Любен Дилов
Пропуснатият шанс (10) (Из съчиненията на моя компютър)

Явно се налагаше да се посъветвам със специалист за своя компютър. Ако не беше фабрично дефектен, може би аз грешах нещо при подаването на заданията — в никакъв случай обаче не биваше да се примирявам. И все пак седнах на другия ден отпреде му с нова надеждица. Нещичко от досегашното можеше да се използува, но нали трябваше да извадя от него материал поне за една книга, а страниците не достигаха. Пък и трябваше още да се изпробва, та да мога да обясня на специалиста всичко, от което съм недоволен.

Потрих предприемчиво ръце, сякаш исках да му покажа, че не се сърдя чак толкова много, и отправих показалеца си отново към клавиша „новела“. Нито той обаче, нито очите на бухала светнаха в отговор на моето предпазливо докосване.

Реших, че съм объркал нещо и разтворих инструкцията. Изпълних поред всички указания — напразно. Компютърът не пожела да се заеме с предназначението са. Повредил ли го бях? Вчера доста грубо го изключих. Оставаше сега да плащам и за повреди, които гаранцията не признаваше! А сигурно нямаше и да го приемат обратно, ако речех да го върна.

Това силно ме разтревожи и аз веднага позвъних в сервизната база. За щастие този тип компютри, като нови, се ползували с предимство и сервизният техник пристигна със скоростта на медицинската „Бърза помощ“.

Той и приличаше на лекар — на представата ни за лекар. Имаше бледо лице, излъчващо интелигентна доброта и виртуозно тънки, изящни пръсти. Остави чантата си край компютъра, седна, огледа го дълго и проницателно, заговори му, както детски лекар се обръща към разплаканото си пациентче:

— Какво има, миличък, от какво се оплакваш? Боли ли те нещо или ми те обидиха тия лоши хора?

Прозвуча ми като „тия лоши писатели“ и аз веднага намразих компютърния доктор. А той побърза да ми даде още основания за това. Протегна дългия си пръст и много нежно докосна клавиша, на който пишеше „роман“. Клавишът със същата нежност се оцвети в зелено, моментално изгряха в своята жълто-зелена готовност и очите на бухала. Техникът извърна глава към мен: Видяхте ли!

Тоя компютър наистина ще ме побърка! Смотолевих:

— Аз за разказ натисках и за новела… За роман не съм още…

Той го изключи с думите: „Хайде, миличък, разказ ни трябва, не роман“ и веднага докосна съответния клавиш. Отново светнаха с приемния си цвят и клавишът, и очите.

— Нищо не разбирам — изпъшках. — Всичко опитвах, точно по указанията, както вие сега…

Техникът повтори простата манипулация, този път с „новела“, и компютърът пак му демонстрира своята готовност за работа. Вече се чувствувах виновен, загдето бях разкарвал без нужда човека, но той ми се усмихна съчувствено:

— Да не мислите, че аз разбирам нещо? Не сте първият. И други ваши колеги се оплакваха от тази серия. Същото излезе. Никаква повреда, а не ще и не ще. Стачкува. Имаше един — цял месец ме измъчи. Разглобих го, всичките му схеми и системи проверявах — нищо! Взехме си го обратно, на клиента друг дадохме, а в сервиза едно от момчетата, стажантчета, си играе, натиска клавиша му, вика: „Я бе, я ми съчини нещичко, стига си стърчал, така без работа!“ И какво мислите, компютърът веднага прогледна.

— Но как си го обяснявате? — попитах аз.

— Засега — никак. Още ги изучаваме и ние. Сложна машина, има си свой живот. Като събереш на едно място няколко милиона микропроцесора, става мистика, почти като в човешкия мозък, макар там клетките да са милиарди. Не е ли така и с вас? Насилвате се понякога да са спомните нещо, не и не, друг път то само изскача, без да насилвате мозъка си. — Той отново се позасмя. — Имам чувството, че тия компютри в някои случаи като че ли се обиждат. Трябва по-внимателно, деликатна машина е.

— С какво ще го обидя — измънках аз. — Още изучавам способностите му. И общо взето, съм доволен.

Един дявол знае защо излъгах! Сигурно заради компютъра, не заради техника. Имаше си хас и да се боя вече от него!

