Любен Дилов
Пропуснатият шанс (5) (Из съчиненията на моя компютър)

В лошо настроение съм. Вчера не останахме само по на едно кафе. Някой предложи да пием за новите компютри — изглежда, бе доволен от своя. Пихме най-напред общо, после пихме за всеки поотделно, а когато вдигнахме чашите за моя компютър, аз почти бях забравил, че той твърде много ме разтревожи с последното си съчинение. Накрая някой въодушевено поръча още по един кръг за компютрите от следващото поколение. Така е устроен човекът: все не е напълно доволен, все търси упование в бъдещето.

В лошо настроение съм, но когато то е предизвикано от алкохола, не ставам зъл, а поради собственото си чувство за вина съм склонен към всеопрощения. Затова, сядайки в тоя ранен утринен час пред своя жълто-зеленоок мъдрец, му казвам:

— Каквото било — било! Дай сега като за начало нещо по-весело, та да ми просветне пред очите. Вчера и без повод все те избиваше да си правиш майтапи с доста сериозни неща…

Още не съм чул гласа му, но знам, че ей-сега ще ми напомни как да оформя поръчката. Бедата, е че нищо весело не ми хрумва или поне — безобидно весело. Затова опитвам с налучкване:

— Снощи пихме и за твое здраве, и за здравето на бъдещото поколение компютри. Както виждаш, признателни сме ви. И наистина, закъде сме без вас! Закъде сме и без бъдещето, от което все очакваме да направи онова, което ние самите от мързел или от глупост не сме успели да свършим. Нека се обърнем към бъдещето, а! Днешният читател си умира за фантастика, и то научна да се нарича, та повече да вярва в нея. Защото човекът — и поотделно, и целокупно — така и не се отказва да си внушава разни глупости, за да вярва в тях.

— Чакай — казвам, защото не успях да го изпреваря и той ме прекъсва със своето „идея, тема, сюжет“. — Не ме разбирай погрешно. Аз не смятам, че бъдещето и вярата в него са глупости, по-специално вярата явно ни е необходима. Но тука има нещо трагически парадоксално. Какво представлява бъдещето? Нищо! Докато не е настъпило, то не е никакво: ни добро, ни лошо, ни тъмно, ни светло и прочее епитети, с които го кичим. А настъпи ли, престава пък да бъде бъдеще. Ще си позволя, в стила на настроението си, едно още по-жестоко сравнение: бъдещето е като смъртта — докато не е настъпила, за отделния човек тя не съществува; настъпи ли, той пък престава да я усеща. Така за него бъдещето винаги си остава чиста абстракция. И ако все пак съществува като някаква конкретност, то е вероятно само за целокупното човечество. Но на̀, дори стогодишният индивид отказва да си го представя за себе си като смъртта. А и човечеството открай време се държи точно така, както се държа сега аз, карайки те да се обърнем към идните времена. То като че ли се намира в постоянен махмурлук от своето вчера, когато е омешало в стомаха и в мозъка си всякакви опиатни гадости и чака утрешният ден да му избистри главата. И с такава телешка сериозност чака това целително бъдеще, че да се спукаш от смях! Но не се смее! И можеш ли да ми кажеш ти, бухале мъдри, защо ние с такава лекота се смеем над миналото си, защо, макар и доста кисело, смогваме да се смеем и над своето настояще, а бъдещето го чакаме зяпнали — да влезе като манна небесна в устата ни?

Ти вчера не правеше ли същото? Подиграваше се и с миналото, и с настоящето. Ха да те видя сега, можеш ли да се надсмееш и над нашето общо с тебе бъдеще! Защото, драги ми компютре, знаеш ли какво си мисля понякога? Мисля си, че положително днешният човек би живял по-разумно, ако не се захласваше в тая своя наивна вяра, ако се научеше да се присмива и на собствените си простодушни мечти, в които са решени вече всичките му проблеми, техниката действува безотказно и изобщо всичко е безотказно хубаво. Като че ли щом настъпи бъдещето, човекът ще престане да бъде нещастен и смешен. А той е нещастен и смешен тъкмо защото забравя, че то ще е точно такова, каквото го създаде той самият, негова рожбица ще си е и на него ще си прилича…

Идея, тема, сюжет? Дай го на някоя по-далечна планета, не може да не идем някой ден и там, то и сега вече не ни свърта на Земята. Мъдри изследователи на Космоса, могъща техника, роботи от което там решиш поколение, проблема машина-човек, изобщо нека има всички атрибути на онази научна фантастика, дето допълнително развращава мозъка на дечурлигата със собствените си наивни представи за бъдещето. Но ти ги дай реалистично, а в реалния живот, няма що да ти го казвам, трагичното и смешното вървят заедно. Нека действието се развива по Нова година, защото човекът и специален празник си е създал за тази своя трогателна вяра. Нова година — нов късмет! Съгласен съм, но нека този път тя започне с една отрезвителна трагедия. Хайде, поразмърдай си там съчиняващите електрони! Нов разказ — нов късмет!