Шарлот Бронте
Шърли (15)

Глава XV
Мистър Дън напуска

На следния ден Шърли сподели с Каролайн задоволството си от добре преминалото малко тържество.

— Много обичам да каня на вечеря мъже — каза тя. — Забавно е да гледаш как те се наслаждават на едно добре приготвено меню. Що се отнася до нас, ние не отдаваме такова значение на отбраните вина и изкусно приготвените ястия. Мъжете обаче като че ли са запазили у себе си нещо от детската наивност по отношение на храната и на човек му е приятно да им доставя удоволствие. Имам предвид, разбира се, тези, които притежават подобаващото и благовъзпитано държане на нашите славни пастори. Понякога наблюдавам Мур и се опитвам да разбера как може да му се достави удоволствие — но той не е устроен тъй просто, по детски. Открили ли сте досега слабото му място, Каролайн? Вие го познавате по-добре от мен.

— Във всеки случай не е същото като на чичо ми и на доктор Боултби — отвърна Каролайн с усмивка.

Тя винаги изпитваше някакво свенливо удоволствие от това да следва водачеството на мис Кийлдар, когато ставаше дума за характера на братовчед й. Ако зависеше само от нея, никога не би се докоснала до тази тема. Но когато към нея биваше отправена покана, изкушението да говори за човека, за когото непрестанно мислеше, бе непреодолимо.

— Но всъщност — добави тя — не зная кое е то. Никога досега не съм наблюдавала Робърт, но неотдавна погледът ми бе смутен, когато разбрах, че самият той ме наблюдава.

— Точно това е! — възкликна Шърли. — Не можеш да отправиш поглед към него, без веднага да срещнеш блясъка на очите му. Винаги е нащрек и внимава да не ти даде предимство — дори и когато не те гледа, мислите му сякаш се вплитат в твоите собствени: следи думите и действията ти от самото им начало и спокойно обмисля мотивите ти. О! Познавам този вид характери или поне сродни на тях. Такъв характер е способен да ме раздразни неимоверно много.

Този въпрос бе пример за внезапните обрати в мисълта на Шърли. В началото те объркваха Каролайн, но сега вече се бе научила да ги посреща с хладнокръвието на малка квакерка.

— Да ви раздразни? И какво отношение ви дразни той?

— Виж ти кой идва! — изведнъж възкликна Шърли, като бързо скочи на крака и се втурна към прозореца. Идва нашето развлечение. Не съм ви разказала за едно мое изключително завоевание напоследък — на едно от онези празненства, на които никога не мога да ви убедя да ме придружите. Всичко стана без никакви усилим или намерения от моя страна, подобни неща са ми противни. Ето, звъни се. Но това е чудесно, те са двама. Никога ли не се впускат да ловуват сами? Единият от тях е за вас, Лина, можете да направите избора си — смятам, че постъпвам съвсем щедро. Чуйте само Тартар!

Черномуцунестото светлокафяво куче, което читателя успя да зърне в главата, в която неговата господарка бе представена за пръв път, бе изплезило език във вестибюла, и чието празно пространство силният лай отекваше страховито. Последва ръмжене, още по-страшно от лая, което прозвуча заплашително като буреносен тътен.

— Слушайте! — със смях на уста извика отново Шърли. — Човек би си помислил, че това е прелюдия към някаква кръвопролитна битка — те ще си изкарат акъла, защото не познават добре Тартар. Не знаят, че това е само шум и ярост и че не означава нищо.

Чу се трополене.

— Шшт! Чиба! — извика силен заповеднически глас, а после се чу шум от удар с бастун или камшик.

Веднага след това последва крясък, стъпки от тичащи нозе, голяма бъркотия и врява.

— О, Малоун! Малоун!

— Чиба! Чиба! — извика силният глас.

— Наистина ги е уплашил! — извика Шърли. — Ударили са го, а той съвсем не е свикнал на това и сега съвсем няма да се укроти.

