Любен Дилов
Пропуснатият шанс (7) (Из съчиненията на моя компютър)

Предисторията на едно заболяване

Случи се, когато откривахме новата ски-шанца близо до най-луксозния ни планински курорт. Тя и хубавият ден бяха привлекли хиляди нашенци и чужденци. Модните им яркоцветни скиорски костюми образуваха от двете страни на девствено бялата писта вълнообразна шарена ограда. Високоговорителите проглушиха планината с гръмки песни за планината, а телевизионните и филмовите камери се оглеждаха панически, да не би да изпуснат нещо важно за любителите на зимния спорт.

Новата шанца се издигаше дръзко над склона — същински трамплин към небето. От нея сякаш се излиташе направо в Космоса. Председателят на спортния съюз преряза лентата й. Той вдигна високо ножицата, за да я покаже, но стартовата площадка се намираше толкова далеч от зрителите, че сигурно целият председател им изглеждаше колкото ножица, която режеше нещо невидимо из въздуха. Гласът му обаче сряза прекалено отблизо тъпанчетата ни, защото ехото утрояваше силата на дрезгавите високоговорители. Той пожела на всички да направят от тази свръхмодерна шанца своите най-дълги скокове и обяви, че както се и полага, пръв на нея ще застане прославеният в целия свят наш шампион Симеон Тапов.

В лъскавочервения си гащеризон, с небесносиния шлем на главата и красивите очила, които закриваха почти цялото му лице, той приличаше на космонавт от друга, ако не по-висша, то поне по-весела цивилизация. Репортьорите настояваха още преди скока да запишат гласа и думите на прославения спортист, и двамата, с треньора му, не успяхме да ги удържим, но Тапата — така си го наричаме в отбора — умееше да се оправя с журналистите. На неизбежното запитване с какви чувства пристъпвал сега към първия скок от новата шанца, той отвърна:

— Това не е състезателен скок, а за демонстрация. Въпреки това аз ще се опитам да поставя нов рекорд, та не ме разсейвайте с тъпи въпроси. Измислете си вие чувствата.

И безцеремонно ги разблъска, за да излезе на стартовата площадка, защото из дъното на шарената пропаст и от всички околни ридове вече ехтеше: Мони! Мони! Мони!… и: Тапа… Тапа… Тапа… Ехото го превръщаше обаче в чудовищен патешки грак: папапапа…

Шампионът благодари на публиката с вдигнати ръце, отметна ги назад, подскочи и с нарастваща бързина се спусна по необикновено стръмния наклон, като постепенно се навеждаше напред с прилепени към бедрата ръкавици. Щом достигна извисения край на шанцата, той повдигна върховете на ските и почти легна върху тях. Излетя като червена ракета в зимно синьото небе.

Цялата планина бе затаила дъх от възхищение, а треньорът до мен взе, че го напсува:

— Тапа си е и тапа ще си остане! Колко пъти само го предупреждавах! Фукльо! С циркаджийски номера световни рекорди не се правят…

Аз съм дългогодишен лекар на отбора, та макар и не специалист, по интуиция предусещам успехите ни. Наистина скокът му излезе прекалено висок, но продължавах да вярвам, че Тапата ще съумее да снижи параболата и да постави новия рекорд. Наканих се да възразя:

— Не си прав. Сега е в такава форма…

И тъкмо тогава нашият шампион изчезна. Да, изчезна. Както казват писателите: сякаш се стопи в синевата. Беше достигнал най-високата точка на параболата и угасна в небето също като празнична ракета, която си е свършила работата.

Помислих, че е зрителна измама — въпреки предпазните очила, очите ми бяха уморени от искрящия под слънцето сняг, — но треньорът ужасено завъртя тежкия бинокъл, с който го наблюдаваше:

— Какво стана? Къде отиде бе? Къде е?

Отговори му гръмката въздишка на шарената бездна под краката ни. От дъното й хиляди очила и лещи по същия начин претърсваха небето.

