Шарлот Бронте
Шърли (37)

Глава XXXVII
Епилог

Да, читателю, сега трябва да направим равносметката. Остава ни само да разкажем за по-нататъшната съдба на някои от героите, с които се запознахме в тази история, а след това ние двамата с теб ще трябва да си стиснем ръце и, поне засега, да се разделим.

Нека насочим вниманието си към куратите, към тези, които много обичаме, но и много пренебрегнахме. Пристъпи напред, изпълнено със скромност достойнство. Виждаме, че Малоун с готовност се отзовава на поканата — той умее да разпознава себе си, когато го описват.

Не, Питър Огъстъс, мисля, че няма какво да ви кажем — просто няма смисъл. Не ни е възможно да се нагърбим с трогателната история на вашите подвизи и съдбини Нима не съзнавате, Питър, че една придирчива публика си има своите капризи, че неукрасената истина не би задоволила вкусовете и, че обикновените факти не са подходящо блюдо за нея? Не знаете ли, че квиченето на прасето днес все тъй дразни ухото, както и в предишни времена? Ако трябваше да предадем пълното крушение на живота и словесните ви дарби, тогава слушателите биха се разбягали с истерични писъци и биха се разнесли вопли за амоняк и горени пера. „Невъзможно!“ — би казал някой. „Не е истина!“ — би откликнал друг. „Нехудожествено!“ — неумолимо би отсъдил трети. Запомнете добре! Не зная защо, но винаги когато описвате неукрасената и проста истина, тя неизменно бива обявявана за лъжа — хората се отричат от нея, прогонват я, оставят я на произвола на съдбата; докато продуктът на собственото ви въображение, лъжливата измислица, небивалицата те приемат в дома си, глезят я, назовават я привлекателна, порядъчна, неподправено красива. Малкият измамник получава бонбоните, а честният законен малчуган обира пердаха. Така си върви светът, Питър. И тъй като вие сте този законен немирник, груб, немит и палав — ще трябва да се оттеглите.

Направете място за мистър Суийтинг.

Ето го и него, появява се със своята дама, облегната на ръката му — най-великолепната и най-тежката жена в Йоркшир, мисис Суийтинг с моминско име мис Дора Сайкс. Двамата се ожениха при възможно най-щастливите обстоятелства — точно когато мистър Суийтинг получи приличен бенефиций, а мистър Сайкс бе в състояние да даде на Дора подобаваща зестра. Живяха дълго и щастливо заедно, ползуващи се от любовта на енориашите и многобройните си приятели.

Виж, ето тук лустрото е било сложено много умело. Елате насам, мистър Дън.

Оказа се, че този господин има много по-достойна за възхищение съдба, отколкото ти или аз можехме да очакваме в самото начало, читателю. Той също се ожени за една съвсем разумна и кротка женица, която притежаваше качествата на истинска дама. Женитбата го преобрази — той се превърна в примерен съпруг и кипящ от енергия енорийски свещеник (до самата си смърт съвестният мистър Дън отказваше да приеме службата на пастор). Потира той полираше с най-добрия прах за лъскане; за дървените части на олтара и мебелите в храма се грижеше с усърдието на истински тапицер, със старанието на дърводелец. Неговото малко училище, малката му църква, малкият му дом — всички тези неща дължаха появата си на бял свят на него и му правеха чест, защото всяко едно само по себе си бе истински образец. Ако стилът и вкусът в архитектурата бяха същото, както последователността и добросъвестността в религията, какъв пастир на християнското стадо би излязъл тогава от мистър Дън! Съществуваше едно изкуство, в чието майсторство мистър Дън не можеше да бъде надминат от нито един смъртен на този свят — това бе изкуството на просията. Със собствени усилия, без чужда помощ, той бе изпросил всичките пари за всичките си постройки. В това свое начинание мистър Дън разполагаше с план и начин на действие, които бяха неповторими. Той просеше от бедни и богати — от босоногото бедняшко хлапе до коронования херцог. Изпращаше просителски писма нашир и надлъж — писа до възрастната кралица Шарлот, до дъщерите и — принцесите, до синовете й — кралските херцози, до престолонаследника, до лорд Касълрей, до всеки член на тогавашното правителство. А което е още по-забележително, мистър Дън успя да измъкне по нещо от всяка една от тези особи. Записано е черно на бяло, че е получил пет лири от старата скъперница кралица Шарлот, както и две гвинеи от най-големия прахосник в кралския двор — нейния най-възрастен син. Когато мистър Дън се впускаше в поредното от своите просяшки странствувания, той се въоръжаваше от глава до пети с нахалство — това, че вчера сте му дали сто лири, съвсем не можеше да бъде причина да не му дадете двеста лири и днес. Това той заявяваше право в лицето ви и обзалагам се десет към едно, че успяваше да измъкне парите — хората даваха, за да се отърват от него. Все пак той вършеше известно добро с тези пари. Мистър Дън бе полезен за времето и за поколението си.