Тя изтича навън — там един мъж бягаше нагоре на стълбището, като с голяма бързина се опитваше да намери спасение в галерията или в някоя от стаите. Друг пък отстъпваше към основата на стълбището, като размахваше яростно една чепата сопа и същевременно повтаряше: „Чиба! Чиба!“, докато светлокафявото куче лаеше, ръмжеше и се хвърляше срещу него, а няколко прислужници се бяха завтекли вкупом откъм кухнята. Кучето скочи — вторият господин не издържа и се втурна след другаря си. Първият бе вече на безопасно място в една от спалните, като подпираше вратата откъм вътрешната й страна и не позволяваше на приятеля си да влезе (има ли нещо по-безмилостно от ужаса?), но другият беглец натискаше здраво и вратата всеки момент щеше да поддаде под натиска на усилията му.

— Господа — разнесе се звънкият, но същевременно и треперещ глас на мис Кийлдар, — пощадете бравата ми, моля ви. Успокойте се и слезте долу! Погледнете Тартар — та той не би могъл да направи нещо дори и на една котка.

Тя галеше споменатия Тартар, който се бе свил в нозете й с издадени напред лапи, с опашка, все още навирена заплашително, и потръпващи ноздри, а в очите му на булдог тлееше мъгляв огън. Тартар притежаваше честен, флегматичен, глупав, но опърничав кучешки нрав — той обичаше господарката си и Джон, човека, който го хранеше, но бе съвсем безразличен към останалия свят. Беше доста кротък, освен когато го удареха или заплашеха с пръчка, а това бе в състояние веднага да събуди демона у него.

— Здравейте, мистър Малоун — продължи Шърли, като повдигна развеселеното си лице към галерията. — Пътят към дъбовата гостна не е оттам, това е стаята на мисис Прайър. Помолете приятеля си мистър Дън да я опразни — за мен ще бъде огромно удоволствие да го приема в стаята на по-долния етаж.

— Ха, ха! — изсмя се гръмогласно Малоун, като се отдели от вратата и се облегна на масивния парапет. — Това животно съвсем изкара акъла на Дън. Той е малко боязлив — продължи той, като поизпъна рамене и бойко закрачи към началото на стълбите — Помислих си, чакай да го последвам, за да го успокоя.

— Виждам, че сте постъпили така. А сега слезте долу ако обичате. Джон — обърна се тя към прислужника — качете се горе и освободете мистър Дън. Внимавайте мистър Малоун, стъпалата са малко хлъзгави.

И това наистина бе така, защото бяха от полиран дъб. Предупреждението дойде малко късно за Малоун — той вече се бе подхлъзнал при величественото си слизане надолу и се спаси от падане само защото успя да се вкопчи в парапета, което накара цялото стълбище да изскърца отново.

На Тартар му се стори, че гостът слиза надолу с неоправдан eclat^[1], и изръмжа още веднъж. Малоун обаче не бе страхливец — скокът на кучето просто го бе изненадал. Ала сега той мина покрай него изпълнен по-скоро с потисната ярост, отколкото със страх — ако погледът му можеше да удуши Тартар, това би било последната му глътка въздух. Забравил добрите обноски, в сляпата си ярост Малоун се вмъкна в гостната преди мис Кийлдар. Мис Хелстоун той удостои само с поглед, като не намери сили да й се поклони. Гледаше кръвнишки и двете девойки. Видът му бе такъв, че ако някоя от тях беше негова жена, в този миг Малоун би се проявил като славен съпруг — той сякаш жадуваше да сграбчи всяка от девойките за шията с по една ръка и да стиска до смърт.

Но Шърли прояви милост и спря да се смее. А Каролайн бе твърде благородна, за да се надсмее над нещастието на когото и да било. Тартар бе отпратен, а Питър Огъстъс — утешен благодарение на онзи поглед и глас, които Шърли владееше и които бяха в състояние да усмирят цял бик. Малоун все пак притежаваше достатъчно разум, за да прецени, че щом като не може да предизвика на дуел собственицата на кучето, би било по-добре да прояви малко възпитание. Така и постъпи. А след като разбра, че опитите му срещат добър прием, доста бързо стана прекалено възпитан и отново прие истинския си облик. И наистина той бе дошъл с единствената цел да се представи в очарователна и пленителна светлина, но за жалост, още при първото си посещение във Фийлдхед бе посрещнат от неблагоприятни поличби. След като премина това първоначално изпитание обаче, отново взе решение да бъде очарователен и пленителен. Подобно на бога на войната Арес той бе дошъл като лъв, но щеше да си иде като агне.^[2]

