Дан Симънс
Хиперион (6)

Изгревът над Тревното море беше красива гледка. Консулът съзерцаваше великолепието му от най-високото място на задната палуба. Той се бе опитал да поспи след дежурството си, после се отказа и се качи на палубата да наблюдава как нощта преминава в ден. Фронтът на бурята бе покрил небето с ниски облаци и изгряващото слънце заливаше света с искрящо злато, което се отразяваше отгоре и отдолу. Платната, въжетата и закалените от времето дъски на вятърната гемия блестяха под краткотрайната благодат от светлина през няколкото минути, преди слънцето да се скрие зад тавана от облаци и цветовете отново да се оттекат от света. Вятърът, който последва това спускане на завесата, бе хладен, сякаш дошъл от снежните върхове на Брайдъл Рейндж, която се виждаше неясно като някакво тъмно петно на североизточния хоризонт.

Брон Ламиа и Мартин Силенъс се присъединиха към консула на задната палуба, всеки понесъл чаша кафе от камбуза. Вятърът плющеше и блъскаше такелажа. Гъстата къдрава коса на Брон Ламиа се развяваше край лицето й като тъмен ореол.

— Добро утро — промърмори Силенъс и примижа над чашата кафе срещу надипленото от вятъра Тревно море.

— Добро утро — отвърна консулът, учуден от това колко бодър и освежен се чувстваше, след като изобщо не бе спал предишната нощ. — Имаме насрещен вятър, но като че ли въпреки това гемията поддържа добра скорост. Определено ще стигнем до планините преди да се стъмни.

— Ххррнн — изкоментира Силенъс и навря носа си в чашата с кафе.

— Аз изобщо не спах през нощта — обади се Брон Ламиа, — защото размишлявах над разказа на господин Уайнтрауб.

— Аз не мисля, че… — подхвана поетът, но млъкна, тъй като Уайнтрауб се появи на палубата с бебето си, което надничаше през ръба на една детска носилка, препасана на гърдите му.

— Добро утро на всички — поздрави Уайнтрауб, като се оглеждаше наоколо и вдишваше дълбоко. — Мммм, студенко, нали?

— Гадно смразяващо — рече Силенъс. — На север от планините ще бъде още по-лошо.

— Ще сляза долу да си взема един жакет — каза Ламиа, но преди да беше успяла да се помръдне, от долната палуба долетя рязък, самотен вик:

— Кръв!

 

 

Наистина имаше кръв — навсякъде. Каютата на Хет Мастийн беше учудващо спретната — леглото не беше оправяно за спане, куфарът и други кутии бяха подредени в единия ъгъл, робата му бе сгъната на стола — като се изключи кръвта, която покриваше големи участъци от пода, шпангоута и тавана. Шестимата поклонници се струпаха от вътрешната страна на входа с нежелание да влязат по-навътре.

— Минавах на път към горната палуба — каза отец Хойт със странно монотонен глас. — Вратата беше леко открехната. Съгледах бегло… кръвта по стената.

— Наистина ли е кръв? — намеси се Мартин Силенъс.

Брон Ламиа влезе в помещението, прекара ръка през едно гъсто петно на шпангоута и поднесе пръсти към устните си.

— Кръв е.

Тя се огледа наоколо, отиде до гардероба, погледна набързо между празните рафтове и закачалки и след това се приближи до малкия илюминатор. Той беше залостен с резе отвътре.

Ленар Хойт изглеждаше по-зле от обикновено и се приближи със залитане до един стол.

— В такъв случай той мъртъв ли е?

— Нищо не знаем, по дяволите, освен че капитан Мастийн го няма в стаята му, но за сметка на това има много кръв — рече Ламиа. Тя избърса ръка в крачола на панталона си. — Това, което трябва да направим сега, е да претърсим щателно кораба.

— Точно така — каза полковник Касад. — И ако не намерим капитана?

Брон Ламиа отвори илюминатора. Свежият въздух разсея миризмата на кръв като в кланица и довя тътена на колелото и съсъка на тревата под корпуса.

— Ако не намерим капитан Мастийн — рече тя, — ще приемем, че той или е напуснал кораба по собствено желание, или е бил отвлечен.

— Но кръвта… — подхвана отец Хойт.

— Не доказва нищо — довърши Касад. — Госпожа Ламиа е права. Ние не знаем нито кръвната, нито генната група на Мастийн. Някой да е чул или видял нещо?

Последва мълчание, като се изключат отрицателните цъкания и поклащания на глави.

Мартин Силенъс се огледа наоколо.

— Хора, нима не можете да познаете, че това е работа на нашия приятел Шрайка, като виждате това тук?

— Не е ясно — сряза го Ламиа. — Възможно е някой да е искал да си помислим, че това е дело на Шрайка.

— Няма логика — рече Хойт, който все още изпитваше недостиг на въздух.

— Независимо от това — заключи Ламиа — ще търсим по двойки. Кой, освен мен, има оръжие?

— Аз — рече полковник Касад. — Имам и в повече, ако трябва.

— Не — каза Хойт.

Поетът поклати глава.

Сол Уайнтрауб бе излязъл обратно в коридора с детето си. Сега отново надникна вътре и обяви:

— Аз нямам нищо.

— Нямам — добави консулът.

Той беше върнал смъртоносната палка на Касад, когато смяната му свърши два часа преди разсъмване.

— Добре — кимна Ламиа. — Отчето ще дойде с мен на долната палуба. Силенъс, вървете с полковника. Претърсете средната палуба. Господин Уайнтрауб, вие и консулът прегледайте всичко горе. Търсете нещо, което е необичайно. Какъвто и да било признак на борба.

— Един въпрос — обади се Силенъс.

— Какво има?

— Кой, по дяволите, те е избирал за царица на бала?

— Аз съм частен детектив — заяви Ламиа и прониза с поглед поета.

Мартин Силенъс сви рамене.

— Хойт например е свещеник на някаква забравена религия. Това не значи, че ние трябва да коленичим, когато той си казва молитвите.

— Добре — въздъхна Брон Ламиа. — Ще ти дам по-добро основание.

Жената се придвижи толкова бързо, че консулът за миг не можа да разбере какво става. В един миг тя се намираше до отворения илюминатор, а в следващия бе прекосила наполовина помещението и бе вдигнала Мартин Силенъс от пода с една ръка, сграбчила с масивната си длан тънкия врат на поета.

— Защо — каза тя, — не правиш това, което е логично, защото е логично да се прави именно то?

— Хрхъхр — успя да изхъхри Мартин Силенъс.

— Добре — рече Ламиа, без да влага никакви чувства, и пусна поета на пода.

Силенъс измина, залитайки, един метър и едва не седна върху отец Хойт.

— Ето — каза Касад, който влезе отново с два малки невропаралитични зашеметителя. Той подаде единия на Сол Уайнтрауб. След това се обърна към Ламиа:

— Вие с какво разполагате?

Жената бръкна в един от джобовете на широката си туника. Касад гледа известно време реликвата и след това кимна.

— Дръжте се до партньора си — каза той. — Не стреляйте по нищо, освен ако не го идентифицирате с положителност и не се окаже, че представлява несъмнена заплаха.

— Това е точно описание на кучката, която възнамерявам да застрелям — заяви Силенъс, все още масажирайки гърлото си.

Брон Ламиа направи половин крачка към поета. Федман Касад извика:

— Млъквайте. Хайде да свършваме с тази работа.

Силенъс последва полковника вън от стаята.

Сол Уайнтрауб се приближи до консула и му подаде зашеметителя.

— Не искам да държа това нещо заедно с Рахил. Качваме ли се горе?

Консулът взе оръжието и кимна.

 

 

На вятърната гемия нямаше никакъв друг признак за храмерския глас на дървото Хет Мастийн. След едночасово търсене групата се събра в каютата на изчезналия. Кръвта там изглеждаше по-тъмна и по-засъхнала.

— Възможно ли е да сме пропуснали нещо? — попита отец Хойт. — Тайни проходи? Скрити отсеци?

— Възможно е — рече Касад, — но аз проверих с топлинни и двигателни сензори. В случай че на кораба има каквото и да било друго нещо, по-голямо от мишка не мога да го открия.

— Щом като имате такива сензори — намеси се Силенъс, — защо, дявол да го вземе, ни накара да пълзим през боклуци и непознати места в продължение на цял час?

— Защото съответното оборудване или облекло могат да скрият човек от топлиннопулсаторното издирване.

— Следователно в отговор на моя въпрос — обади се отец Хойт, като млъкна за миг и тялото му се разлюля видимо — със съответното оборудване или облекло капитан Мастийн би могъл да се крие някъде в някой таен отсек.

— Възможно е, но не е вероятно — каза Брон Ламиа. — Аз мисля, че той вече не е на кораба.

— Шрайка — произнесе с отвращение Мартин Силенъс. Това не беше въпрос.

— Може би — вметна Ламиа. — Полковник, вие и консулът бяхте на пост през онези четири часа. Сигурни ли сте, че не сте чули и не сте видели нищо?

И двамата мъже кимнаха утвърдително.

— На кораба беше тихо — рече Касад. — Щях да чуя ако имаше борба, още преди да бях застъпил на пост.

— Аз също не съм спал, след като смяната ми свърши — добави консулът. — Моята каюта е в съседство с тази на Мастийн. Не съм чул нищо.

— Е — каза Силенъс, — чухме двамата, които са пълзели въоръжени наоколо в тъмното, когато горкото копеле е било убито. Те казват, че са невинни. Да влезе убитият!

— Ако Мастийн е бил убит, това не е било извършено със смъртоносна палка — заяви Касад. — Нито едно съвременно безшумно оръжие от тези, които познавам, не би предизвикало такова кръвотечение. Не сме чули никакви изстрели с огнестрелно оръжие, наоколо не се виждат никакви дупки от куршуми — ето защо аз приемам, че автоматичният пистолет на госпожа Ламиа е вън от подозрение. Ако това е кръвта на капитан Мастийн, тогава, предполагам, е било използвано хладно оръжие.

— Шрайка е хладно оръжие — каза Мартин Силенъс.

Ламиа се приближи до малката купчина багаж.

— Споровете няма да разрешат нищо. Нека да видим дали има нещо във вещите на Хет Мастийн.

Отец Хойт вдигна колебливо ръка.

— Те са… хм, лична собственост, нали така? Мисля, че нямаме право.

Брон Ламиа скръсти ръце на гърдите си.

— Вижте, отче, ако Мастийн е мъртъв, това е без значение за него. Ако е все още жив, огледът на тези неща би могъл да ни даде някаква представа, къде може да е отишъл. И в двата случая трябва да се опитаме да намерим някакво решение.

Хойт изглеждаше неубеден, но кимна в знак на съгласие. В крайна сметка нахлуването в личната сфера не беше кой знае какво. Първият куфар на Мастийн съдържаше само няколко смени бельо и един екземпляр от Книгата на живота на Мавъра. В другата чанта имаше сто поотделно завити фиданки, изсушени и положени във влажна почва.

— Храмерите трябва да засадят най-малко сто издънки на Вечното дърво във всеки свят, който посещават — обясни консулът. — Присадките рядко се прихващат, но това е ритуал.

Брон Ламиа се приближи до голямата метална кутия, която беше най-отдолу.

— Не пипайте това! — викна консулът.

— Защо?

— Това е куб на Мьобиус — отговори вместо консула полковник Касад. — Карбоново-карбонова обшивка, поставена около задържащо поле с нулев импеданс, прегъната назад върху самата себе си.

— Е, и? — обади се Ламиа. — Кубовете на Мьобиус запечатват в себе си артефакти и материали. Те не експлодират или нещо такова, нали?

— Не — съгласи се консулът, — но онова, което съдържат, може да експлодира. Всъщност може вече да е експлодирало.

— Куб с тези размери би могъл да държи под контрол един килотон ядрен взрив, стига да е бил затворен по време на наносекундата на възпламеняването — допълни Федман Касад.

Ламиа се усмихна накриво срещу сандъка.

— Тогава как бихме могли да сме сигурни, че нещо от онова, което е там вътре, не е убило Хет Мастийн?

Касад посочи една слабо проблясваща зелена лента по протежение на единствения ръб на кутията.

— Запечатан е. Веднъж запечатан, кубът на Мьобиус трябва да бъде реактивиран на място, където могат да бъдат генерирани задържащи полета. Каквото и да има там вътре, то не е навредило на капитан Мастийн.

— Значи няма никакъв начин да се разбере? — замислено промърмори Ламиа.

— Мисля, че се досещам — каза консулът.

Останалите го погледнаха. Рахил се разплака и Сол се зае да стопли едно шише с храна.

— Спомняте ли си — продължи консулът, — когато вчера в Едж господин Мастийн направи голям въпрос по повод на куба? Той говореше за него така, сякаш е някакво тайно оръжие.

— Оръжие ли? — възкликна Ламиа.

— Разбира се! — неочаквано се намеси Касад. — Ерг!

— Ерг ли? — Мартин Силенъс се взря в малкия сандък. — Мисля, че ерговете бяха онези твари, които храмерите използват на своите дърволети.

— Така е — потвърди консулът. — Тези същества били открити преди около три века на астероидите около Алдебаран. Телата им наподобяват малко котешки гръбнак, с преобладаващо пиезоелектрична нервна система, напъхана в силиконов хрущял, но те се хранят с… и манипулират… силови полета, големи колкото полето, генерирано от малък вретенен кораб.

— И как се побира всичко това в една толкова малка кутия? — попита Силенъс, вторачен в куба на Мьобиус. — С огледала ли?

— В известен смисъл — рече Касад. — Полето му сигурно е потиснато… нито гладува, нито се подхранва. Доста подобно на криогенната сомния по отношение на нас. Плюс това този сигурно е малък. Сукалче, така да се каже.

Ламиа прокара ръка по металната обшивка.

— Храмерите управляват ли тези неща? Общуват ли с тях?

— Да — кимна Касад. — Никой не знае точно как. Това е една от тайните на Братството. Но Хет Мастийн сигурно е вярвал, че ергът ще му помогне пред…

— Шрайка — завърши Мартин Силенъс. — Храмерът е смятал, че това енергийно дяволче ще бъде неговото тайно оръжие, когато се изправи пред Господаря на болката.

Поетът се изсмя. Отец Хойт си прочисти гърлото.

— Църквата е приела постановлението на Хегемонията, че… тези същества… ерговете… не са чувстващи същества… и като такива не са кандидати за спасение.

— О, достатъчно чувстващи са, отче — каза консулът. — Те възприемат нещата много по-добре, отколкото изобщо бихме могли да си представим. Но ако имате предвид разумни… съзнателни… в такъв случай имате работа с нещо от рода на умен скакалец. Скакалците кандидати за спасение ли са?

Хойт не отговори. Брон Ламиа рече:

— Ами очевидно капитан Мастийн е смятал, че това нещо ще бъде неговото спасение. Нещо се е объркало — тя огледа изпоцапания с кръв шпангоут и съхнещите петна по пода. — Хайде да се махаме оттук.

 

 

Вятърната гемия напредваше срещу все по-усилващите се ветрове, докато бурята се приближаваше от североизток. Бели раздърпани знамена от облаци препускаха под ниския сив таван на фронта на бурята. Тревите плющяха и се огъваха под пристъпите на студения вятър. Бразди от светкавици прерязаха хоризонта, последвани от грохота на гръмотевици, които отекнаха като предупредителни изстрели пред носа на вятърната гемия. Поклонниците наблюдаваха мълчаливо, докато първите ледени капки дъжд ги прогониха долу в просторната капитанска каюта в кърмовата част на кораба.

— Това беше в джоба на робата му — каза Брон Ламиа и показа едно листче хартия, на което се виждаше изписано числото 5.

— Значи Мастийн е трябвало да бъде следващият, който да разкаже своята история — прошепна консулът.

Мартин Силенъс наклони стола си назад, докато гърбът му се допря до високите прозорци. От светлината на бурята сатирските му черти изглеждаха леко демонични.

— Има и друга възможност — обади се той. — Може някой, който още не е говорил, да е бил пети поред и да е убил храмера, за да си разменят местата.

Ламиа се втренчи в поета.

— Това би трябвало да е консулът или аз — уточни тя с равен глас.

Силенъс сви рамене.

Брон Ламиа извади още едно листче от туниката си.

— Аз съм номер 6. Какво щях да постигна? Така или иначе, е моят ред.

— Тогава може би онова, което Мастийн щеше да каже, е трябвало да бъде заглушено — рече поетът. Той отново сви рамене. — Лично аз мисля, че Шрайка е започнал да ни коси. Защо смятахме, че ще бъдем оставени да стигнем до Гробниците на времето, при положение че това нещо покосява хората на половината път от тук до Кийтс?

— Различно е — възрази Сол Уайнтрауб. — Това е поклонението на Шрайка.

— Е, и?

Консулът се приближи до прозореца в настъпилата тишина. Носеният от вятъра пороен дъжд скриваше морето и трополеше по оловните стъкла. Гемията проскърца и се наклони тежко на десния борд, поемайки следващия етап от курса си.

— Госпожо Ламиа — обади се полковник Касад, — искате ли да ни разкажете сега своята история?

Ламиа скръсти ръце и погледна към прорязаните от дъждовните струи стъкла.

— Не, нека да почакаме, докато слезем от този проклет кораб. Тук вони на смърт.

 

 

Вятърната гемия стигна до пристанището на „Пилигримски отдих“ следобед, но поради бурята и вялата светлина на изнурените пътници им се струваше, че е вечер. Консулът бе очаквал тук, в началото на предпоследния етап от тяхното пътуване, да ги посрещнат представители на Храма на Шрайка, но „Пилигримски отдих“ изглеждаше също така пуст, както и Еди преди това.

Приближаването до подножието на планините и първият изглед от Брайдъл Рейндж бяха вълнуващи като всяко дългоочаквано приближаване до суша и шестимата поклонници излязоха до един на палубата въпреки студения дъжд, който не преставаше да вали. Предпланината беше повехнала и чувствена, с кафяви гънки и неочаквани възвишения, които рязко контрастираха със зелената едноцветност на Тревното море. Върховете с височина девет хиляди метра отсреща изглеждаха само загатнати като сиви и бели равнини, които скоро се прекъсваха от ниски облаци, но дори и отсечено този начин, представляваха величествена гледка. Снежната покривка се спускаше надолу чак до изгорелите схлупени постройки и евтини хотели, които някога са били „Пилигримски отдих“.

— Ако са разрушили въжената линия, с нас е свършено — прошепна консулът. При мисълта за това, досега не бе допускал, стомахът му се обърна наопаки.

— Виждам първите пет кули — каза полковник Касад, загледан през енергийния бинокъл. — Изглеждат невредими.

— Вижда ли се някакъв вагон?

— Не… момент, да. Има един при входа на площадката на станцията.

— Някакво движение? — попита Мартин Силенъс, който очевидно разбираше колко отчаяно щеше да бъде тяхното положение, ако въжената линия не беше здрава.

— Не.

Консулът поклати глава. Дори и при най-лошо време, когато нямаше никакви пътници, вагоните бяха в движение, за да се поддържат дебелите кабели гъвкави и да не се покриват с лед.

Шестимата бяха качили багажа си на палубата още преди вятърната гемия да прибере платната си и да спусне трапа. Сега всички бяха облечени с дебели горни дрехи, за да се предпазят от стихиите — Касад беше с топла военна пелерина; Брон Ламиа носеше дълга дреха, наречена тренчкот по отдавна забравени причини; Мартин Силенъс беше увит с дебели кожи, които се диплеха, преливайки ту в черно, ту в сиво под напорите на вятъра; отец Хойт бе навлякъл дълга черна дреха, в която повече от всякога приличаше на плашило; Сол Уайнтрауб носеше дебело яке до над коленете, което покриваше и него, и детето, а консулът беше с изтънелия, но здрав балтон, даден му от неговата съпруга преди няколко десетилетия.

— Какво да правим с нещата на капитан Мастийн? — попита Сол, когато застанаха на горния край на трапа. Касад бе отишъл напред да разузнае положението в селото.

— Аз ги качих горе — рече Ламиа. — Ще ги вземем с нас.

— Това не ми се струва съвсем правилно — отбеляза отец Хойт. — Да продължим просто така. Би трябвало да… отслужим някаква служба. Да отдадем някакво признание, че е умрял един човек.

— Може би е умрял — напомни Ламиа, като повдигна леко една четиридесеткилограмова раница с една ръка.

Хойт гледаше с недоверие.

— Наистина ли смятате, че е възможно господин Мастийн да е жив?

— Не — отвърна Ламиа. В черната й коса кацаха снежинки.

Касад им помаха откъм края на пристана и те свалиха багажа от притихналата вятърна гемия. Никой не се обърна да погледне назад.

— Празно ли е? — извика Ламиа, докато се приближаваха към полковника. Пелерината на високия мъж не се виждаше поради черно-сивата защитна окраска.

— Празно е.

— Има ли трупове?

— Не — рече Касад. Той се обърна към Сол и консула: — Взехте ли нещата от камбуза?

Двамата мъже кимнаха утвърдително.

— Какви неща? — попита Силенъс.

— Храна, която ще ни стигне за една седмица — поясни Касад, като се обърна и погледна нагоре към склона, на който беше станцията на въжената линия. Едва сега консулът забеляза дългото нападателно оръжие в извивката на ръката на полковника, почти невидимо под пелерината. — Не знаем със сигурност дали оттук нататък ще има някакви провизии.

Дали ще бъдем живи след една седмица? помисли си консулът. Но не каза нищо.

Пренесоха багажа до станцията на два пъти. Вятърът свиреше през отворените прозорци и порутените сводове на тъмните сгради. При втория курс консулът държеше единия край на куба на Мьобиус на Мастийн, докато Ленар Хойт пъхтеше и дишаше тежко под другия.

— Защо вземаме този ерг с нас? — отвори широко уста Хойт, когато стигнаха до основата на металното стълбище, което водеше до станцията. Резки и петна от ръжда покриваха площадката като оранжеви лишеи.

— Не знам — каза консулът, също задъхан от усилието.

От площадката за качване пред тях се откриваше гледка навътре в Тревното море. Вятърната гемия си стоеше там, където я бяха оставили, с прибрани платна — един тъмен неодушевен предмет. Снежни шквалове духаха през прерията и създаваха илюзията за поникнали печурки върху безбройните стъбла висока трева.

— Качвайте багажа — извика Касад. — Аз ще проверя дали двигателните механизми могат да бъдат задействани отново от операторската кабина там горе.

— Това нещо не е ли автоматично? — попита Мартин Силенъс, чиято малка глава почти се бе загубила между дебелите кожи. — Като вятърната гемия?

— Мисля, че не — рече Касад. — Вървете, ще видя дали мога да го задействам.

— Ами ако потегли без вас? — извика Ламиа на полковника, докато той се отдалечаваше в обратна посока.

— Няма.

 

 

Вътрешността на вагона на въжената линия беше студена и празна, с изключение на металните пейки в предното купе и десетината груби койки в по-малката, задна част. Вагонът беше голям — най-малко осем метра дълъг и пет метра широк. Задното купе беше отделено от предното с тънка метална преграда с отвор, но без врата. Единият ъгъл в дъното му бе зает от шкаф с големина на гардероб. Прозорци на височина от кръста нагоре до покрива опасваха предното купе.

Поклонниците струпаха багажа си в средата на пода и започнаха да тупат с крака, да махат с ръце и да подскачат, за да се стоплят. Мартин Силенъс легна в цял ръст върху една от пейките, като само краката и темето на главата му се подаваха от кожите.

— Забравил съм… Как, по дяволите, се включваше отоплението в това нещо? — попита той.

Консулът погледна тъмните светлинни табла.

— С електричество. Ще се включи, когато полковникът ни подкара.

— Ако полковникът ни подкара — подхвърли Силенъс.

Сол Уайнтрауб беше сменил пелените на Рахил. Сега той я уви отново в една бебешка грейка и я залюля на ръцете си.

— Аз със сигурност не съм бил тук никога преди — рече той. — А вие двамата били ли сте, господа?

— Да — отвърна поетът.

— Не — каза консулът. — Но съм виждал снимки на въжената линия.

— Касад каза, че веднъж се е върнал в Кийтс по този начин — обади се Брон Ламиа от другото помещение.

— Аз мисля… — подхвана Сол Уайнтрауб, но беше прекъснат от силно стържене на чаркове и от някакъв силен тласък, при което вагонът неприятно се разклати и след това се полюшна напред под внезапно задвижилия се кабел. Всички се втурнаха към прозореца откъм страната на площадката.

Касад бе хвърлил багажа си във вагона, преди да се изкачи по дългата стълба в кабината на оператора. Сега той се появи на входа на кабината, плъзна се надолу по дългата стълба и се затича към вагона, който вече задминаваше площадката за качване.

— Няма да успее — прошепна отец Хойт.

Касад пробяга със спринт последните десет метра, при което краката му изглеждаха невъзможно дълги, като на карикатурен човек-тояга.

Вагонът излезе извън площадката за качване и се залюля, освободен от станцията. Между вагона и станцията зина празно пространство. Имаше осем метра до скалите отдолу. Основата на площадката беше покрита с лед. Касад тичаше с все сили напред, въпреки че вагонът, беше потеглил.

— Хайде! — изпищя Брон Ламиа.

Останалите подеха вика. Консулът погледна нагоре към обшивката от лед, която се пукаше и се ронеше от кабела, докато вагонът се движеше нагоре и напред. След това погледна назад. Разстоянието беше прекалено голямо. Касад в никакъв случай нямаше да може да го преодолее.

Федман Касад се движеше с невероятна скорост, когато стигна до края на площадката. Консулът си спомни за втори път за ягуара от старата Земя, който беше видял в една зоологическа градина на Лусус. Той почти очакваше да види как ходилата на полковника се подхлъзват, дългите крака литват хоризонтално и човекът безшумно пада долу върху покритите със сняг морени. Вместо това Касад сякаш полетя във въздуха в разстояние на един безкраен миг, разперил дългите си ръце, с развята назад пелерина. Той изчезна зад вагона.

Чу се тъп удар, последван от дълга минута, през която никой не проговори и не помръдна. Вече бяха на четиридесет метра височина и се изкачваха към първата кула. Миг по-късно Касад се появи в ъгъла на вагона, промушвайки се през плетеница от лед и дръжки в метала. Брон Ламиа отвори вратата на кабината. Десет ръце помогнаха да издърпат Касад вътре.

— Благодаря ти, Господи — рече отец Хойт.