Навярно би трябвало да отбележа, че след преждевременното и внезапно оттегляне на мистър Малоун от сцената на енорията Брайърфийлд (ти не можеш да узнаеш как е станало това, читателю — ще трябва да ограбим любопитството ти, за да платим на изтънчената ти любов към обаятелното и приятното) като негов наследник дойде друг ирландски курат — мистър Макарти. Щастлива съм да те уведомя, читателю, при това без ни най-малко да изопачавам истината, че този господин така защити честта на страната си, както Малоун я бе поругал. Той се прояви като толкова почтен, благопристоен и съзнателен, колкото Малоун бе буен, необуздан и… (решавам да спестя този последен епитет, защото иначе всичко би излязло наяве). Мистър Макарти предано се трудеше в енорията; училищата — както неделното, така и седмичното — процъфтяваха под неговите грижи, сякаш бяха зелени лаврови дръвчета. Като всяко човешко същество, разбира се, и той си имаше недостатъци; това обаче бяха недостатъци на духовник, порядъчни и трезви, които мнозина биха нарекли дори добродетели — обстоятелството, че е бил поканен на чай заедно с някой дисентер, го изваждаше от равновесие за цяла седмица; гледката на някой квакер с шапка на глава в църквата, мисълта за някое непокръстено човешко същество, което погребват с християнски обреди — подобни неща можеха да предизвикат невероятни поразии във физическия и духовен мир на мистър Макарти. Иначе той бе здравомислещ и разумен, усърден и великодушен.

Не се съмнявам, че една пристрастена към справедливостта читателска публика вече е забелязала проявеното до този момент нехайство от моя страна по отношение на преследването, залавянето и заслуженото наказване на човека, извършил покушението над Робърт Мур. Ето една прекрасна възможност да поканя моите любопитни читатели на поучителен и същевременно вълнуващ спектакъл с участието на закона, евангелието, тъмницата, подсъдимата скамейка и бесилото. Спектакълът може би щеше да ти хареса, читателю, но той изобщо не е по моя вкус. Между мен и моя сюжет щеше да се завърже схватка и моите сили нямаше да издържат. За щастие разбрах, че обстоятелствата напълно ме освобождават от подобно усилие. Престъпникът не бе наказан поради простата причина, че не бе заловен, което пък произтичаше от едно друго обстоятелство, а именно — че той никога не бе преследван. Съдиите се поразмърдаха, сякаш се готвеха да се надигнат и да извършат храбри дела, но тъй като самият Мур, вместо да ги насърчава и предвожда както преди, си лежеше спокойно в леглото, а чертите на бледото му чуждоземно лице потрепваха в лукава усмивка, те размислиха и решиха друго — след като попълниха някои задължителни в случая документи, благоразумно се споразумяха да потулят въпроса без много шум, както и направиха.

Мистър Мур знаеше името на злосторника. Знаеше го и цял Брайърфийлд. Това не бе някой друг, а самият Майкъл Хартли, полусмахнатият тъкач, за когото вече споменахме веднъж — фанатичен антиномист в религията и побъркан левелер в политиката. Този клетник почина от делириум тременс една година след опита за покушение срещу Мур. Робърт даде на злочестата му вдовица една гвинея, за да го погребе.

 

Зимата отмина. Пролетта я последва със своя лъчист и сенчест, цъфтящ и дъждовен полет. Сега е разгарът на лятото, средата на месец юни, 1812 година.

Горещо е. Въздухът е цял ослепителен лазур и пламнало злато. Той подхожда на настъпилите времена, подхожда на века, подхожда на сегашния дух на народите. Деветнадесетият век е необуздан в своите прищевки като някой млад исполин. Този невръстен титан изтръгва цели планини в игрите си и мята скали в лудешките си забавления.

