Шарлот Бронте
Шърли (26)

Глава XXVI
Стари тетрадки

По времето, когато компанията от Фийлдхед се завърна в Брайърфийлд, Каролайн вече се чувствуваше вече почти добре. Мис Кийлдар, която бе научила по пощата за възстановяването на приятелката си, едва изтърпя да измине час от пристигането й у дома до първото и посещение в къщата на пастора.

Ситен, но силен дъжд мокреше късните цветя и пожълтелите есенни храсти, когато се чу отварянето на градинската порта и добре познатата фигура на Шърли премина покрай прозореца. Още със самото си влизане тя изрази чувствата си по своя особен начин. Когато бе дълбоко развълнувана от силен страх или радост, не бе словоохотлива. Много рядко силните чувства можеха да развържат прекалено езика й и дори очите й не се предаваха — някой прикрит и колеблив поглед бе всичко, което те бяха готови да пожертвуват. Шърли прегърна Каролайн, погледна я веднъж, целуна я и каза:

— Вие сте по-добре.

И само минутка след това:

— Виждам, че сега сте вън от опасност, но се пазете. Дано божията милост закриля здравето ви от други такива удари!

После Шърли започна да разказва за пътешествието. По време на оживения разказ погледът й все се насочваше към Каролайн — в неговата светлина можеше да се прочете дълбока загриженост, известна тревога и учудване.

„Тя може да е по-добре — казваше той, — но колко е слаба все още! Каква голяма опасност е преживяла!“

Изведнъж погледът и попадна на мисис Прайър и цяла я прониза.

— А кога моята гувернантка ще се завърне при мен? — попита тя.

— Мога ли да й кажа всичко? — обърна се Каролайн към майка си.

След като с жест и бе дадено разрешение, Шърли бе осведомена накратко за събитията, случили се в нейно отсъствие.

— Много добре — бе хладният коментар — Много добре! Но за мен това не е някаква новост.

— Нима сте знаели?

— Отдавна се бях досетила за цялата работа. Чувала съм нещо за живота на мисис Прайър — не от нея самата нея, а от други. Бях запозната и с най-малките подробности от житейския път и характера на мистър Джеймс Хелстоун — за това ми бе достатъчен един следобед — прекаран с мис Ман. Освен това мисис Йорк постоянно го споменава като пример за назидание — тя си служи с името му като с червен фенер, който трябва да плаши и разубеждава младите девойки от мисълта за женитба. Смятах, че би трябвало да се отнеса малко скептично към достоверността на портрета, излязъл изпод подобни пръсти — и двете дами изпитват някакво мрачно удоволствие от това да излагат на показ мрачната страна на живота, — и затова потърсих мнението на мистър Йорк по този въпрос, а той ми каза следното: „Шърли, ако искате да узнаете нещо за този Джеймс Хелстоун, мога само да ви кажа, че той бе истински тигър самец. Беше красив, безпътен, мекушав, коварен, вежлив, жесток… Не плачете, Кари, няма да говорим повече за това.“

— Не плача, Шърли. А и да плача, няма значение, продължавайте — няма да сте вярна приятелка, ако криете истината от мен. Не мога да понасям това лицемерно прикриване и изопачаване на истината.

— За щастие е вече казах всичко, което имах да казвам, с изключение на това, че сам чичо ви потвърди думите на мистър Йорк, защото и той ненавижда лъжата, а освен това е враг на всички тези увъртания, които са по-подли и от нея.

— Но баща ми вече не е сред живите — защо не го оставят на мира?

— Трябва да го оставят, както ще направим и ние. Поплачете си, Кари, така ще ви олекне — не е добре човек да възпира собствените си сълзи. Освен това с удоволствие споделям мисълта, която в този момент виждам изразена в погледа на майка ви, докато тя ви наблюдава — че всяка сълза измива един грях. Плачете — сълзите ви са изпълнени с благодат, от която са лишени реките на Дамаск. Като водите на река Йордан, те лекуват паметта от проказа^[1]. Госпожо — продължи Шърли, като се обърна към мисис Прайър — нима си мислехте, че като имах възможността да ви наблюдавам всеки ден — вас и дъщеря ви, — да виждам удивителното сходство в много черти, да забелязвам, моля за извинение вашите неудържими чувства в присъствието и още повече в отсъствието на детето ви, повтарям: нима си мислехте, че няма да достигна до определени изводи? Изводите са налице и те са абсолютно верни. Започвам да се мисля за изключително умна.

— И не сте ми казали нищо? — попита Каролайн, която скоро успя да овладее чувствата си.

— Нищо. Нямах никакво основание да кажа каквото и да е по този въпрос — това не бе моя работа и аз се въздържах да го превърна в такава.

— Досетили сте се за такава дълбока тайна, без дори да намекнете за това?

— Нима е толкова трудно?

— Не е във ваш стил.

— Откъде знаете?

— Не бих казала, че сте въздържана. По-скоро сте склонна да разговаряте доста прямо и откровено.

— Може и да съм разговорчива, но зная кога да спра. Когато излагам на показ богатството си, мога и да скрия няколко скъпоценни камъка — някой необикновен и гравиран диамант, който не е за продан, един амулет, на чийто тайнствен блясък дори и аз самата рядко си позволявам да се наслаждавам. Довиждане.

Това сякаш накара Каролайн да види характера на Шърли в нова светлина. Не след дълго тази възможност отново й бе предоставена.