После настъпи всеобща паника. Планинската спасителна служба се опита да въведе ред, да организира команди. До вечерта разровихме заедно с публиката снега и гората на километри около новата шанца, но от Мони Тапов нямаше никаква следа. А когато ни донесоха филма за седмичния кинопреглед, проумяхме, че и търсенето изглежда безсмислено. И на лентата се виждаше същото: Симеон Тапов се издигаше в привичния си стил, а после внезапно и необяснимо изчезваше — без загуба на равновесие, без падане, без дори да промени позата си.

Понеже телевизията бе предавала откриването на шанцата директно, страната изпадна в ужас пред загадъчното изчезване на прославения скиор. В ужас се готвеше да изпадне и целият свят, защото Симеон Тапов все още беше и олимпийски рекордьор. Не помагаха никакви изследвания, никакви науки. Който не искаше да се отдаде на мистиката, трябваше да повярва на версията, че някоя летяща чиния е отвлякла шампиона ни. Защото смешно бе да се повярва пак на църквата, която изрови старовремската утеха, че бог отрано прибирал своите любимци при себе си. За нас поне е трудно да приемем, че тъкмо Тапата му е бил любимец, още по-трудно ни е да си представим и дядо господ като запалянко по зимните спортове. Във всички случаи обаче не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. И светът потъна в едно тежко и мъчително очакване.

Намерихме го чак след седмица — една червена купчинка насред все така девствената белота под новата шанца, по която никой след него не бе посмял да се спусне. Захвърлил ските, свалил шлема си, той седеше превит, сякаш току-що сполетян от перфорация на язва. И очите, и езикът му, и мозъкът му бяха трудно подвижни, както при тежко алкохолно отравяне. Не беше в състояние да ни разкаже нито къде е бил, нито какво му се е случило. Или може би тогава още не искаше.

По-скоро инстинктивно аз долових това и решително се възпротивих да го вземат веднага в клиниката за изследване. Настаних го в спортния диспансер, в отделна стая, единствен аз се грижех за него. А Симеон Тапов ми имаше доверие, защото още от юноша бе почнал да идва при мен с контузиите си.

Преглеждах го, разбира се — с всичките апарати на диспансера ни. Нямаше увреждания — ни външни, ни вътрешни и би се намирал все в тази великолепна спортна форма, ако не беше прекалено силният му душевен смут. Тогава аз осъзнах, че не с разпити, с лекарства и хипнози ще стигна до истината, а по оня древен път към нея, наречен вино. Но понеже за притъпените сетива на съвременния свят виното е вече ненадеждно слаб носител на истината, трябваше да прибегна към водката и уискито. Така аз все пак се добрах до онова, което Мони Тапов с клетви и самозапсувания ми изложи като действителна история на случилото му се.

Моля да не бъда осъждан за привидно лекомисления тон, с който предавам събитието. Аз съм лекар-травматолог, специализирал съм още спортна психология и професионално нямам право да се обвързвам с подобна твърде невероятна версия. Да, за мен разказът на нашия шампион си остава версия, както приказките за летящата чиния или за бога — спортен запалянковец.

Какво според него било станало:

Както си летял, изцяло съсредоточен в мисълта какво още може да се извади от този скок — имал вече чоглавото чувство, че не е сполучлив, — Тапов изведнъж усетил в тялото си необикновена лекота. Странна и плашеща. Сякаш тялото му престанало да съществува и само духът му се реел под небето. Не усещал вече и съпротивата на въздуха. Свикнал да владее всеки свой мускул по време на скоковете, отначало той не направил никакво движение, изчаквайки да разбере какво е станало, но щом погледнал надолу, окончателно се вцепенил.

