Шарлот Бронте
Шърли (27)

Глава XXVII
Първата интелектуалка

Характерите на мис Кийлдар и на чичо й бяха такива, че между тях никога нямаше да се установи хармония — така бе сега, така бе и в миналото. Той бе раздразнителен, докато тя се радваше на добро присъствие на духа; той бе деспотичен, а тя обичаше свободата; той бе земен, а у нея вероятно имаше нещо романтично.

Мистър Симпсън съвсем не бе дошъл в Йоркшир за развлечение — мисията му бе ясна и той възнамеряваше да я изпълни съвсем добросъвестно. Неговото ревностно желание бе да омъжи племенницата си, да й намери подходяща партия, да я повери на грижите на един достоен съпруг и завинаги да се освободи от задълженията си към нея.

Работата бе там, че още от детските години на Шърли между нея и чичо и не бе постигнато съгласие относно смисъла на думите „подходящ“ и „достоен“. До този момент тя не бе приела неговото определение и бе твърде съмнително дали би склонила да го приеме, когато и предстоеше най-важната стъпка в нейния живот.

Скоро дойде и самото изпитание. Мистър Уин направи официално предложение от името на сина си, Самюъл Фотроп Уин.

— Изключително подходящ брак! Достоен съюз! — заяви мистър Симпсън. — Прекрасно неипотекирано имение — чудесен недвижим имот, добро положение в обществото. Това трябва да стане!

Той прати да повикат племенницата му, като нареди да я заведат в дъбовата стая. Там се затвори насаме с нея и й предаде предложението. Изказа мнението си, а след това поиска съгласието й.

То обаче не бе дадено.

— Не, няма да се омъжа за Самюъл Фотроп Уин.

— Питам ви: защо? Дължите ми обяснение. Във всяко отношение той е повече от достоен за вас.

Тя стоеше пред камината и бе бледа като бялата мраморна плоча и корниза зад гърба й. Големите й очи проблясваха широко отворени, без помен от усмивка в тях.

— А пък аз питам: в какъв смисъл този млад човек е достоен за мен?

— Той има два пъти повече пари от вас, два пъти повече здрав разум от вас, еднакво обществено положение и се радва на еднаква почит.

— Дори и да имаше сто пъти повече пари от мен, никога не бих положила клетва да го обичам.

— Изложете тогава, моля ви, възраженията си.

— Той е водил позорен и безпътен живот. Приемете това като първата причина, поради която го отхвърлям.

— Мис Кийлдар, вие ме изумявате.

— Дори само неговото поведение е достатъчно да го потопи в блатото на неизмеримата низост. Интелектът му е под моето мерило — ето ви още една пречка. Възгледите му са тесногръди, чувствата — притъпени, вкусовете — принизени, а обноските — недодялани.

— Той е един почтен и богат човек. Отказът ви е проява на самонадеяност.

— Отказвам, и то категорично! Престанете да ме дразните с подобни предложения — забранявам ви!

— Имате ли изобщо намерение някога да се омъжите, или предпочитате да си останете стара мома?

— Нямате право да изисквате отговор на този въпрос.

— Мога ли да ви попитам дали не очаквате някой мъж с титла — някой благородник от този край, да поиска ръката ви?

— Съмнявам се дали се е родил онзи благородник, на когото бих дала ръката си.

— Ако в семейството ни имаше луди, щях да повярвам, че сте се побъркали. Вашата ексцентричност и самоувереност са ви отвели до ръба на безумието.

— А вероятно преди още да съм свършила, може и да ме видите как ще го прекрача.

— Напълно го вярвам. Вижте какво, необуздана и непрактична девойко! Чуйте предупреждението ми — само да сте посмели да опетните нашето име с някой неравен брак!

— Нашето име! Нима името ми е Симпсън?

— Мога само да благодаря на бога, че не е! Но внимавайте — няма да позволя да се подиграват с мен!

— И какво, в името на закона и разума, ще пожелаете или ще бъдете в състояние да направите, ако не одобрите избора ми?

— Внимавайте! Внимавайте! — произнесе предупреждението си той с глас, който трепереше толкова, колкото и вдигнатата му ръка.

— Защо? Каква власт имате вие над мен? Защо трябва да изпитвам страх от вас?

— Внимавайте, госпожице!

— Да, мистър Симпсън, ще внимавам много добре — преди да се омъжа, съм решила да се възхищавам, да боготворя, да обичам.

— Що за глупости! Това е неблагопристойно, неподобаващо за една жена!

— Да обичам с цялото си сърце. Зная, че този език е непознат за вас, но ми е все едно дали ме разбирате, или не.

— Ами ако тази ваша любов ви отведе при някой просяк?

— В просяк няма да се влюбя — просията не буди уважение.

— Или някой дребен чиновник, някой театрален актьор, някой съчинител на пиеси или… или…

— По-смело, мистър Симпсън! Или какво?

— Някой писател — драскач или някой дрипав, хленчещ художник.

— Не обичам драскачеството, дрипите и хленченето, но пък обичам литературата и изкуството. И се питам как вашият Фотроп Уин би ми подхождал в тази област? Та той не е в състояние да напише и един ред без правописни грешки, чете само новините за конните надбягвания и е бил посмешището на училището в Стилброу!

— Непристоен език за една жена! Велики боже! Докъде ли ще стигне това момиче? — Той вдигна нагоре очите и ръцете си.

— Никога няма да застана пред брачния олтар със Сам Уин.

— Докъде ли ще стигне тя? Защо законите не са по-строги, че да я принудя да се вслуша в здравия разум?

— Успокойте се, чичо. Дори Британия да бе държава на крепостни, а вие — неин крал, пак нямаше да ме принудите да направя тази стъпка. Ще отговоря писмено на мистър Уин. Няма смисъл повече да се тревожите по този въпрос.

 

Наричат съдбата непостоянна и все пак прищевките й често пъти отново и отново проявяват една и съща благосклонност към едни и същи избраници. Оказа се, че мис Кийлдар — или по-точно нейните пари — бяха предизвикали оживление в околността, впечатлявайки такива умове и сърца, за които тя дори не бе и помисляла. Цели три предложения последваха това на мистър Уин, като всяко едно от тях представляваше повече или по-малко добра партия. Едно след друго те и бяха натрапени от нейния чичо и едно след друго бяха отхвърлени. И все пак сред кандидатите й имаше не един с безупречен характер и значително богатство. Мнозина подобно на чичо й, се питаха какво означава всичкото това и кого се готвеше да плени, та придирчивостта й стигаше чак до дързост.

Най-сетне клюкарките решиха, че са намерили ключа към тайната на поведението й, като чичо й също бе убеден в това. Нещо повече — откритието представи племенницата му в съвсем нова светлина и той изцяло промени отношението си към нея.

