнено и изтънчено в своята жестокост наказание — да създаде пророк, комуто никой да не вярва. И второ: в нито един друг мит не се среща жена, която да е отказала на някого от главните богове. Защо Касандра ще прави тук изключение?

Многобройните авантюри на Зевс, при които той се е маскирвал, за да прелъстява земни жени, не се дължат на тяхната съпротива, а защото по онова време вече доста се е спекулирало именно с тяхната податливост. Мнозина обикновени граждани са се опитвали да се представят за богове, та жените постепенно станали недоверчиви, а и съпрузите им били все по-малко склонни да повярват, че именно тоя или оня бог е вкарал поредното дете в дома им. Подобен е всъщност случаят и с Касандра.

Тя още от малка проявяваше своите ясновидски способности, но с тях само ядосваше родителите си и братята си, като веднага им съобщаваше какви резултати ще дадат техните глупави постъпки. Касандра растеше хубава, но необичана, защото трудно е, дори за родителите, да обикнат едно толкова устато момиче, което непрекъснато изрича неприятни истини. Години по-късно, когато тя беше поиздула вече пазвата на туниката си, а наедрелите й ханшове бяха вдигнали самата туника още по-нагоре, тя продължаваше да се шляе из Троя все така самотна, защото ергените се плашеха от грубата й откровеност. Само веднъж я пожелаха сериозно. Главният жрец на Аполон, който най-добре знаеше как стоят нещата с ясновидството, я завари в празния храм и опита с гръмовни приказки и благовонни илюминации да се представи за бога, комуто служеше, но младата ясновидка го позна и зверски ухапа лъжебожествената ръка, която настояваше да се вмъкне под туниката й.

За да предотврати скандала — момичето беше царска дъщеря, жрецът веднага обяви публично, че тя е отблъснала самия Аполон и той я е прокълнал никой да не вярва на думите й. А хората естествено повярваха на жреца, не на неприятното остроезично момиче, което напразно им разказваше истината за случая.

След този ден самотата на Касандра стана двойно по-страшна. Мъжете вече съвсем не я поглеждаха — щом бе отказала на самия Аполон, значи за тях нямаше никакви шансове. Презряха я и жените. От завист, разбира се: да откажеш не на кого да е, а на най-красивият от красивите, на Слънцеликия! Пък и ако всички почнат така да отказват на боговете, докъде ще се стигне? А цялото й семейство окончателно я намрази, загдето бе му попречила да се сроди с Олимп.

Естествено бе в отговор на такова отношение Касандра да се озлоби към троянци. Но и прорицателските й способности се изостряха, защото известно е, че тъкмо самотата обогатява и наблюдателността, и силата на ума, и познанията за хората. Ето защо тя почти сладострастно предричаше края на славната Троя.

Още в началото тя казваше на брат си Парис: „Парисе, иди, иди домъкни оная хубостница в Троя, че да ви гледам после резила!“ И не можеше да се разбере точно окуражава ли го, или го предупреждава. Но все едно никой не я слушаше.

Виж, Хектор, единствения от рода си, когото обичаше, тя предупреди съвсем недвусмислено, не с неясните приказки на другите ясновидки:

— Бате, не излизай срещу Ахил. Ще те утрепе Пелеевият, повярвай ми! Ще те утрепе и като куче ще те влачи около Троя.

Хектор беше не само силен и умен, но и добросърдечен, затова не й отвърна като другите („Я си затваряй калната уста.“), а кротко й каза:

— Знам, сестро, но дългът го налага. С какви очи ще гледам после народа си! — И добави с тъжна насмешка: — Пък и ти каква пророчица ще си ми, ако това, дето го казваш, не излезе вярно! Нали Аполон така те е проклел, ти да казваш истините, пък ние само да не ти вярваме.

След като Хектор загина, нищо вече не свързваше Касандра с родния й град. Тя се катереше по стените му, сякаш пияна от нетърпението си, гледаше към лагера на гърците и караше войниците да й показват кой е Агамемнон, кой е Аякс, Малкия или Големия, и кой е Одисей, който щеше да вкара гибелния кон в Троя. Тя не беше сляпа, както най-добрите храмови ясновидки, но все пак беше доста късогледа и не можеше от толкова далеч да разпознае прославените герои, та си изкарваше яда на бедните войници:

— Е, те тия ще ви видят сметката! Хич не си въобразявайте, че нещо ще направите! Боговете отдавна са го решили.