— Ти знаеш, че не съм от пъзльовците, докторе — рече Тапата. — Не съм от тях, ама можеш ли да си представиш? Няма! Ни писта, ни шанца, ни хора! И сняг даже няма. И гора няма, и планина няма, нищичко! Представяш ли си?…

Трудно е човек реално да си го представи, преди да е ослепявал или нещо временно да е затормозявало зрителния му нерв.

— Като в мъгла. Обаче хем бяла, хем пък непрозирна, а всъщност и нея никаква я няма ни в очите ми, ни в устата. Но иначе съвсем определено усещам, че се нося нанякъде, ама нагоре ли, надолу ли… Изобщо пълно противоречие на законите, щото иначе пък — пълна безтегловност! Сънуваш, Мони, рекох си, това го сънуваш, то не може да бъде. Разправял съм ти, докторе, често ми се случват такива сънища. Летя, летя и все нагоре, и все нагоре, а под мене нищо не се вижда, и се събуждам, гаче ли не съм летял, а съм плувал с пижамата си.

— И аз съм ти разправял — напомних му, — че тия сънища не са страшни, дори са ти полезни. В тях изживяваш страха си, та после да не ти пречи.

— Ох, де да беше и това сън… — въздъхна той и ледът на уискито изтрака в зъбите му.

Ето така си летял в нещо като тунел с разреден въздух и намалена гравитация, и с чувството, че е обречен цял живот да подобрява световните постижения, но без да вижда хора под себе си, без никой да види невероятния му рекорд. По някое време решил, че сигурно се намира в полубезсъзнание, заровен в дълбока преспа, затова не вижда нищо, но пък мозъкът му, макар и трескаво, още разсъждавал трезво. После, пак така изведнъж, пред очите му се прояснило и той се видял да пада неудържимо над пъстра тълпа от хора, обградили някаква сиво-зелена бетонна площадка. Падал право в нейния център, без да е в състояние да помръдне ръка или крак, та да забави или отклони падането си. Нещо сковавало мускулите му, но не уплахата, а някаква външна, невидима, но осезаема сила. След секунди само щял да се разбие на тая площадка, а хората около нея като че ли се били събрали тъкмо това да наблюдават. Никой не притичвал да подложи нещо, никаква паника, ни вик, ни жест на съчувствие поне, каквито са нормални за всички нормални хора!

— И тогава стана истинското чудо, докторе. Представяш ли си? Вместо да се сплескам на тая площадка, стъпих със ските като на дюшек, сякаш от половин метър съм скочил, а не най-малко от сто…

Слушах го и се пазех да си представям каквото и да било. Само си припомнях някои неща от учебника по психопатология.

Хората дълго го оставили да стърчи сред тях сам със своето недоумение. Зяпали го мълчаливо и никой не се приближавал. Щом се окопитил, Мони също заразглеждал тая повече от странна му тълпа. Не че били кой знае какви необикновени хора, но все пак — откъде са се взели и как така от зимната планина бе прилетял при тях направо в разгара на лятото? Защото всички били облечени в леки и нежни дрехи, пък и той самият веднага усетил под пуловера си другия климат. Лицата им били все хубави, но му се сторили някак еднакви. Мъжете били по-едри от него, също еднакви на ръст, с могъщи атлетически фигури. Те преобладавали в тълпата, но имало и десетина жени — необикновено красиви, невероятно, а иначе съвсем земни жени, и пак някак си еднакви. Като от специално подбран вариететен състав.

— Сигурно така ми се е сторило, щото са от друга раса — вметна на това място Мони. — Нали и китайците всичките ни се струват еднакви.

Разбира се, и на ум не му идвало, че се намира в съвсем друг свят. Не срещнал враждебност в очите им, само любопитство и свалил шлема си — демонстративно спокойно, смъкнал и очилата, разтворил и ципа на гърдите си, защото му ставало нетърпимо горещо. А като не знаел какво още да предприеме или да помисли, взел, че им кимнал с едно глупаво „Добър ден“.

