Любен Дилов
Пропуснатият шанс (12) (Из съчиненията на моя компютър)

Пропуснатият шанс

Смяташе се доскоро, че великите самотни откриватели са изчезнали едва ли не още в началото на двайсетия век и се подвизават вече само в лошата научна фантастика, защото тайните на природата ставаха все по-труднодостъпни и налагаха обединените усилия на стотици умове и машини в могъщи научни центрове. Към края на втората научно-техническа революция обаче нещата се промениха. Биокомпютрите станаха достъпни почти за всеки джоб, информационните банки предлагаха своите знания за стотинки, цели лаборатории се даваха под наем срещу минимални такси, а с развитието на движението „Направи си сам“ на пазара се появиха всички възможни уреди и части за апарати. Ето така отново стана възможно гениалният ум да си се затвори в къщи и да си откривателствува колкото си ще.

Един от тези усамотени гении беше и Самуел К. Светов. Макар и завършил само техникум по биомеханика, той притежаваше необикновена проницателност и едисоновски всестранна конструкторска дарба. С тях би извел на челни позиции всеки научен институт, но той не потърси място там по причини от мирогледен характер. Според него научните институти създаваха фатално погрешни взаимоотношения между природата и човека, а с това подготвяха — ни повече ни по-малко — самата гибел на човечеството.

Впрочем всеки по-малко безгрижен човек би могъл да се съгласи с подобен възглед, дори и да не притежава проницателния поглед на Сам К. Светов. Защото… какво толкова полезно извършваха тези научни институти? Първо, те създаваха все по-чудовищни средства за масово унищожение. Второ, в резултат на тяхната изобретателска дейност природата все повече се замърсяваше и деформираше. Трето, храната, която те предлагаха на хората, ставаше все по-отровна, и четвърто, най-хуманните уж от тях, медицинските, под прикритието на своя хуманизъм, умъртвиха окончателно естествения подбор сред хората, позволиха на всеки генетичен дефект да оцелее и да даде потомство, а по този начин тласнаха човечеството към още по-бързо израждане. Сам К. Светов можеше да изброи и пето, и шесто, и седмо, но той знаеше, че с думи и пророчества човечеството не бе оправило нищо досега и все така ще си върви в своя погрешен път. Ето защо той и в себе си категорично отказа да постави своите изключителни дарби в служба на това именно човечество. Прогони своята миловидна, но доста бъбрива жена, заключи се в малката си къща в края на града и се зае да изобрети едно единствено нещо — трансмутатора, казано на простонароден език: машината на времето.

Науката отдавна бе доказала, че машината на времето е невъзможна, както е невъзможен и вечният двигател, но нали, струва ми се, още Айнщайн разкри тайната на гениалните открития: появява се някой млад невежа, който не знае, че това, което възнамерява да направи, е невъзможно, сяда и го прави. При Сам К. Светов нещата стояха малко по-иначе. Той не беше нито толкова млад, колкото е бил Айнщайн, когато е създал своята теория на относителността, нито като него невежа. Но в случая пък тъкмо тези две изключения от правилото му помогнаха да реализира своя проект.

Ако беше млад, нямаше след дълги размишления върху бъдещето на човечеството да стигне до извода, че то всъщност няма никакво бъдеще. Нямаше естествено да се роди тогава у него и идеята, че единственият шанс за планетата би представлявала машината на времето, с която да се извършат съответните корекции в нейната история. Ако не притежаваше пък необходимата техническа ерудиция, не би успял да конструира един толкова сложен апарат. Защото известно е, че машината на времето не е някаква прахосмукачка, която отпред да те всмуче и да те изхвърли назад във времето, макар принципът й на действие да не е кой знае колко по-различен от този на прахосмукачката.

За разлика от Айнщайн, комуто са били необходими само лист и молив да направи откритията си, тук се намесваше и трето важно условие: парите. Но и те не бяха проблем за Сам К. Светов. За да събере нужните средства, му помагаше един от многобройните парадокси в развитието на човечеството. Колкото повече се разгръщаше движението „Направи си сам“, толкова по-трудно ставаше да си намериш човек, който да ти поправи водопроводния канал или телевизора, толкова по-скъпи естествено ставаха и техническите услуги, та един универсално надарен майстор като Сам К. Светов печелеше два пъти повече от всеки лауреат на Нобелова награда. В замяна на това пък той живееше изключително скромно, подчинил целия си живот на своята спасителна мисия.

Работеше при пълна тайна не защото се боеше от конкуренция — той знаеше, че всеки технически грамотен човек би се изсмял, ако научеше с какво се занимава. Боеше се от целокупната самозаблуда, от всеобщото невежество на човечеството. Узнаеше ли какво той възнамерява да предприеме със своята машина, човечеството сигурно не би се посвенило да посегне и на живота, и на изобретението му. Ето защо той бе оградил просторния двор зад малката си къща с триметров бетонен зид, а вътре бе пуснал да се разхождат своите единствени приятели — два охранени дога.

Кучетата само изглеждаха свирепи; те имаха същия кротък нрав като своя господар, но Сам К. Светов бе ги свързал с едно остроумно свое изобретение. Достатъчно бе догът да изръмжи подозрително, миниатюрният предавател в нашийника му включваше мигновено десетина скрити из двора устройства, които започваха така зверски да лаят, сякаш дворът бе пълен с глутница озверени песове, и твърде успешно пазеха от съседските очи готовия трансмутатор.

Сам К. Светов бе проверявал и действието му, отскачайки два-три пъти някъде в Централна Африка, около три милиона години назад, тоест във времето и мястото, където според последните твърдения на науката се е родил човекът. Трансмутаторът работеше безотказно. Оставаше още да бъде зареден с необходимите битови принадлежности, но Светов не бързаше, преценявайки всяка вещ с оглед на действителната й полза. Понякога, като обмисляше така своето начинание от всички страни, у него се пръкваше и въпросът: Луд ли съм? Лудост ли е това, което съм замислил? Но беше достатъчно да излезе на улицата, да надникне в магазините, да види с каква алчност хората грабеха всичко онова, което бяха си внушили, че им е нужно, за да затвърди още по-силно в себе си своето решение.

Продукти нямаше да взема, защото далечното минало на Земята предлагаше храна в изобилие, та в багажния сандък на трансмутатора първи влязоха две скорострелни автоматични пушки, няколко пистолета и ловджийски двуцевки с оптични мерници. Тези оръжия обаче имаха друга основна задача — не добиването на храна. Муницията им, разбира се, все щеше да свърши някога, затова към тях той добави още четири великолепни спортни лъка, олимпийски стандарт, със съответното количество стрели, няколко нечупливи пластмасови копия и къси духателни тръби, които изстрелваха пернати стрелички, намазани със светкавично парализиращата, иначе безопасна за човека, ако се приема през устата, прочута отрова кураре. Достатъчен трябваше да бъде запасът естествено и от ветроупорен кибрит, от стоманено-кремъчни огнива, от някои съвсем прости инструменти, като ножове и секири.

Не толкова практическата страна и сравнително малкото място в трансмутатора затрудниха изобретателя в избора му. Повечето вещи, без които днешният живот ни се струва немислим, пренесени в миналото, веднага биха придобили съвсем друго нравствено и философско значение. Ето защо той си позволи да натовари в по-голямо количество само средства, без които оцеляването му би било опасно застрашено — освен оръжията, само още лекарства, предимно дезинфекциращи препарати, антибиотици и антиалергетици, които да помогнат на организма му да се приспособи към чуждата, твърде агресивна природа.

Доста време му отнеха още придобиването на някои медицински познания, профилактичното заздравяване на зъбите и отстраняването на апендикса. Иначе Светов притежаваше безупречен организъм, защото успоредно с конструирането на трансмутатора, безжалостно закаляваше тялото и духа си за тежкия живот, към който щеше да се отправи. След операцията трябваше да се заеме вече и с най-трудната част на подготовката — избора на спътница.