Това лято Бонапарт е на седлото. Той и войнството му бродят из руските степи. Със себе си е повел французи и поляци, италианци и децата на Рейн — шестстотин хиляди души. Напредва към древната Москва. Под степите на вековния град го очаква суровият казак. Корав и непреклонен воин! Той чака, без да се страхува от всепоглъщащата гибел, която се е понесла към него. Снежният облак е негов помощник. Пустошта, вятърът и градоносната буря са неговото спасение. Съюзници са му стихиите — Въздухът, Огънят и Водата. А кои са те? Трима ужасни архангели, застанали на вечна стража пред трона на Йехова. Те са там, облечени в бяло и препасани със златни пояси. Надигат бокали, прелели от божия гняв. Тяхното време ще настъпи в деня на отмъщението, техният знак ще дойде със словото, изречено с Господари на ангелското войнство и „тътнещо от всемогъщия му глас“: „Откри ли снегът своите съкровища пред теб? А ти видя ли съкровищата на градушката, които съм запазил за смутни времена, за дни на битки и войни? Сторете вашето — излейте бокалите с божия гняв върху земята.“

И ето — земята лумва в пламъци, морето е „като кръвта на мъртвец“, островите се разбягват в ужас, планините се изпокриват.

През тази година лорд Уелингтън възглави армията в Испания. Заради собственото си спасение испанците го направиха генералисимус. През тази година той превзе Бадахос, сражава се в полята на Витория, завладя Памплона и щурмува Сан Себастиан. През тази година превзе и Саламанка.

Мъже на Манчестър! Моля ви, простете ми това кратко резюме на събитията от войната, но то е без значение. За вас лорд Уелингтън сега е само един изнемощял стар джентълмен. Предполагам, че някои от вас са го наричали „изкуфял старец“, присмивали са се на напредналата му възраст и на това, че е изгубил физическите си сили. А какви големи герои сте вие самите! Да, изглежда, мъже като вас имат право да тъпчат онова, което е смъртно в един полубог. Присмивайте се колкото си щете — подигравките ви никога няма да разбият неговото велико сърце.

Но хайде, приятели, независимо дали сте квакери или бояджии на памучно платно — да свикаме конгрес на мира и тихичко да се простим е озлоблението си. Досега говорихме с неподобаващо въодушевление за кървави битки и кръвожадни военачалници, а сега ще опишем една победа, която ви засяга малко по-отблизо. На 18 юни 1812 година Извънредните разпоредби бяха отменени и корабите отново можеха да поемат в открито море, свободни и необезпокоявани. Знаете много добре — или поне онези от вас, които са достатъчно възрастни, за да си спомнят, — че накарахте Йоркшир и Ланкашир да потреперят от виковете ви в чест на това събитие. Звънарите пукнаха една камбана от камбанарията на Брайърфийлд, която и до днес дразни слуха с фалшивия си тон. Асоциацията на търговците и производителите организира обед в Стилброу, след който всички нейни членове се прибраха по домовете си в такова окаяно състояние, в каквото съпругите им не биха искали да ги видят никога повече. Ливърпул се стресна и изпръхтя като хипопотам, разбуден сред тръстиките от гръмотевица. Някои от американските търговци почувствуваха заплашителните симптоми на апоплексията и трябваше да им пуснат кръв. Както подобава на разумни люде, при тези първи признаци на икономически разцвет всички се приготвиха да се гмурнат в недрата на спекулациите, за да изровят нови трудности, в чиито дълбини може би щяха да се удавят някой бъдещ ден. Запасите, трупани в продължение на години, изчезнаха за един миг. Складовете олекнаха, а корабите натежаха. Имаше работа за всички, повишиха се и надниците — като че ли доброто време бе настъпило. Тези перспективи може би бяха измамни, но затова пък бяха многообещаващи, а за някои те дори се сбъднаха. В онази епоха, в онзи месец юни мнозина натрупаха солидно богатство.

 

Когато цяла една област ликува, дори и най-скромният неин жител изпитва празнични чувства. Звукът на камбаните събужда и най-уединения дом, сякаш го призовава да се весели. Така си мислеше Каролайн Хелстоун, когато в този победен за търговците ден се облече по-грижливо от обикновено и пременена с най-спретнатата си муселинена рокля, отиде да прекара следобеда във Фийлдхед, където трябваше да нагледа някои приготовления около шапката, предназначена за едно велико събитие — последната дума по тези въпроси бе запазена именно за непогрешимия вкус на Каролайн. Тя избра венеца, воала и роклята за пред олтара, както и някои рокли и облекла за по-обикновени случаи, без много да се допитва до мнението на младоженката, тъй като тази дама се намираше в доста опърничаво настроение.