Чак тогава непознатата публика се размърдала. Грейнали усмивки насреща му, размахали се приветствено ръце, но само трима от мъжете и една от жените се отправили към него. Останалите или не смеели, или се подчинявали на специално разпореждане. Те само продължавали, но вече радостно, да очакват какво ще стане по-нататък.

Мони обаче още не знаел дали да се радва. Четиримата, които дошли при него, се държели така, сякаш изобщо срещат за първи път човек. Той смъкнал ръкавицата си и още отдалеч им протегнал ръка, а те направили тъкмо обратното: надянали си ръкавици, превързали и тесни оранжеви маски през устата и носа си. Изглежда, се боели от зараза. Казали му нещо тихичко, на абсолютно неразбираем език, сигурно допълнително неразбираем, защото не виждал вече устата им. Повече на тиха песенчица му заприличал езикът им… Представяш ли си, докторе?

Аз продължавах да не искам да си представям каквото и да било. Просто не му вярвах.

Тапата също им рекъл тогава нещо — не помни вече какво, но според мен сигурно е било нещо тапешко. Вдигнал рамене, закършил муцуни, да им покаже, че не разбира нито какво му говорят, нито как се е озовал при тях. Двама от мъжете плахо опипали дрехите му. Той ги оставил, та да се убедят, че не носи оръжие. Третият посегнал за шлема и Мони му го подал, а оня занадничал в него, сякаш търсел нещо скрито. Жената пък клекнала над ските му и през цялото време нещо си тананикала. С приказно нежен гласец — така каза Мони. И добави: А каква пазва имаше, брат, не можеш да си представиш. Фантастика!

Всичко друго той настояваше да си представя, само това му се струваше извън възможностите на моето въображение.

После жената с невъобразимата пазва го хванала за лакътя и явно искала да го поведе нанякъде. Налагало се обаче да свали ските и това съвсем смаяло странните му домакини, които сигурно били решили, че той така си и ходи с тях. Изглежда, не познавали тоя спорт, което, разбира се, е възможно, ако при тях изобщо не пада сняг. Единият от мъжете ги взел с красноречиво умолителен жест и ги понесъл, както се носят глухарчета, когато те е страх, че вятърът ще духне пухестите им главички; вероятно ги мислел за кой знае какви скъпи и фини уреди. Другият по същия начин носел шлема му, а дамата пък го държала нежно за лакътя и захласната гледала все в обущата му, с които той, вече с поотпусната душа, зашляпал по изглежда, пластмасовата настилка на площадката.

— И как да не се звери, докторе, знаеш ми новите обуща, дето последният път на състезанията в Швейцария, нали? А те всичките бяха по сандали някакви.

Въвели го в един подземен вход, а оттам по страшно луксозен коридор от светъл мрамор или нещо подобно, стигнали в зала, пълна с разни уреди. Посочили му да седне в бяло, меко кресло, а очите им били все усмихнати и хем любопитни, хем като че ли му се извинявали за нещо. Изобщо гледали го много мило, особено дамата. Пак тя поднесла към главата му грамаден шлем, като ония на тежководолазите, които лягат чак на плещите ти. Мони се поуплашил, но пред омайващата усмивка на красавицата не бивало да се издава, та покорно се оставил да го нахлузи на главата му.

Тримата мъже и жената насядали насреща му в подобни кресла и скрили еднаквите си усмивки в също такива шлемове.

