Джоан Харис
Крайбрежие (11)

8

Не се беше променил. Беше остарял. Побелял. Наедрял в кръста, но все така обут в еспадрили и с рибарска шапка на главата, както в детските ми години, дебелите му пръсти — отрупани с пръстени, ризата — с петна от пот под мишниците, макар че навън бе хладно. Когато влязох, той стоеше до прозореца с голяма чаша, от която се вдигаше пара. Силният аромат на кафе с арманяк беше и изпълнил стаята.

— А, това била малката Мадо! — гласът му отекна звучно с богати, звънливи тонове. Усмивката му беше открита и заразителна. Мустаците, макар и посивели, сега изглеждаха по-пищни от всякога, като на водевилен комедиант или на комунистически диктатор. Той направи три бързи крачки напред и ме обгърна с луничавите си ръце.

— Мадо, толкова, толкова се радвам да те видя! — прегръдката му, както и всичко останало в него, беше щедра. — Направих кафе. Надявам се да нямаш нищо против. Пък и ние сме роднини, нали? — аз кимнах, полузадушена в прегръдките му. — Как е Адриен? А децата? Племенникът ми не пише много често.

— Сестра ми също.

Той се засмя на думите ми — смях, богат като аромата на кафето.

— Младост, ех! А ти — ти! Дай да те видя. Пораснала си! Караш ме да се чувствам стогодишен старец, но си струва. Приятно ми е да видя личицето ти, Мадо. Хубавото ти личице.

Почти бях забравила това — неговия чар. Умееше да те завари неподготвен, да те обезоръжи. Зад пищната външност прозираше и ум, очите му бяха проницателни, тъмносиви, почти черни. Да, в детските си години го харесвах. Харесвах го и сега.

— Селото още е наводнено, нали? Лоша работа — той въздъхна оглушително. — Сигурно сега ти се струва много различно отпреди. Но не за всички е така, нали? Остров. Младите хора търсят повече забавления, отколкото един беден стар остров може да им предложи.

Усещах присъствието на Флин, който продължаваше да стои пред вратата със своите кошчета с омари. Сякаш не му се влизаше, макар че същевременно долавях любопитството му, както и нежелание да ме остави насаме с Брисман.

— Влезте — предложих му аз. — Ще пийнем кафе.

Флин поклати глава.

— Ще се видим по-късно.

— Остави го — Брисман, който само веднъж погледна към англичанина, отново се обърна към мен и дружески сложи ръка на раменете ми. — Той не е важен. Искам да ми разкажеш всичко за себе си.

— Мосю Брисман…

— Клод. Моля те, Мадо — безкрайното му дружелюбие беше малко тромаво, като на гигантски Дядо Коледа. — Но защо не ми съобщи, че смяташ да се връщаш? Почти се бях отчаял, че няма да си дойдеш.

— Не можах да дойда по-рано. Майка ми беше болна.

За миг ме обзеха спомени: миризмата на стаята й, съскането на аспиратора, нотката в гласа й, когато споменах за идеята си да се върна, дори само за кратко.

— Знам — той ми сипа кафе. — Съжалявам. А сега и тази история с Дебелия Жан — Брисман се настани на един стол, който изскърца под тежестта му, и потупа мястото до себе си. — Радвам се, че дойде, малка ми Мадо — каза той простичко. — Радвам се, че ми се довери.

Първите години след заминаването ни от Льо Дьовен бяха най-трудните. За късмет бяхме силни. Но романтичната природа на майка ми се претопи в напрегната, боязлива практичност, която се оказа много полезна. Тъй като не ставаше за каквато и да било квалифицирана работа, майка ми си намери място като чистачка срещу скромно заплащане. Въпреки това бяхме бедни.

Дебелия Жан не ни изпращаше пари. Майка ми гледаше на това с горчиво задоволство, като се чувстваше реабилитирана. В училище — голям парижки лицей — моите износени дрехи ме отчуждаваха допълнително от останалите.

Но Брисман ни помогна по свой начин. Бяхме станали роднини в края на краищата, макар да не носехме едно и също име. Той не ни изпращаше пари, но за Коледа получавахме колети с дрехи и книги, а по-късно и бои, когато научи за моя интерес към рисуването. В училище бях намерила убежище в къта по изкуствата, който ми напомняше донякъде за работилницата на баща ми с тихото суетене и миризмата на пресни стърготини. Започнах да чакам часовете по изкуство. Имах дарба. Рисувах с цветни моливи плажове, рибарски лодки и ниски варосани къщурки с надвиснали над тях мрачни небеса. Разбира се, майка ми не харесваше картините ми. По-късно те станаха основният ни източник на препитание, но това не я накара да ги харесва повече. Тя подозираше, макар и никога да не го е казвала, че по този начин нарушавам съгласието помежду ни.

