Джоан Харис
Крайбрежие (42)

40

Разбира се, не казах нищо на никого. Мерседес беше на осемнайсет и можеше да ходи където пожелае. Но все пак се чувствах неловко: Жоел Лакроа не беше приятел на никого в Ле Салан, а не исках и да мисля каква част от плановете ни Мерседес би могла неволно да му разкрие.

Скоро обаче се появиха други проблеми. Върнах се от Ла Усиниер и заварих баща си седнал на масата в кухнята с Флин да разглежда някакви чертежи, нахвърляни на бакалска хартия. В първия миг ги заварих неподготвени — лицето на баща ми грееше от въодушевление, а Флин изглеждаше погълнат от чертежите като момче, наблюдаващо мравуняк, — но после те вдигнаха глави и видяха, че ги гледам.

— Това е нова работа — обясни Флин. — Баща ти иска да му помогна да преправи хангара за лодки.

— Наистина ли?

Дебелия Жан като че ли усети неодобрението ми, защото махна нетърпеливо с ръка. По всичко личеше, че намесата ми е нежелана. Обърнах се към Флин, който само сви рамене.

— Какво да направя? — попита той. — Това е неговата къща. Не съм го поощрявал.

Така беше, разбира се. Дебелия Жан можеше да прави каквото поиска с къщата си. Но се зачудих откъде има пари. А и изоставената работилница в сегашния си вид беше спомен от миналото. Не исках да го изгубя.

Разгледах по-отблизо чертежите. Бяха добри: баща ми имаше набито око за детайлите и аз виждах съвсем ясно какви са намеренията му — да направи лятна къща или може би студио, жилищна площ с малка кухня и баня. Хангарът беше голям: ако се направеше таван, отвор в него и стълба, по която да се стига до там, можеше да се получи приятна спалня под стряхата.

— За Адриен е, нали? — казах аз, като знаех, че е така. Спалнята с отвора в пода, кухнята, просторната всекидневна с продълговатия си прозорец. — За Адриен и момчетата.

Дебелия Жан само ме погледна с очи, безжизнени като син китайски порцелан, после се върна към чертежите си. Обърнах се сковано и отидох отзад в двора, като се чувствах зле. След миг усетих, че Флин стои зад мен.

— Кой ще плати за всичко това? — попитах аз, без да го погледна. — Дебелия Жан няма пари.

— Може да има спестявания, за които не знаеш.

— Преди беше по-добър лъжец, Флин.

Мълчание. Още чувствах присъствието му зад гърба си, погледа му върху себе си. От дюната се вдигнаха чайки и оглушително запляскаха с криле.

— Може да е взел пари назаем — каза той накрая. — Мадо, той е възрастен. Не можеш да управляваш живота му.

— Знам.

— Ти направи каквото можа. Помогна му…

— И за какво? — аз гневно се обърнах. — Какъв смисъл имаше? Единственото, което го интересува, е да направи къщичка за Адриен и момчетата.

— Опомни се, Мадо — каза Флин. — Нали не очакваш да ти благодари?

Мълчание. Надрасках с крак линия в твърдия пясък.

— Кой му е заел парите, Флин? Брисман?

Флин губеше търпение.

— Откъде да знам?

— Брисман ли е?

Той въздъхна.

— Вероятно. Има ли значение?

Аз се отдалечих, без да го погледна.

 

Повече не проявих интерес към работата в хангара. Флин докара камион с материали от Ла Усиниер и прекара почивните дни в изпразване на хангара. Дебелия Жан стоеше при него през цялото време, като наблюдаваше и сверяваше с чертежите. Напук на себе си го ревнувах заради времето, което прекарваше с Флин, сякаш след като усети неодобрението ми, баща ми започна да ме отбягва.

Научих, че Адриен възнамерява да се върне за лятната ваканция и да доведе момчетата със себе си. Новината предизвика въодушевление в селото, където няколко семейства очакваха отдавна заминалите си роднини.

— Наистина мисля, че този път ще удържи на обещанието си — каза ми Капюсин. — Моята Кло не е лошо момиче. Не е много умна, но е с добро сърце.

Дезире Бастоне също като че ли изглеждаше обнадеждена: срещнах я на пътя за Ла Усиниер с ново зелено палто и шапка с букетче цветя на периферията. Стори ми се по-млада в пролетните си дрехи, с изправена стойка, с необичайно румено лице, и когато се разминахме, тя се усмихна. Беше толкова необичайно, че се обърнах и я настигнах, просто за да се уверя, че не съм я объркала с някого.

— Отивам да се срещна със сина си Филип — каза ми Дезире с тихия си глас. — Той е в Ла Усиниер със семейството си. През юни ще направи трийсет и шест.

За миг си спомних за Флин и се запитах дали и той няма майка като Дезире, която го чака да се върне.

— Радвам се, че ще се срещнете — отговорих й аз. — И се надявам да се помири с баща си.

Дезире поклати глава.

— Знаете колко упорит е мъжът ми — каза тя. — Преструва се, че не знае, че поддържам връзка с Филип, мисли си, че единствената причина Филип да се върне след толкова години, са парите — Дезире въздъхна. — И все пак — добави с решителен тон, — ако Аристид иска да пропилее тази възможност, това си е негова работа. Аз чух Светицата да говори онази нощ на Поент. Отсега нататък, каза тя, ние сами ще ковем късмета си. И аз смятам да го направя.

Усмихнах се. Фалшиво или не, чудото беше променило Дезире. Дори Бушу да не беше свършило работа, измамата на Флин постигна поне това. Изпитах внезапна нежност към него. Въпреки престорения му цинизъм ми се струваше, че той не беше безразличен.