Изглежда, за да бъде близо до проветриво място или вероятно за да не бъде лишен от възможността веднага да напусне в случай на нова неприятност, той не се настани на дивана, който мис Кийлдар му предложи в качеството на престол, нито пък близо до камината, към която Каролайн го покани с приятелски жест, а на един стол до вратата. След като вече не бе обзет от ярост или лошо настроение, на лицето му се изписа обичайният израз на скованост и смущение. Разговорът му с дамите вървеше на приливи и отливи, като за теми избираше възможно най-баналните неща. В края на всяко свое изречение въздишаше дълбоко и многозначително; въздишка съпътствуваше и всяка негова пауза, въздишаше дори преди да си отвори устата. Най-накрая, след като реши да прибави към букета на своите очарования и известна непринуденост, на помощ му се притече една копринена носна кърпа, която измъкна от джоба си. Предназначението на тази изящна играчка бе да занимава бездействуващите му ръце. Малоун енергично се залови за работа — той сгъна червено-жълтия квадрат на кърпата във формата на триъгълник, а след това я разтвори, като я тръсна с ръка. Сетне отново я сгъна, но във форма с по-малки размери, като направи от нея една тясна лента. Как щеше да постъпи с тази превръзка? Щеше ли да я върже около врата си или пък на главата си? Какво щеше да направи от нея — тюрбан или компрес? Нито едното, нито другото. Питър Огъстъс притежаваше гениална мисъл, изключително изобретателна и оригинална — той се готвеше да демонстрира пред дамите едно действие, което криеше у себе си очарованието на неизвестното. Намести се на стола, като кръстоса върху него атлетичните си ирландски нозе и в тази поза ги завърза здраво с кърпата. Явно бе, че считаше това представление достойно за аплодисменти, защото го повтори няколко пъти. Второто изпълнение отпрати Шърли до прозореца, където тя успя да прикрие тихия си, но неудържим смях, а Каролайн бе принудена да извърне главата си настрани, за да могат дългите й къдрици да скрият появилата се на лицето й усмивка. Всъщност мис Хелстоун бе удивена и от още нещо в поведението на Питър — тя прозря пълната, при това внезапна промяна в отношението на Малоун към самата нея. Вниманието му, чийто обект досега неизменно бе самата тя, вече бе насочено към наследницата — петте хиляди лири, които той смяташе, че един ден Каролайн ще наследи, съвсем не можеха да се сравняват с имението и дома на мис Кийлдар. Малоун ни най-малко не се стараеше да прикрива пресметливостта и тактиката си — не се опита да демонстрира някаква преходност в промяната на предпочитанията си, а изведнъж се завъртя на сто и осемдесет градуса. Преследването на по-малкото състояние съвсем открито бе пожертвувано заради по-голямо. Какви бяха основанията му да смята, че ще успее да осъществи целта си, най-добре знаеше самият той — явно бе, че това нямаше да стане посредством изискани обноски.

От изминалото до този момент време стана ясно, че Джон среща трудности при увещаването на мистър Дън да слезе долу. Най-сетне този господин се появи, но при появата му в дъбовата гостна не можеше да се съзре ни най-малка следа от срам или смущение. Всъщност Дън бе една от тези хладно флегматични и непоклатимо самодоволни натури, за които срамът е нещо непознато. В живота си той никога не се бе изчервявал — никакво унижение не бе в състояние да го смути, нервите му не притежаваха достатъчно чувствителност, за да раздвижат съществото му и да накарат страните му да поруменеят. В кръвта му нямаше огън, а душата му не познаваше скромността — той бе едно безочливо, надменно и изтънчено олицетворение на баналността: самоуверен, безсъдържателен и скучен. И този господин възнамеряваше да ухажва мис Кийлдар! На него обаче му бе толкова ясно как да се залови за тази работа, колкото ако бе статуя от дърво — не знаеше, че обектът на неговите ухажвания може да има вкус, който трябва да бъде задоволен, сърце, което да бъде достигнато. Дън си бе наумил следното — след няколко официални визити да й изпрати писмо, в което да поиска ръката й; тогава, мислеше си куратът, тя щеше да приеме заради неговия свещенически пост и те щяха да се оженят; той щеше да стане господар на Фийлдхед и щеше да заживее честито там, да има на разположение прислуга, да се гощава с отбрани напитки и да бъде голям човек. Трудно бихте могли да заподозрете тези негови намерения, когато се обърна към избраницата си с нагъл и изпълнен с обида тон:

— Кучето ви е много опасно, мис Кийлдар. Чудя се защо ли държите такова животно у дома си.

