Дан Симънс
Хиперион (4)

„Бенарес“ влезе в речното пристанище Наяд час преди залез-слънце. Екипажът и поклонниците се притискаха към перилата и се взираха съсредоточено в тлеещите въглени от онова, което някога бе представлявало голям град с население двадесет хиляди жители. Малко беше останало. Прочутият Крайречен хан, построен по времето на Тъжния крал Били, бе изгорял до основи; неговите овъглени докове, кейове и остъклени балкони сега се бяха срутили в плитчините на река Хули. Сградата на митницата представляваше изгоряла черупка. Летището в северния край на града вече беше само почернял корпус, а контролната му кула се бе превърнала в овъглена спирала. Не се виждаше каквато и да било следа от малкия храм на Шрайка на крайречната улица. Най-лошо от всичко от гледна точка на поклонниците бе разрушението на Наядската речна гара — докът за преоборудване беше опожарен, а кошарите за манти бяха отворени към реката.

— По дяволите! — изруга Мартин Силенъс.

— Кой е направил това? — попита отец Хойт. — Шрайка ли?

— По-скоро СЗС — поклати глава консулът. — Макар че е възможно те да са се сражавали с Шрайка.

— Не мога да го повярвам — троснато се обади Брон Ламиа. Тя се обърна към А. Бетик, които току-що се бе присъединил към тях на задната палуба. — Вие не знаехте ли какво е станало тук?

— Не — отвърна андроидът. — Повече от седмица няма никаква връзка с която и да било точка на север от шлюзовете.

— А защо, дявол да го вземе? — попита Ламиа. — Ако този забравен от Бога свят е без инфосфера, нямате ли радио?

А. Бетик се усмихна едва забележимо.

— Да, госпожо Ламиа, имаме радио, но съобщителните спътници са свалени, микровълновите препредавателни станции при Карловите шлюзове са унищожени, а ние нямаме достъп до къси вълни.

— Как стои въпросът с мантите? — попита Касад. — Можем ли да продължим до Зъбера с тези, с които разполагаме?

Бетик се намръщи.

— Ще ни се наложи, полковник — рече той. — Но това е престъпление. Двете, които са във впряга, няма да се възстановят след такова спъване. С нови манти щяхме да стигнем до Зъбера преди съмнало. С тези двете… — андроидът сви рамене. — Ако имаме късмет и животните издържат, ще пристигнем в ранния следобед.

— Вятърната гемия ще е все още там, нали? — попита Хет Мастийн.

— Трябва да приемем, че ще е така — рече А. Бетик. — Бихте ли ме извинили, ще отида да се погрижа да бъдат нахранени горките животни, с които разполагаме. След час трябва да сме отново на път.

 

 

Те не видяха никого сред развалините на Наяд и в околностите му. Никакъв речен съд не се появи край града. След едночасово влачене на север навлязоха в района, където горите и фермите от долното течение на Хули отстъпиха пред вълнообразната оранжева прерия на юг от Тревното море. От време на време консулът виждаше калните кули на мравки строители, чиито назъбени постройки край реката се извисяваха понякога на височина почти десет метра. Не се забелязваше никакъв признак на оцеляло човешко население. Фериботът при брода Бети бе изчезнал напълно, като не бяха останали нито едно буксирно въже и нито един заслон на мястото, където бе стоял в продължение на почти два века. Ханът „Речните бегачи“ в Кейв Пойнт беше тъмен и пуст. А. Бетик и останалите членове на екипажа викаха, но от черната паст на пещерата не дойде никакъв отговор.

По залез-слънце над реката се настани осезаема тишина, която скоро бе нарушена от жужене на насекоми и призиви на нощни птици. За кратко повърхността на Хули се превърна в огледало, в което се отразяваше сиво-зеленият купол на здрачаващото се небе, нарушавано само от скоковете на излизаща за храна по здрач риба и от бодърстването на опъващите въжетата манти. Когато падна същинският мрак, безброй прерийни паяжини — много по-бледи от горските си братовчеди, но и с по-голяма повърхност, луминесцентни сенки с размера на малки деца — затрепкаха из долините и равнините на плавно заоблените хълмове. Когато съзвездията се показаха и следите на метеорите започнаха да прорязват небето — бляскав спектакъл, толкова далече от всяка сътворена от човека светлина, — фенерите бяха запалени и вечерята бе поднесена на задната палуба.

Поклонниците на Шрайка бяха потиснати и все още размишляваха над мрачния и смущаващ разказ на полковник Касад. Консулът пиеше непрекъснато още от предобед и вече чувстваше онази приятна отдалеченост — от действителността, от болката, от спомените, — която му позволяваше да преодолява дните и нощите. Сега той попита с толкова внимателен и неясен глас, колкото може да бъде само гласът на един истински алкохолик, чий ред е да разкаже своята история.

— Мой — рече Мартин Силенъс.

Поетът също бе пил непрекъснато от началото на деня. Гласът му бе също толкова овладян като този на консула, но червенината по кльощавите му бузи и почти налудничавият блясък в погледа му издаваха стария поет.

— Поне аз изтеглих номер три… — той вдигна своето листче. — Ако все още искате да чуете тая гадост.

Брон Ламиа вдигна чашата си с вино, хвърли един сърдит поглед и я остави на масата.

— Може би трябва да поговорим за това, какво сме научили от първите две истории и каква връзка би могло да има тяхното съдържание с нашето сегашно… положение.

— Още не — рече Касад. — Нямаме достатъчно информация.

— Нека господин Силенъс да разкаже — предложи Сол Уайнтрауб. — После можем да започнем да обсъждаме онова, което сме чули.

— Съгласен съм — каза Ленар Хойт.

Хет Мастийн и консулът кимнаха едновременно.

— Дадено! — провикна се Мартин Силенъс. — Ще разкажа моята история. Нека само да си допия проклетото вино.

Разказът на поета:
„Хиперионски песни“

В началото бе Словото. След това дойде проклетият словесен процесор. После дойде мисловният процесор. Тогава настъпи смъртта на литературата. И така вървят нещата.

Франсис Бейкън някога е казал: „От една лоша и негодна словесна постройка възниква поразително препятствие за ума.“ Всеки от нас е дал своите прекрасни препятствия за ума, не е ли така? Аз повече от всички. Един от по-добрите, забравени писатели от двайсети век — повтарям, по-добрите, запетая, забравени — някога го е казал хубаво: „Харесва ми да съм писател. Това, което не мога да понасям, е писмената работа.“ Схващате ли? Е, amigos и amigette, на мен ми харесва да съм поет. Това, което не мога да понасям, са проклетите думи.

Откъде да започна?

Може би с Хиперион?

(Постепенно гласът му се прояснява.) Преди почти два стандартни века.

Петте разселнически кораба на Тъжния крал Били се въртят и се реят, подобни на златни глухарчета, в това толкова познато синьо-зелено небе. Ние се приземяваме като конквистадори и крачим нафукано насам-натам; повече от две хиляди визуални художници и писатели, скулптори и поети, АРНисти^[1], производители на видеофилми и режисьори на холодрами, композитори и декомпозитори и Бог знае какви още, подсигурени с пет пъти по-голям брой администратори, технически персонал, еколози, надзиратели, прислужници и професионални гъзолизци, да не говорим за задниците от кралското семейство, подсигурени съответно с десет пъти по толкова андроиди, желаещи да обработват земята, да поддържат реакторите и да строят градове, да вдигат онази гадост и да пренасят онзи товар… по дяволите, ясно ви е, нали?

Приземихме се на един свят, вече засят от горките хорица, които бяха дошли тук преди два века като първозаселници и живееха едва свързвайки двата края, както и където им падне. Естествено, благородните потомци на тези предци ни приветстваха като богове — особено след като неколцина от нашите охранители отупаха няколко от по-агресивните техни водачи, — а, естествено, ние приехме, че тяхното боготворене е нещо заслужено, и ги сложихме да се трудят непосредствено до нашите андроиди, да орат и да работят за построяването на нашия сияен град върху хълма.

И той наистина беше сияен град върху хълм. Ако видите днешните развалини, те няма да ви кажат нищо за онова място. Пустинята го е завладяла за три века, акведуктите от планините са срутени и разнебитени; самият град представлява само един скелет. Но тогава Градът на поетите беше наистина хубав, нещо като Атина от времето на Сократ, с интелектуалната възбуда на ренесансова Венеция, артистичния плам на Париж от времето на импресионистите, истинската демокрация от първото десетилетие на Орбиталния град и безграничното бъдеще на Тау Сети Сентър.

Но накрая, разбира се, той не бе нито едно от тези неща. Не бе нищо повече от клаустрофобичната Еленова зала на Хротгар с чудовището, което чака навън, в тъмното. Ние безспорно си имахме нашия Грендел. Имахме си дори и нашия Хротгар, ако човек присвиеше малко очи, гледайки неприветливия профил на Тъжния крал Били. Нямахме си само наш собствен гаутски воин; наш собствен, едър, широкоплещест, с малък мозък Беоулф с неговата шайка от весели психопати. Ето защо, тъй като ни липсваше герой, ние приехме ролята на жертви и съчинявахме сонети, репетирахме балети и разгръщахме скрижали, докато през това време нашият Грендел от тръни и стомана изпълваше нощта със страх и жънеше бедрени кости и хрущяли.

И тогава именно аз — по онова време сатир, с плът, оформена по подобие на душата ми — се приближих толкова до завършването на моите „Песни“, творбата на моя живот, колкото никога преди в течение на пет тъжни века на вироглава последователност.

(Постепенно заглъхва унило.)

Струва ми се, че приказката за Грендел е преждевременна. Актьорите не са излезли на сцената. Нелинейното фабулиране и неприкосновяващата се проза си имат своите привърженици, към които аз ни най-малко не принадлежа, но в крайна сметка, приятели, литературният герой е онзи, който губи или печели безсмъртие върху хартията. Не ви ли е хрумвала някога тайната мисъл, че някъде Хък и Джим — в този момент — отблъскват своя сал по течението на някоя река, непосредствено отвъд нашия обсег, до такава степен по-реални изглеждат те от обущаря, който ни е подковал обувките само преди един забравен ден? Във всеки случай, ако тази проклета история трябва да бъде разказана, редно е да знаете кои са участниците в нея. Ето защо — колкото и да ме боли — ще се върна назад, за да започва от началото.

 

 

В началото бе Словото. И Словото бе програмирано на класически двоичен код. И рече Словото: „Да бъде живот!“ И така, нейде в Техноцентровите хранилища из владенията на майка ми замразената сперма от моя отдавна мъртъв баща била размразена, поставена в суспензия, разбъркана като ванилов малц от едно време, заредена в нещо, подобно отчасти на воден пистолет, отчасти — на краставица, и при вълшебното докосване на някакъв спусък — изхвърлена в майка ми в момент, когато луната била пълна и яйцеклетката била узряла.

Естествено, не се е налагало майка ми да бъде оплодена по такъв варварски начин. Тя е можела да избере оплождане ex utero, някой любовник с трансплант на ДНК от татко, клонингов сурогат, генно-присадено непорочно раждане, каквото се сетите… но майка ми, както сподели по-късно, разтворила краката си пред традицията. Според мен тя е предпочела този начин.

Така или иначе, аз съм се родил.

Родил съм се на Земята… старата Земя… и, майната ти, Ламиа, ако не вярваш, че е така. Живеехме в имението на майка ми на един остров недалеч от Северноамериканския резерват.

Кратки бележки за дома ни на старата Земя.

Крехка дрезгавина, преминаваща от виолетово и мораво до пурпурно над гофриранохартиените силуети на дърветата отвъд ширналите се на югозапад поляни. Небеса, нежни като прозрачен порцелан, без нито едно облаче или инверсионна следа. Предсимфонийната тишина на първата светлина, последвана от чинелените удари на слънчевия изгрев. Оранжево и червено-канелено, припламващо до златно, продължителният хладен спад до зелено: шарена сянка, дебела сянка, клонки на кипарис и плачеща върба, приглушеното зелено кадифе на поляната.

Имението на майка ми — нашето имение — хиляда акра в центъра на още милион други. Полянки колкото малки прерии, чиято трева е толкова съвършена, че мами тялото ти да легне на нея, да подремне върху мекото й изящество. Благородни сенчести дървета, хвърлящи слънчеви часовници върху земята, със сенки, които обикалят в тържествена процесия — ту преливащи се, ту свиващи се по пладне, накрая източили се на изток с умирането на деня. Кралски дъбове. Гигантски брястове. Тополи, кипариси и секвои. Бананови дървета, надвесили нови стъбла като гладки колони в храм, който има за покрив небето. Върби, строени в редици покрай грижливо прокопани канали и случайни потоци, чиито надвиснали клони пеят древни погребални песни под акомпанимента на вятъра.

Нашата къща се издига на един нисък хълм, където през зимата кафеникавите заоблености на поляната изглеждат като гладкия хълбок на някое женско животно с бедро, изтъкано изцяло от мускули и предназначено за високи скорости. Къщата издава разрастването си през вековете: нефритена кула в източния двор, която улавя първата утринна светлина, низ от фронтони откъм южното крило хвърлят триъгълни сенки върху кристалната оранжерия по чаено време, балконите и лабиринтът от външни стълби покрай източните веранди си играят със следобедните сенки като в гравюра на Ешер.

Така бе по времето след Голямата грешка, но преди всичко да бе станало необитаемо. Обикновено живеехме в имението през, както се бяхме изхитрили да ги наричаме, периодите на ремисия — промеждутъци от десет до осемнайсет спокойни месеца между засягащите цялата планета гърчове, по време на които проклетата малка черна дупка на Киевския екип поглъщаше и смилаше късове от центъра на Земята в очакване на следващия си пир. По време на „лошите периоди“ отдъхвахме у вуйчо Кова, отвъд Луната, на един тераформиран астероид, занесен там преди миграцията на прокудените.

Може би вече сте готови да кажете, че съм се родил със сребърна лъжичка в задника. Нямам никакво намерение да ви се извинявам. След като в продължение на три хиляди години се бяха лигавили с демокрация, останалите староземски фамилии бяха стигнали до извода, че единственият начин да се отърват от такива обществени отрепки, е да не им позволяват да се размножават. Или по-скоро — да организират флотилии от разселнически кораби; изследвания със спинарни кораби, нови телепортаторни миграции… всичко от арсенала на паническата неотложност на Хеджира… стига те да се размножават там и да оставят старата Земя на мира. Фактът, че родният свят представляваше една болна дъртофелница със скапани зъби, не пречеше на стремежа на отрепките да пионерстват. Те не бяха никак глупави.

И подобно на Буда аз бях почти пораснал, когато за пръв път видях какво значи мизерия. Бях на шестнадесет стандартни години по време на първия ми Wanderjahr^[2] и кръстосвах из Индия със сак на гърба, когато видях просяк. Старите индуски фамилии ги държаха наоколо по религиозни причини, но единственото нещо, което ми направи впечатление тогава, бе, че виждах пред себе си един човек в дрипи, с изхвръкнали ребра, който държеше плетена кошница с древна кредитна дискета в нея и просеше за едно докосване с моята вселенска карта. Приятелите ми си помислиха, че това е истерично. Аз повърнах. Това се случи в Бенарес.

Детството ми бе привилегировано, но това не беше неприятно. Имам хубави спомени от прочутите приеми на Грандама Сибила (тя ми се падаше пралеля по майчина линия). Спомням си един тридневен прием, даден от нея в Манхатънския архипелаг, с гости, докарани със спускателни кораби от Орбиталния град и от европейските аркологии. Спомням си как Емпайър Стейт Билдинг се издигаше над водата и множеството й светлини се отразяваха в лагуните и папратовите канали; ЕМПС-тата, които разтоварваха пътници на наблюдателната палуба, докато върху израсналите островни възвишения на по-ниските сгради навсякъде околовръст горяха готварски огньове.

Северноамериканският резерват беше нашето частно игрище през онези дни. Говореше се, че близо осем хиляди души все още продължавали да живеят на онзи мистериозен континент, но половината от тях били скитници. Останалите включваха ренегатите АРНисти, които усилено практикуваха занаята си, възкресявайки растителни и животински видове, които отдавна липсваха в техните допотопни любими северноамерикански убежища, екоинженерите, известни примитивни люде, като сиукса Огалала или Ангелите на ада, и случайни туристи. Имах един братовчед, който, както говореха, скитал из резервата с раница на гърба от една наблюдателна зона в друга, но правел това в Средния Запад, където зоните са относително близо една до друга и стадата от динозаври по-рядко се срещат.