Приам, царят, се видя принуден да изолира дъщеря си, за да не обезверява и разлага войската му. Той нареди да я затворят в храма на Атина, с надеждата, че тя най-после ще поумнее, като поседи при богинята на мъдростта. Обзаведоха й едно уютно ложе в адитона — онова най-свято място в храма, достъпно само за главния жрец; на него възложиха и да се грижи за прехраната й.

Касандра не се възпротиви. Тя знаеше, че краят е близо и искаше да се подготви за него. Грижеше се за тоалета си, опитваше се да надникне в собственото си бъдеще и очакваше ония — както бе се сторило на късогледите й очи — великолепни герои да я измъкнат завинаги от самотата й. Затова щом виковете, писъците и отблясъкът на пожарите стигнаха до свещения адитон, тя бързичко се донагизди и излезе на стълбището. Нямаше кой да я спре, защото жреците, предупредени от своята богиня, бяха се изпокрили.

Гърците уважаваха чуждите храмове, пък и имаше достатъчно плячка в околните къщи, та никой не й обърна внимание. Като я гледаха да стои усмихната, с венец на главата, войниците я смятаха за луда или за жрица, което често пъти биваше едно и също, а на жрици се посягаше само в краен случай. И бързо отминаваха, заети с опожаряването на града.

Ядосана, Касандра се канеше вече да заподвиква и на тях разни страшни предсказания, когато най-после един от бойците се спря в подножието на храма. Бе зяпнал от изненада пред толкова хубост и такова ведро спокойствие сред околните ужаси на загиващата Троя.

Касандра го повика с ръка. Той така пламтеше от огъня на битката, че сигурно всички бълхи бяха избягали от богатите му доспехи. Явно не беше обикновен войник.

— Кой си ти? — запита го тя.

— А-а-якс — позаекна момъкът, объркан от внезапния въпрос, последвал благосклонния й повик. На победителя се полагаше да пита така, не на победените.

— Аякс? — зарадва се Касандра. — Малкия навярно!

Той потвърди още по-смутено и това по майчински я затрогна — момчето сигурно бе отрасло с чувство за малоценност край големия си съименник.

— Влез да си починеш — каза му тя. — Ще ти налея вино. Изстудено е. Пък и в адитона е прохладно.

— Но коя си ти? — успя най-после да изрече смайването си Малкия Аякс.

— Дъщеря съм на Приам.

— На Приам? Но какво правиш тук, защо не се спасяваш?

— Чакам те — чаровно му се усмихна тя, хвана го за ръката и го поведе в храма.

Той се опомни чак в адитона, когато тя почти го събори върху царски застланото ложе.

— Откъде знаеш, че аз…

— Аз съм Касандра — отвърна тя и веднага осъзна грешката си, защото той се изплаши. Явно клеветата на жреца бе стигнала и в лагера на гърците. Побърза да го успокои: — Не бой се, пий! Пийни си от това винце. Вие нямате по-хубаво.

Тя грациозно вдигна ритона над лицето му, отпуши дупката в козето краче и виното шурна. Ще не ще, героят трябваше да си отвори устата, ако не искаше то да напълни доспехите му.

След като изгълта половината ритон, победителят наистина се успокои.

— И защо си ме чакала?

Касандра свенливо спусна дългите си мигли.

— Да ме изнасилиш.

— Да какво?… Аз?

— Нали знаеш, че виждам в бъдещето? Видях го вече. Така ще пише и в историята на Троя: че Аякс е изнасилил Касандра.

— Кой Аякс? Ма… ма…

— Малкия! — потвърди ясновидката.

— Чакай — спря той ръката й, която пак надигаше ритона. — Амиии… щом вече си го видяла, може и да не го правим, а?

— Не може — строго отвърна Касандра. — Такава е волята на боговете.

— Ама тука ли? В храма? Какво ще каже Атина?

— Каквото ще каже, казала го е вече. Пий! Пий, да се съвземеш!

Виното беше сладко и силно; Касандра не бе го разредила с вода, както правеха гърците. А след цял ритон такова вино веднага почваш да гледаш по-смело и на хората, и на боговете.

Малкия Аякс нямаше голям опит в изнасилванията. Дори бе си наумил, щом влязат в Троя да се поупражни с някоя и друга троянка, но така се увлече в преследването на противника, че забрави решението си. Въпреки това нещата, общо взето, се получиха. Той поне беше доволен.

