Любен Дилов
Пропуснатият шанс (6) (Из съчиненията на моя компютър)

Новогодишна трагедия

Не бих разказвал тази срамна случка, защото моят най-добър приятел — главният участник в нея — е честолюбив човек и тежко я преживява, но ме ядоса шумът, който сега се вдига така лекомислено в средствата за информация: някакъв си робот защитил докторска дисертация по философия на тема: „Машината — приятел и закрилник на човека“.

Аз съм минералог, работя от три години на Титан, най-големия спътник на Сатурн, и естествено нито съм, нито мога да бъда противник на машината. Без машините не бих направил и крачка в отровната атмосфера на Титан, камо ли пък да се ровя под вечния му сняг за редки минерали. Но може би защото професията ми е по-пряко свързана с природата, у мен са си будни изконното недоверие и предпазливостта ми спрямо всяка нова рожба на техническата мисъл. Моят колега и приятел Иван (премълчавам фамилното му име пак поради споменатата в началото причина) мисли също като мен и тук е истинската трагедия: че тъкмо на него се случи това, а не на някого от празноглавите клакьори на новоизпечения доктор по философия.

Беше преди месец, както се казва, на връх Нова година. Щяхме заедно да я празнуваме, но те не ми се обадиха в навечерието на празника и аз сметнах, че Иван не е успял да се върне. Той беше тогава в командировка на Земята. Бе съобщил на жена си, че са го забавили с пробите, които трябваше да се направят в земни условия, но щял на всяка цена да се върне за празника.

Позвъних вечерта у тях. На екрана се мярна жена му и веднага изключи образа. Реших, че се е намазала с някакви козметики, та затова ми предлага само гласа си.

— Няма го — отвърна ми почти разплакана. — Не дойде.

— Иване — рекох й. — Не преживявай излишно! Просто не е намерил място в космолетите. Нали знаеш какво е пред Нова година.

— Не съм Иван, а Ивон! — сопна ми се тя.

— Прощавай! — рекох й.

— Докога да ти прощавам? — озъби ми се тя съвсем не на шега, но пак не се показа на екрана.

Какво да ги правя: той — Иван, тя — Ивон! Той поне не ми се сърдеше, когато сбърквах. Подхванах внимателно и този път грешката ми не беше толкова голяма.

— Ивоне — предложих й. — Ела ти тогава. Сама ли ще кукуваш на Нова година?

Тя обаче ми подхвърли едно сърдито „весело прекарване“ и прекъсна връзката.

Малко след фоейерверките аз отново й позвъних, за да й честитим с жена ми Новата година, но никой не се обади. Решихме, че е отишла да празнува другаде, а жена ми — уж са приятелки — рече:

— Тая парижанка дори на Титан намира начини да му слага рога.

Беше си чисто заяждане. Сред метановите пустини на Титан няма къде да се скриеш без скафандър, пък в скафандър трудно се флиртува дори само с погледи. Няколкото хотела по всяко време са претъпкани от туристически групи. А за новогодишния наплив дори сглобяват временни херметически бараки в Долината на мълчанието.

Не знам кой идиот я е нарекъл така — във всички долини на Титан, па и по върховете му мълчанието си е едно и също. Вероятно някой от агенцията Титантурист, но все пак е бил по-умен от клиентите си. На Земята хората са петимни за тишина и щом им предложиш една седмица в някоя Долина на мълчанието, веднага са готови да ти изсипят всичките си спестявания. Като натъпчат обаче няколко хиляди души в привременните бараки, настъпва едно мълчание, та си готов да побегнеш чак на другия край на слънчевата система.

Разбира се, жена ми напразно завидя на умението на французойката. Ивон ни събуди рано-рано. Шампанското още пукаше мехурчета в мозъка ми и трудно щях да се съвзема, но тя този път не скри лицето си. Цялото бе обляно в сълзи.

— Ела, моля те! Веднага!

— Какво има?

— Ела, ще видиш!

Доста бавно навлякох скафандъра си заради парализираните ми рефлекси, пък трябва да се внимава, защото вън е опасно. Избутах ракетната шейна от гаража, но и с нея се поизмъчих, докато запали. Въпреки че живеем на постоянно огрятата от Сатурн страна и въпреки че има атмосфера, на Титан цари космически студ. Жена ми поиска също да тръгне, но аз я върнах. Само мен бе повикала, можеше да е нещо не за женски нерви.

