Шарлот Бронте
Шърли (2)

Глава II
Фургоните

Вечерта беше неимоверно мрачна — звезди и луна бяха удавени в оловни буреносни облаци, които през деня биха изглеждали сиви, но в този нощен час имаха цвета на норка. Ала Малоун не бе човек, склонен към съзерцание на природата. Промените й, в по-голямата си част, отминаваха незабелязани от него — той можеше да върви в продължение на цели мили в някой априлски ден, тъй различен във всеки свой час, без да забележи любовното докосване между земята и небето, без да съзре слънчевия лъч, погалил върховете на хълмовете и поръсил по тях зелени усмивки, сляп за това как след дъжда те гушеха хребетите си в надвисналите кичури на облаците. Поради тази причина той не си направи труда да сравни тазвечерното небе — една спотайваща се, набраздена бездна, в която само някъде на изток, отвъд хоризонта, пещите на железодобивната фабрика в Стилброу мятаха своето мъждукащо зарево — с небето на една безоблачна мразовита нощ. Не се терзаеше от въпроса къде са се дянали съзвездията и планетите, нито пък жалеше за синьо-черното спокойствие на въздушния океан, обсипан с тези бели островчета, под които сега един друг океан, с по-тежки и по-гъсти води, се рееше и ги закриваше от погледа. Упорито следваше пътя си, с леко наведено напред тяло, килнал по ирландски шапката на тила си. „Туп, туп“ — тракаше той по каменната настилка, където пътят можеше да се похвали с подобно съоръжение; „шляп, шляп“ — през разкаляните коловози, където тази настилка бе заменена от рядка киша. Оглеждаше се за определени ориентири — за острия връх на брайърфийлдската църква, а по-нататък — за светлините на „Червената къща“. Това бе странноприемница и когато я наближи, тлеещият огън в камината, чиито отблясъци се виждаха през полуспуснатото перде на прозореца, гледката на чашите върху кръглата маса и на веселяците, насядали по дървените пейки, едва не отклониха курата от пътя му. Той копнееше за чаша уиски с вода — ако беше на друго място, тази мечта моментално би била реализирана, но компанията, насъбрала се в трапезарията, се състоеше от самите риаши на мистър Хелстоун, а те всички познаваха курата. Ето защо той въздъхна и отмина.

На това място човек трябваше да се отдели от главния път, тъй като разстоянието до тъкачницата можеше значително да се съкрати, ако се тръгнеше напряко през полята. Тези поля бяха равни и еднообразни — Малоун тръгна направо, като прескачаше плетища и огради. Най-сетне се спря пред една постройка, която имаше вид на просторен дом, макар и с неправилна форма — човек първо виждаше една висока кула, сетне дълга предна част, след това една ниска кула, а по-нататък — гъст сноп от високи комини. Зад сградата имаше няколко дървета. Тя бе потънала в мрак — нито една свещ не блещукаше в прозорците. Липсваха каквито и да било признаци на живот — стичащият се от стрехите дъжд и дивото басово свистене на вятъра покрай комините и между клоните бяха единственият шум наоколо.

Отвъд тази сграда полята, дотук равни, изведнъж се спускаха надолу — явно там имаше някаква падина, защото откъм ниското се чуваше шумът на течаща вода. В падината мъждукаше някаква светлина и Малоун се насочи към този маяк.

Стигна до малка бяла къщурка — белият и цвят се виждаше дори и в гъстия мрак — и почука на вратата. Отвори му червенобузеста прислужница. Свещта в ръката й осветяваше тесен коридор, завършваш със също толкова тясно стълбище. Две врати, тапицирани с тъмночервено сукно, и една тъмночервена пътека надолу по стълбите контрастираха със светлия тон на стените и белия под; всичко блестеше от чистота.

— Мистър Мур у дома си ли е?

— Да, господине, но не е тук.

— Не е тук ли! А къде е тогава?

— В тъкачницата — в кантората.

При тези думи една от вратите се отвори.

— Дойдоха ли вече колите, Сара? — чу се оттам женски глас, последван начаса от надникването на една женска глава.

Това не беше глава на богиня — наистина наличието на по една книжна ролка върху всяко слепоочие твърде категорично отхвърляше подобно предположение, — но пък не беше и на Горгона^[1]. При все това Малоун вероятно я възприе точно в такава светлина. Колкото и внушителен да бе самият той, при тази гледка смутено сгуши глава в широките си рамене и се измъкна отново вън на дъжда. Като изрече: „Ще отида при него“, той се спусна със смутена душа през тъмния двор по някаква пътечка, която водеше към огромна тъмна тъкачница.

