Шарлот Бронте
Шърли (22)

Глава XXII
Два живота

Мур показа само половината от дееспособността и решителността си при защитата на тъкачницата. Другата половина (която наистина бе страховита) се прояви при неуморимото и безпощадно усърдие, с което преследваше водачите на бунта. Тълпата, обикновените участници — от тях той не се интересуваше. Може би някакво вродено чувство за справедливост му подсказваше, че хора, които са били подведени от измама и подтиквани от сурови лишения, не представляват подходящ обект за отмъщение и че онзи, който прояви насилие над някоя наведена глава, е по-скоро палач, а не съдия. Във всеки случай, макар и да познаваше мнозина от участниците в бунта, понеже ги бе видял на разсъмване, през последните часове на нападението, той ги оставяше да го подминават на улицата, без да показва, че ги е забелязал, и без да отправя заплахи към тях.

Но Мур не знаеше кои бяха водачите. Те не бяха от този край, а пратеници от големите градове. Повечето от тях не принадлежаха към работниците, а бяха предимно „утайки“, хора без пари, вечно затънали в дългове и често пъти под влияние на алкохола — хора, които нямаха какво да загубят, но и се нуждаеха от много, най-вече от възпитание, пари и чистота. Мур преследваше такива личности подобно на хрътка и изпитваше задоволство от това занимание — допадаше му вълнението, свързано с този лов и той го предпочиташе пред тъкачеството.

Вероятно конят му ненавиждаше подобни моменти, защото тогава бе язден често и безпощадно. Във времена като тези Мур почти живееше по пътищата и свежият въздух действуваше толкова добре на дробовете му, колкото и разпаленото преследване — на настроението му: той ги предпочиташе пред парата в помещението за боядисване. Съдиите в околността сигурно го ненавиждаха. Те бяха мудни и плашливи, а Мур обичаше да ги раздвижва и в същото време да ги сплашва. Обичаше да ги принуждава да проявяват един особен страх, който едновременно скършваше решимостта им и ги лишаваше от способността да действуват — това чисто и просто бе страхът от покушение. Всъщност това беше същият страх, който доскоро сковаваше всеки производител и всеки по-влиятелен мъж от околността. Само Хелстоун не искаше и да знае за него. На стария смелчага бе много добре известно, че може да бъде застрелян; той съзнаваше този риск, но за него подобна смърт не криеше никакъв ужас — сам би я посочил, ако можеше да избира.

Мур също съзнаваше опасността за себе си и резултатът от това бе едно неутолимо презрение, насочено натам, откъдето можеше да се очаква тази опасност. Съзнанието, че преследва убийците, пришпорваше още повече смелия му характер. Що се отнася до страха, Мур бе прекалено горд, прекалено суров, прекалено безчувствен, за да изпитва страх. Много често яздеше в късни часове по бърдото, осветявано от луната или потънало в мрак, обзет от много по-възвишени чувства и изпълнен с повече свежи сили, отколкото когато бе заобиколен от сигурност и бездействие в кантората си. Водачите бяха четирима. В разстояние на две седмици двама бяха заловени близо до Стилброу, а преследването на другите двама трябваше да продължи. Предполагаше се, че се крият някъде около Бърмингам.

Междувременно Мур не бе забравил разрушената си тъкачница — на ремонта й той гледаше като на лека задача, защото бе необходим само трудът на дърводелци и стъклари. Бунтовниците не бяха успели да се промъкнат вътре и неговите мрачни метални приятели — машините — бяха останали невредими.

А дали по време на тези напрегнати дни, докато строгото правосъдие и деловите работи отнемаха енергията и занимаваха мислите му, от време на време той успяваше да намери някой миг, да положи известно усилие, за да поддържа пламъка на някой по-нежен огън от онзи, които тлееше в храма на Немезида^[1]? Това бе трудно да се каже. Мур рядко наминаваше към Фийлдхед, а когато ходеше там, посещенията му бяха кратки.