— Така ли, мистър Дън? Може би ще се учудите още повече, когато ви кажа, че съм много привързана към него.

— Сигурно се шегувате. Не мога да си представя, че една дама може да е привързана към този толкоз грозен звяр — направо е като някое каруцарско псе, да го обесят дано!

— Да обесят това, към което съм привързана?

— И на негово място да си купите някой мъничък сладък мопс или пудел — нещо, което да подхожда на нежния пол. Жените обикновено обичат малки кученца.

— Вероятно аз съм някакво изключение.

— О, невъзможно е, разбирате ли? Всички жени си приличат в тези неща, това е общоизвестно.

— Тартар много ви изплаши, мистър Дън. Надявам се, че няма да го запомните с лошо.

— Няма и съмнение, че точно тъй ще направя. Той така ме изплаши, че скоро няма да го забравя. Само като го зърнах (мистър Дън се изразяваше по този начин), че се готви да скочи, стори ми се, че ще припадна.

— Може би сте припаднали в спалнята, доста се позабавихте там.

— Не. Реших да подпра здраво вратата отвътре и да не пусна никого да влезе. По този начин поставих преграда между себе си и врага.

— Ами ако вашият приятел е бил в беда?

— Малоун трябва сам да се грижи за себе си. Прислужникът ви успя да ме убеди да сляза, като ми каза, че кучето е вързано в колибата си — ако не ме бе уверил в това, щях да остана в спалнята цял ден. Но какво виждам? Този човек ме е излъгал! Кучето е тук!

И наистина Тартар премина пред остъклената врата, която водеше към градината, наежил светлокафявата си козина. Изглежда, той все още беше в лошо настроение — от гърлото му се разнасяше ръмжене и полусподавено свистене, наследство от праотците му булдози.

— Пристигат и други гости — отбеляза Шърли с онази предизвикателна хладина в гласа, характерна за собствениците на кучета — страшилища, когато тези животни са в стихията си.

Тартар се втурна по павираната пътека надолу към портата, заливайки се от лай. Господарката му тихо отвори стъклената врата и излезе навън, като му подвикваше нещо със сладък глас. Лаят заглъхна и Тартар вече виреше огромната си тъпомуцунеста и глуповата глава към новите посетители, за да го погалят.

— Ей, Тартар! — подвикна един приветлив, малко момчешки глас — Не ни ли познаваш? Здравей, приятелю!

И дребничкият мистър Суийтинг, чието съзнателно добродушие му помагаше донякъде да не се страхува от мъже, жени, деца или зверове, се промъкна през портата като галеше пазителя на Фийлдхед. Той бе последван от мистър Хол, който също не изпитваше страх от Тартар, а Тартар не хранеше неприязън към него. Кучето подуши и двамата посетители и след като заключи, че те не представляват никаква опасност, се оттегли към огряната от слънце част на градината и освободи пътеката. Мистър Суийтинг го последва, за да си поиграе с него, но Тартар не обърна никакво внимание на милувките му — само ръката на Шърли му доставяше удоволствие, а към всички останали той проявяваше упорито безразличие.

Шърли излезе напред, за да посрещне господата, като сърдечно им стисна ръце. Те бяха дошли да я уведомят за успехите си, постигнати тази сутрин при събирането на подписи за помощи. Очите на мистър Хол грееха с мека светлина зад стъклата на очилата му. Неговото обикновено на вид лице бе разхубавено от добротата, която излъчваше, а когато Каролайн, узнала кой бе дошъл, изтича, за да го посрещне и му подаде и двете си ръце, той я погледна с такова нежно, благо и любвеобилно изражение, че човек би могъл да го оприличи на усмихващ се Меланхтон^[3].

