Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Coastliners, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
bambo (2010)

Издание:

Джоан Харис. Крайбрежие

ИК „Прозорец“, 2003

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Yanko173)

43

След пристигането на момчетата Дебелия Жан беше в стихията си. Седеше в двора и мълчаливо наблюдаваше игрите им или им показваше как да си направят лодки от останали парчета дърво и корабно платно, или ходеше с тях на дюните, където играеха на криеница във високата трева. Адриен и Марен се отбиваха от време на време, но рядко се заседяваха: работата на Марен, казваха, се е оказала по-сложна, отколкото са очаквали, и вероятно ще отнеме време.

Междувременно Ле Салан навлезе в летния си цикъл. Работата в селото беше почти завършена — почистени градини, в които от песъкливата почва стърчаха ружа, лавандула и розмарин, новобоядисани врати и капаци на прозорците, преметени улици и оплевени тротоари, къщи, светнали с охрените си керемидени покриви и прясно варосани бели стени. Празните стаи и приспособените набързо пристройки се пълнеха. Група туристи се бяха настанили на къмпинга край Ла Усиниер, но се разхождаха из Ле Салан заради дюните и пейзажа. Филип Бастоне и младото му семейство се върнаха за лятото и идваха в Ла Гулю почти всеки ден. Макар че Аристид още се държеше на дистанция, Дезире се срещаше там с тях и често я виждах да седи под сянката на голям чадър, докато Летисия се плискаше жизнерадостно в скалистите плитчини.

На земята зад малката си къщурка Тоанет беше направила неофициален къмпинг на половината от цената в Ла Усиниер и там вече беше опънала палатка млада двойка от Париж. Условията бяха примитивни — Тоанет имаше външна тоалетна и перално помещение плюс маркуч с кран за прясна вода — но пък имаше прясна храна от фермата на Омер, имаше бар на Анжело и, разбира се, плаж, все още с тънък слой пясък, но увеличаващ се при всеки прилив. След като камъните бяха покрити, слоят беше гладък и равен. Скалите отвъд линията на прилива осигуряваха сянка и завет. Имаше плитки заливчета и големи локви, които караха децата да пищят от възторг. Открих, че Летисия лесно се сприятелява със саланските деца. Отначало съществуваше известно подозрение — те рядко бяха виждали туристи и бяха предпазливи — но очарователният й подход към непознати скоро стопи тяхната резервираност. След една седмица стана обичайно да ги виждаме как тичат боси из Ле Салан, как ровят с пръчки в солния канал, как се търкалят и лудуват в дюните и Петрол ги преследва като обезумял. Кръглоликият сериозен Лоло беше особено запленен от нея и ме разсмиваше с това, че бе възприел градския й говор и имитираше произношението й.

Моите племенници не се присъединяваха към тях. Въпреки усилията на баща ми да ги държи близо до себе си, те прекарваха повечето време в Ла Усиниер. Там имаше детска площадка до киното и момчетата обичаха да играят на нея. Лесно се отегчават, казваше Адриен с извинителен тон. В Танжер са свикнали на много повече забавления.

Единственото друго дете, което като че ли не проявяваше интерес към плажа, беше Дамиен. Най-голям сред саланските момчета, той беше и най-резервиран: неведнъж го виждах сам да пуши цигара и да обикаля край скалите. Когато го попитах дали се е скарал с Лоло, той само сви рамене и поклати глава. Детски работи, заяви лаконично. Понякога просто имал нужда да бъде сам.

Донякъде му повярвах. Той бе наследил мрачния и обидчив нрав на баща си. Тъй като не беше общителен по природа, вероятно Дамиен смяташе за оскърбителен факта, че Лоло, доскоро най-преданият му приятел, го беше сменил така бързо, и то с Летисия, момиче от континента, едва осемгодишно. С известна изненада забелязах, че Дамиен все повече придобива маниери на възрастен, като имитира небрежната отпусната походка и вдигнатата яка на Жоел Лакроа и усиниерските му приятелчета. Шарлот отбеляза, че малкият Дамиен като че ли има повече пари, отколкото е редно за момче на неговата възраст. В селото се носеха слухове, че бандата има нов член, който се вози отзад на моторите. Още момче, както казваха.