Напоследък страстите във Фийлдхед се бяха разгорещили твърде много и домът бе станал тесен за двамата — благият характер на лелята не бе в състояние да ги усмири. Дъщерите изтръпваха при гледката на кавгите им — Гъртруд и Изабела си шепнеха с часове в своята стая и се вцепеняваха от благоприличен ужас, когато се случваше да останат насаме със своята дръзка братовчедка. Но както вече казах, настъпи промяна — мистър Симпсън се укроти, а и сред семейството му настъпи успокоение.

Бе намесено името на село Нанъли с неговата стара църква, гората и манастирските му развалини. Там имаше също така и имение — една обител, наречена Прайъри, която бе по-стара, по-голяма и по-величествена, от която и да е в Брайърфийлд или Уинбъри. Нещо повече — селото притежаваше и един жител с титла: един баронет, с какъвто нито Брайърфийлд, нито Уинбъри можеха да се похвалят. Това притежание високо оценявано и будещо гордост — в продължение на години бе само на думи, защото този баронет, млад мъж, който доскоро бе живял в една отдалечена провинция, бе непознат в йоркширското си имение.

По време на престоя на мис Кийлдар в модния морски курорт Клифбридж тя и приятелите й бяха срещнали и бяха представени на сър Филип Нанъли. Натъкваха се на него отново и отново — на плажа, на скалите, по различни алеи, понякога и на организираните в Клифбридж балове. Той изглеждаше самотен. Поведение му бе съвсем скромно, дори твърде обикновено, за да може да се нарече вежливо — по-скоро свенливо, отколкото надменно. Той не се отнесе снизходително към компанията им — просто изглеждаше доволен от нея.

С всяко непревзето същество Шърли можеше лесно и бързо да завърже познанство. Разхождаше се и разговаряше със сър Филип. Понякога тя, леля й и братовчедките й се возеха в яхтата му. Той й бе симпатичен, защото Шърли го намираше внимателен и скромен и бе очарована от откритието, че е способна да го забавлява.

Съществуваше обаче един малък недостатък — та нима има приятелство без несъвършенства? Сър Филип имаше литературни наклонности — пишеше поезия, сонети, балади. Може би мис Кийлдар смяташе, че неговата привързаност към четенето и рецитирането на собствените му съчинения бе малко прекалена. Може би й се искаше римите да притежават по-голяма точност, да има повече музика в стъпката, строфите да са по-свежи, а във вдъхновението да има повече плам. Във всеки случай тя винаги се сепваше, когато той подемеше темата за своите творения, и обикновено полагаше всякакви усилия, за да отклони разговора в друга посока.

Както изглежда, сър Филип я предумваше да излиза на разходки с него по моста в лунните нощи с единствената цел да нашепва в ухото и най-дългата от баладите си. Отвеждаше я до усамотени места сред скалите, където долиташе плисъкът на вълните върху пясъка, нежен и успокоителен. И когато наблизо нямаше жива душа, когато морето се ширеше пред него и наоколо се разпростираха уханните сенки на градините, а над главите им бяха надвиснали издадените части на скалите, тогава той изваждаше последния си свитък от стихове и започваше да ги чете с глас, който пресекваше от вълнение. Изглежда, не съзнаваше, че макар да бяха римувана реч, те не бяха поезия. По сведения поглед на Шърли и смутеното й лице ставаше ясно, че тя разбира това и дълбоко се терзае от единствената слабост на този добър и симпатичен джентълмен.

Компаньонката му често опитваше по възможно най-внимателен начин да го отклони от това фанатично боготворене на музите, което се бе превърнало в мания — по всички обикновени въпроси сър Филип проявяваше здрав разум и затова тя с голяма охота насочваше вниманието му към обикновени теми. Понякога той я разпитваше за дома си в Нанъли и тя с преливаща от щастие душа отговаряше надълго и нашироко на въпросите му. Никога не се уморяваше да описва старинното имение, парка от диви дървета, старата църква и селцето. Не пропускаше възможността да го посъветва да дойде и събере арендаторите си в дома на своите прадеди.

За нейна изненада сър Филип изпълни съвета й до последната дума и към края на септември пристигна в Нанъли. Не след дълго посети Фийлдхед и първото му гостуване не се оказа и последното. Той заяви (след като приключи със задължителните визити в околността), че никъде другаде не бил намерил такъв приятен подслон, както под масивните дъбови греди на сивия дом в имението Брайърфийлд, който, макар и да бил твърде тесничък и скромен в сравнение с неговия, бил спечелил симпатиите му.

В скоро време вече не му бе достатъчно да седи заедно с Шърли в дъбовата и гостна, където имаше постоянен приток от посетители и той много рядко можеше да се възползува от някой спокоен миг, за да й покаже последните творения на плодовитата си муза. Необходимо му бе да я извежда навън сред свежите ливади, да се разхожда с нея край притихналите води. И тъй като отбягваше да излиза сама с него, той устройваше заради нея излети до своите владения, посещения на великолепната му гора и дори на по-усамотени местенца — усои, прорязвани от водите на Уорф и долинки напоявани от Еър.

Подобно внимание издигна много мис Кийлдар в очите на околните. Пророческата душа на чичо и предчувствуваше прекрасно бъдеще — той вече предвкусваше онзи момент, когато, преметнал крак връз крак, щеше да се покрива с достолепие само при едно небрежно споменаване на своя „племенник баронета“. Сега вече неговата племенница съвсем не му изглеждаше едно „полудяло момиче“ — напротив, очите му виждаха в нея „изключително разумна жена“. В поверителни разговори с мисис Симпсън той я наричаше „една наистина изключителна личност — особена, но неимоверно умна“. Отнасяше се към нея с изключително уважение — почтително се надигаше, за да й отваря или затваря вратите, оставяше лицето си цялото да почервенее и си причиняваше главоболие, докато се навеждаше да вдига от пода ръкавици, кърпички и друга движима собственост, над която тя имаше твърде слаба власт. Сипеше тайнствени шеги за превъзходството на женския ум над мъжката мъдрост, впускаше се в мъгливи извинения за глупавата грешка, която бил извършил по отношение на стратегията и тактиката на „една личност на не повече от сто мили от Фийлдхед“ — с две думи изглеждаше надут като пуяк.

Племенницата му гледаше на неговите действия и приемаше намеците му без особен ентусиазъм — явно не разбираше и половината от това, което те целяха. Когато и бе заявено направо, че е предпочитана от баронета, Шърли не отхвърли възможността той да я харесва, както го харесвала и тя — никога не била предполагала, че един мъж с титла, единствен син на горда и любяща майка, единствен брат на боготворящи го сестри, може да притежава толкова добрина и, общо взето, толкова разум.

