Дан Симънс
Хиперион (8)

Епилог

Консулът се събуди от звуците на балалайка. Някой свиреше толкова тихо, че отначало му се стори, че музиката е част от съня му.

Той стана, потръпна от студения въздух, уви одеялото около себе си и излезе на дългия балкон. Още не се бе зазорило. В небесата продължаваха да горят отблясъците от битката.

— Извинете ме — каза Ленар Хойт и вдигна глава от инструмента си.

Свещеникът се бе сгушил навътре в качулката си.

— Няма нищо — отвърна консулът. — И без това тъкмо щях да се събудя.

Това беше вярно. Не си спомняше някога да се е чувствал по-отпочинал.

— Продължете, моля — добави той.

Звуците бяха отчетливи и ясни, но едва се чуваха от свистенето на вятъра. Хойт сякаш участваше в дует заедно със студения вятър, който слизаше от планинските върхове. За консула в тази яснота имаше нещо почти мъчително.

Брон Ламиа и полковник Касад също излязоха. Минута по-късно към тях се присъедини и Сол Уайнтрауб. Рахил се извиваше в ръцете му и протягаше ръчички към нощното небе, сякаш искаше да улови ярките му съцветия.

Хойт свиреше. В часа преди да зазори, вятърът се засилваше и водосточните тръби и другите издатини на сградата играеха ролята на пластинки, ако мрачната крепост можеше да се оприличи на фагот.

Появи се Мартин Силенъс, който държеше главата си с ръце.

— Никой не уважава махмурлиите! — рече той. После се наведе над високия парапет и добави: — Ако се издрайфам от тази височина, ще мине половин час, докато онова се приземи.

Отец Хойт не го погледна. Пръстите му шареха по струните на малкия инструмент. Северозападният вятър ставаше все по-силен и по-студен, а балалайката му се противопоставяше с топли и жизнени звуци.

Докато вятърът набираше мощ, а неописуемата музика не му отстъпваше по нищо, консулът и останалите стояха сгушени в одеяла и качулки. Консулът никога не бе слушал толкова странни и толкова прекрасни съзвучия.

Вятърът се изви във вихър, надигна се, достигна някакъв връх и спадна. Хойт престана да свири.

Брон Ламиа се озърна и каза:

— Почти се съмна.

— Имаме още един час — рече полковник Касад.

Ламиа сви рамене:

— Защо да чакаме?

— Защо, наистина? — обади се Сол Уайнтрауб. Той погледна на изток, където единственият намек за изгрева беше едно съвсем леко побледняване на съзвездията, и добави: — Изглежда, че денят ще бъде хубав.

— Хайде да се приготвим — предложи Хойт. — Ще ни трябва ли багажът?

Спогледаха се.

— Не, мисля, че не — рече консулът. — Полковникът ще носи инфотерма, който има връзка с вектора. Всеки ще си вземе онова, което му е нужно за аудиенцията с Шрайка. Останалите неща ще оставим тук.

— Отлично — каза Брон Ламиа, обърна гръб на тъмния изход и направи жест към останалите. — Хайде да тръгваме.

 

 

От североизточния вход на крепостта до блатистата долина се слизаше по шестстотин шестдесет и едно стъпала. Парапет нямаше. Групата слизаше внимателно и всеки гледаше къде стъпва в несигурната светлина.

Когато слязоха долу, погледнаха назад към каменните грамади над тях. Крепостта изглеждаше като част от планината, а балконите и външните стълбища сякаш бяха обикновени скални издатини. От време на време по-ярките експлозии осветяваха някой прозорец или очертанията на водоливник, но иначе крепостта Хронос почти бе изчезнала зад тях.

Минаха през ниските хълмове в подножието й, като се стараеха да стъпват по тревата и да вървят по-далече от бодливите шубраци, които протягаха тръни, подобни на остри нокти. След десет минути стигнаха до пясък и започнаха да се спускат надолу към долината, вървейки през ниски пясъчни дюни.

Брон Ламиа водеше групата. Тя носеше най-хубавата си шапка и червен копринен костюм с черни шарки. След нея вървеше полковник Касад. Той беше в пълно бойно снаряжение. Полимерното покритие на бронята му още не бе включено да излъчва измамни образи, така че тя изглеждаше непроницаемо черна и поглъщаше дори светлината, която идваше отгоре. Касад носеше стандартна пушка на щурмовак от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ. Визьорът на шлема му блестеше като черно огледало.

Отец Хойт беше с черно наметало и черен костюм с монашеска яка. На рамото му висеше балалайката. Той я придържаше с две ръце като малко дете. Продължаваше да стъпва внимателно, сякаш всяко повдигане на крака му причиняваше болка.

След него вървеше консулът. Беше с официално облекло на дипломат — колосана риза, черни панталони, фрак, кадифено наметало и тривърхата позлатена шапка, която бе носил първия ден на дърволета. Трябваше да прикрепя шапката си с ръка, за да не я отвее вятърът, който отново беше излязъл, хвърляше песъчинки в лицето му и се хлъзгаше между дюните като змия.

На няколко крачки от него вървеше Мартин Силенъс. Беше облечен в коженото си палто, от което висяха едри валма.

Последен в колоната беше Сол Уайнтрауб. Той носеше Рахил в едно кошче, провесено през врата му, и я прикриваше и с палто, и с наметало. Пееше й тиха песничка, чиито звуци се губеха сред воя на вятъра.