Луис бе предчувствувал трудности и те не закъсняха да се появят. В действителност неговата годеница се показа безкрайно предизвикателна, като отлагаше сватбата си ден след ден, седмица след седмица, месец след месец. Отначало тя се опитваше да го залъже с плахи колебания, а накрая принуди цялата му бавна, но непоколебима натура да се опълчи срещу тиранията й, която бе едновременно тъй приятна и тъй нетърпима.

Бе й необходима едва ли не ураганна буря, за да се принуди да вземе решение. Ала ето я най-сетне, обвързана с определен ден, ето я повалена, покосена от любовта й обрекла се с клетва.

Победена и лишена от свобода, тя чезнеше, както чезне всеки окован обитател на безбрежната пустиня. Единствено нейният покорител бе в състояние да я ободри, само неговата компания можеше да компенсира изгубената привилегия на свободата. В негово отсъствие тя седеше или се скиташе сама, говореше малко и ядеше още по-малко.

Шърли не вземаше никакво участие в приготовленията за сватбата си — Луис се видя принуден да поеме нещата в свои ръце. Фактически той бе господар на Фийлдхед, преди да стане такъв по закон. Бе най-смиреният и най-любезният господар, който някога е съществувал, но спрямо годеницата си бе абсолютен властелин. Тя отстъпи трона си безмълвно и без съпротива. „Идете при мистър Мур; питайте мистър Мур“ — бе неизменният й отговор, когато очакваха от нея нареждания. Никога преди един жених на богата младоженка не се е чувствувал толкова свободен, никога не е бил тъй неизбежно принуден да стане пълен господар на положението.

Във всичко това мис Кийлдар се поддаде отчасти на настроението си, но една забележка, която направи година по-късно, даде да се разбере, че бе действувала донякъде и по план. „Луис — каза тя — никога не би се научил да управлява, ако аз не бях престанала да заповядвам. Бездействието на кралицата извиква на бял свят качествата на министър-председателя.“

Мис Хелстоун бе определена да бъде шаферка на предстоящата сватба, ала съдбата й отреди друга роля.

Тя се върна у дома си тъкмо навреме, за да полее цветята. Последното полято растение бе един розов храст, цъфнал в едно тихо кътче на задния двор. Цветето получи живителната влага и сега Каролайн поспря, за да си отдъхне за минутка. Близо до зида се намираше фрагмент от каменна скулптура — останка от монашески гроб, която някога навярно е била основа на кръст. Каролайн се покатери върху камъка, за да вижда по-добре. Все още държеше лейката в едната си ръка, а с другата леко придържаше хубавата си рокля настрани, за да не я намокри. Тя отправи поглед над зида към няколкото самотни поляни, взря се отвъд трите самотни дървета, издигащи се едно до друго на фона на небето, отвъд самотния бодил, кацнал на върха на пътеката в далечината. После хвърли поглед към здрачните полета, където горяха големи огньове. Лятната вечер бе топла, песента на камбаните бе изпълнена с радост, синкавият дим на огньовете се разтапяше във въздуха, а червените им пламъци ярко се открояваха в полумрака. Високо над тях, там, където допреди няколко часа бе слънцето, сега блещукаше една сребърна точица — Звездата на любовта.

Тази вечер Каролайн не бе тъжна — напротив. Ала докато се взираше, от устните й се отрони въздишка, а когато въздъхна, една ръка я обгърна и кротко се спусна на кръста й. Каролайн като че ли знаеше кой се бе приближил до нея и не се стресна от докосването.

— Наблюдавам Венера, мамо. Вижте колко е красива, колко бял е блясъкът й в сравнение с аления цвят на огньовете?

— Вместо отговор последва още по-нежна милувка. Каролайн се обърна, но погледът й срещна не женственото лице на мисис Прайър, а един мургав мъжки лик. Тя изпусна лейката и скочи долу.

— Седях близо час с майка ви — каза натрапникът. — Имах дълъг разговор с нея. А къде бяхте вие в това време?

