Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coastliners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2010)

Издание:

Джоан Харис. Крайбрежие

ИК „Прозорец“, 2003

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

62

Прекарах в Лез Имортел почти цяла седмица. Илер ми препоръча още седмица почивка, но аз ставах все по-нетърпелива. Небето зад високия прозорец ме мамеше, от него към леглото ми се спускаха златни прашинки. Месецът беше почти към края си: след няколко дни щеше да настъпи пълнолуние и отново щеше да дойде време за фестивала на света Марина на Поент. Чувствах се така, сякаш всички тези познати неща се случваха за последен път, че всяка секунда е последно сбогуване, което не бива да пропускам. Приготвих се да си отида у дома.

Капюсин се противопостави, но аз безцеремонно отхвърлих аргументите й. Твърде дълго отсъствах. Трябваше все някога да се върна в Ле Салан. Дори не бях виждала гроба на баща си.

Ла Пюс отстъпи пред такава решителност.

— Можеш известно време да поживееш в караваната ми — предложи тя. — Няма да те пусна сама в онази празна къща.

— Всичко ще бъде наред — обещах й аз. — Няма да се върна там. Но имам нужда да остана за малко сама.

Същия ден не отидох в къщата на Дебелия Жан. С учудване установих, че не съм любопитна да я видя и нямам никакво желание да влизам в нея. Вместо това отидох на дюните над Ла Гулю, за да огледам какво е останало от моя свят.

Повечето от туристите си бяха отишли. Морето беше като коприна, небето — ярко и синьо като от детска рисунка. Ле Салан се печеше мълчаливо на късното августовско слънце, както бе правило в продължение на толкова години. Саксиите с цветя на прозорците и градините, напоследък занемарени, бяха повехнали и мъртви, забравените смокинови дървета раждаха дребни, злобни плодчета, кучетата лаеха пред къщите със спуснати капаци, стръкчетата заешка опашка бяха бели и крехки. Хората също се бяха променили. Омер сега прекарваше часове наред в бара на Анжело, играеше карти и обръщаше чашки дьовиноаз. Шарлот Просаж, която бе станала толкова мила след идването на децата през лятото, сега отново криеше лицето си под кафяви забрадки. Дамиен беше навъсен и заядлив. За двайсет и четири часа след завръщането си успях да установя, че Брисман не просто бяха разорили Ле Салан: те бяха го заличили напълно.

Малцина ме заговаряха — за тях беше достатъчно, че са изразили загрижеността си с подаръци и картички. Сега, когато отново бях здрава, чувствах някаква инертност сред тях, връщане към старото време. Поздравите отново се сведоха до едва забележимо кимване. Разговорите замряха. Отначало си помислих, че може би ме избягват: в края на краищата сестра ми беше омъжена за Брисман. Но не след дълго започнах да разбирам. Видях го в начина, по който гледаха морето, като постоянно наблюдаваха с периферното си зрение плаващия риф в залива, нашия Бушу, нашия личен дамоклев меч. Те дори не осъзнаваха, че го правят. Но го наблюдаваха — всички, дори децата, — пребледнели и тихи на фона на летните емоции. Още по-силно страдахме, защото трябваше да се жертваме. Колкото по-голяма е жертвата, толкова по-скъпа ни се струва. Някога го обичахме, сега го мразехме, но въпреки това не можехме дори да си помислим, че ще го изгубим. Заемът на Омер бе изложил на риск имота на Тоанет, макар че не беше негов и нямаше право да го залага. Аристид бе ипотекирал къщата си далеч над нейната стойност. Ален губеше сина си — може би и двамата си синове, защото бизнесът му беше в упадък, Просаж вече бяха изгубили дъщеря си. Ксавие и Мерседес смятаха да напуснат завинаги Льо Дьовен и да се установят на място като Порник или Фромантин, където бебето можеше да се роди без скандал.

Аристид беше съсипан от новината, но твърде горд, за да си го признае. Порник не е далеч, повтаряше той на всеки, готов да го слуша. На три часа път с ферибот, който ходи там два пъти седмично. На това не му се вика далеч, нали?