Поради закъснението ми Ивон изглеждаше вече спокойна, когато ми отвори херметичната врата на шлюзовия коридор. Очите й бяха сухи, но продължаваха да горят от някаква жестока болка. Докато вдигах шлема си, я попитах за по-дълго ли е работата, да свалям ли скафандъра, а тя само ми кимна и побягна обратно в хола. Все така озадачен, аз съблякох скафандъра, посресах се — Нова година беше все пак — и почуках на вратата на хола.

— Влизай, влизай! — обади се отвътре Ивон.

Тя стърчеше като часови зад високата облегалка на надуваемия фатерщул, а в него седеше Иван — с притворени очи, завит до под брадичката с одеяло. Лицето му имаше цвета на снега в ония краища, където серните примеси са повече от метановите. Жълто-бяло, но без приятната златистост, а с моравите сенки, които хвърлят скалите върху него, когато Сатурн ги огрее косо с бледото си сияние. И не вдигна клепачи, сякаш унесен в болнав сън.

— Какво е станало бе, хора? — подвикнах пресилено бодро с надеждата, че случилото се няма да е толкова страшно.

Отвърнаха ми с мълчание, но с истинско, не като онова сега в Долината на мълчанието. Пристъпих, турих длан на челото на приятеля си, а той внезапно хвана ръката ми, затисна с нея очите си и изхлипа:

— Братко!

— Виж какво доживяхме! — рече Ивон и с някакво ожесточение дръпна одеялото от него.

Сега ми е трудно да кажа какво точно изпитах при открилата се гледка. Вероятно не е било само едно чувство. Сигурно най-напред съм изпитал едно, после друго, после трето, после всичко се е омесило. Едни бухнали женски бедра, розово-бели, едни изящни крачета, едни заоблени коленца… Ето какво смогнах да зърна в мига, преди Иван панически да върне одеялото върху себе си.

Засмях се, взел това за някой новогодишен фокус, донесен от Земята.

— Покажи де, покажи го пак!

Иван обаче отново изхлипа своето драматично „братко“, а и видът на жена му говореше, че не си правят шега с мен.

— Но какво е станало, кажете най-сетне! — рекох аз, отново смутен.

А тя викна почти истерично:

— Нека той да ти разправя, глупакът му с глупак!

— Ивон… — обърнах се аз към него.

— Аха — злобно възтържествува французойката. — Така-така! Сега вече не е никакъв Иван, сега си е Ивон, спокойно можеш да му викаш Ивон.

— Прощавайте, ама е тия ваши имена… — измърморих. — Какво се е случило?

— Нали заради тебе, мила! — простена с тъничък гласец приятелят ми, но тя пак закрещя:

— Все аз съм виновната! Все заради мене…

— Я ни остави сами — кипнах аз накрая. — Иди при жена ми, да не скучае! Вземи мойта шейна, готова е.

— Аха, ще ти се! — нахвърли се тя пак върху мен и аз вече съвсем се обърках.

Седнах на един по-отдалечен стол, скръстих ръце и обидено им заявих:

— Ще почакам точно две минути. Ако дотогава не разбера за какво сте ме повикали, отивам си! И то завинаги.

Ивон се стресна и подканващо блъсна рамото на мъжа си.

— Чакай! Сега пък иска да се самоубива, глупакът. Трябва да го пазим. Като нищо ще изскочи навън без скафандър.

Демонстративно погледнах хронометъра си, размърдах се на стола.

— То какво ли ще помогнеш и ти — подхвана приятелят ми със своя странно изтънял гласец. — Тя вече звъни навсякъде. Всичко празнува. А с роботите да се разправяш знаеш какво е. По-големи бюрократи човечеството не е виждало…

— Все още нищо не разбирам — заплаших го аз, почуквайки с пръст стъклото на хронометъра.

