Любен Дилов
Пропуснатият шанс (8) (Из съчиненията на моя компютър)

Захарната бучка

Гостната беше пълна с жени — като в чакалня на гинеколог. С тая разлика че никоя не разкриваше на съседката си за какво точно е дошла. Тук всички идваха за едно и също и старателно го отбягваха в разговорите си, освен ако не се касаеше за неизличима болест на близък. Никъде събрани на едно място жени не мълчаха толкова и така напрегнато, сякаш всяка поотделно очакваше последна и безапелационна присъда. Плашеше ги и съпругът на гадателката — суетливо пъргаво мъжле, което през пет минути заставаше насред гостната, превърната в чакалня, въртеше се на всички страни и се усмихваше виновно безпомощно като човек, забравил за какво е пратен. През половин час пък от насрещната врата излизаше с бледи бузи и унесени очи клиентката, която бе получила вече присъдата си. На мълчаливото, устремено към нея всеобщо питане тя отвръщаше още неуверено: „Позна ми. Всичко ми позна…“ и бързаше да напусне чакалнята. Всички така отвръщаха, сякаш се бояха да не навредят на авторитета на гледачката или да не развалят някоя добра магия. А това още повече засилваше напрежението.

Тъкмо то дълго време пречеше на най-младата сред жените, момиче още, да помоли:

— Извинете, дали не мога сега аз да вляза. Искам само нещо да попитам…

Общото напрежение мигом се превърна в обща ненавист. Всички бяха дошли да питат за нещо.

— Аз… аз после пак ще си чакам реда. Само да попитам… — струваше й доста усилие да признае нещо, в което може би сама истински не вярваше. — Загубила съм си, изглежда, бучката. Помня, че я взех, а сега я няма, пък…

— Не може — рече една от жените, селянка, сведуща в тайните на ясновидството. — Без бучка, на която да си спала, и без кърпичка не може.

— Кърпичка нося — рече момичето. — Ама бучката… Пък идвам чак от София…

Ненавистта бе се разполовила и преобразувала в досада, готова милозливо да отстъпи у онази половина от жените, които бяха дошли преди момичето, и в радостно великодушие у ония жени, които бяха след нея — чакането им навярно щеше да се съкрати.

— Нека да пита, що да чака напразно — обади се глас от обнадеждената половина.

Гледачката, дебела, около шестдесетгодишна, седеше на канапето, разплута и отегчена от собственото си ясновидство. В стаята беше задушно и мрачно от дебелите завеси на прозореца. Миришеше на хлебарки. Очите на гадателката не се виждаха, потънали в бухналата пита на едрото й лице. Говореше се, че е сляпа, че е полусляпа, че вижда, но се преструвала на сляпа. От това обаче навалицата в чакалнята й не намаляваше.

— Седни — рече дрезгаво гледачката. Гласът й също бе вече изморен от предсказването на бъдещето.

Момичето не седна.

— Госпожа, аз само да ви питам. Загубила съм си някъде бучката, та ако може…

Слепите очи на гледачката дълго гледаха момичето, преди тя да отсече: „Не може!“

— Кърпичка нося — момичето бе готово да заплаче. — И съня си помня!

— Не може, ти казах — грубо отвърна гледачката и направи неуспешен опит да се размърда. — Бучката е най-важната, на нея е записано всичко. Пак ще дойдеш.

Момичето долови, че ще си остане непреклонна и намери кураж да изрази съмнението си:

— Добре, госпожа, ама… ами нали втория път сигурно няма да сънувам същото. Как тогава…

Гледачката не търпеше разговори, които засягаха професията й.

— Аз не гледам по сънища, глупачке! Хайде, махай се! До гуша ми е дошло от такива! Хората идват при мене с болките си, с мъките си, от цяла България, на коя болен в къщи, на коя мъж избягал, а ти ми се влачиш тука с глупостите си. Ще се омъжа ли, няма ли да се омъжа, и за кого… Няма да останеш стара мома, бъди спокойна! Махай се и можеш изобщо да не идваш!…

Момичето не знаеше, че с подобни изгонвания гледачката допълнително подхранваше славата си и изхвръкна в чакалнята, вече истински разплакано. Жените се скупчиха около него: Какво е станало, защо така…?

— Из… изгони ме. За… за… глупости съм била дошла. Пък аз…

Милозлива ръка погали косите му. Друга жена обаче се обади някъде отдалеч:

— Ами сигурно за глупости си дошла, както те гледам…

И вече цялата чакалня се преизпълни от безгранична вяра в ясновидката: щом и без бучка можеше да познае за какво са дошли…

По-късно, вече след като момичето бе си отишло, мъжът, който дойде след него и комуто жените за предупреждение веднага разказаха случилото се, безуспешно им разви една своя теория.