И наистина времето доказа, че сър Филип я харесваше. Може би той също бе открил у нея онова „необикновено очарование“, забелязано от мистър Хол. Все по-настойчиво търсеше компанията на Шърли, докато най-сетне честотата, с която правеше това, показа, че вече не е в състояние да се лиши от присъствието й. Някъде по същото време над Фийлдхед започнаха да витаят странни чувства, в някои от стаите на този дом се загнездиха неспокойни надежди и изтощителни опасения. Някои от обитателите на имението често бродеха разтревожени из притихналите поля около къщата. Долавяше се някакво неспокойно очакване, което опъваше нервите.

Едно нещо изглеждаше ясно. Сър Филип не бе човек, който можеше да си навлече нечия омраза — той бе дружелюбен и ако умствените му дарби не бяха чак толкова изявени, то поне бе интелигентен. Мис Кийлдар не можеше да заяви със същата решителност, с която бе заявила за Сам Уин, че чувствата му са притъпени, че вкусовете му — принизени, а обноските — недодялани. Природата му бе чувствителна. Сър Филип питаеше действителна, макар и не твърде проникновена любов към изкуството. Цялото му поведение издаваше истинския английски джентълмен — що се отнася до родословието и до богатството му, и двете, разбира се, далеч надминаваха онова, което Шърли би могла да изисква.

Първоначално външността му бе предизвикала няколко весели, но не и злонамерени забележки от шеговито настроената Шърли. Видът му бе момчешки, чертите — обикновени и дребни, косата — с песъчлив цвят, а ръстът му — не особено висок. Но тя скоро се отказа от шегите си и дори избухваше, ако някой друг подхвърлеше неласкави намеци по този повод. Сър Филип имал „приятно лице“, твърдеше тя, а в сърцето му живеело нещо, което било „много по-добро и от три римски носа, от къдриците на Авесалом^[1] или ръста на Саул“. Все пак Шърли пазеше една стрела в резерв за пагубната му поетическа наклонност, но дори и тук не търпеше нечия друга ирония, освен своята собствена.

Накратко казано, нещата бяха стигнали тази точка, която напълно оправдаваше наблюдението, отправено от мистър Йорк към учителя Луис горе-долу по същото време.

— Този ваш брат Робърт май ще излезе или глупак, или луд. Преди два месеца можех да се закълна, че държи птичето в ръцете си. А сега се е грабнал да обикаля страната, стои по цели седмици в Лондон и като се върне, ще се намери в мат. Луис, „В плаването на живота има момент на прилив, който — щом го хванем — понася ни към слава, а — пропуснат — оставя ни за цял живот с кил, заседнал в плитчини и злополуки.“^[2] Ако бях на ваше място, щях да напиша това на Робърт и да му го припомня.

— Робърт е имал някакви намерения спрямо мис Кийлдар, така ли? — попита Луис, сякаш чуваше това за пръв път.

— Намерения, които сам му подсказах, и то намерения, които можеше да осъществи, защото тя го харесваше.

— Като съсед?

— Като нещо повече. Виждал съм я да поруменява, стига само някой да спомене името му. Пишете му да си идва у дома. Все пак той е повече джентълмен от онова баронетче там.

— Не ви ли е идвало наум, мистър Йорк, че ако един беден мъж, който се е впуснал в авантюрите на производството, пожелае ръката на някоя богата жена, това може да бъде нахално, дори недостойно?

— О! Ако сте човек на възвишените идеи и префинените чувства — тогава нямам какво да кажа. Аз съм просто един обикновен и практичен човек. И ако Робърт желае да се откаже от този кралски подарък в полза на това младо и глезено аристократче — аз нямам нищо против. На неговите години, на неговото място и с неговите подбуди щях да постъпя другояче. Никакъв баронет, нито херцог или дори принц нямаше да ми отнемат любимата без борба. Ама вие възпитателите сте толкова дълбокомислени хора — човек иска да се посъветва с вас, а пък то все едно да разговаряш с някои свещеник.

 

Макар Шърли да бе обградена с внимание и ласкателства, тя все пак, изглежда, не се бе разглезила дотам, че да се прости напълно с доброто у себе си. Хорската мълва наистина бе престанала да свързва името й с това на Мур и настъпилото затишие сякаш бе подкрепяно от това, че тя явно бе забравила за отсъствуващия. Но че не го бе забравила съвсем, че все още мислеше за него — ако не с любов, то поне с интерес, — стана ясно като че ли от повишеното внимание, което по това време един внезапен пристъп на болест я накара да засвидетелствува на брата на Робърт, към когото обикновено се бе отнасяла със странно редуващи се хладна сдържаност и хрисима почит — ту минаваше покрай него с цялото достойнство на богата наследница и бъдеща лейди Нанъли, ту го заговаряше така, както свенливите ученички обикновено влизат в разговор със строгите си преподаватели: в един момент надигаше гордо главата си и свиваше алените си устни, ако погледът му срещнеше нейния, а в следващия се свиваше със смирение пред строгия укор в очите му, и то тъй разкаяно, сякаш възпитателят притежаваше силата да налага наказания в случаи на непокорство.

Вероятно Луис Мур се бе разболял от треска, която го повали за няколко дни; навярно се бе заразил в някои от бедняшките домове в околността, които той, хромият му ученик и мистър Хол имаха навика да посрещат заедно. Във всеки случай възпитателят се разболя и след като в продължение на един-два дни се опита да противопостави на болестта единствено мълчаливата си съпротива, бе принуден да легне на легло.

Една вечер той се въртеше неспокойно в неудобното си легло, а Хенри, който не го напускаше ни за миг, вярно бдеше край него, когато едно почукване — твърде леко, за да бъде на мисис Джил или на прислужницата призова младия Симпсън до вратата.

— Как е мистър Мур тази вечер? — попита тих глас откъм тъмния коридор.

— Влезте и вижте сама.

— Спи ли?

— Много бих искал да спи. Елате и поговорете с него, Шърли.

— Той няма да иска.

Но притежателната на гласа пристъпи в стаята и Хенри, забелязал как тя се суети на прага, я хвана за ръката и я поведе към леглото.

На оскъдната светлина фигурата на мис Кийлдар не можеше да се види добре, но все пак личеше, че бе облечена елегантно. На долния етаж се бе събрала неголяма компания, включваща сър Филип Нанъли. В този момент дамите се намираха в гостната, а домакинята им ги бе изоставила за малко, за да посети възпитателя на Хенри. Снежнобялата й рокля, изящните й ръце и шия, златната верижка, която обикаляше врата и потрепваше на гърдите й, излъчваха странна светлина сред сумрака в стаята на болния. Видът й бе смирен и замислен. Тя нежно продума:

— Мистър Мур, как се чувствувате тази вечер?

— Болестта ми не е тежка, а сега съм дори по-добре.

