Джоан Харис
Крайбрежие (15)

13

Първата ми мисъл беше веднага да отида при Брисман. След това обаче размислих и реших да не го правя. Представих си стъписания му поглед, присмехулната искрица в очите, чух щедрите изблици на смях, докато се опитвам да му обясня подозренията си. А и той беше добър с мен, почти като баща. Мразех се за това, че го подозирам.

Но убеждението, че укрепителните съоръжения в Ла Усиниер са предизвикали наводненията в Ле Салан, бе твърде силно, за да го пренебрегна. Уравнението беше просто като две и две и толкова ясно, като го видиш в действие.

Капюсин и Тоанет изглеждаха незаинтересовани от откритието ми. През нощта водата пак беше придошла и настроението при Анжело бе още по-мрачно отпреди. Саланци давеха новата си скръб в навъсено мълчание.

— Виж, ако беше намерила самата Светица… — усмихна се Тоанет и оголи редките си зъби. — Тя е късметът на Ле Салан, не някакъв плаж отпреди трийсет години. Пък и нали не казваш, че света Марина е изминала целия път до Лез Имортел? Ето това щеше да е чудо.

Естествено, от Светицата все още нямаше и следа нито на Поент, нито дори в Ла Гулю. Най-вероятно се е заровила, казваше Тоанет, потънала е в тинята край Гризнос и след двайсетина години някое дете ще я намери, докато се гмурка за миди — така де, ако изобщо я намери.

Общото убеждение в селото беше, че Светицата е изоставила Ле Салан. Най-суеверните говореха, че ни чака черна година, дори най-младите хора в селото бяха отчаяни от загубата.

— Фестивалът на света Марина беше единственото, което ни събираше всички заедно — обясни Капюсин, докато си наливаше щедро дьовиноаз в чашата с кафе. — Само тогава гледахме да се спогодим. Сега всички ще се разделят. И нищо не можем да направим.

Тя махна към прозореца, но нямаше нужда да поглеждам навън, за да разбера какво има предвид. Нито времето, нито риболовът бяха добри. Силните августовски приливи наближаваха своя край, но септември щеше да доведе след себе си още по-лоши, а октомврийското равноденствие щеше да донесе бури над Атлантическия океан и над острова. „Рю дьо л’Осеан“ представляваше кална каша. Заедно с „Елеанор“ няколко други плоскодънни лодки бяха изхвърлени в морето, макар да ги бяха издърпали високо над линията на прилива. Най-лошото беше, че скумрията сякаш съвсем изчезна и риболовът замря. Положението се утежняваше допълнително от факта, че рибарите в Ла Усиниер се радваха на небивал късмет.

— Това е проклятие — заяви Аристид от съседната маса. — Тези проклети усиниерци! Всичко превзеха. Пристанището, града, та сега и рибата. Скоро ще останат само няколко скали, за които да се хванем.

Той намести дървения си крак в по-удобна поза и отпи голяма глътка дьовиноаз.

— Всичко им е наред в Ла Усиниер — обади се Омер от другия край на масата. — Дъщеря ми Мерседес разправя, че товарят риба с камиони. Някои хора имат късмет във всичко.

— Късмет ли? — това беше Матиас Геноле, седнал сам с мрачна физиономия на бара. — Късметът няма нищо общо. Пари имат те: много пари и здрави укрепления. И ние щяхме да се оправим, ако ги имахме.

— Пак старата песен — презрително отсече Аристид. — Приказваш като стара баба — и ме стрелна с поглед: той не криеше, че според него в бара на Анжело не бива да влизат жени. — Наистина на кого му е притрябвал късмет? Ако ти трябват пари, винаги можеш да заемеш от приятелчетата си в Ла Усиниер.

Двамата открай време се обиждаха така: всеки престорено обвиняваше другия, че се е съюзил с враговете. Матиас стана. Дългите му мустаци трепереха.

— Да не мислиш, че ще взема пари от Брисман, а? Да не мислиш, че ще се продам и на него!

— Ти пръв спомена за укрепления, не аз!

Двамата старци се бяха изправили и се гледаха страшно като библейски пророци съперници. Омер, който дотогава слушаше, се намеси:

— Млъкнете и двамата — добродушният му глас беше необичайно строг. — Не само вие имате проблеми.

Аристид леко се смути: въпреки опитите на Омер да я укрепи с торби пясък къщата на Просаж бе една от най-пострадалите при наводненията.

— Вярно е — обади се Тоанет. — Стари козли такива, няма да спрете да се карате, дори селото да потъне.

Аристид отново седна с престорено равнодушие.

— Кажи го на Геноле — отсече той сухо. — Той разправя как ще продава земята, не аз.

Не беше моя работа да се меся. Но не можах да се сдържа. Откритието при Лез Имортел така бе обсебило съзнанието ми, че исках всички други да научат. Мислех, че това е послание за надежда, ясно доказателство за това, че сами можем да изковем късмета си.

— Не виждам защо да се грижиш за опазването на Ле Салан означава да се продадеш — казах аз колкото може по-любезно.

Аристид ме погледна презрително.