Беше добре облечен мъж, добре охранен, а и добре разсъждаваше; навярно беше интелектуалец или закупчик, защото явно не идеше от провинцията. Той каза на жените:

— Това с бучката захар е бошлаф работа. То си е народна традиция. Някога врачката не е искала пари за врачуването си, отгде ще ги вземе селянинът тия пари? А захарта е била скъпо нещо, тогава с рачел са си подслаждали. И така, вместо хонорар — тая дума употреби той — „хонорар“, затова жените си помислиха, че ще да е интелектуалец, но все пак произлязъл от народа интелектуалец. — Уж за магията, дай една бучка захар и една кърпичка. От тая — бучка захар, от оная — бучка захар и напълни торбата за великденския козунак. А сега и бучката ти взима, и хонорара ти взима…

Жените се опитаха да му възразят: бучката се слагала под възглавницата и докато спиш, тя ти попива сънищата и мислите. Но и на тях не им беше много ясно как става това, та го скастриха: Бе ти що си дошъл, като не вярваш?

Той им отговори, че не вярва в бучката, в гледачката обаче вярвал. Когато дошъл първия път, не носел захар и за да не го върне, изтичал до бакалина да си купи, а тя, гледачката, пак всичко му познала, макар да не бил спал на бучката. Пък сега, ако искат да знаят, той е дошъл за съвсем друго. Не за себе си, за летящите чинии щял да я пита, за другите цивилизации… кога ще дойдат и така нататък. За летящите чинии ли? — ахнаха жените.

Така в чакалнята се намери обща тема за разговор, която не поставяше под съмнение възможностите на гледачката, та мъжът й, който пак се повъртя из гостната-чакалня и пак не можа да си спомни за какво е влязъл, си излезе, без да усети нещо тревожно. Беше си обикновен приемен ден на известната гледачка, който отново щеше да завърши късно вечерта, без особени произшествия.

Късно през нощта обаче в същото градче щеше да стане едно съдбоносно за цялата планета събитие. То представляваше последната възможност за градчето да се прочуе и с нещо друго, освен със своята врачка, но и тя, улисана да предсказва бъдещето на своите клиентки, също не можа да го предвиди. Ако се бе съсредоточила над въпроса на интелектуалеца, може би щеше поне да го усети. Врачката обаче изгони и този клиент, както нахока момичето: тя с тукашната цивилизация се занимавала, с хорските мъки и страдания, а разни такива, дето им е широко около врата, й губят силите с всякакви щуротии…

Като манипулираха ловко с вградените в скафандрите им антигравитатори, Сик и Сек стъпиха леко на полянката в градския парк. Те не знаеха дали са първите пришълци от Космоса на тая планета, но тази планета бе за тях първата, на която доказано имаше друга високоразвита цивилизация и двамата бяха изпълнени с чувството за отговорност пред историческата мисия.

Строго погледнато, тяхното поведение нарушаваше правилника за установяване на контакт с чужда цивилизация; те още нямаха право да слизат на планетата. Но след като повече от месец се въртяха в далечна орбита и напразно се опитваха да установят с нея връзка — изглежда, гъмжилото от всякакви звукови, светлинни, електромагнитни, радарни и прочее излъчвания, които бълваше планетата от себе си, й пречеха да приеме и разпознае техните позивни сигнали, — те се решиха на прекия контакт. Разбира се, той нямаше да се състои в тази нощ, тази нощ бе посветена само на запознаване с обстановката, в която щяха да се движат. Ето защо Сик и Сек не бяха сега нещо повече от една разузнаваческа единица, която трябваше да извърши бърз, но щателен оглед. Единица — защото в тяхната цивилизация обществената единица всъщност се състоеше от две отделни и винаги различно възприемащи същества. Природата в този далечен свят бе разделила мислещата част на материята в две еднакви тела. Така тя бе постигнала повече физическа сила и по-голям обхват на мисловната енергия в нещо като двукорпусна монада на духа, която обаче си оставаше неразривно свързана в единна душевна цялост. Сик каза, след като се огледа от алеята:

— Мястото ми харесва. Има хубава и добра подредена растителност.

— Не ми харесва — рече Сек. — Тази подреденост означава грубо и безвкусно вмешателство в природата.

Никой в градчето не ги чу, а и не можеше да ги чуе, защото те разговаряха с мозъчните си биотокове, както би разговарял със себе си единният земен мозък.

Естественият спътник на планетата я осветяваше доста мижаво, но двамата виждаха всичко до най-малките подробности през нощните визьори на шлемовете. Движеха се абсолютно безшумно, оставили антигравитаторите си най-ниска степен, колкото да не тропат със скафандрите. Иначе за случая те не им бяха нужни. Светът, откъдето идеха, имаше приблизително същата гравитационна сила.

Сик каза:

— Изгарям от любопитство, как ли ще изглеждат!

— Не бързай или поне недей целия — отвърна му Сек. — Кой тогава ще ми дрънка глупости?

— Слушай — разсърди се Сик. — Щом и в такъв съдбоносен момент се заяждаш с мен, аз просто изобщо ще престана да разговарям с теб.

— И престани, драги! Щом не ти хрумва нищо по-умно.

Сик мълча чак докато излязоха на улицата между двата реда къщи с отдавна заспали прозорци, призрачно осветени от редките и слаби улични луминесцентни лампи. Но той беше възторжената и добросърдечната част на монадата, та не можа да не се обади:

— Какво симпатично поселище! И тия интересни сгради.