— Чух ви да се оплаквате от жажда — донесох ви малко грозде. Ще опитате ли от него?

— Не, но ви благодаря, че сте се сетили за мен.

— Само едно зрънце.

От пищния грозд, който изпълваше малката кошничка в ръката й, тя откъсна едно зърно и го поднесе към устните му. Той поклати отрицателно глава и извърна поруменялото си лице.

— Но какво друго да ви донеса тогава? Не желаете плодове, макар и да виждам, че устните ви са напукани. Какво ви се пие?

— Мисис Джил ми носи препечен хляб и вода и това ми харесва най-много.

Изминаха няколко минути в тишина.

— Страдате ли? Боли ли ви?

— Съвсем малко.

— От какво се разболяхте?

Тишина.

— Чудя се на какво ли се дължи тази треска. Вие как смятате?

— Много е влажно, може би има и малария. Сега е есен, а този сезон често донася треска.

— Чувам, че често посещавате болните в Брайърфийлд, а също и Нанъли заедно с мистър Хол. Трябва да се пазите — човек не бива да е безразсъдно смел.

— Това ме подсеща, мис Кийлдар, че вероятно е по-добре да не влизате в тази стая и да не се доближавате до това легло. Не мисля, че болестта ми е заразна, и почти не се страхувам (тук на устните му се появи лека усмивка), че може да се заразите. Но защо е необходимо да се подлагате дори и на най-малкия риск? Оставете ме.

— Малко търпение — скоро ще си тръгна. Но ми се иска да направя нещо за вас, преди да ви оставя — дори и някаква съвсем дребна услуга…

— Ще липсвате на гостите си долу.

— Не, мъжете са още на масата.

— Няма да се задържат там дълго — сър Филип Нанъли не е голям почитател на виното и точно в момента го чувам да преминава от трапезарията в гостната.

— Това е някой от прислугата.

— Това е сър Филип, познавам стъпките му.

— Имате остър слух.

— Никога не е бил притъпен, а понастоящем е още по-изострен. Снощи сър Филип бе тук на чай. Чух ви да му пеете някаква песен, която той ви бе донесъл. Чух го, когато си тръгваше в единадесет часа, да ви вика навън, да погледате Вечерницата.

— Вие сте с болезнено изострени възприятия.

— Чух го как целуна ръката ви.

— Невъзможно!

— Напротив. Стаята ми се намира над вестибюла, прозорецът е над входната врата, а рамката му бе малко открехната, тъй като челото ми гореше. Вие прекарахте десет минути на стъпалата пред входа с него — чух разговорът ви, всяка дума от него, чух ви да се сбогувате. Хенри подай ми малко вода.

— Позволи ми аз да му я подам.

Но той се понадигна, за да поеме чашата от младия Симпсън, като по този начин отказа да приеме грижите й.

— Нима нищо не мога да направя за вас?

— Нищо, защото не можете да ми гарантите спокоен сън през нощта, а това е всичко, от което се нужда сега.

— Не спите добре, така ли?

— Сънят ме е изоставил.

— Но нали ми казахте, че не сте много зле?

— Често пъти не спя дори и когато съм напълно здрав.

— Ако бе по силите ми, щях да ви накарам да заспите най-дълбок сън — мирен и спокоен, без никакви сънища.

— Но аз не моля за пълно забвение!

— Тогава онзи сън, който желаете най-много.

— Чудовищна заблуда! Сънят би бил делириум, а самото събуждане — смърт.

— Но желанията ви едва ли са чак толкова неосъществими. Не сте фантазьор, нали?

— Мис Кийлдар, предполагам, че ме смятате за такъв. Но моят характер не е страница от някой моден роман, където всичко е ясно.

— Възможно е… Но този сън — как искам да го докарам до възглавницата ви, да спечеля за вас неговото благоволение. Да взема ли една книга и да ви прочета няколко страници? Мога да отделя половин час.

— Благодаря ви, но не искам да ви задържам.

— Ще чета тихо.

— Нищо няма да излезе. Аз съм прекалено трескав и възбуден, за да мога да понеса един тих, напевен и вълнуващ глас до ухото си. По-добре ще е да си тръгнете.

— Е, добре, ще вървя.

— Без лека нощ?

— О, не, сър, не. Лека нощ, мистър Мур. (Шърли излиза.)

— Хенри, момчето ми, идете да си легнете, време е вече да си починете.

— Сър, ще ми бъде приятно да бдя до леглото ви цяла нощ.

— За което няма абсолютно никаква нужда — положението ми се подобрява. Хайде, вървете.

— Благословете ме, сър.

— Бог да ви благослови, мой най-добър ученико!

— Никога не ме наричате „мой най-скъп на сърцето ми ученик“!

— Не, и никога не ще ви нарека така.

 

Вероятно мис Кийлдар се засегна от това, че нейният бивш учител отхвърли така категорично грижите й; във всеки случай едно бе сигурно — тя никога вече не му ги предложи отново. Колкото и често леките й стъпки да прекосяваха галерията през деня, те не се спряха повторно до неговата врата, нито пък нейният „напевен и вълнуващ“ глас наруши за втори път тишината в стаята на болния. Всъщност тя скоро престана да бъде стая на болен — здравият организъм на мистър Мур бързо се справи с болестта. След няколко дни той се отърси от нея и възобнови задълженията си на възпитател.

Че „доброто старо време“ все още имаше власт както над учителя, така и над ученичката му, се виждаше от начина, по който той понякога бързо скъсяваше разстоянието, установило се помежду им по нейна вина, и надвиваше гордата й сдържаност с твърда и спокойна ръка.

Един следобед семейство Симпсън бяха излезли на разходка с карета. Шърли, която винаги с готовност се лишаваше от компанията им, бе останала, понеже според думите й имала някаква работа. Работата — съчиняване на няколко писма — бе изоставена още щом портата се затвори след каретата и мис Кийлдар се запъти към градината.

Бе спокоен есенен ден. Ливадите наоколо тънеха в меката позлата на циганското лято. Горите скоро щяха да съблекат златистокафявите си одежди, но все още не искаха да се простят с тях. Теменужените цветове на пирена, поизбелели, но не и повехнали, обагряха хълмовете. Потокът лъкатушеше надолу из клисурата, покрай притихнали брегове. Вятърът не се спускаше да го догони, нито пък свиреше из дърветата наоколо. Градините на Фийлдхед носеха отпечатъка на леко повяхване. По алеите, метени сутринта, отново се посипваха жълти листа. Времето на цветята — и дори на плодовете — бе отминало. Но тук-там някоя ябълка оживяваше листвениците на дърветата или някое самотно цветче се открояваше бледо и крехко на фона на посърналите листа.