През първия век след Голямата грешка Гея беше смъртно ранена, но умираше бавно. Опустошението по време на „лошите периоди“ беше голямо — а те идваха по-често на точно определени гърчове, с по-кратки ремисии, с по-ужасяващи последици след всеки нов пристъп, — но Земята търпеше и се възстановяваше, доколкото можеше.

Резерватът беше, както казах, наше игрище, но всъщност такава в истинския смисъл беше цялата умираща Земя. Моята майка ми даде възможност да си имам собствено ЕМПС, когато станах на седем години, и нямаше нито едно място по глобуса, което да бе на повече от един час полет от къщи. Моят най-добър приятел, Амалфи Шварц, живееше в именията на Маунт Еребус в някогашната Антарктическа република. Двамата се виждахме всеки ден. Фактът, че законът на старата Земя забраняваше телепортаторите, не ни безпокоеше ни най-малко; излегнали се нощем на някой хълм, гледахме нагоре през десетте хиляди Орбитални светлини и двадесетте хиляди радиомаяци на Пръстена двете или трите хиляди видими звезди и не изпитвахме никаква завист, никакъв стремеж да се присъединим към Хеджира, който още тогава изпридаше телепортаторната копринена нишка на Мрежата на световете. Ние бяхме щастливи.

Моите спомени за майка ми са странно стилизирани, сякаш е един от измислените образи в някой от романите ми за умиращата Земя. Може би е била такава. Вероятно аз съм бил отгледан от роботи в автоматизираните градове на Европа, откърмен от андроиди в Амазонската пустиня или просто израснал във вана като пивоварни дрожди. Онова, което си спомням, е бялата роба на майка ми, която се плъзга като призрак през сенчестите стаи на дома ни; безкрайно нежните сини вени върху дланта на ръката й с тънки пръсти, когато си наливаше чай под алената и прашна светлина на оранжерията; отражение от свещта, хванато като златна муха в сияйната паяжина на косата й, а косата й — навита на кок в стила на грандамите. Понякога сънувам, че си спомням гласа й, ритъма и мелодията, утробната му съсредоточеност, но след това се събуждам и той се превръща единствено във вятъра, който мърда дантелените завеси, или в звука на някакво чуждоземно море върху камъни.

От най-ранното си самоосъзнаване знаех, че ще бъда — трябва да бъда — поет. Това не беше въпрос на някакъв избор; по-скоро, изглежда, умиращата красота, която ме заобикаляше отвсякъде, вдъхна у мен последното си дихание и заповяда да бъда прокълнат да си играя с думите до края на живота си като изкупление заради безсмисленото посичане на собствения й люлчин свят от нашата раса. И ето че, дявол да го вземе, станах поет.

Имах един учител, който се казваше Балтазар, човек, но древен, бежанец от лъхтящите на плът улички на древна Александрия. Балтазар беше целият синьо-бял от онези жестоки, първи Пулсенови процедури; приличаше на някаква излъчена мумия на човек, запечатана в течна пластмаса. И беше безсрамен като прословутия козел. Векове по-късно, когато бях в сатирския си период, почувствах, че най-после разбирам приапските нагони на горкия дон Балтазар, но в онези дни неговото присъствие бе изключително сериозна пречка да се държат млади момичета в персонала на имението. Независимо дали бяха хора, или андроиди, дон Балтазар не правеше разлика — боцкаше ги наред.

За късмет на възпитанието ми у дон Балтазар нямаше нищо хомосексуално в пристрастеността му към младата плът, така че неговите подвизи се проявяваха или като отсъствие от учебните ни занимания, или като необичайно количество внимание, хвърляно щедро за запаметяване на стихове от Овидий, Сенеш или Ву.

Той беше отличен учител. Изучавахме древните и късния класически период, правехме излети до развалините на Атина, Рим, Лондон и Анибад в Мисури и нито веднъж не сме имали контролно или изпит. Дон Балтазар очакваше от мен да научавам всичко от първия път и аз не го разочаровах. Той убеди майка ми, че капаните на „прогресивното образование“ не са за едно семейство от старата Земя, ето защо аз изобщо не съм запознат с парализиращите мозъка недостатъци на РНК-лечението, с потапянето в информационната сфера, със систематичното ретроспективно обучение, с групите за стилизирано стълкновение, с „уменията за висше мислене“ за сметка на фактите или с предобразователното програмиране. В резултат на тези лишения аз бях в състояние да рецитирам целия превод на Фицджералд на „Одисеята“, когато бях на шестгодишна възраст, да съчиня секстина, преди да започна сам да се обличам, и да мисля в спирални фугови стихове, преди изобщо да бях срещал ИИ^[3].

Моето научно образование, от друга страна, беше нещо доста по-неубедително. Дон Балтазар проявяваше слаб интерес към — както той се изразяваше — „механичната страна на вселената“. Бях на двадесет и две години, когато осъзнах, че компютрите, АВП^[4] и астероидните животоподдържащи апаратури на вуйчо Кова са машини, а не някакви благотворителни прояви на animas^[5] около нас. Аз вярвах във феи, в горски духове, в нумерологията и астрологията, и в магията на Еньовден вдън първобитните гори на САР^[6]. Подобно на Кийтс и Лам в студиото на Хейдън, дон Балтазар и аз вдигахме тостове за „бъркотията на математиката“ и скърбяхме за унищожаването на поезията в дъгата от разделителната призма на г-н Нютон. Ранното недоверие и истинската ненавист към всички научни и клинични неща ми послужиха добре в по-нататъшния ми живот. Научил съм се, че не е трудно да си останеш предкоперников езичник в постнаучната Хегемония.

Моята ранна поезия беше отвратителна. Както се случва с повечето лоши поети, аз не съзнавах този факт, уверен в своето високомерие, че самият творчески акт придава известна стойност на лишените от стойност недоносчета, които пръквах. Майка ми си оставаше толерантна дори когато забравях смърдящи малки купчини мръсни стихчета из къщи. Тя бе снизходителна към своето единствено дете дори и когато то се държеше безгрижно непослушно като неопитомена лама. Дон Балтазар никога не коментираше моето творчество; предполагам, по принцип, тъй като изобщо не му бях показвал нищо. Той смяташе, че почтеният Дейтън е измамник, че Салмуд Бреви и Робърт Фрост е трябвало да се обесят на собствените си черва, че Уърдзуърт е глупак и че всичко останало, с изключение на сонетите на Шекспир, е профанация на езика. Аз не виждах никаква причина да безпокоя дон Балтазар с моите стихове, макар да знаех, че изобилстват от напъпила гениалност.

Публикувах някои от тези малки литературни лайна в различните списания с твърди корици, които бяха на мода тогава из различните аркологии на Европейските домове, при което посредствените редактори на тези недодялани списания проявиха същото снизхождение към майка ми, каквото тя проявяваше към мен. От време на време карах Амалфи или някой друг от приятелите, с които си играехме — по-малко аристократични от мене и поради това с достъп до предаватели в инфосферата или по вектора, да излъчат някои от моите стихове до Пръстена или до Марс и по този начин — до избуяващите телепортаторни колонии. Оттам изобщо не ми отговориха. Приех, че са били прекалено заети.

Вярата в собствената идентичност като поет или писател преди киселинния тест на публикацията е толкова наивна и безвредна, колкото и юношеската вяра в собственото безсмъртие… и неизбежното разделяне с илюзиите е точно толкова болезнено.

 

 

Майка ми умря със старата Земя. Близо половината от древните фамилии останаха по време на онзи последен катаклизъм; тогава бях на двадесет години и си имах свои романтични планове да умра с родния свят. Майка ми бе взела друго решение. Нейната грижа не беше моята преждевременна кончина — и тя като мене бе прекалено съсредоточена в себе си, за да мисли за някой друг в такова време, — нито дори фактът, че смъртта на моята ДНК щеше да отбележи края на една аристократична линия, която се простираше назад до „Мейфлауър“. Не, онова, което безпокоеше майка ми, беше, че нашето семейство щеше да умре в дългове. Последните ни сто години на екстравагантност, изглежда, бяха финансирани чрез масирани заеми от Банката на Пръстена и от други дискретни извънземни институции. Сега, когато континентите на Земята се сблъскваха под въздействие на свиването с лумнали в пламъци огромни гори, вълнуващи се и нагорещяващи се до състояние на безжизнена супа океани, при което самият въздух се превръщаше в нещо твърде горещо и гъсто, за да бъде строшено, и твърде тънко, за да може да се премине през него, сега банките искаха обратно парите си. Аз бях допълнително обезпечение.

Или по-скоро планът на майка ми беше такова. Тя ликвидира всички налични активи седмици преди тази фраза да се превърне в буквална действителност, депозира четвърт милион марки по дългосрочни сметки в спасяващата се с бягство Банка на Пръстена и ме експедира на пътешествие до Рифкиновия атмосферен протекторат на Небесна врата, един второстепенен свят, кръжащ около звездата Вега. Още тогава онзи отровен свят притежаваше телепортаторна връзка със Слънчевата система, но аз не бях телепортиран. Не бях и сред пътниците на единствения вретенен кораб с хокингов двигател, който всяка стандартна година пътуваше до Небесна врата. Не, майка ми ме изпрати в този затънтен край на необитаемите райони с един разнебитен фазов кораб — по-бавен от светлината, със замразени ембриони на домашни животни, концентрат от портокалов сок и хранителни вируси — на пътешествие, което трая сто двайсет и девет бордови корабни години, с обективен време-дълг от сто шестдесет и седем стандартни години!

Майка ми смяташе, че натрупаните лихви по дългосрочните сметки щяха да бъдат достатъчни, за да се изплати семейното задължение, и може би щяха да ми позволят да живея в удобство за известно време. За пръв и последен път в живота си майка ми бе пресметнала грешно.

 

 

Кратки бележки за Небесна врата:

Кални улички, които се спускаха до конверсионните докове на станцията като белези от рани по гърба на прокажен. Сернокафяви облаци, провиснали като дрипи от разкапано зеблово небе. Някаква плетеница от безформени дървени постройки, полуизгнили още преди изобщо да са били изградени напълно, чиито прозорци без стъкла сега се взираха невиждащо в зиналите усти на своите съседи. Първозаселници, дишащи като… като човеци, предполагам… лишени от очи сакати същества с дробове, изгорени от въздушна гнилоч, поддържащи гнезда с по десетина потомци — деца, чиято кожа вече е груба, когато навършат пет стандартни години, с непрекъснато сълзящи очи от една болестотворна атмосфера, която ще ги убие, преди да са станали на четиридесет, с усмивки, белязани от кариес, с пълна с въшки мазна коса и с кървави торбички от вампирските убождания. Сияещи горди родители. Двадесет милиона от тези прокълнати отрепки, натъпкани в бордеи, залели един остров, по-малък от западната ливада на моето семейство на старата Земя, всички до един борещи се да дишат единствения годен за дишане въздух в свят, където стандартът е да вдишаш и да умреш; още по-нагъчкани в центъра на стокилометровия радиус от годна за живот атмосфера, която е била в състояние да осигурява Атмосферната генераторна станция, преди да започне да функционира зле.

Небесна врата: моят нов дом.

Майка ми не беше предвидила възможността, че всички стари земни сметки ще бъдат замразени — и впоследствие усвоени в разрастващата се икономика на Мрежата на световете. Нито пък бе запомнила, че причината, поради която хората бяха чакали хокинговия двигател, за да видят спиралния ръкав на галактиката, се състоеше в това, че при продължителния криогенен сън — за разлика от няколкото седмици или месеци, прекарани в състояние на сомния — шансовете за крайно мозъчно увреждане бяха едно на шест. Аз имах късмет. Когато бях разопакован на Небесна врата и изпратен да копая киселинни канали извън обезопасения периметър, бях претърпял само мозъчна злополука — инсулт. Физически бях в състояние да работя в калните ями след няколко местни седмици. Умствено имаше много да се желае.

Лявата страна на мозъка ми бе затворена като излязъл от строя отсек на разхерметизиран вретенен кораб, чиито херметически врати са оставили обречените отделения отворени за вакуума. Все още бях в състояние да разсъждавам. Контролът над дясната страна на тялото ми скоро бе възстановен. Само езиковите ми центрове бяха увредени, без възможност лесно да се оправят. Прекрасният органичен компютър, заложен в черепа ми, беше изпразнил езиковото си съдържание като сбъркана програма. Дясната половина не беше съвсем без език — но само най-емоционално натоварените звена за комуникация можеха да се съхраняват в това полукълбо на чувствата, като езика ми по това време бе сведен до девет думи. (Това, както научих по-късно, било нещо изключително, много от засегнатите от мозъчен кръвоизлив остават само с по две-три.) Ето за сведение пълния ми речник от думи, с които можех да боравя: еба, сера, лайно, шибан, пикня, путка, задник, пиш-пиш и а-а. Един бърз анализ би показал известно излишество в случая. Имах на разположение седем съществителни, които означаваха горе-долу едно и също нещо; две от съществителните можеха да се използват и като глаголи. Бях запазил два безспорни глагола и едно прилагателно, което можеше да се използва и като ругатня. Новата ми езикова вселена се състоеше от седем двусрични думи и две повторителни словосъчетания от бебешкия език. Моята арена на литературно изразяване предлагаше четири пътя към темата за отделянето, две думи от човешката анатомия и едно описание на коитус.

Общо взето, това ми беше достатъчно.

Няма да кажа, че си спомням за трите години, прекарани в калните ями и варовиковите бордеи на Небесна врата, с обич, но истина е, че тези години бяха толкова важни за развитието ми — дори може би повече, — колкото и предишните ми две десетилетия на старата Земя.

Скоро установих, че сред моите близки познати — стария Слъдж, надзирателя на изкопните работи; Ънк, страшилището на жилищния бордей, на когото плащах рушвети за личната си сигурност; Кити, пълната с въшки местна курва, с която спях, когато можех да си го позволя — моят речник ми служеше добре.

— Шибан задник — ръмжах аз, жестикулирайки. — Путка пиш-пиш еба.

— А — озъбваше се в усмивка Слъдж, изложил на показ единствения си зъб, — отиваш до лавката за кльопачка от водорасли, а?

— Шибана путка — озъбвах му се в отговор аз.

 

 

Животът на поета не се състои в ограничения словесен танц на изразяването, а в почти безграничните комбинации от възприятия и спомени, комбинирани с чувствителността към онова, което се възприема и се помни. Моите три местни години на Небесна врата, равни на почти хиляда и петстотин стандартни дни, ми дадоха възможност да гледам, да чувствам, да чувам, да запаметявам, сякаш в буквалния смисъл се бях родил отново. Нямаше кой знае какво значение това, че се бях родил отново в ада, преосмисленият опит е същината на всяка истинска поезия, а суровият опит беше рожденият дар на моя нов живот.

Адаптирането към един прекрасен нов свят, век и половина по-стар от моя, не представляваше никакъв проблем. При всичките ни приказки за експанзия и пионерски дух през последните пет века всички знаем колко глупава и статична е станала нашата човешка вселена. Намираме се в една удобна епоха на мрачно средновековие за изобретателния дух; институциите се променят, но едва забележимо, при това по-скоро чрез постепенна еволюция, отколкото с революция; научните изследвания пълзят като рак, суркат се странишком, докато някога са се придвижвали с огромни интуитивни скокове; техническите средства се променят още по-малко, плоските технологии, които са нещо обичайно за нас, биха били лесни за възприемане — и за боравене! — за нашите прадеди. Така че, докато аз бях спал, Хегемонията бе станала официален субект, Мрежата на световете се бе оформила почти в окончателен вид, Всеобемът бе заел своето демократично място в списъка на доброжелателните деспоти на човечеството, Техноцентърът се бе отдръпнал от човешка служба и след това бе предложил помощта си по-скоро като съюзник, отколкото като роб, а прокудените се бяха оттеглили в мрака и в ролята на Немезида… но всички тези неща пълзяха бавно към критичната маса още преди аз да бях замразен в ледения ми ковчег посред свинско шкембе и шербети, а за разбирането на подобни очевидни продължения на старите тенденции не бяха нужни особени усилия. Освен това, гледана отвътре, историята винаги представлява тъмна храносмилателна каша, много по-различна от лесното за забелязване затруднено положение, гледано от разстояние от историците.

Моят живот беше Небесна врата и всекиминутните нужди на оцеляването там. Небето бе един вечен жълто-кафяв залез, надвиснал като готов да се срути таван само на метри над бараката ми. Бараката ми беше удивително удобна: една маса за хранене, един нар за спане и ебане, една дупка за пикаене и сране и един прозорец за мълчаливо съзерцаване. Моята околна среда отразяваше като огледало речника ми.