— Нали ти разправям вече, де! Поне ти не ме тормози — рече той. — Видя на какъв хал съм. Никаква друга възможност нямаше за връщане. Чаках резултатите до последния момент, пък местата в космолетите били ангажирани още преди аз да тръгна за Земята. Повечето бяха вече и отлетели. А в пътническото бюро ми викат: единственият изход бил в телетранспортацията. Не само за мен, за цялото човечество. Напразно сме и се плашели. Не ми обобщавайте, скарах се аз, сега не ме интересува човечеството. Вие ми кажете как аз да се добера за Нова година на Титан! Не съм никакъв разглезен турист, там работя, жената ме чака, работата ме чака. А те пак: телетранспортацията! По-скъпичко било, учрежденията с тяхната бюрокрация все още не изплащали при командировки разликата в цената, багажа по-късно съм щял да получа, с товарния космолет, но пък за час и половина съм на Титан. Иначе — две седмици! И аз склоних, какво да правя? Нали Ивон, каквато е ревнива, ще ми издере очите, ако и за Нова година не се върна.

— Да де, да де! Все ние сме причината — вметна войнствено французойката. — За всичките ви глупости все ние сме причината!

Не й обърнах внимание. Такива са нашите жени на Титан, експлозивнички. Все с един мъж, все в херметични помещения или в скафандри, изнервят се. Добре че тъй също не се подведе от репликата й, а веднага продължи:

— Да не мислите, че и с телетранспортацията беше лесно! Тоя народ е пощурял да пътува. Едва се вредих два часа преди Новата година. На групи, на групи ни изстрелваха.

Той въздъхна треперливо и млъкна.

— И как мина? Разправяй де! — подканих го.

Аз самият още не бях ходил дори на станцията за телетранспортация, която неотдавна направиха и при нас, на Титан. Не знам дали бих се решил някога да я използувам. Ние, геолозите, по професия сме си малко консервативни. Може телетранспортацията наистина да е бъдещето на човечеството, може да е гениално и революционно и каквото си ще там още откритие или изобретение, но има нещо недостойно за човека в нея. Поне в моите очи. Да те вкарат гол в някаква кабина-реактор, да те разложат там на кванти и на тути-кванти и така да те изстрелят в Космоса! А после на някоя там планета да ти събират отново квантите. Вярно, движиш се с възможно най-високата скорост, със скоростта на светлината, но пак не бих се оставил да ме разлагат на кванти. Противоестествено е.

— Интересно ли беше поне — полюбопитствувах. — Какво усещаше така, когато…

— Ти ме питай какво сега усещам! — изпъшка той.

— Защо?

— Как защо бе, човек! Не видя ли?

Едва сега проумях и викнах:

— Лелеее, ама от това ли — защото иначе щях да се разсмея, пък той беше много чувствителен. — Я да видя!

Скочих и посегнах към одеялото, но французойката перна ръката ми:

— Какво има за гледане, видя го вече!

Пред очите ми засияха бухналите бяло-розови бедра, светнаха облите коленца… Скуката на Титан вероятно развива по-силно въображението ни, отколкото у хората на Земята.

— И как стана? — рекох, позасрамен от видението си.

— Отгде да знам. Нали ти казах каква навалица беше. На групи ни изстрелваха. Кой знае къде и как е станало объркването, но на̀ — цялата ми долна половина е женска!

— Майко мила! — възкликнах аз, насилвайки се към съчувствие. — Но в приемателната станция…

— Роботи! — избухна той. — Нова година, човек не можеш да зърнеш там! И дрехи дори не бяха останали. Възможни били такива грешки, казват. Линията била нова, през астероидния пояс минавала. Нищо не можели да направят, докато не се открие закъде е отпътувала моята долна половинка. Още не се били обадили за грешката от никоя друга станция. Идете си сега така, викат ми, пък ние ще ви потърсим. А отгоре на всичко ме и заплашват: Внимавайте, викат, носите отговорност за чуждата долна половина! Ама че нахалство! Като че ли аз нарочно съм я задигнал! Като че ли си умирам от удоволствие да ида при жена си в такъв вид! И то за Нова година! Смей се, смей се! — избухна той накрая, познал, че едва се сдържам.

— Иване — рекох аз на французойката, — моите новогодишни съболезнования.

И отидох в тоалетната.

Смях се, докато ме заболяха коремните мускули, после измих лицето си със студена вода, разтрих го и вече осъзнах сериозността на положението. С какво можех обаче аз да помогна на своя колега и приятел? И можеше ли изобщо да му се помогне? Поливизор, как да е, мога да разглобя, но от техниката на тая проклета телетранспортация нищо не разбирам. Как е станало объркването, как ще стане замяната — нямах никаква представа. А очевидно не е за хирург работата. Не можеш просто да срежеш човека на две и пак да го зашиеш, всичко е сигурно не и на молекулярно, а на субмолекулярно равнище.