Тя още не бе събрала достатъчно сили, за да понесе някаква промяна в обстановката, вълнението от нечие ново присъствие, когато мис Кийлдар започна ежедневно да я увещава да посети Фийлдхед. Не бе известно дали Шърли вече не се бе отегчила от почитаемите си родственици — поне не споменаваше нищо по този въпрос. Но тъй като настояваше толкова упорито Каролайн да й гостува, това навеждаше на мисълта, че едно допълнение към тази многоуважавана компания би било само добре дошло.

Семейство Симпсън бяха религиозни хора и естествено, приеха племенницата на пастора много почтително. Мистър Симпсън се оказа човек с безупречна порядъчност, притеснителен характер, богобоязливи принципи и светски възгледи. Съпругата му бе много добра жена — търпелива, мила и благовъзпитана. Възпитанието и се опираше на една доста ограничена система от възгледи или по-точно казано, бяха хранили тази дама само с оскъдното меню на предразсъдъците — просто с шепа горчиви билки: това бяха няколко предпочитания, киснати дотогава, докато естественият им аромат ги бе напуснал, и сготвени без никакви подправки, както и няколко възхитителни схващания, скрити под коравото прегоряло тесто на фанатизма и трудносмилаеми за стомаха. Самата мисис Симпсън бе прекалено хрисима, за да се опълчи срещу тази диета или пък да протегне ръка за още някоя трохичка.

Дъщерите можеха да служат за пример на своя пол. Бяха високи и всяка от тях притежаваше по един римски нос и безупречно образование. Вършеха всичко добре. Историята и нравоучителните книги бяха облагородили умовете им. По отношение на принципите и схващанията им не би могло да се желае нещо повече. Трудно бе да се открият някъде другаде две по-добре обмислени и пресметнати съществувания, светоусещания, поведения и навици. Двете владееха наизуст определен кодекс от закони за езика и обноските, присъщи на школуваните млади дами, и самите те никога не се отклоняваха от неговите любопитни дребни параграфи, а отклоненията на околните предизвикваха у тях потаен и споделен шепнешком ужас. Нещастието, това ужасно проклятие, не им бе непознато — бяха открили това чудовищно нещо в онази черта, която другите наричат Оригиналност. Незабавно съзираха признаците на това зло и където и да се натъкнеха на следите му — било в някой поглед, слово или действие, по страниците на някоя книга със свеж и жив стил или пък в изразите на нечия интересна, необикновена, изчистена и изразителна реч, — те потръпваха и се отдръпваха в ужас: над главите им надвисваше опасност, гибелта похлопваше на вратата. Какво бе това странно нещо? Щом е непонятно, сигурно е нещо лошо. Следователно трябва да бъде осъдено и оковано във вериги.

Хенри Симпсън, единственият син и най-млад член на семейството, бе на петнадесет години. Обикновено той не се отделяше от възпитателя си, а когато го напускаше търсеше компанията на братовчедка си Шърли. Момчето се отличаваше от сестрите си — бе дребно, хромо и бледо; в големите му очи имаше някакъв безжизнен блясък — обикновено погледът му бе малко замъглен, но притежаваше способността да се възпламенява: имаше моменти, когато не само блестеше, но дори пламтеше. Някое скрито чувство бе в състояние да налее страните му с цвят и да придаде решителност на затруднените му движения. Майка му го обичаше. Тя считаше, че странностите му са признак на някакво предопределение. Приемаше, че той не е като другите деца, и смяташе, че е сред числото на избраните (един нов Самуил) и богопомазан по рождение: синът й трябваше да стане свещеник^[2]. Мистър Симпсън и дъщерите му не разбираха момчето и затова почти не се занимаваха с него. Шърли го бе превърнала в свой любимец, а той бе приел Шърли като другарка в игрите.

В този домашен кръг — или по-скоро извън него — живееше възпитателят като някакво чуждо тяло.

Да, Луис Мур бе чуждото тяло в дома на семейство Симпсън — свързан с тях и въпреки това отделен, винаги присъствуващ и винаги на разстояние. Всеки от членовете на това образцово семейство се отнасяше към него с подобаваща почит. Бащата проявяваше строга любезност, която понякога дразнеше; майката, по природа с блага душа, бе внимателна, но официална; дъщерите виждаха в него просто една абстракция, а не жив човек. Ако се съди по държането им, възпитателят на брат им за тях не бе от плът и кръв. Те бяха образовани, образован бе и той — но не за тях. Те притежаваха умения, той също имаше известни дарби, които обаче оставаха скрити за техните възприятия. И най-вдъхновената рисунка, излязла изпод пръстите му, за тях представляваше само къс бяла хартия; и най-оригиналната забележка, отронила се от устните му не достигаше до ушите им. Нищо не бе в състояние да надмине благоприличието на тяхното собствено поведение.

По-добре би било да кажа, че нищо не можеше да се равнява с него. Спомням си един факт, който извънредно много удави Каролайн Хелстоун — тя установи, че, братовчед и няма нито един приятел във Фийлдхед, че и за мис Кийлдар той е просто обикновен учител и в много малка степен мъж и човек, както и за двете достопочтени мис Симпсън.

Какво се бе случило с добросърдечната Шърли, та бе толкова безразлична към незавидното положение на едно същество, което живееше тъй изолирано под нейния покрив? Тя не беше високомерна към него, но просто никога не го забелязваше, не му обръщаше никакво внимание. Независимо дали Луис бе наблизо, или отсъствуваше, дали разговаряше, или мълчеше, Шърли рядко забелязваше дори това, че той съществува.