Работното време бе свършило — работниците си бяха отишли; машините бяха утихнали, а тъкачницата — затворена. Малоун я обиколи и на една от черните й като сажди стени откри процеждаща се светлина. Почука на някаква врата, като използува за тази цел дебелия край на тоягата си, и по този начин успя да вдигне значителен шум. В ключалката се превъртя ключ и вратата се открехна.

— Джо Скот, ти ли си? Някакви вести за фургоните, Джо?

— Не, аз съм. Мистър Хелстоун ме изпрати.

— О! Мистър Малоун.

В гласа, който произнесе това име, прозвуча едва доловима нотка на разочарование. След кратка пауза същият глас продължи любезно, но малко официално:

— Заповядайте, мистър Малоун, моля ви. Безкрайно съжалявам, че мистър Хелстоун е счел за необходимо да ви безпокои до такава степен — нямаше нужда, при това в такава нощ, и аз му го заявих. Но заповядайте, влезте.

Малоун последва притежателя на гласа и след като премина през някакво тъмно помещение с неразличима форма, се озова в светла и приветлива вътрешна стая. За очи, които през последния час се бяха напрягали, за да проникнат през двойния мрак на нощта и мъглата, стаята наистина изглеждаше светла и приветлива, но като изключим чудесната камина и една изящна лампа с жив блясък, горяща на масата, тя беше едно съвсем обикновено помещение. Дъсченият под бе незастлан. В стаята имаше три или четири стола с твърди облегалки, боядисани в зелено, които сякаш някога са принадлежали на някой селски дом, едно солидно писалище и гореспоменатата маса. Няколко рамки по сивите стени, които ограждаха планове за строежи, градини, проекти за машини и прочие, завършваха мебелировката.

Макар и прости, като че ли мебелите задоволиха Малоун, който, след като свали и закачи мокрия сюртук и шапката си, примъкна един от столовете с рахитичен вид близо до камината и завря коленете си почти в пръчките на зачервената решетка.

— Уютно местенце си имате тук, мистър Мур, удобно, и при това само за вас.

— Така е. Но сестра ми ще се зарадва да ви види, ако предпочетете да престъпите прага на дома ни.

— О, не! Най-добре е да оставим дамите сами. Не може да се каже, че копнея за тяхната компания. Надявам се, че не ме бъркате с приятеля ми Суийтинг, нали, мистър Мур?

— Суийтинг? Кой от двамата беше той? Господинът с шоколадовия сюртук или дребничкият господин?

— Дребничкият. Той е от Нанъли — кавалерът на госпожиците Сайкс; влюбен е и в шестте, ха, ха!

— Като че ли е по-добре да храниш безгранична любов към всички тях, отколкото да си влюбен само в една представителка на този дом.

— Въпреки това той е влюбен тъкмо в една от тях, понеже, когато двамата с Дън го принудихме да направи избор измежду това ято красавици, той назова — коя мислите?

Мистър Мур отвърна с тиха и загадъчна усмивка:

— Дора, разбира се, или Хариет.

— Ха, ха! Отлично! Но какво ви накара да се спрете на тези двете?

— Защото те са най-високите и най-хубавите. А Дора пък е най-едрата и тъй като вашият приятел, мистър Суийтинг, е с дребна и слаба фигура, стигнах до извода, че, следвайки правилото в подобни случаи, той е предпочел своята противоположност.

— Прав сте — Дора е. Но той май няма никакви шансове, нали, Мур?

— Какво притежава мистър Суийтинг, освен куратството си?

Този въпрос подействува на Малоун като силно погъделичкване — той се смя в продължение на цели три минути, преди да отговори.

— Какво притежава Суийтинг ли? Ами че Дейвид има арфа, или флейта, или какво беше то там. Има и някакъв часовник от фалшиво злато, а такива са и пръстенът, и монокълът му — това има Суийтинг.

— И как ще съумее да снабдява мис Сайкс поне с рокли?

— Ха, ха! Чудесно! Ще му задам този въпрос още щом го видя. Хубавичко ще го подредя за самонадеяността му. Но несъмнено той очаква стария Кристофър Сайкс да помогне с нещо. Мистър Сайкс е заможен, нали? Живеят в голям дом.

— Сайкс развива доста солидна търговия.

— За такова нещо трябва да си богат, а?

