Джоан Харис
Крайбрежие (9)

7.

От дима, който излизаше от върха му, заключих, че Флин си приготвя закуска.

От цялото село Ле Салан тъкмо Ла Гулю бе пострадала най-много през годините. Островът беше лошо засегнат от ерозия и пътеката, която помнех от детството си, се бе свлякла в морето и на липсващото място беше останал кален каменист склон. Редът стари крайбрежни колиби, които помнех, бе изчезнал; само една беше оцеляла и сега стоеше като дългокрако насекомо на скалите. Тесният залив се беше разширил, макар да личеше, че са се опитвали да го укрепят — откъм западната страна още се виеше груба стена от камъни, замазани с хоросан, но с времето и тя беше поддала, оставяйки залива на волята на приливите. Започвах да разбирам песимизма на Матиас Геноле: при по-силен прилив и вятър отзад водата можеше да се изкачи по склона, да прелее отвъд дигата и да наводни пътя. Но при Ла Гулю забелязах нещо далеч по-показателно. Купищата водорасли, които обикновено се задържаха на брега дори през лятото, сега бяха изчезнали, оставяйки след себе си ивица голи камъни, по които нямаше дори тиня. Това ме озадачи. Нима ветровете се бяха променили? По стара традиция всичко неизменно се връщаше в Ла Гулю. Днес тук нямаше нищо: нито водорасли, нито стари отломки, нито дори късче плавей. Чайките като че ли също го бяха забелязали: те пищяха гневно една на друга, кръжаха във въздуха, но никога не кацаха за дълго, за да се нахранят. В далечината пръстенът на Ла Жьоте образуваше бледи къдрици на тъмната водна повърхност. Баща ми не се виждаше никъде по брега. Може би е отишъл в Ла Буш, казах си: гробището беше малко по-далеч от селото, оттатък Ла Гулю. Бях ходила там няколко пъти, но не много често — на Льо Дьовен умрелите са грижа на мъжете.

Постепенно долових нечие присъствие наблизо. Може би по движението на чайките: със сигурност човекът не вдигаше шум. Обърнах се и видях Флин на няколко крачки зад мен, загледан в същата посока към морето. Носеше две кошчета за ловене на омари, а на рамото му висеше брезентова чанта. Кошчетата бяха пълни и на двете беше изписано с червено „Б“ — Бастоне.

Кражбата е единственото престъпление, на което тук се гледа сериозно. Да крадеш от чуждия улов е също толкова лошо, колкото да спиш с чужда жена.

Флин ме удостои с усмивка, в която нямаше и следа от разкаяние.

— Не е за вярване какви неща донася морето — весело отбеляза той и махна с едното кошче към Поент. — Реших да дойда по-рано и да огледам, преди половината село да е дошло да търси Светицата.

— Светицата ли?

Флин поклати глава.

— Боя се, че на Поент няма и следа от нея. Сигурно отливът я е отнесъл. Тук теченията са толкова силни, че вече може да е на половината път към Ла Гулю.

Нищо не казах. Един прилив не е достатъчен, за да се отвърже кошче с омари. Когато бях малка, Геноле и Бастоне се дебнеха едни други край дюните с пушки, заредени с каменна сол, с надеждата да хванат някого от враговете си как краде от улова им.

— Голям късметлия сте — отбелязах аз.

Очите му светнаха.

— Не се оплаквам.

След секунда вниманието му вече беше другаде: той разрови с босия си крак мъничките перли див чесън, които растяха в пясъка. Когато събра достатъчно, Флин се наведе и ги прибра в един от джобовете си. Долових острия им аромат, който се разнесе из соления въздух. Спомних си как някога и аз ги събирах за рибената яхния на майка ми.

— Преди години тук имаше пътека — казах аз и погледнах към залива. — По нея слизах към плитчините. Вече я няма.

Флин кимна.

— Тоанет Просаж помни как тук е имало цяла улица с къщи и кей, и малък плаж, и какво ли още не. Всичко се е свлякло във водата още преди много години.

— Плаж? — реших, че е възможно. Някога при отлив до пясъчните ивици на Ла Жьоте можеше да се стигне пеша от Ла Гулю, подобни на жълти китове, с течение на времето те бяха мигрирали заедно с променливите течения. Погледнах към самотната крайбрежна колиба, която стърчеше никому ненужна над скалите.

— На острова нищо не е в безопасност.

Отново хвърлих поглед към двете кошчета. Флин беше вързал омарите, за да не се бият.

— През нощта „Елеанор“ на Геноле се е откъснала от котвата — продължи той. — Те мислят, че това е работа на Бастоне. Но може и да е от вятъра.

Разбрах, че Ален Геноле, синът му Гислен и баща му Матиас са станали призори да търсят следи от изчезналата „Елеанор“. Тя беше солидна плоскодънна рибарска лодка, възможно бе отливът да я е отнесъл и сега да стои непокътната някъде в плитчините. Звучеше прекалено оптимистично, но си струваше да се провери.

— Баща ми знае ли? — попитах аз.

Флин сви рамене. По изражението на лицето му виждах, че вече смята „Елеанор“ за изгубена.

— Може и да не е чул. Снощи не се е прибирал, нали?

Вероятно учудването се бе изписало на лицето ми, защото той се усмихна.

— Аз спя много леко — каза. — Чух го да отива към Ла Буш.

Ла Буш. Значи предположението ми беше вярно.

Тишина, смущавана единствено от писъците на чайките. Чувствах, че Флин очаква да му отговоря, и отново се запитах какво му е разказвал Дебелия Жан за себе си. Спомних си за пощенската кутия, пълна с непрегледана поща, за повредената снимка от рождения ми ден.

