Джоан Харис
Крайбрежие (53)

51

Аз не вярвам в поличби. В това отношение не съм типичен жител на острова. И все пак тази вечер въздухът бе изпълнен с тях; носеха се по вълните като чайки. Някъде там в тъмното започваше приливът. Чувствах как водата се обръща. Опитвах се да си представя, че Флин умира; Флин — мъртъв. Това беше немислимо. Той бе един от нас — островитяните, — част от Ле Салан. Ние го бяхме променили и той беше променил нас.

С настъпването на вечерта отидох при олтара на света Марина на Поент, осеян с петна от восък и гуано. Някой беше сложил отгоре при даровете пластмасова глава на кукла. Главата й беше много розова, косата — руса. Вече имаше запалени свещи. Аз пъхнах ръка в джоба си и извадих червеното коралово мънисто. Повъртях го за кратко в дланта си, после го сложих на олтара. Света Марина гледаше надолу, каменното й лице бе по-загадъчно отвсякога. Усмивка ли имаше на грубите й черти? Вдигнатата й ръка благославяше ли ме?

Санта Марина, вземи обратно плажа, ако това искаш. Вземи каквото пожелаеш. Но не това. Моля те. Не това.

Нещо — птица може би — изпищя на дюните. Заприлича ми на смях.

Тоанет Просаж ме завари да седя там. Тя докосна ръката ми и аз вдигнах глава: зад нея видях още хора, които вървяха към мен. Някои носеха фенери. Познах Бастоне, Геноле, Омер, Анжело, Капюсин. Зад тях видях отец Албан със своя пасторал и сестра Терез със сестра Екстаз, чиито бели шапки изпъкваха на фона на залязващото слънце.

— Не ме интересува какво разправя Аристид — каза ми Тоанет. — Света Марина е на този свят по-дълго от всички ни и не можем да знаем какви други чудеса прави. Тя ни даде плажа, нали?

Аз кимнах — не знаех какво ще стане, ако заговоря. Зад Тоанет селяните пристигаха в редица, някои носеха цветя. Видях Лоло да ги следва от разстояние, а няколко туристи ни гледаха от селото с любопитство.

— Никога не съм казвал, че искам да умре — възрази Аристид. — Но ако това се случи, ще получи заслужено място в Ла Буш. Ще му намеря място до собствения си син.

— Не искам да чувам никакви приказки за умиране и погребения — каза Тоанет. — Светицата няма да го допусне. Тя е Марин дьо ла Мер и светицата покровителка на Ле Салан. Няма да ни остави.

— Хе, ама Руже не е саланец — изтъкна Матиас. — Света Марина е покровителка на островите. Може да не я е грижа за хората от континента.

Омер поклати глава.

— Светицата може да ни е дала плажа, но Руже направи Бушу.

Аристид изсумтя.

— Ще видите — каза той. — Лошият късмет никога не стои далеч от Ле Салан. Случилото се го доказва. Медуза в залива след толкова години. Не ми казвайте, че ще се отрази добре на търговията.

— На търговията? — Тоанет беше възмутена. — Само това ли те интересува? Мислиш ли, че Светицата се интересува от това?

— Може би не — отвърна Матиас, — но пак е лоша поличба. Последният път се случи през черната година.

— Черната година — повтори мрачно Аристид. — И късметът се мени като приливите и отливите.

— Нашият късмет не се е обърнал! — възпротиви се Тоанет. — Ние в Ле Салан сами ковем късмета си. Това нищо не доказва.

Отец Албан неодобрително поклати глава.

— Не знам защо изобщо ме накарахте да дойда тук — каза той. — Ако искате да се молите, идете в църква, която още не е рухнала. Ако ли не — хе! Всичко това е суеверие. Не би трябвало да го поощрявам.

— Кажи само молитва — помоли го Тоанет. — Само „Санта Марина“.

— Добре, добре. После се прибирам вкъщи, а вие останете, ако не ви е мил животът. Май ще вали.

— Не ме интересува какво говориш — промърмори Аристид. — Търговията е важна. И ако тя е нашата светица, би трябвало да го разбере. Такъв бил късметът на Ле Салан.

— Мосю Бастоне!

— Добре, хе, добре.