Полковникът си пое дълбоко дъх и се усмихна мрачно.

— Някакъв умрял се беше запречил като спирачка. Наложи се да освободя лоста с баласт. Не исках да връщам вагона обратно и да опитвам отново.

Мартин Силенъс посочи към бързо приближаващата се подпорна кула и към тавана от облаци непосредствено зад нея. Кабелът се беше опънал нагоре до безкрая.

— Мисля, че вече пресичаме планините, все едно дали искаме, или не.

— Колко време ще ни отнеме този преход? — попита Хойт.

— Дванадесет часа. Може и малко по-малко. Понякога операторите спираха вагоните, ако излезеше прекалено силен вятър или ледът станеше прекалено лош.

— Този път няма да спираме — рече Касад.

— Освен ако кабелът не е прекъснат някъде — вметна поетът. — Или ако не се блъснем в някой клон.

— Млъкни — сряза го Ламиа. — Някой иска ли да стоплим нещо за ядене?

— Вижте — извика консулът.

Те отидоха до предните прозорци. Вагонът се издигаше на сто метра над последната кафява гънка на хълмовете. Километри по-долу и назад зърнаха за последен път станцията, призрачните съборетини на „Пилигримски отдих“ и неподвижната вятърна гемия.

Снегът и гъстите облаци ги погълнаха.

 

 

Вагонът на въжената линия нямаше истински готварски прибори, но в задния отсек имаше хладилник и една микровълнова печка за подтопляне. Ламиа и Уайнтрауб забъркаха разнообразни видове месо и зеленчуци от камбуза на вятърната гемия и приготвиха приличен гювеч. Мартин Силенъс бе донесъл няколко бутилки вино от „Бенарес“ и от вятърната гемия и сега избра хиперионско бургундско, за да полеят гювеча.

Бяха почти приключили с вечерята, когато мракът, който притискаше прозорците, просветля и след това се вдигна напълно. Консулът се обърна на пейката, където седеше, и видя как слънцето, внезапно появило се отново, изпълни вагона с необикновено красива златиста светлина.

Групата въздъхна като един човек. Струваше им се, че тъмнината се бе настанила часове преди това, но сега, след като се издигнаха над морето от облаци, сред което се извисяваше островна верига от планини, имаха възможността да се насладят на един прекрасен залез. Небето на Хиперион бе сменило сиво-зеления си дневен отблясък и бе придобило бездънното лазурно синьо на вечерта, докато едно червено-златно слънце бе подпалило облачните грамади и огромните върхове от лед и скали. Консулът се огледа. Спътниците му, които изглеждаха сиви и дребни в мъждивата светлина преди миг, сега сияеха под златото на слънчевия залез.

Мартин Силенъс вдигна чашата си.

— Така е по-добре. Бога ми.

Консулът отмести поглед към пътя им, където дебелият кабел изтъняваше като конец далече напред и накрая изчезваше напълно. На един връх, няколко километра по-нататък, златната светлина блестеше върху следващата подпорна кула.

— Сто деветдесет и два пилона — рече Силенъс с монотонния отегчен тон на екскурзовод. — Всеки пилон е конструиран от устойчива сплав и графит от нишковиден кристал и се издига на височина осемдесет и три метра.

— Сигурно сме високо — каза Брон Ламиа.

— Горната точка на деветдесет и шест километровото пътешествие с въжената линия се намира над връх Маунт Драйдън, петия измежду първенците на Брайдъл Рейндж, висок девет хиляди двеста четиридесет и шест метра — промърмори отново Мартин Силенъс.

Полковник Касад се огледа наоколо.

— Кабината е херметизирана. Преди малко усетих промяната.

— Вижте! — възкликна Брон Ламиа.

Слънцето се бе задържало на линията от облаци на хоризонта продължително време. Сега се гмурна под тях и се видя как подпали глъбините на буреносните облаци отдолу и разпиля пищна палитра от цветове по протежение на целия западен край на света. Корнизи от снежни блокове и искрящ лед все още блестяха по западната страна на върховете, които се извисяваха на километър или повече над набиращия височина вагон. На потъмняващия небесен купол се появиха няколко по-ярки звезди.

Консулът се обърна към Брон Ламиа:

— Защо не ни разкажете сега вашата история, госпожо Ламиа? По-късно ще трябва да поспим, преди да пристигнем в крепостта.

Ламиа допи последната глътка от виното си.

— Всички ли искате да чуете историята сега?

Те закимаха дружно с глава в розовия полуздрач. Мартин Силенъс сви рамене.

— Добре — каза Брон Ламиа.

Тя остави празната чаша, качи крака на пейката, подпря лакти на колене и подхвана своя разказ.

Разказът на детектива:
Дългото сбогуване

В мига, в който той влезе в офиса ми, разбрах, че случаят ще бъде особен. Той беше прекрасен. Не искам да кажа „женствен“ или пък „красавец“ като за някоя стандартна мъжка холовизионна звезда, а просто… прекрасен.

Беше нисък мъж, не по-висок от мен, а аз съм родена и отраснала в условията на Лусус, където гравитацията е 1,3g. В един миг ми стана ясно, че посетителят ми не е от Лусус — здравата му фигура беше съразмерна според стандартите на Мрежата, атлетична, но стройна. Лицето му заслужаваше да се съзерцава: с целенасочен и енергичен израз, с ниско чело, остри скули, масивен нос, едри челюсти и голяма уста, която загатваше за чувственост и някакво упорство. Очите му бяха големи и с цвят на лешник. Изглеждаше някъде на тридесет стандартни години.

Разбира се, в момента, в който влезе, не можах да си дам сметка за всички тези неща. Първата ми мисъл беше: „Дали е клиент?“, а втората: „Божичко, това момче е прекрасно.“

— Госпожа Ламиа?

— Да.

— Госпожа Ламиа от Службата за разследвания из цялата Мрежа?

— Да.

Той се огледа, сякаш не можеше да ми повярва напълно. Разбирах погледа му. Офисът ми се намира на Двадесет и третото ниво на един стар индустриален кошер в квартал „Старите бърлоги“ на Чугунения район на Лусус. Имам три големи прозореца, които гледат към Транспортен изкоп 9, където винаги е мрачно и винаги ръми заради един голям влажен филтър от кошера, който се намира отгоре. Гледката ми всъщност е към изоставена автоматична товарна линия и купища ръждясали подпорни греди.

Какво пък, по дяволите, нали е евтино? Освен това повечето ми клиенти не ме посещават лично, а се обаждат.

— Мога ли да седна? — попита той, очевидно без да отхвърля възможността една почтена детективска агенция да си върши работата дори в такова затънтено място.

— Разбира се — казах аз и му посочих един стол. — Господин… ммм…

— Джони — представи се той.

Не приличаше на човек, към когото се обръщат на малкото му име. Нещо в него лъхаше на пари. Усещането не идваше от дрехите му — съвсем обикновена конфекция в черни и сиви тонове, макар че платът беше с качество над средното — просто чувствах, че това момче притежава класа. Имаше нещо в произношението му. Добра съм в разпознаването на диалекти — това помага в професията ми, но не можех да позная дори от коя планета е младежът, камо ли пък от коя област.

— С какво мога да ви помогна, Джони? — попитах аз и му подадох бутилката скоч, която тъкмо се канех да прибера, когато той влезе.

Младият мъж поклати глава. Може би си беше помислил, че го карам да пие направо от бутилката. По дяволите, класата ми не е чак толкова ниска! Горе до хладилничето държа мукавени чаши.

— Госпожо Ламиа — започна той, — имам нужда от детектив.

Изисканото му произношение продължаваше да ми се изплъзва, което ме притесняваше.

— Това ми е работата.

Той млъкна. Беше плах. Мнозина от клиентите ми се колебаят дали да ми кажат за какво става дума. Нищо чудно, щом като деветдесет и пет процента от случаите ми са разводи и домашни неразбории.

— Да, господин… Джони… По-голямата част от работата ми е именно от такъв характер. Аз изпълнявам законите на Мрежата и всичко свързано с клиентите ми попада под действието на Закона за закрила на личния живот. Всичко е поверително, дори това, че разговаряме сега. Дори и да решите да не ме наемете.

Това си беше дърта лъжа, понеже властите, стига да поискаха, можеха да проникнат до документацията ми за една минута. Но аз чувствах, че трябва да успокоя момчето по някакъв начин. Господи, той беше прекрасен.

— Аха — рече Джони и отново се огледа. После се наведе напред и продължи:

— Госпожо Ламиа, бих искал да разследвате едно убийство.

Това ме заинтригува. Бях се изтегнала назад, с крака върху писалището, но сега седнах нормално и се наведох напред.

— Убийство? Сигурен ли сте? Какво казват ченгетата?

— Те не са в течение.

— Не е възможно — отсякох аз и сърцето ми се сви, сякаш разговарях не с клиент, а с някой побъркан. — Укриването на убийство от властите е престъпление.

Това, което си мислех, беше: Джони, ти ли си убиецът?

Той се усмихна и поклати глава:

— Не и в този случай.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, госпожо Ламиа, че има извършено убийство, но полицията — и местната, и тази на Хегемонията — нито знае за него, нито пък то е под нейната юрисдикция.

— Невъзможно е — казах отново аз. Отвън в изкопа се изсипаха искри от една огромна машина за заваряване и се смесиха с ръждивия дъждец. — Обяснете.

— Убийството е извършено извън Мрежата. Извън протектората. Там не е имало местни власти.

Това звучеше смислено. Донякъде. Честна дума — въпреки всичко не можех да си представя за какво място ставаше дума. Дори в населените места из покрайнините и на колониалните планети има ченгета. На борда на някакъв космически кораб? Хайде, хайде. Там юрисдикцията е на Междузвездната транзитна служба.

— Разбирам — казах аз. Не бях имала случай няколко седмици. — Отлично, разкажете ми подробностите.

— Но разговорът остава поверителен дори ако не се заемете със случая, нали?

— Безусловно.

— А ако се заемете с него, ще докладвате ли само на мен?

— Разбира се.

Евентуалният ми клиент се поколеба, потърка с пръсти брадичката си и накрая каза:

— Отлично.

— Започнете отначало — предположих. — Кой е убитият?

Джони се изправи на стола като послушен ученик. Не се съмнявах в неговата откровеност.

— Аз — каза той.

 

 

Десет минути ми бяха достатъчни, за да го накарам да ми разкаже всичко. Когато свърши, вече не мислех, че е луд. Аз бях лудата. Или поне щях да бъда, ако се заемех с тази работа.

Джони — истинското му име беше код от еднозначни числа, букви и цифрови комбинации, по-дълги от ръката ми — беше киборг.

Бях слушала за киборгите. Кой не е слушал? Дори веднъж казах на първия ми съпруг, че е киборг. Но никога не съм предполагала, че ще стоя в една стая с киборг. Нито пък че той ще ми се стори така дяволски привлекателен.

Джони беше ИИ. Неговото съзнание — или неговото „его“, или неговото и аз не знам какво — се рееше свободно някъде из мегаинфосферата на Техноцентъра и там контактуваше със себеподобните си. Като всеки човек — с изключение може би на президента на Хегемонията и на боклукчиите, които почистваха на ИИ — аз нямах никаква представа, къде се намира Техноцентърът. Повече от три столетия преди да се родя, ИИ по мирен начин се бяха освободили от човешкия контрол. Те продължаваха да правят услуги на Хегемонията като съюзници — даваха съвети на Всеобема, подхранваха ни с информация, и понякога използваха способностите си да прогнозират, подсказвайки ни как да избегнем особено големи грешки или природни бедствия. Но самият Техноцентър в повечето случаи вършеше своите неразгадаеми и очевидно нечовешки дела, без да ги съгласува с нас.

Това ми изглеждаше напълно почтено.

Обикновено ИИ си вършат работата с хората или с техните машини посредством информационната равнина. Ако им е необходимо, могат да си създават видими и осезаеми холографни изображения — спомням си, че когато се подписваше приемането на Мауи — Обетована в Мрежата, посланиците на Техноцентъра подозрително приличаха на старата холовизионна звезда Тайрън Батуейт.

Киборгите са нещо съвсем различно. Те са съшити от генетично създадени човешки части, които се съхраняват в банки, и имат много повече човешки черти във външния вид и в поведението, отколкото е позволено за андроиди. Споразуменията между Техноцентъра и Хегемонията допускат съществуването на съвсем ограничен брой киборги.

Погледнах към Джони. От гледна точка на един ИИ това прекрасно тяло и интригуващата личност пред писалището ми вероятно не бяха нищо повече от някакво винтче, чаркче с дистанционно управление — малко по-сложно, но не по-важно от десетина хиляди подобни сензори, манипулатори и автономни единици или други чаркчета с дистанционно управление, които един ИИ би могъл да използва през работния си ден. Да изхвърли „Джони“ на боклука, вероятно не би причинило повече съжаление у един ИИ, отколкото бих се развълнувала аз, когато си режа някой нокът.

„Колко жалко“, помислих си аз. И казах:

— Киборг.

— Да. С разрешително. Имам виза за Мрежата на световете.

— Добре — чух се да казвам. — Значи някой… е убил вашия киборг и вие искате да открия кой.

— Не — отвърна младият мъж. Къдриците му бяха кестеняво-рижи. Също като произношението и тази прическа ми убягваше. Изглеждаше малко старомодна, но я бях виждала някъде. — Не само онова тяло е било убито. Нападателят уби мен.

— Вас?

— Да.

— Вас в качеството ви на… самия ИИ?

— Точно така.

Не разбирах. Изкуствените интелекти не могат да умират. Поне в Мрежата никой не беше чувал за такова нещо.

— Не разбирам — казах аз.

Джони кимна.

— За разлика от човешката личност — заобяснява той, — която… струва ми се, че така е прието да се казва… може да бъде разрушена до степен да настъпи смърт… моето съзнание не може да има край. Но въпреки това — в резултат от нападението — се получи едно… прекъсване. Макар че притежавам… ах… нека го наречем резервни записи на спомените, на личността и т.н., появи се пробив. При нападението някои данни бяха заличени. В този смисъл нападателят е извършил убийство.

— Разбирам — излъгах аз и си поех дъх. — А какво ще кажете за властите на ИИ… ако такива съществуват… или за киберченгетата на Хегемонията? Не би ли трябвало те да се заемат с това?

— По лични съображения — рече привлекателният млад мъж, когото се стараех да възприемам като киборг — е важно — и дори необходимо — да не прибягвам до техните услуги.

Повдигнах едната си вежда. Тези негови думи приличаха на онова, което говореха редовните ми клиенти.

— Уверявам ви — продължи той, — че тук няма нищо незаконно. Нито неетично. Просто… нещо, което ме смущава по такъв начин, че не мога да ви го обясня.

Скръстих ръце на гърдите си и казах:

— Вижте какво, Джони. Това е чудесна история за глупаци. Имам предвид, че вие само ми казахте, че сте киборг. Според мен може да сте просто един измамник.

— Не бях помислил за това — промърмори той с изненадан вид. — Как бихте искали да ви докажа, че съм това, за което се представих?

Не се поколебах нито миг:

— Прехвърлете един милион марки на сметката ми в Банката на Мрежата.

Джони се усмихна. В същия момент векторният ми приемник иззвъня и образът на някакъв стреснат мъж, зад когото потрепваше светлинният код на Банката на Мрежата, изрече:

— Извинете ме, госпожо Ламиа, но ние се чудехме… ах… такава голяма сума… дали бихте се заинтересували от нашите условия за дългосрочен влог, или ще предпочетете да насърчите пазарите, за което предлагаме взаимна осигуровка?

— Друг път — отрязах аз.

Банковият агент кимна и изчезна.

— Това може да е някаква измама — заявих.

Усмивката на Джони беше чаровна.

— Да, но все пак ви показах нещо задоволително, нали?

— Не непременно.

Той сви рамене:

— Ако допуснем, че съм това, което твърдя, ще се заемете ли със случая?

— Да, да — въздъхнах аз. — Но има още нещо. Таксата ми не е един милион марки. Вземам петстотин дневно плюс разноските.

Киборгът кимна.

— Това означава ли, че ще се заемете със случая?

Станах, сложих си шапката и си наметнах едно старо палто, което висеше на закачалката до прозореца. Наведох се над долното чекмедже на писалището и леко пъхнах пистолета на баща ми в един от джобовете на палтото си. Казах:

— Да вървим.

— Добре — отзова се Джони. — Къде отиваме?

— Искам да видя мястото, където са ви убили.

 

 

Динамичният стереотип на човека, роден на Лусус, е такъв, че той мрази да напуска кошера: случи ли му се да попадне на някое място, което е по-открито за въздуха и слънцето от кварталната алея с дюкянчета, той веднага получава пристъп на агорафобия. Интересното в случая е, че по-голямата част от моята работа идва от… и води към… други планети! Аз тичам по следите на смъртно уплашени хора, които се опитват да променят своята самоличност, да избягат чрез телепортаторната система и да започнат нов живот. Откривам лекомислени съпруги, които си мислят, че като си правят любовните срещи по други планети, ще останат неразкрити. Намирам и връщам загубени деца и изчезнали родители.

И въпреки това, след като преминахме през залата на телепортатора в Чугунения район и стъпихме върху едно пусто каменно плато, което се простираше сякаш до безкрайност, бях толкова изненадана, че за миг се поколебах. С изключение на бронзовия четириъгълник на телепортала, там нямаше никакъв признак на цивилизация. Въздухът миришеше на развалени яйца. Небето беше като жълто-кафяв котел със скръбни облаци. Земята около нас беше сива, напукана и не се забелязваше никаква растителност — нямаше дори мъх. Не можех да преценя колко далече е хоризонтът в действителност, но се чувстваше, че стоим нависоко и той изглежда далечен… — ала нито по-близо, нито в далечината имаше и следа от дървета, храсти или животни.

— По дяволите, къде се намираме? — попитах. Дотогава бях сигурна, че познавам всички светове в Мрежата.

— На Мадиа — отвърна Джони, произнасяйки нещо като „Мъдий“.

— Никога не съм чувала за нея — казах аз, пъхнах ръка в джоба и напипах обшития с перли кобур на татковия автоматичен пистолет.

— Официално планетата още не е приобщена към Хегемонията — поясни киборгът. — Официално е колония на Парвати. Но само на няколко светлинни минути оттук има база на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ, а телепортаторните връзки са прокарани, преди Мадиа да влезе в протектората.

Огледах пустинния пейзаж. Зловонието на серен двуокис направо ме разболяваше и се страхувах, че ще съсипе и костюма ми.

— Има ли колонии наблизо?

— Не. Има няколко малки градчета от другата страна на планетата.

— Кое е най-близкото обитаемо място?

— Нанда Деви. Град с около триста жители. Намира се на повече от две хиляди километра в южна посока.

— Тогава защо тук стои телепортал?

— Предполага се, че има рудни залежи — отговори Джони и посочи към сивото плато. — Тежки метали. Консорциумът е разрешил изграждането на повече от сто телепортала в това полукълбо, за да се осигури лесен достъп, когато започне експлоатацията.

— Прекрасно — казах аз. — Хубаво място за убийство. Защо сте дошли тук?

— Не зная. Тази част от паметта ми е заличена.

— С кого сте дошли?

— И това не зная.

— А какво знаете?

Младият мъж пъхна изящните си ръце в джобовете.

— Този, който… или онова, което… ме е нападнало, е използвало тип оръжие, известно в Техноцентъра като вирус на СПИН II.

— Какво е това?

— СПИН II е било човешко заболяване, подобно на чумата дълго преди Хеджира — обясни Джони. — Поразявало е имунната система. Този… вирус… уврежда един ИИ по същия начин. За по-малко от секунда той прониква в защитните системи и привежда в действие смъртоносни програми, които унищожават клетките на засегнатия организъм… на самия ИИ. Всъщност моите клетки.

— Значи не е възможно да сте се заразили с този вирус по естествен начин?

— Изключено — усмихна се Джони. — Все едно да попитате някоя жертва на нападение с огнестрелно оръжие дали случайно не се е спънала в куршума.

Свих рамене.

— Вижте какво, ако ви трябва експерт по ИИ или специална информация, сбъркали сте адреса. За разлика от двадесет милиарда кратуни, които се включват в инфосферата, аз нямам никакво понятие от света на призраците.

Нарочно си послужих с този стар израз, за да видя какво впечатление ще му направи.

— Зная — съвсем спокойно отвърна Джони. — Не това искам от вас.

— Тогава какво искате от мен?

— Да откриете кой ме е довел тук и ме е убил. И защо.

— Отлично. Защо смятате, че убийството е било извършено тук?

— Защото тук си възвърнах контрола над моя киборг, когато бях… възстановен.

— Искате да кажете, че вашият киборг е бил изваден от строя, когато вирусът ви е поразил?

— Да.

— И колко време е продължило това?

— Смъртта ми ли? Почти една минута преди резервната ми личност да влезе в действие.

Не можах да се сдържа и се разсмях.

— Какво ви е смешно, госпожо Ламиа?

— Вашата представа за смъртта.

Очите с цвят на лешник ме гледаха тъжно.

— На вас може да ви е забавно, ала нямате представа, какво означава една минута… разграденост… за един елемент от Техноцентъра. Това е цяла вечност инфовреме. Хилядолетна липса на комуникация.

— Да, да — казах аз и успя да сдържа собствените си сълзи без прекалено голямо усилие. — Кажете ми какво е правило тялото ви — вашият киборг, — докато сте подменяли лентите със записа на вашата личност — или каквото и да е там.

— Предполагам, че е бил в кома.

— Не е ли в състояние да функционира автономно?

— О, да, но не и когато цялата система е претърпяла авария.

— Тогава вие откъде идвате?

— Моля?

— Когато реактивирахте киборга, къде беше той?

Джони кимна, че е разбрал, и посочи към един голям валчест камък на по-малко от пет метра от телепортатора.

— Лежеше ето там.

— От тази страна или от другата?

— От другата.

Приближих се до камъка и огледах мястото. Нямаше кръв. Нямаше следи. Нямаше оръжие, с което да е било извършено убийство. Нямаше дори стъпки или някакъв знак, че тялото на Джони е лежало тук през вечността, продължила една минута. Някой екип полицейски експерти вероятно биха могли да изпишат томове с данни от микроскопски и биологични анализи, но аз не виждах нищо друго, освен гола скала.

— Ако наистина сте загубили паметта си — обадих се аз, — откъде знаете, че с вас е имало още някой?

— Направих справка в регистъра на телепортатора.

— А направихте ли си труда да потърсите онова лице — или името на лицето — в общия списък?

— Да, но двамата сме пътували с моята лична карта — поясни Джони.

— Имало е само още едно лице, така ли?

— Да.

Кимнах. Телепортаторните регистри щяха да разкриват всички междузвездни престъпления, ако през техните портали се извършваше истинско телепортиране — тогава по транспортните данни щяхме да можем да пресъздаваме индивида до последния грам и последната молекула. Но същността на телепортатора е друга. Той представлява просто една дупка в пространството и времето, издълбана на принципа на фазовата изключителност. Ако телепортаторният престъпник (или престъпница) не е използвал собствената си карта, единствените данни, които получаваме за него, са откъде тръгва и къде отива.

— Откъде сте тръгнали заедно с другия човек? — попитах аз.

— От Тау Сети Сентър.

— Имате ли кода на портала?

— Разбира се.

— Хайде да приключим с този разговор и да идем там — казах аз. — Това място смърди до небесата.

 

 

ТС², както от незапомнени времена наричат Тау Сети Сентър, несъмнено е най-гъсто населената планета в Мрежата. Освен петте милиарда население, което се боричка за място върху площ, по-малка от половината суша на старата Земя, планетата има и един екологичен орбитален пръстен, който дава подслон на още половин милиард души. Освен че е столица на Хегемонията и седалище на Сената, ТС² е и главен търговски център на Мрежата. Разбира се, порталният номер, който имаше Джони, ни доведе до терминал с шестстотин портала в един от най-високите небостъргачи в Ню Лондон, един от най-старите и най-големи квартали на града.

— Дявол да го вземе — казах, — нека да пийнем по нещо.

Близо до терминала имаше голямо изобилие от кръчми и аз избрах една сравнително спокойна — беше в стил моряшка таверна, мрачна, прохладна, с много фалшиво дърво и фалшив бронз. Поръчах си бира. Никога не пия концентрати и не използвам флашбек, когато правя разследване. Понякога си мисля, че това, което ме задържа в този занаят, е нуждата от самодисциплина.

Джони също си поръча бира — тъмно германско питие, което се вари и се бутилира на Ренесанс Вектор. Улових се, че се чудя какви ли пороци би могъл да има един киборг, и попитах:

— Какво друго открихте, преди да ме посетите?

Младият мъж разпери ръце:

— Нищо.

— Вие ме занасяте — изрекох почтително, — това е някаква шега. При положение че разполагате с всички възможности на един ИИ, да не можете да проследите къде е бил и какво е правил вашият киборг няколко дни преди да ви се случи… нещастието?

— Не мога — каза Джони и си сръбна от бирата. — Всъщност бих могъл, но има важни причини, поради които не желая други ИИ да разберат, че правя разследване.

— Подозирате ли някого от тях?

Вместо отговор Джони ми подаде едно тънко листче от вселенската си кредитна карта.

— Тъмното петно е причинено от убийството ми и тук се вижда, че в продължение на пет дни не е отчитано нищо. Ето мястото.

— Струва ми се, казахте, че сте останали разграден само за една минута.

Джони се почеса с пръст по бузата.

— Имах късмет, че са се заличили данните само за пет дни — отвърна той.

Махнах с ръка на келнера, който беше човек, и си поръчах още една бира.

— Вижте какво, Джони — рекох, — каквото и да представлявате, аз никога няма да успея да вникна във вашия случай, ако не узная повече за вас и за нещата, свързани с вас. Защо някой ще иска да ви убие, след като е известно, че ще бъдете възстановен — или нещо подобно, дявол да го вземе!

— Виждам два възможни мотива — каза Джони над бирата си.

Кимнах и подех:

— Единият е да се предизвика тъкмо това заличаване на паметта, което е налице. Ако е така, от това би следвало, че всичко, което някой е искал да забравите, ви се е случило — или сте го узнали горе-долу през миналата седмица. Кой е вторият мотив?

— Да ми се изпрати послание — отвърна Джони, — само че не зная нито какво е то, нито от кого е.

— Знаете ли кой би искал да ви убие?

— Не.

— Съвсем нищо ли не ви идва наум?