— Сега вече нещо ще става, помислих си аз, докторе. Експеримент някакъв ще си правят с мене, но после разбрах, че е нещо друго. Не че го разбрах, то е неразбираемо, вярваш ли ми, но опасност нямаше. Шлема можех и самичък да махна, ако поисках: не беше вързан или закопчан, само плътно лежеше на раменете ми. Реших, че може би искат да си приказваме по тоя начин, че е някакъв апарат, та си рекох наум, хей така, малко хашлашки: Е, кво, дайте сега да си кажем кои сме, що сме… Аз например съм шампион на ски-скокове. И то олимпийски. Мони Тапов, ако сте чували или чели по вестниците. На миналата олимпиада например скочих… Така си приказвах наум, докторе, за кураж, нали разбираш, няма що да ти го казвам. И май тъкмо тогава се започна. Аз ще ти го разкажа, пък ти ще кажеш какво е било, ти по̀ ги разбираш тия работи…

Изведнъж Мони Тапов усетил, че нещо го пита, въпроси му задава, но не извън, а като че ли самият му мозък си ги задава на себе си — както когато човек размишлява над нещо си или се колебае какво решение да вземе, та се пита и така, и така. Хубаво, но въпросите били толкова неуместни и глупави, че не било възможно самият Тапов да си задава такива въпроси. Например: с това ли там, демек, със ските ли е дошъл при тях и на какъв принцип се движат те?

Не е ли абсурдно един шампион по ски да се пита на какъв принцип се движат ските му? Така си и рекъл: Не ставай смешен, Тапа! Тъкмо сега и тука ли намери да се питаш как се движат ските ти, като че ли не си изучавал плъзгането, триенето, видовете смазки, законите на аеродинамиката… Той старателно заотпъждал от мозъка си разните формули и скици, гледани на дъската в тренировъчния лагер, та да внимава какво ще стане по-нататък, но всъщност не ставало нищо. Четиримата си седели все така неподвижни насреща му, а в главата му се забърквал още по-див хаос. Сред него се пръкнали вече съвсем идиотските въпроси: Как е устроено и за какво служи онова, което е на краката му, тоест — обущата. И какво е това шампион.

Сега Мони Тапов окончателно се объркал какво да мисли за тях и им рекъл на глас, защото решил, че през шлема те няма да го чуят:

— Хей, ако ще ме питате за подобни глупости, дайте по-добре да си приказваме за ланския сняг! Да ме будалкате ли сте решили? Шампион съм, това е! Най-силният съм, най-умният, най-смелият, най-високо излитам, най-далече се приземявам от всички хора на света… Е, те това е да си шампион! Ако искате да ме проверявате нещо, да ме изследвате, карайте, но по-напред ми кажете кои сте и с какво право ще го правите! И къде се намирам изобщо…

Изглежда обаче, че те все пак били чули и разбрали съгласието му да го изследват, защото красавицата веднага станала, внимателно вдигнала шлема му, хванала го за ръката и го отвела в дъното към едно също бяло и меко легло. Сякаш към брачното им ложе го водела — така треперела ръчицата й в нежната ръкавичка. Положила го тя там да легне, разлюляла над него фантастичната си пазва, истински любовно помилвала челото му, та той самият се поразтреперал от вече съвсем други вълнения, но бързо се дръпнала и от тавана върху му се спуснал грамаден похлупак — целия го захлупил, като в ковчег, в пълна тъмница.

Повече спомени от този експеримент Мони Тапов обаче нямаше, защото или веднага заспал, или са го упоили с нещо. Не знае колко време е траело, но се събудил с чувството, че е спал много и много дни. Впрочем, ако допуснем изобщо, че това е вярно и ако съдим по отсъствието му, траяло е близо седмица. Значи доста грижливо и подробно са го изследвали. Тогава, в тоя сън, трябва да са му внушили и цялата тая история, защото как иначе ще се пръкне в мозъка му такова невероятно съчинение?

А историята — това отново си е вече моя лекарска и човешка забележка — е повече от невероятна. Аз познавам Мони Тапов още от постъпването му в юношеския ни отбор — той не четеше научнофантастични романи, защото изобщо не четеше нещо друго, освен спортните ни издания. За интелигентността му не искам да се изказвам, но въображението му едва ли е по-силно от въображението на едно младо магаре.