Що се отнася до самия Луис Мур, той имаше вид на човек, привикнал с подобен начин на живот и решил да го понася за известно време. Мислите му сякаш бяха зазидани вътре в него и не надаваха глас от своя затвор. Той никога не се смееше, усмихваше се рядко и не се оплакваше. Задълженията си изпълняваше съвестно. Ученикът му го обичаше. Луис Мур не искаше нищо повече от останалия свят, освен вежливост. Дори изглеждаше, че не би и приел нищо повече, поне в този дом, защото, когато братовчедка му Каролайн плахо отправи към него негласно предложение за приятелство, той не я окуражи. Започна по-скоро да я отбягва, отколкото да търси компанията й. Изпитваше топли чувства само към още едно живо същество в къщата, освен към ученика си и това бе грубиянинът Тартар. Последният, винаги навъсен и опърничав с останалите, разви у себе си необикновено пристрастие към него — едно толкова изразено пристрастие, че понякога, когато Мур бе повикван и столовата и влизаше там, за да заеме мястото си на масата, без да бъде удостоен с ни най-малко внимание. Тартар се надигаше от леговището си до нозете на Шърли и се отправеше към мълчаливия учител. Веднъж — само веднъж — тя забеляза предателството. Тогава протегна бялата си ръка и с ласкав глас се опита да примами питомеца си обратно. Тартар се огледа и след известно умилкване и няколко въздишки — нещо съвсем типично за поведението му — все пак не се отзова на поканата й, а съвсем хладнокръвно се настани на задните си лапи до Луис Мур. Този господин притегли черната му муцуна върху коляното си и след като го потупа, почти незабележимо се усмихна на себе си.

През същата тази вечер някой по-бдителен наблюдател би забелязал, че след като Тартар поднови верността си към Шърли и отново се излегна близо до табуретката й, дръзкият възпитател успя само с една дума и жест да го примами обратно. Щом дочу думата, кучето наостри уши, а при жеста то се изправи и се запъти към Мур с любовно наведена глава, за да получи очакваната милувка. След като Тартар бе погален, многозначителната усмивка отново пробягна по кроткото лице на възпитателя.

 

— Шърли — каза Каролайн един ден, докато седяха сами в летния павилион, — знаехте ли, че братовчед ми Луис е възпитател в семейството на чичо ви, преди те да дойдат тук?

Шърли не отговори веднага, както имаше навик да прави, но най-сетне каза:

— Да, разбира се. Знаех го отпреди.

— Така си и мислех. Бях уверена, че това ви е известно.

— Е, и? Какво от това?

— Учудвам се, че никога не сте ми го споменавали.

— А защо това трябва да ви учудва?

— Просто е странно. Невъзможно ми е да намеря обяснение. Вие говорите много, говорите толкова свободно. Как е станало така, че никога не сте споменавали за това?

— Ами защото просто никога не съм споменавала, ето ви обяснението — засмя се Шърли.

— Странно същество сте вие! — отбеляза приятелката й. — Мислех си, че ви познавам добре, но разбирам, че съм се заблуждавала. Мълчахте като гроб за мисис Прайър, а ето че има и друга тайна. Но защо го превърнахте в тайна — на това мога да си отговоря.

— Не съм го превръщала в тайна, тъй като не съм имала причина за това. Ако ме бяхте попитали кой е възпитателят на Хенри, щях да ви кажа. А освен това си мислех, че знаете.

— Но има и други неща, които ме озадачават в случая. Клетият Луис не ви е по вкуса — защо? Може би подобно положение на зависимост ви се струва унизително? Желаете ли братът на Робърт да заема по-висок пост?

— Братът на Робърт, как ли не! — последва възклицание, произнесено с тон, в който се долавяше нещо като презрение.

И с жест на горделиво нетърпение Шърли откъсна една роза от клона, който надничаше през отворения прозорец.

— Да — повтори Каролайн с тиха твърдост, — братът на Робърт. Защото той наистина е брат на Жерар Мур, макар природата да не го е дарила с тъй привлекателна външност или толкова горд вид. Но кръвта му е също толкова благородна и той е точно толкова джентълмен, колкото ако бе свободен.

— Мъдрата ми, смирена и набожна Каролайн! — иронично възкликна Шърли. — Хора и ангели, чуйте я! Не бива да презираме обикновената външност, нито пък мъчителните, макар и почтени професии, нали така? Погледнете обекта на вашата възхвала, ето го там, в градината — продължи тя, като посочи през една пролука сред надвисналите пълзящи растения. През тази пролука се виждаше Луис Мур, който бавно се приближаваше по пътеката.

— Той не е грозен, Шърли — с умолителен глас каза Каролайн, — не е и грубиян. Тъжен е, умът му е заключен в мълчание. Но аз мисля, че е интелигентен. Освен това можете да бъдете сигурна, че ако той не притежаваше нещо достойно за уважение, мистър Хол никога нямаше да търси компанията му, както прави сега.

Шърли се засмя веднъж, после още веднъж и всеки път в смеха и отекваха нотки на някакъв сарказъм.