Скептичната половина обаче възрази:

— Ако се съди по общия обем на енергийните излъчвания и по броя на изкуствените спътници около планетата, цивилизацията би трябвало да е много по-развита, а битът им изглежда изостанал. Виж колко са олющени сградите, улицата е доста мръсна, бедно изглежда всичко.

Сик не се предаде:

— Сигурно е така: тези същества предпочитат един скромен и непретенциозен бит, за да могат да освободят духа си за възвишените му задачи.

— Не бързай със заключенията! — изръмжа му Сек. — Нека по-напред да ги видим.

Но съществата никакви не се виждаха. И улицата, и нейните напречни бяха пусти. А първото живо и — за разлика от растенията — подвижно нещо, което срещнаха, ги хвърли в недоумение.

Беше много мъничко четириного същество, с дълъг и гъвкав израстък в края на тялото си. Сик и Сек се спряха в очакване. То ги гледаше с фосфоресциращи жълти очи и плахо пристъпваше към краката им, като произнасяше някакви нежни, еднотипни звуци, които се чуваха като: мяяяу… ммяяя, мммяяя… Приближи се съвсем до ботушите на Сек и той леко, но енергично се дръпна.

— Защо бягаш? Не виждаш ли, че търси миролюбив контакт с нас. Навярно ни поздравлява. Сигурно е висше същество.

— Не може да има висше същество на четири крака — каза Сек.

— То си е само една наша теория на еволюцията, която още не се е потвърдила в галактически мащаб. Колко е очарователно и грациозно! Ще ми се да го докосна!

— Да не си посмял!

— Мяяяууу — каза съществото и ги гледаше с молба да бъде докоснато.

Сик се наведе, въпреки забраната на отрицателната си половина. Дланта му предпазливо легна върху гърба на съществото. Беше обвит в нещо меко, но под тази мекота гръбнакът изведнъж се изви нагоре и се вкорави, сякаш искаше да усили допира си до скафандровата ръкавица. Вътре в него тихичко заруча: рррръъъ, ррръъъ…

Сек рязко дръпна ръката на доверчивата си половина:

— Да изчезваме! — и понеже бе усилил собствения си антигравитатор, повлече и монадната си половина нагоре със себе си.

Сик още се противеше, та Сек го скастри:

— Глупак, не чу ли какво стана в него?

— Е, да, в отговор на моето докосване. Сигурно изразяваше одобрение. Или опитваше друга форма на съобщение.

— А не ти ли заприлича случайно на звука на механизъм? Щом го докосна, и той се задвижи.

— Вярно — призна Сик. — Сякаш се задействува някаква апаратура в него. Но то…

— Не знаем какво е, нали? Може да е някакъв биоробот, когото са пратили да ни изследва. Не видя ли как оглеждаше ботушите ни, точно там, дето са антигравитационните устройства. А ако носи в себе си взривно устройство с часовников механизъм? Много подозрителен беше този звук.

— На теб всичко ти е подозрително, Сек — рече горчиво Сик, но се остави да го отведат.

А съществото, седнало на мекия си заден израстък, ги изпроводи с едно почти отчаяно: мммяяяууу. Изглежда, бе много самотно в тази нощ, сред заспалото селище. Или пък се преструваше, за да измами чуждата цивилизация. Но не успя да я измами.

Двамата й представители се издигнаха още по-високо и обръщайки се да изберат посоката, в която да се отправят, съзряха един слабоосветен прозорец, единствения все още жив прозорец на цялата улица.

Намираше се на последния етаж на сградата, нямаше завеса и за двамата разузнавачи бе задължително да надникнат в него, да се запознаят и с вътрешността на сградите на неизвестната им цивилизация. Като регулираха съответно антигравитаторите си, двамата увиснаха пред прозореца. Учудващо слаба лампа осветяваше помещението из единия му край. Върху дълга и широка подставка се движеше и блестеше с бялата си кожа едно още по-странно същество. Беше голямо, на дължина почти колкото двамата разузнавачи, но очевидно голо, то извършваше озадачаващо многопосочни движения с множеството си крайници.

— Според теб колко крака има сега пък това? — подигра Сик своята монадна половина. — Нали определяш мислещите същества по броя на краката?

— Сик — рече вечно скептичният Сек, след като погледаха известно време. — Допускаш ли, че е възможно мислещо същество да извършва такива движения? Откриваш ли цел в тях, смисъл? Та те очевидно му струват усилия, а то нито помръдва с тях от мястото си, нито постига изобщо нещо. Ти се смееш, но виждаш ли разум и в разположението на краката? Изглежда, са две двойки, но всяка двойка се движи в немислимо противоположни посоки.

Сик възтържествува:

— Веднъж да те видя и теб озадачен! А не ти ли се струва, че са две същества?

Сек повдигна нощния си визьор, отново го пусна.

— Май че са две. Да, определено онова отдолу е с нещо по-различно. Заснеми ги, ще ги снимам и аз, а когато установим контакта с висшите същества, ще запитаме какво са правили тия.

— Слушай — рече откривателски възторжено Сик. — Може и те да са някаква монада като нас. Телата им сякаш са залепени едно за друго и само крайниците са отделно.