Той често бе правил опити да си представи жената, която щеше да тръгне с него към миналото на планетата, но това бяха повече мечтания на един отчаяно самотен мъж, а не трезви преценки на качествата, необходими за такава историческа мисия. Зае се да наблюдава внимателно тия същества, от които с презрение бе странял досега, обмисляше и съответния подход към бъдещата си избраница, защото естествено не можеше да й каже направо: Виж какво, мила, имам у дома една машинка на времето, би ли напуснала заедно с мен този отвратителен свят?

Започна да разговаря с момичетата от квартала, с които досега бе разменял само бегли поздрави. Заглеждаше се и в жените по улиците или в бакалницата, където пазаруваше. Те, разбира се, веднага започваха да кокетничат, защото го знаеха като макар и саможив, но възпитан, порядъчен, а най-вече добре печелещ мъж. Някои открито започнаха да му се предлагат, усетили, че той си избира съпруга.

Съзнателно лишавал се от женска ласка до завършването на трансмутатора, Светов лесно се обърка пред всичките тия изкусни съблазни, с които съвременната жена насочваше към себе си мъжките желания. Няколкото опита за сближаване с тази или онази, сторила му се подходяща, едва не го отчаяха. Глупави, лекомислени и развратни — такива ги видя той отблизо. А освен това — разглезени и болнави; те непрекъснато се оплакваха от главоболия, от пълнотата си или от някакви, изглежда модерни, неврози; хапчетата бяха също така не отнимаема част от съдържанието на чантите им, както гримовете и дезодорантите. Всъщност това не беше учудващо: какъвто е светът, такива естествено ще бъдат и жените в него. Отчайващото бе, че въпреки оплакванията си те съвсем не намираха този свят за отвратителен.

Нима нямаше в него поне една, която да е съхранила здравето си и прежните добродетели?

Светов обиколи и близките села, посещаваше дори неделните служби в черквите. Напразно! Ако добродетелите се намираха сред набожните бабички, здравето пък шеташе в оборите, умът обаче отсъствуваше и от двете места. А той търсеше жена, която да е и здрава, и умна, и добродетелна. Очевидно се налагаха компромиси в оценъчната му система. Младостта и здравето трябваше да си останат непоклатимо на първото място, хубостта спокойно можеше да мине назад, умът и моралът обаче, както обикновено, се хващаха гуша за гуша. Ако дадеше преднина на ума, щеше да пренесе с машината на времето и съвременната нравствена разруха. Предпочетеше ли морала, положението не ставаше по-добро — една добродетелна глупачка щеше да направи не по-малко поразии.

Най-неочаквано Сам К. Светов намери нужното му тъкмо в оная сфера на днешното общество, която смяташе за връхна точка на упадъка — в сферата на развлеченията, на така наречения шоу-бизнес. Той бе започнал да се заседява и пред телевизора — това най-дяволско превъплъщение на съвременния грях, та да изучи на спокойствие поведението и фигурите на повечко жени. Макар това да бяха артистки, говорителки или разни лицемерни общественички, то по линията на отрицателния отбор щеше поне да разбере от какво да се пази. Така един ден той попадна на предаване за прочутата каскадьорка Еда Вимер.

В книгата на рекордите „Гинес“ името Еда Вимер стоеше зад десетина не само женски, но и твърде идиотски постижения. Тя първа сред жените бе преминала звуковата бариера с ракетен автомобил. Бе скачала върху надуваем дюшек от седемдесет и пет метра височина. Бе стояла на ръце върху иглата на петстотинметрова телевизионна кула, а сега се готвеше да прескочи с мотоциклет кратера на един действуващ вулкан, от двете страни на който вече се изграждаха необходимите съоръжения. На екрана работниците бяха в газови маски и специални костюми. Да, здравето и храбростта на Еда Вимер не подлежаха на съмнение; навярно не й липсваше и ум, защото нейните рекорди изискваха сериозна инженерна подготовка, но отново и с всичка сила възникваше въпросът за морала. Каскадьорката сигурно ламтеше за пари и слава, щом не се задоволяваше с добре платената си професия — да дублира в опасните ситуации кекавите красавици-артистки, и допълнително рискуваше живота си в такива сензанционни зрелища. А редом с парите и славата — известно е — неотлъчно върви и душевната поквара.

На екрана обаче лицето й се появи удивително простодушие и мило — лице на млада спортистка, не на разглезена звезда. Еда Вимер току-що бе слязла от един хеликоптер по стометрово, горящо като запалителен шнур въже, скачайки от последните десетина метра направо върху земята, защото настигналите я пламъци бяха облизали ръцете й. Тя смучеше пръстите си, мръщеше се от болка — вместо да демонстрира някоя от захаросаните усмивки на цирковите акробатки, — смееше се и откровено показваше на хората своето облекчение.

— Радвате ли се? — запита я репортьорът, сякаш единствен той не виждаше радостта й.

— Как не — засмя се каскадьорката. — Едва отървах кожата!

— Но защо го правите изобщо?

— О, това вече е труден въпрос! Може би ще трябва да ми пратите психоаналитик, за да открие защо го правя.

— Ще предложа на шефа — влезе в шеговития й тон репортьорът. — А сама не прибягвате ли до психоанализа?

— Не. И върша всичките тия лудории, за да покажа на моите колежки по участ — жените, че е по-добре също да правят нещо, каквото и да е, отколкото да откачват в кабинетите на психоаналитиците и врачките.

Отговорът й се хареса на Сам К. Светов, харесваше му и нейното още възбудено, потно и много обикновено лице.

— Значи все пак влагате някакъв идеен смисъл в тези, както ги нарекохте, лудории! — възтържествува репортьорът.

— Може би доказвам, че жените са способни да извършат всичко, на което са способни и мъжете. Но не, не съм търсила този смисъл, по-скоро: търся себе си, границите на собствените си възможности…

— И на човека изобщо — подсказа й репортьорът.

Еда Вимер духна кичурчето коса, паднало над дясната й вежда.

— Пак искате да ме натикате в морализаторска поза. Аз правя неща, в които смисълът и безсмислието са доста тясно преплетени. Но такъв е и целият ни живот, нали? Нека тогава ония, които ме гледат, сами си поблъскат главите над проблема. Телевизията и така насажда в тях предостатъчно умствен мързел с вечно готовите си обяснения за всичко.

И този отговор се хареса на Сам К. Светов.

— Ще позволите ли да надникнем мъничко в личния ви живот? — бързо отклони репортьорът вниманието на зрителите от обидата, която тя нанесе на телевизията. — За съжаление той не е толкова известен, както животът на другите звезди от киното и спорта.

— Не — троснато отвърна Еда Вимер. — Той затова е личен, да не надничат другите в него. Вижте, всичките ми рекорди и постижения са лични, нали? Следователно те, заедно с тренировките и цялата подготовка за тях, представляват моя личен живот. За друго почти не ми остават сили и време. Ако това ви удовлетворява — добави тя малко по-любезно, но с подмолна острота, — бих казала още, че се старая да живея скромно и почтено. Стига да разбираме едно и също нещо под тези понятия.

След последния й отговор Сам К. Светов се усети влюбен в нея. Той веднага намери в телефонния указател номера й, но линията даваше непрекъснато заето. Сигурно мнозина настояваха да си поговорят с каскадьорката след нейното интервю. Свърза се едва на следващия ден с някакъв неин секретар, който му заяви, че никога не ще разговаря с госпожа Еда Вимер, ако предварително не обясни на него за какво се касае.

Светов съобрази, че на нея сигурно й е омръзнало от рекламни агенти и всякакви други нахалници, затова рече кратко и твърдо:

— Предайте й, че аз съм инженер-конструктор. Създал съм един уникален уред, който би могъл да й послужи за някой също тъй уникален номер. Ако се интересува, нека тя ме потърси на…

— Какво представлява? — запита с по-друг тон секретарят.

— Не е още патентован и затова не бива да се говори за него. Но ще й разреша да го изпробва. Бих помолил и вас да пазите в тайна този ни разговор.

Секретарят съвсем омекна.

— Разбира се, господине. Тайната в случая е от взаимен интерес. Нека запиша името и телефонния ви номер, моля. Ще ви се обадя утре предиобед.

И действително се обади. Госпожа Еда Вихчер била готова да се запознае с изобретението му, нека го донесе в пет часа следобед. Светов отвърна, че уредът не е портативен, че тя трябва сама да дойде, ако желае в пет часа или в което и да е друго удобно за нея време.