— За такова нещо трябва да си много внимателен с богатството си — в днешно време да помислиш за отнемане на средства от търговията си, за да осигуриш зестри на дъщерите си, е толкова вероятно, колкото аз да мечтая да съборя къщурката си там долу и на мястото й да вдигна къща, голяма колкото Фийлдхед.

— Знаете ли какво чух онзи ден, Мур?

— Не. Вероятно, че съм се гласял да извърша нещо от този род. Вашите брайърфийлдски клюкарки са способни да го кажат, а дори и нещо още по-глупаво.

— Че сте се гласели да наемете Фийлдхед — впрочем това място ми се стори доста неприветливо, когато минах покрай него тази вечер — и че сте имали намерение да заведете там една от госпожиците Сайкс като господарка на този дом. С една дума — да се ожените! Ха, ха! Та коя ли ще е тя? Сигурен съм, че е Дора — сам казахте, че е най-хубавата.

— Питам се колко пъти съм бил сватосван, откакто съм дошъл в Брайърфийлд! Името ми е било свързвано поред с всяка подходяща за женитба дама в околията. По едно време бяха двете мис Уинс — първо тъмната, а сетне русата. После пък червенокосата мис Армитидж, след нея зрялата Ан Пирсън, а сега пък цялата чета на госпожиците Сайкс. Един бог знае кое дава храна на подобни клюки. Не посещавам никого, а компанията на дами търся почти толкова ревностно колкото и вие, мистър Малоун. Ако ходя до Уинбъри то е, за да се обадя на Сайкс и Пирсън в кантората им, където разговорите ни са заети с неща, съвсем далечни от любовни ласки, създаване на дом и зестри. Платовете, които не можем да продадем, работниците, които не можем да вземем на работа, тъкачниците, които не можем да подкараме, превратният ход на събитията, който не можем да променим — тези неща изпълват съзнанието ни понастоящем и почти изцяло изключват бляновете на любовта и тям подобни.

— Напълно ви разбирам, Мур. Ако има нещо, което да ненавиждам повече от всичко на света, това е мисълта за женитба. Имам предвид женитбата в общоизвестния смисъл — като проява на слабост. Двама клети нещастници, които се споразумяват да обединят беднотията си посредством някаква въображаема връзка на чувствата — глупости! Но един изгоден съюз, който може да бъде изграден на основата на възвишени възгледи и солидно богатство, не звучи никак зле, а?

— Не — разсеяно отвърна Мур.

Темата явно не го вълнуваше и той не проявяваше интерес. След като поседя известно време замислен, вторачил поглед в огъня, изведнъж извърна глава.

— Я чакай! — извика той. — Не чухте ли шум от колела?

Мур се надигна, отиде до прозореца, отвори го и се заслуша. След малко го затвори.

— Това е шумът на вятъра — отбеляза той — и на придошлия поток, който се спуска надолу в ниското. Очаквах фургоните към шест часа, а сега е почти девет.

— Сериозно ли мислите, че монтирането на тези нови машини ще ви изложи на опасност? — попита Малоун. — Хелстоун е на мнение, че точно това ще се случи.

— Искам само машините, т.е. становете, да пристигнат тук невредими и да ги поставя зад стените на тази тъкачница. Веднъж поставени, аз сам ще имам грижата за рушителите на станове, нека само се приближат, за да понесат последиците — моята тъкачница е моята крепост.

— Подобни разбойници заслужават само презрение — отбеляза Малоун във величав пристъп на размисъл. — Почти ми се иска някоя банда да дойде насам тази нощ. Но когато идвах, пътят ми се стори съвсем спокоен — жива душа нямаше по него.

— Минахте покрай „Червената къща“, нали?

— Да.

— Пътят оттам е безопасен — опасността идва откъм Стилброу.

— Смятате, че наистина съществува някаква опасност?

— Това, което тези приятели са сторили на други, може да сполети и мен. Но с една малка разлика — повечето от собствениците сякаш се парализират, когато ги нападнат. Сайкс например, когато цехът му за колосване бе подпален и изгорен до основи, а платното му откъснато от рамките за сушене и разпиляно на парцали из полето, не предприе никакви мерки, за да открие и накаже злосторниците — предаде се смирено като заек в лапите на пор. А сега аз, ако се познавам добре, трябва да застана твърдо в защита на моята търговия, тъкачницата и машините ми.

— Хелстоун казва, че тези три неща са вашите божества; че Извънредните разпоредби за вас са просто синоним на седемте смъртни гряха, че Касълрей^[2] е вашият антихрист, а партията, подкрепяща войната — неговите легиони.