— Да опитаме — предложи техникът. — Дайте някоя тема.

— Нямам сега тема! — отвърнах му по-рязко, отколкото бе прилично, но творчеството все пак си е работа твърде интимна!

Техникът гальовно се усмихваше на втренчените в него бухалски очи.

— Хайде, миличък, съчини ни нещо хубаво, както се казва: нещо за душата! Нещо романтично, възвишено. Нещо за любовта например. То днешната любов, вярно, не е много-много романтична, всичко загрубя с тая еманципация… Не мислите ли? — обърна се той към мен, сякаш търсеше помощта ми при заданието. — Не знам как е при вас, но аз, право да си кажа, вече не знам какво да мисля за жените около себе си. И така човек започва неволно да си мечтае за нещо друго. Хайде, миличък — подкани той отново компютъра. — Съчини нещичко за зажаднялата ми душа! Нещо за някой такъв объркан като мене мъж, но му дай утеха и упование, миличък. Омръзнаха ми тия любовни истории, дето ги публикуват напоследък. То, вярно, любовта си е поначало едно трагическо чувство, но човек има нужда и от мъничко утеха, та да не се обезвери окончателно. Затова поне ти ми измисли, моля те, един щастлив край! Аз съм убеден, че в бъдещето хората ще открият начин любовта им да бъде щастлива. Да, да, твърдо съм убеден, затова нека си помечтаем мъничко, а? Хайде, мила, направи ме по-мъдър и по-добър, дай ми надежда и прозрение…

Изрече всички тия глупости, а шантавият компютър веднага го послуша и съчиняващият му автомат заграка също така гальовно и нежно. Нито конкретна тема му даде техникът, нито сюжет, нито герой някакъв, освен може би себе си и собствените си мечти за любовно щастие. Същинска мистика наистина!

Той не знаел какво да мисли за жените, аз пък съвсем вече не знаех какво да мисля за него. Хепиенд му притрябвал на глупака! И то любовен хепиенд, та от него да черпел мъдрост и надежди! А бях го помислил за интелигентен, с тая лекарска физиономия!…

Но нима, сепнах се аз, обикновеният читател все още иска такива четива, въпреки че толкова века и толкова велики писатели са се напъвали да го възпитават? А тоя компютър — какво? На мене ще ми прави сечено, ще ми отказва, а на глупака веднага се заема да услужи! Е, драги, заканих му се аз вътрешно, ако си решил да обслужваш невежеството със занаятчийски буламачи, моля! Но без мене!…

Рекох си го, а все пак бях доста силно напрегнат в очакването си да видя какво ще съчини „за душата“. И от решението си да не се церемоня повече с него, а да го върна на изобретателите му с едно любезно: „Благодаря, обслужвайте се сами! Аз ще си намеря друг начин за препитание.“

Сервизният техник беше преместил съответното шибърче, така че съчинението се заизлива в два екземпляра. И беше дълго, дълго, дълго — да, не се стигаше лесно до любовния хепиенд. Казах му го, но той не разбра подигравката ми. И чувство за хумор си нямаше, горкият!

— Така е — отвърна ми той сериозно. — Трудно се стига до щастливия край. За да бъде истински щастлив, той трябва и истински да бъде изстрадан.

Можеш ли да му възразиш? Ядец! Прав е като ютия.

Зарадвах се на сравнението си. И тя откъдето мине, прави всичко под себе си гладко, гладко, без фриволни ръбове. Изобщо — сериозен уред. Сигурно и компютърът затова веднага проработи. Рекъл си е на електронния ум: с тоя шега не бива, ще мине като ютия над всичките ти опърничавости, ами дай да му съчиня там нещичко.

Погледнах с какво вдъхновено старание съчиняващият автомат изливаше в кошчето страница след страница и развеселен, излязох да донеса нещо за почерпка. Ютията обаче отказа алкохола, не бивало в работно време: „Нали знаете, нашата работа е деликатна, изисква много внимание и съсредоточеност…“ И отново беше прав. Алкохолът не изглажда смачканото, той може само още повече да го доомачка.

Аз обаче си позволих чашката, въпреки че също се намирах още в работното си време. Признавам, имах нужда от самочувствие пред неговата правота — компютърът на неговите пръсти бе се подчинил, не на моите.