Четиримата не влязоха в къщата, а се насочиха към градината, като девойките застанаха от двете страни на мистър Хол. Денят бе слънчев и подухваше лек ветрец. Въздухът бе освежил страните на момичетата и изящно полюшваше къдриците им — и двете изглеждаха красиви, а едната от тях — весела. Мистър Хол говореше най-вече с по-оживената си компаньонка, но доста често отправяше погледи и към по-тихата си спътница. Мис Кийлдар направи огромен букет от разцъфнали цветя, чийто аромат се носеше из цялата градина. Част от тях тя даде на Каролайн, като я помоли да подбере няколко за мистър Хол. Напълнила скута са с нежни и прекрасни цветове, Каролайн приседна върху стълбите пред една беседка, а пасторът застана до нея, облегнат на бастуна са.

Негостоприемството бе нещо чуждо за Шърли и тя повика пренебрегнатата двойка, останала в дъбовата гостна. Придружи Дън, докато той минаваше покрай своя смъртен враг, Тартар, който положил муцуна на предните си лапи, похъркваше на обедното слънце. Дън не й засвидетелствува никаква благодарност — винаги постъпваше така, когато проявяваха внимание към него, но бе доволен, че бяха взели мерки да го опазят. Мис Кийлдар подаде цветя на куратите, като се стараеше да бъде безпристрастна, а те ги поеха с присъщата си непохватност. Особено Малоун представляваше интересна гледка — в едната са ръка държеше букетче, а в другата се мъдреше сопата му. Дън изрече „благодаря“ и това бе цяло събитие — тонът му бе нелеп и високомерен и в него можеше да се долови предположението, че той взема тези цвета за проява на почит към собствените му достойнства и опит от страна на наследницата да спечели безценното благоразположение на чувствата му. Само Суийтинг прие цветята като разумен и скромен човек, какъвто всъщност бе, и внимателно и чевръсто ги закачи на бутониерата си.

За да възнагради добрите му обноски, мис Кийлдар го повика настрана и му заръча нещо, което накара очите му да светнат от радост. Той полетя към кухнята — не бе нужно да му се дават наставления за посоките, тъй като навсякъде се чувствуваше като у дома си. Не след дълго се появи отново, понесъл една кръгла масичка, която постави под кедъра. След това изнамери отнякъде шест градински стола и ги разположи в кръг около нея. Прислужницата (мис Кийлдар не държеше лакей) дойде и донесе покрит с кърпа поднос. Пъргавите ръце на Суийтинг помогнаха да бъдат раздадени чаши, чинийки, ножове и вилици. Той помогна и при поднасянето на спретнатия обед, който се състоеше от студено пилешко, шунка и плодова пита.

Шърли изпитваше удоволствие да поднася на внезапно пристигнали гости подобни импровизирани угощения. А нищо друго не я радваше повече от това да има някой буден и услужлив приятел край себе си, който да тича около нея, да разбира и с готовност да прилага в изпълнение намеците й, свързани с изискванията на гостоприемството. Тя и Дейвид бяха в най-добри отношения, но вниманието му към наследницата бе лишено от всякакви тайни подбуди, тъй като то с нищо не нарушаваше верността на чувствата му към великолепната Дора Сайкс.

Угощението се превърна в истинско веселие. Дън и Малоун обаче допринесоха твърде малко за това, тъй като вниманието им почти изцяло бе погълнато от ножа, вилицата и чашата с вино. Ала там, където присъствуваха четири личности като мистър Хол, Дейвид Суийтинг, Шърли и Каролайн, които се намираха в отлично разположение на духа, заобиколени от зеленината на поляната, синьото небе и цъфналите цветя — там не можеше да има скука.

В хода на разговора мистър Хол припомни на дамите, че наближава Света троица, която се отбелязваше с две събития — голямото празненство със следобеден чай, давано от трите обединени неделни училища и процесията на трите енории — Брайърфийлд, Уинбъри и Нанъли. Той изказа увереност, че както винаги Каролайн ще бъде на своя пост в качеството си на учителка и изрази надеждата, че мис Кийлдар няма да остане насрана от тези тържества. Искаше му се да вярва, че тя ще се появи за пръв път в обществото именно тогава.

Шърли не бе от тия, които биха пропуснали подобно нещо — на нея й се нравеше празничната възбуда, радостните хора, събрани на едно място, съчетанието на толкова приятни неща, щастливите лица на тълпата, множеството развълнувани сърца. Тя увери мистър Хол, че могат със сигурност да разчитат на нея. Не й бе ясно с какво точно би могла да бъде полезна, но заяви, че се оставя изцяло в ръцете на другите.