— Да, ненавиждам всички тия неща, защото те ме съсипват, пречат ми. Не мога да напредна. Не съм в състояние да осъществя плановете си заради тях — виждам се как залитам на всеки завой заради техните неблагоприятни последици.

— Но вие сте един богат и преуспяващ човек, не е ли така, Мур?

— Богат съм с платове, които не мога да продам. Трябва да влезете в склада ми и да видите как е претъпкан до тавана с топове плат. Роукс и Пирсън са в същото положение — доскоро техният пазар беше Америка, но Извънредните разпоредби сложиха край и на това.

Малоун явно не бе готов да води активно разговор от този род. Той взе да почуква токовете на ботушите си един с друг и да се прозява.

— И като си помислиш — продължи мистър Мур, който явно бе потънал твърде дълбоко в потока на собствените си мисли, за да забележи симптомите на отегчение у своя гост — като си помислиш, че тези жалки клюкарки от Уинбъри и Брайърфийлд непрестанно тормозят хората с приказките си за женитба! Като че ли най-важното нещо на този свят е „да обърнеш внимание“, както се изразяват те, на някоя млада дама, след това да я заведеш в църквата, да заминете на сватбено пътешествие, а после, предполагам, да „създадеш челяд“. Oh, que le diable emporte^[3]!

Той прекъсна енергичното си словоизлияние и добави с по-спокоен тон:

— Струва ми се, че жените говорят и мислят само за такива неща, като си въобразяват, че подобни дела вълнуват и съзнанието на мъжете.

— Точно така, разбира се — изрази съгласието си Малоун, — но не им обръщайте внимание.

Той подсвирна и се огледа нетърпеливо наоколо, като явно изпитваше належаща нужда от нещо. Този път Мур долови и, изглежда, вникна в смисъла на този намек.

— Мистър Малоун, сигурно желаете да се подкрепите с нещо след разходката в тази влага. Извинявам се, че не се проявих като гостоприемен домакин.

— Не се тревожете — додаде Малоун, но изражението му показваше, че ударът бе попаднал точно в целта.

Мур се надигна и отвори бюфета.

— Предпочитам — каза той — всичко необходимо да ми е подръка тук, за да не завися от благоволението на жените ей там, в къщата, всеки път, когато поискам да хапна или пийна нещо. Често пъти прекарвам вечерта тук, като се храня сам и спя с Джо Скот в тъкачницата. Понякога изпълнявам ролята на нощен пазач; не се нуждая от много сън, а ми доставя удоволствие да се поразтъпча за час-два из клисурата с мускет на рамо. Мистър Малоун, можете ли да приготвите парче овнешко?

— Само ми го дайте — правил съм го поне сто пъти в колежа.

— Ето ви чиния с месо тогава, а ето ви и скарата. Обръщайте парчетата бързо. Нали знаете как да ги запазите сочни?

— Не се безпокойте — ей сега ще видите. Само ми подайте нож и вилица, моля.

Куратът нави нагоре ръкавите си и се отдаде с жар на готварското изкуство. Собственикът на тъкачницата постави на масата чинии, хляб, черна бутилка и две чаши. След това извади малък меден чайник — пак от същото добре снабдено място, бюфета, — напълни го с вода от голяма каменна делва в ъгъла, сложи го върху огъня близо до съскащата скара и донесе лимони, захар и малка порцеланова солничка. Но докато приготовляваше пунша, едно почукване на вратата го откъсна от заниманието му.

— Вие ли сте, Сара?

— Да, господине. Ще заповядате ли на вечеря?

— Не, няма да се прибирам тази нощ — ще спя в тъкачницата. Затова заключете вратата и кажете на господарката да си ляга.

След това Мур се върна.

— Виждам, че в семейството ви цари ред — одобрително отбеляза Малоун, докато, с лице, зачервено като въглените, над които се бе надвесил, усърдно обръщаше парчетата овнешко. — Не робувате на жените като клетия Суийтинг, един мъж — ох, как пръска тая мазнина, изгори ми ръката! — обречен да бъде под чехъл. А виж — ето, Мур, едно зачервено парче за вас, цялото в сос — в нашите домове петли ще пеят, когато се оженим.

— Не зная, никога не съм мислил за това. Ако пък кокошката е хубава и сговорчива, защо да не се чуе и нейният глас?

— Месото е опечено. Пуншът готов ли е?

— Ето една чаша, опитайте го. Когато Джо Скот се върне с хората си, и те ще пийнат по глътка, ако, разбира се, докарат становете непокътнати.