— Във Фийлдхед. Шърли е непослушна както винаги Робърт. Не получавам никакъв отговор на въпросите си — не ми казва нито „да“, нито „не“. По цял ден си седи сама и не мога да разбера дали я е обзела меланхолия, или пък е станала равнодушна. Ако я ядоса човек или я нахока, тя поглежда така жаловито и разсеяно към теб, та чак започваш да се питаш дали и ти не си станал жертва на същите странни капризи. Не зная какво смята да прави Луис с нея. Ако бях мъж, струва ми се, че не бих посмяла да се заема с нея.

— Не им обръщайте внимание — те са създадени един за друг. Необяснимо е, но Луис я обича още повече заради тези нейни странности. Ако изобщо някой може да се справи с нея, това е само той. Тя обаче го подлага на големи изпитания — характерът на Луис е твърде спокоен, за да бъде обект на такова бурно ухажване, но виждате, че всичко завърши с победа за него. Каролайн, потърсих ви, за да поговорим. Защо бият тези камбани?

— Заради отменянето на вашия ужасен закон — отменянето на Разпоредбите, които толкова много ненавиждахте. Е, сега сте доволен, нали?

— Снощи по това време приготвих някои книги за пътуване по море — те са единствените ми вещи, с изключение на малко дрехи, семена, корени и инструменти, които бях решил да взема със себе си в Канада. Готвех се да ви напусна.

— Да ме напуснете? Да напуснете мен?

Малките и пръсти се вкопчиха в ръката му. Погледът и гласът й издаваха уплаха.

— Не, сега вече не. Погледнете лицето ми. Да, разгледайте го добре — можете ли да съзрете там отчаяние, породено от предстоящата раздяла?

Тя отправи поглед към едно грейнало лице, чиито букви сияеха, макар че самата страница бе тъмна. Това лице, силно с величието на чертите си, я окъпа в надежда, обич и щастие.

— Отменянето на Разпоредбата ще ви донесе ли полза? Голяма в незабавна полза? — попита тя.

— Отменянето на Извънредните разпоредби ме спасява. Сега няма да фалирам, няма да се откажа от търговията си, няма да напусна Англия, няма повече да бъда беден; сега ще мога да изплатя дълговете си, сега ще се отърва от всичкото си платно, което се намира в складовете, и ще получа поръчки за много повече — този ден постави широка в здрава основа за моето щастие, върху която, за пръв път в живота си, ще мога да градя със сигурност.

Каролайн буквално поглъщаше думате му, стиснала ръката му в своята. Тя пое дълбоко въздух.

— Спасен сте, нали? Край на големите ви затруднения?

— Край! Вече мога да дишам. Вече мога да действувам.

— Най-сетне! О! Провидението е благосклонно. Благодарете му, Робърт.

— Благодаря наистина на Провидението.

— И аз също, заради вас!

Тя вдигна благоговеен поглед към небето.

— Сега ще мога да наема повече работници, да плащам по-добри надници, да начертая по-мъдри и по-либерални планове, да направя известно добро, да бъда по-малко егоистичен. Сега, Каролайн, мога да имам собствен дом — дом, който наистина да нарека свой и сега…

Мур не можа да довърши, тъй като дълбокият му глас секна.

— И сега — продължи той, — сега мога да помисля за женитба, сега мога да си потърся съпруга.

В тази минута не тя трябваше да говори, затова Каролайн запази мълчание.

— Ще може ли Каролайн, която хрисимо се надява да й простят, както прощава и тя — ще може ли да ми прости всички страдания, които съм й причинил, цялата тази продължителна мъка, която така безразсъдно предизвиках, болестта на тялото и душата й, за която съм виновен? Ще забрави ли това, което знае за жалките ми амбиции, за унизителните ми планове? Ще ми позволи ли да изкупя тези грехове? Ще изчака ли търпеливо да докажа, че както някога я изоставих в беда, проявих непростимо лекомислие и подло й причиних болка, така сега мога да обичам предано, да ценя безмерно и да боготворя нежно?

Ръката му все още бе в ръката на Каролайн. В отговор той почувствува нежно стискане.

— Моя ли е Каролайн?

— Ваша е.

— Ще я пазя като зеницата на окото си — знам стойността й, тя е тук, в сърцето ми. Необходимостта да имам Каролайн до себе си се е сраснала с живота ми. Нейното щастие и благополучие ще ми бъдат скъпи, отколкото кръвта, която пулсира във вените ми.