— Сик — рече Сек. — Ти пак побърза да ги обявиш за разумни създания. Ще ти призная откровено, не бих желал да съм в такава монада с теб. Та те направо се бият, като зверове се хапят и се измъчват.

— А ти малко ли ме измъчваш — парира Сик.

— То не се знае кой кого измъчва повече! Мислиш, че ми е леко ли с глупашкото ти простодушие и наивния оптимизъм? Хайде, нека не губим времето си тука! Дано най-после срещнем създателите на тая цивилизация.

Двамата полека се спуснаха към каменната настилка на улицата, избирайки къде да стъпят.

— Онова там, беличкото… — посочи неуморимия в изследователската си страст Сик, който веднага забравяше заяжданията на монадната си половина.

— Прилича на изкуствен предмет — отвърна Сек. — Не бързай!

Но Сик вече бе насочил скока си към него, а Сек не винаги успяваше да възпира прекалено смелата си половина да върши прибързани и неразумни неща. Когато стъпи край него, Сик вече държеше в дланта си предметчето.

Беше светещо бяло, като телата на оная гърчеща се монада зад прозореца, имаше ситнозърнесто и очевидно кристално устройство.

— Сек — каза развълнувано Сик. — Имам чувството, че попаднахме на важна находка. Почти съм убеден, че е записен кристал, макар да не прилича на нашите кристали за холографски записи. Виж, слепено е от хиляди, може би от милион кристалчета, а външно е оформено така, за компактно поставяне в апаратура. Нямам търпение, Сек, хайде да проверим!

— Да се качваме в кораба само заради него, после пак да слизаме… Чакай да преценя…

Но той не успя да вземе решението си, защото от мрака изплува и се устреми към тях едно същество с определено хуманоиден вид. Сек можеше да бъде доволен, то имаше два крака и тъкмо с тях се придвижваше, макар вървежът му да беше странно неустойчив, сякаш за първи път се изправяше на тези си крайници. Горните части на дрехите му се развяваха, ръцете също се протягаха насам-натам, сякаш ловяха нещо невидимо из въздуха.

— Да се скрием — задъхано предложи Сек.

— Не мърдай — внезапно заповяда Сик. — Вече ни откри.

Той също притежаваше власт над монадната си половина.

— Да, но се готви да ни нападне!

— Сек, не разбирам, като се пишеш толкова проницателен, защо си и толкова страхлив. Погледни го добре, какво може да ни стори? Просто ще изчакаме какво ще предприеме. Но и това, както го гледам, едва ли ще е създателят на цивилизацията. Или е само така неустойчиво, понеже е изгубило монадната си половина, ако и те живеят в подобни монади? Ние с теб също ставаме нестабилни, когато се отдалечим на по-голямо разстояние един от друг. Стой, ти казвам!

Сек стреснато изключи антигравитатора и с цялата си тежест се закова на каменната настилка, готов да отбранява самопожертвователната си половина. Съществото вече бе спряло пред тях, но продължи да се люшка като под напора на силен вятър. А едновременно с това им съобщаваше нещо доста гръмко. Естествено те не разбираха думите му, но записните им апаратури усърдно запаметяваха речта на този жител на планетата, който засега не проявяваше видими враждебни намерения.

— Значи така, а… — говореше им хуманоидът. — Маскирали сме се, значи! Е, па що да се не маскирате, всеки вече се маскирва, кой така, кой иначе, всички вече сме маскирани. Ето и аз. Маскирал съм се като пияница. Нямате си на представа колко е удобно. Всички те знаят: пияница и толкоз! Друго няма. Просто и ясно! И удобно, ще знаете, никой не те закача… А бе всъщност вие двама ли сте или си един, па те виждам двойно? Много сте ми еднакви щото, подозрително сте ми еднакви. Кажете де!… Не щете, а? И вие не разговаряте с пияници, а? Е, видяхте ли колко е практично! С пияници не разговарям и толкоз! Просто и ясно!… Хуп! Значи… фантастика, а? Мене, байно, с фантастика не мож’ме уплаши, всичката съм я чел. Аз даже и Любен Дилов съм чел, така че хич не ми се правете на фантастични, чувате ли!… Нищо не казвате, а? Не щете или не можете? Е, те това е, и на пияниците взеха вече да им се привиждат скафандри! Дотам я докарахме с тая научно-техническа революция, майката ни разгони тя, природоооо, природо!… Хей, аз пък със скафандри не ща да разговарям! Я ми се махайте от пътя!

Двамата не разбраха заплахата му, но той така се засили да мине през тях, че едва успяха да му сторят път. Хуманоидът полетя с главата напред и прегърна най-близкото дърво. Това му помогна да не падне, но той започна да милва кората на голямото растение, да я докосва с устата си.

— Долу скафандрите! — извика хуманоидът към двамата, които отново стърчаха неподвижно, като метални изваяния. — Какво направиха с теб, природоо, природооо?…

И отново задокосва с устни дървото, а от гърлото му забълбукаха някакви още по-странни звуци.

— Сик, да се махаме!

— Разговаря с растението, чуваш ли?

— Нека си разговаря!

— А ние можем ли да разговаряме така с природата? Сек, ти си не само страхлив, ти закономерно си и суетен като всички страхливци. Ти се обиждаш, че то не ни обръща внимание, че предпочита да прегърне растението вместо нас.