В годините, когато учех в колеж, Брисман продължи да пише. Не на майка ми — тя се беше вкопчила в Париж с цялото му великолепие и натруфеност и нямаше желание да си спомня за Льо Дьовен, — а на мен. Писмата му не бяха дълги, но това бе всичко, с което разполагах, затова жадно поглъщах и най-малката дреболия в тях. Понякога се улавях на мисълта, че бих искала той, а не Дебелия Жан, да бъде мой баща.

После, преди дванайсет месеца, дойде първият намек за това, че в Ле Салан нищо не върви както трябва. Започна с бегло споменаване на Дебелия Жан — как дълго време не се е мяркал, — последваха други неща. Ексцентричният нрав на баща ми, който познавах още от дете, ставаше все по-явен. Носеха се слухове, че е много болен, но отказва да отиде на лекар. Брисман беше разтревожен.

Не отговарях на тези писма. Майка ми вече бе започнала да поглъща цялото ми внимание. Емфиземата й, която се влияеше зле от замърсения въздух в града, се беше влошила и лекарят я посъветва да замине. Някъде край морето, предложи той, където въздухът е по-здравословен. Но майка ми не искаше да чуе. Тя обожаваше Париж. Обичаше магазините, кината, кафенетата. Ни най-малко не завиждаше на богатите жени, чиито домове чистеше, косвено преживяваше удоволствието им от красивите дрехи, мебели, разкошен живот. Чувствах, че тъкмо такъв живот иска за мен.

Писмата на Брисман продължиха да пристигат. Той продължаваше да се тревожи. Беше писал на Адриен, но не бе получил отговор. Не се учудвах: когато майка ми влезе в болница, аз се обадих, но Марен ми каза, че Адриен пак е бременна и не може да пътува в това състояние. Майка ми почина след четири дни и Адриен ми каза разплакана по телефона, че лекарят й е забранил всякакво натоварване. След двете момчета тя отчаяно копнееше за момиче и чувстваше, че майка ни би я разбрала.

Изпих кафето си бавно, с наслада. Брисман чакаше търпеливо, сложил огромна ръка на рамото ми.

— Знам, Мадо. Много ти е тежко.

Избърсах очите си.

— Трябваше да го предвидя.

— Трябваше да дойдеш при мен — той се огледа: забелязах как съзерцава мръсния под, купчината мръсни чинии, неотворените писма, разрухата.

— Исках да го видя с очите си.

— Разбирам — Брисман кимна. — Той ти е баща. Семейството е всичко.

Стана — изведнъж сякаш изпълни стаята — и пъхна ръце в джобовете.

— Знаеш ли, аз имах син. Жена ми го отведе, когато беше на три месеца. Трийсет години чаках, надявах се, знаех, че един ден ще се върне у дома.

Аз кимнах. Бях чувала тази история. В Ле Салан, разбира се, смятаха, че вината за това е на Брисман.

Той поклати глава: внезапно, отърсен от всякакво театралничене, ми се стори стар.

— Глупаво, нали? Как само се залъгваме. Как се нараняваме едни други — Брисман ме погледна. — Дебелия Жан те обича, Мадо. Обича те по свой начин.

Помислих си за снимката от рождения ми ден, за това как ръката на баща ми лежеше на рамото на Адриен.

— Не искам да се чувстваш притисната до стената — каза Брисман.

— Знам. Няма нищо.

— Там е хубаво, Мадо. Лез Имортел. Болнични грижи, лекар от континента, просторни стаи, пък и може да вижда приятелите си когато пожелае. Мога да уредя всичко.

Поколебах се. Сестра Терез и сестра Екстаз вече ми бяха казали за пожизнените грижи на Брисман за стари хора. Стори ми се скъпо и направо му го казах.

Той рязко махна с глава.

— Ще се справя. От продажбата на земята ще покрия всички разходи. Може и да останат пари. Разбирам как се чувстваш, Мадо. Но някой трябва да прояви благоразумие.

Обещах да си помисля. Това беше нещо, за което Брисман бе загатвал и преди в писмата си, макар и не така открито. Предложението изглеждаше добро: за разлика от майка ми, Дебелия Жан изобщо не вярваше в здравното осигуряване, а аз не можех да си позволя да прибавя неговите финансови затруднения към своите. Сигурно бе, че имаше нужда от грижи. Освен това аз имах свой живот в Париж, към който можех — към който трябваше — да се върна. Каквито и да бяха досегашните ми мечти, Ле Салан ме върна в сивата реалност. Твърде много неща се бяха променили.