Джоан Харис
Крайбрежие (22)

20

Разочарована от това, че не успях да убедя Флин, аз тръгнах право към Ла Буш. Отливът беше започнал, но въпреки това много гробове бяха под водата и по пътеката имаше големи локви. Близо до брега щетите бяха още по-големи: кална морска вода се стичаше по ръба на укрепения бряг.

Виждах, че това е уязвимото място: ивица, не по-дълга от десет-петнайсет метра. Когато приливът се втурнеше в заливчето, водата излизаше на брега точно както и в Ле Салан и след това се настаняваше в солните плитчини по-нататък. Ако бреговата линия се повдигнеше само малко, водата щеше да успее да се върне.

Някой вече се бе опитал да го направи с помощта на торби пясък, натрупани по брега. По всяка вероятност баща ми или Аристид. Но ясно се виждаше, че само торби пясък не са достатъчни: трябваха стотици, за да осигурят необходимата защита. Отново си помислих за бариера от камъни не в Ла Гулю, а тук. Временна мярка може би, но поне щеше да привлече вниманието, да покаже на саланци какви са възможностите…

Сетих се за трактора на баща ми и за ремаркето в запустелия заден двор. Имаше и крик, стига само да работеше: беше предназначен за повдигане на лодки с цел оглеждане или поправяне на дъното им. Беше тромав, но знаех, че може да издържи тежестта на всякакви рибарски лодки, дори на такива като „Мари Жозеф“ на Жожо. Реших, че като използвам крика, ще успея да докарам малко камъни в залива, за да направя някаква преграда, която после да се подсили с пръст и да се укрепи с по-малки камъни и насмолен брезент. Може да свърши работа, казах си. При всички случаи си струваше да се опита.

Трябваха ми почти два часа, за да докарам трактора и крика в Ла Буш. Когато свърших, вече беше следобед, но слънцето светеше призрачно иззад пелена от облаци, а вятърът отново бе променил посоката си рязко на юг. Бях с рибарски ботуши и моряшка куртка, с плетена шапка и ръкавици, но въпреки това ми беше студено, а вятърът бе влажен, не валеше, но от надигащия се прилив долитаха пръски. Погледнах разположението на слънцето: предположих, че имам четири-пет часа на разположение. Малко време за това, което трябваше да се свърши.

Работех максимално бързо. Вече бях набелязала няколко големи камъка, но те не бяха толкова подвижни, колкото си мислех, затова се налагаше да ги откопая от дюната. Водата прииждаше около тях и аз използвах трактора, за да ги издърпам от земята. Крикът се движеше непоносимо бавно, като наместваше камъните с късото си ръждиво рамо. Трябваше да ги местя по няколко пъти, докато улуча правилната позиция, като всеки път намотавах големите вериги около камъка и се връщах при крика, после свалях рамото, докато камъкът опре в ръба на бреговата линия така, че да мога да сваля веригите. Скоро подгизнах до кости въпреки рибарските ботуши и куртката, но почти не забелязвах това. Виждах как нивото на водата се покачва, при пострадалото укрепено място на брега вече беше опасно високо и вятърът леко браздеше водната повърхност. Но камъните бяха на мястото си, покрити с парче насмолен брезент, и единственото, което ми оставаше да направя, беше да подсиля преградата с по-малки камъни и пръст, за да закрепя цялото съоръжение за земята.

Точно в този момент крикът се развали. Не знам дали от рамото, което беше претоварено свръх възможностите си, или от нещо в двигателя, или може би от плитката вода, през която го бях прекарала, но той се закова на място и отказа да помръдне. Изгубих време да търся причината за повредата, после, когато видях, че е невъзможно да я открия, започнах да пренасям камъните на ръка, като избирах най-големите, които можех да повдигна, и ги замазвах с лопати пръст. Приливът се надигаше неудържимо, насърчаван от южния вятър. Отдалеч чувах как големите вълни заливат плитчините. Продължих да копая, като пренасях пръстта до брега с трактора и ремаркето. Използвах всичкия брезент, който бях донесла, като го закрепих с още камъни, за да не се измие пръстта.

Бях подсигурила по-малко от четвърт от необходимото разстояние. Въпреки това импровизираната ми преграда удържаше водата. Само крикът да не се беше развалил.

Вече се смрачаваше, макар че облаците се бяха поразсеяли. Небето към Ле Салан беше червено-черно и зловещо. Спрях за малко, за да разкърша гърба си, който ме болеше, и видях, че някой стои над мен на дюната — силуетът му се открояваше на фона на небето.