Подозренията ми се потвърдиха, когато същата седмица го видях в Ла Усиниер пред кафене „Ша Ноар“. Бях отишла да посрещна „Брисман 1“ с малко нови картини за галерията във Фромантин и го забелязах да стои с Жоел и някакви други усиниерци и да пуши на слънце край алеята. Имаше и момичета: дългокраки млади създания с къси поли. Отново разпознах Мерседес сред тях.

Тя привлече вниманието ми, докато подминавах групичката, и щом забеляза, че я гледам, леко вирна глава. Пушеше — у дома никога не го правеше — и ми се стори, че изглежда доста бледа въпреки аленото си червило, тъмните й очи бяха уморени и зацапани. Засмя се — твърде хладно, — когато отминах, и с упорство дръпна от цигарата си. Дамиен неловко извърна глава. Аз не ги заговорих.

В Ла Усиниер цареше спокойствие. Не мъртвило, както злобно предричаха някои саланци, а дрямка. Кафенетата и баровете бяха отворени, но повечето наполовина празни, на плажа в Лез Имортел имаше десетина души. Сестра Екстаз и сестра Терез седяха на слънце пред хотела. Те ми махнаха от стълбите.

— Я, Мадо!

— Какво търсиш тук?

Седнах до тях и им показах папката си с рисунки. Сестрите кимнаха с одобрение.

— Трябва да се опиташ да продадеш малко на мосю Брисман, Мадо.

— Ще ни бъде приятно да имаме нещо хубаво за гледане, нали, ma soeur? Прекалено дълго сме гледали едни и същи стари…

— …мъченици — сестра Терез прокара пръсти по една от рисунките. Беше пейзаж от Поент Гризнос с разрушената църква на фона на късно вечерно небе.

— Очи на художник — каза тя и се усмихна. — Имаш дарбата на баща си.

— Предай му много поздрави от нас, Мадо.

— И говори с мосю Брисман. Той има среща сега, но…

— … винаги ще намери топла дума за теб.

Обмислих думите им. Може би бяха прави, но не ми допадаше идеята да имам вземане-даване с Клод Брисман. След последната ни среща аз го избягвах: вече знаех, че се е интересувал от това колко дълго ще остана и не исках да ме подлага на разпит. Струваше ми се, че той знае повече за събитията в Ле Салан, отколкото ние си мислехме, и макар досега да не беше хванал никого да краде пясък от Лез Имортел, знаеше много добре какво става. Плажът в Ла Гулю не можеше да остане тайна за усиниерци и аз знаех, че е само въпрос на време някой да разкаже за плаващия ни риф. Когато това станеше, аз исках да бъда колкото се може по-далеч от Брисман.

Понечих да тръгна, когато забелязах малък предмет на земята пред мен. Беше червено коралово мънисто като онези, които баща ми окачаше на лодките си. Много хора от острова носеха такива. Някой явно беше изгубил своето.

— Имаш остър поглед — отбеляза сестра Екстаз, когато го вдигнах от земята.

— Задръж го, малка ми Мадо — каза сестра Терез. — Носи го — ще ти донесе късмет.

Казах довиждане на сестрите и станах да вървя („Брисман 1“ беше изсвирил предупредителния си сигнал, а аз не исках да го изпусна), когато чух шум от блъскаща се врата и неочаквано високи гласове от фоайето на Лез Имортел. Не можех да различа думите, но ясно долавях гневния им тон. И все по-силните викове, сякаш някой си тръгваше ядосан. Гласовете бяха няколко, гърлените тонове на Брисман се преливаха в нечии други. После от фоайето почти над главите ни изскочиха мъж и жена с еднакви изражения на зашеметяващ гняв. Сестрите се отместиха, за да им направят път, после се събраха отново като завеси с усмивки на лицата.

— Как върви работата? — попитах Адриен.

Но нито тя, нито Марен ме удостоиха с отговор.