Ако се отбиваше в дома на пастора то бе, за да поговори с мистър Хелстоун в кабинета му, и никога не правеше изключение от това правило. А междувременно годината бе изпълнена с тревожни събития — войната продължаваше да бушува с предишната сила и ураганът и все още вилнееше из Европа. Нямаше ни най-малка надежда за по-слънчеви дни, никаква пролука сред „облаците от праха и дима на битките“, никакви капки роса за изсъхналото маслинено клонче; не стихваше и аленият дъжд, който подхранваше лавровото дърво на гибелния и прославен бог на войната Междувременно Разрухата бе пратила своите копачи и миньори да вършат делото си под нозете на Мур. Независимо дали вървеше, или яздеше, дали само прекрачваше прага на кантората си, или пък препускаше по навъсения Ръшедж, той долавяше глухия тътен на земята и чувствуваше как тя трепери под него.

Докато за Мур лятото преминаваше по този начин, какво ставаше с Шърли и Каролайн? Нека първо да посетим наследницата. Как изглежда тя? Като някоя девойка, измъчвана от любов, бледа и тъгуваща по своя равнодушен възлюбен? Дали прекарва целия ден превита над някое занимание, което я е приковало към стола? Или пък е вечно с книга в ръка или бродерия в скута си, с очи, сведени към тях, със застинали на устните думи и натежало от мисли мълчание?

Съвсем не. Шърли се чувствува отлично. Ако не я напуснала тъжната й унесеност, това се отнася още по-малко за безгрижната й усмивка. Нейният стар и мрачен дом грее от приветливото й присъствие — вътрешната галерия и ниските стаи, чиито врати извеждат към нея ехтят от звънкия й глас; полуосветеното преддверие с единствения си прозорец радостно се вслушва в честото шумолене на копринената рокля, чиято, собственица се шмугва от стая в стая, ту понесла цветя към салона, боядисан с варварския цвят на разцъфнала праскова, ту устремена към трапезарията, за да отвори прозорците към градината, през които да влезе ароматът на резеда и диви рози, ту грабнала саксии с цветя от стълбището, за да ги изнесе на слънце пред отворената порта.

От време на време тя се захваща с ръкоделие, но по някаква зла орисия на нея не й е писано да прекара повече и от пет минути с игла в ръка. Още не сложила напръстника, невдянала иглата и вече някаква внезапна мисъл я тегли към горния етаж. Може би отива да потърси някакъв стар игленик с украса от слонова кост, за който току-що си е спомнила, или пък някоя още по-стара кутийка с капак от порцелан — неща, от които тя няма никаква нужда, но в този момент в този момент и се струват крайно необходими; а може би се е запътила да оправи косата си или пък да сложи в ред някое чекмедже, припомнила си, че го е видяла сутринта в необичаен безпорядък; или може би иска само да хвърли поглед през някой прозорец и да се полюбува на някоя гледка — на църквата в Брайърфийлд и дома на пастора, кацнали живописно сред короните на дърветата. Едва върнала се на мястото си и взела в ръце парчето батиста или полуизбродираната панама, когато откъм портата долитат смелото дращене и приглушеното скимтене на Тартар и тя трябва да изтича да му отвори. Денят е горещ и той е запъхтян. Шърли трябва да го проводи до кухнята и да се увери със собствените си очи, че купичката му с вода ще бъде напълнена. През кухненската врата се вижда дворът, цял залян от слънце и бликащ от живот, населен от пуйки с техните малки, пауни с паунчетата си, токачки с бели пръски и цяло пъстрило от гълъби, чисто бели, с виолетови шии, със синьо оперение или светлокафяви багри — спектакъл, на който Шърли трудно може да устои! Тя изтичва до килера за някоя кифла и застава на прага на вратата, като сипе трохи пред себе си. Наоколо й се тълпят нейните нетърпеливи, охранени и щастливи пернати васали. Джон е край конюшнята — с него трябва да се разменят няколко думи, а същевременно да се хвърли един поглед и на кобилата. Шърли все още я потупва и гали, когато се прибират кравите, за да бъдат издоени — това е нещо важно. Тя трябва да остане, за да ги огледа всички. Може да има някои теленца, някои агънца (вероятно и близнаци), чиито майки да ги отблъскват. Джон трябва да им представи мис Кийлдар, която пък ще си достави удоволствието да ги нахрани със собствената си ръка под наставленията на внимателния си управител. Междувременно Джон изразява известно съмнение относно грижите, полагани за някои пасища и островчета трева посред бърдото, и тогава се налага господарката му да грабне лятната си сламена шапка и да го придружи отвъд оградата покрай плета, за да чуе схващанията по целия този селскостопански въпрос на самото място и със споменатите пасища и островчета пред очите си. И ето че яркият следобед неусетно се е стопил в часовете на меката вечер и Шърли се връща малко позакъсняла за чай, а след чая тя никога не се занимава с ръкоделие.