— Простете, но аз нямам търпение — извини ми се той с много интелигентна усмивка и докато аз стоически отпивах по глътка от чашата си, засортира още недовършения ръкопис, зачете се във втория екземпляр.

Поръчал си го е, нека си го и чете! Аз пък няма да го чета сега!…

Но все пак го зачетох — по лицето му, което твърде простодушно реагираше на различните пасажи: ту плахо се усмихваше, ту шокирано се взираше за втори и трети път в току-що прочетеното, ту се мръщеше в боязливо несъгласие. От това моето положение стана още по-тежко, защото любопитството ми нарастваше, а трябваше да се правя на равнодушен. Хай, дявол да го вземе, какво толкова беше му насъчинил тоя проклет компютър?

Междувременно той изплю последните страници, аз услужливо ги разделих и подадох остатъка на потребителя им. А компютърът, вместо да се превключи отново на прием, както му е наредено от програмата и както пишеше в инструкцията, направо се самоизключи. Какво искаше да каже — че няма повече да работи ли, че си е казал последната дума? Не посмях обаче да обърна веднага вниманието на техника върху това ново своеволие, за да не му преча.

Когато свърши, той въздъхна унесено, набърчи чело, усмихна се, пак въздъхна. Не издържах:

— Не е ли с щастлив край?

— Щастлив е — отвърна ми той, но май че не беше много уверен.

— Изглежда, не ви се хареса?

Той измънка:

— Забавен е — после веднага изглади ръбовете в себе си и около себе си. — Много е поучителен. Да, да, има какво да се научи от него. Благодаря ви. Нали ще ми дадете един автограф върху втория екземпляр?

Едва не се задавих, отпивайки поредната глътка от питието си.

— Че това не е мое, вие сам си го поръчахте! Ако искате да знаете, аз ужасно мразя щастливите краища, а пък поучителната белетристика двойно повече.

Той търпеливо ми се усмихна с ютиена топлина, сякаш ми прощаваше: „Да, знаем, творците са капризни и често им се ще да се отрекат от себе си.“ После рече гальовно вразумително, както бе говорил на компютъра:

— Ваш си е, разбира се. Ако аз бях съчинил нещо на тази тема, щеше да бъде съвсем друго. Нима не сте чели цялата инструкция? Там изрично пише, че този клас компютри имат способността да се самопрограмирват, като копират стила на мислене и изразяване на собственика им. Затова и поръчението се дава в свободен разговор с него. Достатъчно е няколко неща да му поръчате едно след друго и той вече ще е усвоил стила ви, ще съчинява само от ваше име. Така че, моля ви, не ми отказвайте автографа!

Ха сега де! Изглежда, подсъзнателно съм се надявал, че ще мога да се отрека от написаното с компютъра, нему да прехвърля цялата отговорност! Чел бях, разбира се, инструкцията, но не бях й повярвал, сметнах го за реклама. Пийнах нова глътка за кураж и пресилено се засмях.

— Добре, но няма да ми се сърдите, нали? — И написах на първата страница на ръкописа:

„За спомен от един автор, който отказва да поеме отговорността за каквито и да било свои изказвания по адрес на любовта и щастието.“

Ютията пак не разбра шегата ми, каза сдържано: „Благодаря.“ Настъпи неловкост и аз побързах да му посоча самоизключилия се компютър. Той предложи:

— Опитайте сега вие.

Протегнах ръка, без да ставам, и докоснах копчето за „новела“. Бухала мигом „отвори“ очи, истински и радостно ме развълнува — не ми се сърдеше вече!

— Всичко е наред — каза техникът.

— Изглежда, да — рекох. — Прощавайте, че ви разкарвах, но имах полза от вас, повярвайте ми! Значи вие обичате да четете поучителни неща?

— Разбира се. Трябва да е хубаво и поучително.

— Добре, ще се опитам после да съчиня нещо такова във ваша чест. Дори героя ще направя като вас, с вашата професия!

Много дълбоко скрих този път подигравката в думите си, а като се върнах, изпратил го до вратата, викнах на компютъра:

— Чу ли, братче, хората искат хубави и поучителна работи! Сега ще прочета най-напред какво си съчинил от мое име за любовта, а после двамката ще измислим нещо много поучително, нещо глобално поучително — за целия свят и за всички мили техници по света…