— Ето, пак започва — обяви той на висок глас и удари с бастун по крака на масата. — Кълве и кълве! Знаех си, че няма да изтрае дълго!

Бях твърдо решена да не избухвам пред него.

— Всеки ще си помисли, че не ви интересува какво става тук — отвърнах аз, — стига само усиниерци да не се месят.

— Хе! — старецът извърна глава. — Теб какво те засяга? Ти си добре, имаш си Брисман, който се грижи за теб.

Споменаването на Брисман ме накара да се почувствам неудобно. Бях сигурна, че той не знае за последиците от укрепленията при Лез Имортел и въпреки това не ми се искаше да говоря за тях пред Аристид, който веднага щеше да си помисли най-лошото.

— Превърнали сте Брисман в някакъв демон — казах аз. — Може би е време да погледнете на нещата в перспектива. Да приемете помощта му, вместо да се карате с него.

— Той не може да ни помогне — отвърна Аристид, без да ме погледне. — Никой не може.

— Не ви разбирам! — възкликнах аз. — Какво се е случило с Ле Салан? Всичко е съсипано, пътят е наводнен, лодките са отнесени в морето, къщите се рушат. Защо никой не прави нищо? Защо само си седите и гледате отстрани?

Аристид отговори през рамо:

— Какво трябва да направим, а? Да обърнем прилива като цар Канут?

— Винаги може да се направи нещо — казах аз. — Какво ще кажете за укрепления по брега като тези в Ла Усиниер? За торби пясък, като няма друго, за да се предпази пътят?

— Безполезно — отсече старецът и нетърпеливо придърпа дървения си крак. — Не можеш да заповядваш на морето. Все едно да плюеш срещу вятъра.

Вятърът духаше приятно в лицето ми, докато вървях обезсърчена по „Рю дьо л’Осеан“. Какъв беше смисълът да се опитвам да помогна? Какъв смисъл имаше каквото и да било, след като Ле Салан не искаше да се промени?

Този упорит стоицизъм е най-характерната черта на саланци, черта, породена не от самоувереност, а от фатализъм, дори суеверие. Какво каза той? „Все едно да плюеш срещу вятъра.“ Взех един камък от пътя и го хвърлих колкото може по-надалеч срещу вятъра: той падна в една амофила^[1] и се изгуби. За миг помислих за майка си: как цялата й топлота и добри намерения се бяха изпарили, оставяйки след себе си безразличие, тревога и горчиви мисли. Тя също обичаше острова. Някога.

Но аз бях наследила ината на баща си. Тя често говореше за това през тихите ни вечери заедно в малкия парижки апартамент. Казваше, че Адриен повече прилича на нея: любящо, дружелюбно момиче. Аз бях трудно дете, затворена в себе си, намусена. Ех, ако на Адриен не й се беше наложило да се премести в Танжер…

Аз не реагирах на тези жалби. Нямаше смисъл дори да опитвам. Отдавна бях престанала да изтъквам очевидното — че Адриен почти не пише, че не се обажда, че нито веднъж не я е поканила на гости. Адриен не беше принудена да заминава където и да било, просто сякаш тя и Марен бяха решили да се отдалечат колкото може повече от Льо Дьовен. Но за майка ми мълчанието й само доказваше нейната всеотдайност към новото й семейство. Малкото писма, които получавахме, бяха немногословни, единствената полароидна снимка на децата й заемаше почетно място над камината. Новият живот на Адриен в Танжер — романтично превърнат във вълшебна приказка за царкини и замъци — беше нирвана, за която и двете можехме само да копнеем и към която може би един ден щяхме да бъдем призвани.

Отърсих се от неприятните мисли. Останах насаме с откритието си, подплатено единствено с парче коприна за доказателство. Но се нуждаех от още доказателства — както за себе си, така и за другите, — доказателства, с които да мога да отида при Клод Брисман и по възможност да получа помощта му. Разбира се, мислех си, ако му покажа какво е причинил неволно с действията си — ако докажа, че носи отговорност за това, — тогава ще му се наложи да предприеме нещо.

Първо отидох в къщата. Там цареше същият тревожен безпорядък и за миг почти изгубих самообладание. За мен винаги имаше свободна стая в Лез Имортел, така беше казал Брисман. Трябваше само да поискам. Представях си чисто легло, бели чаршафи, топла вода. Спомних си малкия апартамент в Париж с паркет на пода и успокояващ мирис на боя и лак. Спомних си кафенето отсреща и мидите с пържени картофи в петък вечер, а понякога и кино след това. Какво правя още тук? — запитах се аз. Защо си причинявам всичко това?

Взех една от книгите си и разгладих смачканите страници. Приказка в картинки, ярко илюстрирана, за една принцеса, превърната в птица от зла магьосница, и един ловец… Като дете имах богато въображение, вътрешният ми живот компенсираше монотонното ежедневие на острова. Предполагах, че баща ми прави същото. Но сега вече не бях сигурна дали искам да знам какво се крие зад мълчанието му.