След чая Шърли чете, а упоритостта и при това занимание е толкова голяма, колкото нежеланието й да нашива. Нейният кабинет е килимът, а столът й — една малка табуретка или може би само черджето в нозете на мисис Прайър. На това място тя е учила уроците си като дете, а старите навици при нея са много силни. Светлокафявото тяло на Тартар, което наподобява туловището на лъв, винаги е изтегнато до нея. Черната му муцуна е положена върху предните лапи, които са прави, силни и добре оформени като крайниците на някой алпийски вълк. Едната от ръцете на господарката му обикновено почива върху четинестата глава на любимия слуга — ако я отдръпне само за миг, той започва недоволно да ръмжи. Вниманието на Шърли изцяло е насочено към книгата. Тя не повдига поглед, не помръдва и не проговаря, освен ако не се налага да отвърне почтително, но кратко на мисис Прайър, която от време на време отправя по някоя неодобрителна забележка към нея.

— Мила моя, по-добре не допускайте това голямо куче до себе си — може да повреди края на роклята ви.

— Това е само муселин — утре ще облека някоя чиста рокля.

— Мила моя, бих искала да придобиете навика да четете на маса.

— Ще опитам, госпожо, по друг път. Толкова е удобно човек да прави тъй, както е свикнал.

— Мила моя, бих искала да ви помоля да оставите тази книга — ще уморите очите си на слабата светлина на огъня.

— Не госпожо, съвсем не е така — моите очи никога не се уморяват.

Най-сетне един блед лъч пада върху страниците откъм прозореца — луната е изгряла. Шърли затваря томчето, става и прекосява стаята. Книгата сигурно е била хубава, защото сърцето и е стоплено, освежено и изпълнено с радост, а съзнанието и е развълнувано и в него се редуват различни картини. Притихналата стая, чистото пространство пред камината, прозорецът, който гледа към нощното небе и разкрива неговата „прелестна кралица“ — новата луна, блеснала в своето великолепие, чието присъствие е достатъчно за Шърли, за да й се стори, че земята е рай, а животът — поема. В младите й вени се е разляла кротка, дълбока и вродена радост, естествена и спокойна, недосегаема и неспособна да бъде отнета от човешко същество, тъй като не е дело на човешко същество — тя е чист дар от бога за неговото творение, дар от природата за нейното дете. Тази радост я кара да се чувствува като някой добър дух. Бликаща от живот, затичала се по потънали в зеленина стъпала, по хълмове от щастие, целите грейнали в зелена премяна, тя почти се е изкачила до мястото, откъдето ангелите поглеждат надолу към съновидеца от Ветил, и оттам очите й търсят, а душата й се изпълва с онази картина на живота, видян такъв, какъвто и се иска да бъде. Не, не какъвто й се иска — тя няма време за желания. Мимолетното великолепие се разпростира, шеметно и искрящо, и умножава прелестите си много по-бързо, отколкото Мисълта е в състояние да обхване всичките му съчетания, по-бързо, отколкото Желанието може да произнесе своите копнежи. Шърли не продумва нищо по време на своя унес — тя е съвсем безмълвна. Но ако в подобен момент мисис Прайър й заговори, тя тихо напуска стаята и поема нагоре по стълбището към потъналата в сумрак вътрешна галерия.

Ако Шърли не бе едно лениво, безразсъдно и невежо същество, в подобни моменти тя би посегнала към перото. Или поне докато споменът за тези мигове бе все още жив в душата й, би сграбчила това видение, за да го увековечи и да го предостави на другите. Ако у нея имаше малко повече собственическа страст, малко повече желание да притежава, тя би взела някой голям лист хартия и би написала ясно с чудатия си, но четлив почерк историята, която й е била разказана, песента, която и е била изпята, и по този начин сътвореното от нея би останало в нейно владение. Но тя е тъй ленива, тъй безразсъдна и невежа, че не съзнава колко чудни са мечтите й и колко неповторими — чувствата й; не съзнава, никога не е съзнавала и ще си отиде от този свят, без да е осъзнала истинската стойност на онзи извор, чието свежо ромолене поддържа сърцето й младо.