Малоун бе изпаднал в екзалтация от вечерята — смееше се гръмогласно на всичко, шегуваше се глупаво и сам си аплодираше, — накратко казано, стана досадно шумен. Домакинът му, за разлика от него, си остана тих както преди. Време е, читателю, да придобиеш някаква представа за външността на същия този домакин — ще се опитам да го скицирам така, както е седнал на масата.

На пръв поглед той би ти се сторил човек с доста странна външност — слаб, тъмнокос, с нездрав цвят на лицето. Има изражение на чужденец, а тъмната му коса пада на кичури върху челото. Вероятно посвещава много малко време на тоалета си, защото иначе би проявил повече вкус в тази област. Навярно не съзнава, че притежава изящни черти, че длетото на природата е изсякло лицето му, дарявайки го с някаква южняшка симетрия, чистота и правилност; а и самият наблюдател осъзнава този дар едва след по-внимателен оглед, тъй като тревожното изражение върху изпития лик на този човек нарушава представата за красота с внушението за някаква тревожност. Очите му са големи, сериозни и сиви. Изразът им е решителен и замислен, по-скоро търсещ, отколкото спокоен, по-скоро вглъбен, отколкото откликващ. Когато устните му се разделят в усмивка, изражението му става приятно, макар и тогава да не е открито и приветливо — вече се чувствува влиянието на известен успокоителен чар, предполагащ навярно една внимателна, дори блага натура, предполагащ чувства, които са подходящи за семеен живот: търпение, въздържаност, може би вярност. Той е все още млад, на не повече от тридесет години, висок, със стройна фигура. Говорът му смущава — има чуждестранен акцент, който въпреки съзнателната небрежност в произношението и дикцията дразни британското и особено йоркширското ухо.

Всъщност мистър Мур бе наполовина британец, а едва ли можеше да се каже дори и това. Майка му бе чужденка, а той бе роден и до една определена възраст възпитан в чужбина. По природа със смесен произход, навярно и отношението му към доста неща имаше смесен характер — като например патриотизма. Съвсем допустимо е, че му е било трудно да се приобщи към партии, секти, дори области и обичаи. Твърде е възможно да е развил склонност към уединяване и странене от обществата, в които съдбата временно го е отвеждала и да е счел за най-мъдро да изключи от интересите на Робърт Жерар Мур филантропския подход към интересите на общността, от които гореспоменатата личност се намираше на значителна дистанция. Търговията бе потомственото призвание на мистър Мур. Фамилията Жерар от Антверпен е създавала търговци в продължение на два века. Имало е време, когато са били богати, но са ги сполетели несигурността и превратностите на търговията. Несполучливи сделки постепенно разклатили силата на техния кредит. Домът им се крепял върху прогнили основи в продължение на дванадесет години. Най-накрая, под ударите на Френската революция, той се сгромолясал напълно. Фалитът засегнал и английската фирма на Мур в Йоркшир, тясно свързана с търговската къща в Антверпен. Един от нейните партньори, жител на Антверпен и именуващ се Робърт Мур, се оженил за Хортенз Жерар с надеждата, че съпругата му ще наследи дела на баща си, Константин Жерар. Ала тя наследила, както вече видяхме, само бащиния си дял в дълговете на фирмата. Говореше се, че тези дългове, макар да били своевременно отложени по силата на споразумение с кредиторите, на свой ред наследил и синът на Робърт, като си поставил за цел да ги погаси един ден и да възстанови отново западналата търговска къща на Жерар и Мур, и то така, че тя да стане най-малкото равна по величие на своята предшественица. Дори се предполагаше, че той приема отминалите събития твърде присърце; ако детските години, прекарани до една покрусена майка, под заплахата на идващото зло, а юношеството, съсипано от безмилостно връхлетялата буря, можеха да сложат отпечатък върху съзнанието на един човек, то едва ли отпечатъкът в това съзнание щеше да искри с блясъка на злато.

Но макар Мур да не хранеше мечти за едно такова величаво възраждане не бе по силите му да вложи солидни средства за неговото постигане и той бе принуден да се задоволява с далеч по-дребни неща. Когато дойде в Йоркшир, той, чиито предшественици са притежавали складове в това пристанище и фабрики в онзи град, имали са къщи в Лондон и имения в провинцията, счете, че единствената открита за него възможност бе да наеме тъкачница в едно отдалечено кътче на една отдалечена околия, да се засели в къщурката близо до тъкачницата и да добави към владенията си — като пасище на коня си и място, където да разполага рамките за опъване на платното — няколко акра стръмна и неравна земя, опасваща клисурата, през която шумеше водата на потока, използуван от тъкачницата. Всичко това бе наел срещу доста висок наем (времената бяха трудни и всичко бе скъпо) от попечителите на имението Фийлдхед, по него време притежание на малолетна собственица.