— Сама! — наблегна той още веднъж на думата.

— Е, съвсем сама няма да бъде — позасмя се секретарят. — Тя е жена, има нужда от закрилник. Но бъдете спокоен, аз ще бъда с нея, пък аз нищичко не разбирам от техника.

В уговореното време пред дома му в този беден квартал спря луксозна състезателна кола — една каскадьорка не можеше да не бъде точна. Иззад волана й скочи по мъжки жена в тънко кожено яке и изтъркани джинси. Огледа се бързо и някак дебнещо, професионален навик навярно. Беше средна на ръст, с доста по-широки от таза й плещи, но такава бе анатомичната конструкция на повечето съвременни момичета. През другата врата с лениво достойнство излезе възпълен, добре облечен господин и също заоглежда необикновено високия зид, тръгващ от двете страни на мъничката къща.

Наблюдавал ги от прозорчето на кухнята, Светов ги посрещна на прага, преди да бяха позвънили. Целуна ръка на Еда Вимер; не бе възнамерявал да го прави, нито пък го бе правил някога, но изпита нещо като внезапно благоговение пред тази необикновено корава, с поожулени тук и там пръсти десница. Със секретаря се здрависа сдържано, а той и него огледа със същата придирчивост, с която бе огледал дома му и зида.

Сам К. Светов бе съобразил почти всичко: скромният, но елегантен костюм, ризата с емблема на известна модна къща, скъпият сервиз за кафе, който обграждаше върху масичката фруктиерата и подноса със сладкиши, трябваше да покажат, че не е нито беден просител, нито вманиачен непризнат гений.

— Къде е уредът? — запита Еда Вимер и малко по господарски се завъртя на петите на ботушките си, в които бяха натъпкани крачолите на джинсите й — небрежно, сякаш се готвеше да гази дълбока кал.

— Дайте ми мъничко време да ви опозная — помоли свенливо изобретателят. — Реших се да ви покажа нещо, което никому не съм показвал, а то представлява смисълът на досегашния ми живот. Нека изпием по едно кафе.

Каскадьорката го изгледа светкавично — навярно така поглеждат каратистите, преди да нанесат мълниеносния си удар, и за пръв път му се усмихна.

— Значи вярвате, че човек може да опознае ближния си по време на едно кафе? — но с готовност и като у дома си се тръшна на канапето зад масичката.

Смущаващото напрежение в тялото й мигом изчезна и тя изведнъж стана много по-хубава, отколкото на екрана след идиотското си спускане по горящото въже. Излъчваше вече и съвсем женски чар, та Светов чак се изпоти от усилието си да заговори спокойно. Изрече пресметливо кратко възхищението си от нейното интервю, не от подвизите й. То именно го накарало да се обърне към нея. За експеримента му трябвало изключително здрав, изключително смел, изключително умен.

— С третото едва ли ще ви бъда полезна — вметна развеселено Еда Вимер.

Прекалено съсредоточен в устрема си към нея, той не прекъсна реда на своята оценъчна таблица:

— … добросърдечен и морален човек.

Гостите видимо се изненадаха, но Светов избегна да срещне погледите им, наливайки кафето.

— Ама вие никак не сте претенциозен! — провикна се каскадьорката както в телевизионното си интервю. — И къде ще намерите всичките тези качества накуп?

— Стори ми се, че ги видях у вас по време на интервюто.

— О, благодаря! Но нали знаете, екранът често лъже.

— Деца имате ли?

— Това важно ли е за експеримента? — тялото на каскадьорката отново сякаш се втвърди. — Толкова ли е опасен?

— Съвсем не. Просто да закръгля в себе си вашия образ. Наричат ви „госпожа“, пък… — рече бързо Светов и му се стори, че успя да скрие колко съдбоносно важен е за него въпросът дали тя може да бъде майка, или не.

Тя обаче все пак усети нещичко — човек с такава професия сигурно притежаваше силно изострени инстинкти — и отвърна сериозно:

— Имам момиченце на три години, но в момента не съм омъжена.

И открито втренчи пъстрите си очи, да види реакцията на лицето му. А може би защото хареса неговото смущение или пък обичаше да иронизира от висотата на своята необикновеност, добави:

— И любовник си нямам в момента. Това наистина е само мой секретар-импресарио. — Тя сложи ръка на рамото му, сякаш поиска да утеши придружителя си за непълноценността на служебното му положение. — И апандисит нямам, и сливици, и мъдреците са ми извадени. Други условия поставяте ли, господин Светов?

— О, не, не! Не ме разбирайте погрешно…

Той така се обърка от проницателната й шега и така се въодушеви от това, че тя наистина бе идеалната партньорка — нямаше нужда да я кара дори да си оперира апандисита, — че неволно скочи от стола си. Двамата също веднага се изправиха. Да, мигът бе настъпил неочаквано бързо и някак от само себе си; невъзможно бе, пък и нямаше за какво повече да го отлага. Самуел К. Светов заяви с неумела тържественост:

— Апаратът се намира в двора. Господинът обаче трябва да остане тук.

— Но защо? Аз нали ви казах, нищо не разбирам! — настръхна секретарят.

Светов разтвори широко целия прозорец към двора.

— Не се безпокойте за нищо. Ето, оттука може да ни наблюдавате. Не бива да има човек наблизо, когато го включим, опасно е.

— А вие?

— Ние ще бъдем вътре. Заповядайте, госпожо Вимер.

Младата жена пак така бързо прецени нещо и уверено тръгна пред него. Този път инстинктите й изневериха и тя не предусети опасността. Не се уплаши и от злия вид на двата огромни дога, които подозрително задушкаха ботушките й — такава миризма не бе се появявала в царството им. Рече делово:

— Хубави кучета, но ако сте им възложили да ви пазят, бих ви препоръчала друга порода, например…

Тя не успя да му я препоръча, защото единият от песовете изръмжа неодобрително в отговор на снизходителното й потупване по гърба му — той също не бе свикнал на женска ласка. Миг по-късно сякаш целият огромен зид залая оглушително от всички посоки.

Светов сграбчи нашийниците на кучетата.

— Шът, момчета! Тихо!

Свирепият кучешки хор замлъкна. Еда Вимер все лак бе отстъпила крачка назад към вратата и оттам претърсваше с пъстрите си очи целия двор.

— Какво беше това чудо?

— Не се бойте, магнитофонен запис.

Каскадьорката прихна.

— Хей, вие сте ми много странен! Искате хем да плашите, хем никого да не ухапете. Прекалено добър ли сте или сте от някоя секта?

— Нито едното, нито другото — отвърна Светов и за пръв път си помисли, че това, което се готвеше да извърши, може би не беше също така нито морално, нито добро. Но беше късно за угризения. — Позволете ми да прибера кучетата.

Тя трябваше да се отмести, защото той искаше да ги въведе в къщата.

Когато се върна, оставил договете в кухнята, Еда Вимер стоеше вече пред високата конусовидна колиба, направена от тъмнокафяви пластмасови листа, която стърчеше в дъното на двора. Бе отгатнала, че в нея ще се намира новият уред. Светов приклекна на десетина метра от нея, бръкна в тревата — там, изглежда, бе скрит някакъв механизъм, подвикна: „Пазете се!“ и листата бавно се разтвориха, докато сами легнаха на тревата. Разтвориха се като гигантските крепители на космически ракети. В чашката на това пластмасово „цвете“ грейна с титанов блясък кабината на апарата.

— И какво всъщност е сега това? — попита каскадьорката, отново приближила се към него.

— Трансмутатор.

— Нищо не ми казва тази дума. Какво трансформира или трансмутира?

— Да влезем, там ще ви го обясня.

Младата жена пак не се поколеба, но отказа подадената й за помощ ръка и настоя той да влезе преди нея през тесния, високо над земята поставен люк. Едва после скочи леко подире му. Сега очите й наблюдаваха остро всяко негово движение.

— Това е, ако може така да се каже, една летателна машина — стараеше се Светов да потисне изпотяващото го вълнение, докато херметизирваше отвътре бронирания люк. — Само че се движи на съвсем друг принцип. Нещо като асансьор. Седнете, моля ви, там.