Шърли се отнася безгрижно към живота — този факт лесно може да се прочете в очите й. А когато е в добро настроение, нима погледът й не е изпълнен с нежна леност, тъй както пламти от гняв в краткотрайните и мигове на ярост? Природата и цяла е отразена в нейния поглед — когато е спокойна, в големите й сиви очи могат да се прочетат леност, доволство, добро настроение и нежност, ала само някой да я разяри — тогава гневен лъч пронизва росата на взора й и в него веднага лумват пламъци.

Още преди края на юли мис Кийлдар и Каролайн вероятно отдавна щяха да са предприели онова пътешествие на север, което бяха запланували, но точно тогава имението бе нападнато — една малка весела армия атакува и обсади Шърли в замъка й и я принуди да капитулира безусловно. Един чичо, една леля и две братовчедки от южната част на Англия — мистър, мисис и двете мис Симпсън от Симпсън Гроув — се струпаха на главата й в цялото си великолепие. Законите на гостоприемството я задължиха да се предаде и това тя направи толкова лесно, че предизвика изненада у Каролайн, която я познаваше като човек на решителните и незабавни действия, особено когато си бе наумила да удържи победа на всяка цена. Мис Хелстоун дори я попита как е могла да се подчини с такава готовност, на което нейната приятелка отвърна, че старите й чувства все още я държали в плен — тя бе прекарала две години от детството си в Симпсън Гроув.

А как намираше роднините си?

Нямала почти нищо общо с тях — бе отговорът. Наистина малкият Хари Симпсън, единственият син в семейството, доста се различавал от сестрите си и тя била твърде привързана към него преди, но поне за сега той нямало да дойде във Фийлдхед.

През следващото неделно утро на скамейката, отредена за Фийлдхед в брайърфийлдската църква, се появи един превзет, издокаран и трудно свъртащ се на мястото си възрастен господин, който на всеки три минути нагласяше очилата си и сменяше позата си, а до него бе седнала търпелива възрастна дама със спокойно изражение, облечена в кафява атлазена рокля, както и две безупречни млади госпожици в безупречно облекло и с безупречно поведение. В това обкръжение Шърли се чувствуваше като черен лебед или може би като бяла врана и имаше много нещастен вид. След като я настанихме в добро общество, можем да я оставим за малко, за да се погрижим за мис Хелстоун.

Разделена от мис Кийлдар за известно време, тъй като нямаше възможност да я види поради обсадата на Шърли от изисканите й роднини, и страняща от Фийлдхед заради оживлението, което новодошлите бяха предизвикали в околността, Каролайн отново бе закрепостена в сивия дом на чичо си. Беше й останала само утринната разходка по отдалечени пътеки, продължителната следобедна самота в тихата стая, която слънчевите лъчи напускаха още по обед, или в градинската беседка, където, макар и тъжно, те блестяха по надвисналите над решетката зърна на червеното френско грозде, по листенцата на виещите се сред него рози и проврели се през тях, танцуваха върху Каролайн, която в бялата си лятна рокля седеше неподвижно като статуя. Там тя четеше стари книги, взети от библиотеката на чичо й. Книгите на латински и гръцки не докосваше, а библиотечната сбирка от не толкова сериозна литература се побираше главно на една лавица, която бе принадлежала на леля й Мери. Тя се състоеше от няколко възстари женски списания, които преди години бяха извършили морско пътешествие заедно със собственицата си, бяха преживели морска буря и страниците им бяха изпръскани със солена вода; няколко безумни методистки списания, изпълнени с чудеса и видения, със свръхестествени предупреждения, злокобни сънища и неистов фанатизъм; също толкова безумните „Писма на мисис Елизабет Роу от мъртвите до живите“ и няколко произведения от английската класика. Това бяха повехналите цветове, от които Каролайн бе събирала мед като дете и които сега й се струваха блудкави. За разнообразие, а също и за да свърши нещо полезно, тя често взимаше игла и конец — шиеше дрехи за бедните в изпълнение на добрите заръки на мис Ейнли. Понякога, когато усещаше и виждаше как сълзите й започват бавно да капят върху ръкоделието, тя си задаваше въпроса как тази удивителна жена, която бе скроила и тропосала дрехата успяваше да запази уравновесеността и спокойствието си в своята самота.