— Той е особен човек — казах аз накрая. — Трябва да се научите да гледате на нещата като него. Трябва да се потрудите, за да го разберете.

— Дълго време сте отсъствали.

— Познавам баща си.

Последва мълчание, през което Флин си играеше с огърлицата от корали на врата си.

— Не сте ходили там още, нали?

— Не. Това място не е от любимите ми. Защо?

— Елате — каза той, като остави кошчетата с омари и ми подаде ръка. — Има нещо, което си струва да видите.

Ла Буш винаги изненадва посетителите, които идват тук за пръв път. Може би заради размерите си: безкрайни пътеки и алеи с надгробни камъни, всичките с имена на саланци, стотици, може би хиляди Бастоне, Геноле, Просаж, дори нашите Прасто, наредени един до друг като уморени летовници на плаж, забравили всякакви различия помежду си.

Второто учудващо нещо е големината на самите камъни: гиганти от островен гранит, поръбени и лъснати от вятъра, застанали непоклатимо, закотвени в непокорната пръст единствено благодарение на тежестта си. За разлика от живите си съселяни, мъртвите саланци са общителни хора: когато пясъците се местят, те си ходят на гости от гроб на гроб, необременени от семейните вражди. За да ги накараме да кротуват, ние ги затискаме с колкото може по-тежки камъни. Камъкът на Малкия Жан е масивен къс розово-зелен островен гранит, който покрива гроба изцяло, сякаш Малкия Жан не е бил заровен достатъчно дълбоко.

Докато вървяхме към старото гробище, Флин упорито не отговаряше на въпросите ми. Следвах го неохотно, като внимателно стъпвах по каменистата земя. Вече виждах първия ред стари надгробни камъни, които стърчаха над контура на дюната. Ла Буш открай време беше мястото за уединение на баща ми. Дори сега изпитвах смътно чувство за вина, сякаш разбулвах нечия тайна.

— Елате с мен до върха на дюната — каза Флин, доловил колебанието ми. — Оттам ще виждате по-добре.

Дълго време просто стоях на пясъчния хребет, загледана надолу към Ла Буш.

— Откога е така? — попитах накрая.

— От пролетните бури насам.

Някой се беше опитал да опази гробовете. Покрай най-близката до залива пътека бяха наредени торби пясък, а около някои камъни имаше натрупана пръст, но се виждаше, че щетите са прекалено големи и такива дребни поправки не могат да свършат работа. Надгробните камъни бяха изтръгнати от местата си като болни зъби, едни стояха все още изправени, други — килнати встрани под нездрави ъгли в плитки локви вода там, където морето беше преляло от ниския бряг. Тук-таме над повърхността се подаваше саксия с мъртви цветя, на петдесет метра или повече разстояние нямаше друго освен камъни и гладкото бледо отражение на небето.

Стоях дълго време в мълчание, наблюдавах.

— Той идва тук всеки ден седмици наред — обясни Флин. — Казах му, че е безполезно. Но той не ми повярва.

Сега забелязах гроба на Малкия Жан, недалеч от наводнената пътека. Баща ми го беше украсил с червени цветя и коралови мъниста в чест на света Марина. Малките подаръчета изглеждаха странно жалки на своя каменен остров.

Сигурно баща ми го бе приел зле. Той беше дълбоко суеверен и дори звънът на Ла Маринет не би го ужасил повече от това.

Пристъпих към пътеката.

— Недейте — предупреди ме Флин.

Не му обърнах внимание. Баща ми стоеше с гръб към мен, така погълнат от това, което правеше, че не ме чу, докато не застанах достатъчно близо до него, за да го докосна. Флин не помръдваше от мястото си, неподвижен, почти невидим зад тревите на дюната, с изключение на ярко рижата коса.

— Татко? — обадих се аз и баща ми се обърна.

На дневната светлина ясно видях колко е остарял Дебелия Жан. Сега ми се струваше по-дребен, отколкото миналата нощ, сгушен в дрехите си, с набола сива старческа брада на едрото лице. Ръкавите му бяха изцапани с кал, сякаш беше копал, кал имаше и по целите му рибарски ботуши. В устата му висеше цигара „Житан“.

Направих крачка напред. Баща ми ме гледаше мълчаливо, сините му очи, поръбени от слънчева светлина, блестяха. Той не реагира на присъствието ми, по същия начин можеше да следи поплавък на въдица във водата или да пресмята на око разстоянието между лодката и кея, за да не падне на слизане.

— Татко — отново казах аз, като чувствах усмивката на лицето си чужда и скована. Прибрах косата си назад, за да види лицето ми. — Аз съм.

Дебелия Жан отново с нищо не показа, че изобщо ме е чул. Видях как пръстите му се плъзнаха към медальона на врата. Не, не медальон. Кутийка. От онези, в които се носят амулети.

— Аз ти писах. Реших, че може би… ако имаш нужда… — гласът ми също сякаш не беше моят. Дебелия Жан ме гледаше с безизразно лице. Тишината връхлетя всичко наоколо като ято черни пеперуди.

— Можеше поне да опиташ да кажеш нещо — продължих аз.

Тишина. Плясък на криле.

— Е?

Мълчание. Зад гърба му, на дюната, Флин стоеше неподвижен.

— Е? — повторих аз. Сега пеперудите бяха обсебили гласа ми и го караха да трепти. Не можех да дишам. — Върнах се. Няма ли да кажеш нещо?

За миг ми се стори, че забелязах искрица в очите му. Но можеше и да ми се е сторило. Във всеки случай след секунда вече я нямаше. Преди да се опомня, баща ми се обърна и тръгна към дюните, без да пророни дума.