Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coastliners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2010)

Издание:

Джоан Харис. Крайбрежие

ИК „Прозорец“, 2003

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

37

Март ни поднесе силни приливи, но ясно време. Работата вървеше. Омер беше изкарал много добра печалба от зимните си зеленчуци и кроеше по-амбициозни планове за догодина. След някои обновления в бара си Анжело пак отвори и се радваше на небивала клиентела дори от усиниерци, партньорите Геноле и Бастоне продаваха успешно своите омари. Ксавие беше започнал да ремонтира малко изоставено бунгало край Ла Буш и няколко пъти го видяхме хванат за ръка с Мерседес Просаж. Дори Тоанет печелеше добре от посетителите на нишата на Светицата край Гризнос, станала популярна сред по-възрастните усиниерци след наводненията.

Въпреки това не всички промени бяха за добро. Задругата Геноле—Бастоне претърпя загуби, когато Ксавие беше нападнат по пътя от Ла Усиниер, докато се връщаше с парите от поредната продажба на омари. Трима мъже с мотори го спрели точно пред селото, счупили му очилата и носа и избягали с печалбата. Ксавие не могъл да види никого от нападателите си, защото били с каски.

— Трийсет омара по петдесет франка парчето! — хленчеше Матиас на Аристид. — И внукът ти ги загуби!

Аристид се ядоса.

— Твоят внук щеше ли да се справи по-добре?

— Моят внук поне щеше да им отвърне — каза Матиас.

— Те бяха трима — промърмори Ксавие, още по-срамежлив от обикновено, със странен заешки поглед без очила.

— Е, и? — отвърна му Матиас. — Можеше да избягаш, нали?

— От мотоциклет?

— Сигурно са били усиниерци — мирно отбеляза Омер, почувствал, че спорът се разгаря. — Ксавие, казаха ли ти нещо? Нещо, което да ни помогне да ги намерим?

Ксавие поклати глава.

— Ами моторите? Тях ще познаеш, нали?

Момчето сви рамене.

— Може би.

— Може би?

Накрая Ксавие, Гислен, Аристид и Матиас отидоха в Ла Усиниер, за да говорят с Пиер Лакроа, единствения полицай на острова, защото никой не вярваше на другия, че ще разкаже историята както трябва. Полицаят проявил съчувствие, но не и оптимизъм.

— На острова има много мотоциклети — казал той, като доброжелателно потупал Ксавие по рамото. — Може дори да са дошли за един ден от континента, с „Брисман 1“.

Аристид поклатил глава.

— Усиниерци са — упорито отсякъл той. — Знаели са, че момчето носи пари.

— Всеки в Ле Салан би могъл да го знае — казал Лакроа.

— Да, но тогава щеше да познае моторите.

— Съжалявам — тонът му красноречиво показал, че това е краят на разговора.

Аристид погледнал Лакроа.

— Един от моторите е бил червена „Хонда“ — казал той.

— Такива се срещат често — отвърнал Лакроа, без да го погледне.

— Твоят син Жоел нямаше ли червена „Хонда“?

Възцарило се опасно мълчание.

— Бастоне, да не искаш да кажеш, че синът ми… че моят син… — лицето на Лакроа пламнало. — Това е злобна клевета — казал накрая. — Ако не беше стар, Бастоне, и ако не беше изгубил сина си…

Аристид скочил от стола си с бастуна в ръка.

— Моят син няма нищо общо!

— Нито пък моят!

Те се гледали втренчено, Аристид пребледнял, Лакроа почервенял, и двамата треперели от гняв. Ксавие подпрял стареца, за да не падне.

— Дядо, няма смисъл…

— Остави ме, хе!

Гислен кротко го хванал за другата ръка.

— Моля ви, мосю Бастоне, трябва да тръгваме.

Аристид го изгледал злобно. Гислен издържал на погледа му. Последвало дълго, яростно мълчание.

— Е — казал Аристид накрая, — отдавна Геноле не ме е наричал „мосю“. Младото поколение може да не е толкова пропаднало, колкото си мислех.

Те си тръгнали от Ла Усиниер с цялото достойнство, на което били способни. Жоел Лакроа ги гледал от вратата на „Ша Ноар“ с цигара между зъбите и подигравателна усмивчица. Червената „Хонда“ била паркирана отвън. Аристид, Матиас, Гислен и Ксавие минали покрай нея, без да се оглеждат, но всички чули как Жоел казал на момичето, което стояло до него:

— Ето ги пак ония саланци! Сигурно са намислили нещо. Досега трябваше да са си научили урока.

Ксавие обърнал глава към входа на кафенето, но Матиас го сграбчил за ръката и изсъскал в ухото му:

— Да не си посмял, синко! Някой ден ще им го върнем, ще видят тогава.

Ксавие погледнал зашеметен Матиас. Дали защото съперникът на дядо му го нарекъл „синко“, или заради изражението на лицето на стареца, но той спрял и се опомнил. Никой вече не се съмнявал, че Жоел стои зад нападението и грабежа, но сега със сигурност не му било времето да се разправят. Те бавно тръгнали към Ле Салан и докато стигнат, станало чудо: за пръв път от поколения насам между Бастоне и Геноле се възцарило пълно съгласие.

Този път те решили да обявят война.

* * *

Към края на седмицата селото беше разбунено от всевъзможни слухове и подозрения: дори децата знаеха историята и тя се предаваше от уста на уста, противоречива и поукрасена, докато достигна епични мащаби. Всички бяха съгласни за едно: чашата беше преляла.

— Досега загърбвахме старите разправии — каза Матиас на дружеска партия белот в бара на Анжело. — Бяхме доволни, че можем да търгуваме с тях. Но те прекалиха — винаги става така, когато имаш вземане-даване с усиниерци.

Омер кимна.

— Време е да им отвърнем — съгласи се той. — Да им дадем да разберат.

— Лесно е да се каже — отбеляза Тоанет, която печелеше, иззад купчината с банкноти и монети. — Но накрая все си оставаме с приказките. Все едно да плюеш срещу вятъра…

— Уф! — изпъшка Матиас. — Този път няма да е така. Този път прекалиха.