След четиридесет минути път стигнаха до мъртвия град. Мрамор и гранит блестяха под ярката светлина. Планинските върхове светеха зад тях, а крепостта Хронос се сливаше със скалните форми. Групата мина през пясъчна долчинка, изкачи една ниска дюна и внезапно пред нея за пръв път се показа началото на долината с Гробниците на времето. Консулът успя да различи полегатите очертания на крилата на Сфинкса и сиянието на нефритена светлина.

Далечен тътен и трясък, идващи изотзад, накараха консула да се обърне бързо с разтуптяно сърце.

— Започва ли? — попита Брон Ламиа. — Бомбардировка ли е?

— Не, погледнете — отговори Касад и посочи едно място на небето над планинските върхове, където някакво тъмно петно скриваше звездите. Оттам проблясваха светкавици и осветяваха замръзнали полета и ледници. — Това е просто буря — добави той.

Поеха отново по пътя си през пурпурните пясъци. Консулът се усети, че се мъчи да различи контурите на някаква фигура при Гробниците или на входа на долината. Той беше сигурен, беше повече от сигурен, че там нещо ги чака… че онова нещо ги чака.

— Вижте! — възкликна Брон Ламиа. От вятъра шепотът й едва се чуваше.

Гробниците на времето сияеха. Онова, което консулът отначало бе помислил за светлина, падаща отгоре и отразена от тях, беше собственото сияние на всяка Гробница, при това различно по цвят. Сиянията ставаха все по-ярки, а самите Гробници се губеха в мрака на долината.

Въздухът замириса на озон.

— Това обичайно явление ли е? — попита отец Хойт с тънък глас.

Консулът поклати глава:

— Никога не съм чувал за такова нещо.

— По времето, когато Рахил беше тук и проучваше Гробниците, никога не е ставало дума за такова нещо — добави Сол Уайнтрауб и пак запя тихо песничката.

Групата отново закрачи напред през подвижните пясъци.

Когато достигнаха входа на долината, спряха. Пред тях се разстилаха меки дюни и се издигаха скали, които хвърляха мастиленочерни сенки. Полегатата пътека водеше надолу — там, където сияеха Гробниците.

Никой не застана начело на колоната и никой не проговори. Консулът чувстваше как сърцето му лудо се блъска в ребрата. Той се страхуваше да узнае какво има долу; но по-лошото беше, че в съзнанието му се настани някаква лудост, сякаш дошла върху крилете на вятъра. Тя го вледеняваше. Искаше му се да изкрещи и тичешком да поеме обратно към хълмовете, откъдето бяха дошли.

Консулът се обърна към Сол Уайнтрауб:

— Каква е тази песничка, която пеете на Рахил?

Ученият се насили да се усмихне и почеса късата си брада.

— От един стар филм с двуизмерно изображение. Отпреди Хеджира. Дявол да го вземе, тя е отпреди всичко.

— Нека и ние да я чуем — помоли Брон Ламиа, схванала мисълта на консула. Лицето й беше много бледо.

Уайнтрауб запя. Отначало гласът му бе тънък и едва се чуваше. Но мелодията беше жизнерадостна и странно ободряваща. Отец Хойт свали балалайката си и започна да акомпанира. Звуците набираха увереност.

Брон Ламиа се засмя, а Мартин Силенъс произнесе с уважение:

— Боже мой, колко е стара! Често я пеех като дете.

— Но кой е магьосникът? — попита полковник Касад. Силният глас, който се раздаде от шлема му, прозвуча странно, но в този контекст и забавно.

— И какво е това ОЗ? — обади се Ламиа.

— И всъщност кой отива да види този магьосник? — добави консулът, като чувстваше как черната паника вътре в него полека-лека се разсейва.

Сол Уайнтрауб престана да пее и се опита да отговори на въпросите, да опише идеята на един филм с двуизмерно изображение, забравен от столетия насам.

— Не се притеснявайте — каза Брон Ламиа. — Може да ни обясните тези неща и по-късно. Само го изпейте пак.

Зад тях планините бяха потънали в мрак. Пред тях се разстилаше блатиста местност, продухвана от вихрушки. Небето продължаваше да се къпе в кървава светлина, но хоризонтът на изток беше малко по-светъл от останалата му част. Отляво мъртвият град сияеше като каменно съзъбие.

Брон Ламиа отново тръгна първа. Сол Уайнтрауб запя по-силно. Рахил се извиваше от възторг. Ленар Хойт свали наметалото си, за да не му пречи да свири на балалайката. Мартин Силенъс запокити далече в пясъците една празна бутилка и продължи да пее. Дълбокият му глас, който се издигаше над вятъра, бе учудващо силен и приятен.

Федман Касад вдигна визьора на шлема си, метна оръжието си на гръб и се присъедини към хора. Консулът също запя, помисли си за смешните стихчета, засмя се на глас и после запя отново.

Точно на мястото, където мракът се сгъстяваше, колоната се превърна във верига. Консулът отиде надясно, Касад тръгна до него, а Сол Уайнтрауб остана по средата. Брон Ламиа стисна ръката на Силенъс, а с другата се хвана за Сол. Шестимата закрачиха рамо до рамо.

Като продължаваха да пеят високо и стъпваха в крак, без да се обръщат назад, те слязоха в долината.