Затворът винаги е бил добро място за писателите, убивайки, така да се каже, демоните близнаци на непостоянството и разсейването, и Небесна врата съвсем не бе изключение. Атмосферният протекторат притежаваше моето тяло, но духът ми — или онова, което бе останало от него — си беше мой.

На старата Земя моята поезия се съчиняваше на един инфотермов мисловен процесор, докато аз се изтягах в някой тапициран шезлонг, или се носех със своето ЕМ-корабче над тъмните лагуни, или се разхождах, потънал в дълбок размисъл, през благоуханни местности. Отвратителните недоразвити, куцащи, претенциозни продукти на тези фантазии бяха вече описани. На Небесна врата установих какъв стимулатор за духа може да бъде физическият труд; не обикновеният физически труд, бих добавил, а абсолютно смазващият гръбнака, опустошаващият белите дробове, режещият червата, късащият сухожилията и изстискващият слабините физически труд. Но докато това занимание е едновременно изтощително и еднообразно, установих, че духът не само е свободен да се скита из по-въображаеми места, той буквално избягва в по-висши плоскости.

По този начин на Небесна врата, докато копаех и изхвърлях мръсотията от дъното на помийните канали под червения поглед на Вега Примо или пълзях на четири крака през сталактитите и сталагмитите на редихателните бактерии в лабиринтните белодробни тръби на станцията, аз станах поет.

Единственото, което ми липсваше, бяха думите.

 

 

Най-почитаният писател на двайсети век, Уилям Гас, казва в едно интервю: „Думите са нещо велико. Те са съзнателни същества.“

И наистина са такива. Чисти и трансцендентални като всяка идея, която някога е хвърлила светлина в тъмната платонова пещера на нашите възприятия. Но те са и капани за измама и погрешно възприемане. Думите отклоняват нашето мислене към безкрайните пътеки на самоизмамата и фактът, че ние прекарваме по-голямата част от съзнателния си живот в мозъчни постройки, изградени от думи, означава, че ни липсва обективността, необходима, за да видим ужасното изкривяване на действителността, което причинява езикът. Например китайската пиктограма за „честност“ представлява символ, който се състои от две части: човек, който в буквалния смисъл стои до своята дума. Дотук добре. Но какво означава късната английска дума „интегритет“? Или „родина“? Или „прогрес“? Или „демокрация“? Или „красота“? Но дори и в своята самоизмама ние се превръщаме в богове.

Един философ-математик — Бъртран Ръсел, живял и умрял през същия век като Уилям Гас, пише: „Езикът служи не само за да изразява мисълта, но и за да направи възможни мисли, които не биха могли да съществуват без него.“ В това се състои същността на творческия гений на човечеството: не градежите на цивилизацията, не гърмящите и святкащи оръжия, които могат да я унищожат, а думите, които оплождат нови концепции като сперматозоиди, атакуващи яйцеклетка. Би могло да се спори, че сиамските близнаци дума/идея са единственият принос, който човешкият род може, ще или би трябвало да направи за объркания космос. (Да, нашата ДНК е уникална, но същото се отнася и до тази на саламандъра. Да, ние можем да конструираме артефакти, но същото могат да правят и други видове, от бобрите до мравките архитекти, чиито снабдени с амбразури кули се виждат в този момент оттатък носа на пристанището. Да, ние изтъкаваме истински неща от въображаемата материя на математиката, но цялата вселена е заредена с аритметика. Начертайте един кръг и веднага от него се появява числото пи. Въведете някоя нова слънчева система и формулите на Тихо Брахе чакат готови под черната кадифена мантия пространство/време. Но къде вселената е скрила някоя дума под своя външен слой от биология, геометрия или неодушевена скала?) Дори следите от друг разумен живот, които сме открили — блимповете^[7] на Юпитер II, строителите на лабиринтите, сенешалските емпати на Хеброн, върлинестия народ на Дурулис, архитектите на Гробниците на времето, самия Шрайка — са ни оставили мистерии и неясни артефакти, но не са ни оставили никакъв език. Никакви думи.

Поетът Джон Кийтс някога писал на своя приятел Бейли: „Не съм сигурен в нищо, освен в светостта на обичта на Сърцето и истината на Въображението — онова, което въображението схваща като Красота, трябва да е истина — независимо дали е съществувало преди, или не.“

Китайският поет Джордж Ву, умрял през последната китайско-японска война около три века преди Хеджира, е разбирал това, когато е написал в инфотерма си: „Поетите са лудите акушерки на действителността. Те виждат не онова, което е, а онова, което трябва да стане.“ По-късно, на последната си дискета до своята любима, една седмица преди да умре, Ву казва: „Думите са единствените куршуми в патронташа на истината. А поетите са снайперистите.“

И така, в началото бе Словото. Словото се е въплътило в тъканта на човешката вселена. И единствено поетът може да разширява тази вселена, откривайки кратки пътища към нови реалности, както правят тунелите на хокинговата тяга под бариерите на Айнщайновото пространство/време.

Да бъдеш поет, разбрах аз, истински поет, означава да станеш истинско въплъщение на божеството на човечеството; да приемеш мантията на поета, означава да понесеш кръста на Човешкия син, да изстрадаш родилните мъки на Духовната майка на Човечеството.

Да бъдеш истински поет, означава да станеш Бог.

 

 

Аз се опитвах да обясня това на моите приятели на Небесна врата. „Пикня, лайно — казвах. — Задник, путка, шибан, шибан задник. Путка, пиш-пиш путка. Шибана!“

Те клатеха глава, усмихваха се и отминаваха. Великите поети рядко биват разбрани по времето, в което живеят.

Жълто-кафявите облаци изливаха киселина над мен. Аз газех в кал до бедрата и чистех пиявични водорасли от градските канализационни тръби. Старият Слъдж умря през втората ми година, когато всички работехме над проекта да се разшири каналът на Първо Авеню до Калжилищата на Средната помийна яма. Злополука. Изкачваше се по една дюна от тиня, за да спаси някаква сярна роза от настъпващия циментовоз, когато стана калотресение. Кити се омъжи наскоро след това. Тя продължаваше да работи от време на време като кръчмарска курва, но аз я виждах все по-рядко и по-рядко. Умря при раждане наскоро след като зелените цунами отнесоха Калния град. Аз продължих да пиша поезия.

Как така, бихте могли да попитате, е възможно човек да пише хубави стихове с речник само от девет думи от дясното полукълбо?

Отговорът е, че аз изобщо не използвах думи. Поезията само вторично се отнася до думите. Първично тя се отнася до истината. Аз се занимавах с Ding an Sish, материята зад сянката и изтъкавах силни концепции, образи и връзки така, както един инженер би издигнал небостъргач, конструирайки скелета от сплав на нишковиден кристал много преди да се появят стъклото, пластмасата и хромалуминият.

И постепенно думите се връщаха. Мозъкът се преобучаваше и се превъоръжаваше удивително добре. Онова, което се бе загубило в лявото полукълбо, се приюти другаде или утвърди отново своето първенство в увредените места като пионери, които се завръщат в опустошена от пожар равнина, станала по-плодородна от пламъците. Там, където преди някоя проста дума, като „сол“, ме караше да заеквам и да зяпвам с уста, докато умът ми опипваше празнотата като език, опипващ мястото на липсващ зъб, сега думите и изразите постепенно се възвръщаха подобно имената на забравени другари от детството. Денем работех на тинестите полета, но нощем сядах на потрошената си маса и пишех своите „Песни“ на светлината на една съскаща маслена лампа. Марк Твен е казал по присъщия му начин: „Разликата между правилната дума и почти правилната дума е като разликата между светкавицата и светулката.“ Той се е пошегувал, но не е бил изчерпателен. През онези дълги месеци, когато слагах началото на своите „Песни“ на Небесна врата, аз открих, че разликата между намирането на правилната дума в сравнение с приемането на почти правилната дума е като разликата между това да бъдеш ударен от мълния и просто да наблюдаваш проявлението на мълнията.

Така че моите „Песни“ се родиха и започнаха да се разрастват. Написани върху тънките папирусови листове от рециклирано влакно от пиявични водорасли, които се намираха с тонове за потребление като тоалетна хартия, надраскани с евтините писалки с плъстен връх, които се продаваха в лавката, „Песните“ придобиваха форма. Докато думите се завръщаха, намествайки се на място като разпръснатите парчета на някоя картинна мозайка, аз се нуждаех от форма. Като се връщах към уроците на дон Балтазар, пробвах мереното благородство на епическия стих на Милтън. Придобивах увереност и прибавях от романтичната чувственост на един Байрон, доразвит напълно от Кийтсовото тържество на езика. Разбърквах всичко това и придавах пикантност на тази смес с малко от бляскавия цинизъм на Йейтс и щипка от смътното, схоластично високомерие на Паунд. После накълцвах, подреждах и добавях такива съставки, като овладяността на въображението на Елиът, усета за място на Дилън Томас, чувството за обреченост на Делмор Шварц, мъничко от ужаса на Стийв Тем, призива за невинност на Салмуд Бреви, любовта на Дейтън към засуканата схема на римите, обожанието на Ву към физическото и радикалната игривост на Едмънд Ки Ферера.

Накрая, естествено, изхвърлих цялата тази смес и написах „Песните“ в свой собствен стил.

Ако не беше Ънк, главореза от бедняшкия квартал, сигурно още щях да съм на Небесна врата и да продължавам денем да копая киселинни канали, а нощем да пиша „Песни“.

Беше през почивния ми ден и бях понесъл своите „Песни“ — единствения екземпляр от ръкописа си — към библиотеката в Градския съвет, за да направя някакво проучване, когато Ънк и двама от неговите главорези се появиха от една уличка и поискаха веднага да им платя охранителната си такса за следващия месец.

Ние не разполагахме с никакви вселенски карти в Атмосферния протекторат на Небесна врата; плащахме задълженията си в облигации на компанията или с контрабандни марки. Аз нямах нито едното, нито другото. Ънк настоя да види какво има в пластмасовата торба на рамото ми. Без да се замисля, му отказах. Това беше грешка. Ако бях показал на Ънк ръкописа, по всяка вероятност щеше да го хвърли в калта и да ме поотупа, след като ме заплаши. Но моят отказ го разгневи толкова, че той и двамата му неандерталски приятели отвориха насила торбата, разпиляха ръкописа в калта и ме пребиха, както има една дума, почти до смърт.

Същият този ден ЕМПЕ-то на един от управителите в службата за контрол по качеството на въздуха в протектората минавало ниско над земята и съпругата на управителя, която пътувала сама, заповядала да кацнат, накарала андроида си да се погрижи за мен и за онова, което било останало от моите „Песни“, след което ме откарала в болницата на компанията. Обикновено членовете на крепостния трудов отряд получаваха медицинска помощ, ако изобщо получаваха такава, в биоклиниката за приходящи, но болницата не искала да откаже на съпругата на един управител, поради което ме приели — все още в безсъзнание — и поставили под наблюдението на лекар и съпругата на управителя, докато съм се възстановявал в лечебен резервоар.

Както и да е, за да бъда по-кратък, ще разкажа накрая, че Хеленда — тоест съпругата на управителя — прочела моя ръкопис, докато аз съм плувал във възстановителен хранителен разтвор. Харесала го. Същия ден, докато мен са ме преливали в болницата на компанията, Хеленда се телепортирала на Ренесанс, където показала моите „Песни“ на сестра си Филия, чийто приятел познавал някакъв редактор в издателство „Транслайн“. Когато се събудих на другия ден, счупените ми ребра бяха наместени, потрошената ми челюст бе излекувана, раните ми бяха изчезнали и бях се сдобил с пет нови зъба, нова роговица на лявото око и с договор с издателство „Транслайн“.

Книгата ми излезе пет седмици по-късно. Една седмица след това Хеленда се разведе със своя управител и се омъжи за мен. Това беше нейният седми и моят първи брак. Прекарахме медения си месец на Конкорс и когато се върнахме, научихме, че за един месец от книгата ми бяха продадени над един милиард екземпляра — първата стихосбирка, влязла в списъците на бестселърите в течение на четири века, — а аз бях станал многократно милионер.

 

 

Тирена Уингрийн-Фийф беше първата ми редакторка в „Транслайн“. Нейна беше идеята книгата да бъде озаглавена „Умиращата Земя“ (едно проучване на архивите показа, че е имало роман с това заглавие петстотин години преди това), но авторските права бяха изтекли и книгата се бе изчерпала. Нейна беше идеята да публикува само разделите на „Песни“-те, които се занимаваха с носталгичните последни дни на старата Земя. И пак нейна бе идеята да махне разделите, които според нея щяха да отегчат читателите — философските пасажи, описанията на майка ми, разделите, които засвидетелстваха преклонение пред по-раншните поети, местата, където си играех с експериментална поезия, по-личните пасажи, — фактически всичко, с изключение на описанията на идиличните последни дни, които, изпразнени от всички по-тежки неща, бяха станали сантиментални и скучни. Четири месеца след публикуването й от „Умиращата Земя“ се бяха продали два и половина милиарда твърди факсови екземпляра, една съкратена и дигитализирана версия беше на разположение на визионната инфосфера и бе избрана да бъде холофилмирана. Тирена подчерта, че моментът е съвършено подходящ… че първоначалният травмиращ шок от смъртта на старата Земя бе довел до един век на отрицание, сякаш старата Земя никога не бе съществувала, последван от период на възобновен интерес, кулминиращ в култовете на носталгия по старата Земя, които сега можеха да се намерят на всеки свят в Мрежата. Една книга — дори книга със стихове, — занимаваща се с последните дни, се бе появила в съвсем подходящ момент.

За мен първите няколко месеца от живота ми като знаменитост в Хегемонията бяха далеч по-дезориентиращи, отколкото по-раншното ми преминаване от разглезен син на старата Земя в поробена жертва на мозъчен удар на Небесна врата. През първите няколко месеца се занимавах с подписване на книги и факсове в повече от сто свята; показаха ме в шоуто на Мармън Хамлит „Мрежата на Всеобема сега!“; запознах се с ГИС (главен изпълнителен служител) Сенистър Перо и с говорителя на Всеобема Дръри Файн, както и с двадесетина сенатори; говорих пред Междупланетното дружество на жените писателки и пред Съюза на писателите на Лусус; получих почетни дипломи в университета на Нова Земя и в Кеймбридж Две; бях честван, интервюиран, показван, рецензиран (положително), биографиран (неоторизирано), показван като знаменитост, сериализиран и мамен. Беше напрегнато време.

 

 

Кратко описание на живота в Хегемонията:

Домът ми се състои от тридесет и осем стаи на тридесет и шест свята. Без никакви врати: сводестите входове са телепортали, няколко от които — затъмнени със завеси за уединеност, повечето — отворени за наблюдение и за достъп. Всяка стая има прозорци навсякъде и поне две стени с портали. От просторната трапезария на Ренесанс Вектор съм в състояние да видя бронзовите небеса и зелените, с цвят на меден окис кули на крепостта Инейбъл в долината под моя вулканичен връх, а като си обърна главата, мога да гледам през телепортала и оттатък ширналия се бял килим към официалната жилищна площ, в чието дъно се вижда морето Едгар Алън, което се блъска в шпиловете на Пойнт Просперо на Невърмор. Библиотеката ми гледа към ледниците и зелените небеса на Нордхолм, като е достатъчно да направя само десет крачки, за да се спусна по една къса стълба до своя кабинет в кулата — уютна открита стая, заобиколена от поляризирано стъкло, което предлага триста и шестдесет градусов изглед към най-високите върхове на Къшпат Каракорам, една планинска верига на две хиляди километра от най-близкото селище в най-източните части на Република Ямну на Денеб Драй.

Огромната спалня, която споделяме двамата с Хеленда, се полюшва в клоните на тристаметров Дървосвят на храмерската планета Божията горичка и е свързана със солариум, разположен самотно върху безплодното плато на Хеброн. Не всичките ни изгледи са към пустинни места: помещението за медиите гледа към решетеста стая на сто тридесет и осмия етаж в една от арковите кули на Тау Сети Сентър, а вътрешното ни дворче е разположено на тераса с изглед отгоре към пазара в старата част на гъмжащия Нови Йерусалим. Архитектът, ученик на легендарния Мийон Де-Ха-Вре, е включил няколко дребни шеги в конструкцията на къщата: стъпалата слизат надолу към стаята на кулата, естествено, но също толкова шеговит е изходът от върха на кулата, който води към залата за упражнения на най-ниското равнище в най-дълбокия Кошер на Лусус, или може би банята за гости, която се състои от тоалетна, биде, мивка и кабина за душ върху един открит безстенен сал посред водите на виолетовия морски свят на Mare Infinitum^[8].