Както всички момичета обаче, Касандра остана разочарована от първия си досег с мъжа. И докато той дремеше блажено на рамото й, тя си мислеше с пророческа трезвост, че Малкия Аякс е твърде млад и сигурно не ги умее още тия работи. Пък и какво ли бъдеще щеше да й предложи той? Тя е царска дъщеря, не биваше да се хвърля в ръцете на разни хлапаци. И тя решително го събуди:

— Хайде, геройо, върви да се биеш!

На него не му се сражаваше вече и той викна възторжено:

— Ей, ама ти ми се хареса, знаеш ли! Аз ще те взема за наложница.

Касандра изобрази най-трагичното примирение, на което бе способно лицето й.

— Не може, мили. Ще ме вземе Агамемнон.

— Откъде накъде! — възбунтува се младата кръв на Аякс. — Аз пръв те видях.

— Така ще стане — повтори тя в ясновидски унес.

— Ама ти и това ли видя?

— Ъхъ — кимна тя, досадена от глупостта му. — Иди го доведи!

— Как пък не! Аз да ти го довеждам! — рече гордо младият пълководец.

— Глупчо, като разпределя плячката, ще ти отдели повече.

— Теб искам! Не ми трябва друга плячка — пламенно й заяви той.

— За какво съм ти, да ти предсказвам все лоши неща ли?

— Но това, което одеве ми предсказа… — ухили се Аякс и й намигна.

— За теб може да е хубаво, за боговете може да е лошо.

— Дай тогава поне още веднъж, щом така и така…

— Не бива. Атина ще се разсърди.

— Щом първия път не се разсърди…

— Ще те погуби, ти казвам! — опита тя още веднъж да го отклони.

Аякс обаче изръмжа страховито, както ръмжеше, когато се хвърляше в боя, за да сплаши противника, и зверски я награби. Сега изнасилването излезе почти истинско и повече й се хареса, но Касандра си остана неумолима. Когато той, потен и възторгнат от себе си, извика самодоволно: „Е, хайде, богиньо, сега вече можеш да ме погубиш!“, тя му рече с плашещо спокойствие:

— Не бързай, и това ще стане.

— Ти… сериозно ли?

— Сериозно, мили.

Младият герой панически застяга многобройните каишки на бойните си доспехи.

— Почакай — рече тя, размислила. — Ти ще ме заведеш при Агамемнон. Пленил си ме и ме отвеждаш като подарък за него. За теб ще е по-добре така.

И облече нова, неизмачкана туника, заоправя косите си.

— А него Атина няма ли да накаже? — попита я младият герой, следейки със суеверен страх сластните движения на тялото й.

— И него ще накаже — отвърна тя равнодушно.

— Ще те заведа тогава — възрадва се Аякс.

Агамемнон, предводителят на обединените гръцки войски, ги прие в царската си шатра, мерейки парадните си одежди, защото се готвеше за отпразнуването на победата. Макар в брадата му да се къдреха множество бели кичури, а бронята да бе изкована по издутата дъга на корема му, той носеше още много сила в себе си; беше горд, самоуверен и действително царствен. С такъв мъж не можеше да се пропадне.

След като изслуша рапорта на Малкия Аякс, той сдържано му благодари и каза, че ще има предвид неговото старание и храбростта му в боя. Очевидно и той знаеше за мнимото й проклятие, защото не показа никаква радост от подаръка. Това пролича и в доста хладното му обръщение:

— Мила Касандра…

Не забравила потеклото си, тя го прекъсна не по-малко царствено:

— Нека останем насаме, царю!

Агамемнон се посмути от дръзкото поведение на пленницата. Не му се и щеше сам да решава съдбата на царската дъщеря, но Аякс с видимо облекчение побърза да се измъкне от шатрата, още преди да бе го освободил.

— Мило момиче… — започна още по-хладно царят на Микена.

— По волята на боговете вече не съм момиче — пак го прекъсна Приамовата дъщеря, която никак не умееше да си затваря устата. Но все пак поне не се впусна в подробности.

Агамемнон съвсем се обърка:

— Е, щом е така… Впрочем друго исках да кажа, това си е твоя работа… — Той се ядоса над собственото си смущение и доста нецарствено извика: — Добре де, какво ще те правим пък теб сега? Дъщеря на Приам си, да те вземат мътните!

Касандра го прикова с пророчески поглед.