Дебелия Жан. Не можех да видя лицето му, но по позата му отгатнах, че гледа към мен. Това продължи само секунда, после, когато тръгнах към него, газейки тромаво през калната вода, той просто се обърна и изчезна зад хребета на дюната. Последвах го, но твърде бавно заради умората и разбрах, че докато стигна, той вече ще си е отишъл.

Отдолу виждах как течението напредва към залива. Приливът още не бе достигнал връхната си точка, но от мястото, където стоях, вече забелязвах слаби места в преградата си, откъдето водата щеше да се процеди през пръстта и камъните и да направи пробив. Тракторът вече беше до половината във вода: още малко и двигателят щеше да се намокри. Изругах и се втурнах обратно към брега, запалих трактора, той запъна два пъти, но накрая потегли шумно и възмутено, обгърнат в облак маслени изпарения, и излезе на безопасно място.

По дяволите прилива. По дяволите късмета. Гневно хвърлих камък във водата. Той падна близо до брега с присмехулен плясък. Издърпах останките от една мъртва азалия и също я хвърлих във водата. Почувствах как изведнъж в мен заплашително се надига ярост, готова да избухне, и след миг започнах да хвърлям каквото ми падне — камъни, парчета дърво и отломки. Лопатата, която бях използвала, още стоеше в ремаркето, аз я грабнах и започнах бясно да копая подгизналата пръст, като разпръсквах наоколо силен порой от вода и кал. Очите ми сълзяха обилно, гърлото ми беше пресъхнало. За миг сякаш се забравих.

— Мадо! Спри. Мадо!

Дори да бях го чула, не се обърнах, докато не усетих ръката му върху рамото си. Дланите ми бяха протрити под ръкавиците. Дъхът ми пареше. Лицето ми бе цялото в кал. Той стоеше зад мен, нагазил до глезените във водата. От обичайното му иронично изражение нямаше и следа: сега изглеждаше ядосан и загрижен.

— За бога, Мадо. Никога ли не се отказваш?

— Флин! — аз го гледах безизразно. — Какво правиш тук?

— Търсех Дебелия Жан — той се намръщи. — Намерих нещо в Ла Гулю. Нещо, което според мен може да го заинтересува.

— Още някой кош с омари? — язвително предположих аз, като си припомнях първия ми ден в Ла Гулю.

Флин пое дълбоко дъх.

— Ти си луда точно колкото него — каза. — Ще се убиеш тук!

— Някой трябва да направи нещо — отвърнах аз и взех лопатата, която бях захвърлила. — Някой трябва да им покаже.

— На кого? Какво? — Флин се опитваше да бъде спокоен, но не му се удаваше: в очите му блестеше опасна искрица.

— Да им покаже как да се борят — озъбих му се аз. — Как да се обединят.

— Да се обединят? — гласът му изразяваше презрение. — Не опита ли вече веднъж? Какво постигна?

— Знаеш, че нищо не постигнах — казах аз. — Само ако се беше намесил… теб щяха да послушат.

Той с мъка понижи тон:

— Ти май не разбираш. Аз не искам да се намесвам. През по-голямата част от живота си съм съжалявал за това, че съм се месил в едно или друго. Човек прави нещо, а то води до друго, после до трето…

— Щом Брисман е успял да укрепи Лез Имортел — упорито процедих през зъби, — значи и ние можем да направим същото. Можем да вдигнем наново старата крайбрежна стена, да укрепим скалите в Ла Гулю…

— Разбира се — иронично подхвърли Флин. — Трябват ти само двеста тона камъни, булдозер, строителен инженер и… а, да, около половин милион франка.

За миг се стъписах.

— Толкова много?

— Най-малко толкова.

— Ти като че ли разбираш доста от такива работи.

— Ами, да. Обръщам внимание на тези неща. Видях как укрепиха Лез Имортел. Да ти кажа, не беше лесно. А Брисман строеше върху основи, положени преди трийсет години. Ти искаш да започнеш от нулата.

— Можеше да измислиш нещо, стига да искаше — упорствах аз, като същевременно треперех от студ. — Ти разбираш как се правят тези неща. Можеше да намериш начин.

— Не, не можех — отвърна Флин. — А и да можех, какъв е смисълът? Ла Усиниер има нужда от този плаж. Там се върти търговия. Защо да нарушаваме равновесието?