Отначало промените в гравитацията от стая в стая бяха обезпокоителни, но скоро се адаптирах, като подсъзнателно се вкопчвах в притеглянето на Лусус, Хеброн и Сол Дракони Септем, очаквайки по-малката от едно стандартно g свобода на повечето от помещенията.

В течение на десет стандартни месеца Хеленда и аз сме заедно, прекарваме малко от времето си в нашия дом, като вместо това предпочитаме да пътуваме с приятели до курортите, ваканционните аркологии и нощните заведения из Мрежата на световете. Нашите „приятели“ са бившата телепортаторна команда, които сега се наричат Еленско стадо по името на един изчезнал миграционен бозайник от старата Земя. Стадото се състои от още писатели, няколко преуспяващи визуални художници, интелектуалци от Конкорс, представители на медиите от Всеобема, неколцина радикални АРНисти и отглеждащи козметичен ген аристократи от Мрежата, богати телепортаторни чудаци и пристрастени към флашбека^[9] маниаци, холо– и сценични режисьори, цяла тумба актьори и сценографи, няколко мафиотски донове, решили да водят добродетелен живот, и една постоянно меняща се тайфа от неотдавнашни знаменитости… в това число и моя милост.

Всички пият, употребяват стимулатори и автоимпланти, друсат се и могат да си позволят най-добрите наркотици. Предпочитаният наркотик е флашбекът. Той определено е порок на висшата класа: човек има нужда от пълен набор скъпоструващи импланти, за да може да го изпита пълноценно. Хеленда се е погрижила аз да съм оборудван за тази цел: биомонитори, сензорни пълнители и вътрешен инфотерм, неврални шунтове, ежектори, метакортикални процесори, кръвни чипове, РНК лентови червеи… майка ми нямаше да може да познае вътрешностите ми.

Опитвам флашбека два пъти. Първия път минава гладко — прицелвам се в честването на деветия ми рожден ден и улучвам от раз. Всичко е там: слугите пеят на северната поляна в зори, дон Балтазар сърдито отменя уроците, за да мога да прекарам деня с Амалфи в своето ЕМПС, носейки се над сивите дюни в басейна на Амазонка във весела забрава; факелното шествие същата вечер, когато представителите на останалите стари фамилии пристигат по здрач и техните подаръци в пъстри опаковки проблясват под луната и Десетте хиляди светлини. Аз се надигам след деветте часа, прекарани във флашбек, с усмивка на лицето. Второто ми пътуване едва не ме убива.

На четири годинки съм и плача, търсейки майка си из безкрайните стаи, които миришат на прах и стари мебели. Слуги андроиди се мъчат да ме утешат, но аз отблъсквам ръцете им и тичам из коридорите, затлачени от сенки и от саждите на твърде много поколения. Нарушавайки първото правило, което съм научил някога, разтварям вратите към шивалнята на майка ми, нейната светая светих, в която тя се оттегля за три часа всеки следобед и от която се появява с нежната си усмивка, докато краят на бледата й рокля шушне по килима като ехо от въздишката на някой призрак.

Майка ми седи там, в сенките. Аз съм на четири годинки и съм си наранил пръста. Втурвам се към нея, като се хвърлям в прегръдките й. Тя не реагира. Едната от нежните й ръце си остава преметната през облегалката на шезлонга, другата лежи неподвижна на възглавницата.

Дръпвам се назад, шокиран от нейната хладна пластичност. Без да ставам от скута й, разгръщам тежките кадифени завеси.

Очите на майка ми са бели, обърнати навътре в главата й. Устните й са леко отворени. Слюнка навлажнява ъгълчетата на устата й и блести върху съвършената й брадичка. Сред златните нишки на косата й — сресана в стил грандама, който тя предпочита — виждам студения стоманен блясък на жицата на стимулатора и по-слабото сияние на черепната ябълка, в която тя я е включила. Костта от двете страни е много бяла. На масата близо до лявата й ръка лежи празната флашбекова спринцовка.

Слугите пристигат и ме дръпват настрана. Майка ми изобщо не трепва. Изнасят ме, докато пищя от стаята.

Събуждам се с пищене.

Вероятно отказът ми да използвам отново флашбека е причината за ускоряването на раздялата ми с Хеленда, но се съмнявам. Аз бях играчка за нея — първобитен човек, който я забавляваше със своето непознаване на един живот, който тя бе приемала за даден в течение на десетилетия. Каквато и да бе причината, моят отказ от флашбека ме остави дни наред без нея; времето, прекарано в спомените, е реално и потребителите на флашбек често умират, след като са проспали повече дни от живота си под въздействието на наркотика, отколкото са прекарали в съзнание.

Отначало се забавлявах с имплантите и техническите играчки, които ми бяха отказвани като член на старовремска фамилия. Инфосферата беше конструкторско удоволствие през онази първа година — аз почти непрекъснато черпех информация и живеех на границата на едно безумие. Бях се пристрастил към суровите данни, както Еленското стадо — към своите стимулатори и наркотици. Представях си как дон Балтазар се гърчи в своя разтопен гроб, докато аз се отказвах от дългосрочната памет в замяна на преходното удоволствие от имплантното всезнание. Едва по-късно почувствах загубата — Фицджералдовата „Одисея“, „Последният марш“ на Ву и още двадесетина епически произведения, които бяха оцелели след мозъчния ми удар, сега се бяха разсеяли като късчета облаци при буря. Много по-късно, освободен от имплантите, мъчително ги научих отново до едно.

За пръв и последен път през живота си проявих интерес към политиката. Дни и нощи наред слушах Сената по телопортаторния кабел или лежах включен към Всеобема. Някой веднъж бе пресметнал, че Всеобемът разглежда по около стотина действащи закона на Хегемонията на ден и през месеците, които прекарах прикован в сензориума, не пропуснах нито един от тях. Моят глас и името ми станаха добре известни по каналите за дебати. Нито един закон не бе твърде незначителен, нито един въпрос — твърде прост или твърде сложен за моето включване. Елементарният акт на гласуване всеки няколко минути ми създаваше фалшивото усещане, че съм свършил нещо. Накрая се отказах от политическата си пристрастеност, но едва след като осъзнах, че редовното включване към Всеобема означава или да си стоя вкъщи, или да се превърна в крачещо зомби. Човек, който е постоянно зает с това да се включва към своите импланти, представлява жалка картинка пред хора и не беше нужен присмехът на Хеленда, за да успея да осъзная, че ако стоях вкъщи, щях да се превърна в сюнгер на Всеобема подобно на толкова много милиони други лентяи из Мрежата. Ето защо се отказах от политиката. Но по това време бях открил една нова страст: религията.

Приобщавах се към всякакви религии. По дяволите, дори спомогнах за създаването на нови религии. Дзен-гностичната църква се разширяваше показателно и аз станах истински вярващ, като се появявах в дискусиите на ХХВ^[10] и търсех своите места на сила с всеотдайност, присъща на мюсюлманин отпреди Хеджира, тръгнал на поклонение в Мека. Освен това обичах телепортирането. Бях спечелил близо сто милиона марки от хонорарите за „Умиращата Земя“ и Хеленда беше инвестирала добре, но някой бе изчислил, че един дом с телепортали като моя струва повече от петдесет хиляди марки на ден само за да се държи в Мрежата, а аз не ограничавах телепортирането си до тридесет и шестте свята на дома си. Издателство „Транслайн“ ме бе удостоило със златна вселенска карта и аз я използвах свободно, телепортирайки се до невероятни кътчета на Мрежата, като прекарвах седмици наред в луксозно обзавеждане и наемах ЕМПС-та, за да открия своите места на сила в отдалечените краища на разни необитаеми светове.

Не открих нито едно. Отхвърлих дзен-гностицизма горе-долу по същото време, когато Хеленда се разведе с мен. Дотогава сметките се натрупваха непрекъснато и трябваше да ликвидирам повечето от акциите и дългосрочните инвестиции, които ми останаха, след като Хеленда си бе взела своя дял. (Аз не бях просто наивен и влюбен, когато тя бе хванала своите адвокати да съставят брачния договор… Аз бях глупав.)

В крайна сметка дори при такива икономии, като прекратяването на телепортациите и освобождаването на слугите андроиди, се изправих пред финансово бедствие.

Отидох да се видя с Тирена Уингрийн-Фийф.

— Никой не иска да чете поезия — каза ми тя, докато разлистваше тънкото снопче от „Песни“, които бях написал през последната година и половина.

— Какво искаш да кажеш? — рекох аз. — „Умиращата земя“ беше поезия.

— „Умиращата Земя“ беше една щастлива случайност — рече Тирена. Ноктите й бяха дълги, зелени и извити според последната мандаринска мода; те се увиваха около моя ръкопис като огромните нокти на някой хлорофилен звяр. — Тя се продаде, защото масовото съзнание беше подготвено за нея.

— Може би масовото подсъзнание е подготвено и за тази — казах аз. Започвах да се ядосвам.

Тирена се разсмя. Това не беше никак приятен звук.

— Мартин, Мартин, Мартин — рече тя. — Това е поезия. Ти пишеш за Небесна врата и за Еленското стадо, но онова, което стига до читателите, е самота, неудовлетвореност, болка и едно цинично отношение към човечеството.

— Така че?

— Така че никой не плаща, за да надникне в болката на друг човек — засмя се Тирена.

Отдръпнах се от бюрото й и отидох в другия край на стаята. Нейният офис заемаше целия четиристотин тридесет и пети етаж на върха на издателство „Транслайн“ във Вавилонската секция на Тау Сети Сентър. Нямаше никакви прозорци, кръглата стая беше отворена от пода до тавана, защитена от соларно генерирано задържащо поле, което не показваше наличието на какъвто и да било проблясък от светлина. Беше все едно, че стоиш между две сиви плочи, увиснали на половината разстояние между небето и земята. Наблюдавах малиненочервените облаци, които се движеха между по-малките шпилове на сградите половин километър по-долу, и си мислех за високомерието. Офисът на Тирена нямаше врати, стълбища, асансьори или люкове: изобщо никаква връзка с останалите нива. Човек влизаше в офиса й през петфасетовия телепортатор, който проблясваше сред въздуха като някаква абстрактна холоскулптура. Установих, че освен за високомерието си мисля за опожарени кули и за загуба на власт.

— Искаш да кажеш, че няма да ги публикуваш ли? — попитах.

— Ни най-малко — усмихна се моята издателка. — Ти спечели за „Транслайн“ няколко милиарда марки, Мартин. Ще я публикуваме. Единственото, което казвам, е, че никой няма да я купи.

— Грешиш! — извиках. — Не всеки може да разпознае изисканата поезия, но все още има достатъчно хора, които четат, за да я превърнат в бестселър.

Този път Тирена не се засмя, но усмивката й се стрелна нагоре и разкриви зелените й устни.

— Мартин, Мартин, Мартин — рече тя, — още от времето на Гутенберг броят на грамотните хора непрекъснато намалява. През двадесети век по-малко от два процента от хората в така наречените индустриализирани демокрации са четели дори по една книга в годината. А това е било преди умните машини, инфосферите и приятелските спрямо потребителите околни среди. До времето на Хеджира деветдесет и осем процента от населението на Хегемонията не е имало никакво основание да чете каквото и да било. Ето защо тях не ги е вълнувал въпросът да се научат да правят това. Днес положението е още по-лошо. В Мрежата на световете има повече от сто милиарда човешки същества и по-малко от един процент от тях си правят труда да прегледат какъвто и да било печатен материал, камо ли да прочетат някоя книга.

— От „Умиращата Земя“ се разпродадоха почти три милиарда екземпляра — напомних й аз.

— Мм-хмм — рече Тирена. — Това беше ефектът „Пътят на пилигрима“.

— На какво?

— Ефектът „Пътят на пилигрима“. В масачузетската колония на… как беше… старата Земя от седемнайсети век всяка благопристойна фамилия е трябвало да има по една книга в дома си. Но, небеса, никой не е бил длъжен да я чете. Същото е било с „Mein Kampf“ Хитлер, както и с „Видения в окото на едно обезглавено дете“ на Стругацки.

— Какъв е бил Хитлер? — попитах.

Тирена леко се усмихна.

— Един политик от старата Земя, който е пописвал малко. „Mein Kampf“ още не се е изчерпала… „Транслайн“ подновява авторските права на всеки сто тридесет и осем години.

— Добре, виж какво — казах аз, — искам няколко седмици, за да пооправя „Песни“-те и да ги изпипам докрай.

— Прекрасно — усмихна се Тирена. — Предполагам, че ще искаш да я редактираш по същия начин както миналия път?

— Напротив — рече Тирена. — Тъй като този път няма никаква жилка от носталгия, можеш да я напишеш така, както искаш.

Аз трепнах.

— Искаш да кажеш, че този път мога да запазя белите стихове?

— Разбира се.

— И философията?

— Моля те направи го.

— И експерименталните раздели?

— Да.

— И ти ще я отпечаташ така, както съм я написал?

— Абсолютно.

— Има ли някакъв шанс да се продаде?

— Няма и най-малката надежда, дявол да го вземе.

 

 

Моите „няколко седмици“ да изгладя „Песни“-те се превърнаха в десетмесечен всеотдаен труд. Затворих повечето от помещенията в къщата, като оставих само стаята в кулата на Денеб Драй, залата за упражнения на Лусус, кухнята и банята за гости на Mare Infinitum. Работех пълни десет часа на ден, правех почивка за малко физически упражнения, последвани от ядене и кратка дрямка, и след това се връщах на писалището си за нов осемчасов упорит труд. Беше като времето преди пет години, когато се възстановявах от мозъчния инсулт, и понякога ми бе нужен цял час или цял ден, за да ми дойде някоя дума или някое понятие да пусне корени в здравата почва на езика. Сега това беше един още по-бавен процес, тъй като агонизирах над съвършената дума, прецизната римна схема, най-игривия образ и най-неизказания аналог на най-неуловимата емоция.

След десет стандартни месеца свърших, признавайки древния афоризъм, че никой роман или стихотворение никога не са завършени, а само изоставени.

— Какво мислиш? — попитах Тирена, когато тя прочете оригинала.

Очите й бяха празни, бронзови дискове по модата на онази седмица, но очевидно в тях имаше сълзи. Тя изтри една от тях.

— Красиво е — промълви тя.

— Опитах се да преоткрия гласа на някои от древните — неочаквано скромно казах аз.

— Справил си се блестящо.

— Интерлюдията за Небесна врата е все още грубовато — подхвърлих.

— Съвършена е.

— Става дума за самотата — поясних.

— Това е самотата.

— Смяташ ли, че е готова? — попитах.

— Съвършена е… един шедьовър.

— Мислиш ли, че ще се продаде?

— По никой начин, дяволите да го вземат.

 

 

Те планираха първоначален тираж от седемдесет милиона хардфаксови екземпляра от „Песни“-те. „Транслайн“ пусна реклами из цялата инфосфера, излъчиха търговски рекламни клинове по ХХВ, предадоха софтуерни вкладки, сполучливо раздухани рекламни обяви от автори на бестселъри, осигуриха рецензирането й в книжния раздел на „Новият Ню Йорк Таймс“ и на „ТС^2[11] Ривю“ и изобщо похарчиха цяло състояние за реклама.

През първата година от издаването й се разпродадоха двадесет и три хиляди хардфаксови екземпляра. При десет процента хонорар върху коричната цена от 12 марки бях възстановил 13 800 от двата милиона марки аванс от „Транслайн“. През втората година бяха реализирани 638 хардфаксови екземпляра; не бяха продадени никакви права в инфосферата, нямаше никакви литературни четения.

Онова, което не достигаше на „Песни“-те в продажбите, беше наваксано под формата на отрицателни рецензии: Невъзможно за дешифриране… архаично… без отношение към всички текущи проблеми — пишеше в критичната рубрика на „Таймс“. „Господин Силенъс е постигнал съвършената некомуникативност — пишеше Урбан Кан рай в «ТС² Ривю», — отдавайки се на една оргия от претенциозно умопомрачение.“ По „Мрежата на Всеобема сега!“ Мармън Хамлит нанесе окончателния смъртоносен удар: „О, поезията на… как му беше името… не можах да я прочета. Не се и опитах.“

Тирена Уингрийн-Фийф не изглеждаше угрижена. Две седмици след като постъпиха първите рецензии и хардфаксови отзиви, един ден след приключването на моя тринадесетдневен запой се телепортирах до нейния офис и се тръшнах на пенопластовото кресло, клекнало по средата на помещението като кадифена пантера. На Тау Сети Сентър вилнееше една от легендарните гръмотевични бури и светкавици с юпитеровски размери раздираха кърваво оцветения въздух непосредствено отвъд невидимото задържащо поле.