От началото на тази история бяха изминали вече две години, откакто Робърт Мур се бе заселил на това място. През тези две години той бе успял да докаже, че е обзет от желание за действие. Занемарената къщурка се превърна в спретнато и подредено с вкус жилище. Част от необработения парцел стана градина, за която той се грижеше с особено, по-точно фламандско усърдие и старание. Що се отнася до тъкачницата, която се помещаваше в една стара постройка и бе оборудвана със стари машини, чиито добри години отдавна бяха отминали, то още от самото начало Мур изрази неодобрението си от подреждането и начина на работа. Целта му бе да извърши радикални промени, които доведе дотам, докъдето позволи ограниченият му капитал. Недостатъчният капитал — пречка за неговия напредък — връзваше ръцете и измъчваше душата му. Мур непрестанно искаше да върви напред. Тази дума „напред“ бе и неговият девиз, но бедността сковаваше действията му. Понякога, когато юздите бяха силно опънати (образно казано), на устата му се появяваше пяна.

При подобно състояние на неговите чувства не можеше да се очаква, че ще помисли за това дали напредъкът му е в ущърб на други. Не бе роден тук, а и заселил се отскоро по тия места, не отдаваше голямо значение на случаите, когато новите изобретения изместваха старите работници. Никога не си задаваше въпроса къде намираха препитание онези, на които вече не плащаше надници. По това свое безразличие той приличаше на хиляди като него, към които гладуващото беднячество на Йоркшир явно предявяваше по-голяма взискателност.

Годините, за които пиша, представляват един доста мрачен период от британската история, като това важи най-вече за историята на северните провинции. По него време войната бе в разгара си и в нея бе въвлечена цяла Европа. Англия, ако не изтощена, бе вече уморена от дългата борба — половината от населението й бе накрая на силите си и желаеше мир на всяка цена. Честта ма нацията се бе превърнала в празна дума без никакво покритие в очите на мнозина, защото погледите им бяха помрачени от глад, а за парче месо те биха продали и най-скъпото си.

Извънредните разпоредби, предизвикани от декретите на Наполеон от Милано и Берлин^[4], чиято цел бе да попречат на неутралните сили да търгуват с Франция, засегнаха интересите на Америка и по този начин лишиха йоркширската вълненотекстилна търговия от главния и пазар и я доведоха до ръба на пропастта. По-дребните чуждестранни пазари бяха заситени и не искаха повече стока. Бразилия, Португалия и Сицилия бяха претъпкани с платове за две години напред. По време на тази криза производителите на текстил от севера внедриха нови машини, които неколкократно намалиха нуждата от работна ръка, изхвърляйки по този начин на улицата хиляди, като ги лишиха от всякакъв законен начин за осигуряване на препитание. Последва лоша реколта. Бедствието достигна своя връх. Изчерпаното търпение подаде с охота ръка на размирния дух — започнаха да се долавят гърчовете на някакво морално земетресение, което се надигаше под хълмовете на северните графства. Но както често става в подобни случаи, никой не обръщаше сериозно внимание на това. Когато избухваше бунт за храна в някой промишлен център, когато някоя даракчийница биваше опожарена или пък нападнеха дома на някой индустриалец и улиците се изпълваха със запокитени мебели, а хората се спасяваха с бяг, тогава се вземаха или не се вземаха мерки от местните власти. Залавяха някакъв организатор или по-често му предоставяха възможност да не бъде заловен, отделяха на случилото се няколко реда във вестниците и нещата спираха дотук. Що се отнася до страдалците, чийто единствен капитал бе трудът и които бяха лишени от правото да го упражняват, които не можеха да получат работа, следователно не можеха да получат надници, а това означаваше, че не можеха да получат и хляб — те биваха оставяни да страдат. Навярно бе невъзможно да се избегне това — не можеше да се спре напредъкът на изобретателската мисъл, да се навреди на науката, като се пречи на подобренията. Войната не можеше да бъде спряна, не можеше да се намери и някакво ефикасно облекчение. Помощ не идеше отникъде, затова безработните носеха кръста си — ядяха горчивия хляб и пиеха водата на своята мъка.