— Аз също ви обичам, Робърт, и предано ще се грижа за вас.

— Ще се грижите предано за мен? Ще се грижите предано! Все едно роза да обещае на този твърд, посивял камък, че ще го закриля от бурята! Но тя наистина ще се грижи за мен, ще го прави по свой собствен начин. Тези ръце ще бъдат нежните създателки на всяко удобство, което мога да изпитам. Зная, че съществото, което желая да направя част от себе си, ще ми донесе утеха, милосърдие, душевна чистота — неща, които аз не познавам.

Внезапно Каролайн се разтревожи и устните й започнаха да потрепват.

— Какво безпокои моята гълъбица? — попита Мур, след като тя се сгуши в прегръдките му, но после стеснително се отдръпна.

— Бедната мама! Аз съм всичко, което тя има на този свят. Нима трябва да я напусна?

— Знаете ли, аз помислих и за това. Майка ви и аз обсъдихме този проблем.

— Кажете ми вашите желания, предпочитанията ви и аз ще обмисля дали мога да ги приема. Но не съм в състояние да я напусна, дори и заради вас, не съм способна да разбия сърцето й, макар и за да притежавам вашето.

— Тя ви бе предана, когато аз ви изоставих, не е ли така? Не дойдох да ви видя, докато бяхте на легло, а тя непрестанно е бдяла над вас.

— Какво трябва да направя? Всичко друго, но не и да я напусна.

— Никога няма да я напуснете по мое желание.

— Значи ще може да живее близо до нас?

— Не близо до нас, а с нас, само че ще има отделни стаи и прислужница — това е нейното условие.

— Знаете, че тя има доход, който при начина й на живот я прави доста независима, нали?

— Да, тя ми каза това с благородна гордост, която ми напомни за един друг човек.

— Тя никога не се натрапва и клюките са й напълно чужди.

— Познавам я, Кари. Но дори ако вместо олицетворение на сдържаността и дискретността тя бе тяхната противоположност, пак не бих се боял от нея.

— И все пак тя ще ви бъде тъща, нали?

Каролайн кимна лукаво с глава, а Мур се усмихна.

— Луис и аз не сме от тези мъже, които се страхуват от тъщите си, Кари. Хората от нашите домове никога не са били и никога нима да бъдат наши врагове. Не се и съмнявам, че моята тъща ще се отнася добре с мен.

— Сигурна съм, че ще бъде така, и то без това да бие на очи. Тя не обича да заявява за себе си. А когато я видите смълчана или дори хладна, не бива да мислите, че е недоволна — просто притежава такъв маниер на поведение. Когато нещо у нея ви озадачи, оставете ме аз да ви го разтълкувам и винаги вярвайте на моето обяснение, Робърт.

— О, безусловно! Шегата настрана, аз чувствувам, че ние с нея ще си допаднем on ne peut mieux^[1]. Както знаете, Хортенз е безкрайно мнителна — във френския смисъл на думата — и навярно невинаги разумна в изискванията си. И все пак, мило момиче, аз никога не съм накърнявал болезнено чувствата й, нито пък съм имал сериозно спречкване с нея през живота си.

— Така е. Вие сте изключително внимателен към нея, дори бих казала, че я глезите с обичта си. Ще бъдете внимателен и с майка ми. Вие сте истински джентълмен, Робърт, до мозъка на костите си, а когато сте у дома си, няма по-съвършен джентълмен от вас.

— Тази похвала ми харесва — тя гали слуха ми. Много съм доволен, че моята Каролайн ме възприема в такава светлина.

— Мама мисли за вас така, както и аз.

— Надявам се, че не съвсем като вас, нали?

— Тя не иска да се омъжва за вас, не бъдете суетен. Ала онзи ден ми каза: „Мила моя, мистър Мур притежава добри обноски. Той е един от малкото джентълмени сред познатите ми, които съчетават любезността с искреност.“

— „Мама“ е в известен смисъл мизантроп, нали? Това едва ли е най-доброто мнение за силния пол.

— По принцип тя се въздържа от преценки на тази тема, но прави изключение за тези, които почита. Тогава са Луис, мистър Хол, а напоследък и вие. Имаше време, когато не й бяхте симпатичен — зная това, защото по-рано тя никога не говореше за вас. Но Робърт…

— Какво има пак? Какво ви хрумна сега?