— Нищо.

— Повечето убийства — отбелязах аз — са резултат от състояние на внезапен и неразумен гняв от страна на човек, когото жертвата познава добре. Някой член на семейството. Някой приятел или любовник. По-голямата част от предумишлените убийства обикновено се извършват от някой близък на жертвата.

Джони не отговори. В израза на лицето му имаше нещо, което ми се стори изключително привлекателно — някаква мъжка сила, съчетана с женски усет за нещата. Може би това се четеше в очите му.

— Изкуствените интелекти имат ли семейства? — попитах. — Кръвни вражди? Спречквания? Скандали между любовници?

Той леко се усмихна и отвърна:

— Не. Съществуват общности, които приличат на семейства, но в тях — за разлика от човешките семейства — няма изисквания нито за чувства, нито за отговорност. „Семействата“ на ИИ всъщност се свеждат до групи със специален общ код, благодарение на който тенденциите на някои процеси се проследяват по-лесно и от самото им начало.

— Значи не смятате, че ви е нападнал друг ИИ?

— Възможно е — отвърна Джони, като въртеше чашата си с две ръце. — Но просто не виждам защо е трябвало да ме нападат чрез моя киборг.

— Може би така достъпът е по-лесен?

— Може би. Обаче това усложнява нещата за нападателя. Едно нападение, извършено в самата информационна равнина, би било несравнимо по-смъртоносно. Освен това наистина не виждам какъвто и да било мотив за друг ИИ. Няма смисъл. Аз не представлявам заплаха за никого.

— А защо имате киборг, Джони? Ако разбера с какво се занимавате, възможно е да се досетя и за някакъв мотив.

Той взе една хрускава бисквита и започна да си играе с нея.

— Имам киборг… до някаква степен съм киборг, понеже моята… функция… е да наблюдавам човешките същества и да реагирам на техните действия. В известен смисъл и аз самият съм бил някога човек.

Намръщих се и поклатих глава. Не виждах никаква логика в тези думи.

— Чували ли сте за проектите за възстановяване на личността? — попита той.

— Не.

— Ами за този преди една стандартна година, когато специалистите от ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ създадоха повторно личността на генерал Хорас Гленън-Хайт, за да разберат защо е бил толкова велик военачалник? По новините непрекъснато говореха за това.

— А, да.

— И така, аз съм… или бях… един по-ранен и много по-сложен проект за възстановяване. Моята личност беше пресъздаден от Техноцентъра поет от старата Земя още отпреди Хеджира. Древен. Роден в края на осемнадесети век по Стария календар.

— По дяволите, как може да се реконструира личност от толкова старо време?

— По писмени данни — отвърна Джони. — Писмата му. Дневниците му. Критични биографии. Свидетелства на приятели. Но най-вече стиховете му. Възпроизвеждащите устройства пресъздават обстановката, включват в действие познатите фактори и се стремят да постигнат максимална прилика с творческите възможности на някогашния индивид. И voila — възниква нов елемент от Техноцентъра. Отначало подобието е било доста грубо, но към момента, в който бях създаден, стана сравнително сполучливо. Първият ни опит беше един поет от двадесети век на име Езра Паунд. Съответният елемент от Техноцентъра се държеше самоуверено до абсурд, страдаше от невероятни предразсъдъци и на практика беше безумен. Трябваше да се пипкаме цяла година, докато разберем, че елементът е в изправност, просто човекът е бил смахнат. Гений, но смахнат.

— И после? — попитах. — Вашата личност е била изградена от един умрял поет. И после какво?

— Той е шаблонът, по който е създаден моят ИИ — отвърна Джони. — Киборгът ми дава възможност да изпълнявам моята функция в общността на информационната равнина.

— Като поет ли?

Джони се усмихна отново и отвърна:

— По-скоро като поема.

— Поема ли?

— Като живеещо свой живот произведение на изкуството… но не в човешкия смисъл. Може би като някаква загадка. Променящ се ребус, който понякога предлага неочаквани подходи при решаването на много по-сериозни задачи.

— Не разбирам — казах.

— Може би това няма значение — рече той. — Много, много се съмнявам, че причината за нападението е било моето… предназначение.

— Според вас каква е причината?

— Нямам представа.

Струваше ми се, че се въртим в кръг. Казах:

— Отлично. Ще се опитам да открия какво сте правили и с кого сте били през тези пет дни, които се губят. Има ли нещо друго, освен листчето от кредитната ви карта, което смятате, че може да ни помогне?

Джони поклати глава.

— Нали разбирате защо за мен е важно да разбера кой и по какви причини е искал да ме убие?

— Естествено — заявих аз. — Защото може да последва нов опит.

— Точно така.

— Как бих могла да се свържа с вас, ако е необходимо?

Джони ми подаде един чип за достъп.

— Линията сигурна ли е?

— Много.

— Чудесно — казах. — Ще ви се обадя, ако… и когато… се добера до някаква информация.

Излязохме от кръчмата и тръгнахме към терминала. Тъкмо се разделихме, когато внезапно се сетих за нещо, догоних го и го улових за ръката. Това беше първото ми докосване до него.

— Джони, как е името на поета от старата Земя, когото са възкресили…

— Възстановили.

— Все едно. Онзи, по когото са ви изградили като ИИ?

Привлекателният киборг се колебаеше. Забелязах, че миглите му са много дълги.

— Какво значение има това? — попита той.

— Кой знае какво може да има значение?

Джони кимна и отговори:

— Кийтс. Роден през 1795 г. Умрял от туберкулоза през 1821 г. Джон Кийтс.

 

 

Да проследите някого, който сменя телепортатор след телепортатор, е дяволски трудно, почти невъзможно. Особено ако желаете да останете незабелязани. Ченгетата на Мрежата могат да го правят, тъй като за подобна задача се командироват по петдесетина агенти, снабдени с екзотични и дяволски скъпи високотехнологични играчки, да не говорим за съдействието на транспортните власти. За сам човек задачата е почти невъзможна.

Но въпреки това за мен беше изключително важно да разбера къде отива новият ми клиент.

Джони пресече площада на терминала, без да се обръща. Аз се придвижих до една будка наблизо и през джобния си видеонокъл видях как набра някакъв код на ръчното управление, пъхна картата си в процепа и пристъпи през пламтящия четириъгълник.

Използването на ръчното управление може би означаваше, че ще излезе през някой обществен портал, понеже частните телепортаторни кодове обикновено са нанесени върху микроелементи, които се задействат само с поглед. Превъзходно. По този начин кръгът се стесняваше — Джони можеше да отиде до не повече от два милиона портала, разположени из сто и петдесетината планети на Мрежата и седемдесетината техни луни.

С едната си ръка обърнах палтото си с червената „подплата“ навън, а с другата натиснах копчето на видеонокъла и поисках повторение. Вгледах се в окуляра, където наедряваше изображението на кода, набран от Джони. Измъкнах едно червено кепе, което хармонираше с новото ми червено яке, и го нахлупих ниско над челото си. Пресякох бързо площада и поисках от инфотерма да ми разшифрова деветцифрения код, който се бе появил в окуляра. Знаех, че първите три цифри обозначават планетата Цингтао Ксишуанг Панна — бях наизустила префиксите на всички планети, — и след миг бях осведомена, че порталният код е за един от кварталите на Града на първото поселение на планетата Уансийн.

Устремих се към първата свободна телепортаторна кабина, преминах през портала и се озовах на малък терминален площад, застлан с овехтели тухли. Старинни източни магазинчета се гушеха едно в друго, а стрехите на покривите им в стил пагода висяха над тесните улички. Хората се тълпяха по площадчето и стояха пред вратите. Макар че повечето от физиономиите, които виждах, бяха явно на потомци на изгнаниците от Дългото бягство, които се бяха заселили на ЦКП, имаше и мнозина гости от други планети. Въздухът миришеше на чужда растителност, на канализация и на манджа с ориз.

— Дявол да го вземе! — прошепнах аз. Пред мен имаше още три телепортала: Джони можеше веднага да е прекрачил през някой от тях.

Вместо да се върна на Лусус, прекарах няколко минути в претърсване на площадчето и уличките, които започваха от него. В този момент таблетката за почерняване, която бях погълнала, подейства. Превърнах се в млада чернокожа жена… или мъж, не беше лесно да се каже с това мое модно червено яке, което приличаше на балон, и с отразяващата светлината козирка над очите ми. Заразхождах се лениво, като правех снимки с туристическия си видеонокъл.

Капсулата за проследяване, която бях разтворила във втората германска бира на Джони, бе имала достатъчно време, за да подейства. Сега ултравиолетово позитивните микрочастици направо висяха във въздуха — почти можех да следвам оставената от тях опашата следа. Но стана друго — намерих върху някаква тъмна стена един яркожълт отпечатък от ръка (яркожълт за специално приспособената ми козирка, но, разбира се, невидим извън ултравиолетовия спектър) и чак след това тръгнах по следата. Тя се състоеше от мътни петънца, останали там, където дрехите на Джони се бяха допрели до пазарските сергии или до някой камък.

Джони се хранеше в един кантонски ресторант на по-малко от две преки от площадчето на терминала. Пърженото миришеше възхитително, но аз се въздържах да вляза. Изучих цените на книгите по сергиите и се попазарих. Мина почти час, докато той свърши. После се върна на площадчето и отново замина през телепортатора. Този път си послужи с код, нанесен върху микроелемент — очевидно отиваше до някой частен портал, а може би и в някой частен дом. Поемах двоен риск, ако използвах картичката, наречена „риба-лоцман“, за да го проследя. Двоен риск, защото, първо, тази картичка е изцяло незаконна и в случай че някой ден ме хванеха, това щеше да ми коства разрешителното със същата сигурност, както ако продължавах да използвам неприлично скъпите, ала естетически съвършени микроелементи за промяна на външността на татко Силва. И, второ, рискувах извънредно много да попадна направо в дневната в дома на Джони — ситуация, за която трудно бих намерила подходящо извинение.

Не попаднах в дневната. Още преди да прочета името на улицата, разпознах привичната за мен добавъчна гравитация, мъждивата бронзова светлина, мириса на машинно масло и озон във въздуха и разбрах, че съм у дома, на Лусус.

Джони беше пристигнал в една частна жилищна кула, обезопасена в средна степен против престъпници и разположена в един от Бергсоновите кошери. Може би точно затова бе избрал моята агенция — бяхме почти съседи. Деляха ни по-малко от шестстотин метра.

Моят киборг не се виждаше. Престорих се, че отивам някъде с някаква цел, за да не ме улови елемент от охраната, програмиран да регистрира празноскитащи. Нямаше указател на обитателите; по вратите на апартаментите не се виждаха нито номера, нито табелки; инфотермът ми също не можеше да се добере до никакви данни. Предполагах, че в Източния Бергсонов кошер има около двадесет хиляди подобни квартирки.

Беше минало доста време и микрочастиците, по които следях Джони, бяха започнали да избледняват, но претърсих само два радиални коридора, преди да намеря следата. Джони живееше просторно — в едно крило на кулата, което беше със стъклен под, а наблизо имаше метаново езеро. Върху бравата на квартирата му, която се отваряше чрез докосване, слабо светеше отпечатъкът от дланта му. Използвах шперца, наречен „котенце“, снех шифъра на бравата и след това се прибрах.

Бях успяла всичко на всичко да проследя как клиентът ми отива да се нахрани в китайски ресторант, а после се връща у дома си, за да пренощува там. За един ден — толкова.

 

 

Биби Сърбринджър беше моят експерт по изкуствени интелекти. Той работеше в Службата за статистика и контрол на информацията на Хегемонията и прекарваше по-голямата част от времето си полегнал на един въртящ се диван с половин дузина кабели, висящи от черепа му — така той общуваше с други бюрократи в информационната равнина. Познавах го още от колежа. Там той си беше чист киберманиак, двадесето поколение компютърен разбойник, който пъхаше електроди в мозъчната си кора още на възраст дванадесет стандартни години. Истинското му име беше Ърнест, а прякора си Биби беше получил, откакто тръгна с една моя приятелка на име Шийла Тойо. При втората им среща Шийла го видяла гол и се смяла, без да може да се спре, в продължение на половин час. Ърнест беше — и е — висок почти два метра, но теглото му е под петдесет килограма. Шийла каза, че онази му работа приличала на биберон и — както най-често се случва с жестоките шеги — прякорът му се залепи.

Посетих го в една от монолитните работнически сгради без прозорци на ТС². За Биби и хората от неговата черга няма външен свят.

— А, Брон — посрещна ме той. — Как смяташ да придобиеш грамотност по информатика на твоята преклонна възраст? Много си стара, за да научиш нещо като хората.

— Просто ми трябват известни познания относно ИИ, Биби.

— Това е само един от най-сложните проблеми в познатата ни вселена — каза Биби, въздъхна и погледна с копнеж към изключения неврален шунт и метакортикалните кабели. Киберманиаците никога не си почиват, но държавните служители са длъжни да спрат работа, за да похапнат. Биби си приличаше с повечето киберманиаци по това, че му беше досадно да обменя информация по какъвто и да било друг начин, освен като препуска из информационната сфера, яхнал някоя вълна. — И така, какво искаш да знаеш? — примири се той.

— Защо ИИ са се отцепили? — попитах. Все трябваше да започна отнякъде.

Биби направи с двете си ръце жест, наподобяващ кръг, и отвърна:

— Казали са, че имат свои проекти, които не са съвместими с една пълна общност между тях и проблемите на Мрежата. Разбирай, човешките проблеми. Истината е, че никой не знае.

— Но те са още сред нас. И все още вършат разни неща.

— Разбира се. Без тях нашата система не би могла да работи. Ти го знаеш, Брон. Дори и Всеобемът не би могъл да работи, ако ИИ не поддържат реалното време чрез Шварцшилдовите модели…

— Чудесно — прекъснах го аз, преди да е преминал изцяло на киберманиашки. — Но какви са тези техни проекти?

— Никой не знае. Бранър и Суейц от Института по изкуствен интелект смятат, че ИИ целят да постигнат развитие на съзнанието в галактичен мащаб. Знаем, че техните сонди са проникнали много по-надълбоко в покрайнините, отколкото…

— А какво ще кажеш за киборгите?

— Киборгите ли? — Биби се поизправи и за първи път бе заинтригуван. — Защо си се сетила за тях?

— А ти защо се учудваш, Биби?

Той разсеяно потърка шунтовия щекер на главата си.

— Хм, преди всичко повечето от хората са забравили, че те съществуват. Преди две столетия около тях се е вдигнал голям шум, разни квачки са протестирали и така нататък, но сега никой не се сеща за киборгите. Освен това тъкмо завчера попаднах на една текуща информация за аномални явления, според която киборгите са на изчезване.

— На изчезване ли?

Беше мой ред да се изправя на стола.

— Изключват ги, ако разбираш какво искам да кажа. По-рано ИИ поддържаха около хиляда киборга в Мрежата. Близо половината от тях бяха точно тук, на ТС². Преброяването от миналата седмица показва, че около две трети от тях са били отзовани през последния месец или нещо такова.

— Какво става, когато някой ИИ отзове своя киборг?

— Не знам. Предполагам, че ги унищожават. ИИ не обичат да прахосват нищо, така че според мен генетичният материал със сигурност се рециклира по някакъв начин.

— А защо ги рециклират?

— Никой не знае, Брон. Всъщност и без това повечето от хората не знаят защо ИИ правят повечето от нещата, които правят.

— А смятат ли експертите, че ИИ представляват някаква заплаха?

— Шегуваш ли се? Преди шестстотин години, може би. Преди два века отцепването ни направи подозрителни. Но ако тези твари са искали да навредят на човечеството, могли са да го направят много по-рано. Да се тревожиш, че ИИ могат да се обърнат срещу нас, е точно толкова смислено, колкото да се опасяваш, че животните от някоя ферма може да се разбунтуват.

— Само дето ИИ са по-умни от нас.

— Да, вярно, има нещо такова.

— Биби, а чувал ли си за проектите за възстановяване на личности?

— Като онзи случай с Гленън-Хайт? Разбира се. Всеки е чувал. Дори преди няколко години работих по един такъв проект в университета в Рийкс. Но тези неща са демоде. Никой вече не се занимава с тях.

— Защо?

— Господи, ти наистина не знаеш абсолютно нищо, прав ли съм, Брон? Всички проекти за възстановяване на личността завършиха с пълен провал. Дори при най-строг контрол на възстановителните устройства… а в работата бяха включени и всички високи технологии, с които разполагат ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ… не е възможно променливите величини да бъдат изцяло и правилно предвидени. Личността, която се моделира, получава самосъзнание… но нямам предвид истинско самосъзнание, каквото имаме ти и аз. Тя съзнава, че е личност с изкуствено самосъзнание, и това води накрая до поведенчески аберации и лабиринт от дисхармония, чийто изход е право в Ешеровото пространство.

— Преведи — казах аз.

Биби въздъхна и хвърли поглед към стенния часовник със синьо-златен циферблат. До края на задължителната му почивка за хранене оставаха пет минути. Тогава той щеше да се върне в своя истински свят.

— В превод — отвърна той — това означава, че възстановената личност рухва. Побърква се. Става психо. За лудницата. За боклука.

— Всички ли?

— Всички.

— Но ИИ продължават да се интересуват от този експеримент.

— О, така ли? Кой го казва? Те никога не са участвали в него. Всички опити за възстановяване, за които съм чувал, са извършени от хора… най-вече нескопосани университетски проекти. Академични глави с умрели мозъци, които харчат луди пари, за да събудят други умрели академични мозъци.

Насилих се да се усмихна. Оставаха му още три минути преди да се включи отново в инфосферата.

— А дали всички възстановени личности са били снабдени с дистанционно управляеми киборги?

— Какво? Как можа да ти хрумне, Брон? Нито един не е получавал киборг — той не би могъл да функционира.

— Защо?

— Това просто би разрушило ефекта от възстановителните процеси. Освен това би бил нужен безукорен материал за клониране и отново околна среда, възпроизведена с точност до последния детайл. Когато си имаш работа с възстановена личност, тя трябва да живее в своя свят, а той е стопроцентова имитация. Разбираш ли, момиченце? Сценарият, който й въздейства, трябва да бъде съвършен. Да извадиш една личност от имитирания свят и да я хвърлиш ей така в бавното време…

Моля за извинение, но това е прастарият израз, който киберманиаците използват, за да назоват… реалния свят.

— … това означава просто да я изхвърлиш на боклука възможно най-бързо — довърши той.

Поклатих глава и тръгнах към вратата:

— Добре, Биби. Благодаря ти.

Оставаха тридесет секунди до момента, в който някогашният ми колега щеше да получи възможност да се отърве от „бавното време“. Помислих малко и казах:

— Биби, чувал ли си някога за възстановяването на личността на Джон Кийтс, един поет от старата Земя?

— Кийтс? О, разбира се, в текста на дипломната ми работа има подробен анализ на този случай. Марти Керълз е извършил възстановяването преди около петдесет години в Ню Кеймбридж.

— И какво е станало?

— Обикновеното. Личността е имала поведенчески аберации. Но преди да се разпадне, той е починал от смърт, изцяло предизвикана от възпроизвеждащите устройства. От някаква старинна болест — Биби хвърли поглед към часовника, усмихна се и повдигна кабела. Преди да пъхне шунта в щекера на черепа си, отново погледна към мен. Погледът му изразяваше почти блаженство. — Сетих се — каза той със замечтана усмивка: — От туберкулоза.

 

 

Ако нашето общество някой ден избере модела на върховенството на някой Голям брат като описания от Оруел, то би трябвало да се спре на следата, която човек оставя чрез кредитната си карта като инструмент за тоталитарен контрол. При икономика, напълно отхвърлила разплащането в брой и с незначителен остатъчен черен пазар, който почива на принципа на размяната, действията на един човек в реалното време могат да се проследят по сведенията, които оставя неговата (или нейната) вселенска разплащателна карта. Може да има строги закони, които защищават тайната на картата; но когато едно обществено брожение се превърне в тоталитарна буря законите по принцип или се игнорират, или се отменят.

Следата от разплащателната карта на Джони през петте дни преди убийството показваше, че е човек с редовен живот и скромни разходи. Преди да проследя нишките, които се проточваха от листчето, глупаво бях пропиляла два дни да следя самия Джони.

Ето данните. Той живееше сам в Източния Бергсонов кошер. Една рутинна проверка показа, че живее там от около седем местни месеца — това прави по-малко от пет стандартни. Сутрин закусваше в близкото кафене и след това се отправяше през телепортатора към Ренесанс Вектор, където работеше около пет часа в архива за печатни издания. Навярно събираше материали за някакво проучване. След това хапваше нещо от една сергия в двора, прекарваше час-два в библиотеката и накрая прекрачваше през телепортатора, за да се върне на Лусус или да отиде в някое любимо ресторантче на друга планета. В двадесет и два часа вече беше в квартирката си. Пътуваше през телепортатора повече от средностатистическия лусуски еснаф, но като се изключи това, в начина му на живот нямаше нищо забележително. Листчето от разплащателната карта показваше, че през седмицата преди убийството се бе придържал към обичайния си режим. Беше направил незначителни извънредни разходи — единия ден си бе купил обувки, на другия беше пазарувал в бакалията, а в деня на убийството се беше отбил в един бар на Ренесанс Вектор.

Срещнахме се на вечеря в малкия ресторант на улица „Червеният дракон“ близо до портала на Цингтао Ксихуанг Панна. Храната беше много гореща, с много подправки и много вкусна.

— Как вървят работите? — попита той.

— Превъзходно. По-богата съм с хиляда марки, отколкото в деня на нашата среща, и открих един чуден кантонски ресторант.

— Радвам се, че парите ми отиват за нещо смислено.

— Като стана дума за парите ви… какъв е техният източник? Висенето в някаква библиотека на Ренесанс Вектор едва ли ви носи голям доход.

Джони повдигна едната си вежда.

— Живея от едно малко… наследство.

— Надявам се, че не е прекалено малко. Имам нужда да ми се плаща.

— За нашите цели то ще бъде достатъчно, госпожо Ламиа. Открихте ли нещо, което да заслужава интерес?

Свих рамене.

— Кажете ми какво правите в библиотеката?

— Дали това има отношение към нашите проблеми?

— Е, би могло да има.

Той ме погледна странно. Нещо в погледа му накара коленете ми да омекнат.

— Вие ми напомняте някого — тихо каза той.

— Така ли? Кого?

Във всеки друг случай ухажване от този род би ме накарало да се отдръпна.

— Една жена, която познавах някога… много отдавна.

Прокара пръсти през челото си, сякаш бе почувствал внезапна умора или виене на свят.

— Как се казва?

— Фани.

Той изрече това име почти шепнешком. Знаех за кого говори. Джон Кийтс е имал годеница на име Фани. Тяхната любовна история представлява низ от романтични страдания, които почти са подлудили поета. Когато бил на смъртния си одър в Италия, придружен от един-единствен спътник, Кийтс се почувствал изоставен от приятелите си и от любимата и поръчал няколко неразпечатани писма от Фани и една къдрица от косата й да бъдат изгорени заедно с тялото му.

Преди началото на тази седмица изобщо не бях чувала за Джон Кийтс. До всички тези глупави сведения се бях добрала с помощта на инфотерма. Попитах:

— И така, какво правите в библиотеката?

Киборгът се поизкашля.

— Издирвам едно стихотворение. Търся фрагменти от оригинала.

— Нещо от Кийтс ли?

— Да.

— Не е ли по-лесно да се поръча по каталога?

— Разбира се. Но за мен е важно да видя оригинала… да го докосна.

Замислих се над това.

— За какво става дума в стихотворението?

Той се усмихна — поне с уста. Очите с цвят на лешник продължаваха да изглеждат смутени.

— Нарича се „Хиперион“. Трудно е да се каже… за какво става дума в него. Струва ми се, че е творческа несполука. Кийтс не е успял да го завърши.

— Да не би да искате да кажете, че вие не сте могли да го завършите?

Изражението му на стъписване изглеждаше съвършено истинско… освен ако изкуствените интелекти не са и съвършени артисти. Доколкото зная, биха могли да бъдат.

— Мили Боже — възкликна той, — аз не съм Джон Кийтс. Това, че моята личност е възстановена по модела на Джон Кийтс, не ме прави повече Кийтс, отколкото името Ламиа би превърнало вас в митично чудовище. Милион странични въздействия са ме отдалечили от този беден и тъжен гений.

— Казахте, че ви напомням Фани.

— Като спомен от съновидение. Дори по-слабо. Вие сте вземали рибонуклеинови препарати за запаметяване, нали?

— Да.

— Нещо такова е и това, което помня. Спомени, които сякаш са… кухи.

Един келнер, който беше човек, донесе кифлички с късмети.

— Би ли представлявало интерес за вас да посетите истинския Хиперион? — попитах аз.

— Какво е това?

— Една планета в покрайнините. Струва ми се, че е някъде отвъд Парвати.

Джони изглеждаше озадачен. Той беше разчупил кифличката, но още не бе прочел късмета си.

— Обикновено я наричат Планетата на поетите — казах аз. — Там дори има един град, наречен на ваше име… на името на Кийтс.

Младият мъж поклати глава.

— Съжалявам, не съм чувал за това място.

— Как е възможно? Нима ИИ не знаят всичко?

Той се изсмя кратко и рязко каза:

— Точно този знае много малко.

След това прочете късмета си: ПАЗЕТЕ СЕ ОТ ВНЕЗАПНИ ПОРИВИ.

Скръстих ръце.

— Вижте какво, като се изключи онзи трик с холографското изображение на банковия чиновник в офиса ми, нямам друго доказателство, че сте това, за което се представяте.

— Дайте си ръката.

— Ръката ли?

— Да. Която и да е. Благодаря ви.

Джони обхвана дясната ми ръка с две ръце. Пръстите му бяха по-дълги от моите. Моите бяха по-силни.

— Затворете очи — нареди той.

Послушах го. Нямаше преход. В един миг бях седнала в „Синият дракон“ на улица „Червеният дракон“, а в следващия миг бях… никъде. Някъде. Стрелках се мълниеносно през сиво-синята инфоравнина, прелитах над хромовожълти информационни потоци и минавах над, под и между големи сияещи информационни банки, подобни на градове, алени небостъргачи, напъхани в черни ледове като в ножници, и обикновени информационни единици, съпоставими с лични записки или файлове, съдържащи частна документация. Те грееха в нощта като пламтящи петролни рафинерии. Над всичко това, почти недостъпни за погледа ми и сякаш уравновесени в изкривено пространство, висяха гигантските тегла на изкуствените интелекти — най-простите им средства за комуникация. Те пулсираха като нажежени мълнии над безкрайния хоризонт. Някъде в далечината, почти неразличими в лабиринта от триизмерни неонови светлини, осветяващи за секунда мъничката планета с дъгоцветната светлина на информационната равнина, по-скоро чувствах, отколкото виждах нежните очи с цвят на лешник, които ме чакаха.