— Обещайте ми — каза Каролайн, — че ще седнете до мен на масата, мистър Хол.

— Няма да пропусна това, Deo volente^[4] — отвърна той. — През последните шест години винаги съм седял от дясната й страна по време на тези грандиозни чаени пиршества — продължи той, като се обърна към мис Кийлдар. — Направиха я учителка в неделното училище още когато бе момиченце на дванадесет години. По природа тя не е самоуверена, както, предполагам, вече сте забелязали, и първия път, когато трябваше „да вземе в ръцете си подноса“, както се казва, и да приготви чай на обществено място, цялата пламна и чак се разтрепери горката. Забелязах обзелата я паника, чашите, които се клатеха в малката й ръка и преливащия чайник, напълнен с твърде много вода. Притекох й се на помощ, седнах до нея, нагласих съда със запарката и купичката за употребените чаени листа и всъщност приготвих вместо нея чая като всяка възрастна жена.

— Бях ви много благодарна — намеси се Каролайн.

— Така беше. Казахте ми го съвсем искрено и това ми бе напълно достатъчно, понеже не постъпихте като болшинството млади дами на дванадесет години, на които човек може да помага и да се отнася мило с тях колкото си ще, без те да оценят проявеното към тях внимание повече, отколкото ако бяха направени от дърво и восък, а не от плът и нерви. Тя остана с мен до края на празненството, мис Кийлдар, като ме последва в разходката ми из двора, където играеха децата. Последва ме и във вестиария, когато всички бяха призовани в църквата и предполагам, че щеше да се качи с мен и на амвона, ако не бях съответните мерки да я отведа и настаня на една от пейките в църковната зала.

— И оттогава той е мой приятел — каза Каролайн.

— И винаги сядам до нея на масата, близо до подноса и й подавам чашите — дотук се простира помощта ми. Следващото нещо, което ще направя за нея, е да я омъжа един ден за някой курат или собственик на тъкачница. Обаче имайте предвид, Каролайн, че ще разпитам за характера на годеника и ако той не се окаже истински джентълмен, за да направи щастливо малкото момиченце, което вървеше ръка за ръка с мен из ливадите на Нанъли, тогава ще откажа да извърша бракосъчетанието — затова внимавайте.

— Предпазливостта е излишна — аз няма да се омъжа. Ще си остана сама като сестра ви Маргарет, мистър Хол.

— Много добре! Съвсем правилно — Маргарет не е нещастна. Тя си има своите книги, които да й доставят удоволствие, а също и брат си, за когото да се грижи, и това я прави доволна. Ако някога поискате да имате дом, ако някой ден домът на пастора в Брайърфийлд вече не е и ваш, елате в Нанъли. Ако ергенът и старата мома са още живи, те ще ви посрещнат с топлина.

— Ето ви цветята — каза Каролайн, която бе държала до този момент приготвения от нея букет. — Зная, че не обръщате внимание на цветята, но ги предайте на Маргарет. И за да бъдем сантиментални поне веднъж, запазете тази малка незабравка, това диво цвете, което откъсвах от тревата. И още малко сантименталност — позволете ми да взема две-три от сините цветчета и да ги запазя в споменика си.

Тя извади един малък бележник с обложка от емайл и сребърна закопчалка, отвори го, постави вътре цветята и написа около тях с молив: „За спомен от преподобния Сирил Хол… май 18…“

Преподобният Сирил Хол постави на свой ред стръкчето между страниците на джобното си евангелие, а в полето изписа само „Каролайн“.

— Е — каза той с усмивка — смятам, че сме съвсем романтични. Мис Кийлдар — продължи мистър Хол (междувременно куратите бяха твърде захласнати в собствените си шеги, за да забележат какво става на срещуположния край на масата), — може би се надсмивате над тази проява на „въодушевление“ от страна на беловласия пастор, но истината е, че до такава степен съм свикнал да изпълнявам желанията на вашата млада приятелка, че не зная как да й откажа, когато ме моли за нещо. Сигурно ще кажете, че не ми прилича много да разменям цветя и незабравки, но виждате ли, когато ме помолят да бъда сантиментален, аз се подчинявам.