— Брисман вече го е направил! — ожесточено отсякох аз. — Знаел е, че краде от нашия пясък. От пясъка на Ла Жьоте, който трябваше да ни пази.

Флин се взираше в хоризонта, сякаш там имаше какво да се види.

— Никога не се отказваш, нали?

Простичко отговорих:

— Не.

Той не ме погледна. Ниските облаци зад гърба му бяха с почти същия жълтеникав цвят като косата му. Соленият мирис на прилива дразнеше очите ми.

— И няма да спреш, докато не постигнеш някакъв резултат?

— Не.

Мълчание.

— Струва ли си наистина? — каза Флин накрая.

— За мен — да.

— Сериозно. Само след едно поколение всички в селото ще изчезнат. Погледни ги, за бога. Всеки, който е имал поне капка здрав разум, е заминал още преди години. Няма ли да е по-добре просто да оставим природата да следва своя ход?

Аз само го погледнах и не казах нищо.

— През цялото време измират селища — гласът му бе тих и убедителен. — Знаеш това. Това е част от живота. Може би дори е добре за хората. Ще ги принуди сами да се погрижат за себе си. Да си изградят нов живот. Погледни ги, кръстосват се помежду си до смърт. Имат нужда от нова кръв. Хванали са се за това място, а тук няма нищо.

Аз упорствах:

— Не е вярно. Те имат право. А и много от тях са стари. Твърде стари, за да започнат отначало на друго място. Помисли за Матиас Геноле или Аристид Бастоне, или Тоанет Просаж. Те не познават друго освен острова. Никога няма да се преместят на континента, дори децата им да го направят.

Той сви рамене.

— Островът не свършва с Ле Салан.

— Какво? Искаш да бъдат второразредни жители на Ла Усиниер? Да наемат жилище от Клод Брисман? А откъде ще вземат пари? Никоя от тези къщи не е застрахована, знаеш го. И всичките са твърде близо до морето.

— Винаги могат да отидат в Лез Имортел — любезно ми напомни Флин.

— Не! — предполагам, че мислех за баща си. — Това е неприемливо. Тук е техният дом. Не е много хубаво, не е и лесно, но така стоят нещата. Тук е домът ни. И ние няма да си тръгнем.

Зачаках. Наситеният мирис на надигаща се морска вода ме обгърна. Чувах плисъка на вълните, който се сливаше с бученето на кръвта в главата ми, във вените ми. Гледах Флин в очакване да заговори и изведнъж се почувствах много спокойна.

Най-после той ме погледна и кимна.

— Упорита си. Като баща си.

— Аз съм саланка — казах и се усмихнах. — Главата ми е пълна с камъни.

Последва нова, по-дълга пауза.

— Дори да измисля нещо, нали знаеш — може да не стане. Да ремонтираш вятърна мелница е едно, но това е съвсем друго. Няма никакви гаранции. Ще трябва да ги накараме да се обединят. Ще се наложи всички в Ле Салан да работят колкото сили имат. Ще ни трябва чудо.

На нас. От това бузите ми пламнаха и сърцето ми заблъска неудържимо.

— Значи може да се направи? — задъхано, нелепо. — Значи има начин да се спрат наводненията?

— Трябва да помисля за това. Но има начин да ги накараме да се обединят.

Той пак ме гледаше по онзи странен начин, сякаш думите ми го забавляваха. Но сега имаше още нещо — втренчен, съсредоточен поглед, сякаш ме виждаше за пръв път. Не бях сигурна, че ми харесва.

— Знаеш ли — каза Флин накрая, — не е сигурно, че някой ще ти благодари за това. Дори да успееш, може да не го приемат. Вече имаш лоша репутация.

Знаех го.

— Не ме интересува.

— Освен това ще нарушим закона — продължи той. — Трябва да искаш разрешение, да подаваш документи, да представяш планове. Очевидно това няма да е възможно.

— Казах ти. Не ме интересува.

— Ще ни трябва чудо — повтори Флин, но виждах, че едва сдържа смеха си. Очите му, така спокойни само преди миг, сега искряха и проблясваха.

— Е?

Тогава той избухна в смях и аз осъзнах, че макар саланците често да се усмихват, да се подсмиват и дори да се давят от кикот, малцина от тях се смеят с глас. Този смях ми звучеше екзотично, странно, като звук от далечно място.

— Добре — каза Флин.