Той й посочи продълговатия металически сандък пред отвъдната стена, изчака я да седне, протегна ръка към малкото табло, откъдето идеше оскъдна зеленикава светлина, огряваща неособено широката кабина — асансьор за шест души, и чак тогава довърши обяснението си:

— Лети отвесно, през времепространството.

— Отвесно? През времепространството?… — Каскадьорката сякаш опипваше с устни думите, сякаш в звука им търсеше потвърждение за тяхната достоверност. — Шегувате ли се? Толкова неграмотна не съм.

— По-точно: през времепространствения континиум. Знам, че звучи невероятно, но ей-сега ще се убедите.

Почти панически, сякаш се боеше да не се разколебае, той смъкна надолу една дръжка, натисна розовия бутон край нея.

Светлината угасна, а внезапният и пълен мрак запука от такова напрежение, че тренираните гърди на каскадьорката само изхъркаха и не смогнаха да си поемат поне дъх. Мозъкът й сякаш отлетя самичък с невъобразима скорост през някакъв безкраен тунел от дъгоцветни светлини. После, за мигове, като че ли загуби и съзнание. Но когато зеленикавата светлина на таблото изгря отново, Еда Вимер имаше само този спомен, не и чувството, че е преживяла нещо кой знае колко необикновено. Такъв тип краткотрайни върхови натоварвания й бяха познати от каскадьорските номера. Изобретателят обаче, видимо зашеметен, се надигна от пода, където бе се свлякъл под таблото.

Тя не го дочака да се съвземе.

— Какво стана сега?

Той измъчено й се усмихна, в зеленикавата светлина приличаше на удавник.

— Ако… ако е минало благополучно, пристигнахме. Не бързайте, моля ви!

Каза го, защото тя вече отваряше херметическия люк, запомнила реда на манипулациите. Светов залитна към сандъка, от който тя бе скочила, вдигна капака му, бръкна наслуки, извади една от късите автоматични пушки.

— Ха! Ха! — изкрещя Еда Вимер и се приведе в някаква заучена поза. С подобен вик джудистите стряскаха противника си, а каратистите освобождаваха цялата сила на своя удар.

Светов бързо извъртя пушката с приклада напред.

— Не знаем какво ни очаква вън, госпожо Вимер. Ако умеете да стреляте, вземете я вие тогава. Внимателно, заредена е.

Тя не страдаше от скрупули и предпочете оръжието да е в нейните ръце. Провери готовността му, вдигна цевта нагоре и чак тогава се сети да се извини:

— Моля, не се обиждайте. Не съм подозрителна по природа, но обстановката е необичайна, пък и ние все още не се познаваме.

Сам К. Светов добродушно й прости.

— Да, кафето не беше достатъчно. Но аз вярвам, че все пак ще се опознаем. Донесъл съм кафе и за тук.

— Сам… Така ще ви казвам, наричайте ме и вие Еда, не обичам официалностите. Вие ми станахте прекалено симпатичен, особено след тоя номер с кучетата. Сигурно затова станах и подозрителна. Хората, които най-силно са ме наранявали, все са били най-симпатичните ми. Някои от тях дори обичах.

— Така е в нашия свят, в тоя грозен и безнравствен свят. Но тук никой няма да ви обиди, гарантирам.

— Надявам се, че няма и веднага да ми се обясните в любов, както става в този грозен и безнравствен свят — възбудено весело го предупреди тя, все още обезпокоена от близостта и от осезаемото му вълнение. — Моето признание с нищо не ви задължава.

Вече сигурен в сполуката си, той се одързости — разбира се, в границите на своя нрав:

— Влюбих се във вас, Еда, иначе не бих ви и взел веднага със себе си. Но това също засега не ви задължава с нищо.

Тя примига чаровно насреща му.

— Да видим колко ще трае това „засега“! Хайде да излезем, тук е доста задушно. И не мога да ви гледам такъв жълт-зелен.

Тя също беше жълто-зелена в светлината на таблото, но то не я загрозяваше, правеше я по-тайнствена.

— Може би дрехите ни няма да са подходящи; имам специално облекло и за вас, сигурно ще ви стане.

Светов доразхерметизира вратата на люка, полекичка я открехна. В процепа нахлу слънцето, заедно със струя топъл и влажен въздух. Намираха се сред малка полянка, осеяна с множество ярки едролистни цветя. Ограждаше я тъмен лес от дървета и храсти с тропически размери и форми.

— Фантастично — възкликна каскадьорката. — Ние наистина се намираме другаде! И така, за секунди… Вие сте истински вълшебник, Сам! Хей, да не би това да е хипноза? Нека аз да сляза, с ботуши съм.

И преди да я възпре, тя скочи в тревата с вдигната над главата си пушка. Затъна почти до кръста, толкова висока се оказа тази месеста, мокро зелена трева. Пипна я, откъсна едно цвете, помириса го — изглежда, проверяваше дали всичко това не е само видение.

— Ау, ама тука е истински рай! Сега ще се изтъркалям! А вие се преоблечете, щом имате други дрехи, облечете се, аз няма да гледам.

И така се гмурна в тревата, че напълно изчезна в нея.

Самуел К. Светов извади от сандъка специалния кожен костюм — късо яке с множество големи джобове, панталони и широк пояс с куки и приспособления за пистолет, за мачете, за нож, за дребен дивеч; ботушите му бяха високи и твърди, същински траперски ботуши. Преоблече се, както навярно се облича младоженец за брачната церемония. Когато застана в рамката на люка, Еда Вимер го изгледа с разперени, пъстри като поляната очи, в ръката си държеше грамаден букет от непознати цветя.

— Хей, вие от кой филм изскочихте такъв — засмя се, но явно го хареса и протегна букета нагоре. — Цветя за великия изобретател, урааа!

Чудесна беше тая каскадьорка с хлапашката си непосредственост и всичко в него се разтрепера от предчувствието за щастие. Той се наведе обратно към металическия сандък, скочи после с голяма брезентова торба пред гърдите си. Щръкна най-малко с трийсет сантиметра над късата й безфризурна коса и се усети още по-щастлив и силен. До него тя сега изглеждаше дребничка и крехка — момиче, създадено за любов, не за лудостите, с които смайваше света. Едва се удържа да не я прегърне, когато й подаваше торбата, за да поеме букета. Само целуна отстрани китката й и извика стреснато:

— Пушката?

Еда посочи с брадичката си надолу.

— В краката ми е — и тъжно въздъхна. — Боже, колко сме лоши, Сам! Какви сме отвратителни сред тая красива природа! Целувате ми ръка, но мислите за пушката, аз ви поднасям цветя, а не забравям да я държа до краката си. Прав сте, тоя свят е чудовищно безнравствен и грозен.

Светов се усмихна виновно.

— Вече сме в друг свят, Еда, и трябва да бъдем нащрек, после ще разберете. А сега да отпразнуваме събитието. Отваряйте торбата!

Еда Вимер държеше навярно някакъв рекорд и в домакинството, защото безупречно заподрежда трапезата, като непрекъснато бърбореше:

— Аз обаче не пия, не пуша, професията не дава. А, вие носите само вино, чаша вино може. Но къде ви е покривката? Такива сте вие мъжете… — Тя енергично утъпка един кръг в тревата, измъкна от ръцете му букета, с който той вече не знаеше какво да прави, и огради с цветя утъпканото; мястото се превърна в кокетна трапеза за влюбени. — В термоса кафето ли е? Не, трябва веднага да ми обясните как стана това, ще се пръсна от любопитство! Хайде, разказвайте!

Той се любуваше унесено на шетнята й, та командата й го стресна.

— Няма кой знае колко за обясняване. Сама видяхте. Спуснахме се, както ви казах, през времето…

— И как изглежда това отстрани?

Явно, шоу-бизнесът зададе този въпрос през негримираните й, по мъжки твърди устни. Та и за какво би й послужило нещо на тая каскадьорка, ако нямаше да има зрители да му се възхитят!

Той се понамръщи.

— Не знам. Никога не съм го виждал отстрани. Би трябвало да попитаме вашия секретар. Но, Еда, моля; ви, забравете малко професията си. Вижте колко красиво е наоколо!