Когато излязох от тоалетната, в коридора звънецът на входния шлюз трещеше като повреден. Отворих бронираната херметична врата и през нея залитна някаква грамада в яркочервен скафандър. С такива просташки скафандри на Титан се разхождат само туристите. Агенцията им ги раздава, та отдалеч да си разпознава стадото. Той заръкомаха над главата ми, но естествено не го чувах, понеже ми говореше по шлемофона си. Посочих му да си свали поне шлема, щом иска да ме пита нещо, и той трескаво се зае с тази очевидно непривична за него работа. Наложи се да му помогна.

— Вие ли сте Иван еди-кой си — избълва той, след като измъкна най-после едрата си глава от шлема, огледа ме запъхтяно и: — Не, не сте вие. Къде е той?

Посочих с палец през рамо и той връхлетя по най-невъзпитан начин върху холната врата. Миг след трясъка й го видях да пада на колене пред фатерщула. Отметнал одеялото от свития в него Иван, той извика:

— Тя е! Тя е!

И с упоение зацелува краката и коленете на приятеля ми. Тоест онова, което бяха му прикачили по време на телетранспортацията. Ивон и Иван така бяха се втрещили, че не помръдваха. Едва успях да отместя тая човешка грамада от краката на… от краката. Избутах го до стола, на който бях седял преди, скарах му се:

— Я се дръжте прилично! Къде се намирате? — А докато се борех с него, за да го туря да седне, подвикнах на все още вцепенената французойка: — Дай някоя твоя рокля или панталон, да не седи така!

Тя хукна в другата стая да търси дрехи, а в това време грамадата извика трагично:

— Но това е жена ми! — сочейки Иван, който, разтърсен от вика му, хвърли одеялото върху себе си и закри най-после блясъка на тази изумителна за Титан гледка.

Бях вече разбрал, а с това си възвърнах и самообладанието:

— Сигурен ли сте, че така изглежда жена ви? Я погледнете по-внимателно!

Вместо да се вгледа, той рухна сломено на стола.

— Ох, ще полудея!

— Заплахата е обща — рекох му съчувствено. — Искате ли да пийнете нещо?

— Прощавайте, че така… Но представете си и моето положение — извини ми се той. — Вчера сключихме брак и веднага тръгнахме за Рея, съседния спътник на Сатурн. Там решихме да караме Новата година и медения месец. И да ни се случи такова нещо, точно на нас да се случи…

Пак ме напуши смехът, а не беше за смях работата, истинска трагедия си беше. Едва смогнах да изрека:

— От станцията ли ви дадоха адреса? Къде е сега жена ви?

Той изпъшка повторно:

— Уф, тя не е с неговата половина!

— Каквооо! — изрева Иван във фатерщула. — А къде е?

— Не знам. И на станцията не знаят. Още не се е обадил третият пострадал.

— А жена ви… — не успях аз да формулирам въпроса си, защото под одеялото виждах младите й прелести, но той ме разбра.

— Тя е с чужда женска половина.

— Е, все пак имате поне цяла жена! — дръзнах аз да се усмихна.

— Каква жена бе — проплака и той. — На някаква стогодишна бабичка е половината!

— Леле, майчице! — рекох аз и пак изтичах до тоалетната.

А като се върнах, ме спря викът му:

— Не влизайте!

Влязох, защото се уплаших тоя дивак да не би да е направил нещо на приятеля ми.

— Ей! — извика той и разпери одеялото.

Иван обличаше долната си половина в донесените от Ивон дрехи.

— Стой там! — заповяда ми и тя.

— Я — рекох. — Че откога го е срам да се облича пред мен? Като студенти в една стая живеехме.

— Ей, вие — закани ми се грамадният младоженец и още по-усърдно огъна стената на одеялото около приятеля ми. — Що се правите, че не разбирате? И изобщо какво правите тук?

— Иване — рекох. — Да си вървя ли?

Французойката се уплаши:

— Моля ти се! Тука стой, кой знае какво може да му хрумне на тоя!

— Ще повикам милиция! — заплаших го и аз.

Туристът-младоженец не знаеше, че на Титан няма милиция и въодушевено се съгласи.

— Повикайте веднага! Тя трябва да се пази.