Тези самотни цветя, последните издънки на лятото откъсна Шърли, докато замислено се разхождаше сред лехите. Тя тъкмо прикрепяше към колана си едно бледо, лишено от аромат букетче, когато Хенри Симпсън извика името й, накуцвайки откъм къщата.

— Шърли, на мистър Мур ще му бъде приятно да ви види в учебната стая и да послуша как четете френски ако нямате някакво по-неотложно занимание.

Пратеникът предаде заръката с най-обикновен глас, сякаш тя бе нещо съвсем естествено.

— Мистър Мур ли ти заръча да ми предадеш това?

— Разбира се. И защо не? А сега елате и нека още веднъж бъдем заедно както в Симпсън Гроув. В ония дни учебните часове бяха толкова приятни.

Може би мис Кийлдар смяташе, че обстоятелствата са се променили оттогава. Тя обаче не каза нищо и тихо последва Хенри след кратък размисъл.

Когато влезе в стаята, сведе глава в знак на почтително покорство, както бе правила това преди време. После свали бонето си и го закачи до шапката на Хенри. Луис Мур седеше зад писалището си и разгръщаше страниците на една отворена книга, като отбелязваше някои пасажи с молив. Той леко се раздвижи в отговор на поздрава й, но не стана от мястото си.

— Помните ли онази вечер, когато предложихте да ми почетете? — попита той. — Тогава не бях в състояние да ви слушам, но сега вниманието ми е на вашите услуги. Подновените упражнения по френски може да ви бъдат полезни — забелязах, че произношението ви е позанемарено.

— Коя книга да взема?

— Ето ви посмъртните произведения на Сен Пиер^[3]. Прочетете няколко страници от „Fragments de I’Amazone“^[4].

Шърли седна на стола, който той бе приготвил в близост до своя. Разтворената върху писалището книга бе една и за двамата; къдриците на Шърли се спуснаха толкова ниско, че закриха страницата от погледа му.

— Приберете косите си — каза той.

За момент Шърли не бе съвсем сигурна дали да се подчини на молбата, или да я пренебрегне — в погледа, който тя отправи към лицето на преподавателя си, проблесна лукаво пламъче. Може би ако той я гледаше сурово или плахо, или пък ако на лицето му бе изписана някаква нерешителност, тя щеше да се възпротиви и урокът щеше да свърши в същия този момент. Но Мур само очакваше съгласието й — невъзмутим като мрамор и също толкова студен. Тя прибра къдриците зад ушите си. Добре бе, че лицето й притежаваше приятни очертания и че страните и бяха с кадифения овал на ранната младост, защото, ако бяха лишени от тези смекчаващи нюанси, чертите й можеха да изгубят своето изящество. Но какво значение имаше това в компанията на човек като Мур? Нито Калипсо, нито Евхарис са се опитвали да очароват Ментор, възпитателя на Телемах.

Шърли започна да чете. Езикът й бе отвикнал от френската реч. Запъваше се, четенето вървеше неравно, смущавано от учестен дъх и нарушавано от английско произношение. Тя спря.

— Не мога. Ако обичате, прочетете ми един параграф, мистър Мур.

Тя повтори това, което той й прочете, и й бяха необходими само три минути, за да улови вярното произношение.

— Tres bin^[5] — бе одобрителната забележка в края на пасажа.

— C’est presque le francais rattrape, n’est-ce pas?^[6]

— Предполагам, че вече не можете да пишете на френски така, както преди?

— О, не! Няма да мога да се справя със съгласуването на времената сега.

— Няма да можете да напишете съчинение на тема „La Premiere Femme Savante“^[7]?

— Все още ли помните тази глупост?

— До последния ред.

— Не ви вярвам.

— Мога да ви го повторя дума по дума.

— Ще се запънете още на първия ред.

— Искате да ме проверите ли?

— Искам!

Той започна да рецитира на френски, но ние ще трябва да преведем думите му от страх да не останем неразбрани от някои читатели.

Когато човеците взеха да се умножават на земята и им се родиха дъщери, тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени кой каквато си избереше.^[8]

Това бе в зората на времето, когато утринните звезди не се бяха скрили и небесният им хор все още не беше замлъкнал.

Тази епоха е тъй далечна, мъглите и росната дрезгавина на зазоряването са я обвили в такъв потулващ воал, че е трудно да се разгадаят обичаите, да се различи пейзажът и да се познае къде се намират тези места. Достатъчно е да се знае, че тогава светът е съществувал, че е бил населен от хора, че човешката природа с нейните страсти, симпатии, скърби и радости е изпълвала планетата и й е вдъхвала живот.

Едно племе си избрало някакво място от глобуса. Към коя раса е принадлежало племето — не е известно, къде се е намирало това място — не е казано. Обикновено говорим за Изтока, когато мислите ни са обърнати към онова време, но кой може да докаже, че тогава не е имало живот и на запад, и на юг, и на север? Има ли нещо, което да докаже обратното на това, че вместо да се засели в палмовите горички на Азия, въпросното племе не се е настанило под дъбовите сенки на някой от островите в нашите европейски морета?

Не си представям песъчливи равнини, нито пък малък, ограден от пясъци оазис. Пред очите ми се появява картината на гориста долина със скалисти склонове, обагрени в тъмнокафяво и покрити с дървета, струпани едно над друго. Тук, на това място, живеят човешки същества, които обаче са толкова малко на брой и се движат по пътеки, скрити под толкова дебели клони, че никой не може нито да ги чуе, нито да ги види. Диви ли са те? Несъмнено. Преживяват с помощта на кривака и лъка — полуовчари, полуловци, чиито стада се скитат свободни като дивеча им. Щастливи ли са? Не, не са по-щастливи от нас. Дали са добри? Не, не са по-добри от нас. Тяхната природа е и наша природа — и двете са човешки. Сред племето има едно същество, което твърде често е нещастно — едно дете, на което съдбата е отнела и двамата родители. Никой не се грижи за него — понякога подхвърлят на осиротялото момиче някоя троха, но по-често я забравят. Рядко я приемат в нечия колиба. Неин дом са хралупата на някой кух дървесен ствол или хладната пещера. Изоставена, пренебрегвана и скитаща, тя живее повече с дивите зверове и птиците, отколкото със себеподобните си. Гладът и студът са нейните другари, а самата тя е обладана от тъга и обградена от самота. Оставена без грижи и без обич, би трябвало да умре — но въпреки всичко тя живее и расте. Зелената природа я приема и й става майка. Храни я със сочни ягоди, със сладки корени и лешници.

Има нещо във въздуха на тази страна, което поддържа огъня на живота. Сигурно има нещо и в нейната роса, която лекува като чудодеен балсам. Умерените й сезони не развихрят страстите и сетивата. Температурата й подтиква към хармония, а бризът и сякаш довява от небето кълновете на чисти помисли и още по-чисти чувства. Формите на скалите и короните на дърветата не са странно причудливи, а багрите на цветята и птиците не са разточително пищни — в цялото величие на тези гори има някакво спокойствие, в цялата им свежест — някаква гальовност.