И той протегна дългите си крака край любовната трапеза, незабравил обаче да привлече пушката по-близо до бедрото си…

А през това време секретарят-импресарио на каскадьорката също се питаше какво е станало и се питаше още дали да не извика веднага полицията. Защото докато ревниво следеше от отворения прозорец за безопасността на своята прочута работодателка, неочаквано нещо като взривна вълна — ако една толкова силна взривна вълна може да бъде и беззвучна — го просна по гръб на пода. Когато се опомни от зашеметяването, скочи отново към прозореца, загадъчният апарат беше изчезнал. На мястото му лежаха само, поразкривени, пластмасовите листа на покритието.

Той изтича на двора, дълго оглежда мястото — ако апаратът бе се взривил, наоколо щеше да има поне обгаряния. Не, апаратът просто бе изчезнал безследно и взривната вълна навярно си принадлежеше към експеримента. Ето защо секретарят реши да не избързва, за да не навреди на предстоящата сделка. Бизнесът си е бизнес, тайната бе първото му условие. Той намери в шкафа нещо за пиене и се разположи край прозореца, да чака завръщането на двамата…

— Няма да има връщане — изтърси неочаквано и за себе си Сам К. Светов в отговор на въпроса й, дали връщането става по същия начин. — Апаратът не може да ни върне, тук му липсват енергийни източници.

— Сам, вие се шегувате — възкликна тя предпазливо, но видя особеното напрежение в иначе меките черти на лицето му и правилно го изтълкува: изобретателят не умееше да лъже. — Впрочем защо пък да не останем и тук, такава природа вече никъде не се намира. Чист въздух, цветя, тишина, топло е… Наздраве, Сам!

Той не вдигна чашата си рече все така напрегнато:

— Нека сега да поговорим сериозно.

— За сделката ли? О, не разрушавайте още хубавата атмосфера!

— Еда, моля ви да се отнесете най-най-сериозно към всичко, което ще ви кажа. И да ми вярвате!

— Страх ме е, Сам — продължи тя да флиртува. — Вие съвсем сигурно сте някакъв магьосник, щом успяхте да ме отвлечете така накрай света. И сега ще искате да ме накарате да се влюбя във вас.

Сериозността му се смути, обърка се, почервеня:

— Влюбването не е задължително условие, но… доколкото аз вече несъмнено ви обичам, Еда, разбира се, би било хубаво, ако…

Тя весело възтържествува:

— Не, вие наистина сте чудесен и много, много мил! Добре, казвайте каквото има да ми кажете, пък аз през това време ще ям. Простете, но ние, каскадьорките, сме вечно гладни, затова и не ставаме за съпруги. Няма мъж, който да може да ни изхрани.

— Това е единствената ни храна. За вечеря ще трябва сами да си набавим нещо.

— Има ли наблизо магазин?

— Ето го — посочи той непристъпната джунгла, която ги заобикаляше. — Един безкраен, зареден с всичко магазин.

Сякаш в потвърждение на думите му някъде далеч като корабна сирена изрева звяр — но той също навярно беше от купувачите тука. В дърветата и храстите избухна невидима, креслива паника. Две едри, непознати птици тромаво прелетяха над полянката.

— Бъррр — комично се потресе Еда. — Това пък какво беше? Някъде в Бразилия ли сме или в Африка?

Той прихвана пушката, отмести предпазителя й, дълго оглежда края на гората. Чак когато там настъпи успокоение, продължи с нова решителност.

— Слушайте сега, Еда, и не ме прекъсвайте! Одеве ние бяхме единодушни, че светът, в който живеем, е грозен и безнравствен, че по начало е тръгнал в грешна посока, че сега вече се намира в задънена улица: енергийна криза, опустошение на природата, опиати, мафии, непрекъсващи войни, а най-вече — пълна нравствена разруха. Вие се съгласихте още с мен, че светът неудържимо върви към гибел, която сам си подготвя, и то скорошна гибел…

Тя потвърждаваше с кимане, дъвчейки големи залци от кейка.

— И ето, ние с вас можем да го променим, можем да му дадем друго развитие.

Тя посочи с пръст него, гърдите си, пак него, а очите й засветиха, още по-пъстри от смеха в тях.

— Еда, вие продължавате да се отнасяте несериозно към думите ми. Принуждавате ме… принуждавате ме… Чуйте, Еда, ние с вас сега се намираме в праисторията на Земята. Три милиона години назад, разбирате ли? А връщане за нас няма, казах ви. Така че, щете или не щете, вие ще правите това, което аз съм решил. Въпросът е само да избегнем конфликтите помежду ни, защото ще са безсмислени и безполезни. Вие вече сте моя съпруга, Еда, все едно дали го искате, или не, и все едно кога ще се осъществи съпружеството ни. Просто нямате избор. На Земята сега не съществуват други мъже и жени освен нас, разбирате ли?

Каскадьорката посочи с палец към джунглата и преглътна поредния залък.

— А онова, дето изрева?

— Какво то?

— Може него да си избера за съпруг.

— Еда, моля ви се, как да ви убедя, че…

— О, не бързайте! Особено със съпружеството. Сигурно не знаете, че аз съм световна шампионка и по джудо. Засега само ми разкажете какво точно сте решили да правим. Защото… Извинете, но ние, каскадьорките, сме малко цапнати в устата. Ако е само за оная работа, нямаше нужда да се връщаме толкова милиона години назад, нали?

Тя се обърна на другия хълбок, изтегна се и отпи голяма глътка от виното. Джинсите очертаха атлетически изпъкналите мускули на бедрата й.

Светов пак се засрами — наистина пред очите му през цялото време като че ли бе стоял единствено въпросът за съпружеството.

— Еда, това, което ще чуете, сигурно ще ви се стори още по-налудничаво, но повярвайте ми, не съм луд! Всичко е премислено.

— Аз обичам лудостите, Сам. Ако ми е достатъчно лудо, сигурно ще участвувам. Дайте по-делово, че тук скоро май ще мръкне!

Колкото и да бе закалявал тялото си за несгоди, той усети сега твърдостта на почвата и неудобството от този начин на седене. Изправи се и се обърна към гората, за да не се смущава от легналата в твърде съблазнителна поза каскадьорка. Джунглата върна вдъхновението му.

— Вижте, Еда, този прекрасен, девствен свят…

Тя послушно се надигна, защото високата трева й пречеше. Могъщата стена на джунглата бе потъмняла, сякаш за да скрие неведомите си тайни. Нещо мърмореше в глъбините й мрачни заклинания; нещо разклащаше храстите, далечни птичи крясъци реагираха истерично на нещо си. На небето бе се появил огромен разнобагрен облак. Електричеството във въздуха осезаемо се засилваше като пред буря.

— … Тук всичко е в своето прелестно начало, тук всичко е още чисто и нравствено, в една може би жестока за нашите понятия, но винаги разумна хармония. Не чувате ли песента й, тая могъща, но проста и несмутена още от така наречения хомо сапиенс мелодия? Ето, това тук е раят, Еда, истинският рай, от който човек се е самопрогонил, за да създаде на негово място… какво? Да, на всички вече ни е ясно какво сме загубили и какво сме погубили, но изход не можем да измислим. Няма да ни помогнат законите за защита на природата, защото няма вече какво да се опазва. Истинската природа ние окончателно сме унищожили и около себе си, а най-вече — в себе си. Не някакъв бог, самите ние сме се прокълнали да живеем в този неистов грях спрямо Вселената и тя няма да ни го прости. Но ето че ние с вас можем да прекъснем греха, да поправим стореното, да положим човешкия свят на нови начала, които да са в хармония с истинските закони на всемира. Ще потърсим тая проклета маймуна, от която е тръгнало цялото зло, и където я срещнем, ще я изтребваме. А на нейно място ще потеглят към бъдещето нашите деца и внуци, умни и нравствени, с едно ново отношение към природата и към себе си, защото ние с вас ще сме ги родили и възпитали. Едно ново човечество ще се роди тук от вас и от мен и то непременно ще върви по друг, по-добър път, защото стартът му ще е съвсем друг. Дори и по-красиво ще бъде то, защото неговата прамайка ще е хубава и умна жена, а не някаква си маймуна…

— За бащата пък да не говорим — вметна Еда. — Истински гений!