Искаше, ми се да се радвам повече на идването на сестра си. С напредъка на работата по хангара Дебелия Жан като че ли набираше ускорение с всеки изминал ден. То личеше във всичко, което правеше — по подновената му енергия, по изострянето на сетивата му, по това, че вече не седеше в кухнята, загледан безизразно в морето. Започна да говори по-често, макар и най-вече за завръщането на Адриен, и това не ме радваше толкова, колкото преди. Сякаш някой беше навил пружина в него и той беше оживял. Искаше ми се да се радвам за него, но открих, че не мога.

Вместо това аз се хвърлих с ожесточен ентусиазъм в рисуването. Рисувах плажа в Ла Гулю, варосаните бели къщи с червени керемидени покриви, бункера на Поент Гризнос с розовите диви карамфили, които трепкаха като копринени нишки на морския вятър, дюните, обрасли със заешка опашка, лодките при отлив, ятата птици, яхнали вълните, дългокосите рибари в своите розови избелели куртки, Тоанет Просаж с бяла шапка и черни вдовишки дрехи, която наднича за охлюви под купчината дърва. Казах си, че когато туристите дойдат, ще се намерят купувачи за работите ми и че разходите за платна, бои и други материали всъщност са инвестиция. Надявах се да е така: спестяванията ми се стопяваха със заплашителна бързина и макар че двамата с Дебелия Жан поддържахме относително скромно домакинство, разходите за строителните работи ме безпокояха. Разпитах тук-там и се свързах с малка галерия във Фромантин, чийто собственик се съгласи да продаде част от картините ми срещу някакъв процент за себе си. Бих предпочела някое място по-близо до дома, но това беше добро начало. Предпазливо чаках сезонът да започне.

* * *

Не след дълго отново срещнах семейството туристи. Бях излязла край Ла Гулю със скицника си, като се мъчех да уловя гледката на водата при отлив, и те изведнъж изникнаха пред мен: Летисия тичаше напред с кучето Петрол, родителите й Габи и Филип вървяха малко зад нея, като носеха бебето в кенгуру. Филип носеше кошница за пикник и плажна чанта, пълна с играчки.

Летисия размаха ръце енергично.

— Здравейте! Намерихме плаж! — тя дотича при мен задъхана със сияещо лице. — Плаж, и съвсем празен! Тук е като на необитаем остров. Това е най-страхотният необитаем плаж!

Усмихнах се: трябваше да призная, че е така.

Габи ме поздрави, като дружелюбно ми помаха с ръка. Беше ниска, закръглена мургава жена с жълто парео върху банския си костюм.

— Тук безопасно ли е? — попита тя. — За плуване, имам предвид. Няма нито зелен флаг, нито нищо.

Засмях се.

— О, безопасно е — отвърнах й аз. — Просто обикновено в този край на острова не идват много хора.

— Този край ни харесва най-много — обяви Летисия. — Най-много ни харесва за плуване. А аз мога да плувам — добави тя с достойнство, — но трябва краката ми да опират в дъното.

— Лез Имортел не е подходящ за деца — обясни Габи. — Дъното е стръмно и има течение.

— Тук обаче е по-хубаво — каза Летисия, като тръгна да се спуска по скалистата пътека. — Има скали и всичко останало. Хайде, Петрол!

Кучето я последва с възторжен лай. Ла Гулю се изпълни с непривични звуци на детско въодушевление.

— Водата е още студена — казах аз и погледнах Летисия, която вече беше стигнала линията на прилива и ровеше с пръчка в пясъка.

— Няма страшно — намеси се Филип. — Познавам това място.

— Наистина ли? — сега, когато го виждах по-отблизо, забелязах, че прилича на местен, с типичните за острова черна коса и сини очи. — Извинете, но познаваме ли се? Изглеждате ми… познат.

Филип поклати глава.

— Едва ли ме познавате — каза. — Но може би познавате майка ми.

Той погледна някъде зад мен и се усмихна — много позната усмивка. Автоматично се обърнах.

— Бабо! — изпищя Летисия от брега и се затича нагоре. Водни пръски се разлетяха във всички посоки. Петрол започна да лае.

— Мадо — каза Дезире Бастоне със светнали очи, — виждам, че си запознала със сина ми.

Беше се върнал за Великденските празници. Заедно с Габи и децата бяха отседнали в бунгало зад Кло дю Фар и след срещата ни на пътя за Ла Усиниер Дезире се беше срещала с тях няколко пъти.

— Това е зен — обяви Летисия и с удоволствие захапа филия с шоколад от кошницата за пикник. — През цялото време съм имала баба и дори не съм знаела! Имам си и дядо, но още не съм го виждала. С него ще се видим по-късно.

Дезире ме погледна и едва забележимо поклати глава.

— Упорит стар глупак — каза тя с нежност. — Още не е забравил онази стара история. Но ние няма да се предадем.

 

Преустрояването на хангара беше почти завършено. Флин беше довел двама души от Ла Усиниер да помагат и работата напредваше бързо. Все още не се споменаваше кой ще плаща за това.

Когато заговорих с Аристид за разходите, той отговори философски:

— Времената се менят. Щом бащата ти използва усиниерци за работна ръка, това означава, че си е направил сметката. Иначе нямаше да ги наеме.

Надявах се да е прав. Не ми допадаше перспективата баща ми да задлъжнее на Брисман.

— Сега е изгодно да взимаш заем — весело каза Аристид. — Да инвестираш в бъдещето. Както вървят нещата, няма да ни е трудно да се издължим.

От думите му предположих, че той също беше взел пари назаем. Разбира се, сватбите на острова не излизаха евтино, а аз знаех, че той иска най-доброто за Ксавие и Мерседес. Чакаше само да определят датата. Пак се почувствах неудобно.