Джони пусна ръката ми. После разчупи моята кифличка и извади листчето с късмета. Там беше написано:

ИНВЕСТИРАЙТЕ ВНИМАТЕЛНО В НОВИ НАЧИНАНИЯ.

— Господи! — прошепнах аз.

Биби и по-рано ме бе водил в информационната равнина, но без да ми включва кабела, и усещането ми беше само сянка от това, което изпитвах в този момент. Има разлика, дали гледаш някое празненство с фойерверки на черно-бяло холовизионно филмче, или се намираш там.

— Как го правите?

— Утре ще имате ли напредък в разследването? — попита той.

— Утре — заявих аз — смятам да го приключа.

 

 

Е, може би не чак да го приключа, но поне да пораздвижа нещата. Последният разход, отбелязан в листчето от кредитната карта на Джони, беше сметката в бара на Ренесанс Вектор. Естествено, бях проучила този бар още първия ден и бях разговаряла с неколцина от постоянните посетители, понеже там нямаше барман човек. Не бях попаднала на никой, който да си спомня за Джони. Бях ходила още два пъти, без да постигна по-голям успех. Ала на третия ден отидох отново, решена да стоя там, докато не излезе нещо наяве.

Барът определено не беше от класата на заведението с интериор от дърво и бронз, в което бяхме ходили с Джони на ТС². Той беше сбутан на втория етаж на една рушаща се сграда, заобиколена от други постройки в окаяно състояние. Намираше се съвсем близо до библиотеката на Ренесанс Вектор, в която Джони прекарваше времето си. Не беше барът, където би се отбил на път към телепортаторния площад, но бе тъкмо мястото, където би попаднал, ако срещнеше някой в библиотеката или близо до нея — някой, който би искал да поговори с него насаме.

Бях прекарала в бара шест часа и започвах да се чувствам ужасно измъчена от солените ядки и изветрялата бира, когато влезе един изпаднал старец. Разбрах, че е редовен клиент, по това, че не се спря на входа и не се огледа, а се насочи право към една малка масичка в дъното на салона и си поръча уиски още преди келнерът-робот да беше спрял напълно пред него. Когато се настаних на неговата маса, забелязах, че не е чак толкова изпаднал, а по-скоро е от онези сломени от живота мъже и жени, които бях виждала из вехтошарските магазинчета и около уличните сергии в квартала. Той повдигна уморен поглед към мен.

— Може ли да седна?

— Зависи, сестро. Какво продаваш?

— Купувам — отвърнах аз и седнах. Сложих халбата си с бира на масата и плъзнах към стареца една двуизмерна снимка на Джони. На нея се виждаше как той влиза в телепортаторната будка на ТС². — Виждал ли си този тип?

Старецът хвърли поглед към снимката и отново съсредоточи цялото си внимание в уискито.

— Може би — рече той.

Махнах към келнера да дойде при нас и казах:

— Ако наистина си го видял, днес е щастлив ден за теб.

Старецът изпръхтя и потърка с длан сивата небръсната четина по бузите си.

— Ако е вярно, ще е за пръв път от дяволски дълго време — рече той и ме загледа втренчено. — Колко? И за какво?

— Информация. Колко — ще зависи от информацията. Виждал ли си го?

Измъкнах от джоба на туниката си една черноборсаджийска банкнота от петдесет марки.

— Ами да.

Банкнотата се плъзна напред по масата, но остана в ръката ми.

— Кога?

— Миналия четвъртък. В четвъртък сутринта.

Денят наистина съвпадаше. Бутнах банкнотата към него и извадих още една.

— Сам ли беше?

Старецът облиза устни.

— Чакай да помисля… Струва ми се, че… не, ето там беше — той посочи към една маса в дъното. — Беше с още двама души. Единият… всъщност точно той е причината да си спомня.

— Какво искаш да кажеш?

Старецът потри палец о показалеца си. Жестът му беше стар като алчността.

— Разкажи за другите двама — ласкаво го подканих аз.

— Младият… твоят човек… беше с един от онези… знаеш ги… болните на тема природа, дето ходят с рокли. Непрекъснато ги показват по холовизията заедно с проклетите им дървета.

Дървета?

— Храмер ли? — попитах учудено.

Какво би могъл да прави един храмер в този бар на Ренесанс Вектор? Ако е преследвал Джони, защо е бил облечен с роба? Това е все едно някой убиец да тръгне да си върши работата, облечен в клоунски дрехи.

— Да, храмер. С кафява роба и донякъде ориенталска външност.

— Мъж ли беше?

— Да, вече ти казах.

— Можеш ли да го опишеш по-подробно?

— Не. Храмер. Високо копеле. Не можах да видя лицето му много добре.

— А другият?

Старецът сви рамене. Извадих още една банкнота и сложих и двете близо до чашата си.

— Заедно ли дойдоха? — подсказах. — Тримата?

— Не знам… не мога… Не, чакай. Твоят тип и храмерът влязоха първи. Спомням си, че мярнах робата, преди другият да седне.

— Как изглеждаше другият мъж?

Старецът помаха на механичния робот и си поръча трето питие. Аз използвах картата си и келнерът се отдалечи, като се плъзгаше на шумните си оттласквачи.

— Като теб — рече той. — По някакъв начин приличаше на теб.

— Нисък ли беше? Със силни ръце и крака? Лусусианец?

— Да. Мисля, че да. Никога не съм ходил там.

— Нещо друго?

— Нямаше никаква коса — допълни старецът. — Само с… как се казваше… моята племенница носеше такава. Конска опашка.

— Плитка — казах аз.

— Да. Нещо такова.

Той понечи да се присегне за банкнотите.

— Още няколко въпроса. Караха ли се?

— Не. Мисля, че не. Разговаряха съвсем тихо. Мястото е доста празно по това време на деня.

— По кое време беше?

— Сутринта. Около десет часа.

Това съвпадаше с информацията от кредитната карта.

— Чу ли нещо от разговора?

— Ъ-ъ.

— Кой говореше най-много?

Старецът отпи от питието си и смръщи чело в размисъл.

— Отначало храмерът. Твоят човек сякаш отговаряше на въпросите му. В един момент изглеждаше изненадан.

— Шокиран ли?

— Ъ-ъ, просто изненадан. Сякаш мъжът с робата бе заявил нещо, което той не е очаквал.

— Каза, че отначало е говорел предимно храмерът. След това кой говореше? Моят човек ли?

— Ъ-ъ, оня с конската опашка. След това си тръгнаха.

— И тримата ли?

— Не. Твоят човек и конската опашка.

— Храмерът остана след тях ли?

— Да. Струва ми се, че да. Така мисля. Аз отидох до тоалетната. Когато се върнах, май вече го нямаше.

— Как си тръгнаха другите двама?

— Не знам, дявол да го вземе. Не съм им обръщал кой знае какво внимание. Аз си пиех, не съм си играл на шпионин!

Кимнах с глава. Механичният робот се приближи отново на колелата си, но аз го отпратих. Старецът го погледна сърдито в гърба.

— Значи не се караха, когато си тръгнаха? Никакъв признак за неразбирателство или за това, че единият принуждава другия да си тръгне?

— Кой това?

— Моят човек и плитката.

— Ъ-ъ. По дяволите, не знам — той погледна към банкнотите в мръсната си ръка, след това — към уискито в сервитьорския поднос на механичния робот, като вероятно съзнаваше, че няма да получи от мен повече нито от едното, нито от другото. — Всъщност защо ти е да знаеш всичката тая гадост?

— Търся този мъж — казах аз. Огледах бара. На масите седяха около двадесетина клиенти. Повечето от тях имаха вид на постоянни местни посетители. — Има ли тук някой, който може да ги е видял? Или някой друг, за когото да си спомняш, че е бил тук?

— Ъ-ъ — рече с досада той.

Тогава осъзнах, че очите на стареца бяха точно с цвета на уискито, което бе пил.

Станах и сложих една последна банкнота от двадесет марки на масата.

— Благодаря ти, приятел.

— Винаги си добре дошла, сестро.

Механичният робот се търкаляше към него още преди да бях стигнала до вратата.

 

 

Поех обратно към библиотеката, спрях се за малко на оживения телепортаторен площад и останах известно време там. Сценарият дотук: Джони се бе срещнал с храмера или храмерът го беше намерил — или в библиотеката, или навън, — когато е пристигнал късно сутринта. Двамата са отишли някъде да поговорят насаме — в бара — и нещо, което е казал храмерът, е изненадало Джони. Някакъв мъж с плитка — вероятно лусусианец — се е появил там и се е намесил в разговора. Джони и Плитката са си тръгнали заедно.

Известно време след това Джони се телепортира на ТС², а после оттам се телепортира с някакъв друг човек — вероятно Плитката или храмера — на Мадиа, където някой е направил опит да го убие. Наистина го убива.

Твърде много неща липсват. Прекалено често употребявах израза „някакъв мъж“. Не можех да се похваля с кой знае какво, след като бях работила цял ден.

Размишлявах дали да се телепортирам обратно на Лусус, когато инфотермът ми изчурулика на запазената честота, която бях дала на Джони.

Гласът му беше напрегнат.

— Госпожо Ламиа. Елате бързо, моля ви. Мисля, че току-що отново се опитаха. Да ме убият.

Координатите, които последваха, бяха на Източния Бергсонов кошер.

Хукнах към телепортатора.

 

 

Вратата на жилището на Джони бе леко открехната. В коридора нямаше никой, от апартамента не се чуваха никакви звуци. Каквото и да се бе случило, то още не бе привлякло вниманието на властите.

Извадих автоматичния пистолет на баща ми от джоба на сакото си, заредих един патрон в затвора и щракнах лазерния лъчев мерач с едно-единствено движение.

Влязох вътре приведена, насочила двете си ръце напред. Червената точка зашари по тъмните стени, мина покрай някаква евтина гравюра отсреща и попадна в един по-тъмен коридор, който водеше към жилището. Той беше празен. Дневната и холът също.

Джони лежеше на пода в спалнята с опряна до леглото глава. Чаршафът беше подгизнал от кръв. Той направи усилие да се изправи на крака, но падна назад. Плъзгащата се врата зад него беше отворена и от открилата се уличка отвъд нея духаше неприятно влажен изкуствен вятър.

Проверих единствения килер, тесния хол, кухненския бокс и се върнах, за да изляза на балкона. Гледката беше забележителна от височина около двеста метра върху извитата стена на кошера с изглед надолу към десет-двадесет километровата дълбочина на Транспортния изкоп. Покривът на кошера представляваше тъмна маса от греди на още стотина метра по-нагоре. Откъм главната улица проблясваха хиляди светлини, рекламни холоси и неонови лампи, преливайки се в неясната далечина в искряща, пулсираща електрическа мъглявина.

По тази стена на кошера имаше стотици подобни балкони, които бяха до един празни. Най-близкият беше на двадесет метра. Тези балкони бяха от нещата, които наемните агенти изтъкваха като преимущество — Джони вероятно плащаше солидна допълнителна сума за външно пространство, — но те бяха абсолютно непрактични поради силния вятър, който духаше нагоре от вентилаторите и носеше обичайния прахоляк и боклуци, както и неизменната кошерна миризма на петрол и озон.

Прибрах пистолета и се върнах да видя какво става с Джони.

Разрезът започваше от линията на косата му и стигаше до веждата. Раната беше повърхностна, но замърсена. Той беше седнал, когато се върнах от банята и притиснах срязаното място с един стерилен тампон.

— Какво се случи? — попитах.

— Двама души… чакаха в стаята, когато влязох. Бяха заобиколили алармените инсталации на балконската врата.

— Трябва да ви върнат парите, които плащате за данък охрана — казах аз. — Какво стана после?

— Бихме се. Те сякаш ме дърпаха към вратата. Единият имаше спринцовка, но аз успях да я избия от ръката му.

— Какво ги накара да си тръгнат?

— Задействах вътрешната алармена инсталация.

— Но не и охраната на кошера?

— Не. Не исках те да се намесват.

— Кой ви удари?

Джони се усмихна глупаво.

— Сам се подредих. Те ме пуснаха, аз се втурнах подире им, спънах се и се ударих в нощното шкафче.

— Не особено красива схватка и от двете страни — отбелязах.

Запалих една лампа и се заех да оглеждам килима, докато намерих ампулата, която се бе търкулнала под леглото.

Джони я погледна така, сякаш беше усойница.

— Какво предполагате? — попитах. — Пак ли СПИН II?

Той поклати отрицателно глава.

— Знам едно място, където можем да поискаме да й направят анализ — казах аз. — Предполагам, че е само хипнотичен транквилант. Искали са просто да ви отвлекат… не да ви убият.

Джони махна тампона и направи гримаса. Кръвта продължаваше да тече.

— Защо му е притрябвало на някого да отвлича един киборг?

— Вие ми кажете. Започвам да си мисля, че така нареченото убийство е било просто нескопосан опит за отвличане.

Джони отново поклати глава.

— Единият от мъжете имаше ли плитка? — попитах.

— Не знам. Носеха кепета и осмозни маски.

— Някой от тях беше ли достатъчно висок, за да е храмер или достатъчно силен, за да е лусусианец?

— Храмер ли? — Джони бе изненадан. — Не. Единият беше на ръст около средния в Мрежата. Оня с ампулата би могъл да е лусусианец. Беше доста силен.

— Значи сте се хвърлили срещу един лусусиански главорез с голи ръце. Да не би да имате някакви биопроцесори или увеличаващи силата импланти, за които да не знам?

— Не. Просто бях побеснял.

Помогнах му да се изправи на крака.

— Изкуствените интелекти могат ли да побесняват?

— Аз да.

— Хайде — казах, — знам една автоматизирана медицинска клиника, която оправя пострадали. След това ще дойдеш при мен за известно време.

— При вас? Защо?

— Защото сте надхвърлили нуждата само от детектив — заявих аз. — Сега имате нужда от бодигард.

 

 

Жилището ми не бе регистрирано в схематичната зоналност на кошера като апартамент; бях пренаела обновения горен етаж на едно складово помещение от един мой приятел, който се бе изпокарал с лихварите. Приятелят ми беше решил да емигрира на някоя колония в покрайнините и аз бях направила добра сделка, снабдявайки се с жилище само на един клик разстояние надолу по коридора от офиса ми. Околността бе малко сурова и понякога шумът от товарните докове заглушаваше разговора, но за сметка на това разполагах с десет пъти по-голямо пространство, отколкото има една нормална квартира, и можех да използвам гирите и фитнесмашината у дома си.

Джони изглеждаше искрено заинтригуван от мястото, а аз се укорявах, че това ми доставя удоволствие. Оставаше само да започна да си слагам червило и руж заради този киборг.

— Та защо живеете на Лусус? — попитах го. — Повечето чужденци намират гравитацията мъчителна и пейзажа еднообразен. Освен това материалите, които проучвате, са в библиотеката на Ренесанс В. Защо сте тук?

Забелязах, че гледам и слушам много внимателно, докато той ми отговаряше. Косата му беше вдигната нагоре, разделена по средата и падаше на червеникаво-кафяви къдрици върху яката му. Имаше навика да обляга буза на юмрука си, когато говори. Порази ме това, че неговият диалект бе всъщност пълната липса на диалект у човек, който е научил съвършено един нов език, но без тромавите недостатъци, присъщи на тези, за които езикът е матерен. А се долавяше и някакъв ритъм, който ми напомняше за обертоновете на един крадец на котки, когото познавах, който бе израснал на Аскуит, тих свят в покрайнините на Мрежата, основан от преселници от някогашните Британски острови по време на Първата експанзия.

— Аз съм живял на много светове — рече той. — Моята цел е да наблюдавам.

— Като поет ли?

Той поклати отрицателно глава, примижа и внимателно докосна ръбовете на раната си.

— Не, аз не съм поет. Той е бил.

Независимо от обстоятелствата Джони притежаваше някаква енергия и виталност, каквито бях виждала при малцина мъже. Трудно е да се опише, но съм била на места, препълнени с много по-значителни личности, които се пренареждат така, че да кръжат в орбита около хора като него. Въпросът не бе само в неговата мълчаливост и чувствителност, имаше някаква сила, която той излъчваше дори и когато просто наблюдаваше.

— Вие защо живеете тук? — попита той.

— Аз съм се родила тук.

— Да, но сте прекарали детството си на Тау Сети Сентър. Баща ви е бил сенатор.

Не казах нищо.

— Много хора очакваха да влезете в политиката. Самоубийството на баща ви ли ви разубеди?

— Не беше самоубийство — възразих аз.

— Така ли?

— Всички журналистически репортажи и следствието съобщиха, че е самоубийство — допълних безизразно, — но това не бе вярно. Баща ми никога не би посегнал сам на живота си.

— Значи е било убийство?

— Да.

— Независимо от факта, че не е имало никакъв мотив или сянка на подозрение срещу някого?

— Да.

— Разбирам — рече Джони. Жълтият отблясък от лампите на товарния док влизаше през прашните прозорци и правеше косата му да блести като нова мед. — Харесва ли ви да сте детектив?

— Когато се справям добре — казах аз. — Гладен ли сте?

— Не.

— Тогава хайде да поспим малко. Можеш да легнеш на кушетката.

— Често ли се справяте добре? — попита той. — С това да сте детектив?

— Утре ще видим.

 

 

На сутринта Джони се телепортира на Ренесанс Вектор горе-долу по обичайното време, почака за миг на площада и след това се телепортира в Музея на старите заселници на Сол Дракони Септем. Оттам отскочи до главния терминал на Нордхолм, а после се телепортира на храмерския свят Божията горичка.

Двамата бяхме изчислили времето предварително и аз го чаках на Ренесанс В., застанала в прикритието на сенките от колонадата.

Третият, който премина след Джони, бе мъж с плитка. Нямаше никакво съмнение, че е лусусианец — по кошерната бледност, масивността на мускулите и тялото и високомерната походка, би могъл да бъде моят отдавна загубен брат.

Той изобщо не погледна към Джони, но видях, че се изненада, когато киборгът направи кръг около порталите за междузвездни пътувания. Останах в прикритието си и успях само набързо да зърна неговата карта, но бих могла да се обзаложа на каквото и да било, че беше на агент за откриване на загубени вещи.

Плитката се държеше предпазливо в Музея на старите заселници — държеше Джони под око, но в същото време проверяваше дали някой не го следи. Аз бях облечена в джемпър за медитация на дзен-гностик, с изолационен визьор и всичко останало и изобщо не погледнах към тях, когато завих към портала за междузвездни пътувания на музея и се телепортирах директно на Божията горичка.

Чувствах се напрегната, че бях оставила Джони сам в музея и на Нордхолмския терминал, но това бяха обществени места и рискът беше пресметнат.

Джони дойде през портала за пристигащи на Светодървото точно навреме и си купи билет за екскурзията. Сянката му трябваше да тича, за да го догони, когато напусна прикритието си, за да се качи на борда на омнибусния плъзгач, преди да е заминал. Аз вече се бях настанила на задната седалка на горната палуба, а Джони намери едно място близо до предната част точно според плана ни. Сега бях облечена с обичайното туристическо облекло и видеонокълът ми бе един от десетината, които бяха включени, когато Плитката побърза да заеме мястото си три реда пред Джони.

Екскурзията из Светодървото е винаги забавна. Татко за пръв път ме заведе там, когато бях едва на три стандартни години — но сега, когато хидропланът са издигна над клони с размерите на скоростна автомагистрала и закръжи още по-нависоко около огромното стъбло, установих, че реагирам на беглите погледи на качулатите храмери с нещо близко до страх.

Двамата с Джони бяхме обсъждали разнообразни умни и безкрайно хитри начини да проследим Плитката, ако се появи, да го проследим до леговището му и да пожертваме, ако трябва, и седмици, докато разкрием неговата игра. Накрая аз избрах нещо по-скромно от нашия хитър подход.

Омнибусът ни бе разтоварил близо до Мавърския музей и хората се трупаха на площада, разкъсвани от избора дали да похарчат десет марки за един билет да се образоват, или да отидат направо в магазина за сувенири, когато аз се приближих до Плитката, сграбчих го над лакътя и казах с разговорна интонация:

— Здрасти. Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, по дяволите, искаш от моя клиент?

Една стара поговорка гласи, че лусусианците са ловки като стомашна сонда и горе-долу толкова приятни. Ако аз бях дала своя принос за първата част от току-що казаното, Плитката направи много, за да подсили втория предразсъдък.

Той беше бърз. Въпреки че моята привидно случайна хватка беше парализирала мускулите на дясната му ръка, ножът в лявата се развъртя нагоре и настрани за по-малко от секунда.

Паднах на дясната страна, при което ножът разряза въздуха на сантиметри от бузата ми; стоварих се на паважа, претърколих се, измъкнах неврозашеметителя и станах на едно коляно, за да посрещна заплахата.

Нямаше никаква заплаха. Плитката бе побягнал. От мен. От Джони. Той разблъска туристите настрана, скри се зад тях, устремен към входа на музея.

Прибрах зашеметителя обратно в калъфката му на китката на ръката си и също се затичах. Зашеметителите с невропаралитично въздействие са страхотно оръжие на близко разстояние — толкова лесни за прицелване, колкото и обикновените пистолети, без зловещите резултати, в случай че в зоната на попадение се окажат невинни хора, стоящи наблизо, — но не струват нищо на разстояние повече от осем-десет метра. При пълно разреждане можех да докарам на половината от туристите на площада отвратително главоболие, но Плитката бе вече твърде далеч, за да го поваля. Затичах се след него.

Джони изтича насреща ми.

Махнах му с ръка да се върне.

— Чакай ме вкъщи! — извиках. — Използвай връзката!

Плитката беше стигнал до входа на музея и погледна назад към мен; ножът все още беше в ръката му.

Той прескочи един турникет и разблъска туристите настрана, за да премине през вратите. Аз го последвах.

Едва когато стигнах до сводестата вътрешност на Голямата зала и го видях как си проправя път нагоре по претъпкания ескалатор към екскурзионния мецанин, разбрах накъде се е запътил.

Баща ми ме бе водил на храмерската екскурзия, когато бях на три годинки. Телепорталите бяха постоянно отворени; нужни бяха около три часа, за да се обходят всички маршрути с екскурзоводи из тридесетте свята, където храмерските еколози бяха съхранили малка част от природата, смятайки, че това ще удовлетвори Мавъра. Не можех да си спомня със сигурност, но ми се струваше, че пътеките представляваха затворени кръгове, като порталите бяха относително близо един до друг за лесно преминаване от страна на храмерските екскурзоводи и хората по поддръжката.

По дяволите!

Един униформен пазач близо до екскурзионния портал видя суматохата, когато Плитката влетя вътре, и пристъпи напред, за да пресече пътя на грубия нашественик. Дори от петнадесет метра успях да видя шока и неверието, изписани върху лицето на стария пазач, когато залитна назад с щръкналата от гърдите му дръжка на дългия нож на Плитката.

Старият пазач — очевидно пенсионирано местно ченге — погледна надолу с пребледняло лице, докосна предпазливо кокалената дръжка, сякаш това бе някаква шега, и рухна по очи върху плочите на мецанина. Туристите се разпищяха. Някой извика за лекар. Видях как Плитката блъсна настрана един храмерски екскурзовод, и се хвърли през светещия портал.

Работата не вървеше така, както я бях замислила.

Затичах се на скокове към портала, без да се бавя.

Минах през него и почти с пързаляне се озовах върху хлъзгавата трева по склона на някакъв хълм. Небето над нас бе лимоненожълто. Тропически аромати. Видях озадачени лица, обърнати към мен. Плитката беше преполовил разстоянието до другия телепортатор, преминавайки през грижливо подредени цветни лехи и грижливо подкастрени градински храсти. Разпознах света Фуджи и се спуснах надолу по хълма, после отново се заизкачвах през цветните лехи, като следваха дирята на опустошение, оставена от Плитката.

— Спрете този човек! — изкрещях и осъзнах колко глупаво прозвуча.

Никой не се помръдна, с изключение на някаква японска туристка, която вдигна видеонокъла си и засне една серия.

Плитката погледна назад, промъкна се през група туристи, зяпнали с широко отворени очи, и пристъпи през телепортала.

Извадих отново зашеметителя и го размахах срещу тълпата.

— Назад! Назад!

Те бързо направиха място.

Минах уморено през тях с вдигнат зашеметител. Плитката беше останал без нож, ала не знаех какви други играчки носи със себе си.

Искряща светлина върху вода. Виолетовите вълни на Mare Infinitum. Пътеката представляваше тесен дървен проход на десет метра височина над поддържащите я буйове. Тя водеше надалече в открито море, лъкатушейки над приказен коралов риф и островче от жълти саргасови водорасли, преди да завие обратно, но в края на пътеката едно тясно мостче водеше право към портала. Плитката бе минал през арката с надпис ВХОД ЗАБРАНЕН и бе преполовил мостчето.

Пробягах десетте крачки до края на платформата, настроих зашеметителя на плътен лъч и го превключих на пълен автомат, след което размахах невидимия лъч на всички страни, сякаш пръсках с градински маркуч.

Плитката като че ли се препъна на половин крачка, но след това измина последните десет метра до портала и се гмурна през него. Изругах и се качих до арката, без да обръщам внимание на виковете на един храмерски екскурзовод зад мен. Мярнах с поглед някакъв знак, който напомняше на туристите да наметнат термично облекло, и в следващия миг вече бях минала през портала. При прекосяването на телепортаторния екран изпитах едва доловимо усещане като от пръскане на душ.

Ревна виелица, шибаща срещу извитото в дъга защитно поле, което превърна туристическата пътека в тунел през неистова белота. Сол Дракони Септем — най-северните райони, докъдето влиянието на храмерите върху Всеобема беше ограничило колониалния проект за затопляне, с цел да се спасят арктическите призраци. Усещах стандартната гравитация 1,7g на раменете си като тежестта на фитнесмашината. Срамота беше, че Плитката също е лусусианец; ако беше с физическите стандарти на Мрежата, нямаше да усетя никаква съпротива, ако го хванех тук. Сега щеше да се види кой е в по-добра форма.