„Никога не съм виждала мис Ейнли обзета от униние или скръб — мислеше си тя, — макар че домът и е една замряла, потънала в сумрак къщурка, а тя не притежава никаква светла надежда или близък приятел на този свят. Спомням си обаче как веднъж ми каза, че е приучила мислите си да се насочват към небето! Призна, че на този свят за нея е имало много малко радост и така е било винаги — затова очаква, струва ми се, блаженството на отвъдния свят. Така е и с монахините — с техните тесни килии, железните им лампи, с расата, опнати като покров, и тесните им като ковчег легла. Тя често казва, че не се бои от смъртта и не се ужасява от гроба. Като нея е бил и свети Симеон Стълник^[2], издигнат страховито на своя самотен стълб сред пустинята, като нея е и монахът индус, излегнат върху ложето си от железни остриета. Тези двамата са се опълчили срещу природата и това е преобърнало естествените им възприятия за приятно и неприятно, като ги е приближило повече до смъртта, отколкото до живота. Аз все още се страхувам от смъртта, но предполагам, че е така, защото съм млада — клетата мис Ейнли би се държала по-здраво за живота, ако той й предлагаше повече радости. Едва ли бог ни е създал и ни е отредил да живеем с едничката цел винаги да се стремим към смъртта. Дълбоко съм убедена, че сме предназначени да ценим живота и да му се наслаждаваме, докато сме живи. Човешкото битие не е сътворено, за да бъде онова безсмислено, празно, бледо и отегчително нещо, в което то се е превърнало за мнозина, а сега се превръща и за мен…