— Коя бе, човече? От кого?

Той не отвърна на въпросите ми, защото друго бе му дошло в главата.

— Моля ви се, хайде елате с мен на Рея! А?

Иван, който тъкмо оглеждаше смешно пременените си в карираните панталони на жена му крака, побърза да ги напъха под одеялото във фатерщула.

— Моля ви! Нали ще дойдете с мен? Хайде! Все пак вие ми принадлежите, на мен принадлежите, макар и отчасти…

Иван го гледаше сащисан, но Ивон се обърна към мен с язвително хладнокръвие:

— Няма ли начин да изгониш от дома ми тоя луд?

— Това за вас се отнася! — рекох му.

— Но защо да съм луд? Нямам ли право…

— Вън — закрещя Иван във фатерщула. — Махайте се! Вън!

— Аааа — рече младоженецът. — Не мърдам оттука! Или ще дойдете с мен, или…

— Или? — наведох се аз над него със свити юмруци, но това си беше чист курназлък. Пък и лекомислие си беше, защото той бе два пъти по-силен от мен, а Иван в тоя си вид едва ли щеше да ми окаже мъжка помощ.

И все пак това му подействува.

— Но аз не мога да я оставя така — отново изплака той. — Всичко може да й се случи.

— Аз ще я пазя — рекох.

— Аха, знам аз как ще я пазите! Изобщо вие не ми обяснихте какво правите тука? Нямате ли си жена, ами… Доколкото знам, на далечните планети не пускат ергени.

— Гражданино — рекох му. — Аз разбирам мъката ви и ви съчувствувам, но това не ви дава право да се държите неприлично. А вие продължавате да тормозите приятеля ми. Той и така е пред самоубийство.

Грамадата скочи обезумял от ужас — изглежда, имаше много живо въображение.

— Та вие ще убиете жена ми!

— Видиш ли, Ивоно — рекох му. — Не посягаш само на себе си, и на друг човек ще посегнеш. А това вече е убийство, не е самоубийство.

— Но какво ще правя? — проплака изтънко приятелят ми.

— Ще чакаме — рекох му бодро. — Това е!

Пък и какво друго можех да му отвърна, какво друго ни оставаше?

За да успокоя младоженеца, повиках жена си. Това го укроти, но пък нея хвърли в една постоянна тревога. Тя непрекъснато се въртеше около Иван и не ни оставяше нито минутка насаме, пък на него сигурно му се щеше да сподели и някоя мъжка приказка с мен. Попитах го веднъж как се чувствува, той рече: Много особено! И му идвали разни не негови мисли в главата и разни идиотски картини, и някакви флуиди пълзели от долу на горе по тялото му… Но не каза какви мисли и какви образи. Та и как да ги каже пред двете жени, които като ревниви тигрици обикаляха около него…

Младоженецът започна да снове с редовния планетолет между Рея и Титан, между горната и долната половина на жена си, защото в хотелите на Титан нямаше никакви места. И току ни осведомява с все по-отчаяни комюникета: на младоженката поникнали бабешки мустачки. И космати брадавици, и не знам какво още…

На Иван пък му растат гърди. Поисках да ги видя, но жена ми не разреши. Хайде, хайде, вика, не си виждал гърди!

А проклетата бабичка никаква не се обажда. Изглежда, се чувствува добре с младата долна половина на приятеля ми. Търсят я усилено, но докато преровят всичките девет спътника на Сатурн… Пък тя може и да се е върнала на Земята или на друга някоя планета да е отишла. А ние седим и чакаме. Ни работата може да си гледаме, ни семействата! Аз пазя приятеля си да не се самоубие. Жена ми пази мен да не се доближавам до него. Ивон пък следи и трима ни. За чуждата половина ли трепери толкова, за неговата ли, но все е около нас. А щом Иван тръгне с кокетна походка и въртеливо задниче към тоалетната или банята, редовно се караме мъж ли трябва да го придружи или жена, та да не се измъкне после навън без скафандър и да се отрови…

Ето това нека дойде да види оня робот, дето е станал доктор по философия, па да го питам аз какво още ще ми изфилософствува!