Та тези хора, според разказа му, представлявали всъщност паралелно на нас човечество. На същата, на нашата планета живеели, но в друго някакво паралелно времепространство. Цитирам:

— За симетрията във Вселената чувал ли си, докторе? Не за тая, нашата, всекидневната, а за симетрията във вътрешното устройство на Вселената. Е, добре, ти си чувал, но аз не бях и нищичко не знаех по въпроса, а ето че сега го знам! Не, не е антисвят с антиматерия, това вече и децата са го чели, просто в обратната плоскост на нашето времепространство живеят, в други някакви изменения. Можеш ли да си го представиш?

Който може, да си го представя!

Учените на този паралелен свят отдавна търсели начин да прокарат тунел между двата свята, да ги свържат, очаквали и ние да направим същото, защото теоретически те били доказали нашето съществуване, а пък според хипотезите им за симетрията трябвало да сме горе-долу на същата степен на развитие. И ето най-после им се удало, макар и доста наслука в пространството, да осъществят своя проект за такъв шлюз или тунел към нас. В същия ден щели и да изстрелят през него трима свои представители, които да осъществят връзката. Каква била изненадата им обаче и радостта им, когато през техния шлюз, изпреварвайки ги, пристигнал човек от другия паралелен свят на планетата!…

Виж, изненадата им лесно мога да си представя, когато нашият Мони Тапов влетял със ските напред в техния тунел или шлюз, но с радостта им нещата сигурно са стоели по-иначе.

— Докторе, ти май още не ми вярваш — огорчи се шампионът в отговор на шегата ми и очите му пиянски се просълзиха. — Отгде ще ми дойдат всичките тия неща в главата тогава, кажи де!

Успокоих го: Вярвам ти, Тапа, вярвам ти. Пък и какво друго ми остава…

Кое ме караше да се усъмня в искреността на тяхната радост ли? Онова, което уж те му били внушили по време на съня под похлупака. Казали му, че са особено радостни, защото са имали щастието, макар и случайно, при тях да попадне този, когото ние наричаме „шампион“, тоест най-умният и най-издигнатият от хората на паралелното им човечество. Обаче след като изследвали с техните апаратури съдържанието на неговия мозък, те се убедили, че и на тази наша обща планета, както и в цялата Вселена, симетрията не е съвсем пълна, че развитието ни не е вървяло едновременно и в еднаква посока. Ето защо те щели да върнат нашия представител обратно и веднага да затворят своя шлюз, та да не станела някоя пакост. И щели да чакат, докато ние създадем собствен проход към тях. Засега ни било достатъчно да знаем, че те съществуват и ни очакват в своята братска прегръдка…

Ако действително така са му го казали, трябва да признаем, че тия наши паралелни братя по разум са твърде деликатни и любезни същества. Особено като се има предвид, че Тапата положително бе премълчал в разказа си нещичко от своето държане пред тях — какво още са го питали, какво им е отговарял… Не е възможно да са се интересували само от ските и обущата му. Нали си го познавам аз нашия шампион!

Ето това си мислех, докато той ми разказваше как са го извели на същата площадка, как са му посочили да си постави отново ските, как после отново се озовал в бялата безтегловност, за да се изтърси, вече доста силничко, на задника си в снега под шанцата. Накрая той ме запита: Какво мислиш, докторе? И аз изтървах:

— Тя пакостта си е станала.

— Каква пакост? — наежи се Тапата.

— С шлюза — рекох аз и побързах да загладя своята пък лекарска неделикатност. — Както и да е, важното е, че се върна жив и здрав.

— Значи и ти смяташ, че аз съм виновен, че аз… — рухна той изведнъж в себе си.

Това ме завари неподготвен и аз го запитах, кой още смята така, решил, че и другиму е разказвал съчинението си.

— Аз — отвърна ми той доста мъжествено и аз осъзнах, че тук вече се корени заболяването му, че случаят не е повече за мен.