— Още не сте се срещнали с чичо ми!

— Видяхме се — майка ви го повика в стаята. Той дава съгласието си, но при едно условие — ако докажа, че съм способен да издържам съпруга, тогава ще мога и да я имам. А аз съм в състояние да направя живота й много по-добър, отколкото той предполага, по-добър, отколкото бих сметнал за редно да се похваля.

— Ако забогатеете, ще правите добрини с парите си нали, Робърт?

— Ще правя. Вие ще ми покажете как. Всъщност аз имам някои собствени планове, които един ден ще обсъдим заедно край нашето домашно огнище. Осъзнах необходимостта да правиш добро и разбрах колко е глупаво да бъдеш егоист. Каролайн, виждам в бъдещето — чуйте моето предсказание. Не след дълго тази война ще свърши, а търговията вероятно ще процъфти през следващите няколко години. Може би ще възникне краткотрайно неразбирателство между Англия и Америка, но то няма да продължи дълго. Какво бихте казали, ако един ден — навярно преди още да са изминали и десет години — двамата с Луис си поделим енорията Брайърфийлд. Във всеки случай Луис със сигурност ще придобие власт и богатство; той няма да погуби способностите си — брат ми е с добро сърце, а освен това притежава и ум, чиито размери са твърде внушителни. Умът му не е от най-бързите, но пък е силен и трябва да се впрегне на работа — може да не работи светкавично, но ще работи добре. Той ще стане съдия, така казва Шърли. Тя би се заловила стремглаво за тази работа и би му помогнала да бъде удостоен колкото се може по-скоро с този висок пост стига Луис да й разреши, но той няма да го направи. Както обикновено, той няма да прояви припряност. Не ще мине и година, откакто вземе управлението на Фийлдхед в свои ръце, и цялата област ще почувствува кроткото му влияние, ще признае изпълненото му със скромност превъзходство. В Брайърфийлд има нужда от съдия — с времето хората доброволно ще го удостоят с този пост, никой няма да се противопостави на това. Не познавам човек, който да не почита бъдещата му съпруга, а постепенно всички ще започнат да харесват и него. Той е от pate^[2], което всички одобряват, bon comme le pain^[3] — насъщен хляб дори за най-придирчивия, добър и за детето, и за възрастния, питателен за бедния и полезен за богатия. Въпреки капризите и странностите си, хитруванията и колебанията си Шърли е сляпо влюбена в него. В един прекрасен ден хората ще го обикнат — а това е и нейното горещо желание. И не само това — всички ще го почитат, ще се съобразяват с него, ще се допитват до него, ще разчитат на него, дори твърде много. Неговият съвет винаги ще бъде разумен, помощта му винаги ще бъде безкористна. Не след дълго двамата ще бъдат затруднени, защото ще се окажат най-търсените хора в околността. Вероятно ще се наложи той да намери начин да ограничи това. Що се отнася до мен, ако сполуча да осъществя плановете си, успехът ми ще допринесе за увеличаване на дохода им — неговия и на Шърли. В състояние съм да удвоя стойността на тъкачницата им, мога да осея онази неплодородна клисура отсреща с редици от малки къщи с градинки пред тях…

— Робърт! Нима ще изкорените горичката!

— Горичката ще е станала на дърва за огрев още преди да са изминали и пет години. Красивата дива клисура ще се превърне в полегат склон, естествената зелена тераса ще бъде павирана улица. В тъмната клисура ще има къщи, ще има къщи и по самотните склонове. Неравната камениста пътечка ще бъде равен, солиден, широк и черен като сажди път, застлан със сгурията от моята тъкачница. А моята тъкачница, Каролайн — моята тъкачница ще изпълни сегашния си двор.

— Ужасно! Ще накарате лазурния въздух над нашите хълмове да заприлича на пушеците на Стилброу.

— Ще прекарам водите на река Пактолъс през долината на Брайърфийлд.

— Хиляда пъти предпочитам поточето.

— Ще издействувам със законодателен акт да се огради общинската мера на Нанъли и да се раздели на парцели за ферми.

— Но не можете да покорите бърдото Стилброу, слава богу! Какво можете да отглеждате на Билбъри Мос? Какво може да вирее на Ръшедж?

