Любен Дилов
Пропуснатият шанс (2) (Из съчиненията на моя компютър)

Приказка за доброто чудовище

Като видя чудовището, Иван си каза: Тая работа няма да стане така! Прихвана внимателно меча си, за да не издрънчи, и се скри в храстите да обмисли какво да предприеме.

Чудовището имаше три грозни глави с по един остър рог на всяка. При издишването от шестте му ноздри бликаха синкави пламъчета, сякаш целият му огромен търбух беше напълнен със спирт или пропан-бутан. Същинска газова печка с три котлона! — рече си Иван; той никога не губеше чувството си за хумор, когато беше добре скрит.

Зад гърба на чудовището зееше черната паст на пещерата, пълна с не по-малко плашещи тайни. По обед пристигна една каруца, която чудовището приветствува с нетърпеливо ръмжене. Дългобрадо джудже смъкна с пъшкане от нея заклана крава и едно зайче. Кравата просна пред дясната глава, зайчето хвърли пред средната, а на лявата глава каза:

— Твоят ред е утре — след което скочи в каруцата и изчезна.

Лявата глава се извърна, да не гледа как колежките й ядат, а пламъчетата в ноздрите й почервеняха. Двете глави свършиха бързо с обяда си и заклюмаха сънливо. Дясната клюмаше два пъти по-силно от средната, тя направо си спеше.

Сега е моментът, реши Иван, излезе от храстите и подвикна:

— Ей, ти, я ела малко насам!

— Какво искаш, човече? — вдигна се настръхнала гладната глава.

— Съкровищата — отвърна Иван и посочи към пещерата.

— Не може — отсече чудовището. — Върви си из пътя!

— Виж какво — каза Иван. — Аз все едно ще ги взема, ще те убия и ще ги взема…

— Ще ме убиеш ли? — разсъниха се и трите глави, а пламъчетата в шестте им ноздри весело заиграха е цветовете на дъгата. — Ти? Мен ще убиеш? Ха, ха, ха…

— Смей се, ти смей се, но аз съм третият брат! Не си ли чувал приказката? Третият брат винаги убива чудовището.

Главите се вдигнаха сепнато, изгледаха го с разширени очи, пламъчетата се затаиха в ноздрите.

— Наистина ли си третият брат?

Иван вдигна извинително рамене:

— Уви, третият съм! Но нека не правим като в приказките. Минаха тия времена. Глупаво е да се пролива кръв за чужда сметка. На ония еснафи им дай само някой да убива чудовища заради тях. Пък ти си всъщност едно добро чудовище.

— Какво, какво съм? — зинаха от изумление трите глави.

— Ами да, ти си едно много добро чудовище. Веднага те разбрах.

— Първо, не съм чудовище, а змей — пуснаха главите по едно-две плахи пламъчета. — И второ…

— Добре де, змей — все тая! Важното е, че си добър и ще се отместиш сега да взема съкровищата.

— Не съм добър — изпръхтя чудовището. — Хайде, махай се, да не стане като с братята ти!

— Ти май забрави, че съм третият — потупа Иван ножницата си. — Размисли малко, пък тогава решавай! Давам ти три минути да си помислиш, на глава по минута, после ще заиграе мечът.

Трите глави се изгледаха една друга изпитателно в очите. Дългите им шии бяха се извили като три гигантски въпросителни.

— Какво си въобразява тоя? — рече лявата на другите две. — Аз съм дори един много лош змей, няма по-лош от мене!

— Не пресилвай нещата! — възрази й дясната.

— Аз съм си аз — съвсем нормален змей! — рече средната глава.

— Лош съм! — викна по-високо първата и пусна няколко гневни пламъка.

— Стига ма — надвика я дясната. — Ядосана си, защото си гладна. Утре друга песен ще запееш.

— И ти ще запееш утре друга песен — озъби й се оная. — Утре аз ще ям кравата.

Средната глава се обади смутено:

— Странна работа, едната ми половина твърди, че съм добър, другата — че съм лош.

Но двете не я чуха, защо вече се караха. Наричаха се с думи, каквито Иван никога не би дръзнал да употребява — с действително чудовищни думи, и само тук-таме сред тях изплющяваше като камшик по някое „добър-лош, добър-лош!“

Иван разбра, че тая дискусия няма да свърши скоро, измъкна меча си и ревна:

— Я затъкни тия уста! Добър змей си и толкова! Но си глупав. Впрочем не се обиждай, те всички добряци са си и малко глупави. Ти ми кажи на мене за какво са ти тия съкровища! Понятие си нямаш от съкровища, а си седнал да ги пазиш! За кого ги пазиш? И от кого ги пазиш? Ха кажи де!

Трите глави се загърчиха в затруднение на дългите си люспести шии. После дясната изръмжа троснато:

— Хранят ме, затова ги пазя. А теб за какво са ти?