Той се обърна към нея, готов да се разсърди, но тя възторжено скокна на колене.

— Хей, Сам, вашата приказка ми харесва! Значи вие ми предлагате да стана дубльорка на Ева? О, това е лудо, лудо, лудо! — Пак така, без да се нуждае от опора в земята, тя се изхвърли и застана на сантиметри от него, сграбчи реверите на якето му. — Двама души сами на цялата планета, двама, които са се върнали съзнателно обратно в рая, новите Адам и Ева! Разкош! Къде е ябълката, къде е змията? Впрочем тука сигурно има змии колкото си щеш. Камера носите ли?

— Каква камера? — смути се той от близостта й.

— Камера! Ще стане луд филм!

Той горестно хвана раменете й.

— Еда, пак за бизнеса си мислите! Нали идваме тук да създадем нов морал? Повярвайте ми, не е приказка това, нито са бълнувания на някакъв умопобъркан! Ние ще го осъществим, принудени сме да го направим, защото и ние нямаме друг изход.

— И така да е. Трябва да се документира — замигаха очите й в нейния чаровен весел маниер. — Защо един ден хората пак да си блъскат главите откъде и как са произлезли?

Тя пусна реверите му и цялата се залепи за него, попотрепера, пошепна:

— Не се стеснявай да ме прегърнеш, мили. Стана ми студено. Сякаш изведнъж се усетих гола. Като Ева след познанието. О, това наистина е лудо!

И му поднесе устните си, а той така безпаметно потъна в тях, че не усети как тя, милвайки го, опипа джобовете му за оръжие. После му пошепна още по-нежно:

— Не бързай, Сам! Моля те, не бързай, още съм много объркана!

Защото той също вече трепереше — но не от спусналия се откъм облака хлад, а от нетърпението си да започне още сега създаването на новото човечество.

Тя го смъкна обратно в тревата, но не се отдели от него, а влюбено потърси закрилата на мишницата му.

— Почакай, смущават ме някои неща, мили. Сигурно не ги разбирам. Нали имаше някакъв закон за причина и следствие? Ако изтребим маймуните, значи ще изтребим и цялото човечество, така ли? Поемаш ли такава отговорност? Искаме да създадем един нравствен свят, а започваме с най-чудовищното…

— Объркваш нещата — разпали се той отново за идеята си. — Ние сме толкова назад във времето, че човечеството още не съществува. Ако избием маймуните, това не ще означава, че ще убием човечеството, че то ще загине. То просто няма да се е родило. В най-лошия случай, казвам ти го само за нагледност, защото и това не е точно така, в най-лошия случай убиваме ембрион, а амбрионът още не е човек, нали?

— Нещо, като аборт, а? Чуй какво заглавие: „Абортът на планетата!“ Не, наистина става страхотен филм от тая история — засмя се тя. — Прощавай, че ми идват такива мисли, но нали в киното работя, какво да правя! Значи човечеството още не съществува? Уф, не мога да си го представя! Нали ние с теб съществуваме, нали сме част от него и ако се върнем…

— Времето те обърква, мила. Ще ти дам друг, обратен пример. Ние гледаме звездите, някои от тях са на хиляди и милиони светлинни години от нас, значи ние виждаме светлината им от онова време, а те може би отдавна са изгаснали и не съществуват. Ние не виждаме тяхното настояще, а далечното им минало. В подобно положение се намираме сега и спрямо човечеството, то пък още не съществува. Съществуваме само ние двамата с теб, защото сме излезли от неговото време. Трансмутаторът затова е трансмутатор, защото ни е пренесъл в друга система от време. Не си ли чела нещичко за теорията на Айнщайн, нещо за парадокса на близнаците, с който се обясняват различните системи време? Ако единият лети със скорост, близка до тази на светлината, като се върне на Земята, неговият близнак…

— А бе след тоя Айнщайн настана такава бъркотия, че не знам как ще се оправи човечеството — въздъхна каскадьорката под мишницата му. — Ще ти кажа, Сам, цялата безнравственост оттам започна. Всичко било относително! И щом е относително, дай всеки да си прави каквото си ще.

Ръката му, с която прегръщаше раменете й, леко отмаля. Светов бе шокиран от тия й думи, които издаваха, че тя съвсем не е толкова умна, колкото бе му се сторило. Но всъщност логиката на женския мозък е известна. Една жена винаги може да ти изтърси нещо такова, че да се чудиш откъде е дошло. И разликите във временните системи, дето ги описваше теорията на относителността, не са нищо в сравнение с разликата в мисловните системи на мъжа и жената…

Ето такива неща си помисли Сам К. Светов и най-неочаквано глупавата й забележка сякаш я направи по-близка и по-мила. Той притисна с нов прилив на нежност рамото й към себе си, погали късата й твърда коса.

— Еда, мила, не се безпокой, аз…

Щеше да й каже със съпружеско снизхождение, че всичко е премислил научно и точно до най-малките подробности, но и тя също по съпружески не го остави да се изкаже, продължи да разсъждава в своята си система на мислене:

— Сам, мили, нали още нищо не е доказано, нали никой не е ходил към звездите, а учените само така си съчиняват нещата! Я си представи, че още в началото улучим тъкмо тая маймуна, от която сме произлезли ти или пък аз! Хем горе всичко ще си върви по старому, хем ние, ние… — Тя свенливо зарови нос в якето му. — И нашата любов няма да се е състояла тогава. Хайде да не ги убиваме, мили, а, нека да не ги убиваме!

Вероятността изведнъж да не се състои поне това, което сега така силно желаеше, накара Светов да изтръпне и се усъмни в плана си, макар той да бе взел предвид в него и непотвърдеността на хипотезата за различните временни системи. Началото на новото му обяснение не прозвуча твърде уверено, въпреки настойчивостта, с която го подхвана.

— Мислил съм, мила, за всичко съм мислил. Първо, науката напоследък силно се съмнява в маймунския произход на човека, има вече и някои нови хипотези. Това за маймуните аз само ти го казах така, за повече нагледност. Може да не е маймуна, може да е нещо друго. И ако не го открием ние, ще го открият нашите деца и внуци. Ние най-напред ще си създадем децата и внуците и чак когато остареем, ще се заемем, ако е нужно, с маймуната. Защото може и да не стане нужда, нали? Такъв бързо развиващ се, суперинтелигентен род, какъвто ние ще създадем, ще съумее да пресече в паралелното си развитие появата на оня идиотски мутант, от който сме се пръкнали. Всъщност по този начин човечеството просто ще роди отново себе си, но в по-добър вид, разбираш ли?

Вместо да се успокои обаче, Еда Вимер изхвръкна от прегръдката му с едно отчаяно:

— Уф, каква съм идиотка! Няма да стане! Нищичко няма да стане, преди седмица си бих инжекцията.

— Каква инжекция? — разтревожи се той.

— Против забременяване. От тия, новите. А те са депо, цяла година трае действието им.

Светов беше потресен. Цяла година! На̀, дотам стигна това проклето човечество, до такива инжекции! И убеждението му, че то трябва да бъде отново родено, окончателно се затвърди. Изрече с мъжествена мъка, защото вярваше, че и нейното отчаяние е истинско:

— Нищо, мила, една година не е толкова много. Няма закъде да бързаме.

— Но какво ще правим дяла година тук?

Той отново се вдъхнови:

— Нали обичаш да живееш опасно? Ето, тук постоянно ще живеем в опасност. А знаеш ли и колко работа ни чака? Трябва да си посторим дом, да опознаем природата, да се адаптираме към нея, да си изработим система как да възпитаваме децата и внуците си, аз съм взел и някои необходими книги… Всъщност така е дори по-добре, тая година ще ни е нужна…

— Не, не, не, цяла година! Та ние ще полудеем, Сам! Виж какво, сега ще се върнем и ще дойдем догодина. Пък аз имам и скока през вулкана, обявен е вече, скелето се строи, ти го видя в предаването, нали? Не мога да се излагам пред хората…

Тя, изглежда, бе забравила, че хората още не съществуваха и енергично се зае да прибира останките от праисторическия им пикник.