— Е добре — каза тя. — Щом този човек е приятел на Сирил Хол и брат на Робърт Мур, ще трябва поне да го понасяме, нали, Кари? Мислите, че е интелигентен, така ли? Значи не е пълен идиот, а? Притежавал нещо достойно за уважение, тоест не е някой абсолютен негодник. Добре! Приемам начина, по който го обрисувахте, и за да ви докажа, че е така, ще го заговоря, ако се запъти насам.

Луис Мур приближи към летния павилион и без да подозира, че в него има някой, приседна на стъпалата отпред. Тартар, който вече се бе превърнал в постоянен негов придружител, го бе последвал и сега се бе излегнал върху нозете му.

— Е, момчето ми — каза Луис, като подръпваше светлокафявото му ухо или по-скоро обезобразения остатък от този орган, късан и дъвкан в стотици битки. — Есенното слънце ни огрява така приятно, както огрява красивите и богатите. Тази градина не ни принадлежи, но това не ни пречи да се наслаждаваме на зеленината и уханието й, нали?

Той замълча, като продължи да гали Тартар, който до такава степен се бе разтопил от обич, че чак лигите му бяха потекли. Сред дърветата наоколо се понесе едва доловимо шумолене и нещо политна надолу с лекотата на листа — това бяха малки птички, които накацаха по тревата на безопасно разстояние и заподскачаха, сякаш очакваха нещо.

— Значи малките кафяви пакостници си спомнят, че им дадох да си хапнат онзи ден — поднови монолога си Луис. — Искат още бисквити, но днес забравих да им запазя някое парче. Душички дребни, не съм ви донесъл ни троха.

Той пъхна ръка в джоба си и я извади празна.

— Една лесно поправима небрежност — прошепна подслушващата мис Кийлдар.

Тя извади от чантичката си парче кейк — в нея винаги имаше по нещо за малките пиленца, за патетата или врабчетата. Натроши го и като се наведе над рамото на Луис, постави трохите в ръката му.

— Ето — каза тя, — има провидение за непредвидливите.

— Този септемврийски следобед е много приятен — отбеляза Луис Мур, който, без да прояви ни най-малко смущение, спокойно пръсна трохите по моравата.

— Дори и за вас?

— Не по-лош за мен, отколкото, за която и да е кралска особа.

— Обзема ви някакво сурово, отшелническо тържество, когато се наслаждавате на природата, на неодушевените предмети и представителите на животинския свят.

— Отшелническо, но не сурово. Когато съм с животните аз съм син на Адам, потомък на онзи, комуто бе дадена власт над „всички живи твари, които се движат по земята“. Вашето куче ме обича и ме следва. Когато влизам в двора, гълъбите от гълъбарника ви се трупат около нозете ми. Кобилата ви в конюшнята ме познава толкова добре, колкото и вас, а ми се подчинява дори още по-добре.

— И розите ми ухаят пленително за вас, а дърветата ми ви поднасят сенките си.

— И никаква прищявка — продължи Луис — не може да ми отнеме тези удоволствия, те са мои.

Той подмина заедно с Тартар, който го последва, сякаш воден от дълга и обичта си, а Шърли остана изправена върху стъпалото на летния павилион. Каролайн зърна лицето й, докато тя гледаше след нелюбезния възпитател — то бе пребледняло, сякаш вътре в нея кръвта изтичаше от ранената й гордост.

— Виждате ли — отбеляза Каролайн с извинителен тон, — неговите чувства са толкова често наранявани, че това го кара да бъде неприветлив.

— Виждате ли — гневно отвърна Шърли, — той е тема, по която вие и аз винаги ще се караме, ако я обсъждаме често. Затова я забравете веднъж завинаги.

„Предполагам, че се е държал така неведнъж — помисли си Каролайн, — и това е причината Шърли да не допуска никаква близост помежду им. И все пак се учудвам, че тя не взема под внимание характера му и обстоятелствата. Учудва ме още и това, че не и се нравят неговата скромност, мъжественост и естествена искреност. Не помня да съм виждала Шърли толкова неучтива и раздразнителна.“

 

Устните сведения на двама от приятелите на Каролайн за характера на братовчед й засилиха благоприятното и мнение за него. Уилям Фарън, чийто дом Луис Мур бе посетил в компанията на мистър Хол, го обяви за „истински джентълмен“ — нямало друг като него в Брайърфийлд и той, Уилям, бил готов да направи всичко за него. „Нали видях как децата го харесаха, а жена ми го одобри начаса — този човек още щом влезе в някоя къща, и дечурлигата веднага се натрупват около него, сякаш дребосъците разбират по-добре от възрастните що за стока са хората.“

В отговор на въпроса на мис Хелстоун какво е мнението му за Луис Мур, мистър Хол отвърна без колебание, че това бил най-добрият човек, когото бил срещал, откакто бил напуснал Кеймбридж.

— Но той е толкова затворен — възпротиви се Каролайн.

— Затворен! Та той е най-добрият компаньон в света! От думите му блика необикновен, кротък и оригинален хумор. Нито един излет досега не ми е доставял по-голямо удоволствие от онзи, който направихме с него до езерата. Умствените дарби и схващанията му толкова превъзхождат тези на околните, че за всеки е полезно да изпита влиянието им. А що се отнася до характера и природата му, мога да заявя, че са прекрасни.

— Във Фийлдхед той изглежда доста затворен в себе си и, струва ми се, си е спечелил славата на мизантроп.