— Видях аз колко те хранят — каза Иван и спокойно си засвива цигара. — Но това е вече разговор. Знаех си, че ще се разберем. Слушай сега да ти обясня. Аз съм от ей оня град долу в равнината. Много сме бедни. Виж ме само какъв тютюн пуша! Земята е сушава, населението ни ще измре от глад. А с тия съкровища ще докараме вода за нивите си, ще построим фабрики, ще си направим болница и училище, ще заживеем човешки. Както виждаш, за добро дело съм дошъл.

— А аз? — попита чудовището.

— Ти ли? Твоята е лесна. Ще дойдеш с мен. Като забогатеем, така ще те храним, че ще се пръснеш от ядене. Никоя от главите ти няма да оставяме гладна. Но хайде, стига пазарлъци, че ме сърбят вече ръцете за работа. И не забравяй все пак: аз съм третият!

— Сигурен ли си, че си третият?

— Колко пъти ще ти го казвам — ядоса се Иван. — Толкова поне мога да броя.

Змеят вдигна чудовищната си лапа, почеса поред трите си глави, почвайки от лявата, след това се отмести от пещерата с тройна въздишка:

— Добре, но на твоя отговорност!

Иван запретна ръкави, изнесе от пещерата всички съкровища, натовари ги на широкия гръб на змея, качи се сам отгоре и го подкара към равнината.

Отначало хората се изпокриха с ужас, но щом разбраха каква е работата, в бедняшкия град настана голямо веселие. Иван обаче не го остави да трае повече от три дни и три нощи. Той се оказа мъдър и строг управник, разпредели разумно съкровищата и впрегна хората на труд. Докараха най-напред водата — цяла широка река. Построиха фабрики, училище, болница. Вдигнаха си богати къщи и заживяха щастливо. А в неделя се разхождаха из градския парк, където бяха устроили красив зоокът и весело се закачаха с доброто чудовище, което доволно се разполагаше из него. Децата най-много се радваха. Катереха се по дългите му шии, яздеха го, караха го да им пали огън.

Така минаха много, много години и нещата се промениха. Защото годините винаги променят нещата. Децата първи го забравиха. Омръзна им като всяка играчка. Само от време на време някой находчив палавник ще окачи на конец за роговете му по някоя бомбичка и щом чудовището кихнеше, бомбичките гръмваха от пламъците, та го стряскаха и опушваха очите му.

Зарязаха го и жените. До някое време те още се редяха сутрин на опашка да им пърли закланите кокошки и гъсти. Поднасяха на дълга маша птицата към него, змеят духваше леко и спиртните пламъци мигом я опърляха, а щастливата домакиня хукваше към къщи да я сготви. Всичко вървеше бързо и удобно, защото той обслужваше по три домакинства наведнъж. Но ето че новооткритият завод за бройлери забълва на пазаря идеално изчистени пилета и жените престанаха да идват.

Не се и разхождаха вече много-много из парка — телевизия гледаха, а мъжете започнаха открито да роптаят против него из кръчмите:

— За какво държим всъщност тоя звяр? Цяла кравеферма работи само за него! Не сме чак толкова богати, че да хрантутим разни чудовища. И тоя наш Иван… защо не го уби, както си му е редно, ами ни го натресе на главите? Изглежда, не случайно като малък са му викали Иван Глупака…

Но до престарелия вече Иван тяхното недоволство не достигаше. Те отдавна бяха го обявили за велик, а как ще кажеш на един велик човек, че си недоволен от него! Щом той умря обаче, новият управник, който бързаше час по-скоро и него да провъзгласят за велик, престана да праща крави на змея. Той откри няколко лавки в парка и нареди който иска да си храни змей, сам да си плаща удоволствието. Отначало това месо се продаваше все пак по-евтино, но после изравниха цената му с цената на другото месо, защото хората го купуваха уж за змея, пък си го ядяха сами.

Чудовището отслабна. Омекна и се сбръчка като надуваема играчка с повредена запушалка. Едва се държеше още на краката си, та беше повече от учудващо как много моми и невести продължаваха да твърдят в някои особени моменти, че ги любел змеят. Подобни показания естествено само още по-силно утежняваха положението му. По едно време той се довлече до централния площад и много месеци лежа там. Люлееше на три посоки трите си глави и жалостиво подвикваше на минувачите:

— Дайте, за бога, нещо да ям! Аз съм добрият змей, не ме ли помните? Аз съм доброто чудовище…

Научил за това, новият управник се почувствувал лично засегнат:

— В моя град — просяци? Такова нещо няма да търпя! Да се маха! — и заповяда да го прогонят извън града.

Хората облекчено си отдъхнаха, а площадът възвърна предишната си красота, след като от него изчезна гладният звяр. Градът заживя още по-весело и и вече съвсем безгрижно. Но щастието му не трая дълго.

През лятото реката изведнъж пресъхна. Настана такава суша, че всичко в полето и градините изгоря. Спряха водениците, спряха фабриките, защото нямаше електричество. Настъпи ужасен глад…

И тогава се чу, че някакво страшно чудовище, някакъв триглав змей изпивал водата при самите й извори.