— Ще си го вземем, щото току-виж, намерили ги археолозите и ще има да се чудят каква цивилизация е съществувала преди три милиона години — засмя се тя, докато пъхаше всичко обратно в торбата.

Светов бе преизпълнен вече с подозрения — загрижеността й намирисваше на фалш. Рече строго:

— Еда, забравяш, че не можем да се върнем. Няма откъде да вземем енергия.

Въпреки това тя се упъти към апарата. Сам К. Светов никога не бе прилагал насилие спрямо някого и не знаеше как да я спре. Само се укоряваше, че в своята внезапна влюбеност бе забравил намерението си да повреди непоправимо апарата веднага щом пристигнаха. Безпомощно се наведе за пушката, та да я последва, почти примирен с провала си. Щеше ли някога да намери изобщо друга толкова подходяща жена?

Еда Вимер обаче сякаш с гърба си бе доловила движението му и светкавично се обърна, пусна торбата да падне.

— Сам, не ми ли вярваш? Ако искаш, ти остани, пък аз по-късно, като си пооправя работите… Не, това е глупаво! Сама няма да знам как да дойда тука. Но аз искам да бъдем заедно, Сам, в това не бива да се съмняваш.

Тя бе направила вече нужните крачки към него, добави с обидено достойнство:

— Помисли си! Та аз не съм коя да е жена! Щом реших да се целувам с теб, значи има нещичко, нали? Да ме унижиш ли искаш?

Останалите крачки той направи към нея с импулса на новата надежда. Протегна ръце да я прегърне, а Еда Вимер улови оная, която държеше пушката. В следващия миг едрият Сам К. Светов се изкълчи целият, завъртян в една болезнена вихрушка, и се пльосна по гръб в тревата. Праджунглата на планетата се завъртя около него в подигравателно хоро.

— Ставай, и пред мен! — заповяда му Еда Вимер с насочена пушка.

Той стисна клепачи да не я гледа, така силно ги стисна, че те изцедиха няколко зеленикави от тревните отражения капки.

— Аз мога и сама, видях къде какво се натиска в тая твоя машина. Хайде!

Той пак не стана, дори извърна глава на обратната страна — съвсем като обидено дете. Тогава тя наистина си тръгна. Мина край торбата, понечи да я вдигне, но се отказа. Подвикна гърбом:

— Ще ти оставя и пушката. Нещо друго искаш ли от сандъка?

Вече от люка тя се огледа. Високата трева го скриваше, но сега тя видя и осъзна цялата страховитост на тая безчовечна природа. Навярно скоро щеше да се разрази една съответна на нея, не по-малко чудовищна буря. А в почернелите храсти пред гората сякаш светеха с безпощадно търпение очите на дебнещи зверове. Те едва ли щяха да се съобразят с това, че проснатото там непознато им животно възнамерява да създаде на тяхната планета едно добро към тях племе.

Завари го да плаче почти на глас. И гърдите, и коремът му, и целият му красив траперски костюм се тресяха от спазмите на такова отчаяние, каквото тя не бе срещала у мъж. Но една каскадьорка не се трогваше лесно. Една каскадьорка знаеше и как да подхване съпротивляващо се тяло. Вдигна го с по-малко усилия, отколкото гняв, и го повлече към трансмутатора…

Когато отново цъфнаха в разтвореното пластмасово цвете на стартовата инсталация, секретарят-импресарио спеше на перваза на прозореца. Това сякаш повече смути прочутата с чудесата си каскадьорка Еда Вимер, убеждавайки я, че действително бе участвувала в някакво непонятно й засега чудо. Тя раздруса неговия неизвестен откривател, та да стъпи най-после на краката си на земята, защото той още висеше, рухнал в себе си, като остатъците от пикника в брезентовата торба. Рече гузно:

— Хей, Сам, знаеш ли, че ти все пак си един невероятен човек! Няма да загине човечеството, Сам, щом още има мъже като тебе. Прощавай, че аз така…

— Защо не ме остави там — изхълца той. — Защо не ме остави…

— Как ще те оставя, глупчо! — Тя се надигна на пръсти, наложи се и да подскокне, за да целуне мократа му от сълзите буза. — Знаеш ли какво, ако не си намериш скоро друга дубльорка на Ева, ела някоя вечер да пием чай. Благодаря ти за чудесната разходка!

И пак го целуна. После подбра стреснатия и сънен свой импресарио, скара му се за нещо си, натовари го в суперлуксозната състезателна кола и потегли с такава скорост, сякаш още сега и направо оттук щеше да прескочи кратера на вулкана.

Сам К. Светов и не помисли да търси друга партньорка. Все още се чувствуваше проснат по гръб от джудистката хватка на Еда Вимер, но и като че ли двойно по-самотен, отколкото когато лежеше сред прабабите на днешните треви. Станало ли беше всичко това, не бе ли станало? През цялото време ли тази прочута жена бе се преструвала, или наистина й бе приятно да се целува с него?…

За да се увери, я потърси още на следващата вечер. А тя като че ли бе го очаквала, защото се обади лично, позна гласа му, преди още да бе измънкал името си, и му заповяда:

— Хей, Сам, грабвай някое по-бързичко превозно средство и идвай! Трябва все пак да разберем кой от двама ни е по-лудият!

Завари я много уморена, защото и тоя ден не бе пропуснала обичайните си изтощителни тренировки, но той беше толкова тъжен, че тя намери все пак сили и за едно утешение. Накрая му заяви в своя весело-делови маниер:

— Знаеш ли какво, мили? В тоя грозен и безпътен свят, както го наричаш ти, на мен наистина ми е нужен човек като тебе. Дано обаче не се уплашиш! Когато обичам, аз прегръщам доста честичко, пък с тия каскадьорски ръце… Но, гледам те, ячко момче си…

И насрочи сватбата за следващата неделя. А от скока през вулкана се отказа, за да му роди едно дете. Както той бе я излъгал, че трансмутаторът не може да ги върне, така и тя бе го излъгала за инжекцията. Съобщи му го по такъв начин, че той не можеше да не се влюби още по-силно в нея.

— Сам, искам, докато още мога, да родя едно момченце, което също като тебе да страда заради човечеството.

Странна каскадьорка беше Еда Вимер — да се откаже от такава невиждана сензация! А пък тоя настървен за зрелища свят, кой знае защо, й прости, щом узна от списанията, че го прави заради бъдещото си дете. Но понеже не можеше да живее без рекорди, тя продаде на рекордно висока цена идята на мъжа си за повторно раждане на човечеството. Съпротивата му сломи само с едно от своите уж въпросителни изречения:

— Защо хората поне да не съпреживеят една такава възможност, да осъзнаят какво са загубили?

Сама се зае да участвува и в написването на сценария за тази бъдеща суперпродукция, в която щеше да има много зверове и малко хора. Настоя и да играе главната роля, защото отдавна чувствуваше правото си да излезе на екрана не само като дубльорка на разните бездарни красавици. На пробните снимки беше великолепна — режисьорът и продуцентът се питаха как не са открили досега актьорския й талант, който тя бе проявила, макар и само пред един зрител, още преди три милиона години.

За втория Адам обаче избраха един известен актьор — налагаха го законите на шоу-бизнеса. Намериха му естествено и дубльор за опасните ситуации. В съвременния свят дубльори се намираха за всичко и за всекиго.

Но Сам К. Светов и не искаше да участвува в такива кощунствени начинания. Отказа да им предостави и трансмутатора, а тази великолепна жена Еда Вимер веднага го разбра:

— Прав си, мили! Ще бъде чудовищно да се помъкнат с камери и реквизити, да осквернят мястото, където се намерихме с теб. Пък и това не е проблем, в студиото могат да направят сто такива трансмутатори и много по-страшни джунгли, какво, че щяло да им излезе по-скъпичко, филмът ще бъде бомба!…

Той все още беше щастлив с необикновената си съпруга, макар тя никога да не повярва истински, че се е намирала заедно с него в предисторията на човечеството. Еда беше и си остана най-добрата жена по неговата оценъчна система, въпреки лудата си професия. Но не беше ли и той луд, или може би дори повече, отколкото го съзнаваше? Как обаче ще направиш нещо сериозно в тоя свят, ако не си действително поне мъничко ненормален?