— По природа той е доста сантиментален — отбеляза Каролайн. — Маргарет ми го е казвала и аз зная какво му доставя удоволствие.

— Това да бъдете добра и щастлива ли? Да, ето едно от най-големите удоволствия за мен. Нека господ дълго да запази у нас благодатта на спокойствието и невинността! Имам предвид една относителна невинност, тъй като в неговите очи, зная добре това, никой не е изцяло чист. Което ние хората виждаме и смятаме за нещо неопетнено, нещо ангелско, за него е само слабост, която се нуждае от кръвта на сина му, за да бъде измита, и от мощта на неговия дух, за да се превърне в сила. Нека всички ценим смиреността — и аз, както и вие, мои млади приятели. Да сторим това, като отправим поглед към сърцата си и съзрем там изкушения, непостоянство и влечения, които ни карат да се изчервяваме дори само при мисълта за тях. И не младостта, нито хубостта, изяществото или някое външно очарование са нещата, които съставляват красотата или добродетелта в очите на бога. Млади госпожици, когато огледалото или езиците на мъжете ви ласкаят, не забравяйте, че в очите на своя създател Мери Ан Ейнли — жена, която никога не е била възхвалявана нито от огледало, нито от човешки уста — е по-прекрасна и по-добра от всяка една от вас. И това е самата истина — добави той след кратка пауза да, самата истина. Вие, младите същества, погълнати от себе си и от земни надежди, едва ли живеете тъй, както е живял Христос. Вероятно още не можете да го постигнете — сега цялата земя ви се усмихва и животът ви изглежда толкова прекрасен; човек не би трябвало да очаква такава голяма жертва от вас. А мис Ейнли, с хрисимо сърце и подобаваща почит, следва отблизо стъпките на своя Спасител.

На това място дрезгавото боботене на Дън заглуши благия глас на мистър Хол.

— Хъм, хъм! — започна той, като си прочистваше гърлото с явното намерение да произнесе някаква важна реч. — Хъм! Вашето внимание, мис Кийлдар, за момент моля.

— Да — отвърна равнодушно Шърли. — Какво има? Слушам ви — всичко в мен, което не е поглед, се е превърнало на слух.

— В такъв случай се надявам, че част от вас е и ръка — отговори Дън с присъщия си невъзпитан, самонадеян и фамилиарен тон, — а също и кесия; към ръката и кесията смятам да се обърна. Дойдох тук тази сутрин с намерението да ви помоля…

— Трябваше да отидете при мисис Джил — упълномощила съм я да раздава милостиня.

— … да ви помоля да се присъедините към подписката за едно училище. Аз и доктор Боултби възнамеряваме да построим училище в селцето Екълфиг, което се намира в нашата енория Уинбъри. Баптистите са го завладели и са си направили там параклис, а ние искаме да им оспорим това завоевание.

— Но аз нямам нищо общо с Екълфиг, не притежавам нищо там.

— Какво значение има това? Вие ходите на църква, вали?

— Възхитително създание! — промърмори Шърли на себе си. — Такива изискани обноски! Такъв изящен стил! Само какъв възторг буди у мен! — А след това по-високо: — Да, ходя на църква.

— В такъв случай значи не можете да откажете дарението си. Жителите на Екълфиг са стадо животни, искаме да ги цивилизоваме.

— И кой ще бъде мисионерът?

— Сигурно аз.

— Няма да се провалите поради липса на съчувствие към паството си.

— Надявам се, че не — очаквам успех. Но имаме нужда от пари. Ето лист хартия. Дайте сега някоя по-солидна сумичка.

Когато я молеха за пари, Шърли рядко проявяваше въздържание. Тя се подписа за пет лири. След тристате лири, които бе дала наскоро и множеството малки суми, които постоянно раздаваше, това бе всичко, което можела си позволи в този момент. Дън хвърли поглед към листа обяви сумата за „мизерна“ и нахално поиска още. Мис Кийлдар поруменя от възмущение и двойно по-голямо учудване.

— В момента не мога да дам повече — каза тя.

— Не можете да дадете повече! Ами че аз очаквах да оглавите списъка с една стотачка. При вашето богатство не бива да слагате подписа си за по-малко.