— О! Мисля, че там той не е на мястото си. Просто положението му е малко неестествено. Семейство Симпсън са хора достойни за уважение, но едва ли могат да го разберат. Те отдават прекалено голямо значение на благоприличието и общоприетите норми, които са съвсем чужди на Луис.

— Струва ми се, че той не допада особено на мис Кийлдар.

— Тя не го познава, тя просто не го познава. Иначе притежава достатъчно разум, за да отдаде заслуженото на достойнствата му.

„Възможно е да не го познава“ — помисли си Каролайн и с това предположение се опита да си обясни необяснимото поведение на Шърли.

Но подобно елементарно разрешение на загадката не издържа дълго време — скоро Каролайн бе принудена да се откаже от него и предубедеността на мис Кийлдар към Луис Мур остана без обяснение.

Един ден тя се озова в учебната стая заедно с Хенри Симпсън, който бързо я бе спечелил с дружелюбното си и приветливо отношение. Момчето майстореше нещо — недъгът му го бе накарал да се привърже към по-заседнали занимания. Хенри бе започнал да рови из писалището на учителя си за парче восък или корда, които му бяха необходими за работата. Мур отсъствуваше в този момент. После се оказа, че мистър Хол го бе поканил на една по-дълга разходка. Хенри не успя веднага да намери каквото му беше необходимо и започна да претърсва чекмедже след чекмедже. Най-сетне, след като отвори едно вътрешно чекмедже, вместо на кълбо корда или пък на бучка пчелен восък той попадна на един неголям вързоп от малки тетрадки с пъстри корици, привързани с ширит. Хенри им хвърли един поглед.

— Какви боклуци държи мистър Мур в писалището си! — каза той. — Надявам се, че моите тетрадки за упражнения няма да бъдат пазени така грижливо.

— Какво е това?

— Стари тетрадки.

Момчето подхвърли пакета към Каролайн. Отвън той изглеждаше толкова грижливо направен, че разпаленото й любопитство я подтикна да го разгледа и отвътре.

— Ако наистина са само стари тетрадки, предполагам, че мога да ги отворя?

— О, да, разбира се. Писалището на мистър Мур е наполовина мое, защото той ми позволява да държа всякакви неща в него — аз ви разрешавам.

Оказа се, че тетрадките съдържат съчинения на френски език, написани с особен, но стегнат почерк, който бе изключително ясен и четлив. Почеркът бе познат. Каролайн почти не се нуждаеше от името, изписано в края на всяко съчинение, за да отгатне чии бяха тези тетрадки. При все това то я изненада: Шърли Кийлдар, Симпсън Гроув, след това названието на едно южно графство и дата отпреди четири години.

Тя завърза отново пакета и го подържа в ръка, погълната от мислите си. Изпитваше чувството, че с неговото отваряне бе престъпила нечие доверие.

— На Шърли са, нали виждате — безгрижно подхвърли Хенри.

— Вие ли ги дадохте на мистър Мур? Предполагам, че ги е писала с мисис Прайър, нали?

— Писала ги е в моята учебна стая в Симпсън Гроув, когато живееше там с нас. Мистър Мур я учеше на френски — това е родният му език.

— Зная… Беше ли тя добра ученичка, Хенри?

— Беше едно немирно и вечно усмихнато същество, но въпреки това бе приятно да си в една стая с нея — тогава времето, определено за уроци, никога не течеше бавно. Шърли възприемаше бързо — и досега не съм разбрал как го правеше. Френският за нея бе от лесен по-лесен и тя го говореше не по-лошо и също толкова бързо, колкото и самият мистър Мур.

— Беше ли послушна? Създаваше ли някакви трудности?

— В известен смисъл създаваше доста трудности — беше истинска лудетина, но аз я харесвах. Луд съм по Шърли.

— Луд сте по Шърли! Вие сте един малък глупчо! Не съзнавате какво казвате.

— Луд съм по нея! Тя е светлината на моите очи. Така казах снощи на мистър Мур.

— Той би ви се скарал, че говорите с преувеличения.

— Но не го направи. Не е от тези, които постоянно ти се карат, както правят гувернантките на момичетата. Четеше си и само се усмихна над книгата, като каза, че ако мис Кийлдар е само светлината на моите очи, значи не била онова, за което самият той я смятал. Каза още, че съм бил късоглед хлапак със замъглен поглед. Страхувам се, че аз съм просто един нещастник, мис Каролайн Хелстоун — знаете, че съм хром.

— Това няма никакво значение, Хенри — вие сте едно симпатично момче и ако господ не ви е дал здраве и сила, то той ви е дарил с прекрасна душа, отлично сърце и ум.

— Мен ще ме презират. Понякога си мисля, че вие двете с Шърли ме презирате.

— Чуйте какво ще ви кажа, Хенри. Аз не обичам ученици, изпитвам голям ужас от тях. В моите очи те са малки пакостници, които намират някакво неестествено удоволствие в това да убиват и измъчват птици, насекоми, котенца и всички създания, които са по-слаби от самите тях. Но вие сте толкова различен и затова сте ми симпатичен. Умен сте почти като един възрастен мъж (и дори много повече, бог ми е свидетел — промърмори тя на себе си, — отколкото доста други мъже). Книгите ви увличат и можете съвсем смислено да разговаряте за тях.

— Наистина обичам да чета — зная, че притежавам разум, зная, че притежавам и чувствителност.

В този момент влезе мис Кийлдар.

— Хенри — каза тя, — донесох ти обеда тук. Аз сама ще ти го приготвя.