Не, в тоя свят мъжът, колкото и да е луд, можеше да стигне само дотам, до където му позволеше жената! От това горчиво прозрение обаче, напряко щастието му, у Сам К. Светов нарастваше чувството, че все пак е пропуснал нещо, което наистина би могло да направи този свят по-добър. И той се зае, вече тайно и от Еда, да преустрои своята машина на времето за полет не назад, а нагоре, към звездите, към другите светове.

А през свободното си време — понеже жена му напълни дома им с пари от неговата сензационна идея — той продължи безплатно да поправя прахосмукачките и телевизорите на съседите си. Защото цялата планета вече бе обхваната от движението „Направи си сам“ и стана окончателно невъзможно за хората да си намерят човек, който да им отстранява повредите.

* * *

Е, казвам аз на компютъра, след тези две новели май че не остана нещо, с което да не си се подиграл. Явно, така са те конструирали, но аз не обичам присмехулниците, защото винаги поставят себе си над другите. Общо взето, разбрах и възможностите ти — съвсем не са бляскави, драги, за което, разбира се, ти не си виновен. Мисля си обаче за времето, което те е създало. Нима то наистина има нужда от теб или просто си е същото онова време, за което моят приятел, поетът Марко Ганчев, е написал тъжното си прозрение:

До вчера беше „куче влачи…“

променя се светът обаче.

Ще бъде другояче утре:

Куче влачи компютри.

Ще бъда откровен. Вече се обадих в рекламационния отдел и утре ще дойдат да си те приберат…

Изчаквам секунда-две дали няма да ми възрази. Ще ми се да чуя още веднъж тоя скрит в машината чаровен алт — изглежда, въпреки всичко бе ми станал близък. Въображението ми дори му приписва една трагична затаеност, но какво ли не си съчинява смутеното въображение! Компютърът мълчи, само очите му ме гледат с равното си очакване и аз добавям:

— Не ти се сърдя. Дано друг някой повече ти се зарадва. Впрочем нали според проспекта — в което аз силно се съмнявам — ти трябва вече да си откопирал моя начин на мислене и изразяване, какво ще прави следващият ти собственик с него? Или ще заличат тази ти програма? Да, мили мой, ето че и ти придобиваш така някаква своя съдба, ставаш, бих казал, една тема, която не е безинтересна. Човекът в подобни случаи би написал нещо автобиографично. А ти? Интересно, ти способен ли си всъщност да разкажеш нещо такова?…

— Моля, съобщете ми подробно биографията си — изненадва ме насред разсъжденията ми коварната муза с мургавата гушка.

— Защо моята? Аз тебе питам, можеш ли да разкажеш нещо за себе си!

— Вие сте аз — заявява ми компютърната муза, все така топло и влюбено.

Да, програмирана е да казва същото, което пише и в проспекта, но на мен ми се сторва, че тя иска да ми внуши, че сме неразделими, та да не я връщам.

— Нека не пресилваме нещата! Първо, аз все пак не съм компютър, нали? Второ, гласът ми не е женски, и трето…

Третото потъна в гънките на мозъка ми, като гущерче се шмугна някъде, преди да бях докоснал дори опашката му. Насилих се обаче да измисля някакво „трето“, защото мразя недоизказванията.

— Третото… третото впрочем е в твоя защита. Когато един писател разказва нещо автобиографично, той неизбежно попада в плен на преструвките, колкото и да му се ще да бъде откровен; кокетничи, гъделичка суетата си ту от едната страна на слабините й, ту от другата, а читателят пък гълта всичко това с готовност, защото обича клюките. Мисля, че един компютър не би трябвало да е в състояние да лъже или да кокетничи.

То е все едно прахосмукачката ми само да се преструва, че обира боклука от пода или пък за по-ефектно вместо с хобота, да се опита да смуче праха със задния си отвор, откъдето излиза филтрираният въздух. Смешно, нали? А повечето автобиографии май точно това правят: преструват се, че събират нещо от своя живот и кокетно духат прах в очите на читателя. Така че, ако искаш все пак, за последно, да ми съчиниш нещо автобиографично, моля те, постъпвай честно, както постъпва всяка машина — или си върши работата, за която е създадена, или отива на ремонт.

— Идея, тема… — меко ми напомня гласът, а очите на бухала сякаш ме умоляват: не ме мъчи повече с такива бръщолевения!

Провокационното ми хрумване за нещо биографично е разбудило обаче в мен хазартния нагон, а готовността на компютъра допълнително ме подвежда.

— Щом настояваш… Само че, мила електронна музо, ако взема да ти разказвам наистина честно, без подбор и спекулативни акценти, биографията си, ще са ми нужни точно толкова дни и часове, колкото съм живял на тоя свят, нали така? После… идея искаш! Каква определена идея може да има в която и да е автобиография? Един от старите колеги, името му сигурно лежи в паметния ти блок, Стефан Цвайг се казва, е изрекъл нещо, което доста затруднява нещата. „Никоя идея не представлява цялата истина — казва той. — Но всеки отделен човек е една цяла истина.“ Какво мислиш за това, а?

— Идеята е задължително условие за всяко художествено произведение — неочаквано многословно ми отвръща компютърът. — Моля, придържайте се към инструкцията за оформяне на заданието.

Прихвам:

— Права си, машино! Човекът наистина не е художествено творение, май че е дори антихудожествено. Впрочем нещо като идея беше се пръкнало одеве, нали оттам започнахме тоя разговор. Какво ще правиш, ако те дадат на друг автор, а ти носиш, както твърдиш, мен в себе си? Ето, направил съм рекламация, ще дойдат и ще те заменят с друг компютър. Това не е ли идея? Не, още не е. То е по-скоро стародавният проблем за идентитета на личността — поправям се аз, но по асоциация от глъбините на мозъка ми избълбуква като газово мехурче споменът за една реплика.

Пиехме си на един обед, по-миналото лято, с моите московски гости Аркадий Стругацки и Карл Левитин леденостудена мастика. Беше ни уютно и весело в прохладното, полупразно заведение и никак не ни се разделяше, а моето работно време течеше неумолимо. Имах, разбира се, достатъчно оправдание: не друг, а световноизвестният писател фантаст Стругацки бе гост на България, но трябваше поне да го съобщя в редакцията, та да не ме чакат. Тръгнах към телефона и тогава неумъртвимият фантаст у Аркадий Натанович подхвърли зад гърба ми:

— Хей, Любен, я си представи, че като позвъниш сега в редакцията, ти се обади… Любен Дилов!

Засмяхме се и тримата, но докато набирах собствения си номер — той беше дуплексен, обслужваше и канцеларията, та най-напред вдигаше винаги секретарката ни, — аз сам се запитах: „Ами ако сега наистина чуя оттам собствения си глас?“ И, да си призная, стана ми доста страшновато, докато навъртах цифра след цифра, все по-бавно, защото никак не можех да си представя как ще реагирам…

— Та това именно те и питам, премъдри бухале. Твоят съчиняващ автомат може ли да разиграе такава сцена? Мен ме остави, аз само за пример ти давам тази история, можеш ли ти да се изправиш така срещу себе си?

Питах го за нещо непосилно дори за най-интелигентния човек, а за машина пък съвсем абсурдно, но бях любопитен какво ще ми отвърне тоя все още вълнуващо ме хубав глас. Вместо отговор обаче очите на бухала се обагриха в засрамено червено. Щях и да възтържествувам: Ааа, засрами ли се най-сетне! — ако не бях осъзнал, че той автоматично бе превключил от приема на информация към производство. И замрях в недоумението си, защото нито конкретна тема бях му дал, нито някакво подобие на онова, което се нарича художествена идея, можеше да се изведе от досегашните ми приказки! А печатащото устройство тихичко затрака в привичния си ритъм и скоро в кошчето падна първата страница. Естествено бе — както за повече драматизъм се изразяват писателите — да я грабна веднага с разтреперани пръсти, за да видя какво ще ми разкаже един компютър за себе си.