— Ти ще ме вземеш.

— Ааа, не! Тая няма да стане — замята се той из шатрата си. — И без това приказват, че много плячка съм взимал за себе си. След оная конфузна история с Бризеида и Ахил…

— Не ти ли харесвам? — запита го тя кокетно.

— Харесваш ми, но… Пък и доста ти е лоша славата.

Тя кипна, от което стана още по-хубава.

— Чуваш ли се, Агамемноне, какво говориш? Една дарба, дадена ми от самия Аполон, да носи лоша слава? Ох, дано да не те е чул Слънцеликия!

Агамемнон уплашено погледна към тавана на шатрата.

— Ама аз…

— Да смятаме, че не си го казвал — великодушно му прости Касандра. — Хайде, вземай ме! И да не си посмял да помъкнеш други робини, защото Клитемнестра ще те убие.

Той още по-нецарствено отстъпи пред нейната властност:

— Такава ли е волята на боговете?

— Ъхъ.

— Кажи нещо повечко де! Какво са намислили за мен?

Касандра си пое дъх и за пръв път съзнателно излъга. Не се оказа толкова трудно, колкото бе си мислила, защото боговете още не бяха й съобщили нищо определено — нито за Агамемнон, нито за собствената й съдба.

— Ти ще бъдеш много щастлив с мен. Царството ти ще стане богато, а народът ти ще живее в мир. Ще стигнеш до големи почести и дълбоки старини.

Така предричаха циганките по пазарищата, но в своето усамотение Касандра бе прозряла, че истините носеха само враждебност и самота. Тя бе се убедила, че троянци не й вярваха не заради лъжливото проклятие, а защото хората изобщо не обичат да им се предсказват лоши неща. Дори когато сами виждат безрадостното си бъдеще — та единствено глупаците не разбираха, че Троя не ще издържи обсадата! — те много се огорчават, ако друг им го посочи и инстинктивно предпочитат да не му вярват, да се самоуспокояват.

Резултатът потвърди нейното ново прозрение. Агамемнон я огледа с други очи и никак не му беше трудно да повярва, че ще му е хубаво с нея. Касандра беше красиво момиче. Е, по волята на боговете, вече не момиче, но срещу волята на боговете не се върви, особено когато те са благосклонни към теб. Пък сега те явно бяха благосклонни. И с голяма победа го дариха, и ето каква жена му изпратиха в шатрата!

По настояване на Касандра той раздаде на офицерите и войниците другите свои робини и наложници, които разсейваха царствената му скука по време на дългата обсада на Троя, и не сбърка. Веднага си спечели нова популярност и славата на справедлив главнокомандуващ. За Касандра никой не му завиждаше.

Царица Клитемнестра обаче, чакала вярно толкова години мъжа си, никак не се зарадва, че сред докараната от него огромна плячка се намираше само една робиня. Тя предусети, че една робиня винаги ще е по-опасна от цял харем и не се излъга. Още след първото си посещение на вежливост при царицата цар Агамемнон отново се оттегли при робинята си, която умееше да да му нашепва такива ласкави и радостни неща. Пък и живялата в проклятие жена, зажадняла за обич, не беше като другите скучно покорни наложници. Царската й кръв бушуваше, по царски ненаситна, и Касандра с омайваща алчност умееше да взема от него своето си.

Но Приамовата дъщеря знаеше, че тук не е Троя, където все пак можеше да си приказва, какво си ще. В Микена тя не биваше да си създава врагове, затова първата й работа бе да пресрещне царицата в един от коридорите на двореца и да й поговори със страдалческо откровение:

— Царице моя, аз не съм тука нито по своя воля, нито но волята на твоя Агамемнон, който съвсем е пропилял мъжките си сили край стените на Троя. Не се гневи на боговете, те за добро са го наредили така. Искаш ли да ти открия какво ми казаха за теб?

Коя царица, колкото и горда да е, не желае да узнае бъдещето си?

— Към теб отдавна се е запътил един млад и хубав, и умен мъж — каза й Касандра. — Ти ще бъдеш безкрайно щастлива с него, в едно щастливо процъфтяващо царство. А главното е, че Агамемнон нищо няма да забележи. Боговете съвсем са го заслепили.

Щом мрачните прокоби на троянската ясновидка се сбъдваха, защо да не се сбъднат и хубавите й? — рече си Клитемнестра и побърза да отвори най-после сърцето си за младия Егист, който отдавна я ухажваше.