— Не се притеснявай — рече Тирена. Тазседмичната модна линия включваше прическа със забодени в косата черни шипове, които стърчаха на половин метър над челото й, и непрозрачно телесно поле, което създаваше променящи се цветови потоци, ту прикриващи, ту разкриващи голотата под тях. — Първият тираж наброяваше само шестдесет хиляди факс-трансмисии, така че там не сме много зле.

— Ти каза, че са планирани седемдесет милиона — обадих се аз.

— Да, само че променихме решението си, след като ИИ резидентът на Транслайн го прочете.

Аз се свих още по-ниско в пенопласта.

— И ИИ ли се отврати от текста?

— ИИ се влюби в него — рече Тирена. — Тъкмо тогава разбрахме със сигурност, че хората няма да го харесат.

Изправих се в креслото.

— Не бихме ли могли да продадем екземпляри на Техноцентъра?

— Направихме го — рече Тирена. — Продадохме един. Вероятно милионите ИИ там са си го споделили реалновремево в минутата, когато е постъпил при тях по вектора. Междузвездното авторско право не струва пукната пара, когато имаш насреща си силикон.

— Добре — свих се отново в креслото. — Какво ще правим сега?

Навън светкавици с размера на древните автостради на старата Земя танцуваха между отделните шпилове и кулите от облаци. Тирена се надигна от писалището си и отиде до края на застлания с килим кръг. Телесното й поле трептеше като заредено с електричество масло върху вода.

— Сега — каза тя, — ти решавай дали искаш да бъдеш писател, или най-големият тъпанар в Мрежата на световете.

— Какво?

— Чу ме — Тирена се обърна и се усмихна. Зъбите й се бяха превърнали в златни точици. — Договорът ни позволява да си възстановим аванса по какъвто можем начин. Прекратяването на активите ти в Интербанк, връщането на златните монети, които си скрил на Хоумфрий, и продажбата на онзи отвратителен телепортален дом ще са горе-долу достатъчни за това. И тогава можеш да отидеш и да се присъединиш към останалите творци — дилетанти, неудачници и умопобъркани, които Тъжния Крал Били събира на не знам си кой Необитаем свят, където живее той.

Гледах със зяпнала уста.

— Или пък — рече тя и се усмихна с канибалската си усмивка — можем просто да забравим този временен неуспех и да седнеш да работиш над следващата си книга.

 

 

Моята следваща книга се появи пет стандартни месеца по-късно. „Умиращата Земя II“ започваше оттам, където свършваше „Умиращата Земя“, този път в обикновена проза, като дължината на изреченията и съдържанието на главите бяха грижливо направлявани от невро-био-контролирани отзиви от една опитна група от 638 средни читатели на хардфакс. Книгата беше във формата на роман, достатъчно кратка, за да не уплаши потенциалния купувач на касовите щандове в магазините на Фуд Март, а корицата представляваше двадесетсекунден взаимодействащ холос, на който високият мургав странник — Амалфи Шварц, предполагам, макар че Амалфи бе дребен и бледолик и носеше коригиращи лещи — разкъсва бодито на съпротивяващата се жена чак до линията на гръдните й зърна, преди протестиращата блондинка да се обърне към зрителя и да изкрещи за помощ с останал без дъх шепот, осигурен от порнохолозвездата Лийда Суон.

От „Умиращата Земя II“ се продадоха деветнайсет милиона екземпляра.

— Не е зле — каза Тирена. — Нужно е известно време, за да се спечели публика.

— От първата „Умираща Земя“ се продадоха три милиарда екземпляра — напомних аз.

— „Пътят на пилигрима“ — рече тя. — „Mein Kampf“. Веднъж на сто години. Може би и по-рядко.

— Но от нея се продадоха три милиарда…

— Виж какво — прекъсна ме Тирена. — През двадесети век на старата Земя една верига от заведения за бързо хранене взела месо от умрели крави, изпържила го в мазнина, добавила канцерогенни вещества, увила го в пенопласт на петролна основа и продала деветстотин милиарда бройки. Човеци. Върви, че ги разбери.

 

 

„Умиращата Земя III“ въведе героите Уинона, избягалата млада робиня, която се издига до господарка на своя собствена плантация за фибропластмаса (нищо, че на старата Земя никога не се е отглеждала фибропластмаса), Артуро Редгрейв, стремителния блокадоразбивач (каква блокада?) и Спери Невинния, деветгодишния телепат, който умира от неуточнена болест. Невинния оживя до „Умиращата Земя IX“ и в деня, в който „Транслайн“ ми разрешиха да убия тази фъшкия, излязох да го отпразнувам с шестдневен запой на двадесет свята. Събудих се в белодробна система на Небесна врата, покрит с бълвоч и дихателна маска и изпитвайки най-голямото главоболие в Мрежата и увереността, че скоро ще трябва да започна работа над X том от „Хрониките на умиращата Земя“.

 

 

Не е трудно да пишеш халтура. От „Умираща Земя II“ до „Умираща Земя IX“ сравнително безболезнено бяха изминали шест стандартни години. Проучванията ми бяха посредствени, сюжетите — шаблонни, героите — измислени, прозата — изкуствена, а свободното ми време си беше мое собствено. Пътувах. Жених се още два пъти; всяка от съпругите ми ме остави без каквито и да било силни чувства, но отнасяйки значителна част от хонорарите ми от поредната „Умираща Земя“. Изследвах религиите и сериозното пиене и открих в последното повече надежда за дълготрайна утеха.

Запазих дома си, като добавих още шест стаи на пет свята и го напълних с изящно изкуство. Забавлявах се. Сред познатите ми имаше писатели, но през всички епохи ние сме били склонни да не се доверяваме помежду си и да злословим един за друг, като тайно отхвърляме чуждите успехи и откриваме недостатъци в тяхното творчество. Всеки от нас знаеше в душата си, че той или тя е истински художник на словото, който просто случайно е станал комерсиален; останалите бяха халтурчици.

После, една хладна сутрин, когато спалнята ми леко се полюшваше в горните клони на моето дърво в Храмерския свят, се събудих под сивото небе със съзнанието, че музата ми ме е напуснала.

Бяха изминали пет години, откакто не бях писал поезия. „Песни“-те лежаха отворени в кулата на Денеб Драй само с няколко довършени страници, освен онова, което бях публикувал. Използвах мисловни процесори, за да пиша романите си, и един от тях се задейства, когато влязох в кабинета си. „МАЙНАТА МУ, изписа той, КАКВО НАПРАВИХ С МОЯТА МУЗА?“

Фактът, че музата ми бе успяла да избяга, без аз да забележа, говори нещо за естеството на онова, което пишех. За онези, които не пишат и които никога не са изпитвали вълнението на творческия подтик, приказките за музите им се струват като риторическа фигура, някакъв причудлив образ, но за тези от нас, които живеят чрез Словото, музите ни са толкова реални и необходими, колкото меката глина на езика, която те ни помагат да ваем. Когато един човек пише — наистина пише, — той се чувства така, сякаш му е предоставена векторна връзка с боговете. Нито един истински поет не е бил в състояние да обясни възбудата, която човек изпитва, когато умът се превръща в инструмент — същия като писалката или мисловния процесор, — който командва и изразява откровения, идващи отнякъде другаде.

Моята муза беше избягала. Търсих я в другите светове на дома ми, но от украсените с изкуство стени и празни пространства отекваше само тишина. Телепортирах се и летях до любимите ми места, наблюдавах как слънцата залязват над ветровитите тревни прерии и нощните мъгли замъгляват смолисточерните скални проломи на Невърмор, но макар че изпразних съзнанието си от боклучавата проза на безкрайната „Умираща Земя“, не долавях никакъв шепот от моята муза.

Търсих я в алкохола и във флашбека, завръщайки се към продуктивните дни на Небесна врата, когато нейното вдъхновение представляваше едно непрестанно жужене в ушите ми, което прекъсваше работата ми, събуждаше ме от сън, но в преживените отново чрез спомена часове и дни нейният глас бе все така ням и подправен като повредена аудиоплоча от някой отдавна забравен век.

Моята муза бе отлетяла.

 

 

Телепортирах се в офиса на Тирена Уингрийн-Фийф точно за срещата ни. Тирена бе повишена от главен редактор на отдела за хардфаксове в издател. Новият й офис заемаше най-горното ниво на върха на „Транслайн“ в Тау Сети Сентър и да стоиш там, бе като да си кацнал на застлания с килим връх на най-високия, най-тънък връх на галактиката; само невидимият купол на леко поляризираното задържащо поле се извиваше дъгообразно отгоре, а килимът свършваше над шесткилометрова пропаст. Чудех се дали други писатели са изпитвали неудържимото желание да скочат.

— Новият опус ли? — посрещна ме Тирена.

Тази седмица модната вселена бе доминирана от Лусус и „доминирана“ бе правилната дума; моята редакторка беше облечена в кожа и желязо, с ръждясали шипове по китките и шията и един масивен патронташ през рамото и лявата й гърда. Патроните изглеждаха истински.

— Да — казах и подхвърлих кутията с ръкописа на писалището й.

— Мартин, Мартин, Мартин — въздъхна тя, — кога ще започнеш да изпращаш книгите си, вместо да си правиш труда да ги печаташ и да ги носиш тук лично?

— В това да ги нося има някакво странно удоволствие — обясних. — Особено тази.

— О, така ли?

— Да — кимнах. — Защо не почетеш малко от нея?

Тирена се усмихна и изщрака с черните си нокти по патроните в патронташа.

— Сигурна съм, че отговаря на твоите обичайни високи стандарти, Мартин — рече тя. — Няма нужда да я гледам.

— Моля те направи го — настоях аз.

— Наистина — каза Тирена — няма защо. Винаги се изнервям, като чета някоя нова творба в присъствието на автора.

— С тази няма да бъде така — обещах аз. — Прочети само първите няколко страници.

Тя, изглежда, бе доловила нещо в гласа ми, защото се намръщи леко и отвори кутията. Когато прочете първата страница, се намръщи още повече и прелисти останалата част от ръкописа.

На страница първа имаше едно-единствено изречение: „И тогава, една хубава сутрин през октомври. Умиращата Земя погълна собствените си вътрешности, сви се в последен гърч и умря.“ Останалите двеста деветдесет и девет страници бяха празни.

— Това шега ли е, Мартин?

— Не.

— Тогава някакъв изтънчен намек? Искаш да започнеш нова серия ли?

— Не.

— Не бих казала, че не сме очаквали това, Мартин. Нашите журналисти предложиха няколко вълнуващи идеи за сериали за теб. Господин Субвайзи смята, че ти би свършил идеално работата по романизирането на холосериала „Червеният отмъстител“.

— Можеш да си завреш „Червеният отмъстител“ в корпоративния си задник, Тирена. Свърших с „Транслайн“ и с тая предъвквана каша, която вие наричате художествена проза.

Изражението върху лицето на Тирена не трепна. Този път зъбите й не бяха на точици — днес те бяха от ръждиво желязо, за да съответстват на шиповете по китките и яката около шията и.

— Мартин, Мартин, Мартин — въздъхна тя, — ти нямаш никаква представа, че с тебе ще бъде свършено, ако не се извиниш, не се стегнеш и не летиш в пътя. Но това може да почака до утре. Защо не се прибереш вкъщи да изтрезнееш и да помислиш над тези неща?

Аз се изсмях.

— По-трезв не бих и могъл да бъда, госпожо. Просто ми трябваше известно време докато осъзная, че не само аз пиша глупости… През тази година в Мрежата няма издадена нито една книга, която да не е пълен боклук. Е, аз напускам кораба.

Тирена стана. За пръв път забелязах, че на имитиращия й брезентова паяжина колан висеше военна смъртоносна палка. Надеждата ми беше, че и тя е моделиерски фалшификат както останалият й костюм.

— Слушай, жалък, бездарен драскач — изсъска тя. — „Транслайн“ те притежава от топките ти нагоре. Ако продължиш да ни създаваш неприятности, ще те принудим да работиш в готско-романската фабрика под името Розмари Титмаус. Сега си върви вкъщи, изтрезней и се хващай за работа над „Умиращата Земя Х“.

Усмихнах се и поклатих отрицателно глава.

Тирена едва забележимо присви очи.

— Ти все още ни дължиш близо един милион марки аванс — рече тя. — Достатъчно е да кажем една дума на бирниците и ще вземем всичките стаи на къщата ти, с изключение на онзи проклет сал, който използваш като клозет на открито. Можеш да си клечиш на него, докато океаните се напълнят догоре с лайна.

Изсмях се за последен път.

— Той е помещение за самостоятелно ползване — казах. — Освен това вчера продадох къщата. Чекът за остатъка по аванса трябва вече да ви е бил препратен.

Тирена потупа пластмасовата дръжка на смъртоносната палка.

— Знаеш, че „Транслайн“ притежава авторско право над концепцията на „Умиращата Земя“. Просто ще намерим някой друг да напише книгите.

Кимнах.

— Нямам нищо против да го направите.

Нещо в гласа на моята бивша редакторка се промени, когато разбра, че говоря сериозно. Някъде, почувствах аз, имаше някакво предимство в нейна полза, ако останех.

— Слушай — рече тя, — сигурна съм, че можем да оправим тази работа, Мартин. Оня ден казвах на директора, че твоите аванси са твърде малки и че „Транслайн“ трябва да те остави да развиеш нова сюжетна линия.

— Тирена, Тирена, Тирена — въздъхнах аз. — Сбогом.

Телепортирах се на Ренесанс Вектор, а след това на Парсимони, където се натоварих на един вретенен кораб за триседмичното пътуване до Аскуит и претъпканото кралство на Тъжния крал Били.

 

 

Кратки бележки за Тъжния крал Били.

Негово кралско величество крал Уилям XXIII, суверенен господар на Кралството на Уиндзор в изгнание, е човек, който леко прилича на восъчна свещ, която е била оставена върху гореща печка. Дългата му коса тече на меки струи към превитите рамене, а браздите на челото му се спускат надолу до притоците от бръчки около очите на басет и след това се отправят отново на юг през гънки и смръщени линии към плетеницата от двойни брадички по шията и бузите. Казват, че крал Били напомня на антрополозите за тревожните кукли на необитаемата Киншаса, че кара дзен-гностиците да си припомнят Жалостивия Буда след храмовия пожар на Тай Жин, а историците на средствата за масова информация — да хукнат към своите архиви, за да се ровят за снимки на някакъв древен киноактьор на име Чарлс Лафтън. Нито едно от тези неща не означава нищо за мен; аз гледам крал Били и си мисля за моя отдавна мъртъв учител дон Балтазар след едноседмичен запой.

Репутацията за мрачността на крал Били е преувеличена. Той често се смее; просто неговото нещастие се състои в това, че особеният начин, по който се смее, кара повечето хора да мислят, че ридае.

Човек не може да направи нищо по отношение на физиономията си, но в случая с негово величество цялата му личност сякаш внушава представата за „шут“ или „жертва“. Той се облича, ако това е думата, в нещо, което се доближава до едно непрекъснато състояние на анархия, отхвърляйки вкуса и усета за цвят на своите слуги андроиди, така че в някои дни се разминава едновременно със себе си и със заобикалящата го среда. Външността му не се дължи само на шивачески хаос — крал Уилям се движи в постоянна униформа от домашно облекло, с незатворен цип на панталона, с окъсана и парцалива кадифена мантия, която като магнит привлича боклуците от пода, маншетът на левия му ръкав е два пъти по-дълъг от десния, който пък — на свой ред — изглежда така, сякаш е бил потопен в мармалад.

Схващате какво искам да кажа, нали?

Независимо от всичко това Тъжния крал Били притежава проникновен ум и страст към изкуствата и литературата, която няма равна на себе си от времето на истинския Ренесанс на старата Земя.

В известен смисъл крал Били е дебелото дете с вечно залепнало на витрината на сладкарницата лице. Той обича и разбира хубавата музика, но не може да я прави. Познавач на балета и на всички грациозни неща, негово величество е един тутльо, една непрекъсната поредица от падания по задник и комични прояви на тромавост. Страстен читател, безпогрешен критик на поезия и покровител на красноречието, в словесното си изразяване крал Били съчетава заекване със срамежливост, която не му позволява да покаже своите стихотворения или проза на който и да било друг.