— И така да е — рече смутено Сек. — Ние сме само разузнавачи без никакви права. Да видим по-напред има ли нещо записано в тоя кристал, да докладваме, нека другите си блъскат главите над това кое какво е и кога и как да установяваме контакта. Хайде!

Двамата включиха антигравитаторите, задействуваха малките си импулсни двигатели и безшумно се вдигнаха, като понесени от вихър балони към звездите.

— Чао, скафандри! — извика подире им хуманоидът който все така не пускаше растението от любовната си прегръдка.

Инженерните монади на космическия кораб доста се измъчиха с бялото кристално паралелепипедче. А в него беше надеждата на целия екипаж, защото донесените от Сик и Сек сведения не позволяваха да се състави що-годе логична представа за съществата, създали тукашната цивилизация. Филмите от двойното същество в стаята бяха недостатъчно ясни. В поведението на другото двуного, което се движеше толкова неустойчиво, също не можеше да се разчете някаква що-годе разумна схема. В края на краищата то бе се натъкнало на представители от други светове, а бе се държало с тях така, сякаш всеки ден ги среща по улиците си. Не бе предприело дори онзи елементарен опит за контакт, който бе опитало мъничкото четириного.

Белите кристалчета безспорно съдържаха триизмерни холографски образи, но те бяха толкова мигновени и така наложени един върху друг на удивително малка площ — целият запис траеше не повече от няколко секунди, — че се наложи да изобретяват друга техника за прожектирането им. Дори само тази бучица кристали потвърждаваше изключително високото техническо и интелектуално ниво на тукашната цивилизация.

— В записната техника са безспорно по-напред от нас — докладваха инженерите.

След много главоблъсканици и спорове решението най-после бе намерено. Инженерите презаснеха съдържанието на всяко кристалче поотделно, а после пуснаха записа на по-бавни обороти. И тогава пред тях потекоха епизоди от един смайващ начин на съществуване, придвижване и поведение, какъвто и най-дръзката фантазия не бе в състояние да предположи.

На екрана най-напред се появи едно хуманоидно същество с твърде крехка конструкция и необикновено дълга коса; то движеше около главата си някакъв апарат с обло тяло и продълговат край, който явно изпускаше струя нагнетен въздух, защото дългата коса без видима друга причина се развяваше на всички страни като от силен, разнопосочен вятър. Изглежда, това занимание доставяше удоволствие на хуманоидното — то въртеше тъничката си шия в танцуващо плавни движения и се смееше, смееше. А всичко това се виждаше двойно поради обрамчената отражателна плоча, която висеше на стената.

Сик, който бе намерил кристалния запис, изпита едва ли не чувство за собственост, извика развълнувано:

— Хей, аз съм готов да обичам това чедо на природата! Не е ли чудесно?

Пред екрана стърчеше в напрегнато очакване целият екипаж на експедиционния космолет. Сек рече:

— Моята монадна половина е готова да обикне всекиго, стига това да не съм аз.

Всички реагираха весело, защото и те си имаха своите законни, поради биологичното им устройство, противоречия и ежби. Смехът им обаче веднага секна, преминал във всеобща уплаха. В малкото помещение, където се намираше нежното създание с дългите коси, внезапно бе се появил един кошмарен звяр — откъде и как, това записът не показваше. Беше грамаден, имаше най-обща прилика с хуманоидите, стоеше на два криви, силни крака и протягаше дълги космати ръце, но нямаше дрехи, а целият бе покрит с козина, както низшите същества. Оголваше големи хищни зъби в неразбираема гримаса на усмивка или на заплаха.

Дългокосото създание го видя най-напред в отражателната плоча, изкрещя беззвучно — записът нямаше изобщо звук, което твърде смути инженерите при оценката му — обърна се, направи опит да побегне, но косматите ръце вече го държаха за раменете. И се започна нещо отново непонятно: дългокосото отчаяно се бранеше с крака и ръце, удряше с апарата звяра по лицето, а той сякаш не усещаше това. Но и не посягаше да захапе, както би направил всеки звяр, зъбеше се още по-весело и със садистична наслада приближаваше полекичка дългокосото към косматите си гърди, когато можеше да стори това отведнъж, защото сигурно бе десетократно по-силен от него. Битката трая кратко и остана недовършена — както всички в този загадъчен запис.

Без всякакъв преход и без да се покаже как, дългокосото вече не се намираше в страшната прегръдка на звяра. Не се намираше и в своето малко помещение, а високо в едно слънчево небе, сред малки бели облачета. И летеше! Да, летеше по някакъв абсурден за всяка наука начин: насочваше своя чуден апарат ту назад от себе си, ту надолу или встрани и съответно на това изменяше посоката на своето удивително леко и плавно реене. Немислимо бе за който и да е разум такова едно мъничко апаратче — каквато и струя да изпускаше — да издига и придвижва в атмосферата толкова голямо тяло. В космическия вакуум — може би, но дългокосото видимо летеше в атмосферата на родната си планета, която имаше доста силна гравитация. А по тялото му нямаше нито антигравитатори, нито каквато и да било друга апаратура — нищо освен леката, полупрозрачна дрешка, която, също като косите му, се развяваше във ветровитите подоблачни висоти.