Шърли постави на масата чаша прясно издоено мляко, чиния с нещо, което доста наподобяваше щавена кожа, и един прибор, който напомняше голяма вилица за обръщане на печени филийки.

— Какво правите вие двамата? — продължи тя. — Ровите из писалището на мистър Мур?

— Разглеждаме старите ви тетрадки — отвърна Каролайн.

— Моите стари тетрадки?

— С упражненията ви по френски. Погледнете! Сигурно са много ценни, щом ги пазят така грижливо.

Каролайн й показа пакета, а Шърли веднага го грабна.

— Не съм подозирала за съществуването на това — каза тя. — Мислех си, че всички те отдавна са изгорели в кухненската печка или пък са послужили за буклите на прислужницата в Симпсън Гроув. Защо си ги запазил, Хенри?

— Това не е мое дело — и през ум не ми е минавало, че старите тетрадки могат да имат някаква стойност. Мистър Мур ги е сложил във вътрешното чекмедже на писалището си — сигурно просто ги е забравил там.

— Точно така, сигурно ги е забравил — отвърна като ехо Шърли. — Вижте колко красиво са написани — самодоволно отбеляза тя.

— Каква лудетина бяхте в онези дни, Шърли! Помня ви толкова добре — едно слабичко и крехко създание, което можех да вдигам от пода, макар да беше толкова високо. Виждам ви с дългите, безбройни къдрици по раменете и разкошния колан. В самото начало успяхте да съживите мистър Мур, но май скоро след това го натъжихте.

Шърли прелистваше ситно изписаните страници, без да продума. След малко отбеляза:

— Това бе написано през един зимен следобед. Представлява описание на снежен пейзаж.

— Спомням си — каза Хенри, — че когато го прочете, мистър Мур извика: „Voila le francais gagne!“^[3] Тогава той каза, че било добре написано. След това вие го накарахте да нарисува описания от вас пейзаж.

— Значи не си забравил, Хал?

— Разбира се, че не. Него ден се караха на всички ни, че не сме слезли за чай, когато ни повикаха. Спомням си как моят възпитател бе седнал пред статива си, а отзад вие със свещ в ръка го наблюдавахте как рисува заснежената скала, бора, полегналата под него сърна и полумесеца, надвиснал над тях.

— Къде са рисунките му, Хенри? Добре би било Каролайн да ги види.

— В папката му, но на нея има катинарче, а ключът е у него.

— Помоли го за ключа, когато дойде.

— По-добре вие го помолете, Шърли. Сега страните от него — забелязвам, че вече се отнасяте към него с гордостта на господарка.

— Вие сте цяла загадка, Шърли — пошепна в ухото й Каролайн. — С всеки изминал ден правя такива странни открития — аз, която си въобразявах, че се ползувам с доверието ви! Потайно същество! Дори това момче ви порицава.

— Виж какво, Хари, изглежда, съм забравила „доброто старо време“ — каза мис Кийлдар в отговор на младия Симпсън, без да обърне внимание на Каролайн.

— Не бива така. Не заслужавате да бъдете утринната звезда на един мъж, ако паметта ви е толкова къса.

— Утринната звезда на един мъж — как ли не! А под „мъж“ разбираш собственото си многоуважавано „аз“, нали? А сега хайде, моля ти се, изпий си млякото, докато е топло.

Сакатото момче се надигна и закуцука към камината, край която бе оставило патерицата си.

— Милото ми куцо момче! — прошепна Шърли с най-нежния си глас, докато му помагаше.

— А кого обичате повече — мен или мистър Сам Уин, Шърли? — попита момчето, докато тя го настаняваше в едно кресло.

— О, Хари! Сам Уин ме отвращава. Ти си моят любимец.

— Ами мен или мистър Малоун?

— Отново теб, хиляди пъти теб.

— Но все пак те са големи мъже, високи по метър и осемдесет и с бакенбарди.

— Затова пък ти, Хенри, докато си жив, никога не ще бъдеш нещо повече от един куц човек с дребна фигура и блед лик.

— Да, зная.

— Не бива да си тъжен. Нима не съм ти разказвала често кой е бил също толкова блед, дребен и страдащ като теб и при все това силен като гигант и храбър като лъв?

— Адмирал Хорейшо?

— Да, адмирал Хорейшо, виконт Нелсън и херцог на Бронти^[4] — величав по сърце като титан, храбър и героичен като света и епохата на рицарството, предводител на мощта на Англия, командувал силата й над дълбините и мятал гръмотевиците й над водната шир.

— Велик човек, ала аз не съм така войнствен, Шърли. А умът ми е тъй разтревожен, изгарям ден и нощ, и ми е трудно да кажа за какво — вероятно за да бъда, да върша нещо, да страдам.

— Хари, теб те тормози умът ти, който е по-силен и по-възрастен от тялото ти. Той е пленник, окован от физиката ти. Но той тепърва ще извоюва избавлението си. Учи внимателно — изучавай не само книгите, но и света. Ти обичаш природата — обичай я без страх. Бъди търпелив и изчаквай хода на времето. Ти няма да станеш войник или мореплавател, Хенри, но ако живееш, ще станеш — чуй предсказанието ми, — ще станеш писател, може би поет.

— Писател! Това е лъч, това е лъч светлина за мен! Ще стана, ще стана! Ще напиша книга, за да мога да я посветя на вас!