След като се справи с царицата, Приамовата дъщеря излезе и пред народа.

— Народе на великата Микена — обърна се тя към него на площада, — по волята на боговете сега аз съм и твоя робиня. Ти знаеш още, народе, че аз предсказах гибелта на собствената си Троя и че говоря само онова, което ми доверяват боговете. Не повтаряй, народе на Микена, грешката на троянци, които не ми вярваха и затова бяха победени. Чуй сега какво ми казаха боговете за тебе! Ти имаш един велик цар и една велика царица. Ти ще живееш все по-богато и по-охолно в едно царство, пред което ще треперят всичките му врагове. Чака те много радост и веселие, народе мой!

И народът прие с акламации своята нова пророчица. А имаше и основание да й вярва, защото наоколо наистина цареше радост и веселие. Плячката от Троя още не беше изядена. Доволни бяха от речта на Касандра и в двореца. Дори я помолиха по-често да се явява пред народа, понеже всички добри певци бяха загинали в Троянската война, доблестно поддържайки духа на войската, а по-хитрите от тях още не бяха се върнали.

През деветте години лентяйство под стените на Троя обаче мъжете на Микена бяха се отучили да работят и веселието продължи твърде дълго. По подобие на своя цар, те се затваряха с троянските си робини и гуляеха на поразия. Така придобитото с толкова кръв и мъки бързо се стопяваше, а новото не можеше да се роди, защото нямаше кой да го засее. В ония години именно започна и упадъкът на критско-микенската култура, от която днес толкова се възхищаваме.

Касандра усърдно проповядваше по площадите:

— Ето, вие живеете все по-добре в духа на Слънцеликия и скоро ще станете богоравни по ум и хубост. Скоро ще откриете и Златното сечение в изкуството. Така ме увериха боговете. И тогава пред вас ще се разтвори едно още по-светло бъдеще…

Но златото в държавната хазна беше се стопило. Цените на пазара неудържимо нарастваха, хлябът ставаше оскъден, а в пристанищата рядко вече се отбиваше търговски кораб, защото нито имаше какво да купи, нито кому да продаде нещо.

Недоимъкът накара микенци да отворят гладната си уста и колкото повече Касандра го уверяваше, че настоящето му е добро, а бъдещето ще бъде още по-хубаво, толкова по-силно псуваше този странен народ, създал една от великите култури на човечеството. Но гласът му не достигаше до цар Агамемнон, заглушен от сладостното чуруликане на робинята му. Той по прежнему беше щастлив с нея и не забелязваше, че е останал единственият щастливец в царството си.

Само веднъж настроението му бе помрачено за няколко мига.

— Донесоха ми — каза й той тъжно, — че оня славен момък, чиято благословена ръка те доведе при мен, е загинал.

Касандра бързо го успокои:

— В морето, нали? Знаех си, че така ще стане.

— Но защо не ми каза — неприятно се изненада Агамемнон. — На мен поне можеше…

— Защото ти щеше да го убиеш. Той ме изнасили в храма на Атина и тя го наказа. Аз го предупреждавах, но като все не искате да ми вярвате, кой ви е крив?

Първата реакция на царя беше съвсем войнишка:

— Глупак, изнасилва ли се в храм! — После Агамемнон отново прегърна своето непомрачено щастие, окончателно осветено от боговете чрез това наказание над насилника. — Вярно, щях пък аз да го осъдя, защото си царска дъщеря, и защото в храма. Така щях да попреча на Атина и да се провиня пред нея. Умница си ми ти, Касе, голяма умница си ми!

Освен него обаче отново никой не вярваше на Касандра, че Агамемнон е мъдър цар и че държавата му пращи от сила. Съседите вече точеха мечове и стягаха бойните си кораби. Научили за това, Клитемнестра и Егист силно се обезпокоиха, че в своето старческо оглупяване той ще провали и тях, не само царството си. Отначало те често се опитваха да го склонят да изгони пакостливата пророчица, която само настройваше с приказките си целия народ против двореца, и отново да се заеме с управлението на страната, но той им отвърна гордо:

— Тя никога и никого не лъже, само дето е прокълната, горката, да не й вярват. Но аз й вярвам! Аз единствен съм достатъчно могъщ, та да мога да се възправя срещу проклятието.

Тогава двамата с общи усилия заклаха могъщия цар Агамемнон — в банята, където човек винаги е достатъчно омекнал. Оттам Клитемнестра веднага изтича при омразната троянка.