Заклет ерген в началото на шестдесетте, крал Били обитава полуразрушен дворец и кралство от три хиляди квадратни километра така, сякаш те са още някой комплект измачкани кралски дрехи. Анекдотите изобилстват: един от прочутите живописци на картини с масло, когото крал Били поддържа, среща негово величество да върви с наведена глава, с ръце, кръстосани на гърба, с единия крак на градинската алея, а с другия в калта, видимо потънал в мисли. Художникът поздравява своя покровител. Тъжния крал Били вдига поглед, примигва с очи, оглежда се наоколо, сякаш се пробужда от дълга дрямка. „Извинявайте — казва негово величество на озадачения художник, — н-н-но бихте ли ми казали, ак-к-ко обичате: към палата ли бях тръгнал, или идвам от п-п-палата?“ „Към палата, ваше величество“ — отвръща художникът. „А, д-д-добре — въздъхва кралят, — значи съм обядвал.“

 

 

Генерал Хорас Гленън-Хайт беше започнал своето въстание и необитаемият свят Аскуит лежеше непосредствено на пътя на неговия завоевателен поход. Аскуит не беше обезпокоен — Хегемонията бе предложила един флот на ВЪОРЪЖЕНИ СИЛИ: космос като щит, — но кралският повелител на Кралство Монако в изгнание изглеждаше по-размекнат от всякога, когато ме повика в палата.

— Мартин — рече негово величество, — ч-ч-чувал ли си за б-б-битката за Фомалхоут?

— Да — отвърнах. — Мисля, че няма защо да се безпокоите. Фомалхоут е точно такова място, към каквото се е стремил Гленън-Хайт: малко, с не повече от няколко хиляди колонисти, богато на минерали и с време-дълг най-малко — колко беше? — двадесет стандартни месеца от Мрежата.

— Двадесет и три — рече Тъжния крал Били. — Значи н-н-не смяташ, че с-с-сме з-з-застрашени?

— Ъ-ъ — отвърнах. — При само три седмици реалнотранзитно време и време-дълг по-малко от година Хегемонията може винаги да докара тук войски от Мрежата по-бързо, отколкото генералът — Фомалхоут.

— Може би — замислено рече крал Били, като понечи да се облегне на един глобус, но след това подскочи и се изправи, тъй като глобусът щеше да се обърне под тежестта му. — Но независимо от това аз реших да започнем наш собствен скромен Хеджир.

Примигнах изненадан. Били от близо две години говореше за преместването на кралството в изгнание, но изобщо не бях допускал, че ще го направи.

— Кос-кос кос… корабите са готови на Парвати — каза той. — Аскуит даде съгласие да дос-дос-дос… да осигури транспорта, от който се нуждаем за пътуването към Мрежата.

— А палатът? — попитах аз. — Библиотеката? Стопанствата и градините?

— Дарени, естествено — рече крал Били, — но съдържанието на библиотеката ще замине с нас.

Седнах на страничната облегалка на дивана от конски косъм и се почесах по бузата. През десетте години, които бях прекарал в кралството, бях израснал от поданик и учител на Били в негов довереник и приятел, но никога не бях претендирал, че разбирам тази рошава загадка. При пристигането ми той незабавно ме бе удостоил с аудиенция.

— Ж-ж-желаете ли д-д-да се присъедините към останалите т-т-талантливи хора в нашата малка колония? — ме бе попитал той.

— Да, ваше величество.

— А щ-щ-ще пишете ли о-о-още книги като „У-у-умиращата Земя“?

— Не, ако бих могъл да не го правя, ваше величество.

— Аз я п-п-прочетох, да ви кажа — бе казал дребният човечец. — Беше м-м-много интересна.

— Изключително любезен сте, сир.

— Г-г-г-глупости, господин Силенъс. Б-б-беше интересна, защото някой очевидно беше изхвърлил нежелателните места от нея и бе оставил вътре всички лоши части.

Аз се бях усмихнал, изненадан от внезапното откритие, че започвах да харесвам Тъжния крал Били.

— Н-н-но „Песни“-те — бе въздъхнал той, — т-т-това беше книга. Вероятно най-хубавият том със с-с-с… поезия, публикуван в Мрежата през последните два века. Как сте успели да я прокарате край полицията на посредствеността, никога няма да разбера. Поръчах двадесет хиляди екземпляра за к-к-кралството.

Бях навел леко глава, загубил дар слово за пръв път от времето след мозъчния удар две десетилетия преди това.

— Ще напишете ли още п-п-поезия като „Песни“-те?

— Дойдох тук, за да се опитам, ваше величество.

— Тогава добре сте дошли — бе рекъл Тъжния крал Били. — Ще живеете в западното крило на п-п-п… крепостта, близо до канцелариите ми и вратата ми ще бъде винаги отворена за вас.

Сега погледнах към затворената врата и към дребния суверен, който — дори и когато се усмихваше — изглеждаше така, сякаш беше готов да се разплаче.

— Хиперион ли? — попитах аз. Той бе споменавал много пъти превърналата се в първобитен свят колония.

— Точно така. Разселническите кораби с андроиди са там от няколко години, М-М-Мартин. Подготвят пътя, така да се каже.

Аз повдигнах вежда. Богатството на крал Били не идваше от активите на кралството, а от сериозни инвестиции в икономиката на Мрежата. Независимо от това, ако той е осъществявал тайна реколонизация в продължение на години, разходите сигурно са били зашеметяващи.

— С-с-спомняте ли си защо първите колонисти са нарекли пла-пла-пла… света Хиперион, Мартин?

— Разбира се. Преди Хеджира те са обитавали малко имение на една от луните на Сатурн. Не са можели да преживяват дълго без периодично земно снабдяване, ето защо емигрирали в Необитаемите райони и нарекли намерения свят на тяхната луна.

Крал Били се усмихна тъжно.

— И ти не знаеш защо името е благоприятно за нашето начинание?

Нужни ми бяха десет секунди, за да направя връзката.

— Кийтс — казах аз.

Няколко години преди това към края на една дискусия за същността на поезията крал Били ме бе попитал кой е най-чистият поет, живял някога.

— Най-чистият ли? — бях попитал аз. — Нямате ли предвид най-великия?

— Не, не — рече крал Били, — абсурдно е д-д-да се спори кой е най-великият. Любопитно ми е твоето мнение за това, кой е най-ч-ч-чистият… най-близкият до същността, която описваш ти.

Няколко дни бях размишлявал над въпроса и след това казах своя отговор на крал Били, докато наблюдавахме залязващите слънца от върха на стръмния скат недалеч от палата. Червени и сини сенки се проточваха през янтарната поляна към нас.

— Кийтс — заявих аз.

— Джон Кийтс — уточни Тъжния крал Били. — А-ха. — И след това, миг по-късно: — Защо?

И аз му бях разказал онова, което знаех за поета от деветнадесети век на старата Земя; за неговото възпитание, учение и ранна смърт… но най-вече за един живот, посветен почти изцяло на тайнството и красотата на поетичното творчество.

Тогава Били ми изглеждаше заинтригуван; сега сякаш бе изцяло обсебен и като махна с ръка, извика един холомакет, който изпълни почти цялото пространство. Аз се отдръпнах назад, прекрачвайки през хълмове, сгради и пасящи животни, за да имам по-добър изглед.

— Виж Хиперион — прошепна моят покровител.

Както ставаше обикновено, когато беше силно вглъбен, крал Били забрави да заеква. Холосът показа поредица от изгледи: речни градове, пристанища, планински кътчета, един град на хълм, пълен с паметници, които подхождаха на странните постройки в една равнина наблизо.

— Гробниците на времето? — попитах аз.

— Точно така. Най-голямата мистерия в познатата вселена.

Аз се намръщих на хиперболата.

— Те са празни, дявол да го вземе — възкликнах аз. — Празни са били и като са ги открили.

— Те са източник на странно антиентропно силово поле, което все още продължава да съществува — рече крал Били. — Едно от малкото явления, като се изключат единичните случаи, което се осмелява да си прави експерименти със самото време.

— Едва ли е кой знае какво — рекох. — Сигурно е било нещо като нанасянето на антикорозионно покритие върху метал. Построени са били да траят дълго, но са празни. И откога се заглавичкваме с технологии?

— Не става дума за технология — въздъхна крал Били, като лицето му се размекна в още по-дълбоки жлебове. — Мистерия. Странността на мястото, нещо толкова необходимо на някои творчески духове. Една съвършена смесица от класическата утопия и езическата мистерия.

Свих рамене, без това да ми направи каквото и да било впечатление.

Тъжния крал Били пропъди холоса.

— Твоята п-п-поезия стана ли по-добра?

Скръстих ръце пред гърдите си и се загледах в кралското нескопосно джудже.

— Не.

— Върна ли се м-м-музата ти?

Не казах нищо. Ако можеше да се убива с поглед, всички щяхме да крещим „Кралят е мъртъв, да живее кралят!“ преди да е дошла вечерта.

— М-м-много добре — заяви той и показа, че може да изглежда и непоносимо самодоволен, освен тъжен. — С-с-стягай си багажа, моето момче. Заминаваме за Хиперион.

 

 

(Гласът става унесен.)

Петте разселнически кораба на Тъжния крал Били се носеха като златни глухарчета сред лазурно небе. Бели градове, които се издигаха върху три континента: Кийтс, Ендимион, Порт Романс… самият Град на поетите. Повече от осем хиляди поклонници на Изкуството, търсещи изход от тиранията на посредствеността и стремящи се към обновяване на виждането си за този грубо скроен свят.

Аскуит и Уиндзор-в-изгнание бяха център за андроидно биопроизводство през века, последвал Хеджира, и сега тези синекожи приятели на човека се трудеха усърдно със съзнанието, че когато този последен мъчителен труд приключи, щяха най-после да бъдат свободни. Белите градове се издигаха. Първозаселниците, уморени да си играят на туземци, излязоха от селата и горите си и ни помогнаха да построим отново колонията, с повече човешки подробности. Технократите, бюрократите и екократите омекнаха и дадоха свобода за действие върху доверчивия свят и мечтата на Тъжния крал Били се приближи с още една крачка до действителността.

По времето, когато ние пристигнахме на Хиперион, генерал Хорас Гленън-Хайт беше умрял и неговият кратък, но жесток бунт вече бе потушен, но нямаше място за връщане назад.

Някои от по-здравите художници и занаятчии се отнесоха презрително към Града на поетите и поведоха тежък, но съзидателен живот в Джактаун или в Порт Романс, че дори и в разширяващите се граници отвъд тях, но аз останах.

През онези първи години не открих никаква муза на Хиперион. За мнозина увеличаването на разстоянията поради ограничения транспорт — ЕМПС-тата бяха ненадеждни, плъзгачите — рядкост — и свиването на изкуственото съзнание, дължащо се на отсъствието на инфосфера, липсата на какъвто и да било достъп до Всеобема и наличието на един-единствен векторен предавател — всичко това водеше до възобновяване на творческите енергии, до ново разбиране за това, какво означава да си човешко същество и творец.

Или поне така се говореше.

Нямаше никаква муза. Моите стихове продължаваха да бъдат технически изкусни и мъртви като котката на Хък Фин.

Реших да се самоубия.

Но преди това прекарах известно време, най-малко девет години, в изпълнение на една обществена служба, с която осигурявах единственото липсващо нещо на новия Хиперион: упадък.

От един биоскулптор, сполучливо наречен Грауман Секирата, се сдобих с косматите хълбоци, копитата и козите крака на сатир. Пуснах си брада и удължих ушите си. Грауман направи интересни промени в сексуалния ми апарат. Това нещо се разчу. Селски момичета, първозаселнички и съпругите на нашите чистосини градостроители и пионери — всички очакваха или сами си уреждаха визита от единствения постоянно пребиваващ сатир на Хиперион. Научих какво означава наистина „приапски“ и „сатириаза“. Освен безкрайните поредици от сексуални състезания дадох възможност на пиянските ми способности да станат легендарни и на речника ми да се върне към състояние, което се доближаваше до някогашните дни след мозъчния удар.

Беше прекрасно шибано. Адски шибано.

И тогава вечерта, когато бях решил да си пръсна черепа, се появи Грендел.

 

 

Кратки бележки за гостуващото ни чудовище:

Нашите най-лоши сънища се сбъднаха. Някакво зло затъмни светлината. Сенки от Морбиус и Крела. Поддържай огньовете силни, майко, Грендел пристига тази вечер.

Отначало си мислим, че изчезналите просто отсъстват; по стените на нашия град няма наблюдателници, всъщност изобщо няма стени, пред вратата на нашия тревен чертог няма воини. После някакъв мъж съобщава за жена си, изчезнала по времето между вечерята и нахранването на двете им деца. След това Хобан Криетъс, абстрактният имплозионист, не се появява на представление в средата на седмицата в Амфитеатъра на поетите — първият му пропуснат номер в течение на осемдесет и две години, прекарани на сцената. Плъзва загриженост. Тъжния крал Били се завръща от работата си като наблюдател на възстановяването на Джактаун и обещава, че охраната ще бъде засилена. Около града е прокарана сензорна мрежа. Офицери от Корабна сигурност претърсват Гробниците на времето и докладват, че навсякъде е празно. Във входа на лабиринта, при основата на Нефритената гробница, са изпратени механични роботи и те докладват, че при проба, взета на шест хиляди километра, няма нищо. Плъзгачи, автоматични и управлявани от хора, прочистват територията между града и Брайдъл Рейндж и не откриват нищо по-голямо от горещия отпечатък на скалната змиорка. В течение на една местна седмица няма повече изчезвания.

След това започват смъртните случаи.

Скулпторът Пийт Гарсиа е намерен в ателието му… и в спалнята… и в двора. Шефът на Корабна сигурност Труин Хайнс е достатъчно глупав, за да каже на някакъв новинар: „Изглежда така, сякаш е бил разкъсан от зъл хищник. Но никой от хищниците, които съм виждал, не би могъл да стори такова нещо на един човек.“

Всички сме тайно стреснати и повъзбудени. Вярно, диалогът е лош, като излязъл направо от милионите филми и холодрами, от които сме се ужасявали, но сега ние сме част от шоуто. Подозрението се насочва към очевидното: някакъв психопат се е развъртял между нас и вероятно убива с пулсаторен нож или с „дяволски бич“. Този път той (или тя) не е намерил време да се отърве от трупа. Горкият Пийт.

Шефът на Корабна сигурност Хайнс е уволнен и градският управител Прюит получава разрешение от негово величество да наеме, да обучи и да въоръжи един градски полицейски отряд от около двадесетина офицери. Говори се за подлагане на тест за истина на цялото население на Града на поетите, състоящо се от шест хиляди души. Кафенетата по тротоарите жужат от разговори за граждански права… ние бяхме, строго погледнато, вън от Хегемонията — имахме ли някакви права?… и се чертаят глупави планове за залавяне на убиеца.

Тогава клането започва.

 

 

Нямаше никаква закономерност в убийствата. Телата бяха намирани по двойки, по тройки, сами или изобщо не се намираха. Някои от изчезванията бяха безкръвни, други оставяха локви от съсирена кръв. Нямаше никакви свидетели, никакви оцелели от нападенията. Местата като че ли бяха без значение: семейство Уеймонт живееха в една от вилите извън града, но Сайра Роб никога не мърдаше от кулата на своето студио недалече от центъра на града; две от жертвите изчезнаха сами през нощта, вероятно докато са се разхождали из Градината на Дзен, но дъщерята на канцлера Леман имаше лична охрана и въпреки това бе изчезнала, докато била сама в една баня на седмия етаж в палата на Тъжния крал Били.

На Лусус или в Тау Сети Сентър, или в десетина други свята от старата Мрежа смъртта на хиляда души разнообразява второстепенните новини — теми за злободневната инфосфера или за вътрешните страници на сутрешния вестник, — но в един шестхиляден град, в една колония от петдесет хиляди души десетина убийства — подобно на прочутата сентенция — да те обесят на сутринта — проявяват тенденция да фокусират вниманието много добре.

Аз познавах една от първите жертви. Сисиприс Харис бе едно от първите ми завоевания като сатир и една от най-ентусиазираните — красива девойка с дълга руса коса, която бе прекалено нежна, за да е истинска, с външност на свежо откъсната праскова, прекалено девствена, за да мечтаеш да я докоснеш, с красота, която е прекалено съвършена, за да може да й се вярва: точно онзи тип, върху който дори и най-плахият мъж мечтае да упражни насилие. Над Сисиприс сега наистина бе упражнено насилие. Намериха само главата й, поставена изправена в центъра на площад „Лорд Байрон“, сякаш бе погребана до шията в порест мрамор. Когато чух тези подробности, разбрах точно с какво същество си имаме работа, тъй като една котка, която имах някога в имението на майка ми, оставяше подобни жертвоприношения в южното вътрешно дворче почти всяка сутрин през лятото — ту главата на някоя мишка, гледаща нагоре от пясъчника с чистото удивление на гризач, ту озъбената усмивка на някоя земна катеричка — ловни трофеи на един горд, но гладен хищник.