Изящното очарование, дарено на всяко дърво и цвете, на всяка сърна и гълъб, не е отказано и на човешката рожба. В своята самота тя е израсла стройна и прелестна. Природата е изваяла чертите й с най-тънко длето; изчистените и точни детски очертания са съзрели, недокоснати от обезобразяващите белези на болестите. Кожата й не е загрубяла от суров повей на вятъра, косите й не са повехнали от изгарящо слънце — тялото и блести с ослепителната си белота сред дърветата, разкошните й коси се стелят дълги и лъскави, очите й, незаслепени от необуздани пламъци, искрят в сенките, големи и широко отворени, изразителни и лъчисти. Над тези очи, когато вятърът повдигне косите й, се открива челото, прекрасно и високо, като някаква ясна и откровена страница, върху която знанието, ако то дойде някога, ще може да пише със златни букви. Самотната млада дивачка не е нито зла нито глупава. Тя броди из гората безобидна и замислена, макар че не е лесно да се разбере за какво може да мисли едно толкова неуко момиче.

В една лятна вечер, преди Потопа, останала съвсем сама, тъй като бе изгубила следите на племето си, заминало далеч в неизвестна посока, тя се изкачи по склона на клисурата, за да наблюдава отминаването на Деня и настъпването на Нощта. Избра си за наблюдателница един зъбер с израснал от него дъб, чиито корени, обрасли с трева и мъх, й послужиха за стол. Гъстите клони на дъба я закриляха с балдахин от листа.

Бавно и величествено се оттегляше Денят, цял пламнал в пурпурно зарево и съпроводен от вечерното „сбогом“ на дивите пернати, чиято затихваща песен долиташе откъм гората. След това дойде Нощта, мълчалива като смъртта — вятърът утихна, секна птичата песен. Сега всяко гнездо бе скътало щастливи другари, а елен и кошута спяха блажено и спокойно в леговището си.

Девойката седеше с неподвижно тяло, но с разбунтувана душа. Вълнуваха я по-скоро чувства, отколкото мисли; желания, а не надежди, мечти, а не трезви разсъждения. Чувствуваше безграничната мощ на света, на небето, на нощта. Струваше й се, че е в центъра на всички неща — един малък и забравен атом живот, една искра на духа, пусната небрежно от ръката на великия сътворител, която в момента изгаряше незабелязано и се превръщаше в пепел в тъмното сърце на тази клисура. Тя питаше така ли трябва да изгори и загине, без живата й светлина да стори някаква добрина, без да бъде забелязана, без да бъде нужна — една звезда в иначе беззвездната небесна твърд, която нито един овчар, пътешественик, мъдрец или свещеник не бе избирал за пътеводител, не бе взимал за предзнаменование. Нима може така, искаше да знае тя, когато пламъкът на душата й гореше толкова живо, когато животът й вибрираше тъй вярно, истински и силно, когато нещо в нея се вълнуваше и неспокойно напомняше за дарената от бога сила, настояваше, че тази сила трябва да намери призвание.

Девойката съзерцаваше Небето и Вечерта; Небето и Вечерта също я съзерцаваха. Наведе се, за да подири брега, хълма, реката, разпрострели неясните си очертания в ниското. Природните творения, които попита, до едно й отвърнаха с предсказания — тя ги чу и се развълнува, но не ги разбра. Вдигна опрени една с друга длани над главата си.

„Опора, помощ, утеха — елате!“ — извика тя.

Не долетя никакъв отговор, нито пък имаше кой да се обади.

Девойката почака, паднала на колене и упорито вперила поглед нагоре. Небето остана безмълвно — неумолимите звезди блестяха чужди и далечни.

Най-сетне една от обтегнатите струни на страданието й се отпусна — стори й се, че Нещо там горе се смили, обзе я чувството, сякаш Нещо далечно се бе приближило — счу й се, че Тишината проговори. Това не бе език, нито думи, а само някакъв неопределен звук.

И отново един прекрасен, плътен и извисен тон, един дълбок и нежен звук, подобен на шепота на буря, накара мрака да се развълнува.

И още веднъж — по-силен, по-близък и по-ясен, той мелодично се разнесе наоколо.

И пак един отчетлив глас премина от Небето към Земята.

— Ева!

Ако името на тази жена не бе Ева, то значи тя нямаше име. Тя се надигна.

— Ето ме.

— Ева!

— О, Нощ! (Нима можеше да говори някой друг, освен Нощта?) Тук съм!

Гласът се спусна досами Земята.

— Ева!

— Господи! — извика тя. — Погледни своята слугиня!

Тя изповядваше своя религия — всички племена имаха някаква вяра.

— Идвам — аз, Утешителят!

— Господи, побързай!

Вечерта порозовя, изпълнена с надежда — Въздухът се задъхваше, а Луната, възкачвали се до този момент, застана горе огромна, ала невидима — сиянието забулваше формата й.

— Облегни се на мен, Ева. Ела в обятията ми и се отпусни.

— Отпускам се, о, Невидими, но осезаем за мен! А ти какво си?

— Ева, аз нося живителна струя от Небето. Дъще на Човека, пий от чашата ми!

— Пия. Сякаш най-сладката роса докосва устните ми. Изсъхналата ми душа се съживява, страданието ми се облекчава, за болката и борбата ми настъпва край. А нощта се променя! Гората, хълмът, луната, широкото небе — всичко се променя!

— Всичко се променя и това е завинаги. Отнемам мрака от погледа ти, разчупвам оковите на душата ти! Премахвам пречките по пътя ти и с присъствието си изпълвам празнотата — обявявам за мой изгубения атом на живота, вземам за себе си искрата на духа, горяла до този момент в забрава!

— О, вземи ме! Вземи ме! Това е бог!

— Това е Синът на Бога — този, чийто дъх е разпалил искрата на божествения живот в теб. Затова и жадува да се слее с теб, да ти влее сили, да ти помогне, за да не угасне тази искра безвъзвратно.

— Сине Божи, наистина ли съм твоя избраница?

— Само ти в цялата земя. Видях колко си хубава и разбрах, че ще бъдеш моя. На мен е отредено да спася, подкрепя и лелея това, което ми принадлежи. Познай в мен онзи земен Ангел, наречен Разум.

— Мой славни Годенико! Лъчиста Зора сред нощния мрак! Най-сетне имам всичко, което исках. Осенена съм от прозрение. Тъмната загадка, неясният шепот, които ме преследват още от детинство, са вече разгадани. Ти си Този, когото търсех. Роден от Бога, вземи ме, вземи своята годеница!