Екипажът онемя от възхищение. Да, ето го най-после истинския жител на тази хубава планета — изящен, красив, надарен от природата с изумителни способности! Защото явно умението му да лети принадлежеше на самото му крехко тяло, а мъничкият въздушно-реактивен апарат му служеше по-скоро за някаква непонятна им игра. Както преди, то бе раздухвало с него косата си, така и сега засмяно прелиташе до някое облаче, насочваше дулото на апарата към него и го пръскаше като мехур. Но и техниката им бе повече от изумяваща: съвсем миниатюрен апарат, без видим източник на захранване, да произвежда такава ураганна струя, че да разпръсва без остатък цели облаци!

И това занимание на дългокосото трая съвсем кратко. Пак така внезапно и без преход, то полетя към земята с разперени ръце. Очите му бяха се вледенили в същия ужас, както пред зъбите на звяра — то не летеше, то падаше. Но защо и как бе загубило способността си да лети? И къде бе се дянало вълшебното му апаратче?…

То падаше и падаше и след секунди само щеше да се сплеска на покритата с ниска растителност площ, която с влудяваща скорост се приближаваше към него.

— Хей, какво става поеше? Не ме мъчете, не мога… — простена Сик към инженерната група, която им демонстрираше записа.

Отвърнаха му успокоително:

— Гледай, гледай! Тепърва ще видиш и по-страшни неща.

Противно на всяка логика, дългокосото наистина не загина. То дори не падна върху тая зелена площ, която съвсем ясно бяха видели на екрана. Както си падаше, явно изживявайки своята неизбежна гибел, то отново се преобрази и се намери сред множество себеподобни в някаква грамадна, полутъмна зала. Едва го разпознаха по дългите коси и смътните черти на лицето, защото то бе вече и облечено по друг начин: в къса, тънка горна дреха, в прилепнала към долните му крайници някаква по-груба материя, която бе напъхана в нещо, което имаше далечна прилика с ботушите на скафандър.

Залата бе плътно наблъскана с подобни на него същества в подобно облекло, но при по-внимателно взиране се забелязваше, че съществата са от два различни антропологични типа. Другият тип бе по-едър, по-грубоват в конструкцията си, мнозина от него имаха коси и по лицето си — под носа, под устата. От тавана на залата проблясваха и гаснеха в светлинен хаос някакви кръгли осветителни тела, което допълнително затрудняваше да се отгатне какво точно се правеше в нея. А за очите на пришълците се правеше нещо не особено привлекателно. И двата типа същества гърчеха телата си в ритъма на светлинното безредие, допираха се, отблъскваха се, виеха ръце ту отпреде си, ту встрани, едни изглеждаха весели и беззвучно засмени, други — тъкмо обратното: вършеха всичко това с тъжно съсредоточени, сякаш странното ритмично усилие им причиняваше болка.

Пришълците за пръв път виждаха толкова много от тукашните висши същества на едно място и за тях беше особено важно да разберат какво представлява това — ритуал ли някакъв или общо забавление. Но и то си остана неразбираемо, още повече че не им остана достатъчно време да го наблюдават. Всичко в тоя запис траеше по реално време само секунди — колкото и да разтегляха прожектирането му. А в една от тия секунди множеството изчезна и героят на записа, дългокосото мъничко същество, се оказа върху нещо като подиум. Осветителните тела продължаваха да сипят върху него своя светлинен хаос, зад гърба му няколко същества от другия антропологичен тип — всички с коса по лицето си, се кълчеха над някакви побляскващи апарати, удряха с пръчки, надуваха беззвучно криви тръби, с буйни движения манипулираха над обли, с дълги дръжки предмети пред гърдите си. А дългокосото повтаряше още по-необуздано и унесено предишните ритуални гърчове и подскоци, само и пред всички.

После то рязко се спря, погледна надолу по себе си и се видя без предишните си дрехи, без дрехи изобщо, голо, Такова го видяха в същия миг и пришълците, сякаш с неговите очи го видяха, и пак се изумиха — не толкова от вида на оголеното тяло, колкото от необяснимото изчезване на дрехите му.

Това, изглежда, бе срамно или осъдително, защото дългокосото веднага побягна през залата, направо през навалицата, а от всички страни себеподобните му се смееха и протягаха ръце да го хванат…

Сик също повдигна неволно ръце към екрана. До него Сек, без да го поглежда, се засмя.

— На теб не ти ли се иска да го докоснеш? — засегна се Сик.

— Защо питаш, щом знаеш, че е така — повторно се изсмя Сек. — Природо, природо, как можа да ме накажеш с такава монадна половина, която непрестанно ме заразява с просташките си желания!

Призоваха ги да пазят тишина и вместо да се занимават със себе си, да наблюдават внимателно, защото ще участвуват после в обсъждането.