Плитката се намираше на петдесет метра надолу по пътеката и поглеждаше назад през рамо. Другият телепортатор бе някъде наблизо, но поради виелицата всичко встрани от пътеката бе невидимо и недостъпно. Затичах с подскоци след него. От уважение към гравитацията това бе най-кратката от храмерските екскурзионни пътеки, която завиваше обратно само след около стотина метра. Чувах задъханото дишане на Плитката, докато го настигах. Беше ми лесно да тичам, нямаше никакъв начин той да ме изпревари до следващия телепортатор. Не виждах по пътеката други туристи и досега никой не ни бе проследил. Помислих си, че мястото не е лошо да го подложа на разпит.

Плитката беше на тридесет метра от изходния портал, когато се обърна, сниши се на едно коляно и се прицели с енергиен пистолет. Първият изстрел бе къс вероятно поради необичайната тежест на оръжието в гравитационното поле на Сол Дракони, но бе достатъчно близо, за да остави изпепелена следа от обгоряла пътека и разтопена вечна замръзналост на метър от мен. Той се прицели отново.

Излязох вън от защитното поле, като си пробивах път с рамо през еластичното съпротивление и се препъвах в преспи до над кръста ми. Студеният въздух изгаряше дробовете ми и подгонен от вятъра сняг облени лицето и ръцете ми за секунди. Виждах Плитката, който ме търсеше от зоната на осветената пътека, но сумракът на виелицата вече работеше в моя полза, докато се хвърлих насреща му през преспите.

Плитката прокара силом главата, раменете и дясната си ръка през стената на полето, примижавайки пред преградата от ледени частици, които в един миг покриха бузите и челото му. Вторият му изстрел беше високо и аз усетих горещината на куршума, когато премина над мен. Сега бях на десет метра от него; настроих зашеметителя на най-широк обхват и го изпразних в лицето му, без да си вдигам главата от снежната преспа, където бях паднала.

Плитката изпусна енергийния пистолет, който тупна в снега, и падна назад през защитното поле.

Изкрещях победоносно, но викът ми се загуби сред воя на вятъра. Поех със залитане към стената на полето. Чувствах ръцете и краката си като далечни предмети, неподвластни на болката и студа. Страните и ушите ми горяха. Избих от главата си мисълта за измръзване и се хвърлих срещу защитното поле.

Беше трета класа поле, конструирано да удържа навън стихиите и всичко с големина на арктически призрак, като в същото време да позволява на случайно заблудил се турист или верен на дълга си храмер да влезе обратно в пътеката, но както бях изнемощяла от студ, се блъсках в него около половин секунда като муха по пластмаса, а ходилата ми се подхлъзваха върху снега и леда. Накрая се хвърлих напред, тежко и тромаво се приземих и издърпах краката си вътре.

От внезапната топлина на пътеката започнах да треперя, без да мога да се спра. Когато се напрегнах да се изправя на колене и след това на крака, от мен се посипаха парчета ледена кора.

Плитката пробяга последните пет метра до изходния портал, дясната му ръка се люлееше като счупена. Болката от невропаралитичния изстрел на зашеметителя ми беше позната и не му завиждах. Той погледна още веднъж назад, когато се затичах към него, и след това премина оттатък.

Мауи — Обетована. Въздухът беше тропически и миришеше на океан и растителност. Небето бе синьо като на старата Земя. Веднага видях, че пътеката ме бе отвела до един от няколкото плаващи острова, които храмерите бяха спасили от опитомяване от Хегемонията. Островът бе просторен, може би половин километър от единия до другия край, и от командния пункт на входния портал на една широка палуба, обкръжаваща главното стъбло на плавателното дърво, успях да видя широките плавателни листа, които се издуваха от вятъра, и индиговите кормилни лози, чиято опашата следа се проточваше далече назад. Изходният портал се намираше само на петнадесет метра по-надолу по някаква стълба, но веднага видях, че Плитката беше побягнал в противоположната посока, по главната пътека, към една купчина от колиби и сергии недалеч от края на острова.

Само тук, на половината път по храмерския екскурзионен маршрут, разрешаваха човешки постройки да подслоняват изнурени пътници, докато си купуват нещо за освежаване или сувенири в полза на Храмерското братство. Затичах се надолу по широката стълба към пътеката, която беше под нея, все още треперейки, с дрехи, подгизнали от бързо топящия се сняг. Защо Плитката се бе затичал към хората, които се бяха скупчили там?

Видях ярките килими, изложени за даване под наем, и разбрах. Хокинговите килимчета бяха нелегални в повечето от световете на Мрежата, но все още бяха традиция на Мауи — Обетована поради легендата за Сайри; древните играчки с по-малко от два метра дължина и ширина един метър лежаха готови да понесат туристите над открито море и да ги върнат отново на плаващия остров. Ако Плитката се добереше до някое от тях… Спуснах се с пълен спринт, догоних лусусианеца на няколко метра от мястото, където бяха хокинговите килимчета, и го ударих точно под коленете. Претърколихме се на площадката, където бяха сергиите, и неколцината туристи там се развикаха и се разпръснаха.

Баща ми ме е научил на едно нещо, което за нещастие всяко дете забравя: добре обученият едър човек винаги е в състояние да надвие добре обучения дребосък. В случая и двамата бяхме приблизително равностойни. Плитката се отскубна и скочи на крака, като зае стойка за ориенталска борба, с изнесени навън ръце и разперени пръсти. Сега щеше да се разбере кой е по-добрият.

Плитката посрещна първия удар, имитирайки лъжливо движение с изпънатите пръсти на лявата си ръка, и като се завъртя, нанесе вместо това удар с крак. Аз се наведох, но стъпалото му ме удари достатъчно силно, за да парализира лявото ми рамо и горната част на ръката ми.

Плитката направи танцова стъпка назад. Последвах го. Той нанесе десен удар със свит юмрук. Блокирах. Нанесе саблен удар с лявата длан. Блокирах го с дясната. Плитката отстъпи назад, завъртя се и нанесе ритник с левия крак. Аз се наведох, хванах крака му, докато минаваше отгоре ми и го тръшнах на пясъка.

Плитката скочи. Аз го повалих с къс ляв прав. Той се претърколи и се надигна на колене. Ритнах го зад лявото ухо, възпирайки удара, колкото да го оставя в съзнание.

Прекалено много в съзнание, установих миг по-късно, когато той проби с четири пръста под гарда ми и се опита да ми нанесе удар в сърцето. Вместо това нарани пластовете мускули под дясната ми гърда. Халосах го с все сила в устата, при което той се търкулна близо до водата, разплиска кръвта си наоколо и остана да лежи неподвижен. Зад нас хората тичаха към изходния портал и крещяха на неколцината, които бяха останали, да повикат полиция.

Повдигнах евентуалния убиец на Джони за плитката, завлякох го до края на острова и натопих лицето му във водата, докато дойде на себе си. След това го преобърнах по гръб и го повдигнах за скъсаната му и изцапана предница на ризата. Разполагахме само с минута-две, докато дойдеше някой.

Плитката се втренчи в мен със стъклен поглед. Аз го разтърсих и се наведох по-близо.

— Слушай, приятел — прошепнах, — ще си поговорим кратко, но откровено. Ще започнем с това, кой си ти и защо безпокоиш човека, когото преследваш.

Почувствах вълната електричество, преди да видя синьото. Изругах и пуснах предницата на ризата му. Електрическата нимба сякаш изведнъж опаса цялото тяло на Плитката. Отскочих назад, но едва след като собствената ми коса се изправи нагоре и възбудените контролни аларми на инфотерма ми запищяха тревожно. Плитката отвори устата си, за да извика, и аз видях синьото вътре в нея като зле направен холосен специален ефект. Предницата на ризата му се сгърчи със съсък, почерня и избухна в пламък. Под нея на гърдите му се появиха сини петна като върху прегарящ древен филм. Петната се разшириха, съединиха се, отново се разшириха. Погледнах в гръдната му кухина и видях как органите му се стапят в син пламък. Той изкрещя отново, този път с глас, и видях как зъбите и очите му се разляха в син пожар.

Направих още една крачка назад.

Сега Плитката гореше, а синьото тлеене се бе сменило с оранжевочервени пламъци. Плътта му експлодира навън в огън, сякаш костите му се бяха запалили. След минута представляваше димяща карикатура на овъглена плът. Извърнах се настрани, сложих ръка на устата си и затърсих да видя лицата на малцината свидетели, за да проверя дали някой от тях би могъл да е направил това. В отговор срещнах широко отворени, изплашени очи. Далече над тях, от телепортала внезапно изскочиха сиви униформи на службата за сигурност.

По дяволите. Дървоплатната се раздвижиха и се развълнуваха над главата ми. Лъчисти паяжини, красиви дори на дневна светлина, пропърхваха между тропическата растителност със стотици цветови оттенъци. Слънчевата светлина танцуваше по повърхността на синия океан. Пътят и към двата портала беше блокиран. Служителят от охраната, който предвождаше групата, извади оръжие.

С три крачки се добрах до хокинговото килимче, като се опитвах да си спомня от единственото ми пътуване две десетилетия преди това как се задействаха нишките за управление на полета. В отчаяние погалих шарките.

Килимчето се втвърди и се издигна на десет сантиметра от плажа. Вече чувах виковете на приближаващите се служители от сигурността, които бяха стигнали до тълпата. Някаква жена, облечена в крещящо облекло от Малкия Ренесанс, посочи към мен. Скочих от хокинговото килимче, събрах останалите седем килимчета и скочих обратно на своето. С мъка успях да намеря шарките за управление на полета под купчината килими и започнах да пляскам по ходовите лостове, докато килимчето полетя, като за малко не ме отхвърли от себе си, набирайки височина.

Петдесет метра по-нататък на тридесет метра височина изхвърлих останалите килимчета в морето и се обърнах, за да видя какво става на плажа. Неколцина от хората със сиви униформи се бяха скупчили около изгорелите останки. Един от тях насочи към мен сребърна палка.

Тънки болезнени иглички пропълзяха по ръката, раменете и шията ми. Клепачите ми натежаха и за малко не се изхлузих от десния край на килимчето. Сграбчих отсрещния край с лявата си ръка, наведох се напред и с вдървени пръсти потупах шарката за набиране на височина. Докато се издигах отново, опипах десния си ръкав, търсейки собствения си зашеметител. Препаската на ръката ми беше празна.

Минута по-късно се изправих в седнало положение и се отърсих от повечето ефекти от зашеметяването, макар че пръстите ми продължаваха да горят и имах жестоко главоболие. Подвижният остров бе останал далече назад и с всяка секунда ставаше все по-малък. Преди един век островът щеше да се придвижва от отрядите делфини, докарани първоначално тук по времето на Хеджира, но умиротворителната програма на Хегемонията по време на въстанието на Сайри беше изтребила повечето от водните бозайници и сега островите бродеха вяло, понесли своя товар туристи от Мрежата и собственици на курорти.

Огледах хоризонтите за други острови, за някакъв признак, че някой от редките материци е наблизо. Нищо. Или по-точно — синьо небе, безкраен океан и нежни щрихи от облаци далече на запад. Или може би на изток?

Откачих инфотерма от токата на колана си и натиснах клавишите за включване в общ достъп към инфосферата, след това спрях. В случай че властите ме бяха проследили дотук, следващата им стъпка щеше да бъде да установят местоположението ми и да изпратят след мен някой плъзгач или ЕМПС на службата за сигурност. Не бях сигурна дали биха могли да проследят моя инфотерм, когато се включех, но не виждах никаква причина да ги улеснявам. Натиснах клавиша за комуникационна линия на стендбай и отново се огледах наоколо.

Добра скорост, Брон. Рейнала се на двеста метра височина, на някакво тривековно хокингово килимче, с Бог знае колко много… или колко малко!… часа енергия в нишките му за полет, на може би хиляда или повече клика разстояние от каквато и да било суша. И без никаква ориентация. Страхотно. Скръстих ръце и седнах да помисля.

— Госпожо Ламиа?

Тихият глас на Джони ме накара почти да скоча от килимчето.

— Джони? — взрях се в инфотерма. Все още беше на стендбай. Индикаторът за обща комуникационна честота бе тъмен. — Джони, вие ли сте?

— Разбира се. Мислех, че никога няма да включите инфотерма си.

— Как ме открихте? На каква вълна се обаждате?

— Това няма значение. Накъде отивате?

Засмях се и му казах, че нямам ни най-малка представа.

— Можете ли да ми помогнете?

— Почакайте — последва най-кратката секунда пауза. — Добре, хванал съм ви на един от спътниците за изготвяне на синоптични карти. Ужасно примитивно нещо. Хубаво е, че вашето хокингово килимче има пасивен повторител на импулси.

Взрях се в килимчето, което беше единственото нещо между мен и една дълга, ярка бездна до морето.

— Наистина ли? Другите могат ли да ме проследят?

— Биха могли — рече Джони, — но аз заглушавам специално този сигнал. Кажете сега къде искате да отидете?

— У дома.

— Не съм сигурен дали това е разумно, след смъртта на… а-а… нашия заподозрян.

Присвих очи, внезапно станала подозрителна.

— Откъде знаете? Аз не съм казвала нищо.

— Бъдете сериозна, госпожо Ламиа. Предавателите на службите за сигурност говорят само за това в поне шест свята. Те разполагат с прилично описание на вашата външност.

— По дяволите!

— Точно така. И тъй, къде бихте желали да отидете?

— Вие къде сте? — попитах аз. — Вкъщи ли?

— Не. Махнах се оттам, когато чух службите за сигурност да съобщават за вас по радиото. Намирам се… близо до някакъв телепортал.

— Точно там трябва да отида.

Огледах се отново наоколо. Океан, небе, едва забележими облаци. Поне не се виждат флотилии от ЕМПС-та.

— Добре — каза лишеният от плът глас на Джони. — На по-малко от десет клика от мястото, където е сегашното ми местоположение, има един военен мултипортал с намален разход на енергия.

Засенчих очи и се завъртях на триста и шестдесет градуса.

— Има вятър — заявих аз. — Не знам на какво разстояние е хоризонтът на този свят, но сигурно е най-малко на четиридесет клика и не мога да видя нищо.

— Потопяема база — поясни Джони. — Поддържайте връзката. Аз ще поема управлението.

Хокинговото килимче отново се наклони, гмурна се веднъж и след това започна устремно да пада. Аз се държах с двете си ръце за него и потисках силното си желание да изкрещя.

— Потопяема — извиках срещу порива на вятъра, — на какво разстояние?

— Искате да кажете на каква дълбочина ли?

— Да!

— На осем фатома.

Превърнах древната мярка в метри. Този път наистина изкрещях:

— Това означава почти четиринадесет метра под водата!

— Къде другаде очаквате да бъде една потопяема база?

— Какво, по дяволите, очаквате да направя, да не дишам ли?

Океанът се втурна насреща ми.

— Не е необходимо — обади се инфотермът ми. — Хокинговото килимче има примитивно аварийно поле. То би трябвало лесно да издържи някакви си осем фатома. Моля ви останете на връзка.

Останах.

 

 

Джони ме чакаше, когато пристигнах. Потопяемата база беше тъмна и противно влажна от потта на изоставеността, телепортаторът беше от военна разновидност, каквато не бях виждала никога до този момент. За мен бе облекчение да се озова на слънце и на някаква градска улица, където ме чакаше Джони.

Разказах му случилото се с Плитката. Вървяхме из празни улици, покрай стари сгради. Небето бе бледосиньо и започваше да се свечерява. Наоколо не се виждаше никой.

— Ей — казах аз и се спрях, — къде сме?

Това беше един невероятно подобен на Земята свят, но небето, гравитацията, структурата не приличаше на никое от местата, които бях посещавала.

Джони се усмихна.

— Ще ви оставя да се досетите. Хайде да се разходим още малко.

Вляво от нас се виждаха развалини, докато се разхождахме по една широка улица. Спрях и се вгледах внимателно.

— Това е Колизеумът — отбелязах. — Римският колизеум на старата Земя — огледах старите сгради наоколо и калдъръмените улици, дърветата, които се полюшваха слабо под нежния ветрец. — Това е някаква реконструкция на град Рим от старата Земя — опитах се да сдържа удивлението в гласа си. — Нова Земя?

В същия момент разбрах, че не е тя. Бях ходила безброй пъти на Нова Земя и небесните цветове, миризмите и гравитацията не бяха такива.

Джони поклати отрицателно глава.

— Тази планета не е в Мрежата.

Заковах се на място.

— Невъзможно.

По дефиниция всеки свят, който можеше да се достигне с телепортатор, беше в Мрежата.

— Независимо от това не е в Мрежата.

— Къде е тогава?

— Това е Старата Земя.

Продължихме разходката си. Джони посочи към други развалини.

— Форумът — слизайки по едно дълго стълбище, той каза: — Пред нас е Piazza di Spagna, където ще пренощуваме.

— Старата Земя — изрекох първия си коментар след двадесет минути аз. — Пътуване във времето ли?

— Това не е възможно, госпожо Ламиа.

— В такъв случай тематичен парк?

Джони се засмя. Смехът му беше приятен, без каквото и да било смущение, спокоен.

— Може би. Наистина не знам предназначението и функцията му. Това е… аналог.

— Аналог — примижах с очи срещу червеното залязващо слънце, което точно в този момент се виждаше в дъното на една тясна уличка. — Прилича ми на холосите, които съм виждала от старата Земя. Изглежда истински, макар никога да не съм била там.

— Много е точен.

— Къде се намира? На коя звезда, имам предвид?

— Не й знам номера — рече Джони. — В звездния куп M13 на съзвездие Херкулес.

Успях да не повторя казаното от него, но спрях и седнах на едно от стъпалата. С помощта на хокинговата тяга човечеството бе изследвало, колонизирало и свързало с телепортатори светове, отдалечени на много хиляди светлинни години. Но никой не се бе опитал да стигне до експлодиращите слънца на Сърцевината. Ние едва бяхме изпълзели от люлката на един спирален ръкав. Съзвездие Херкулес.

— Защо Техноцентърът е построил дубликат на Рим в съзвездие Херкулес? — попитах.

Джони приседна до мен. И двамата погледнахме нагоре, тъй като в този момент вихрено ято от гълъби излетя като взрив и закръжи над покривите.

— Не знам, госпожо Ламиа. Има толкова много неща, които не съм научил… поне отчасти, тъй като не са ме интересували досега.

— Брон — подхвърлих аз.

— Моля?

— Наричай ме Брон.

Джони се усмихна и наклони глава.

— Благодаря ти, Брон. Искам да ти кажа нещо все пак. Не вярвам това да е дубликат само на Рим. Мисля, че е цялата стара Земя.

Сложих двете си ръце върху стопления от слънцето камък на стъпалото, на което седях.

— Цялата стара Земя? С всички нейни… континенти, градове?

— Така смятам. Не съм излизал от Италия и Англия, с изключение на едно пътешествие по море между тях, но мисля, че аналогът е пълен.

— Защо, за Бога?

Джони бавно кимна с глава.

— Сигурно наистина е така. Защо не влезем вътре да се нахраним и да поговорим още за това? Възможно е да има някаква връзка с въпроса, кой се опита да ме убие и защо?

„Вътре“ представляваше апартамент в една просторна къща в подножието на мраморното стълбище. Прозорците бяха с изглед към онова, което Джони наричаше „piazza“, и виждах нагоре по стълбата до просторната жълто-кафява църква на върха и надолу до площада, където фонтан във формата на кораб пръскаше вода във вечерната неподвижност. Джони каза, че фонтанът е бил построен от Бернини, но името не означаваше нищо за мен.

Стаите бяха малки, но с високи тавани, с груби, но изящно изработени мебели от някаква епоха, която не ми бе позната. Нямаше никаква следа от електричество или съвременни уреди. Къщата не реагира, когато й проговорих на вратата и отново в апартамента горе. Щом здрачът покри площада и града оттатък високите прозорци, единствените светлини бяха няколко улични лампи с газ или някакво още по-примитивно гориво.

— Това е от миналото на старата Земя — заключих аз и докоснах дебелите възглавници. Вдигнах ръката си, озарена от внезапно просветление. — Кийтс е умрял в Италия. В началото на… деветнадесети или двадесети век. Значи… тук сега е…

— Да. Началото на деветнадесети век. За да бъдем точни, 1821 година.

— Целият свят е един музей ли?

— О, не. Различните райони са си различни райони, разбира се. Зависи от аналога, който е бил търсен.

— Не разбирам.

Бяхме се преместили в претъпкана с тежки мебели стая и аз седнах на някаква причудливо изработена кушетка до един от прозорците. Тънък слой златна вечерна светлина все още докосваше шпила на червеникавоканелената църква в горния край на стълбите. Гълъбите изпълваха с бели кръгове синьото небе.

— Милиони хора… киборги… ли живеят на тази фалшива стара Земя?

— Не вярвам — поклати Джони. — Само толкова, колкото са необходими за специфичния аналогов проект — той видя, че пак не разбирам, и си пое дъх, преди да продължи: — Когато се… събудих тук, имаше киборгови аналози на Джоузеф Севърн, на д-р Кларк, на стопанката на дома Анна Ангелети, на младия лейтенант Елтън и на някои други. Италиански собственици на магазини, собственикът на пивницата оттатък площада, който ни носеше храна, минувач, от тоя род. Не повече от двадесетина в най-добрия случай.

— Какво стана с тях?

— Вероятно са били… рециклирани. Като мъжа с плитката.

— Плитката… — Изведнъж се втренчих в Джони през изпълващата се с мрак стая. — Той киборг ли беше?

— Без съмнение. Саморазрушението, описано от теб, напълно съвпада с начина, по който аз самият бих се отървал от този киборг, ако ми се наложеше.

Умът ми препускаше. Осъзнах колко глупава съм била, колко малко бях научила за каквото и да било.

— Значи някой друг ИИ се е опитвал да те убие?

— Така изглежда.

— Защо?

Джони направи неопределен жест с ръце.

— Вероятно за да изтрие някакъв квант знание, което би умряло с моя киборг. Нещо, което съм бил научил едва наскоро и за което другият ИИ… другите ИИ са знаели, че ще бъде унищожено при разрушаването на моите системи.

Станах, закрачих напред-назад и спрях до прозореца. Мракът се бе настанил вече напълно. В стаята имаше лампи, но Джони не се помръдна да ги запали и аз предпочитах полумрака. От него нереалността на онова, което чувах, бе още по-нереална. Надникнах в спалнята. Западните прозорци пропускаха последните остатъци от светлина; постелите сияеха в бяло.

— Ти си умрял тук — казах.

— Той — поправи ме Джони. — Аз не съм той.

— Но ти притежаваш неговите спомени.

— Полузабравени сънища. Има празноти.

— И все пак знаеш какво е чувствал.

— Спомням си онова, което конструкторите са смятали, че е чувствал.

— Разкажи ми.

— Какво?

Кожата на Джони беше много бледа в тъмното. Късите му къдри изглеждаха черни.

— Какво означава да умреш. Какво означава да се родиш отново.

Джони ми разказа с много нежен, почти мелодичен глас, като понякога преминаваше на английски — твърде архаичен, за да бъде разбран, но далече по-красив за ухото от хибридния език, на който говорим днес.

Разказа ми какво значи да бъдеш поет, обзет от стремеж към съвършенство, много по-суров към своите собствени усилия, отколкото и най-злостните критици. А критиците са били злостни. Неговото творчество е било отхвърляно, осмивано, описвано като вторично и глупаво. Твърде беден, за да може да се ожени за жената, която обичал, заема пари на брат си в Америка и по този начин губи последната възможност за финансова обезпеченост… и след кратката слава, когато постига пълната зрелост на своите поетични сили, веднага става жертва на „туберкулозата“, отнела живота на майка му и на брат му Том. После — изпратен в изгнание в Италия, както се говори, „заради здравето му“, като е знаел през цялото време, че това означава самотна, мъчителна смърт на двадесет и шест годишна възраст. Говореше ми за страданието да вижда почерка на Фани върху писмата, чието отваряне за него е било прекалено болезнено; говореше за верността на младия художник Джоузеф Севърн, избран за придружител на Кийтс по време на пътуването от „приятели“, които накрая изоставили поета; за това, как Севърн се е грижил за умиращия и е стоял край него през сетните му дни. Разказа ми за кръвоизливите нощем, за д-р Кларк, който му правел кръвопускания и му предписвал „упражнения и чист въздух“, и за крайното религиозно и лично отчаяние, което довело Кийтс дотам да настоява собствената му епитафия да бъдат издяланите на камък думи: „Тук лежи човек, чието име бе написано върху вода.“

Единствено крайно мъждивата светлина отдолу осветяваше високите прозорци. Лицето на Джони изглеждаше така, сякаш плуваше в наситения с нощни аромати въздух. Той разказваше как се събудил в леглото си след своята смърт, в леглото, където бил умрял, все още под грижите на д-р Кларк, за това, как си спомнил, че е поетът Джон Кийтс, така както човек си спомня самоличност от бързо избледняващ сън, докато през цялото време знае, че е нещо друго.

Разказа ми за продължилата илюзия, за пътуването обратно до Англия, за срещата с Фани, която не била Фани, и за почти умственото разстройство, породено от това. Разказа ми за своята неспособност да пише повече поезия, за нарастващото отчуждение от киборговите самозванци, за неговото оттегляне в нещо наподобяващо кататония, съчетана с „халюцинации“ от действителното му битие на ИИ в почти неразбираемия (за един поет от деветнадесети век) Техноцентър. И за окончателното рухване на илюзията и изоставянето на „проекта Кийтс“.

— В действителност — рече той — цялата проклета шарада ме караше да не мисля за нищо друго, освен за един откъс в някакво писмо, написано от мен… от него… до брат му Джордж известно време преди да се разболее. Кийтс казва:

„Възможно ли е да няма по-висши същества, които се наслаждават на всяко грациозно, макар и инстинктивно положение, в което може да се озове умът ми, така както аз се забавлявам от бдителността на някой хермелин или от страха на някой елен? Макар че уличната свада е нещо ненавистно, енергиите, които се проявяват по време на нея, са прекрасни. Чрез някое висше същество нашите разсъждения могат да придобият същия характер — макар и погрешни, те може да са прекрасни. Това е самото онова нещо, в което се състои поезията.“

— Смяташ, че… „проектът Кийтс“… е бил зло ли? — попитах аз.

— Убеден съм, че всичко, което мами, е зло.