Взех още няколко книги — не ми беше приятно да ги гледам така небрежно разпилени по земята, примесени с парчета стъкло. Дрехите ми бяха по-маловажни — бях донесла съвсем малко и имах намерение да си купя други в Ла Усиниер, — но аз ги събрах и ги пъхнах в пералнята. Малкото листа хартия, материалите за рисуване, останали от детските ми години — кутия с напукани акварелни бои, четка, — прибрах в кашона до леглото. Тогава видях нещо до единия му крак: нещо лъскаво, скрито в гънката на килима, който покриваше каменния под. Твърде лъскаво, за да бъде стъкло, с матов блясък от светлината, която се процеждаше между капаците на прозореца. Взех го.

Беше медальонът на баща ми, същият, който бях забелязала преди на врата му, малко нащърбен и със скъсана верижка, която висеше от халката. Казах си, че може би го е изгубил, докато е вилнял из къщата, вероятно при опит да разхлаби яката си е скъсал верижката и не е забелязал как медальонът се е изхлузил изпод ризата му. Разгледах го внимателно. Беше посребрен, голям колкото петфранкова монета и отстрани имаше издатина за по-удобно отваряне и затваряне. Женско бижу, бих казала. По някаква причина се сетих за Капюсин. Амулет.

Отворих го, като изпитвах чувство на вина, сякаш шпионирах тайна любовна връзка на баща си, и нещо падна в ръката ми: пухкава къдрица. Беше кестенява, каквато бе някога неговата коса, и първото, което ми хрумна, беше, че е на брат му. Дебелия Жан нямаше склонност към романтика, никога — поне доколкото си спомнях — не се сещаше за рождения ден на майка ми или за годишнината от сватбата им и мисълта, че може досега да носи медальон с кичур от косата й, ми се стори толкова невероятна, че ме накара да се усмихна неловко. После разтворих по-широко медальона и видях снимката.

Беше изрязана от по-голяма: детско личице, широко усмихнато с оголени едри зъби в малката рамка, с щръкнала напред къса коса и големи кръгли очи… Гледах и не можех да повярвам, изучавах я обстойно, сякаш така можех да превърна собствения си образ в този на някой друг, по-достоен. Но това със сигурност бях аз: моята снимка от портрета от рождения ми ден, едната ми ръка стиснала ножа за тортата, другата протегната извън рамката към рамото на баща ми. Извадих оригиналната снимка от джоба си, където беше започнала да се окъсва от продължително мачкане. Сега лицето на Адриен ми се стори намусено, завистливо, главата й капризно обърната настрана като на дете, несвикнало да бъде пренебрегвано…

Изпитах прилив на чувства, от които бузите ми пламнаха, а сърцето ми затуптя бясно. В края на краищата мен беше избрал, моята снимка бе носил на врата си заедно с кичур от бебешката ми коса. Не на майка ми. Не на Адриен. Моята. Въобразявах си, че ме е забравил, а през цялото това време съм била единствената, за която е мислил, която е носил тайно със себе си като щастлив талисман. Какво значение имаше, че не бе отговорил на писмата ми? Какво значение имаше, че мълчеше?

Станах, стиснала в ръка медальона, забравила всичките си съмнения. Сега знаех точно какво да правя.

Изчаках падането на нощта. Приливът почти бе достигнал връхната си точка — подходящо време за това, което бях намислила. Обух ботушите си, сложих моряшка риза, излязох и тръгнах по ветровитите дюни. Точно срещу Ла Гулю се виждаше мъждивата светлина на континента, фарът отправяше червеното си предупреждение, като примигваше през няколко секунди; навсякъде другаде морето блестеше с онова светло сияние, характерно за Лазурния бряг, като от време на време грейваше по-ярко, когато облаците разчистваха по-голяма част от луната.

На покрива на бункера забелязах Флин, който гледаше към залива: силуетът му се открояваше ясно на фона на небето. Наблюдавах го минута-две, като се мъчех да отгатна какво прави, но беше твърде далеч. Забързах към Ла Гулю, където приливът скоро щеше да премине в отлив.

В чантата, която носех през рамо, бях взела няколко пластмасови оранжеви плавки, които рибарите на острова използват за мрежите си при лов на скумрия. Като дете се бях научила да плувам с помощта на пояс, направен от такива плавки, освен това често ги използвахме за маркиране на кошовете за омари и раци, които пускахме от Ла Гулю и после събирахме от скалите при отлив, или ги нижехме като гигантски мъниста. Тогава това беше игра, но достатъчно сериозна: всеки рибар би дал по един франк за намерена плавка и често това бяха единствените джобни пари, които имахме. Играта и плавките щяха да ми послужат тази нощ.

Като застанах на скалите под носа, аз ги хвърлих в морето — трийсет общо, — като гледах да се целя отвъд линията на вълните в откритото течение. Някога, не много отдавна, поне половината плавки се връщаха обратно в залива със следващия прилив. А сега… но тъкмо в това се състоеше експериментът.

Останах да ги наблюдавам няколко минути. Беше топло въпреки силния вятър — последният дъх на лятото — и когато облаците над главата ми се разсеяха, видях широкия Млечен път в небето. Внезапно обзета от невъзмутимо спокойствие, аз зачаках под огромното, щедро обсипано със звезди небе началото на отлива.