Множеството не успя да улови голото дългокосо, защото и то изчезна отново. Улови го обаче един от ония с космите по лицето си, но вече някъде извън залата. И не го улови с насилие, нито за насилие, а само му подаде ръка, която то с готовност пое. Така, ръка за ръка, двете същества се отправиха към нещо голямо и лъскаво, което се оказа превозно средство, защото щом седнаха в него, то тържествено потегли. Лицето на дългокосото сияеше сега в очевидна радост, устните му говореха нещо оживено и то не беше вече голо, а около тялото му се диплеше широко скроена бяла материя. Не, това удивително създанийце сменяше дрехите си както и когато си поискаше, без някой да го забележи, но като че ли тоя процес, също като летенето, не бе му напълно подвластен, щом преди, с изненада и уплаха, бе се видяло голо!

— Преди май беше по-хубаво! — въздъхна Сик и отново го призоваха да мълчи.

Ръцете на другото същество обгърнаха горната част на дългокосото и то с много нежност се прилепи към него. Допряха и лицата си, и може би сега двете представляваха оная монада от две тела, за която двамата разузнавачи бяха предположили, че съществува и тук, по подобие на тяхната. Само че, за разлика от техните монади, при които психическите качества бяха разделени, а физически двете тела бяха напълно еднакви, тия, две същества тук, седнали едно до друго, вече по-определено се отличаваха.

И пак не им остана време да регистрират цялата отлика. Дългокосото бавно се оттегли от прегръдката, бавно отвори очи и за кой ли път отново се вцепени от уплаха. Явно не бе очаквало да види тъкмо това лице у прегърналото я същество. Но и зрителите за кой ли път отново се смаяха, защото и за тях лицето вече беше друго. То нямаше коса в долната си половина, нямаше коса и на главата си, други бяха чертите му и то изглеждаше поне два пъти по-старо. Отново бяха свидетели ма едно от тия внезапни и необясними превращения, но защо то предизвика такава реакция у дългокосото?

То изкрещя неистово, макар и все така беззвучно, и яростно заби своите тънки и остри пръсти в новото лице пред себе си, докато лъскавото превозно средство се носеше само̀ и с нарастваща скорост право към стената на някаква сграда…

С това завършваше и целият запис.

Изключиха екрана. Заядливият Сек викна към потресения екипаж:

— Мисля, че всичко е достатъчно ясно и не се нуждае от обяснения.

Никой обаче не реагира на предизвикателната му шега. Преди записа многократно бяха изучавали донесените от двамата разузнавачи филми, които също така им показваха един живот, изграден върху неразбираеми за тях принципи. Но записът от бялото паралелепипедче съвсем ги обърка. Тая способност на тукашните висши същества да летят чак до облаците само с едно парче плат на тялото си, да се преобразяват мигновено от едко в друго, а едновременно с това да бъдат непонятно агресивни и жестоки едно към друго силно охлади ентусиазма на експедицията. Всички монади спонтанно се почувствуваха безсилни да проумеят нещо от живота на планетата, да изразят каквото и да било отношение към видяното.

Мълчаха. Нямаха сили дори да се разотидат и да предоставят тежката задача на специалистите. А когато Сик се упъти към прожекционната апаратура, всички удивено го изгледаха.

Сподирен от погледите им, той взе от апаратното шкафче вълшебната бучка от записни кристалчета и я постави в шепата си. Заразглежда я внимателно, сякаш очакваше тя да му издаде тайните на своята цивилизация, обръщаше я на всички страни, докато от нея се отрониха две от мъничките й зрънца. Сик го поднесе близо към очите си.

— Повреждаш я! — предупреди го един от инженерите.

— Нали имаме презапис — отвърна Сик с недопустимо за една космонавтска монада нехайство.

А после извърши и нещо, което бе направо чудовищно. Хвърли двете кристалчета в устата си, замижа, помлясквайки, и съвсем обезумя: с рязко движение счупи цялата бучка, налапа едното й парче.

— Сик — хвърли се към него Сек. — Полудя ли?

— Като знаеш, защо питаш — засмя се Сик. — Много е вкусно. Дръж!

И подаде другото парче на своята разгневена монадна половина. Стъписването на Сек трая частица от секундата, след което той грабна парчето от бучката и го налапа със същата настървеност, преди да успеят да го спрат притичалнте от всички страни членове на експедицията.

Закъснели, те ги наобиколиха в трагическо недоумение, сякаш пред очите им бяха изяли цялата тая загадъчна планета. А вечно скептичният Сек тържествуваше в някаква непонятна им победа.

— Истинско чудо! Колко странен и колко сладък живот! Хайде да слезем за още.

Тогава се чу викът на командирската монада:

— Внимание!

Двете части на командирската монада бяха се изпъвали еднакво строго и еднакво напрегнато. Произнесоха и едновременно с еднаквите си гласове:

— Всички по местата! До пет минути готовност за отлитане! Да се рапортува в командния отсек!

Нареждането извади екипажа от вцепенението му и той светкавично се пръсна по двойки из множеството врати на залата. Само Сик и Сек не помръднаха.

— Защо бе, командире? Връщаме ли се? — запитаха те също едновременно.

— Това на вас ще се обясни по-специално и после — отвърна им командирската монада. — Сега само ми кажете защо го извършихте.

— За да направим и ние като тях нещо алогично! — каза Сик.