— Може би ти си повече Джон Кийтс, отколкото желаеш да приемеш.

— Не. Липсата на поетически инстинкт се прояви другояче дори и в хода на най-усърдно измислената илюзия.

Погледнах тъмните очертания на формите в тъмната къща.

— Изкуствените Интелекти знаят ли, че сме тук?

— Вероятно. Почти сигурно. Няма място, където бих могъл да отида, на което Техноцентърът да не може да ме проследи и да ме открие. Но ние избягахме от властите и от разбойниците в Мрежата, нали?

— Но сега ти знаеш, че твоят нападател е бил някой… някакво разузнаване в Техноцентъра.

— Да, но само в Мрежата. Подобно насилие не би било търпяно в Техноцентъра.

От улицата се чу шум. Надявах се, че е някой гълъб. Или може би вятърът, понесъл боклук над калдъръма.

— Как ще реагира Техноцентърът на моето присъствие тук?

— Нямам никаква представа.

— Сигурно това място е тайна.

— То е… нещо, което според тях няма отношение към човечеството.

Поклатих глава, безполезен жест в тъмното.

— Пресъздаването на старата Земя… възкресяването на… колко?… човешки личности като киборги на този пресъздаден свят… ИИ, които убиват ИИ… да е без значение! — аз се разсмях, но успях да овладея смеха си. — Дявол да го вземе, Джони.

— Почти сигурно.

Отидох до прозореца, без да се интересувам, че бих могла да бъда мишена на някого от тъмната улица под нас, и извадих пипнешком една цигара. Бяха влажни от следобедното преследване из снежните преспи, но една се запали.

— Джони, преди малко, когато каза, че аналогът на старата Земя е пълен, аз възкликнах: „Защо, за Бога?“ и ти отвърна нещо от рода на: „Сигурно наистина е така.“ Това просто остроумна забележка ли беше, или имаше нещо предвид?

— Имам предвид, че е възможно това наистина да е за Бога.

— Обясни ми.

Джони въздъхна в тъмното.

— Аз не разбирам точното предназначение на „проекта Кийтс“, нито на другите аналози на старата Земя, но подозирам, че това е част от някакъв проект на Техноцентъра отпреди поне седем стандартни века за осъществяване на Абсолютния Интелект.

— Абсолютния Интелект — повторих аз и издухах дим от устата си. — А-ха. Значи Техноцентърът се опитва да… какво… да създаде Бог?

— Да.

— Защо?

— Няма прост отговор, Брон. Точно толкова, колкото има прост отговор на въпроса, защо човечеството е търсило Бог в милиони образи в течение на десет хиляди поколения. Но при Техноцентъра интересът е по-скоро в търсенето на по-голяма резултатност, на по-надеждни начини за боравене с… променливите величини.

— Но Техноцентърът може да разчита на себе си и на мегаинфосферата на още двеста свята.

— И пак ще има празноти в… прогностичните възможности.

Изхвърлих цигарата си през прозореца, наблюдавайки как огънчето пада в нощта. Ветрецът неочаквано стана студен. Сгуших се в себе си.

— По какъв начин всичко това… старата Земя, възкресителните проекти, киборгите… по какъв начин води това до създаването на Абсолютния Интелект?

— Не знам, Брон. Преди осем стандартни века, в началото на Първата информационна ера, един човек на име Норбърт Винер пише: „Може ли Бог да играе някаква смислена игра със своето собствено творение? Може ли който и да било творец, дори и да е ограничен, да играе някаква смислена игра със своето собствено творение?“ Човечеството се е занимавало неубедително с това чрез своите първоначални ИИ. Техноцентърът се бори с възкресителните си проекти. Може би програмата за ИИ е била завършена и всичко това остава функция на абсолютното Творение-Творец, една личност, чиито мотиви са толкова далече от схващанията на Техноцентъра, колкото тези на Техноцентъра — от схващанията на човечеството.

Раздвижих се из тъмната стая, блъснах една ниска масичка с коляно и останах права.

— И нищо от всичко това не ни дава отговор на въпроса кой се опитва да те убие — заключих аз.

— Да.

Джони стана и се разходи до отсрещния край на стаята. Пламна клечка кибрит и той запали една свещ. Сенките ни заиграха по стените и тавана.

Джони се приближи и нежно сграбчи ръцете ми над лактите. Меката светлина оцветяваше къдриците и клепачите му в бакърено, очертаваше високите му скули и волевата брадичка.

— Защо си толкова упорита? — попита той.

Взрях се в него. Лицето му беше само на сантиметри от моето. Бяхме еднакви на ръст.

— Пусни ме — казах.

Вместо това той се наклони напред и ме целуна. Устните му бяха нежни и топли, а целувката сякаш продължи часове. „Той е една машина — помислих си. — Човек, но отвътре машина.“ Затворих очи. Нежната му ръка докосна страната ми, шията, тила.

— Слушай — прошепнах аз, когато се разделихме за момент.

Джони не ме остави да довърша. Вдигна ме на ръце и ме отнесе в другата стая. Високото легло. Мекият дюшек и дебелият юрган. Светлината на свещта от другата стая трепкаше и танцуваше, докато ние се разсъблякохме един друг с някаква неочаквана неотложност.

Любихме се три пъти през онази нощ, отговаряйки всеки път на бавните, сладостни новели на докосването, топлината и близостта и на нарастващата сила на усещането. Спомням си, че втория път гледах надолу към него; очите му бяха затворени, косата му бе паднала свободно над челото, свещта осветяваше избилата по бледите му гърди червенина, неговите изненадващо силни ръце се издигаха нагоре, за да ме държат на място. В онзи миг той бе отворил очите си, за да ме погледне, и аз видях в тях отразени само чувството и страстта на момента.

Някъде призори заспахме и точно когато се обръщах настрани и се отдръпвах, почувствах хладното докосване на дланта му върху бедрото си с някакво покровителствено, случайно движение, без каквото и да било чувство за притежание.

 

 

Нападнаха ни точно преди разсъмване. Бяха петима, не лусусианци, но със здрави мускули, и петимата — мъже, които действаха добре заедно като екип.

Първият миг, в който ги чух, бе когато вратата на апартамента се блъсна и се отвори. Изтърколих се от леглото, застанах със скок встрани от вратата на спалнята и ги наблюдавах как влязоха вътре. Джони седна на леглото и извика нещо, когато първият насочи един зашеметител. Джони си бе нахлузил памучни гащета преди да заспи, аз бях гола. Вярно е, че е неизгодно човек да се бие гол, когато противниците му са облечени, но най-големият проблем е психологически. Ако си в състояние да превъзмогнеш чувството за уязвимост, останалото е лесно да се компенсира.

Първият мъж ме видя, въпреки това реши да зашемети Джони и заплати за грешката си. Избих с крак оръжието от ръката му и го повалих на пода с един удар зад лявото ухо. Още двама нахълтаха в стаята. Този път и двамата бяха достатъчно умни, за да се заемат най-напред с мен. Другите двама се нахвърлиха срещу Джони.

Аз блокирах първия удар със стегнати пръсти, парирах един действително опасен ритник и отстъпих встрани. Вляво имаше висок скрин — горното чекмедже излезе лесно и беше тежко. Едрият мъж пред мен прикри лицето си с две ръце, вследствие на което дебелото дърво стана на трески, но инстинктивната му реакция го остави за секунда открит и аз се възползвах от мига, нанасяйки ритник с цялото си тяло. Мъж номер две изръмжа и падна по гръб върху своя партньор.

Джони се съпротивляваше, но един от нападателите го бе хванал за гърлото с душеща хватка, докато в това време другият го държеше за краката. Аз се надигнах от пода до клекнало положение, парирах удара от моя номер две и прескочих леглото. Типът, който държеше краката на Джони, излетя през стъклото и дървенията на прозореца, без да каже нито дума.

Някой се хвърли върху гърба ми и аз се претърколих заедно с него през леглото и пода, изправяйки го до стената. Този си го биваше. Той пое удара с рамо и се опита да ме улучи в нервния център под ухото. Допълнителните пластове мускули там го притесниха за момент, аз забих лакът дълбоко в стомаха му и се изтърколих настрани. Мъжът, който държеше Джони, го пусна и ми нанесе един ритник в ребрата като по учебник. Поех наполовина удара и почувствах, че поне едно от ребрата ми излезе от строя. После се завъртях и без да се стремя към каквато и да било елегантност, използвах лявата си ръка, за да размажа левия му тестикул. Мъжът изпищя и напусна играта.

Нито за миг не бях забравила зашеметителя, който беше на пода, нито пък последният от противниците го беше забравил. Той се обърна, втурна се към отдалечения край на леглото и се просна на четири крака, за да сграбчи оръжието. Вече определено усещайки болката от счупеното ребро, аз повдигнах масивното легло, както си беше с Джони върху него, и го стоварих върху главата и раменете на мъжа.

Пъхнах се под леглото откъм моята страна, измъкнах зашеметителя и се оттеглих в ъгъла.

Един от мъжете бе излязъл през прозореца. Намирахме се на втория етаж. Първият, който бе влязъл в стаята, продължаваше да лежи на прага. Онзи, когото бях изритала, беше успял да се изправи на едно коляно и на лакти. По кръвта от устата и брадичката му се досетих, че някое от ребрата му е пробило белия дроб. Той дишаше много неравномерно. Леглото беше премазало черепа на другия мъж на пода. Типът, който душеше Джони, се бе свил близо до прозореца, държеше се за чатала и повръщаше. Зашеметих го, за да не вика, приближих се към другия, когото бях ритнала, и го повдигнах за косата.

— Кой ви изпрати?

— Оди се еби.

Той изплю малко кървава слюнка в лицето ми.

— Може би по-късно — казах аз. — Още веднъж, кой ви изпрати?

Допрях три пръста до страната му, където гръдният кош изглеждаше хлътнал, и натиснах.

Мъжът изкрещя и страшно пребледня. Когато се закашля, кръвта му изглеждаше прекалено червена върху фона на бледата му кожа.

— Кой ви изпрати?

Допрях четири пръста до ребрата му.

— Епископът!

Той направи опит да се отдръпне от пръстите ми.

— Кой епископ?

— Храма на Шрайка… Лусус… недейте, моля ви… о, по дяволите…

— Какво смятахте да правите с него… с нас?

— Нищо… о, по дяволите… недейте! Имам нужда от лекар, моля ви!

— Разбира се. Отговаряй.

— Да го зашеметим, да го откараме… обратно в Храма… Лусус. Моля ви. Не мога да дишам.

— А мене?

— Да ви убием, ако се съпротивлявате.

— Добре — повдигнах го още малко за косата, — дотук добре. За какво им е?

— Не знам.

Той изкрещя много силно. Не откъсвах едното си око от вратата на апартамента. Зашеметителят все още беше в дланта ми, под кичура коса в юмрука.

— Не… знам… — зяпна с уста мъжът.

Вече кървеше сериозно. Кръвта капеше върху ръката ми и лявата ми гърда.

— Как се добрахте дотук?

— ЕМПС… на покрива…

— Откъде се телепортирахте?

— Не знам… Заклевам се… някакъв град във водата. Колата е настроена да се върне там… моля ви!

Разкъсах дрехите му. Не се виждаше инфотерм. Никакви други оръжия. Точно над сърцето му имаше татуировка на син тризъбец.

— Гунда? — попитах аз.

— Да… От Братството на Парвати.

Вън от Мрежата. Вероятно много трудно за проследяване.

— Всичките ли?

— Да… моля ви… помогнете ми с нещо… о… моля ви…

Той се свлече почти в безсъзнание.

Пуснах го, отстъпих назад и го облях с лъча на зашеметителя.

Джони седеше, разтриваше гърлото си и ме гледаше втренчено със странен поглед.

— Обличай се — казах аз. — Тръгваме.

 

 

Тяхното ЕМПС бе старо прозрачно викеново возило без каквото и да било дисково устройство. Догонихме нощта, преди да прекосим Франция, и погледнахме в тъмнината под нас, за която Джони каза, че била Атлантическият океан. Като се изключат светлините на някой случаен плаващ град или сондажна платформа, единственото осветление идваше от звездите и от широките като плувен басейн отблясъци на подводните колонии.

— Защо вземаме тяхното ЕМПС? — попита Джони.

— Искам да видя откъде са се телепортирали.

— Той каза, че от Храма на Шрайка на Лусус.

— Да. Сега ще разберем.

Лицето на Джони едва се виждаше, когато погледна надолу към тъмното море на двадесет клика от нас.

— Мислиш ли, че онези мъже ще умрат?

— Единият вече е мъртъв — казах аз. — Типът с пробития бял дроб ще има нужда от помощ. Двама ще се оправят. Не знам какво е станало с онзи, който излезе през прозореца. Това засяга ли те?

— Да. Насилието беше… жестоко.

— „Макар че една улична свада е нещо ненавистно, енергиите, които се проявяват в нея, са прекрасни“ — цитирах аз. — Тези не бяха киборги, нали?

— Мисля, че не.

— Следователно, има поне две групи, тръгнали да те заловят… ИИ и епископът на Храма на Шрайка. А ние все още не знаем защо.

— Сега наистина имам една идея.

Извъртях се в пенопластовото хоризонтално кресло. Съзвездията над нас — които не познавах нито от холоси на небето над старата Земя, нито от който и да било известен ми свят от Мрежата — хвърляха светлина точно колкото да ми дадат възможност да видя очите на Джони.

— Слушам те — казах аз.

— Твоето споменаване на Хиперион ме подсети — започна той. — Фактът, че аз не знаех нищо за него. Отсъствието на тази информация означаваше, че това е важно.

— Странният случай с кучето, което лае в нощта — подхвърлих аз.

— Какво?

— Нищо. Карай нататък.

Джони се наклони по-близо.

— Единствената причина, поради която бих могъл да не знам за това, е, че някои елементи от Техноцентъра са блокирали познанията ми за него.

— Твоят киборг… — беше странно да говоря на Джони по този начин сега. — Ти прекарваш повечето от времето си в Мрежата, нали?

— Да.

— Не ти ли се е случвало да се натъкнеш някъде на нещо за Хиперион? От време на време непрекъснато го споменават в новините, особено когато култът към Шрайка е главната тема.

— Вероятно съм чувал, наистина. Вероятно затова бях убит.

Лежах по гръб и гледах звездите.

— Хайде да отидем да попитаме епископа — предложих аз.

Джони обясни, че светлините пред нас са аналог на Ню Йорк Сити от средата на двадесет и първи век. Той не знаеше във връзка с какъв възкресителен проект е бил изграден отново градът. Изключих автопилота и се спуснах по-ниско.

Високи сгради от епохата на фалическия символ в градската архитектура се издигаха от платата и лагуните на северноамериканското крайбрежие. В няколко от тях се виждаха горящи светлини. Джони посочи към една остаряла, но странно елегантна постройка, и каза:

— Емпайър Стейт Билдинг.

— Добре — кимнах аз. — Каквото и да е, ЕМПС-то иска да се приземи точно там.

— Безопасно ли е?

— Нищо в живота не е безопасно.

Оставих ЕМПС-то да ни води и кацнахме на една малка открита площадка под шпила на сградата. Излязохме навън и застанахме на напукания балкон. Беше съвсем тъмно, като се изключат оскъдните светлини на сградата далече долу и звездите. Няколко крачки по-нататък неясен син отблясък очертаваше един телепортал на мястото, където някога вероятно са били вратите на асансьора.

— Аз ще вляза първа — казах, но Джони вече беше прекрачил оттатък.

Стиснах в дланта си взетия назаем зашеметител и го последвах.

Никога преди не бях ходила в Храма на Шрайка на Лусус, но нямаше никакво съмнение, че сега бяхме там. Джони стоеше на няколко крачки пред мен, но наоколо не се виждаше никой друг. Мястото беше хладно, тъмно и подобно на пещера, ако наистина би могло да има толкова широки пещери. Някаква страховита полихромна скулптура, която висеше на невидими кабели, се въртеше от полъха на неосезаеми ветрове. Двамата с Джони се обърнахме едновременно, когато телепорталът изчезна, сякаш не бе съществувал.

— Е, ние им свършихме работата, не е ли така? — прошепнах аз на Джони.

Дори шепотът сякаш отекна из осветената в червено зала. В моите планове не влизаше Джони да се телепортира в Храма заедно с мен.

После светлината като че ли започна да се изкачва нагоре, наистина без да осветява огромната зала, но разширявайки подозрението така, че можахме да видим полукръга мъже, които бяха там. Спомних си, че едни се наричаха заклинатели, а други — лектори, и че имаше още някаква категория, която съм забравила, но каквито и да бяха, изпитвах безпокойство, като ги гледах застанали там — най-малко две дузини — с роби, които представляваха вариации на червено и черно, и с лъщящи от червената светлина над тях високи чела. Никак не ми беше трудно да разпозная епископа. Той беше от моя свят, макар по-нисък и по-дебел от повечето от нас, а робата му беше много червена.

Не се опитах да скрия зашеметителя. Възможно бе, ако всичките се опитаха да се втурнат насреща ни, да се наложи да ги поваля до един на земята. Беше възможно, но не бе вероятно. Не виждах никакви оръжия, но под техните роби можеха да се скрият цели арсенали.

Джони пристъпи към епископа и аз го последвах. На десет крачки от мъжа спряхме. Епископът беше единственият, който не стоеше прав. Столът му бе изработен от дърво и изглеждаше, сякаш можеше да се сгъне по такъв начин, че сложните облегалки, подпори, гръб и крака да се носят в сгънато състояние. Човек би могъл да каже същото и за масата мускули и сланина, която се виждаше под робата на епископа.

Джони направи още една крачка напред.

— Защо се опитахте да отвлечете моя киборг? — обърна се той към свещенослужителя на култа към Шрайка, сякаш останалите не бяхме там.

Епископът се изкикоти и поклати глава.

— Скъпо мое… същество… истина е, че ние желаехме твоето присъствие на нашето място за поклонение, но ти нямаш никакво доказателство, че сме замесени в какъвто и да било опит да те отвлечем.

— Не ме интересуват никакви доказателства — заяви Джони. — Любопитен съм да разбера защо съм ви нужен тук.

Чух някакво шушнене зад нас и бързо се извъртях със зареден и насочен зашеметител, но широкият кръг от жреци на Шрайка бе неподвижен; повечето бяха извън обсега на зашеметителя. Прииска ми се да носех със себе си метателното оръжие на баща ми.

Гласът на епископа беше дълбок и плътен и сякаш изпълваше огромното пространство.

— Ти сигурно знаеш, че Църквата на Последното изкупление има сериозен и траен интерес към света Хиперион.

— Да.

— И сигурно съзнаваш, че през изминалите няколко века личността на поета Кийтс от старата Земя е била втъкана в културните митове на хиперионската колония?

— Да. И какво?

Епископът потърка буза с огромния червен пръстен на единия от пръстите му.

— Така че, когато ти предложи да отидеш на поклонението пред Шрайка, ние се съгласихме, а когато се отрече от това предложение, изпаднахме в отчаяние.

Изражението на изумление върху лицето на Джони бе абсолютно човешко.

— Аз съм предложил ли? Кога?

— Преди около осем местни дни — рече епископът. — В тази зала. Ти дойде при нас с тази идея.

— Казах ли защо искам да отида на… на поклонението пред Шрайка?

— Ти каза, че това е… Мисля, че изразът, който употреби, беше… „важно за твоето образование“. Ние можем да ти покажем записа, ако желаеш. Всички подобни разговори в храма се записват. Или можеш да получиш копие от записа, за да се увериш, когато намериш за удобно.

— Да — рече Джони.

Епископът кимна и някакъв клисар или какъвто бе там, дявол да го вземе, изчезна за момент в тъмното и се върна с един стандартен видеочип в ръка. Епископът кимна отново и облеченият в черно мъж пристъпи напред и подаде чипа на Джони. Аз държах зашеметителя готов, докато той се върна обратно в полукръга от наблюдатели.

— Защо изпратихте гундите след нас? — попитах аз. Това беше първият път, когато се обръщах към епископа, и гласът ми прозвуча прекалено високо и грубо. Свещенослужителят от Храма на Шрайка направи някакъв жест с пухкавата си ръка.

— Господин Кийтс бе проявил интерес да вземе участие в нашето най-свято поклонение. Тъй като ние вярваме, че Последното изкупление наближава с всеки изминал ден, това не е никак маловажно за нас. Впоследствие нашите агенти докладваха, че господин Кийтс може да е станал жертва на едно или две нападения и че някакъв частен детектив… вие, госпожо Ламиа… сте виновна за унищожаването на киборговия бодигард, осигурен на господин Кийтс от Техноцентъра.

— Бодигард! — този път беше мой ред да изразя удивлението си.

— Разбира се — каза епископът. Той се обърна към Джони. — Господинът с плитката, убит наскоро по време на храмерската екскурзия, не беше ли същият човек, когото вие ни представихте като свой бодигард една седмица преди това? Той може да се види на записа.

Джони не отговори. Той сякаш се напрягаше, за да си спомни нещо.

— Във всеки случай — продължи епископът — ние трябва да получим вашия отговор относно поклонението преди края на седмицата. „Вечнозелена секвоя“ потегля от Мрежата след девет местни дни.

— Но това е храмерски дърволет — възкликна Джони. — Те не извършват дългия скок до Хиперион.

Епископът се усмихна.

— В случая го правят. Ние имаме основание да смятаме, че това може да е последното поклонение, спонсорирано от Църквата, и сме наели храмерския кораб при условие да бъде разрешено на колкото е възможно повече вярващи да заминат на пътешествието.

Епископът направи някакъв жест и облечените в червено и черно мъже потънаха обратно в мрака. Двама заклинатели се приближиха, за да сгънат стола му, когато стана от него.

— Моля ви да ни съобщите своя отговор възможно най-скоро.

Той изчезна. Останалите заклинатели останаха да ни изпроводят навън.

Нямаше повече телепортали. Излязохме през главната врата на храма и застанахме на горното стъпало на дългото стълбище, загледани надолу към Главния булевард на кошерния център и вдишвайки хладния въздух, наситен с миризма на петрол.

 

 

Автоматичният пистолет на баща ми си беше в чекмеджето, където го бях оставила. Уверих се, че пълнителят е зареден, вкарах магазина обратно и занесох оръжието в кухнята, където се приготвяше закуската. Джони седеше край дългата маса и гледаше надолу през сивите прозорци към товарния док. Взех омлетите и сложих единия пред него. Той вдигна поглед към мен, докато наливах кафето.

— Вярваш ли му? — попитах аз. — Че това е било твоя идея?

— Ти видя видеозаписа.

— Записите могат да бъдат фалшифицирани.

— Да. Но този не е.

— Тогава защо си пожелал доброволно да отидеш на това поклонение? И защо твоят бодигард се опита да те убие, след като си разговарял с Църквата на Шрайка и с капитана на храмерския кораб?

Джони опита омлета, кимна с глава и загреба още с вилицата си.

— Бодигардът… ми е абсолютно непознат. Сигурно е бил прикрепен към мен през седмицата, която се е изтрила от паметта ми. Неговата истинска цел очевидно е била да се увери, че не съм открил нищо… или в случай че съм се натъкнал на нещо, да ме елиминира.

— Нещо в Мрежата, или в информационната равнина?

— В Мрежата, предполагам.

— Необходимо е да знаем за кого е работил той… и защо са го прикрепили към теб.

— Аз знам — заяви Джони. — Просто попитах. Техноцентърът ми отговори, че съм поискал бодигард. Киборгът е бил управляван от ИИ-връзка, която съответства на службата за сигурност.

— Попитай защо се е опитал да те убие.

— Направих го. Те категорично отричат, че е възможно такова нещо.

— В такъв случай защо този така наречен бодигард се мъкне подире ти една седмица след убийството?

— Отговарят, че като не съм поискал нова охрана, след моята… моето преустановено функциониране… ръководството на Техноцентъра решило, че ще бъде благоразумно да ми осигурят защита.

Аз се изсмях.

— Защита. Защо, по дяволите, той побягна на храмерския свят, когато го настигнах? Те дори не се опитват да ти дадат някакво правдоподобно обяснение, Джони.

— Така е.

— Както и епископът не обясни как Църквата на Шрайка се е сдобила с телепортаторен достъп до старата Земя… или както го наричаш там онзи изкуствен свят.

— Ние и не попитахме.

— Аз не попитах, защото исках да се измъкна от онзи проклет Храм цяла-целеничка.

Джони, изглежда, не ме чу. Той си пиеше кафето и погледът му беше вторачен някъде другаде.

— Какво има? — запитах.

Той се обърна да ме погледне, почуквайки с нокътя на палеца долната си устна.

— Тук има един парадокс, Брон.

— Какъв?

— Ако моята цел наистина е била да отида на Хиперион… моя киборг да пътува дотам… аз не бих могъл да остана в Техноцентъра. Щеше да ми се наложи да вложа цялото си съзнание в самия киборг.

— Защо? — попитах, но още докато задавах въпроса, разбрах причината.

— Помисли. Информационната равнина сама по себе си е една абстракция. Общо смесване на компютърни и ИИ генерирани инфосфери и квази-перцепционната Гибсонова матрица, първоначално конструирана за хора оператори и понастоящем приета като обща територия за хората, машините и ИИ.

— Но хардуерът съществува някъде в действителния космос — настоях аз. — Някъде в Техноцентъра.

— Да, но това няма отношение към функционирането на съзнанието на ИИ — обясни Джони. — То може да е навсякъде, където припокриващите се инфосфери ми позволяват да пътувам… във всички светове на Мрежата, естествено, в информационната равнина и във всяка от конструкциите на Техноцентъра от рода на старата Земя… но единствено в тази околна среда аз мога да претендирам за „съзнание“ или да манипулирам със сензори и дистанционни управления, подобни на този киборг.

Оставих чашата си с кафе на масата и се загледах в предмета, който бях обичала като мъж предишната нощ.

— Така ли?

— Колониалните светове имат ограничени инфосфери — продължи Джони. — Доколкото поддържат някаква връзка с Техноцентъра чрез векторни предавания, това е по-скоро само… обмен на информация, по-скоро нещо като компютърните връзки от Първата информационна епоха… така да се каже, отколкото някакъв поток на съзнание. Инфосферата на Хиперион е примитивна до степен на несъществуване. А съдейки по моята възможност за достъп, Техноцентърът няма никакъв, абсолютно никакъв контакт с онзи свят.

— Това нормално ли е? — попитах аз. — Имам предвид, в случая с един колониален свят, отстоящ на такова голямо разстояние?