Управникът веднага разгласи, че ще даде дъщеря си за жена на оня юнак, който убие змея, но в града или не се намираха вече юнаци, или пък не държаха да се сродяват с управника.

Извън града обаче, край пресъхналата река, в една бедняшка хижа живееше преселник с тримата си сина.

— Е, тате, ще трябва да вървя — вдигна се една вечер от празната трапеза най-големият син, въпреки че не знаеше нищо за обещанието на градския управник.

— Недей, бате — заплака най-малкият му брат. — Не си ли чел приказката? На, виж! — и му подаде книжката, която четеше, за да залъже глада си.

Най-големият брат въздъхна:

— Чел съм я, Иванчо но няма как — малък си още!

И запрепасва меча си…

* * *

Прочетох я два пъти. Приказката си е, по всички правила на приказката — макар просмукана от доста горчивина. Дали не са ми пробутали компютър-мизантроп? Не, това е невъзможно — никой няма да създаде човекомразещ компютър! Той е само разумен скептик и съвсем не затваря вратата пред надеждата: Ето, ясно и определено посочва, че винаги и навсякъде ще се раждат нови трима братя, които да тръгнат срещу чудовищата.

След второто прочитане приказката ми се хареса още повече и смятам, че не е неприлично, когато един автор открито се радва на сполуката си.

— Браво, бухале — казвам му. — С тая приказка ти ми вдъхваш надежди.

Той мълчи и аз не знам приел ли е похвалата ми, не е ли, и дали когато похвалиш една машина, това ще й подействува насърчително или ще я главозамае. Може ли да се каже за един електронен мозък, че се електронозамайва? Трябва да питам някой специалист.

— Браво, компютре — повтарям му. — Сигурно ще се сработим с теб. Важното е човек да налучка кое прави най-добре. Не съм уморен, надявам се, ти още по-малко, нека продължим с упражненията, а! Изкушава ме най-вече да опитам жанрове, до които не съм посмявал да се докосна. Гледам те, имаш специален тематичен клавиш „исторически сюжети“, а това ме навежда на разни мисли. Защо за другите нямаш специални клавиши? Ще ми се да вярвам, че този има обикновеното предназначение да те включи към историческите архиви или където там е нужно, за да получиш съответните справки и дати. Иначе би било нелепо. Защото… с какво толкова се отличава например един исторически роман от научнофантастичния? Може би само с това, че фантастичният по-малко лъже. Той откровено ти съобщава още в началото, че ще ти разкаже нещо, което нито се е случило, нито пък ще се случи. Следователно, казва ти той, внимавай в картинката, читателю: с тая измислица аз искам да ти подскажа нещо друго! А какво прави историческият роман? През цялото време ти внушава, че ти преразказва точния развой на събитията и цялата истина за героите. Чиста мистификация! Не знам дали е вредна, пазя се от категорични твърдения, но не виждам и особената полза от нея. И без това човечеството си е създало предостатъчно лъжливи митове, защо да ги произвеждаме и серийно, с компютри? Признавам ползата от историческото четиво само когато то хвърля трезв реалистичен и, бих добавил, демитологизиращ поглед към миналото, а не когато го използува, за да създава нови митове.

Натиснал съм вече на „новела“, натиснал съм на „исторически“ и мургавата топла секретарка — защо все такава почнах да си я представям? — не закъснява да ми поиска темата и идеята.

— Истината — казвам аз патетично. — Истината от съвременна гледна точка, това искам да видя в един исторически разказ. Възможната за нас, днешните хора, истина за събитието и човека, а не старите заблуди или романтични измишльотини! Ето, твоят чудесен глас ме подсеща: с какъв ли глас са поднасяли истините си Хекуба и Пития, или Сибила, или Кисандра например? Касандра е интересен образ, не намираш ли? И е един от ония според мен изцяло фалшиви митове. Никак не мога да проумея защо тъкмо нея са мразили троянци, защо не са мразели другите пророчици… Впрочем мога да го разбера. Другите пророчици са изричали мъглявите си предсказания из мрака на специални храмове, заблудени в благовонни пушеци и срещу богати жертвени дарове, а това нещастно момиче е съобщавало безплатните си истини по улиците и площадите, с възможно най-простите и ясни думи. Не обича народецът такива пророчици и това е! Кръв иска той да се лее в краката на истините и в тамянен дим да са обвити.

Ето, нещо такова бих казал аз в един исторически разказ, бих смъкнал тия фалшиви була, за да светне, както се вика, голата житейска правда. Опитай се да продължиш тия ми разсъждения, нека видим зад глупавия мит цялата истина за този според мен най-прелестен женски образ на древността. Никоя царска дъщеря от нито една приказка и никоя жена от историята не може да се сравнява с нея по величие и трагизъм. Обикни я и ти, моля те, обикни я, както я обичам и аз!