 

 

— Добре е — казах аз на новия си компютър, — че е заложена в теб и самоиронията като отношение към… машината…

Казах му го и ми се щеше да чуя смеха на тоя топъл и мургав секретарски глас, но, изглежда, конструкторите не бяха му разрешили такава способност. Само очите на бухала сякаш ме гледаха с мъдра насмешка. Това обаче си е от мене — в такива цветови индикатори няма нищо друго, освен определена дължина на светлинната вълна.

— Знаеш ли какво ми хрумва — да те оставя да направиш едно, както му викат в училище, свободно съчинение. Ще ли можеш?

Очите продължават да ми се надсмиват: бъди спокоен, всичко мога, но гласът не се обажда.

Не, без никакви данни от моя страна няма да стане. И в ръководството го пише. Нужни са поне най-общ сюжет, тема, герой.

На страничния плод на компютъра, където обикновено подреждам страниците, лежи сутрешният вестник, обърнат със спортната страница нагоре. Голяма снимка на скиор, който повече прилича в одеянията си на същество от друга цивилизация. Текст: „Симеон Тапов преди да постави своя световен рекорд при откриването на новата шанца за скокове.“ Имаше снимка и на самата шанца. Все още ми е весело и аз казвам на компютъра:

— Що не напишеш един разказ за нашия Мони Тапов. Прославен скиор, ето, нов рекорд поставил! Какво обаче да бъде? Исках още да те изпробвам в една тема, която май вече е напълно изчерпана. Поне за мене, щото аз имам вече сигурно повече от дузина произведения за срещи с чужди цивилизации. Това във фантастиката сигурно е най-банализираното, но все още върви, защото на хората много им се иска да се състои най-после тази среща. Все им се струва, че само някоя чужда цивилизация може да оправи нашите земни работи. Загуби човекът вярата си и надеждата си в господа-бога и чака сега тая по-висша цивилизация да слезе от небето, натоварила летящите си съдове с райски блаженства. Колко хора само са ги виждали, а! И аз вярвам, че са ги виждали, защо да не ги видят? Някога, когато религията е била още достатъчно силна, малко ли хора са виждали господа, и ангелите му, и светиите му, и са разговаряли с тях? То си е същата параноя, затова отсега ти казвам: не ща никакви летящи чинии!

Наскоро имах една доста тъжна история. Нали минавам за фантаст, с известна популярност, като се появиха тия летящи чинии и над нас, сума ти народ взе да ми се обажда по телефона или да ме спира по улиците, за да ме разпитва. По някаква съвсем идиотска логика обявяваха тъкмо един фантаст за специалист по летящите чинии. Та спира ме един такъв познат на улицата и вика:

— Кажи нещо за тия чинии, ти там си по-вътрешен. Във вестниците ги отричат, ама сигурно искат да не се всява паника.

— Толкова знам и аз — отвръщам му.

— Хайде де — не вярва той. — Положително знаеш повече. Кажи ми поне защо не кацат у нас. В Америка кацат, в Австралия, един куп болни от рак излекували, а у нас не кацат. Или и това е тайна?

— Сигурно — подиграх го аз, защото човекът — смятах го дотогава за умен — бе се усетил засегнат в националното си чувство. — Представи си, че обявят предварително: на тая и тая дата, в толкова часа, ще кацнем еди-къде си, представи си само какво ще стане!

Той се съгласи с предложената му представа, но неочаквано си извади от нея най-невероятното заключение:

— Значи ти си се срещал с тях? И си траеш?

Тогава ми хрумна един весел експеримент:

— Последния път и аз им казах същото — рекох му доверително. — Вижте какво, казах им, нашите хора се обиждат, смятат, че ги презирате. Не бива така, в края на краищата на нашата планета всички народи са равни! И те се съгласиха. Само че не искат срещи с разни глупаци и невежи, напатили са се вече из другите страни. И нямат повече време за празни приказки. Затова настояват сега ония, които аз ще им подбера, десетина души, не повече, да дадат писмено въпросите и изказванията си. По тях щели да си изберат с кого да се срещнат. Ти си ми приятел — извадих аз бележника и химикалката си. — Знам, че няма да ме изложиш. Намисли си до утре какво ще ги питаш, какво имаш да им казваш! Дай ми телефонния си номер, че съм го забравил!

Той се опита да надникне в бележника ми.

— Други записал ли си вече?

— Двама-трима. Все близки приятели, умни хора. Познаваш ги, но съм им обещал да не казвам. Изобщо, нали разбираш, тая работа трябва да се пази в тайна. И така, ако си съгласен…

Той се поколеба, но суетата му, изглежда, надделя.