— Каролайн, бездомните, гладуващите, безработните ще дойдат в тъкачницата от близо и далеч. Джо Скот ще им даде работа, Луис Мур, ескуайър ще им предостави жилища под наем, а мисис Джил ще им отмерва по една дажба до първия ден на заплатата им.

Тя се усмихна, взряна в лицето му.

— Какво неделно училище ще имате, Кари! Какви волни пожертвувания ще съберете! Какво седмично училище ще поделите между себе си, Шърли и мис Ейнли! Тъкачницата ще намери пари за заплатите на учител и учителка, а ескуайърът и производителят на платове ще дават угощение на всеки три месеца.

Тя мълчаливо поднесе устните си за целувка, но с щедростта й постъпиха несправедливо, тъй като й отнеха не една, а поне сто целувки.

— Смели мечти! — каза Мур, като въздъхна и се усмихна. — Но може би все пак ще съумеем да осъществим някои от тях. А междувременно вече пада роса — мисис Мур, позволете ми да ви отведа вътре на топло.

 

Август е. Отново бият камбани, но този път не само в Йоркшир, а из цяла Англия. Откъм Испания се чуват фанфари, чийто звук все повече се усилва — те оповестяват превземането на Саламанка. Тази нощ Брайърфийлд ще бъде празнично осветен. Днес наемателите от Фийлдхед ще обядват заедно, работниците от тъкачницата в клисурата ще бъдат събрани по същия празничен повод, а в училищата ще има голяма гощавка. Тази сутрин в църквата на Брайърфийлд бяха извършени две бракосъчетания — мистър Луис Жерар Мур, ескуайър, родом от Антверпен, се венча с Шърли, дъщеря на покойния мистър Чарлз Кейв Кийлдар от Фийлдхед, а мистър Робърт Жерар Мур, текстилец — с Каролайн, племенница на преподобния Матюсън Хелстоун, свещеник с магистърска титла и пастор на Брайърфийлд.

В първия случай церемонията бе извършена от мистър Хелстоун. Кумуваше Хайрам Йорк от Брайърмейнс. Във втория случай церемонията извърши мистър Хол, викарий на Нанъли. Сред свитата на младоженците двете най-забележителни личности бяха младите шафери Хенри Симпсън и Мартин Йорк.

Струва ми се, че предсказанията на Робърт Мур, поне отчасти, са се сбъднали. Онзи ден минах през клисурата, която казват, че някога е била зелена, усамотена и дива.

Там видях мечтите на текстилеца, въплътени в солидни камъни, тухли и сгурия — видях новия път, къщурките и градинките пред тях. Видях и една могъща тъкачница с комин, извисен към небето като Вавилонската кула. Когато се върнах у дома, разказах на старата си икономка къде съм била.

— Да! — каза тя. — Странно е как всичко се мени. Спомням си строежа на старата тъкачница — тя бе първата в околността. Помня как я събориха после и ходехме с приятелки да видим първата копка за новата. Двамата господа Мур вдигнаха годим шум около това събитие. Те бяха там заедно с други високопоставени люде и със съпругите си. И двете изглеждаха много красиви и представителни, ала мисис Луис бе по-представителната — тя винаги носеше такива хубави рокли. Мисис Робърт бе по-скромна. Мисис Луис все се усмихваше докато говореше, и изглеждаше естествена, щастлива, радостна и добродушна. Но пък имаше очи, дето можеха да те пронижат — няма вече такива дами в днешно време.

— Как изглеждаше Клисурата тогава, Марта?

— Не като сега. Но мога да ви разкажа за времето, когато е била още по-различна, когато на два километра от нея не е имало нито тъкачница, нито къщурка, нито друго имение, освен Фийлдхед. Спомням си как една лятна вечер, преди петдесет години, майка ми дотича до дома тъкмо на здрачаване, загубила ума и дума, и ни каза, че била видяла самодива в клисурата на Фийлдхед. Това бе последната самодива, която са виждали по тия места (макар и да са ги чували през последните четиридесетина години). Усамотено място беше то, хубаво място, цялото обрасло с дъбове и орехи. Сега е друго.

Историята е разказана. Струва ми се, че в този момент виждам как взискателния читател слага очилата си, за да подири поуката. Ще обидим прозорливостта му, ако се опитаме да го упътим. За това само казваме — нека бог да му помогне да я намери по-скоро!