Около смъртта на Дебелия Жан все още се носеха слухове. Аз ги чувах от втора ръка, от Капюсин — селският протокол изискваше след подобно нещо да бъда оставена на мира, — но догадките нямаха край. Мнозина вярваха, че това е самоубийство.

Имаше известни основания за това. Дебелия Жан открай време беше нестабилен и може би предателството на Брисман го беше извадило от равновесие. А и годишнината от смъртта на Малкия Жан, и фестивалът на света Марина наближаваха… Историята се повтаря, говореха всички приглушено. Всичко се връща.

Но други не бяха толкова убедени. Наличието на динамит на борда на „Елеанор 2“ не бе останало незабелязано. Ален смяташе, че Дебелия Жан е искал да разруши вълнолома при Лез Имортел, но е загубил контрол над лодката и се е ударил в скалите.

— Той се пожертва — неуморно повтаряше Ален. — Беше разбрал преди всички нас, че това е единственият начин да спре Брисман.

Това звучеше не по-малко пресилено от всички останали обяснения. Злополука, самоубийство, геройство… Никой обаче не знаеше истината: Дебелия Жан не бе казал на никого за плановете си, затова разполагахме само с догадки. И в смъртта, както и в живота, баща ми умееше да пази тайна.

Отидох до Ла Гулю на сутринта след връщането си в селото. Лоло седеше с Дамиен на брега, и двамата мълчаливи и неподвижни като скали. Те сякаш очакваха нещо. Приливът се сменяше с отлив, като чертаеше пътя си с тъмни запетайки на мокрия пясък. Дамиен имаше нова синина на бузата. Когато споменах за нея, той сви рамене.

— Паднах — каза, без да си прави труда да ме убеждава. Лоло ме погледна.

— Дамиен беше прав — мрачно каза той. — Изобщо не ни трябваше този плаж. Заради него всичко се обърка. Преди си бяхме по-добре — последното беше казано не със злоба, а с дълбока тревога, която ме смути още повече. — Тогава просто не знаехме.

Дамиен кимна.

— Щяхме да оцелеем. Ако морето се вдигнеше, щяхме просто да построим къщите си по-нависоко.

— Или да се преместим.

Аз кимнах. Изведнъж преместването престана да ми се струва толкова страшна алтернатива.

— В края на краищата това е само едно село, нали?

— Разбира се, има и други места.

Запитах се дали Капюсин знае какво мисли внукът й. Дамиен, Ксавие, Мерседес, Лоло… Така до следващата година в Ле Салан нямаше да остане нито едно младо лице.

Двете момчета гледаха към Бушу. Сега той не се виждаше, но след пет часа или повече щеше да бъде ясно различим, когато отливът откриеше развъдниците за омари.

— И да го вземат, какво? — в гласа на Лоло се долавяше писклива нотка.

Дамиен кимна.

— Да си вземат пясъка. На нас не ни трябва.

— Не. Не ни трябва усиниерски пясък.

Останах поразена, когато открих, че почти съм съгласна с тях.

Въпреки това след завръщането си установих, че саланци прекарват повече време на плажа, отколкото преди. Не се къпеха, не правеха слънчеви бани — само туристите го правят, — дори не разговаряха както по-рано през лятото. Този път в Ла Гулю нямаше нито барбекю, нито фойерверки, нито почерпки с дьовиноаз. Вместо това всички се промъкваха крадешком, рано сутрин или при започване на отлива, сядаха и гледаха как пясъкът се стича през пръстите им, като избягваха чуждите погледи.

Пясъкът ни омагьосваше. Сега гледахме на него по друг начин — не като златен прах, а като останка от вековете: кости, черупки, микроскопични частици фосилна материя, стъклен прах, разтрошен камък, отломки от отдавна отминали времена. В пясъка имаше хора: любовници, деца, предатели, герои. Имаше керемиди от отдавна рухнали къщи. Имаше воини и рибари, нацистки самолети, строшени глинени съдове и разбити на късчета божества. Имаше бунт, имаше и поражение. Имаше всичко и всичко там се беше сляло в едно.

Сега го виждахме: виждахме колко безполезно е било всичко — войната ни с приливите, враждата с усиниерците. Виждахме в какво ще се превърне.