 

 

Тъжния крал Били дойде да ме посети, докато работех над моите „Песни“.

— Добро утро, Били — поздравих аз.

— Казвай ми ваше величество — изръмжа сърдито негово величество в рядко проявление на кралско неразположение на духа. Той бе престанал да заеква в деня, в който кралският спускателен кораб се приземи на Хиперион.

— Добро утро, Били, ваше величество.

— Хмрх — изръмжа моят господар, отмести някакви листове хартия и сколаса да седне в единствената локвичка от разлято кафе върху иначе сухата пейка. — Пак пишеш, Силенъс.

Не виждах никаква причина да признавам признанието на очевидното.

— Винаги ли използваш писалка?

— Не — казах аз, — само когато искам да напиша нещо, което си заслужава да се чете.

— Това заслужава ли си?

Той посочи към малката купчинка листове, които бях натрупал в течение на две местни седмици работа.

— Да.

— Да? Просто да?

— Да.

— Ще мога ли скоро да го прочета?

— Не.

Крал Били наведе поглед и видя, че левият му крак е стъпил в локва кафе. Той се намръщи, отмести се и попи чезнещата локвичка с края на мантията си.

— Никога ли? — попита той.

— Никога, освен ако не ме надживееш.

— Което възнамерявам да направя — рече кралят. — Докато ти издъхваш в ролята си на пръч в царството на дзивките.

— Това опит за метафора ли е?

— Ни най-малко — рече крал Били. — Просто констатация.

— Аз не съм спирал вниманието си на нито една дзивка от дните на детството ми във фермата — казах. — Обещах на майка ми в една песен, че няма да си позволя да еба овце, без да поискам нейното разрешение.

Докато крал Били ме гледаше скръбно, изпях няколко реда от древната песничка, наречена „Няма никога да има друга дзивка“.

— Мартин — прекъсна ме той, — някой или нещо убива хората ми.

Отместих настрана хартията и писалката си.

— Знам.

— Имам нужда от твоята помощ.

— Как да ти помогна, за Бога? Да не искаш да проследя убиеца като някой детектив от ХХВ? Или да се сражавам до смърт на проклетите Райхенбахски водопади, дявол да го вземе?

— Това би било задоволително, Мартин. Но междувременно няколко мнения и съвети биха били достатъчни.

— Мнение първо — откликнах аз, — глупаво е, че си дошъл тук. Мнение второ, глупаво е да стоиш. Съвет алфа/омега: напусни.

Крал Били кимна печално с глава.

— Да напусна този град или изобщо Хиперион?

Свих рамене.

Негово величество стана и отиде до прозореца на малкия ми кабинет. Той имаше изглед оттатък една малка триметрова уличка към тухления зид на автоматичния рециклиращ завод в съседство. Крал Били огледа пейзажа.

— Ти си запознат — рече той — с древната легенда за Шрайка, нали?

— Чувал съм отчасти за нея.

— Местните хора свързват чудовището с Гробниците на времето — рече той.

— Местните хора си мажат коремите с боя за празника на жътвата и пушат необработен тютюн — казах аз.

Крал Били кимна в знак на потвърждение на мъдростта на това, което казах.

— Първият екип на Хегемонията, кацнал тук — продължи той, — се е отнесъл подозрително към този район. Те настроили своите мултиканални записващи устройства и разположили базите си на юг от Брайдъл.

 

 

— Слушай — сопнах се аз, — ваше величество… какво искаш? Оправдание за това, че си се прекарал и си построил града тук ли? Оправдан си. Върви и недей да вършиш повече грехове, чадо мое. Сега, ако не възразяваш, ваше величество, адио. Имам да пиша мръсни епиграми.

Крал Били не се обърна от прозореца.

— Препоръчваш да евакуираме града ли, Мартин?

Поколебах се само един миг.

— Разбира се.

— А ти? Би ли заминал с останалите?

— Защо да не замина?

Крал Били се обърна и ме погледна в очите.

— Би ли?

Не казах нищо. След минута отместих поглед встрани.

— Така си и мислех — рече владетелят на планетата. Той хвана пухкавите си ръце зад гърба и отново се вторачи в стената. — Ако бях детектив — продължи, — щях да проявя подозрителност. Най-непродуктивният жител на града започва да пише отново след десет години мълчание, само… колко, Мартин?… два дни след като стават първите убийства. Сега той е изчезнал от обществения живот, в който някога имаше преобладаващо влияние, и прекарва времето си в съчиняване на някаква епическа поема… срамежлив, дори девойките са в безопасност от пръчовската му страст.

Въздъхнах.

— Пръчовска страст, Боже мой?

Крал Били погледна през рамо към мен.

— Добре — казах. — Хвана ме. Признавам си. Аз ги убивах и се къпех в кръвта им. Това ми доставя страхотен литературен афродизиак. Планирал съм още двеста… триста жертви, първокласни… и следващата ми книга ще е готова за публикация.

Крал Били се обърна отново към прозореца.

— Какво има? — попитах го. — Не ми ли вярваш?

— Не.

— Защо?

— Защото — рече крал Били — знам кой е убиецът.

 

 

Седяхме в тъмната холовизионна кабина и наблюдавахме как Шрайка убива писателката Сайра Роб и любовника й. Осветлението беше много слабо. Зрялата плът на Сайра сякаш сияеше с бледа фосфоресцентност, докато в мъждивата светлина белите бутове на нейния много по-млад приятел създаваха илюзията, че се носят отделно от останалата част на загорялото му тяло. Тяхното любене наближаваше неистовия върховен момент, когато се случи необяснимото. Вместо заключителните тласъци и внезапната пауза на оргазма младежът сякаш се възнесе нагоре и назад, издигайки се във въздуха, като че ли Сайра го бе изхвърлила по някакъв начин насила от тялото си. Звуковата пътека на дискетата, която до този момент се състоеше от обичайното задъхано дишане, секване на дъха, възгласи на възбуда и наставления, обичайни за подобна дейност, внезапно изпълни холовизионната кабина с писъци — първо от страна на младежа, а след това и на Сайра.

Чу се глух звук, когато момъкът се блъсна в една скрита камера в стената. Тялото на Сайра лежеше в очакване с трагикомична уязвимост — разчекнати крака, разперени ръце, разлати гърди, бледи бедра. Главата й беше отметната назад в екстаз, но сега тя имаше време да я вдигне, при което в този момент потрес и гняв вече изместваха изражението, странно наподобяващо прииждащ оргазъм. Сайра отвори уста, за да изкрещи нещо.

Нямаше думи. Чу се звук като при срязване на диня от остриета, които проникват в плът, от закривени ножове, прерязали кости и сухожилия. Главата на Сайра отхвръкна назад, устата й зина невъзможно широко и тялото й се взриви от гръдната кост надолу. Плътта се отделяше, сякаш някаква невидима брадва цепеше Сайра за подпалки. Невидими скалпели довършиха работата по отварянето й, при което страничните разрези напомняха отвратителен филм с ускорени движения, показващ побъркан хирург, който прави любимата си операция. Това беше една брутална аутопсия, направена на жив човек, По-скоро, на допреди малко жив човек, тъй като, когато кръвта спря да лети и тялото престана да се гърчи, крайниците на Сайра се отпуснаха безжизнени, при което краката се отвориха отново като отглас от неприличната гледка на вътрешните органи над тях. И тогава — за съвсем кратък миг — край леглото се мярна силует от червено и хром.

— Замрази, разшири и увеличи — нареди крал Били на домашния компютър.

Силуетът се превърна в глава, излязла от кошмара на наркоман, изпаднал в треска: лице, отчасти от стомана и хром, отчасти — череп, със зъби като на механичен вълк, пресечени от парен екскаватор, с очи като рубинени лазери, пламтящи през пълни с кръв скъпоценни камъни, чело, прободено от кривото острие на шип, стърчащ на тридесет сантиметра пред череп от живак и шия, обкръжена от подобни шипове.

— Шрайка? — казах аз.

Крал Били кимна — едва доловимо движение на брадичката и челюстите.

— Какво е станало с момчето? — попитах.

— Когато беше открито тялото на Сайра, от него нямаше и следа — рече кралят. — Никой не знаеше, че изчезнал, докато не беше открита тази дискета. Идентифицираха го като един от младите специалисти по рекреация от Ендимион.

— Сега ли намерихте холоса?

— Вчера — рече крал Били. — Хората от Корабна сигурност откриха отражателя на тавана. На по-малко от милиметър отсреща. Сайра е имала библиотека с подобни дискети. Камерата очевидно е била там само за да записва… ъ-ъ…

— Спалните лудории — помогнах аз.

— Точно така.

Станах и се приближих до висящия образ на съществото. Ръката ми премина през челото, шипа и челюстите. Компютърът беше изчислил размерите му и ги бе представил правилно. Съдейки по главата на съществото, нашият Грендел бе над три метра високо.

— Шрайка — прошепнах аз, по-скоро като поздрав, отколкото като идентифициране.

— Какво можеш да ми кажеш за него, Мартин?

— Защо питаш мен? — троснах се аз. — Аз съм поет, а не митоисторик.

— Искал си достъп до компютъра на разселническия кораб за справка относно естеството и произхода на Шрайка.

Повдигнах вежда. Предполагаше се, че компютърният достъп е също толкова личен и анонимен, колкото и включването към инфосферата в Хегемонията.

— И какво от това? Сигурно стотици хора са проверили легендата за Шрайка, откакто започнаха убийствата. Възможно е да са хиляди. Това е единствената легенда за чудовище, с която разполагаме, дявол да го вземе.

Крал Били размърда бръчките и гънките си нагоре-надолу.

— Така е — рече той, — но ти си се ровил из архивите три месеца преди първото изчезване.

Въздъхнах и се отпуснах на възглавниците в холовизионната кабина.

— Добре — казах. — Така е. И какво от това? Исках да използвам проклетата легенда в проклетото стихотворение, което пиша, затова я проучих. Арестувай ме.

— Какво научи?

Бях много ядосан. Забих сатирските си копита в мекия килим.

— Само онова, което беше в проклетия архив — извиках. — Какво, по дяволите, искаш от мен, Били?

Кралят почеса челото си и замижа, сякаш, без да иска, си бе бръкнал в окото с малкия си пръст.

— Не знам — рече той. — Служителите от сигурността искаха да те вземат на кораба и да те подложат на изчерпателен разпит. Аз предпочетох да разговарям с теб.

Трепнах, почувствал някакво странно усещане за нулева гравитация в стомаха си. Изчерпателен разпит означаваше шунтове в мозъчната кора и муфи в черепа. Повечето хора, разпитвани по този начин, се възстановяваха напълно. Повечето.

— Можеш ли да ми кажеш коя страна от легендата за Шрайка възнамеряваше да използваш в стихотворението си? — тихо попита крал Били.

— Разбира се — отвърнах. — Според евангелието на култа към Шрайка, който води началото си от първозаселниците, Шрайка е Господаря на болката и Ангела на последното изкупление, дошъл от място оттатък времето, за да възвести края на човешката раса. Хареса ми това странно сравнение.

— Края на човешката раса — повтори крал Били.

— Да. Той е архангел Михаил и Морони, Сатаната и Маскираната ентропия плюс чудовището на Франкенщайн, всички събрани накуп — казах аз. — Той се мотае край Гробниците на времето в очакване да излезе и да изсипе опустошение, когато дойде време човечеството да последва дронта, горилата и кашалота по списъка на хитпарада на унищожението.

— Чудовището на Франкенщайн — измърмори замислено дребничкият дебел мъж в измачкана мантия. — Защо него?

Поех си дъх.

— Защото според култа към Шрайка човечеството по някакъв начин е сътворило чудо — обясних, макар да знаех, че крал Били е не по-зле осведомен от мен, дори по-добре.

— А известно ли е как може да бъде убит? — попита той.

— Не, доколкото знам. Предполага се, че е безсмъртен, неподвластен на времето.

— Някакво божество ли?

Поколебах се.

— Не съвсем — отговорих най-после. — По-скоро един от най-лошите кошмари на вселената, превърнали се в действителност. Нещо като Безпощадния косач, но със склонност да набива души на едно гигантско трънено дърво… докато душите на хората са все още в телата им.

Крал Били кимна с глава.

— Виж какво — предложих му аз, — ако държиш да се задълбочаваш в теологии от стария свят, защо не отлетиш в Джактаун и не попиташ някой от жреците на култа?

— Да — рече кралят, подпрял брадичка на пухкавия си юмрук, видимо отнесен, — те са вече на разселническия кораб и са подложени на разпит. Всичко е толкова объркано.

Надигнах се да си вървя, без да съм сигурен дали щяха да ме пуснат.

— Мартин?

— Да.

— Преди да си тръгнеш, можеш ли да се сетиш за каквото и да било друго нещо, което би могло да ни помогне да проумеем това?

Спрях на вратата и усетих как сърцето ми се блъска в ребрата, искайки да излезе навън.

— Да — отговорих, като с мъка запазих гласа си спокоен. — Мога да ти кажа кой и какво представлява Шрайка в действителност.

— О?

— Той е моята муза — заявих, след което се обърнах и се прибрах в стаята си да пиша.

 

 

Разбира се, че аз бях призовал Шрайка. Знаех това. Бях го призовал, когато започнах поемата си за него. В началото бе Словото.

Преозаглавих поемата си на „Хиперионски песни“. Тя не се отнасяше за планетата, а за преходността на самородните титани, наречени човеци. Тя беше за безумното високомерие на една раса, която бе дръзнала да убие собствения си роден свят чрез абсолютно безгрижие и след това бе пренесла това опасно високомерие на звездите, единствено за да се изправи пред гнева на бог, за чието създаване сама бе спомогнала. „Хиперион“ беше първата сериозна творба, която бях писал от години насам, и най-доброто, което изобщо бих могъл да създам. Започната като комично-сериозно отдаване на дължимото пред духа на Джон Кийтс, поемата се превърна в последното ми основание за съществуване, в една епична проява на сила в епоха на посредствен фарс. „Хиперионски песни“ бяха написани със сръчност, каквато никога не бих могъл да притежавам, с майсторство, каквото никога не бих могъл да придобия, и изпята с глас, който не беше мой. Преходността на човечеството бе моята тема. Шрайка беше моята муза.

Още двайсетина души умряха, преди крал Били да евакуира Града на поетите. Част от евакуираните отидоха в Ендимион, в Кийтс, или в някои от другите нови градове, но повечето предпочетоха да поемат с разселническите кораби обратно към Мрежата. Мечтата на крал Били за творческа утопия умря, макар че сам кралят продължи да живее в мрачния палат в Кийтс. Управлението на колонията премина в ръцете на автономния съвет, който се обърна към Хегемонията с молба за членство и незабавно създаде Сили за самозащита. СЗС съставени предимно от същите първозаселници, които десетилетие преди това се бяха избивали помежду си, но сега бяха командвани от самозвани офицери от нашата нова колония — съумяваха единствено да нарушат спокойствието на нощта със своите автоматизирани хидропланни патрули и да загрозят красотата на завръщащата се пустиня със своите екипирани наблюдателни механични роботи.

За моя изненада не бях единственият останал — имаше още най-малко двеста души, макар че повечето избягвахме социалните контакти, усмихвайки се любезно, когато се разминавахме по Алеята на поетите или докато се хранехме отделно в кънтящата празнота на трапезния купол.

Убийствата и изчезванията продължиха, като се свеждаха средно до едно на две местни седмици, макар че обикновено бяха откривани не от нас, а от районния командващ СЗС, който изискваше преброяване на населението на всеки няколко седмици.

Образът, който остава в съзнанието ми от онази първа година, е необикновено комунален: нощта, когато се събрахме пред Общинската палата, за да гледаме как разселническият кораб си тръгва. Беше в разгара на есенния метеоритен сезон и нощното небе на Хиперион вече пламтеше от златни нишки и червени кръстове от огън, когато двигателите на разселническия кораб избумтяха, блесна едно малко слънце и в продължение на цял час ние наблюдавахме как писателите и останалите колеги творци се отдалечаваха като нишка от разтопен пламък. Тъжния крал Били се присъедини към нас в тази нощ и си спомням, че ме погледна, преди да влезе тържествено в украсената си каляска, за да се прибере в безопасност в Кийтс.

 

 

През последвалите десетина години напусках града само няколко пъти; веднъж, за да намеря един биоскулптор, който да ме освободи от сатирските ми наклонности, останалите пъти, за да си купя хранителни и други припаси. Храмът на Шрайка вече бе подновил поклоненията и по време на пътуванията си използвах на връщане техния утъпкан път към смъртта — пътеката към крепостта Хронос, въздушния трамвай над Брайдъл Рейндж, вятърните гемии и Харонския шлеп по река Хули. По своя обратен път се взирах в поклонниците и се чудех кои щяха да оживеят.