Никой — продължи тя, — никой не може да бъде обвиняван, разбирам това, за сегашното състояние на нещата. Не мога и да кажа, колкото и да си блъскам главата, как то може да се подобри. Ала чувствувам, че нещо не е наред. Смятам, че самотните жени трябва да имат повече занимания, трябва да им се предоставят по-добри възможности да вършат интересни и полезни неща, отколкото сега. Когато си мисля това, съм далеч от намерението да предизвикам бог с думите си и смятам, че нито съм нетърпелива, нито проявявам безбожие или светотатство. Всъщност утехата ми е, че бог чува много въздишки и се отнася със състрадание към мъката, за която хората остават глухи или я посрещат с намръщено презрение, породено от безсилието им. Казвам безсилие, защото съм забелязала, че обществото обикновено забранява дори споменаването на болките, които не е в състояние да излекува, като наказанието за евентуално непокорство е неговото презрение — а това презрение е само едно привидно прикритие на уродливото му безсилие. Хората не обичат да им се напомня за злините, които те не са в състояние или не желаят да поправят — подобно напомняне, което им налага мисълта за собствената им слабост или още по-безполезната мисъл за задължението да извършат някое неприятно за тях благодеяние, само нарушава спокойствието и разклаща самодоволността им. Старите моми, подобно на бездомните и безработни бедняци, нямат право да търсят място за себе си или работа на този свят — такова търсене тревожи доволните и богатите, както и родителите. Погледнете всички тези многобройни семейства с момичета в околността — Армитидж, Бъртуисъл, Сайкс. Всеки от братята на тези девойки се занимава с нещо и си има професия. Те имат с какво да залисват ръцете и умовете си, докато сестрите им нямат никакво занимание на този свят, освен къщната работа и шиенето, никакво удоволствие, освен безполезното ходене на гости и никаква надежда за нещо по-добро в бъдещия им живот. Това безжизнено състояние на нещата се отразява зле на здравето им — те никога не се чувствуват добре, а умовете и мислите им се свиват в черупката на една невероятна ограниченост. Голямото желание и единствената цел на всяка от тях е да се омъжи, но повечето никога няма да постигнат това — ще си отидат от този свят така, както живеят сега. Те плетат мрежи, кроят планове и се обличат красиво, за да си осигурят съпрузи. Мъжете ги взимат на подбив — не ги искат и им се присмиват. Казват — чувала съм ги много пъти да изричат тези думи с подигравателен смях, — че пазарът за невести бил препълнен. Бащите говорят същото и се ядосват на дъщерите си, когато забележат хитруванията им — тогава им заповядват да си стоят у дома. А какво очакват от тях да правят у дома си? Ако попитате, отговорът ще бъде — да шият и да готвят. От тях се очаква да правят, това и само това, с усмивка, редовно и безропотно през целия си живот, сякаш не притежават заложби или способности за нещо друго — схващане, което си струва да се поддържа толкова, колкото и това, че бащите не притежават други способности, освен да ядат сготвеното от дъщерите им и да носят дрехите, ушити от тях. Могат ли мъжете да живеят по този начин? Няма ли да се отегчат? А когато отегчението им не намери облекчение, а срещне само укори и при най-малката си проява, няма ли то да се превърне след време в полуда? Лукреция^[3], предяща до среднощ със своите прислужници, «добродетелната жена»^[4] на Соломон често пъти се споменават като примери, към които «слабият пол» (както се изразяват мъжете) трябвало да се стреми. Не зная. Осмелявам се да заявя, че Лукреция е била много достойна личност, твърде подобна на братовчедка ми Хортенз Мур, но пък е държала прислужниците прекалено до късно. Не бих искала да съм някоя от тях. Стига да можеше, Хортенз би накарала мен и Сара да работим по този начин, а това никоя от нас не би могла да понесе. А пък «добродетелната жена» е вършела цялата си къщна работа посред нощ. Тя се е «оправяла със закуската» (както казва мисис Сайкс) преди един часа сутринта. Само че е имала много повече задължения, отколкото да преде и да поднася ястия — била е производител, тъкала е покривки и ги е продавала; била е селскостопанска труженица — купувала е земя и е насаждала лозя. Тази жена е била истински управител, била е това, което възрастните жени тук наричат «умница». Общо взето, аз я харесвам много повече от Лукреция и смятам, че нито мистър Армитидж, нито пък мистър Сайкс биха могли да й се опрат в търговията — при това тя ми е по-симпатична. «Здравина и хубост е нейното облекло; сърцето на мъжа й е уверено в нея; с мъдрост отваря устата си и кротка поука е на езика й. Стават децата и я облажват — мъжът, и той я хвали.»^[5] Царю на Израил! Твоята съвършена жена наистина, е един съвършен идеал! Но дали днес ни възпитават така, че да приличаме на нея? Мъже на Йоркшир! Нима вашите дъщери могат да се издигнат до тази царствена висота? В състояние ли са те да я достигнат? Вие можете ли да им помогнете да го направят? Можете ли да им осигурите поле за изява, където способностите им да се проявят и развият? Мъже на Англия! Погледнете клетите си дъщери! Колко много от тях линеят пред очите ви и вехнат от туберкулоза. Или, което е още по-лошо, превръщат се в унили стари моми — завистливи, язвителни и злочести, защото животът за тях е пустиня. Или пък, което е вече най-лошото, са принудени да полагат усилия със съвсем не толкова скромно кокетство и унизително лукавство, за да се доберат посредством брака до онова положение и значимост, които са отказани на неомъжените. Бащи! Не можете ли да промените тези неща? Навярно не отведнъж, но обмислете добре този въпрос, когато сте изправени пред него, приемете го като тема, за която си заслужава да се помисли — не я отхвърляйте с лека ръка или с обида, която не подобава на мъжкото ви достойнство. Бихте искали да се гордеете с дъщерите си, да не ви се налага да се червите заради тях — създайте им тогава някакъв интерес или ги насочете към някакво занимание, което да ги издигне над флирта, над кроежите и гибелните клюки. Оставите ли дъщерите си с ограничен и окован във вериги ум, те ще продължат да ви тормозят и да ви създават грижи, а понякога и да ви покриват с позор; дайте простор на мисълта, разширете кръгозора им и ги научете на труд и те ще се превърнат в най-жизнерадостните ви компаньони, когато сте в добро здраве, в най-грижовните милосърдни сестри, когато сте болни, и в най-верните ви опори, когато остареете.“