Той настоя:

— Добре де, докторе, не мислиш ли, че все пак трябва да се докладва някъде? На правителството ли, на ООН ли?

Нямах друг изход, освен да приключа в същия шеговит тон:

— Е, това си е вече твоя работа, Тапа. Аз съм само един физкултурен доктор.

Той въздъхна отчаяно.

— Сигурно няма да ми повярват.

— Сигурно — съгласих се аз. — То си не е и за вярване, ще знаеш.

— Но хората ни чакат, докторе! Какво да правим?

Отвърнах му колкото се може по-весело:

— Е, ще почакат малко. Нека по-напред тебе да оправим, Тапа. Сега ще те пратя при едни други доктор, да те полекуват малко. Защото не бива да живееш така с чувството за вина пред цялото човечество. И даже не пред едно, а пред цели две човечества. Тежко е, дори за един шампион е тежко…

После, разбира се, си помислих и законно бе да си помисля: А всъщност никак не е зле да сме уверени, че някой някъде очаква от нас да открием най-после пътя към един, може би наистина по-умен свят. Щом за отделния човек винаги е хубаво да знае, че някъде го чакат, защо да не е полезно и за всички ни вкупом?

Ето това ме накара да запиша по този начин разказа на Симеон Тапов като част от анамнезата, с която го препратих в психиатричната клиника.

* * *

Скъпи мой, едно вече е ясно — не само в съвременната тема не те бива, никакъв те няма и в свободните съчинения. Твърдят, че в днешния век човекът не можел повече без компютрите, както не можел без електричеството, но и компютрите все още не могат без нас. Разбирам, искало ти се е да разкажеш нещо смешно, но то не буди смях, а съжаление. Първо, евтино е да се заяждаш със спортистите. Ние с теб като сме толкова всестранно културни и знаещи, можем ли да скачаме от ски-шанца? Второ, идеята ти е обидна за човечеството, пък аз съм патриот. Бих казал, че е и немотивирана. Една високоразвита и хуманна цивилизация не би се отказала от контакта си с човечеството само защото е срещнала случаен негов представител и не го е харесала. Тя не може да не знае онова, което у нас знае всеки ученик: че еднократният експеримент не разкрива истината за явлението. И така, давам ти възможност да се коригираш. Нека тая твоя или подобна на нея цивилизация да е дошла при нас…

— Идея, тема, сюжет — прозвуча сякаш виновно и пълен с покорна готовност кадифено мекият алтов глас.

Веднага виждам отново тая топла мургава гушка, този път — с мъничка бенчица отстрани. По дяволите, коя човекоподобна цивилизация ще се откаже от контакта с такава гушка!

— Ааа, не — вече по-добродушно се заяждам аз. — Настоявам пак да бъде свободно съчинение, та сам да коригираш одевешните си погрешни идеи. Пък влагай и повечко научност, нали уж научна фантастика ми поднасяш! Ще ти дам само сюжета. Тия дни четох мякъде, че кристалите имали памет. Не разбрах какво точно представлява тази памет, може би само за структурата на собствената им решетка, но това съвпадна с една история, на която аз досега гледах с насмешка, както към всяко суеверие. Комшийката ми разказа, че ходила при някаква известна врачка и тя й познала всичко. Условието било да си туриш предната нощ под възглавницата бучка захар, да преспиш върху нея, после да й я занесеш. Та, питаше ме комшийката, аз, като по-учен човек, как си обяснявам това. Тогава си спомних за паметта на кристалите, а захарта нали се състои все пак от кристалчета! Може пък една надарена със свръхчувствителност ясновидка да е в състояние да прочете запечатаното в паметта на захарните кристалчета? Мисля, че такава една хипотеза притежава ако не за науката, то за научната фантастика достатъчно убедителност. Та ето ти и персонажа: жена, врачка, бучка захар и чужда цивилизация! И да знаеш, много зависи от това какво ще направиш от него! — заплаших го аз накрая.