Малцина посещаваха Града на поетите. Нашите наполовина довършени кули започнаха да изглеждат като порутени развалини. Галериите с техните стъклометални куполи и покрити аркади натежаваха от лозници; троскот и остра трева се подаваха между плочите. СЗС усилваха допълнително хаоса, като залагаха мини и минни капани, за да убият Шрайка, но успяваха единствено да опустошат някога красивите части на града. Напоителната система се повреди. Акведуктът се разруши. Пустинята настъпваше. Аз се местех от стая в стая из напуснатия палат на крал Били, работех над своята поема и очаквах своята муза.

 

 

Когато мислиш за него, причинно-следствената връзка започва да напомня някаква магическа логическа примка от фактовия художник Каролус или може би гравюра от Ешер: Шрайка се бе появил поради магическата сила на моята Поема, но поемата не би могла да съществува без заплахата/присъствие на Шрайка като муза. Възможно е да съм бил малко луд през онези дни.

В разстояние на десетина години, внезапна смърт отнесе града на дилетантите, докато останахме само Шрайка и аз. Ежегодното минаване на поклонението на Шрайка не ме дразнеше много — някакъв далечен керван, който пресичаше пустинята към Гробниците на времето. Понякога няколко фигури се завръщаха, побягнали през яркочервените пясъци към заслона на крепостта Хронос на двадесет километра на югозапад. По-често не се виждаше никой.

Аз наблюдавах от прикритието на града. Косата и брадата ми бяха пораснали и отчасти покриваха дрипите, които носех. Излизах най-вече през нощта, една прокрадваща се из развалините сянка, и от време на време хвърлях поглед към своята осветена кула в палата като Дейвид Хюм, който наднича в своите собствени прозорци и тържествено решава, че не си е вкъщи. Изобщо не преместих хранителния синтезатор от трапезния купол в жилището ми, тъй като предпочитах да се храня в кънтящата тишина под напуканата катедрала — вмирисан Елой, угояващ се за неизбежния Морлок.

Нито веднъж не видях Шрайка. Много нощи, току преди зори, се будех от дрямка при някой внезапен звук — драскането на метал по камък, стърженето на пясъка под нечии нозе, — но макар често да бях сигурен, че съм наблюдаван, нито веднъж не видях наблюдателя.

Понякога отивах на кратък излет до Гробниците на времето, особено нощно време, като избягвах тихите объркани течения на антиентропните приливи, докато се придвижвах през сложно преплетени сенки под крилете на Сфинкса или съзерцавах звездите през изумрудената стена на Нефритената гробница. Именно при завръщането ми от тези нощни скиталчества веднъж заварих в кабинета си неканен тост.

— Впечатляващо, М-М-М-Мартин — рече крал Били тупайки по една от няколкото купчини изписани листа, които лежаха из стаята ми. Седнал в огромния за него стол пред дългата маса, претърпелият провал монарх изглеждаше остарял, по-отпуснат от когато и да било.

Беше очевидно, че е прекарал няколко часа в четене.

— Н-н-н-наистина ли смяташ, че човечеството з-з-заслужава подобен край? — тихо попита той.

Бяха минали десетина години, откакто го бях чувал да заеква.

Отместих се от вратата, но не му отговорих. Били ми бе приятел и покровител от повече от двайсет стандартни години, но в онзи момент можех да го убия. Мисълта, че някой е прочел „Хиперион“ без разрешение, ме изпълни с ярост.

— Д-д-датираш ли с-с-с… песните си? — попита крал Били и прелисти последния сноп завършени страници.

— Как дойде тук? — грубо попитах аз.

Това не беше безсмислен въпрос. Плъзгачи, спускателни кораби и хеликоптери нямаха особено голям късмет, прелитайки до Гробниците на времето през последните години. Машините пристигаха без пътници. Това бе направило чудеса в подклаждането на мита за Шрайка.

Дребният мъж в измачканата мантия се размърда на мястото си. Униформата му бе предназначена да е бляскава и царствена, но в нея той изглеждаше просто като някакъв въздебел Арлекин.

— Тръгнах след последната група поклонници — рече той. — А след т-т-това дойдох от крепостта Хронос да те посетя. Забелязвам, че не си написал нищо в продължение на много месеци, М-М-Мартин. Можеш ли да ми обясниш това?

Гледах го сърдито, без да кажа нито дума, докато се придвижвах странишком по-близо до него.

— Може би аз мога да го обясня — каза крал Били. Той погледна към последната завършена страница от „Хиперионски песни“, сякаш в нея се съдържаше отговорът на дълго скриваната загадка. — Последните строфи са написани през същата седмица миналата година, когато изчезна Дж. Т. Телио.

— Е, и?

Бях стигнал вече до другия край на масата. Като си придавах незаинтересован вид, дръпнах един малък сноп ръкописни страници по-близо до себе си и ги махнах от обсега на Били.

— Ами т-т-това беше… според наблюдателите на СЗС… д-д-датата на смъртта на последния останал жител на Града на поетите — поясни той. — Последният, като изключим т-т-теб, ето това е, Мартин.

Аз свих рамене и започнах да обикалям край масата. Трябваше да се добера до Били, без ръкописът да стои на пътя ми.

— Знаеш, че не си с-с-свършил, Мартин — рече той със своя дълбок, тъжен глас. — Все още има някакъв шанс човечеството да п-п-преживее Края.

— Не — казах аз и се приближих странично още малко.

— Но ти не можеш да пишеш, нали, Мартин? Ти не м-м-можеш да съчиняваш тази поезия, ако твоята м-м-муза не пролива кръв, нали?

— Глупости.

— Може. Но има едно очарователно съвпадение. Мислил ли си някога защо ти си останал жив, Мартин?

Свих отново рамене и измъкнах още един сноп хартия от обсега му. Аз бях по-висок, по-силен и по-подъл от Били, но трябваше да съм сигурен, че нито една част ръкописа няма да бъде повредена, ако той се съпротивява, когато го вдигна от мястото му и го изхвърля навън.

— В-в-време е да направим нещо по този въпрос — заяви моят покровител.

— Не — възразих аз, — време е да се махнеш.

Избутах настрана последния сноп стихове и вдигнах нагоре ръце, при което с изненада забелязах някакъв месингов свещник в едната от тях.

— Стой там, където си — тихо нареди крал Били и вдигна от скута си пистолет с нервнопаралитични куршуми.

Спрях само за миг.

След това се изсмях.

— Ах, ти, жалък, долен мошеник. Не би могъл да използваш оръжие дори ако шибаният ти живот зависи от това.

Пристъпих напред, за да го набия и да го изхвърля навън.

 

 

Бузата ми лежеше опряна на дворния плочник, но едното ми око бе отворено достатъчно, за да видя, че звездите все още продължаваха да светят през счупената решетка на купола на галерията. Не можех да се помръдна. Крайниците и торсът ми бяха изтръпнали и изпълнени с игличките на възвръщащата се чувствителност, сякаш цялото ми тяло е било заспало и сега болезнено се събуждаше. Това извика у мен желание да изкрещя, но челюстта и езикът ми отказваха да се движат. Неочаквано бях вдигнат и поставен да седна на някаква каменна пейка, така че можех да виждам двора и пресъхналия фонтан, конструиран от Ритмет Корбе. Бронзовият Лакоон се бореше с бронзовите змии под пробляскващите припламвания на предутринните метеоритни дъждове.

— С-ъ-ъжалявам, Мартин — чу се познат глас, — н-н-но трябва да се сложи край на т-т-тази лудост.

Крал Били се появи в обсега на полезрението ми, понесъл дебел сноп от ръкописа. Други купчини страници лежаха на ръба на фонтана, в подножието на металния троянец. Една отворена кофа с керосин стоеше наблизо.

Успях да примигна. Клепачите ми се раздвижиха като ръждясало желязо.

— Парализата ще изчезне всеки м-м-момент — каза крал Били.

Той бръкна във фонтана, вдигна един сноп изписани листа и го запали, щраквайки запалката си за цигари.

— Не! — сварих да изкрещя аз през стиснатите си челюсти.

Пламъците затанцуваха и замряха. Крал Били пусна пепелта във фонтана и вдигна нова купчина страници, навивайки ги на руло. Сълзи проблеснаха върху издълбаните му страни, осветени от пламъка.

— Ти го и-извика на ж-ж-живот — рече задъхано дребният мъж. — Т-т-трябва да се унищожи.

Помъчих се да стана. Ръцете и краката ми се огъваха като неумело манипулирани крайници на марионетка. Болката беше невероятна. Изкрещях отново и измъченият крясък отекна от мрамора и гранита.

Крал Били вдигна един дебел сноп листа, спря се и зачете от най-горната страница:

Без минало, без никаква опора,

освен с едната слабост, че съм смъртен,

понасях бремето на този вечен мир,

несменната тъма и трите неподвижни силуета,

сковали сетивата ми цял месец.

Че с моя трескав ум пресметнах вярно

сезоните й сребърни, отронени в нощта.

И ден след ден аз мислех си, че ставам

все по-измършавял и призрачен — и често

усърдно молех се Смъртта най-сетне да ме вземе

от тази долина и цялото й бреме —

задъхано отчаян за промяна,

аз себе си проклинах час по час.

Крал Били вдигна лицето си към звездите и предаде прочетената страница на пламъка.

— Не! — изкрещях отново и направих усилие да сгъна краката си. Надигнах се на коляно, опитах да се закрепя с изтръпналата си ръка и паднах на една страна.

Сянката в мантията вдигна голям сноп, който беше прекалено дебел, за да го навие на руло, и се взря в него под мъждивата светлина.

Тогава зърнах нечий бледен лик,

не смазан от човешки скърби, а силно избелял

от някаква безсмъртна болест, която не убива;

а му донася непрекъсната промяна,

която смърт щастлива няма как да спре;

поел към смърт, към несмърт този лик вървеше;

той бе задминал лилията и снега; а по-нататък

от тях да мисля аз сега не бива,

макар че бях съгледал онзи лик.

Крал Били щракна запалката си и тази, както и още петдесетина други страници избухнаха в пламъци. Той пусна горящите листове във фонтана и се пресегна да вземе още.

— Моля те! — изкрещях аз и се надигнах, като с мъка напрягах краката си срещу случайните нервни тръпки докато стоях облегнат на каменната пейка. — Моля те.

Третата фигура всъщност не толкова се появи, колкото позволи нейното присъствие да се натрапи на съзнанието ми; сякаш винаги бе стояла там, а ние с крал Били просто бяхме пропуснали да я забележим, докато пламъците не станаха достатъчно ярки. Невероятно висок, четирирък, отлят от хром и хрущяли, Шрайка обърна червения си втренчен поглед към нас.

Крал Били зяпна с уста, отстъпи и след това тръгна напред, за да сложи още песни в огъня. Жар се издигаше над горещия въздух. Ято гълъби излетяха като взрив от задушените от лозници греди на порутения купол със залповия звук от стотици криле.

Аз тръгнах напред с движение, което повече напомняше люлеене, отколкото вървеж. Шрайка не се помръдна, не премести кървавия си поглед.

— Махай се! — изкрещя крал Били, престанал да заеква, с екзалтиран глас, стиснал по един горящ сноп поезия във всяка ръка. — Върни се в ада, от който си дошъл!

Шрайка сякаш наклони глава едва-едва. По ръбестите повърхности блестеше червена светлина.

— Господарю! — извиках аз, макар че тогава не знаех дали на крал Били, или на привидението от ада; не знам това и сега. Изминах, залитайки, последните няколко крачки и посегнах към ръката на Били.

Него го нямаше там. В един миг старият крал беше на една ръка разстояние от мен, а в следващия беше на десет метра, вдигнат високо над плочите на двора. Пръсти като стоманени шипове пробиха ръцете, гърдите и бедрата му, но той все още продължаваше да се гърчи и моите „Песни“ горяха в юмруците му. Шрайка го държеше като баща, понесъл сина си да го кръщава.

— Унищожи го! — крещеше Били и прикованите му ръце правеха умоляващи движения. — Унищожи го!

Спрях до края на фонтана и се подпрях, треперещ от слабост на ръба. Отначало помислих, че има предвид Шрайка… след това се сетих, че говори за ръкописа… и тогава разбрах, че иска да унищожа и двете. Хиляда и повече страници от поемата лежаха измачкани в пресъхналия фонтан. Вдигнах кофата с керосин.

Шрайка не помръдна, само бавно придърпа крал Били назад към гърдите си с някакво странно, обичливо движение. Били се загърчи и закрещя безмълвно, докато един дълъг стоманен шип се показа през коприната на арлекиновия му костюм непосредствено над гръдната кост. Стоях глупаво там и си мислех за пеперудените колекции, които бях правил като дете. Бавно, машинално залях с керосин разпилените страници.

— Свършвай! — рече задъхано крал Били. — Мартин, ако ти е мил Господ!

Вдигнах запалката от мястото, където я бях изпуснал. Шрайка не се помръдна. Кръвта просмукваше черните кръпки по туниката на Били, докато те се сляха с малиненочервените квадрати, които си бяха на нея. Щракнах веднъж античната запалка, втори път, трети път — излязоха само искри. Виждах през сълзи творението на своя живот, което лежеше в прашния фонтан. Пуснах запалката.

Били изпищя. Чух неясно остриета, които стържат по кост, докато той се извиваше в прегръдката на Шрайка.

— Свършвай с това! — викаше той. — Мартин… о, Господи!

Тогава се обърнах, направих пет бързи крачки и хвърлих до половина пълната кофа с керосин. Пламъци препречиха вече замъгленото ми зрение. Били и невероятното същество, което го държеше, бяха погълнати като два комикса от някоя фарсова холодрама. Видях как Били трепна и запращя, видях как гладката шлифована паст на Шрайка отразява осветеното от метеори небе и как след това догарящата жар от изгоряла хартия във все още стиснатите юмруци на Били възпламени керосина.

Вдигнах ръце, за да предпазя лицето си — твърде късно, брадата и веждите ми пламнаха и се стопиха, — и тръгнах, залитайки, обратно назад, докато не ме спря ръбът на фонтана.

За миг погребалният огън представляваше съвършена скулптура от пламък, някаква синьо-жълта Пиета с една четириръка мадона, която държи пламтяща фигура на Христос. След това горящата фигура се сгърчи и се изви, все още прикована от стоманени шипове и от двайсетина остри като скалпели дълги нокти, и се чу вик, за който до ден-днешен не мога да повярвам, че се е изтръгнал от човешката половина на онази двойка в смъртна прегръдка. Крясъкът ме повали на колене, отекна от всяка частица повърхност в града и подгони гълъбите във вихрена паника. Викът продължи още няколко минути, след като пламтящото видение престана да съществува, без да остави след себе си нито пепел, нито образ в ретината. Измина още минута, преди да осъзная, че крясъкът, който чувах сега, беше мой.

 

 

Спадът на напрежението е, разбира се, нишката и състоянието на нещата. Действителният живот рядко предлага прилична развръзка.

Трябваха ми няколко месеца, може би година, за да препиша повредените от керосина страници и да напиша отново изгорелите „Песни“. Сигурно няма да се изненадате, ако научите, че не завърших поемата. Това не зависеше от мен. Музата ми бе отлетяла.

Градът на поетите се разтля в мир. Аз останах още година-две — може би пет, не знам, бях вече съвсем полудял. До ден-днешен сведенията от първите поклонници на Шрайка разказват за мършавата фигура, цялата в косми и дрипи и с изпъкнали очи, която ги е изтръгвала от техния гетсимански сън, като крещяла неприлични думи, размахвала юмрук срещу мълчаливите Гробници на времето и предизвиквала страхливеца в тях да се покаже навън.

В крайна сметка лудостта прегоря — макар че въглените винаги ще светят — и аз изминах хиляда и петстотинте километра до цивилизацията с раница, натежала единствено от ръкописа ми, преживявайки от скални змиорки и сняг. Двата и половина века оттогава не си струва да бъдат разказвани, още по-малко — преживявани отново. Пулсенови процедури, за да се поддържа инструментът жив, и чакане. Две дълги студени преспивания при нелегални субфотонни криогенни пътувания; всяко от тях погълнало век или повече, всяко от тях взело своята дан в мозъчни клетки и памет.

След това чаках. Все още чакам. Поемата трябва да бъде завършена. Тя ще бъде завършена.

В началото бе Словото.

Накрая… отвъд честта, отвъд живота, отвъд желанието…

Накрая ще бъде Словото.