Сведохме глави като деца. Латинският на острова е разговорен латински, дори по стандартите на църквата, но всички опити да се внесат поправки в молитвата са завършвали с неуспех. В старите думи има магия, нещо, което би се изгубило при превод. Отец Албан отдавна се бе отказал да обяснява, че силата е не в самите думи, а в чувството зад тях. Тази идея е неразбираема за повечето саланци, дори малко богохулна. Тук, на островите, католицизмът е натурализиран, върнат към предхристиянските му корени. Магии, символи, заклинания, ритуали — те имат най-голяма сила тук, в тези общности, където рядко се четат книги — дори Библията. Устната традиция е жива, към всеки преразказ се добавят детайли, но чудесата ни допадат повече от числата и правилата. Отец Албан знае това и го толерира, защото знае, че без него църквата може скоро да стане съвсем излишна.

Той си тръгна веднага щом молитвата свърши. Когато излезе от малкия светъл кръг на фенерите, само стъпките на рибарските му ботуши продължиха да шумолят по пясъка. Тоанет пееше с писклив старчески глас: аз улових няколко думи, но те бяха на стар островен диалект, който, също като латинския, бе непонятен за мен.

Двете монахини още не си бяха тръгнали и застанали от двете страни на дървения олтар, наглеждаха молещите се. Селяните кротко чакаха на опашка. Няколко души, сред които Аристид, свалиха мънистата за късмет от вратовете си и ги сложиха на олтара под мрачния многозначителен поглед на Светицата.

Като ги оставих на молитвите им, аз тръгнах надолу към Ла Гулю, ширнала се просторна и червена от слънчевия залез. В далечината, съвсем досами водата, почти изгубен в блясъка от плитчините, стоеше силует. Аз тръгнах към него, като се наслаждавах на хладния мокър пясък под краката си и тихото плискане на отслабващия прилив. Беше Дамиен.

Той ме погледна с очи, изпълнени с червените пламъци на слънцето. Зад него тъмна ивица в небето предвещаваше дъжд.

— Виждаш ли? — каза Дамиен. — Всичко се разпада. Всичко е свършено.

Потреперих. В далечината зад нас се носеше призрачно ехо от песента на Тоанет.

— Не мисля, че ще стане толкова зле — отговорих аз.

— Така ли? — той сви рамене. — Баща ми ходи до Ла Жьоте с лодката. Казва, че видял още от онези неща. Сигурно бурите са ги донесли с Гълфстрийм. Баба ми казва, че това е поличба. Идват лоши времена.

— Никога не съм знаела, че си суеверен.

— Не съм. Но всички прибягват до суеверия, когато не им остава нищо друго. Така се правят, че не ги е страх. С песни, молитви и гирлянди на Светицата. Сякаш нещо от тях ще помогне на Ру… Руж… — гласът му секна и той с ново ожесточение се загледа във водата.

— Ще се оправи — казах му аз. — Винаги се оправя.

— Не ме интересува — неочаквано отвърна Дамиен, без да повишава тон. — Той започна всичко това. И да умре, не ме интересува.

— Не говориш сериозно!

Дамиен сякаш говореше с хоризонта.

— Мислех, че ми е приятел. Мислех, че е различен от Жоел, Брисман и останалите. А той бил само по-добър лъжец.

— Какво искаш да кажеш? — настоятелно попитах аз. — Какво е направил?

— Мислех, че той и Брисман се мразят — отвърна Дамиен. — Поне така изглеждаше. Но те са приятели, Мадо. Той и всичките Брисман. Работят заедно. Вчера, когато се случи нещастието, той е правил нещо за тях. Затова е отишъл толкова надалеч. Чух Брисман да го казва!

— Работи за Брисман? Какво прави за него?

— Някакви изчисления за Бушу — каза Дамиен. — През цялото време се е занимавал с това. Брисман му е плащал да ни баламосва. Чух го да говори с Марен пред „Ша Ноар“.

— Но, Дамиен — възразих аз, — всичко, което направи за Ле Салан…

— Какво толкова направи, а? — гласът на Дамиен бе станал дрезгав, изведнъж зазвуча много момчешки. — Построи онова нещо в залива — той махна в далечината към Бушу, където се виждаха само две предупредителни светлинки, които примигваха като коледна гирлянда. — За какво? За кого? Не за мен, това е сигурно. Не за баща ми, който е затънал до уши в дългове и още се надява да забогатее. Мисли си, че от няколко рибки се става богат — каква глупост! Не за Гросел или Бастоне, или Просаж. Не за Мерседес!

— Това не е честно. Плажът не е виновен за всичко. Нито пък Флин.

Слънцето беше залязло. Небето приличаше на рана, изсветляла по ръбовете.

— А това е другият момент — каза Дамиен и ме погледна. — Името му не е Флин. Не е и Руже. Той се казва Жан-Клод. Като баща си.