— Не. Техноцентърът има връзка с всеки колониален свят, с такива междузвездни варвари, като прокудените, и с други източници, които Хегемонията не би могла да си представи.

Седях зашеметена.

— С прокудените ли?

От Войната на Бреша няколко години преди това прокудените представляваха първостепенна заплаха за Мрежата. Мисълта, че Техноцентърът… същото онова сборище от ИИ, което съветва Сената и Всеобема и което позволява на цялата ни икономика, телепортаторна система и технологическа цивилизация да функционират… мисълта, че Техноцентърът е във връзка с прокудените, беше страшна. И какво, по дяволите, имаше предвид Джони с това „други източници“? Точно в този момент наистина не исках да знам.

— Но ти спомена, че за твоя киборг е възможно да отпътува дотам? — напомних аз. — Какво имаше предвид, когато каза „да вложа цялото си съзнание“ по отношение на твоя киборг? Може ли един ИИ да стане… човек? Ти можеш ли да съществуваш единствено в твоя киборг?

— Вече е правено — тихо изрече Джони. — Веднъж. Реконструкция на личността, не много по-различна от моята. Един поет от двадесети век на име Езра Паунд. Той изоставил своята ИИ личност и избягал от Мрежата в киборга си. Но реконструкцията Паунд беше безумна.

— Или разумна — вметнах аз.

— Да.

— Значи всички данни и личността на даден ИИ могат да оцелеят в органичния мозък на един киборг.

— Естествено, че не, Брон. Дори и една стотна от процента от цялото ми съзнание не би оцеляла при прехода. Органичните мозъци не могат да обработват и най-примитивната информация по начина, по който можем ние. Резултантната личност не би била ИИ личността… нито едно истинско човешко съзнание или киборг…

Джони млъкна по средата на изречението и се обърна, за да погледне през прозореца.

След една дълга минута аз се обадих:

— Какво има? — пресегнах се, но не го докоснах.

Той заговори, без да се обръща.

— Може би сгреших, като казах, че съзнанието не би било човешко — прошепна той. — Възможно е резултантната личност да е човешка, засегната от известна божествена лудост и метачовешка перспектива. Тя би могла да бъде прочистена от всичката памет на нашата епоха, от цялото съзнание на Техноцентъра… би могла да бъде човекът, който киборгът е бил програмиран да бъде… Джон Кийтс.

Джони се обърна от прозореца и затвори очи. Гласът му беше дрезгав от вълнение. За първи път го чувах да рецитира поезия:

Фанатиците си имат свои блянове, с които съчиняват

свой сектантски рай;

от най-възвишената висота на своя блян

дивакът също се догажда за Небето; жалко, че те не са

нахвърлили на пергамент сенките на мелодична реч.

Непознали славата живеят те, мечтаят и умират;

тъй като единствено поезията може да разкаже

техните мечти, само с красивия слог на думите

тя може да спаси въображението от магията на мрака

и от нямото чародейство. Кой би могъл да каже:

„Ти не си Поет — не можеш да разкажеш своите мечти?“

Защото всеки, чието сърце не е бездушна буца,

е имал видения и би говорил, ако е обичал,

и е добре закърмен с майчиното слово.

Дали мечтата, която предстои сега да бъде споделена,

е на Поет или на Фанатик,

ще стане ясно, когато този страстен писар,

ръката ми — е в гроба.

— Не разбирам — казах. — Какво означава това?

— Това означава — нежно се усмихна Джони, — че аз знам какво решение съм взел и защо съм го взел. Исках да престана да бъда киборг и да стана човек. Исках да отида на Хиперион. Все още го искам.

— Преди седмица някой те уби заради това решение — напомних му аз.

— Да.

— И ти искаш отново да се опиташ?

— Да.

— Защо не вложиш съзнание в твоя киборг тук? Защо не станеш човек в Мрежата?

— Изобщо не би се получило — поклати глава Джони. — Онова, което ти виждаш като сложно междузвездно общество, е само една малка част от матрицата на реалността на Техноцентъра. Аз бих бил в постоянна конфронтация с Изкуствените Интелекти и оставен изцяло на тяхната милост. Личността на Кийтс… действителността… изобщо не би оцеляла.

— Добре — рекох, — ти трябва да се измъкнеш от Мрежата. Но има други колонии. Защо Хиперион?

Джони хвана ръката ми. Пръстите му бяха дълги, топли и силни.

— Не разбираш ли, Брон? Тук има някаква връзка. Напълно възможно е мечтите на Джон Кийтс за Хиперион да са някакъв вид транстемпорално общуване между неговата тогавашна персона и сегашната му личност. Дори и да не е нищо друго, Хиперион е ключовата мистерия на нашата епоха — физическа и поетическа — и твърде е възможно той… аз да съм се родил, умрял и отново родил, за да го изследвам.

— Това ми звучи налудничаво — отбелязах аз. — Мания за величие.

— Почти сигурно — засмя се Джони. — И никога не съм бил по-щастлив! — той ме сграбчи под раменете и ме изправи на крака, обвил ме с ръцете си. — Ще дойдеш ли с мен, Брон? Ще дойдеш ли с мен на Хиперион?

Примигнах от изненада както от въпроса му, така и от отговора, който ме изпълни като напор от топлина.

— Да — заявих твърдо. — Ще дойда.

След това влязохме в мястото за спане и се любихме през останалата част от деня, като най-накрая заспахме и се събудихме при слабата светлина на Смяна три в индустриалния изкоп навън. Джони лежеше по гръб, отворил лешниковите си очи, и гледаше втренчено в тавана, потънал в мисли. Но не дотолкова, че да не се усмихне и да ме прегърне с ръка. Аз допрях бузата си до него, сгуших се в малката извивка на границата между рамото и гърдите му и отново заспах.

 

 

Бях облечена с най-хубавите си дрехи — костюм от тежък габардин, блуза от ренесансова коприна с хематит по врата, триъгълна шапка „Юлин Бре“ със завити нагоре краища — когато на другия ден двамата с Джони се телепортирахме на ТС². Оставих го в бара с интериор от дърво и месинг близо до централния терминал, но преди това му подадох, пъхнат в една книжна кесия, автоматичния пистолет на баща ми и му казах да застреля всеки, който си позволи да го погледне накриво.

— Английският език на Мрежата е толкова изтънчен — каза той.

— Този израз е по-стар от Мрежата — подхвърли аз. — Просто постъпи така.

Стиснах му ръката и тръгнах, без да се оглеждам назад.

Взех едно въздушно такси до Административния комплекс и изминах пеша пътя през около девет охранителни поста, преди да ме пуснат на територията на Центъра. Изминах пеша разстоянието от половин клик през Еленовия парк, наслаждавайки се на лебедите в близкото езеро и на красивите бели сгради върху хълма в далечината, след което последваха още девет пропускателни пункта, докато накрая една жена от службата за сигурност на Центъра ме поведе нагоре по покритата с плочи пътека към Правителствения дом — ниска красива сграда, разположена сред цветни градини и залесени с дървета хълмове. Въведоха ме в елегантно обзаведена чакалня, но едва сварих да седна на един автентичен дохеджирски „де Кунинг“, когато се появи някакъв адютант и ме въведе в частния кабинет на президента.

Мейна Гладстоун излезе пред бюрото си, за да се ръкува с мен, и ме покани да седна. Беше странно да я видя отново лично след всичките онези години, през които я бях гледала по ХХВ. Тя беше още по-впечатляваща на живо: косата й бе късо подстригана, но сякаш се издигаше назад на сиво-бели вълни; скулите и брадичката й бяха остри като на Линкълн — според твърденията на всички падащи си по историята учени мъже, — но онова, което доминираше в лицето й и караше човек да се чувства така, сякаш се намира в присъствието на един наистина оригинален човек, бяха големите, тъжни кафяви очи.

Почувствах устата си пресъхнала.

— Благодаря, че ме приехте, госпожо президент. Знам колко сте заета.

— Никога не съм толкова заета, че да не мога да те приема, Брон. Точно както баща ти не беше толкова зает, че да не може да ме приеме, когато аз бях една млада сенаторка.

Кимнах с глава. Татко на времето бе казал веднъж, че Мейна Гладстоун е единственият гениален политик в Хегемонията. Той знаеше, че един ден тя ще стане президент, независимо от късния й старт в политиката. Искаше ми се баща ми да беше жив, за да може да види това с очите си.

— Как е майка ти, Брон?

— Добре е, госпожо президент. Вече рядко напуска старата ни лятна къща на Фрийхолм, но я виждам всяка Коледа.

Гладстоун кимна с глава. Тя беше седнала непринудено на края на едно масивно писалище, което, както пишеха жълтите вестници, някога е принадлежало на някакъв убит президент — не Линкълн — на Съединените щати отпреди Грешката, но сега се усмихна и като заобиколи писалището, седна на простия стол зад него.

— Баща ти ми липсва, Брон. Иска ми се да беше в тази администрация. Видя ли езерото, като влизаше?

— Да.

— Спомняш ли си как си играехте и пускахте лодки с моя Кристън, когато и двамата току-що бяхте проходили?

— Съвсем слабо, госпожо президент. Била съм доста малка.

Мейна Гладстоун се усмихна. Някакъв вътрешен телефон иззвъня, но тя му махна да млъкне.

— С какво мога да ти помогна, Брон?

Аз си поех дъх.

— Госпожо президент, може би знаете, че работя като независим частен детектив… — не изчаках кимването й. — Един случай, над който работя в последно време, ме върна обратно към самоубийството на баща ми…

— Брон, знаеш, че то беше разследвано най-щателно. Видях доклада на комисията.

— Да — казах. — Аз също. Но наскоро открих някои много странни неща за Техноцентъра и неговото отношение към света Хиперион. Вие с татко не работехте ли над един закон, който щеше да вкара Хиперион в Протектората на Хегемонията?

Гладстоун кимна утвърдително.

— Да, Брон, но през същата година се разглеждаха кандидатурите и на още десетина други колонии. Нито една от тях не беше приета.

— Вярно. Но Техноцентърът или Консултативният съвет на ИИ проявиха ли някакъв специален интерес към Хиперион?

Президентът почука с писалка по долната си устна.

— Каква информация имаш, Брон?

Понечих да отговоря, но тя вдигна назидателно пръст.

— Почакай! — натисна бутона на един вътрешен телефон. — Томас, излизам за няколко минути. Моля те, погрижи се търговската делегация от Сол Дракони да не скучае, ако закъснея малко за срещата.

Не я видях да натиска нещо, но неочаквано близо до стената в дъното на стаята зажужа един телепортал в синьо и златно. Тя ми направи знак аз да мина първа.

Равнина от златна, висока до коленете трева се простираше до хоризонти, които изглеждаха по-далечни от нормалното. Небето беше бледожълто, с лъскави медни нишки, които можеше да са облаци. Не успях да позная света.

Мейна Гладстоун прекрачи през портала и докосна инфотерма на ръкава си. Телепорталът угасна. Топъл ветрец повя аромати на подправки към нас.

Гладстоун докосна отново ръкава си, погледна към небето и кимна с глава.

— Съжалявам за притеснението, Брон. Кастрон-Ройксел няма никаква инфосфера, нито каквито и да било спътници. Моля те, продължи сега с това, което беше започнала да казваш. На каква информация си се натъкнала?

Погледнах наоколо към празните тревни площи.

— Нищо, което да изисква чак толкова сигурност… вероятно. Току-що открих, че Техноцентърът като че ли проявява много голям интерес към Хиперион. Освен това те са построили нещо като аналог на старата Земя… цял един свят!

Ако бях очаквала шок или изненада, бях разочарована. Гладстоун кимна:

— Да. Знаем за аналога на старата Земя.

Бях силно изненадана.

— В такъв случай защо никога не е съобщавано за това? Ако Техноцентърът е в състояние да построи отново старата Земя, много хора биха се заинтересували от това.

Гладстоун тръгна да се разхожда и аз поех редом с нея, като стъпвах по-бързо, за да мога да следвам нейните широки крачки.

— Брон, не би било в интерес на Хегемонията да огласява подобен факт. Нашите най-добри разузнавателни източници нямат никаква представа защо Техноцентърът прави подобно нещо. Не могат да дадат никакво обяснение. Най-добрата политика в момента е да изчакаме. Каква информация имаш ти за Хиперион?

Нямах каквато и да било представа дали бих могла да се доверя на Мейна Гладстоун, все едно дали беше консерватор, или не. Но знаех, че ако искам да получа информация, трябва да дам някаква и аз.

— Те са създали аналогова реконструкция на един староземски поет — казах — и, изглежда, са обзети от манията да крият от него всякаква информация за Хиперион.

Гладстоун отскубна един дълъг стрък трева и го засмука.

— Киборгът Джон Кийтс.

— Да — внимавах да не показвам изненада този път.

— Знам, че баща ми полагаше всички усилия да издейства статут на Протекторат за Хиперион. В случай че Техноцентърът е имал някакъв специален интерес към това място, възможно е да са имали и нещо общо… да са манипулирали…

— Неговото привидно самоубийство?

— Да.

Вятърът раздвижи златната трева на вълни. Нещо много дребно се шмугна в стеблата в краката ни.

— Това не е невъзможно, Брон. Но нямаше абсолютно никакви доказателства. Кажи ми, какво възнамерява да направи този киборг?

— Първо ми обяснете защо Техноцентърът толкова се интересува от Хиперион.

По-възрастната жена разпери ръце.

— Ако знаехме това, Брон, щях да спя по-спокойно нощем. Доколкото ни е известно, Техноцентърът от векове има идея фикс по отношение на Хиперион. Когато президент Йевшенски разрешил на крал Били от Аскуит да реколонизира планетата, това едва не предизвикало истинско отцепване на Изкуствените Интелекти от Мрежата. Неотдавна изграждането на наш векторен предавател там доведе до приблизително подобна криза.

— Но ИИ не се отделиха.

— Не, Брон, изглежда, че каквато и да е причината за това, те се нуждаят от нас почти толкова силно, колкото и ние от тях.

— Но ако се интересуват толкова много от Хиперион, защо не разрешат влизането му в Мрежата, така че и самите те да могат да ходят там?

Гладстоун прокара ръка през косата си. Бронзовите облаци високо в небето се къдреха в нещо, което наподобяваше фантастичен струен поток.

— Те са непреклонни относно това Хиперион да не бъде приет в Мрежата — рече тя. — Интересен парадокс. Кажи ми какво смята да направи киборгът.

— Първо ми кажете защо Техноцентърът е обсебен от мисълта за Хиперион.

— Не знаем със сигурност.

— Най-вероятното предположение тогава.

Президент Гладстоун извади стръкчето трева от устата си и се загледа в него.

— Смятаме, че Техноцентърът се е заловил с един действително невероятен проект, който ще им позволи да предсказват… всичко. Да боравят с всяка променлива величина от пространството, времето и историята като с квантум от управляема информация.

— Техният „Проект за Абсолютния Интелект“ — казах аз, съзнавайки, че проявявам непредпазливост, но без да се интересувам от това.

Този път президент Гладстоун наистина беше стресната.

— Откъде знаеш за него?

— Какво общо има този проект с Хиперион?

Гладстоун въздъхна.

— Не знаем със сигурност, Брон. Но това, което знаем, е, че на Хиперион има някаква аномалия, която те не са били в състояние да включат като фактор в техния прогностичен анализ. Чувала ли си за така наречените Гробници на времето, които Църквата на Шрайка е обявила за свещени?

— Разбира се. Те са затворени за туристи от известно време.

— Да. Вследствие на един инцидент с някакъв изследовател, случил се там преди няколко десетилетия, нашите учени потвърдиха, че антиентропните полета около Гробниците на Времето не са просто някаква защита срещу разрушителния ефект на времето, каквото е било широко разпространеното мнение.

— Какво са те?

— Останки от някакво поле… или сила… която фактически е задвижила Гробниците и тяхното съдържание назад във времето от някакво далечно бъдеще.

— Съдържание ли? — успях да кажа аз. — Но Гробниците са празни. Още откакто са открити.

— Празни са сега — рече Мейна Гладстоун. — Но съществуват доказателства, че са били пълни… ще бъдат пълни… когато се отворят. В нашето близко бъдеще.

Взрях се в нея.

— Колко близко?

Тъмните й очи останаха кротки, но движението на главата й беше решително.

— Вече ти казах твърде много, Брон. Забранено е да го повтаряш. Ние ще се погрижим да осигурим това мълчание, ако е необходимо.

Прикрих собственото си смущение, като намерих един стрък трева и го задъвках.

— Добре — рекох. — Какво ще излезе от Гробниците? Чуждоземни? Бомби? Някакъв вид капсули за обратно време?

Гладстоун се усмихна сдържано.

— Ако знаехме това, Брон, щяхме да сме изпреварили Техноцентъра, а ние не сме — усмивката изчезна. — Според нашата хипотеза Гробниците имат връзка с някаква бъдеща война. Някакво уреждане на бъдещи сметки може би чрез реорганизиране на миналото.

— Война между кого, за Бога?

Тя отново разтвори ръце.

— Трябва да се връщаме, Брон. Би ли ми казала, моля те, какво смята да прави киборгът сега?

Наведох поглед, след това отново погледнах нагоре и срещнах нейния неподвижно втренчен взор. Не можех да се доверя на никого, но Техноцентърът и Църквата на Шрайка вече знаеха плановете на Джони. Ако това бе някаква тройна игра, може би всяка от страните трябваше да знае, в случай че има поне един свестен в групата.

— Ще вложи цялото си съзнание в киборга — доста неуверено отговорих аз. — Той ще стане човек, госпожо Гладстоун, и тогава ще замине за Хиперион. Аз отивам с него.

Президентът на Сената и Всеобема, главен служител в едно правителство, което обхващаше почти двеста свята и милиарди хора, ме гледа мълчаливо продължително време. След това каза:

— В такъв случай той планира да замине с храмерския кораб на поклонението.

— Да.

— Не — рече Мейна Гладстоун.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че на „Вечнозелена секвоя“ няма да бъде разрешено да напусне космоса на Хегемонията. Няма да има никакво поклонение, освен ако Сенатът не реши, че това е в наш интерес — гласът й беше твърд като стомана.

— Ние с Джони ще заминем с вретенен кораб — предложих аз. — Поклонението и без това е загубена работа.

— Не — отсече тя. — Известно време няма да има повече цивилни вретенни кораби за Хиперион.

Думата „цивилни“ изостри вниманието ми.

— Война ли?

Устните на Гладстоун бяха здраво стиснати. Тя кимна с глава.

— Преди повечето кораби да са в състояние да достигнат до района.

— Война с… прокудените ли?

— Първоначално. Гледай на това като на начин да форсираме спора между Техноцентъра и самите нас, Брон. Ние ще трябва или да инкорпорираме системата на Хиперион към Мрежата, за да й осигурим да бъде защитавана от ВОЕННИТЕ СИЛИ, или тя ще стане жертва на една раса, която презира и не се доверява на Техноцентъра и на неговите Изкуствени Интелекти.

Аз не споменах коментара на Джони за това, че Техноцентърът е бил във връзка с прокудените.

— Начин да се форсира спорът — повторих аз. — Добре. Но кой е подвел прокудените да нападнат?

Гладстоун погледна към мен. Ако лицето й в този момент беше линкълновско, то тогава староземският Линкълн е бил един проклет кучи син.

— Време е да се връщаме, Брон. Ти разбираш колко е важно нищо от тази информация да не излиза наяве.

— Разбирам, че вие нямаше да ми кажете това, освен ако не сте имали причина да го направите — заявих аз. — Не знам до кого искате да достигне тази информация, но знам, че съм вестоносец, а не довереник.

— Не подценявай нашата решимост да държим тази информация в тайна, Брон.

Засмях се:

— Госпожо, не бих подценявала вашата решимост по отношение на каквото и да било.

Мейна Гладстоун ми направи знак да мина първа през телепортала.

 

 

— Знам един начин, по който можем да открием какви са намеренията на Техноцентъра — каза Джони, докато пътувахме сами с един взет под наем реактивен катер по Mare Infinitum. — Но това би било опасно.

— Е, какво ново ми казваш?

— Говоря сериозно. Би трябвало да се опитаме да го направим само ако сметнем, че е наложително да разберем какво кара Техноцентъра да се страхува от Хиперион.

— Аз смятам, че е наложително.

— Ще ни трябва квалифициран оператор. Някой, който е виртуоз в операциите в информационната равнина. Някой умен, но не дотам умен, че те да могат да се възползват. И някой, който би рискувал всичко и би запазил тайната просто заради принципа в киберманиашките лудории.

Усмихнах се през зъби на Джони.

— Разполагам точно с такъв човек.

 

 

Биби живееше сам в един евтин апартамент в основата на една евтина кула в един евтин квартал на ТС². Но в хардуера, който запълваше почти цялото пространство в неговия четиристаен апартамент, нямаше нищо евтино. По-голямата част от заплатата на Биби през последното стандартно десетилетие бе отишла за кибернетични играчки, последна дума на техниката.

Започнах с думите, че искаме от него да извърши нещо незаконно. Биби каза, че като обществен служител не може и да допусне подобна мисъл. Попита за какво става дума. Джони започна да обяснява. Биби се наведе напред и аз съзрях в очите му стария киберманиашки блясък от някогашните ни дни в колежа. Почти очаквах от него да се опита да направи дисекция на Джони още там просто, за да види как работи един киборг. В това време Джони стигна до интересната част и блясъкът в погледа на Биби се превърна в зелено пламъче.

— Когато аз самоунищожа своята ИИ персона — рече Джони, — преминаването към киборгово съзнание ще отнеме само наносекунди, но през това време моят участък от защити в периметъра на Техноцентъра ще намалее. Обезопасителните фаги ще запълнят празнината, преди да са изминали още много наносекунди, но през това време…

— Влизане в Техноцентъра — прошепна Биби, при което очите му заблестяха като на някой древен видеонаркоман.

— Ще бъде много опасно — подчерта Джони. — Доколкото ми е известно, нито един човешки оператор никога не е прониквал в периферията на Техноцентъра.

Биби потърка горната си устна.

— Съществува легенда, че Каубой Гибсън го е направил, преди Техноцентърът да се отдели — промърмори той. — Но никой не вярва на това. А Каубой изчезнал.

— Дори и да проникнете — каза Джони, — времето би било недостатъчно за достъп, ако не беше фактът, че аз разполагам с координатите на данните.

— Фантастично, дявол да го вземе! — възкликна Биби. Той се обърна с гръб към пулта за управление и се пресегна за шунта си. — Хайде да го направим.

— Сега ли? — сепнах се аз.

Дори и Джони изглеждаше объркан.

— Защо да чакаме? — Биби включи шунта си и закачи метакортикалните кабели, но остави дека на празен ход. — Ще го правим ли, или какво?

Приближих се до Джони на кушетката и хванах ръката му. Кожата му бе хладна. Лицето му не изразяваше нищо в този момент, но можех да си представя какво означава да си изправен пред неминуемото унищожение на собствената ти личност и на досегашното ти съществувание. Дори и трансферът да станеше, човешкото същество с персоната на Джон Кийтс нямаше да бъде „Джони“.

— Той е прав — съгласи се Джони. — Защо да чакаме?

Целунах го.

— Добре — казах. — Аз ще вляза вътре с Биби.

— Не! — Джони стисна силно ръката ми. — Ти не можеш да помогнеш с нищо, а опасността ще бъде ужасна.

Чух собствения си глас, неумолим като гласа на Мейна Гладстоун.

— Може би. Но аз не мога да поискам от Биби да направи това, ако няма да го направя и аз. И няма да те оставя там вътре сам — стиснах ръката му за последен път и отидох да седна до Биби на пулта за управление. — Как да включа това проклето нещо, Биби?

 

 

Чели сте всичко за кибернетичните гадости. Известно ви е всичко за ужасната красота на инфоравнината, за триизмерните магистрали с техните красиви пейзажи на периметри от черен лед и неон, странни затворени системи и проблясващи небостъргачи от блокове данни под надвиснали облаци от присъствие на ИИ. Аз видях всичко това, яхнала носещата вълна на Биби. Бе прекалено. Прекалено интензивно. Прекалено ужасяващо. Чувах черните страшни предзнаменования на тромавите обезопасителни фаги; усещах мириса на смърт в диханието на противоударните вируси на лентовите червеи дори и през ледените екрани; чувствах тежестта на гъмжилото от ИИ над нас — бяхме насекоми под стъпалото на слон, — а при това още не бяхме направили нищо, освен че се придвижвахме по изпробвани пътища от данни в изпълнение на едно задание за прокарване на достъп, измислено от Биби — някакво домашно упражнение от неговите архиви за текущ контрол и статистическа работа.

Аз бях с външни проводници и виждах нещата в някаква инфоравнинна версия в неясно телевизионно черно-бяло, докато Джони и Биби наблюдаваха, така да се каже, пълен стимулиращо-симулативен холос.

Не знам как те възприемаха това.

— Добре — прошепна Биби с някакъв инфоравнинен еквивалент на шепот, — пристигнахме.

— Къде?

Единственото нещо, което виждах, беше някаква безкрайна плетеница от ярки светлини и още по-ярки сенки, десет хиляди градове, подредени в четири измерения.

— В периферията на Техноцентъра — прошепна Биби. — Дръж се, време е.

Нямах ръце, с които да се държа, нито каквото и да било физическо нещо в тази вселена, за което да се хвана, но се съсредоточих върху сенките с вълнова форма, които представляваха нашата връзка данни, и се вкопчих в тях.

Тогава Джони умря.

Виждала съм с очите си ядрена експлозия. Когато татко беше сенатор, ни заведе заедно с мама във военното училище „Олимп“ да наблюдаваме военно учение. За последната демонстрация наблюдателната платформа с публиката беше телепортирана на някакъв забравен от бога свят… Армагаст, струва ми се… и един пехотен разузнавателен взвод изстреля чисто тактическа ядрена бомба срещу мним противник на разстояние девет клика. Наблюдателната платформа беше защитена със задържащо поляризирано поле от десети клас, като бомбата бе само една петнадесеткилотонна учебна тактическа бомба, но аз никога няма да забравя експлозията, ударната вълна, която разтърси осемтонната платформа като листо на подпорите й, физическия шок от светлина, толкова отвратително ярка, че поляризира полето ни до непрогледен мрак и въпреки това предизвика сълзи в очите ни и напираше да влезе вътре в тях.

Сегашното бе по-страшно.