— Добре, запиши ме. Ще се обадя да ти съобщя въпросите.

— Не по телефона — напомних му. — Стават разни обърквания на линиите, подслушвания. Писмено ще ми ги дадеш!

Той кимна и си тръгна, силно замислен — навярно отсега бе почнал да преценява кое е онова най-важно, за което би трябвало да се запита по-висшата цивилизация.

С втория разговорът ни протече почти по същия начин. Третият изпадна във възторг, та трябваше да го поусмиря с напомнянето, че всичко зависи в крайна сметка от качеството на неговите въпроси. Но и това не намали въодушевлението му. Сигурно бе убеден, че главата му ражда само умни и оригинални мисли. Четвъртият предпочете да изчака как ще протекат срещите с другите ни приятели. Тия, с чиниите, сигурно и по-нататък ще дойдат някой ден над България.

Петият, който не по-малко развълнувано ме подложи на подобен разпит, изведнъж заключи:

— Не, моля те! Не ме замесвай в тая история. Сега и в службата си имам всякакви неприятности, и жената ми хвана едни писма… Остави ме, остави ме!

Имаше и други, които направо ми отказаха или искаха първо да си помислят, но все пак до вечерта в бележника ми влязоха десетте имена и адреси. А на другата сутрин телефонът ми отрано побесня. Първият направо започна да ме ругае:

— Бе ти нарочно ли ми пусна тая муха? Цяла нощ не съм спал заради тебе. Ти какво си мислиш, че в два-три въпроса могат да се формулират най-важните проблеми на човечеството ли? Щото аз за човечеството си мисля, не за себе си. Не съм като другите ни приятели, дето сигурно гледат на тях като на златни рибки, които ще им изпълнят желанието за дворци и коли. Задраскай ме и край! Пощурях тая нощ. Летящи чинии, глупости!

И ми затръшна слушалката.

Останалите бяха по-кротки, но всеки си имаше сериозни оправдания. Оня, най-възторженият, неочаквано заминавал днес в спешна командировка, та се налагало да отложим срещата му. Един се посъветвал с жена си, въпреки че бях го предупредил да пази тайна, и тя го наругала. Будала бил, затова все с него си правели такива майтапи. А сега бил напълно откачил и тя щяла да го заключи в килера за цялата седмица, ако веднага не се отпише. Друг път, не помня вече кой от десетмината, само дето не ми плачеше в ухото: Не мога, братле, не съм човек за такива работи. Вълнението сигурно ще бъде голямо, пък аз не знам дали знаеш, изкарах миналата година прединфарктна криза…

Не направи изключение и човекът, когото най обичах и ценях. Той дълго ми се извинява, сякаш бе сторил непростима грешка или бе ми напакостил с нещо. Въпросите, които му хрумвали, били все банални, сигурно другите щели да ги зададат, затова искал да почака за втората среща, ако има такава. Да види по-напред какво ще питат другите. Засега да съм го зачеркнал от списъка… А накрая добави почти заканително: „И, както ми обеща, никому нито дума, нали!“

Така по десет хем различни, хем сходни начина, от срещата се отказаха всички. И до един ми се жалваха, че не са спали цялата нощ. Смеех се в себе си — все пак бях накарал десет души да мислят поне една нощ върху сериозни проблеми! Но ми беше и тъжно: смятах ги за умни и сериозни хора, а на — дори въпросите им не успях да науча. После им простих, защото се запитах: Ами ако на тебе действително ти предстоеше такава среща? Какво ще ги питаш, а? Или пък, не дай си боже, те наистина ти възложат да им заведеш на срещата неколцина умни и с проверено чувство за отговорност пред човечеството хора — кого ще им заведеш?…

Не щеш да се засмееш, драги, а? И мен вече не ми е до смях след тоя експеримент. Затова ти казвам, мили компютре, не ща никакви летящи чинии повече. Вземи тоя Мони Тапов, виж го какъв хубавец е, хвърли го от шанцата и го прати при някоя друга цивилизация. Каквато ще да е, твоя си работа. Нас малко ли ни мъчеха в училище с тия свободни съчинения — как сме прекарали ваканцията, какво й е хубавото на природата и така нататък. Карай, да видим какво ще направиш с нашия прославен шампион!…