— Клите, сестро — опита се да я спре Касандра. — Не такава смърт са ми определили боговете. Ще си изпатиш.

— Не ме интересува каква смърт са ти определили, проклетнице! — извика Клитемнестра и заби още кървавия меч в гърдите й.

Ето така загина клетата Касандра, която всъщност не искаше нищо друго, освен, като всяка земна жена, да си уреди някак живота, да се приобщи към хората. А той, както се убедихме, съвсем не по волята на боговете протече и завърши толкова трагично.

Нататък събитията са по-добре известни на днешната наука. Най-после богът на реда и изкуствата Аполон се намесва. Той нарежда на Орест да убие майка си, та да отмъсти за Агамемнон и Касандра, а най-вече — да си вземе полагащата му се корона, след което го и пречиства от греха. После всичко си потича отново според действителното предначертание на боговете.

И вече нищо не пречи на гърците да открият Златното сечение на хармонията.

* * *

Странен е този компютър — как всичко обръща наопаки! Всъщност това е може би истинският принцип на демитологизацията и на реализма. Нали, както са ни учили в училище, реализмът не бивало да се задоволява с видимата страна на нещата, а диалектически да ги преобръща, за да покаже и опакото им. Да, харесва ми тази негова палава дързост, но още се боя да не се крие зад нея и лекомислие. Съчиняващият му блок бил работел на принципа на игровите автомати — вярно, в основата на всяко изкуство лежи и играта, но съвсем не незаинтересуваната игра, както е твърдял някога Оскар Уайлд, а по-скоро древната ритуална игра, в която винаги е било заложено определено искане, молба, надежда или славословие и благодарност.

— Добре — казвам му. — Дотук — добре! — както рекъл падащият от двайсетия етаж, минавайки покрай десетия. И с Касандра горе-долу постигна разбирането ми, че ясновидецът винаги е трагична фигура, че Приамовата дъщеря си е била една нормална човешка душица, която напразно е търсела спокойно място сред вечно враждуващите светове. Нека обаче приключим със старите вицове, като тоя, дето току-що ти го разказах. Дай да те видя сега и в съвременната тема! Не зная какво е заложено в твоите паметни и съчиняващи блокове за днешното наше време, но у мен като че ли най-дълбоко е заложен копнежът по добрия човек. А с нарастването на отчуждението този копнеж май става все по-силен и всеобщ, та… полезно е да го изразим, а! Нали изкуството е и себеизява. Но да не ми пробуташ нещо ала Фройд, хей! Не съм негов привърженик.

Наскоро ми разказаха една история, може да е и анекдот. Дошъл при Фройд някакъв мъж и възторжено му рекъл: „Докторе, обзет съм от един неудържим стремеж да правя добрини на хората!“. „Да, млади човече — отвърнал загрижено Фройд, — веднага разбрах, че сте садист.“

Такива работи, драги компютре, да ги нямаме! Не ми е известно какви концепции и формулировки за добрия човек са програмирани в теб, то изобщо е трудно да се каже какво точно представлява той в следхристиянската епоха и все пак около нас е пълно с хора, които бихме могли с достатъчно основание да наречем добри. Това са обикновени мъже и жени, които все още обичат ближния си, все още са способни на саможертва, все още вярват в красотата на живота и според възможностите си правят нещичко за нея. Такъв един герой ми се ще да видя: обикновен труженик, чист и светъл в помислите си, възторжен и самоотвержен строител на бъдещето. Но да го видя в далечния героизъм искам, защото другият тип герой е по-лесен и често е твърде двусмислен в най-интимната си мотивация и в стойността си. Не бързай, ще ти дам сюжета.

В нашия квартал имаме една градинка, мъничка такава, крива. Пет години стои утъпкана, грозна, мисля, че ако бяхме се събрали ние, жителите на квартала, за един ден щяхме да я оправим, но на̀, не се събрахме. Намери се обаче едно момче, Петър Сираков се казва, ОФ-деятел, разтича се, ходи по разни учреждения и я оправи. Вярно, ние после отново я изпогазихме, но момчето пак не загуби вяра в хората и в красотата. Ето ти една съвсем обикновена днешна, нашенска историйка, хайде, опитай се да ми я разкажеш, както се казва, със свои думи. За повече конкретност и заради символа на красотата, който искам да вложиш в нея ще я наречем.