— Без свян мога да взема това, което ми принадлежи. Нима от олтара не пратих онзи пламък, който запали цялото същество на Ева? Ела отново на небето, чиято пратеница винаги си била.

Това Присъствие, невидимо, но могъщо, я приюти като агне в стадото. Този глас, нежен, но вездесъщ, отекна в сърцето й като музика. Пред очите и не изплува видение и при все това някакво усещане споходи погледа и ума й, сякаш бе почувствувала спокойствието на кристалночист въздух, силата на волния океан, величието на шествуващи по небето звезди, мощта на отприщени природни сили, вкоренената в земните недра твърдост на безбрежни хълмове и, преди всичко, сякаш бе огряна от блясъка на героична красота, която се втурва победоносно срещу Нощта и прогонва сенките й като някое божествено Слънце.

Това бе годежният час на Разума и Човечеството. Кой ще разкаже историята след съюза им? Кой ще обрисува тяхното блаженство и злочестина? Кой ще разкаже как Онзи, верен на враждата, която бог бе вселил между Него и Жената, чертаеше пъклени планове, за да разруши този съюз или да опетни чистотата му? Кой ще опише дългата борба между Змията и Ангела? И още как Бащата на лъжата успял да влее зло в доброто, гордост в мъдростта, пошлост в славата, болка в блаженството, отрова в страстта? Как „безстрашният Ангел“ се възправил, сражавал и отблъсквал врага? Как отново и отново почиствал измърсената чаша, възвисявал принизеното чувство, направлявал лъжовния порив, откривал спотайващата се отрова, обърквал безочливото изкушение — как пречиствал, опрощавал, наблюдавал и устоявал? Как с помощта на търпението, на силата си, на онази неописуема добродетелност, която бил получил от Бога, неговия творец, този верен Ангел се сражавал за Човечеството в битката през вековете. И как, когато Времето извървяло своя път и в края му застанала Смъртта, препречила с костеливите си ръце портите към Вечността, Разумът все още притискал здраво своята умираща невеста, подкрепял я в последните минути на най-жестоко страдание и победоносно я отнесъл в своя дом — Небето; как я възвърнал, пречистена от грях, на Йехова — нейния Създател; и как най-накрая, пред Ангел и Архангел, окичил главата й с короната на Безсмъртието.

Кой ще съумее да опише всичко това?

— Така и не успях да поправя това съчинение — отбеляза Шърли, когато Мур свърши. — Червеният ви молив го нашари с неодобрителни подчертавания, чието значение напразно се опитвах да проумея.

Тя бе взела един цветен молив от бюрото на учителя я си и рисуваше малки листенца, части от колони и назъбени кръстове по полето на книгата.

— Виждам, че френският може да е полузабравен, но навиците от уроците по френски са останали — каза Луис. — Книгите ми, както и преди са застрашени, когато сте наблизо. Новоподвързаният ми Сен Пиер скоро ще заприлича на моя Расин — със следи от мис Кийлдар на всяка страница.

Шърли пусна молива така, сякаш я бе опарил.

— Кажете ми, какви бяха грешките в това съчинение? — попита тя. — Граматически ли бяха, или имахте нещо против съдържанието му?

— Не съм казвал, че подчертаванията ми показват някакви грешки. Вие просто изложихте своите мисли и аз се въздържах да ви противореча.

— А какво означават тогава?

— Сега това няма значение.

— Мистър Мур — извика Хенри, — накарайте Шърли да повтори някои от нещата, които тя така добре казваше наизуст.

— Ако изобщо помоля за нещо, то това ще бъде „Le Cheval Domple“^[9] — каза Мур, докато остреше молива, който мис Кийлдар бе изтъпила докрай.

Тя извърна глава — видя се как шията и откритите й страни, лишени от естественото си прикритие, пламнаха в топлите багри на червения цвят.

— А! Не е забравила, сър — каза възбудено Хенри. — Добре си спомня каква палавница беше.

Една усмивка, на която Шърли не позволи да стане по-широка, накара устните й да потреперят. Тя наведе глава и скри лице наполовина в ръцете си, наполовина в къдрите си, които при навеждането й отново се разпуснаха.

— Наистина бях бунтовница! — отвърна тя.

— Бунтовница! — повтори Хенри. — Да, вие и баща ми се бяхте скарали жестоко и вие не пожелахте да се подчините на никого — нито на него, нито на майка ми, нито на мисис Прайър — на никого. Тогава казахте, че той ви бил обидил…

— Той наистина ме обиди — прекъсна го Шърли.

— И че сте искали веднага да напуснете Симпсън Гроув. Опаковахте си нещата, а татко ги изхвърли от сандъка ви. Мама плака, мисис Прайър също плака. Те и двете бяха застанали и кършеха ръце, като ви умоляваха да имате търпение, а пък вие бяхте коленичили на пода с вашите неща и обърнатия пред вас сандък и приличахте, Шърли… приличахте… е, приличахте на това, което сте, когато изпаднете в някое от вашите непокорни настроения. В подобно състояние чертите ви не са изкривени — тогава те са застинали, но са много красиви. Почти не изглеждате разгневена, а само решителна и освен това сякаш сте готова всеки момент да се втурнете нанякъде. И все пак човек усеща, че ако в такъв час нещо се изпречи на пътя ви, то ще бъде разсечено като от гръм. Татко не издържа и повика мистър Мур.

— Достатъчно, Хенри.

— Не, не е достатъчно. Не зная как мистър Мур се справи, но си спомням само как той намекна на татко, че вълнението ще раздразни подаграта му. След това кротко поговори с дамите и успя да ги отпрати. А после ви каза, мис Шърли, че в такъв момент нямало смисъл от разговори или нравоучения и тъй като подносът с чая тъкмо бил внесен в учебната стая, а той изпитвал жажда, щял да се радва, ако сте оставели опаковането и сте приготвели по чаша чай за него и за мен. Вие дойдохте, но отначало не искахте да разговаряте. Не след дълго обаче се успокоихте и ободрихте. Мистър Мур започна да ни разказва за Европа, за войната и за Бонапарт — неща, за които обичахме да слушаме и двамата. След чая той заяви, че тази вечер никой от нас не трябвало да го напуска и че нямало да ни позволи да му се изплъзнем от погледа, за да не изпаднем в нова беда. Седнахме от двете му страни и бяхме толкова щастливи. Никога не съм прекарвал по-приятна вечер. На следния ден, госпожице, той ви поучава цял час и приключи, като ви даде да учите нещо от Босюе за наказание — „Le Cheval Dompte“. Вие го научихте, вместо да си опаковате багажа, Шърли. Повече никой не чу нищо за бягство. Цяла година след това мистър Мур все ви подкачаше по този повод.

— Тя никога не бе казвала урок с по-голямо въодушевление — присъедини се Мур. — Тогава за пръв път ми достави удоволствието да чуя родния си език без никакъв акцент от устата на едно английско момиче.