— Ще я напишеш, за да излееш душата си в нея. Но, господи! Какво приказвам? Неща, които, струва ми се, не съм в състояние да проумея или да осъществя. Хенри, ето препечената ти овесена пита — храни се и живей!

— На драго сърце! — подвикна в този момент един глас откъм отворения прозорец. — Познат ми е този аромат на хляб. Мис Кийлдар, мога ли да вляза и да го опитам?

— Мистър Хол (защото това бе мистър Хол, а с него бе и Луис Мур, завърнали се от разходката си), в трапезарията е сервиран благоприличен обед, а около него са насядали благоприлични люде — можете да се присъедините към тяхното общество и да споделите залъка им. Но ако обикновените ви вкусове ви карат да предпочитате обикновени обноски, влезте и направете като нас.

— Обожавам това ухание и ще се оставя обонянието да ме подведе — отвърна мистър Хол, който влезе заедно с Луис Мур.

Погледът на последния попадна върху опустошеното му писалище.

— Разбойници! — извика той. — Хенри, заслужаваш пръчка.

— Заслужават я Шърли и Каролайн, защото те го направиха — бе отговорът, в който прозираше по-скоро желание за оправдание, отколкото вярност към истината.

— Предател и лъжесвидетел! — викнаха в един глас и двете девойки. — Ако изобщо сме докоснали нещо, постъпката ни е била продиктувана от духа на благородна любознателност.

— Точно тъй — каза Мур с една от редките си усмивки. — И какво успяхте да изровите, водени от вашия „дух на благородна любознателност“?

Той забеляза, че вътрешното чекмедже е отворено.

— Чекмеджето е празно. Кой е взел?…

— Ето! Ето! — побърза да каже Каролайн.

И тя постави обратно малкия пакет на мястото му. Мур затвори чекмеджето и го заключи с един малък ключ прикрепен към ланеца му. Той сложи в ред другите книжа, затвори всичко и седна, без да каже нищо повече.

— Мислех, че ще се карате много повече, сър — каза Хенри. — Госпожиците заслужават порицание.

— Оставям ги на собствената им съвест.

— Тя ги обвинява в престъпления, и то не само в такива, които са извършили, но и в такива, които са възнамерявали да извършат. Ако не бях тук, щяха да постъпят с папката ви така, както постъпиха и с бюрото ви, но аз им казах, че на папката има катинар.

— Ще обядвате ли с нас? — намеси се в този момент Шърли, като се обърна към Мур с явното намерение да промени темата.

— С удоволствие, ако ми позволите.

— Ще трябва да се ограничите с прясно издоено мляко и йоркширска овесена пита.

— Va — pour le lait frais!^[5] — каза Луис. — Но що се отнася до вашата овесена пита… — И той направи гримаса.

— Той не може да я яде — каза Хенри. — Мисли, че е като трици, замесени с вкисната мая.

— Добре тогава — като проява на особена милост ще му отпуснем малко препечен хляб, но да не разчита на нещо повече.

Домакинята дръпна звънеца и даде сдържаните си нареждания, които бяха незабавно изпълнени. Самата тя наля млякото и разпредели хляба сред непринудения кръг от хора, наредили се около огъня в стаята за занимания. След това пое поста на отговорник по препичането на филийките и като коленичи на пода с вилица в ръка, сръчно се зае с изпълнението на задълженията си. Мистър Хол, доволен от всяко нововъведение, което опростяваше правилата на някой общоприет ритуал, и привикнал към люспестата овесена пита като към манна небесна, изглеждаше в отлично настроение. Той говореше и се смееше весело — ту с Каролайн, която бе настанил до себе си, ту с Шърли или пък отново с Луис Мур. А Луис му отвръщаше по подобен начин — не се смееше много, но с най-тих глас изричаше извънредно остроумни неща. Сериозно произнесени изречения, белязани от неочаквани обрати и подправени със забавни остроти, се ронеха от устните му. Той се оказа, точно както го бе описал мистър Хол, отличен компаньон. Каролайн се удивляваше на чувството му за хумор, но още повече на пълното му самообладание. Никой от присъствуващите не бе в състояние да помрачи доброто му настроение с поведението си, никой не му изглеждаше скучен, не го смущаваше със сдържаността или хладното си настроение. И все пак почти в нозете му се намираше хладната и надменна мис Кийлдар, коленичила пред огъня.

Но Шърли вече не бе хладна и надменна — поне не в този момент. Тя може би не съзнаваше, че в позата й има нещо унизително, а ако го съзнаваше, тогава вероятно това положение й доставяше удоволствие. Гордостта й не бе наранена от обстоятелството, че компанията, пред която доброволно изпълняваше ролята на прислужница, включваше и възпитателя на братовчед й. Не се притесни от това, че когато връчваше на всеки хляб и масло, трябваше да предложи и на него. А Мур пое дажбата си от ръката й толкова спокойно, сякаш бе равен с нея.

— Доста сте се сгрели — каза той, когато тя задържа вилицата за известно време. — Позволете ми да ви отменя.

И Мур я пое от ръката й с мълчалив авторитет, на който тя безропотно се подчини — без да окаже съпротива или да му благодари.

— Бих желала да видя картините ви, Луис — каза Каролайн, докато разменяха мнения за великолепния обед. — А вие не искате ли, мистър Хол?