Нещастието ражда омраза. Тези страдащи люде мразеха машините, защото мислеха, че те им отнемат хляба. Мразеха сградите, където се помещаваха тези машини. Мразеха собствениците на тези сгради. В енорията на Брайърфийлд, към която сме насочили вниманието си в момента, тъкачницата в клисурата бе обект на най-голяма ненавист; Жерар Мур, в облика си на половин чужденец и страстен радетел на прогреса, бе най-ненавижданата личност. Навярно да бъде мразен допадаше на темперамента на Мур, особено когато той смяташе, че това, за което е мразен, е нещо правилно и целесъобразно. И така, обзет от войнствен дух, тази нощ той седеше в кантората си и очакваше фургоните със становете. Пристигането на Малоун, както и неговата компания съвсем не му се нравеха — би предпочел да бъде сам, защото обичаше да потъва в тиха, мрачна и тревожна самота. Стигаше му компанията на мускета, а пълноводният поток в дола би му припявал непрестанно с глас, тъй благозвучен за неговото ухо.

В продължение на десет минути фабрикантът наблюдаваше с най-странно изражение на лицето си как ирландският курат спокойно се наслаждава на пунша, когато изведнъж нещо се промени във втренчения поглед на сивите му очи, сякаш някаква друга гледка се изпречи между него и Малоун. Мур вдигна ръка.

— Шшт! — каза той на френски, когато чашата на Малоун издрънча.

Заслуша се за момент, сетне се надигна, сложи си шапката и излезе навън.

Нощта беше тиха, тъмна и неподвижна, а водата на потока се блъскаше в камъните с пълна сила. В тишината шумът и приличаше на истински потоп. Слухът на Мур обаче долови някакъв друг шум — много далечен, но все пак отчетлив — неравен и откъслечен шум; накратко казано, шум от тежки колела, скърцащи по каменист път. Той се върна в кантората и запали един фенер, с който прекоси двора на тъкачницата и отиде да отвори портата. Големите фургони се приближаваха — чуваше се как тежките копита на товарните коне шляпаха в калта. Мур извика:

— Хей, Джо Скот! Всичко наред ли е?

Вероятно Джо Скот все още се намираше на твърде голямо разстояние, за да може да чуе въпроса. Отговор не последва.

— Всичко наред ли е? — попита Мур още веднъж, когато слоноподобната муцуна на водача на впряга почти докосна лицето му.

Някой скочи на пътя от предната кола и един глас извика:

— Така, така, дяволе, всичко е наред! Хубавичко ги наредихме!

Чуха се стъпки от бягащи нозе. Изоставените фургони спряха на място.

— Джо Скот!

Джо Скот не се обади никакъв.

— Мъргатройд! Пигхилс! Сайкс!

Никакъв отговор. Мистър Мур вдигна фенера си и погледна в колите — в тях нямаше нито хора, нито машини. Бяха празни и изоставени.

Мур обичаше машините. Бе рискувал последния си капитал за покупката на становете и резачките, които бе очаквал тази нощ. Важни за него сделки зависеха от резултата, който трябваше да постигне с тези машини — но къде бяха те?

Думите „хубавичко ги наредихме“ отново отекнаха в ушите му. Какво се бе случило? На светлината на фенера, който той държеше, се видя как чертите на лицето му се изопнаха в странна усмивка — усмивката на човек с решителен дух, който е стигнал до някакъв критичен момент в живота си, когато този решителен дух трябва да изпита силата си, когато трябва да се напрегне и да издържи, или да се скърши. При все това Мур остана спокоен и дори неподвижен, тъй като в този миг не знаеше какво да продума или направи. Постави фенера на земята и застана със скръстени ръце, забил замислен поглед в земята.

Нетърпеливото потропване на един от конете го накара да вдигне нагоре очи. Той зърна проблясването на нещо бяло, прикрепено към част от сбруята. На светлината на фенера това се оказа сгъната бележка. Отвън нямаше адрес, а вътре пишеше: „За диавола от тъкачницата в клисурата.“

Няма да предаваме останалата част със съответния й правопис, който бе твърде особен, а ще я преведем на разбираем език. Там пишеше:

„Твоите дяволски машини са разбити на парченца на бърдото Стилброу, а хората ти са в канавката край пътя с вързани ръце и крака. Приеми това като предупреждение от хора гладуващи, тъй както гладуват жените и децата им, при които те ще се завърнат след това дело. Ако докараш нови машини или пък смяташ да продължаваш както досега, отново ще чуеш за нас. Внимавай!“

— Ще чуя за вас? Да, ще чуя, но и вие ще чуете за мен. При това доста добре. Още сега ще поговоря с вас на бърдото Стилброу.