— В продължение на месец след това беше сладка като зряла череша — додаде Хенри. — Едно солидно и прочувствено спречкване винаги оставя Шърли в по-добро настроение от това, в което я е заварило.

— Говорите за мен, сякаш не съм тук — отбеляза мис Кийлдар, която все още не бе вдигнала лицето си.

— А сигурна ли сте, че сте тук? — попита Мур. — Имало е моменти след пристигането ми, когато съм се изкушавал да попитам господарката на Фийлдхед дали знае какво е станало с предишната ми ученичка?

— Тя е тук сега.

— Виждам я, при това напълно смирена. Но не бих посъветвал нито Хенри, нито някои други да вярват безусловно на смиреността, която може в един момент да крие поруменялото си лице като някое засрамено малко дете, а в следващия да го вдигне, бледо и високомерно като лика на мраморна Хера.

— Казват, че някога живял човек, който вдъхнал живот на изваяната от него статуя^[10]. Други пък може да притежават обратния дар — да превръщат живота в застинал камък.

Мур замълча, преди да отвърне на тези думи. Видът му, станал изведнъж учуден и замислен, казваше: „Странна фраза — какво ли може да означава?“ Той я повъртя из ума си, като разсъждаваше задълбочено и бавно подобно на някой потънал в дебрите на метафизиката немски философ.

— Искате да кажете — проговори най-сетне той, — че някои мъже будят неприязън и по този начин охлаждат доброто сърце.

— Умно! — отвърна Шърли. — Ако подобно тълкувание ви задоволява, тогава можете да му вярвате. Лично мен това не ме интересува.

При тези думи тя надменно повдигна сякаш изваяната си от мрамор глава, точно както я бе описал Луис.

— Вижте метаморфозата! — каза той. — Едва си представих, а ето я вече осъществена — една обикновена нимфа се превръща в недостъпна богиня. Но не трябва да разочароваме Хенри с рецитирането, затова Олимпия ще благоволи да му достави това удоволствие. Да започнем.

— Забравила съм началото.

— Но аз не съм. Паметта ми, макар и малко неуслужлива, е силна. При мен знанията се натрупват заедно с предпочитанията — умът ми съхранява знанията, а чувствата отиват направо в сърцето. А то не е като ранния пролетен филиз без собствен корен, който бързо се разлиства и бързо цъфти, ала повяхва твърде скоро. Внимание, Хенри! Мис Кийлдар се съгласи да ви удостои с благоволението си. „Voyez се Cheval ardent et impetueux^[11]…“ — това е началото.

Мис Кийлдар склони да направи опит, но скоро спря.

— Не мога да продължа, докато не го чуя цялото — заяви тя.

— Но то бе заучено толкова бързо — „бързо научено, бързо забравено“ — заключи учителят.

Той изрецитира пасажа бавно и точно, като умишлено подчертаваше всяка дума.

Шърли постепенно надаваше ухо, докато той говореше. Лицето й, до този момент извърнато настрани, се обърна към него. Когато свърши, тя като че ли взе думите от устата му — възприе неговия тон, неговия акцент, предаде паузите, както той ги бе предал, възпроизведе неговия маниер, произношение и изразителност.

Сега бе неин ред да каже желанието си.

— Припомнете си Le Songe d’Athalie^[12] — помоли тя — и го кажете.

Той го изрецитира, а тя го повтори. За Шърли бе истинско удоволствие да превръща неговия език в свой. Тя помоли за още рецитации. Старите упражнения по френски бяха възвърнати, а с тях и някогашните учебни дни на Шърли.

Мур бе повторил някои от най-хубавите пасажи от Расин и Корней и бе чул ехото на собствения си дълбок тембър в гласа на девойката, който вярно следваше неговия. „Fe Chene et le Roseau“ — една от най-хубавите балади на Лафонтен, бе изрецитирана, при това много добре, от учителя, а ученичката веднага се възползува от урока. Сега, когато ентусиазмът им се бе развил и двамата бяха обзети от някакво въодушевление, чийто пламък едва ли мажеше да бъде вече подхранван от анемичният дух на френската поезия. Навярно им се искаше да сложат в лумналия огън и някой дъбов дънер от английските дъбрави. Мур отбеляза:

— И това са най-добрите ни произведения! Нямаме нищо по-драматично, по-изразително, по-естествено!

След това той се усмихна и замълча. Като че ли цялото му същество гореше с един спокоен пламък — стоеше пред камината, облегнал лакътя си на полицата над нея и потънал в блажени мисли.

Мракът прогонваше светлината на отминаващия есенен ден. Прозорците на учебната стая — потъмнели от виещи се растения, чиито листа все още не бяха отронени от октомврийския вятър — почти не пропускаха лъч от небето, но огънят пръскаше достатъчно светлина, за да може да се разговаря.

Луис Мур се обърна към ученичката си на френски и тя му отговори, отначало с колеблив смях и разпокъсани фрази. Мур я окуражи, докато я поправяше. Хенри също се включи в урока. Двамата ученици бяха застанали срещу учителя, прегърнати през кръста. Тартар, който след дълго настояване бе пуснат да влезе, сега седеше с мъдър вид в средата на килима, втренчил поглед в искрите, които изскачаха от време на време от недогорелите въглени в червената жарава. Малката компания бе много щастлива, но:

Насладата е мак във зной:

докоснеш ли го, вехне той.

Чу се приглушено трополене на колела по каменната настилка в двора.

— Каретата се връща — каза Шърли. — Сигурно и вечерята е готова, а аз не съм облечена.

Влезе една от прислужниците със свещ за мистър Мур и с чая му. Обикновено за учителя и ученика обедът бе основното ядене за деня.

— Мистър Симпсън и дамите се завърнаха — каза тя. — С тях е и сър Филип Нанъли.

— Как се стреснахте и как потреперя ръката ви, Шърли! — каза Хенри, след като прислужницата спусна кепенците и излезе. — Аз обаче зная защо. Вие също знаете, нали, мистър Мур? Зная, какви са намеренията на баща ми. Този сър Филип е едно много неприятно същество — как ми се искаше да не е тук. Защо сестрите ми и всички други не бяха останала на вечеря в Де Уолдън! Шърли щеше още веднъж да ни приготви чай, мистър Мур, и щяхме да прекараме щастливо вечерта.

Мур заключваше своя Сен Пиер в едно от чекмеджетата на писалището си.

— Значи такъв бе твоят план, момчето?

— Нима не го одобрявате, сър?

— Не одобрявам нищо утопично. Погледнете живота в желязното му лице, впийте поглед в металния лик на действителността. Направете чая, Хенри. Ще се върна след минута.

И той напусна стаята. Шърли направи същото, но през друга врата.