— Добре, но само за да ви доставя удоволствие. Защото, що се отнася до мен, тази страна на природата му не ме интересува. Наситих й се в Къмбърланд и Уестморланд. Колко пъти се мокрихме сред планините само защото той настояваше да си остане на сгъваемото столче, за да запечата върху хартията дъждовните облаци, стелещата се мъгла, игривите слънчеви лъчи и какво ли не още.

— Ето я папката — каза Хенри, като я поднесе с едната си ръка, а с другата се подпираше на патерицата.

Луис я пое, но все още си седеше тъй, сякаш желаеше някой друг да проговори. Изглежда, не искаше да я отвори, докато гордата Шърли не благоволеше да прояви някакъв интерес към предстоящата изложба.

— Кара ни да чакаме, за да изостри любопитството ни — каза тя.

— Може би вече знаете как да я отворите — каза Луис, като и подаваше ключа. — Нали веднъж развалихте катинарчето — опитайте сега отново.

Той й поднесе папката, тя я отвори и като си присвои цялото й съдържание, успя първа да види всяка рисунка. Шърли се наслаждаваше на удоволствието — ако, разбира се, смяташе това за удоволствие — мълчаливо, без никакъв коментар. Мур бе застанал зад стола й и надничаше през нейното рамо. А когато тя привърши, той стана от мястото си и започна да се разхожда из стаята, докато останалите още разглеждаха.

Чу се шум от приближаването на карета по алеята — откъм портата долетя звън и Шърли се стресна.

— Някой идва — каза тя. — Ще ме извикат оттатък. Видът ми е тъкмо за гости — половината сутрин събирахме плодове в градината с Хенри. О, сладка почивка под моята собствена лоза и моята собствена смокиня! Щастлива е съпругата робиня на индианския вожд, затова че няма задължения в гостната, а може спокойно да си седи и плете рогозки, да ниже мъниста и тихо и мирно да слага детенцето си да полегне в някое притихнало кътче на вигвама си. Ще избягам в западните прерии.

Луис Мур се засмя.

— За да се омъжите за някой Бял облак или Голям бик, а след това да се посветите на приятната задача да окопавате царевичната нива на господаря, докато той си пуши лулата или пие огнена вода.

Шърли тъкмо се готвеше да отговори, когато вратата на стаята се отвори и вътре влезе мистър Симпсън. Тази личност зяпна от изненада, когато съзря групата около огъня.

— Мислех, че сте сама, мис Кийлдар — каза той, а намирам тук цяла компания.

И съдейки по неговото възмутено и удивено изражение, ако не бе разпознал свещеника сред присъствуващите, той вероятно щеше да се впусне в съчинена на място гневна филипика за необикновеното поведение на племенницата си, ала почитта към расото го възпря.

— Просто исках да ви уведомя — хладно продължи той, — че семейството от имението Де Уолдън — мистър, мисис, двете мис и младият мистър Сам Уин — е в гостната.

След тези думи той се поклони и напусна.

— Семейството от имението Де Уолдън! Не мога да си представя нещо по-лошо — промърмори Шърли.

Тя остана да седи неподвижно, а върху лицето й бяха изписани леко опърничаво изражение и доста силно нежелание да се помръдне. Беше поруменяла от огъня. Вятърът на няколко пъти бе разрошвал тъмните й коси тази сутрин. Бе облечена в лека, елегантна и силно надиплена рокля от муселин. Шалът, който бе носила в градината, бе все още небрежно наметнат около раменете й. Ленива, своенравна, с живописно и особено красиво лице — такава бе тя в този миг, по-красива от обикновено, сякаш някакво вътрешно чувство, събудено кой знае как, бе накарало лика й да разцъфне с едно ново изражение.

— Шърли… Шърли, трябва да вървите — прошепна Каролайн.

— А защо, питам се.

Тя вдигна поглед и видя в огледалото над камината как мистър Хол и Луис Мур я наблюдаваха със сериозни изражения.

— Ако — каза тя с подкупваща усмивка, — ако мнозинството от компанията тук поддържа, че онези хора от Де Уолдън имат право на любезно отношение от моя страна, тогава ще се подчиня на задължението си. Нека тези, които считат, че трябва да отида, вдигнат ръце.

След като отново се взря в огледалото, тя видя отражението на единодушно взетото против нея решение.

— Трябва да отидете — каза мистър Хол — и да спазвате благоприличието. Имате много задължения към обществото. Не може да правите само това, което харесва на вас.

Луис Мур изрази съгласието си с едно тихо: „Точно така!“

Каролайн се приближи до нея, приглади разрошените и къдрици, придаде на облеклото и по-малко артистичен и по-приемлив в домашна обстановка вид и Шърли бе изведена от стаята, като все още протестираше и цупеше устни срещу присъдата си.

— Тя притежава някакъв особен чар — отбеляза мистър Хол, след като Шърли излезе. — А сега — добави той — трябва да тръгвам, защото Суийтинг замина да види майка с, а има две погребения.

— Хенри, вземете си книгите, време е за урок — каза Мур, като седна зад писалището си.

— Особен чар! — повтори възпитаникът, останал насаме с учителя си. — Истина е. Да не би да е някаква бяла вещица?

— За кого говорите, сър?

— За братовчедка ми Шърли.

— Стига неуместни въпроси. Учете, без да говорите.

Мистър Мур гледаше и говореше строго, дори сърдито. Хенри познаваше това негово настроение — то рядко обземаше възпитателя му, но когато това се случваше момчето се изпълваше със страхопочитание, затова му се подчини.