— И как се чувствувате?

— Как се чувствуваме, Сек? — обърна се той насмешливо към половината си, знаейки естествено нейния отговор.

— Отлично! — рапортува тя.

— И никакви ли угризения не изпитвате? — мрачно се удиви командирската монада.

— Изпитваме ли угризения, Сек?

— Стига бе, какви ти угризения! — отвърна разпасано Сек.

Командирската монада се опита да ги изгледа пронизително, но самата бе силно объркана, та те си останаха непронизани. Рече:

— Добре. Ако сте още способни за работа, вървете ма мястото си!

— Способни ли сме за работа? — подвикна все така весело и риторично Сик.

— Май че не сме — засмя се Сек.

— Тогава да изчакаме обяснението тук, а? По-уютно е.

— Да го изчакаме, Сик — съгласи се Сек и седна в близкото канапе, потъвайки в щастието на внезапно връхлетялото ги, нечувано и невиждано за една такава мислеща монада единодушие.

Командирската монада също бе мислеща, но очевидно не знаеше сега какво да мисли и гневно напусна залата.

— Добре ли постъпваме, Сек? — поиска да се увери другият, макар да знаеше какво ще му се отговори.

— Много добре. Също като съществата на планетата, от която не ни се иска да си отидем, нали, Сик?

— Точно така! — потвърди Сик и не беше твърде ясно за кое се отнасяше: дали за сходството на поведението им, или за желанието им да останат, но другата част на монадата го разбра по вътрешните канали на тяхната неразкъсваема духовна връзка.

А през това време корабът им извършваше нещо, според тях вече наистина алогично. Той стремително напускаше околопланетната орбита, за да полети обратно към звездата, от която бе дошъл.

* * *

Започнах особено предпазливо, защото все още като че ли се боях от тая машина с бухалски очи и тайнствено привлекателен глас — глас на южна мургава сирена, която сякаш натрупваше есе повече гибелни подводни скали в своите уж лекомислени творения.

— Вярвам — казах й — няма да се обидиш, ако ти кажа, че и този не ми харесва. Творецът трябва да бъде откровен поне със себе си, ако не пред другите. Убеден ли си, че си умиваш очите с това съчинение заради предишния гаф? Не усещаш ли, че правиш втори, само че обратен и още по-голям? Какво излиза? Същата или подобна високоразвита цивилизация този път изпада пък в чувство за малоценност пред нас. И защо? От съновиденията на една глупачка! А тоя край?… Признавам, глупостта е заразителна, може би е заразителна и в галактически или дори вселенски мащаб, но ти, мили мой, само глупаци и наивници ли виждаш в тая Вселена? Сик и Сек! Слушай бе, аланкоолу, може всяка цивилизация да си има своите Сульо и Пульо или Сик и Сек, но бъди сигурен, че няма точно тях да прати да установяват контакт с другите цивилизации! Я не пренасяй така примитивно някои наши си земни порядки чак в Космоса! И не ми се оправдавай, че пак си написал разказ-анекдот! С анекдоти тия проблеми не се решават. Не ща анекдоти, да се разберем! А пък ако това ти е изобщо равнището на фантастиката, ще те върна на производителите ти. И окото ми няма да мигне! Защото тая масова фантастика и без тебе достатъчно вече е пренаселила Космоса с всякакви малограмотни простаци и олигофрени…

Прощавай, че ти повишавам тон, но аз съм особено чувствителен към замърсяването и на Космоса, и на фантастиката! Дай да поразсъждаваме малко научно, да анализираме тия два твои разказа от една такава посока: и в двата измислената от теб цивилизация почти не се отличава от нашата. Не, драги, никакви хипотези няма да ме убедят, че съществуват някъде цивилизации, които и външно ще приличат на нас. Разумът, като себепознаваща се форма на материята, може да е принципно общ, но човешката му обвивка е рожба на милиарди случайности, преплели се тук, на тази планета. Обратното ще рече да плюем на еволюцията! Няма нищо по-елементарно логично от това, извънземният разум да притежава и извънземен физически облик. Ненаучно и пакостно е да са мислим, че другите разумни същества, повече или по-малко, но непременно ще приличат на нас. Така ние обединяваме Вселената в собствените си представи и ще се окажем съвсем безпомощни, когато се изправим пред един непознат ни разум.

Ето виж, виж дори котката с какво любопитство следи как излизат страниците от печатащото ти устройство. А ти, извинявай, по този начин опростачваш и това най-велико качество на живата природа — любопитството. Човешкият дух като цяло е любопитен към непознатото, към него е устремен той, не към сходното. Търсенето на сходствата е само методологичен етап в подхода ни към неизвестното. Ти ми дай на мене един контакт с напълно различна цивилизация! Нека ние не я разберем веднага или пък изобщо, защото такъв контакт ако не е невъзможен, ще е изключително труден, но тук по-важното е да накараме читателя да се откаже от наивните си мечти, които го обезоръжават пред непознатото, и да осъзнае цялата трудност на предстоящите ни срещи с извънземния разум.

Такова нещо искам от тебе сега: една научно мотивирана среща, в която да се възпее гордата мисия на човека да превръща непознатото в познато.