След като прекара фургоните през портата, той се завтече към къщата. Отвори вратата и бързо, но с тих глас каза няколко думи на двете жени, които се втурнаха да го посрещнат в коридора. След като успокои видимата тревога на едната от тях с кратък разказ за случилото се, той каза на другата:

— Сара, идете до тъкачницата, ето ви ключа, и ударете камбаната с всичка сила. Вземете след това още един фенер и ми помогнете да осветим пред сградата.

След това той се върна при конете си, разпрегна ги, нахрани ги и ги отведе, без да губи нито минутка в конюшнята, при това много грижливо, като от време на време спираше за малко, за да се ослуша за камбаната. Тя ечеше с неравномерен, но силен и тревожен звън — забързаните и неспокойни удари бяха по-настойчиви от обикновено, очевидно отмервани от неопитна ръка. В тази тиха нощ, през този необичаен час, камбанният звън се чуваше доста надалеч — посетителите на „Червената къща“ се стреснаха от ударите й. И като заявиха, че „в тъкачницата става нещо нередно“, грабнаха фенери и се втурнаха вкупом натам. Тъкмо бяха нахлули в двора с фенерите си, когато се чу тропот коне и дребен човек с широкопола шапка на свещеник яхнал с изправено тяло едно рунтаво жребче, влезе в двора, следван от адютант, възседнал по-голям кон.

Междувременно, след като отведе в конюшнята товарните животни, мистър Мур оседла своя кон и с помощта на прислужницата Сара освети тъкачницата си, чиято широка и дълга фасада блесна цялата, хвърляйки в двора достатъчно светлина, така че да бъде премахната всякаква опасност от възможно объркване, предизвикано от тъмнината. Чуваше се вече доста осезаема врява от гласове. Мистър Малоун най-сетне се измъкна от кантората, като предварително си бе дал труд да потопи главата си в каменната делва с вода и това негово действие, заедно с внезапната тревога, почти му бе възвърнало способността да владее ума си — нещо, от което пуншът частично го бе лишил. Той стоеше с шапка, килната на тила, стиснал тоягата си в дясната ръка, като отговаряше напосоки на въпросите на новопристигналата група от странноприемницата „Червената къща“. Появи се и мистър Мур, който веднага бе посрещнат от притежателя на широкополата шапка и рунтавото жребче.

— Е, Мур, защо сме ви? Подозирах, че ще имате нужда от нас тази нощ, от мен и моя хетман (той потупа шията на жребчето), от Том и неговия кавалерийски кон. Когато чух камбаната на тъкачницата ви, не можех да остана равнодушен и затова оставих Боултби да довърши вечерята си сам. Но къде е противникът? Не виждам нито маски, нито нацапани със сажди лица, а и прозорците са още цели. Имало ли е нападение, или още го чакате?

— О, съвсем не! Нито е имало, нито пък очаквам подобно нещо — хладно отвърна Мур. — Наредих да бият камбаната, защото искам двама-трима съседи да останат тук, в тъкачницата, докато с още няколко души отскочим до бърдото Стилброу.

— До бърдото! Какво ще нравите там? Ще посрещнете фургоните?

— Фургоните се прибраха преди един час.

— Тогава всичко е наред. Какво повече ви е нужно?

— Те пристигнаха празни, а Джо Скот и другарите му са оставени на бърдото, както и становете. Прочетете тия драсканици.

Мистър Хелстоун пое и разгледа документа, чието съдържание вече бе предадено.

— Хм! Не сте първият, с когото постъпват така. Обаче клетите хора в канавката жадуват незабавно избавление — нощта е твърде влажна за подобно легло. Аз и Том ще дойдем с вас, а Малоун ще остане тук и ще бди за тъкачницата — но какво става с него? Очите му ще изскочат от орбитите си.

— Досега яде печено овнешко.

— Августейши Питър, внимавайте! Не яжте повече овнешко тази нощ. Оставяме ви тук за комендант — достоен пост!

— Никой ли няма да остане с мен?

— Толкова, колкото си изберете от тия хора тук. Чеда мои, колцина от вас ще останат тук и колцина ще последват мен и мистър Мур по пътя към Стилброу, където няколко души са попаднали на засада?

Само трима доброволци се съгласиха да тръгнат — другите предпочетоха да останат. Когато мистър Мур се качваше на коня си, пасторът тихо го попита дали е сложил печеното овнешко под ключ, за да не може августейшият Питър да го докопа. Фабрикантът кимна утвърдително и спасителната група потегли.