Шърли мълчеше.

— На юг — продължи Дън — една дама с доход хиляда на година би се срамувала да даде само пет лири за обществено дело.

Шърли, която рядко биваше надменна, изглеждаше точно така в този момент. Крехкото й тяло се изопна от нервно напрежение, а хубавото й лице се изкриви от презрение.

— Странни забележки! — каза тя. — И извънредно любезни! Укорът в замяна на щедрост е неуместен.

— Щедрост! На пет лири ли казвате щедрост?

— Да, при това щедрост, предназначена само за училището на доктор Боултби, което той възнамерява да издигне и което аз одобрявам, а не за неговия курат, който е дошъл да моли за нея или по-скоро да я измъкне по един невъзпитан начин. Ако не бе това мое съображение, веднага бих я оттеглила.

Дън имаше дебела кожа, той не бе в състояние да почувствува дори и половината от това, което изразяваха неподправеният и честен поглед и глас на Шърли, не можеше да осъзнае, че земята под нозете му гори.

— Този Йоркшир е ужасно място — продължи той, — никога нямаше да мога да си представя този край, ако не го бях видял с очите си. А пък хората — и бедните и богатите — са такава пасмина! Колко са груби и нецивилизовани! На юг направо биха им се надсмели.

Шърли се надвеси над масата — ноздрите и леко потрепваха, а преплетените й тънки пръсти силно се впиваха един в друг.

— Богатите — продължаваше опияненият и самозабравил се Дън — са шайка скъперници; изобщо не живеят тъй, както подобава на хора с техните доходи. Рядко човек може да срещне(трябва да извиниш произношението на мистър Дън читателю, което бе нещо изключително — той го смяташе за много изтънчено и се гордееше с южняшкия си акцент; начинът, по който произнасяше някои думи определено дразнеше северняшкото ухо), рядко човек може да срещне семейство, което да притежава добра карета или пък свестен лакей. А пък бедняците — виж ги само как се трупат пред вратата на църквата, когато има сватба или погребение, и как тропат с дървените си чепици. Мъжете по ризи и с тъкачески престилки, а жените с бонета и нощни роби. Направо заслужават да им пуснеш някоя луда крава, дето да разгони тия простаци — ха, ха! Голям смях ще падне!

— Това е върхът на всичко — тихо изрече Шърли. — Това е върхът — повтори тя, като отправи пламналия си поглед към него. — По-нататък няма да отидете — добави тя натъртено, — няма да ви позволя да отидете по-далеч в моя дом.

Тя се надигна. В този момент никой не бе в състояние да възпре силния й гняв. Отправи се към градинската порта и с рязък жест я отвори широко.

— Вървете си — сурово каза тя. — По-бързо! И повече кракът ви да не стъпва по тези плочи.

Дън бе изумен. През цялото време си мислеше, че се показва в най-благоприятна светлина, като човек с възвишена душевност, принадлежащ към „каймака на обществото“, въобразяваше си, че прави неотразимо впечатление. Нима не бе изразил презрение към целия Йоркшир? Какво по-убедително доказателство можеше да представи, че е по-добър от всички тук? А ето че сега го гонеха като куче от тази йоркширска градина! Къде при тези обстоятелства, бе „причинно-следствената връзка?“

— Махайте се веднага, веднага! — повтори Шърли, докато той се бавеше.

— Но, госпожице… един свещеник! Да изгоните един свещеник!

— Вън! И архиепископ да бяхте, след като сте доказали, че не сте джентълмен, пак щях да ви изгоня. Бързо!

Шърли бе изпълнена с решителност и съвсем не се шегуваше. Освен това Тартар отново се надигна — той почувствува признаци на суматоха и прояви желание да се намеси. Изглежда, Дън нямаше какво друго да направи, освен да си тръгне, и той постъпи точно по този начин. Наследницата му отправи дълбок поклон, когато затваряше портата след него.

— Как се осмелява този надут поп да обижда паството си? Как смее този фъфлещ лондончанин да скверни Йоркшир? — бе единственият й коментар за случилото се, когато се върна на масата. Не след дълго малката компания се разпръсна — навъсеното чело на мис Кийлдар, свитите устни и гневният и поглед не подканваха към по-нататъшни развлечения от светски характер.