Някакъв участък от инфоравнина сякаш проблясна и след това се взриви навътре в самия себе си; действителността изтече надолу по отточна тръба от напълно черно.

— Дръж се! — изкрещя Биби на фона на инфоравнинните смущения, които стържеха по костите ми, и ние се завъртяхме вихрено, подскачайки, засмукани във вакуума като насекоми в някакъв океански водовъртеж.

По някакъв начин, невероятно, невъзможно, фаги в черна броня се нахвърлиха насреща ни през грохота и безумието. Биби избягна един, обърна киселинните мембрани на другия към самия него. Бяхме засмукани в нещо по-студено и по-черно, отколкото би могло да е което и да е пусто пространство в нашата действителност.

— Ето! — извика Биби, като аналога на гласа му почти се бе загубил в ураганния напор от развълнувана инфосфера.

Ето какво? Тогава го видях: тънка жълта линия, надиплена от бурята като знаме от плат в ураган. Биби ни завъртя, намери нашата собствена вълна, която да ни понесе срещу бурята, нагласи координатите, които танцуваха край мен прекалено бързо, за да мога да ги видя, и ние се понесохме, яхнали жълтата лента към…

… към какво? Замръзнали фонтани от фойерверки. Прозрачни планински вериги от данни, безкрайни ледници от оперативна памет, входящи нервни възли, разпростиращи се като пукнатини, железни облаци от получувствителни вътрешноизрастъчни мехури, светещи пирамиди от първична материя, всяка охранявана от езера от черен лед и армии черно пулсиращи фаги.

— По дяволите! — прошепнах аз без определен адрес.

Биби следваше жълтата лента надолу, навътре, по-нататък. Почувствах някакво свързване, сякаш някой изведнъж ни бе дал да носим огромен товар.

— Готово! — изкряска Биби и внезапно се чу звук, който беше по-силен и по-обемен от водовъртежа от шумове, който ни заобикаляше и поглъщаше. Не бе нито клаксон, нито сирена, но бе едновременно и едното, и другото по предупредителния си и агресивен тон.

Изкатервахме се навън от всичко това. Виждах някаква неясна сива стена през искрящия хаос и някак разбрах, че това е периферията, докато вакуумът намаляваше, но продължаваше да пробива стената като свиващо се черно петно. Ние се изкачвахме навън.

Но не достатъчно бързо.

Фагите ни удариха от пет страни. През дванадесетте години, докато съм била следовател, съм била гърмяна веднъж, два пъти съм ранявана с нож. Имала съм и други счупени ребра, освен сегашното. Това бе по-болезнено от всичко останало, взето заедно. Биби се бореше и катереше едновременно.

Моят принос към напрежението бе да крещя. Чувствах студени дълги нокти, които се забиваха отгоре ни, дърпаха ни надолу, назад в яркостта, шума и хаоса. Биби използваше някаква програма, някаква магическа формула, за да ги отблъсква от себе си. Но недостатъчно. Аз усещах ударите, които попадаха в целта — не в самата мен, но свързвайки се с матричното моделиращо устройство, което беше Биби.

Потъвахме обратно назад. Непреодолими сили ни държаха на буксир. Неочаквано почувствах присъствието на Джони и усещането за това бе, сякаш някаква огромна силна ръка ни бе загребала нагоре и ни издигна през стената на периферията миг преди нетното да възвърне нашата жизнена линия към живот; защитното поле щракна като стоманени зъби.

Движехме се с невъзможна скорост надолу по претъпкани магистрали от данни, задминавайки инфоравнинни куриери и други операторни аналози като някое ЕМПС, препускащо покрай волски каруци. След това се приближавахме към някаква бавна врата, прескачайки преградени с решетка изходящи операторски моделиращи устройства с някакъв четириизмерен висок скок.

Почувствах неизбежното гадене на прехода, когато излязохме отгоре, извън матрицата. Светлина прегори ретините ми. Действителна светлина. След това болката нахлу, аз се килнах върху пулта за управление и изстенах.

— Хайде, Брон.

Беше Джони — или някой досущ като Джони, — който ми помагаше да стана на крака и се придвижваше заедно с мен към вратата.

— Биби — отворих уста аз.

— Не.

Отворих очите си и въпреки болката ги задържах отворени достатъчно дълго, за да видя Биби Сърбринджър надиплен върху пулта за управление. Широкополата му мека шапка бе паднала и се бе търкулнала на пода. Главата на Биби беше експлодирала и бе изпръскала по-голямата част от пулта за управление с червено и сиво. Устата му беше отворена и от нея все още излизаше някаква гъста бяла пяна. Изглежда, че очите му се бяха стопили.

Джони ме хвана, почти ме вдигна.

— Трябва да вървим — прошепна той. — Тук всеки момент ще дойде някой.

Аз затворих очи и го оставих да ме отведе оттам.

 

 

Събудих се сред мъждива червена светлина и под звуците на капеща вода. Подуших миризма на нечистотии, плесен и озона от неизолирани фиброоптични кабели. Отворих едното си око.

Намирахме се в някакво ниско помещение, по-скоро пещера, отколкото стая, с кабели, които се виеха като змии от разнебитения таван, и с локви вода върху покритите с гъста тиня плочи. Червената светлина идваше някъде отвъд пещерата — вероятно от аварийна шахта или автомеханичен тунел. Едва чуто изстенах. Джони бе там и се придвижи от разхвърляната купчина одеяла към мен. Лицето му бе потъмняло от грес или кал и на него личеше поне една прясна порезна рана.

— Къде сме?

Той ме докосна по бузата. Другата му ръка ме прегърна през раменете и ми помогна да се изправя до седнало положение. Страшната гледка се смени, наклони се и за момент си помислих, че ще ми призлее. Джони ми помогна да пия вода от някаква пластмасова чаша.

— В Помийния кошер — рече той.

Досетих се още преди да бях дошла напълно в съзнание. Помийният кошер е най-дълбоката яма на Лусус, ничия земя от механични тунели и нелегални бърлоги, заети от половината отхвърлени от обществото и обявени вън от закона типове в Мрежата. Именно в Помийния кошер бях простреляна преди няколко години и все още носех лазерен белег над лявата си бедрена кост.

Протегнах чашата за още вода. Джони наля малко от някакъв стоманен термос и се върна при мен. Паникьосах се за миг, когато претърсих джоба на туниката и колана си. Автоматичният пистолет на баща ми беше изчезнал. Джони ми показа оръжието и аз се успокоих, поех чашата и жадно я изпих.

— Биби? — попитах аз с тайната надежда, че е било някаква ужасна халюцинация.

Джони поклати глава.

— Имаше защити, които никой от нас не бе очаквал. Проникването на Биби беше великолепно, но той не можа да се пребори с омега фагите на Техноцентъра. Но половината от операторите в инфоравнината почувстваха отзвуците от битката. Биби вече е легенда.

— Страхотно, по дяволите — казах и се изсмях по начин, който прозвуча съмнително, като началото на ридание. — Легенда. А Биби е мъртъв. Заради едно проклето нищо.

Почувствах ръката на Джони плътно около себе си.

— Не е за нищо, Брон. Той направи удара. И ми предаде данните, преди да умре.

Успях да се изправя напълно в седнало положение и погледнах Джони. Той изглеждаше същият — същите нежни очи, същата коса, същият глас. Но нещо беше изтънчено различно, по-дълбоко. По-човешко може би?

— Ти? — възкликнах аз. — Направи ли прехвърлянето? Ти…

— Дали съм човек ли? — Джон Кийтс ми се усмихна. — Да, Брон. Или толкова близко до човек, колкото би могъл изобщо да е някой, създаден в Техноцентъра.

— Но ти ме помниш… мен… Биби… какво е станало?

— Да. И си спомням, че най-напред погледнах Чапмановия Омир. И очите на брат ми Том, когато имаше кръвоизлив през нощта. И любезния глас на Севърн, когато бях прекалено слаб, за да си отворя очите и да посрещна съдбата си. И нашата нощ на Piazza di Spagna, когато докоснах устните ти и си представих бузата на Фани, притисната до моята. Спомням си, Брон.

За миг се почувствах объркана, а след това наранена, но после сложих дланта му на бузата си и той докосна мен, наоколо нямаше никой друг и аз разбрах. Затворих очи.

— Защо сме тук? — прошепнах, сгушена в ризата му.

— Не можех да рискувам да използвам телепортатор. Техноцентърът можеше веднага да ни проследи. Помислих си за космодрума, но ти изобщо ни беше в състояние да пътуваш. Избрах Помийния.

Кимнах с разбиране.

— Те ще се опитат да те убият.

— Да.

— Местните ченгета след нас ли са? Полицията на Хегемонията? Транзитни ченгета?

— Не, мисля, че не. Единствените, които са ни отправяли предизвикателство досега, бяха две банди гунди и част от обитателите на Помийния.

Отворих очи.

— Какво стана с гундите?

В Мрежата имаше далеч по-страшни бандити и наемни убийци, но аз никога не се бях натъквала на някой от тях.

Джони вдигна автоматичния пистолет на баща ми и се усмихна.

— Не си спомням нищо след Биби — поясних аз.

— Ти пострада от обратното засмукване на фагите. Можеше да се движиш, но предизвикахме доста учудени погледи по Булеварда.

— Има си хас. Разкажи ми какво откри Биби? Защо Техноцентърът се е вкопчил така в Хиперион?

— Първо се нахрани — рече Джони. — Минали са повече от двадесет и осем часа.

Той прекоси мокрото пространство на пещерното помещение и се върна с един самозатоплящ се пакет. Беше обичайната за холофанатиците храна — сушено и приподгрято клонингово говеждо, картофи, които никога не са виждали почва, и моркови, прилични на някакъв вид дълбоководни голи охлюви. Никога не бях яла нещо толкова вкусно.

— Добре — казах аз, — разказвай.

 

 

— Техноцентърът е разделен на три групи, откакто съществува — започна Джони. — Устойчивите са ИИ от старото поколение, като някои от тях датират от дните преди Грешката; поне един от тях е придобил чувствителност през Първата Информационна Ера. Устойчивите твърдят, че е необходима симбиоза на определено ниво между човечеството и Техноцентъра. Те са положили началото на проекта за Абсолютния Интелект като начин за избягване на необмислени решения, за отлагане, докато всички вариантни величини могат да бъдат управлявани. Променливите са силата, която стои зад отделянето преди три века. Променливите са извършили убедителни научни изследвания, които показват, че полезността на човечеството е отминала и че от този момент нататък човешките същества представляват заплаха за Техноцентъра. Те са поддръжници на незабавното и тотално унищожение.

— Унищожение — повторих аз. След малко попитах: — В състояние ли са да го направят?

— Спрямо хората в Мрежата, да — рече Джони. — Информационните данни на Техноцентъра не само създават инфраструктурата на обществото на Хегемонията, но са необходими за всичко — от разполагането на ВЪОРЪЖЕНИТЕ СИЛИ до осигуряването надеждността на складираните ядрени и плазмени арсенали.

— Ти знаеше ли всичко това, когато беше… в Техноцентъра?

— Не — каза Джони. — Като възстановителен проект на киборгов псевдопоет аз бях фалшификат, питомник, един непълноценен предмет, на който му е разрешено да блуждае из Мрежата, както някой домашен любимец се извежда от къщи всеки ден. Не съм имал каквато и да било представа, че съществуват три лагера на влияние сред Изкуствените Интелекти.

— Три лагера — повторих. — Кой е третият? И къде се вмества Хиперион?

— Между Устойчивите и Променливите са Абсолютните. През последните пет века Абсолютните са маниакално обзети от идеята за реализирането на проекта за Абсолютния Интелект. Съществуването или унищожаването на човешката раса за тях представлява интерес само доколкото се отнася до начина й на приложение към проекта. Досега те са били възпираща сила, съюзник на Устойчивите, тъй като според тяхното схващане подобна реконструкция и възстановителни проекти, като експеримента със старата Земя, са необходими за кулминацията на АИ. Наскоро обаче въпросът за Хиперион е накарал Абсолютните да се пренасочат към възгледите на Променливите. Откакто Хиперион е бил изследван преди четири века, Техноцентърът е загрижен и поставен в задънена улица. Веднага е станало очевидно, че така наречените Гробници на времето са артефакти, запратени обратно във времето от някаква точка, отстояща най-малко на десет хиляди години в бъдещето на галактиката. Но още по-обезпокоителен е фактът, че прогностичните формули на Техноцентъра изобщо не са били в състояние да включат променливата на Хиперион.

Брон, за да проумееш това, трябва да разбереш колко много разчита Техноцентърът на прогностиката. Без наличен АИ Техноцентърът вече знае подробностите за физическото, човешкото и ИИ бъдеще до един предел от 98.9995 процента за период от най-малко два века. ИИ Съвещателната комисия към Всеобема със своите неясни двусмислени изказвания — смятана за толкова незаменима от хората, — е станала за посмешище. Техноцентърът пуска по някое и друго разкритие на Хегемонията, когато това обслужва целите му — понякога за да помогне на Променливите, друг път — на Устойчивите, но винаги — за да угоди на Абсолютните.

Хиперион представлява един разрив в цялата прогностична структура на съществуванието на Техноцентъра. Той е предпоследният оксиморон — една неподдаваща се на пресмятане променлива. Колкото и да изглежда невъзможно, Хиперион като че ли е освободен от законите на физиката, историята и човешката психология и от ИИ прогностиката така, както тя се практикува от Техноцентъра.

Резултатът е две бъдеща — две действителности, ако щеш — едната, в която бичът на Шрайка скоро да бъде развъртян над Мрежата и междузвездното човечество, представлява оръжие от доминираното от Техноцентъра бъдеще, един обратен първи удар от Променливите, които управляват галактиката от хилядолетия. Другата действителност вижда нашествието на Шрайка, предстоящата междузвездна война и останалите последици от отварянето на Гробниците на времето като човешки първи удар обратно през времето, едно последно мрачно усилие от страна на прокудените, бившите колонии и други малки групи хора, избягнали програмите за унищожение на Променливите.

 

 

По плочите капеше вода. Някъде наблизо в тунелите от керамичните и каменни стени отекна предупредителната сирена на обезчувствяващ механичен робот. Облегнах се на стената и се загледах в Джони.

— Междузвездна война — казах. — И двата сценария ли изискват междузвездна война?

— Да, няма как да се избегне това.

— Възможно ли е и двете групировки на Техноцентъра да грешат в своята прогностика?

— Не. Това, което става на Хиперион, е проблематично, но разколът в Мрежата и навсякъде другаде е съвсем ясен. Абсолютните използват това познание като основен аргумент за пришпорването на следващата стъпка в еволюцията на Техноцентъра.

— А какво показаха откраднатите от Биби данни за нас, Джони?

Джони се усмихна, докосна ръката ми, но не я хвана.

— Показаха, че аз съм по някакъв начин част от неизвестното на Хиперион. Сътворяването на киборг на Кийтс от тяхна страна беше ужасно рискован ход. Само моята очевидна липса на успех като аналог на Кийтс позволи на Устойчивите да ме запазят. Когато реших да отида на Хиперион, Променливите ме убиха с ясното намерение да унищожат моето ИИ битие, в случай че моят киборг вземе отново същото решение.

— Ти го направи. Какво стана?

— Те претърпяха провал. С безграничното високомерие на Техноцентъра пропуснаха да отчетат две неща. Първо, че аз бих могъл да вложа цялото си съзнание в моя киборг и по този начин да променя естеството на аналога на Кийтс. Второ, че ще се обърна към теб.

— Към мен ли?

Той хвана ръката ми.

— Да, Брон. Изглежда, че ти също си част от неизвестното на Хиперион.

Поклатих глава. Осъзнавайки, че има някакво изтръпване в областта на черепа малко над и зад лявото ми ухо, вдигнах ръка, почти сигурна, че ще открия рана от битката в инфоравнината. Вместо това пръстите ми напипаха пластмасата на неврален шунтов щекер.

Издърпах другата си ръка от хватката на Джони и се втренчих с ужас в него. Той ме беше свързал с проводници, докато съм била в безсъзнание.

Джони вдигна двете си ръце, обърнати с дланите към мен.

— Трябваше да го направя, Брон. Може това да се окаже необходимо за оцеляването и на двама ни.

Показах му юмрук.

— Ах, ти, проклет кучи сине от нисша форма на живот! Защо трябва да бъда пряко свързана, копеле лъжливо?

— Не с Техноцентъра — тихо каза Джони. — С мен.

— С теб? — ръката и юмрукът ми трепереха в очакване да размажат клонинговото му лице, прилично на кюп. — С теб? — засмях се ехидно. — Ти си човек сега, забрави ли?

— Да, но някои киборгови функции остават. Спомняш ли си, когато докоснах ръката ти преди няколко дни и ни заведох в инфоравнината?

Аз се вторачих в него.

— Повече не отивам в инфоравнината.

— В никакъв случай. Аз също. Но на мен може да ми се наложи да ти предам невероятни количества данни за много кратък период от време. Снощи те заведох при една незаконно практикуваща жена хирург в Помийния. Тя ти имплантира Шрьонов диск.

— Защо?

Шрьоновата уредба бе малка, не по-голяма от нокътя на палеца ми. И беше много скъпа. Тя съдържаше неизброими въздушнополеви спомени, всеки от които включваше почти безкрайно число битове информация. Шрьоновите уредби бяха недостъпни за биологичния им носител, ето защо се използваха с куриерски цели. Един човек би могъл да носи няколко ИИ личности или цели планетарни инфосфери в една Шрьонова уредба. По дяволите, дори едно куче би могло да носи всичко това.

— Защо? — отново попитах аз, като се чудех дали Джони или някакви сили зад него не ме използваха за такъв куриер. — Защо?

Джони се приближи още повече и обхвана юмрука ми с ръката си.

— Довери ми се, Брон.

Мисля, че не се бях доверявала на никого, откакто баща ми си пръсна мозъка преди двадесетина години и майка ми се оттегли в пълната егоистичност на усамотението си. В цялата вселена нямаше никаква причина да се доверя на Джони сега.

Но аз му се доверих.

Отпуснах юмрук и стиснах ръката му.

— Добре — рече Джони. — Наяж се и ще се заловим със задачата да спасим живота си.

 

 

Оръжията и наркотиците бяха двете неща, които най-лесно се намираха в Помийния кошер. Похарчихме последната значителна сума контрабандни марки на Джони, за да си купим оръжия.

В 22:00 часа и двамата бяхме облечени с титаново-пластмасова телесна броня от нишковиден кристал. Джони имаше огледалночерен гундиски шлем, а аз носех военна бойна маска. Енергийните ръкавици на Джони бяха масивни, яркочервени. Аз носех осмозни ръкавици с убиващи ръбове. Джони беше въоръжен с дяволски бич — трофей от прокудените на Бреша — и бе пъхнал една лазерна палка в колана си. Наред с автоматичния пистолет на баща ми сега носех и една минипушка тип Щайнер-Гин, на свързана с жироскоп халка на кръста. Тя беше прикачена към бойния ми визьор и можех да държа и двете си ръце свободни, докато стрелям.

Двамата с Джони се погледнахме и започнахме да се кикотим. Когато престанахме да се смеем, настъпи продължително мълчание.

— Сигурен ли си, че Храмът на Шрайка тук, на Лусус, е най-добрият ни шанс? — попитах го за трети или четвърти път.

— Не можем да се телепортираме — рече Джони. — Единственото, което трябва да направи Техноцентърът, е да зарегистрира някоя засечка, и ние ще бъдем мъртви. Дори не можем да вземем асансьор от по-долните нива. Ще трябва да намерим ненаблюдавани стълбища и да изкачим сто и двадесетте етажа. Най-добрият шанс да се доберем до Храма, е да минем направо по Главния булевард.

— Добре, но хората от Църквата на Шрайка ще ни приемат ли?

Джони сви рамене със странен жест; приличаше на насекомо в бойното си облекло. Гласът му звучеше металически през гундиския шлем.

— Те са единствената групировка, която има основателен интерес от нашето оцеляване. И са единствените, които имат достатъчно политическо влияние, за да ни предпазят от Хегемонията, докато намерят начин да ни изпратят на Хиперион.

Аз повдигнах нагоре визьора си.

— Мейна Гладстоун каза, че в бъдеще няма да бъдат разрешени никакви поклоннически полети до Хиперион.

Огледалночерният купол кимна умислено.

— Е, майната й на Мейна Гладстоун — каза моят поет любовник.

Поех си дъх и отидох до отвора на нашата ниша, нашата пещера, нашето последно светилище. Джони се приближи зад мен. Докоснаха се броня с броня.

— Готова ли си, Брон?

Кимнах, завъртях минипушката на опората й и се приготвих да потегля.

Джони ме спря с едно докосване.

— Обичам те, Брон.

Аз кимнах, все още проявявайки суровост. Забравих, че визьорът ми е вдигнат и той може да види сълзите ми.

 

 

Кошерът е буден през всичките двадесет и осем часа на деня, но по някаква традиция Трета смяна е най-спокойна, най-безлюдна. Бихме имали по-добър шанс в разгара на суматохата на Първа смяна по пешеходните пътеки. Но ако гундите и главорезите ни очакваха, смъртната дан, която щяха да заплатят невинни граждани, щеше да бъде потресаваща.

Нужни ни бяха повече от три часа, за да се изкачим до Главния булевард, не по едно стълбище, а по безкрайна поредица от механични коридори, изоставени вертикални проходи, опразнени от лудитските бунтове преди осемдесет години, и накрая по някаква стълба, която представляваше по-скоро купчина ръжда, отколкото конструкция от метал. Излязохме в един изходен коридор на по-малко от половин клик от Храма на Шрайка.

— Не мога да повярвам, че беше толкова лесно — прошепнах на Джони по вътрешния телефон.

— Вероятно съсредоточават хора на космодрума и на обектите с частни телепортали.

Поехме по най-невзрачната пешеходна пътека нагоре към Булеварда, на тридесет метра под първия търговски етаж и на четиристотин метра под покрива. Храмът на Шрайка представляваше изискано украсена, свободно стояща постройка, която сега беше на по-малко от един клик от нас. Неколцина закъснели купувачи и бегачи за здраве ни хвърлиха по един бегъл поглед, след което бързо се махнаха от пътя ни. Нямах никакво съмнение, че в полицията са информирани, но щях да се изненадам от твърде бързата им поява.

Някаква шайка от пъстро намацани улични бандити изскочи от една асансьорна шахта с крясъци и подсвирквания. Бяха въоръжени с пулсаторни ножове, вериги и енергийни ръкавици. Изненадан, Джони се плъзна насреща им и ги обсипа с две дузини насочени лъчове от дяволския си бич. Минипушката тихо избръмча, без да я докосвам с ръце; прицелваше се последователно във всеки от тях, следвайки погледа ми.

Седмината хлапаци се заковаха на място, вдигнаха ръце и заотстъпваха назад, отворили широко очи. Те се напъхаха в асансьорната шахта и изчезнаха.

Погледнах Джони. Черните огледала отвърнаха на погледа ми. Никой от нас не се засмя.

Пресякохме на северната търговска уличка. Неколцината минувачи бързаха към отворените витрини на магазините. Намирахме се на по-малко от сто метра от стълбището на Храма. Чувах ударите на сърцето си в слушалките на военния шлем. Бяхме на петдесет метра от стълбището. Сякаш някой го беше повикал, един клисар или жрец се появи пред десетметровата врата на Храма и започна да наблюдава нашето приближаване. Тридесет метра. Ако възнамеряваха да ни спрат, щяха да са го направили до този момент.

Обърнах се към Джони да му кажа нещо забавно. Най-малко двадесет лъча и десетина прожектора ни удариха едновременно. Горният слой на титановия полиестер експлодира навън и отрази повечето от ударната енергия на обратния взрив. Огледалната повърхност отдолу отклони по-голямата част от смъртоносната светлина. По-голямата.

Джони беше съборен от удара. Аз приклекнах на едно коляно и оставих минипушката да вземе на прицел източника на лазера.

Десет етажа по-нагоре, по жилищната стена на кошера. Визьорът ми се замъгли. Бронята върху тялото ми угасна със съскане в па̀ри от отразен газ. Минипушката прозвуча досущ като верижен трион от типа, който използват в историческите холодрами. Десет етажа по-горе една петметрова част от някакъв балкон и стената рухнаха в облак от взривни отломки и бронебойни патрони.

Три тежки куршума ме улучиха отзад.

Паднах на дланите си, прекратих стрелбата с минипушката и се обърнах. Бяха най-малко по десетина на всеки етаж и се движеха с прецизна бойна танцова стъпка. Джони беше успял да се вдигне на колене и изстрелваше с дяволския бич синхронизирани залпове от светлина, като си пробиваше път през светлинната дъга, за да избегне рикошетите.

Една от бягащите фигури избухна в пламъци и витрината на магазина зад нея се превърна в разтопено стъкло, което се разплиска на петнадесет метра разстояние върху Булеварда. Още двама души се прехвърлиха през парапетите на етажа и аз ги отблъснах с един залп от минипушката.

От гредите на покривната конструкция се спусна открит плъзгач с усилено въртящи се оттласквачи и закръжи, накланяйки се покрай пилоните. Дъжд от ракети се стовари върху бетоновата настилка около Джони и мен. Витрините на магазините избълваха отгоре ни милиарди парчета стъкло. Огледах се, примижах два пъти, прицелих се и стрелях. Плъзгачът се хлъзна настрани, блъсна се в един ескалатор с десетина настръхнали от страх цивилни по него и се сгромоляса в купчина смачкан метал и експлодиращи артилерийски муниции. Видях как някакъв продавач скочи, целият в пламъци, върху пода на кошера осемдесет метра по-долу.

— Наляво — извика Джони по вътрешното телефонно устройство с насочен лъч.

Четирима мъже в бойно бронирано облекло се бяха спуснали от едно по-горно ниво, използвайки индивидуални подемни устройства. Полимеризираната хамелеонска броня се задейства, за да се приспособи към променящата се околна среда, но успя единствено да превърне всеки от четиримата в искрящ калейдоскоп от отражения. Един от тях се озова в дъговия обхват на моята минипушка, за да ме неутрализира, докато в това време останалите трима се насочиха към Джони.

Нападна ме с пулсаторен нож в стил уличен бой. Аз оставих острието да се вреже в бронята ми с пълното съзнание, че то ще проникне през нея и ще стигне до бицепса ми, но се възползвах от това, за да спечеля секундата, която ми беше нужна. Успях. Убих го с твърдия ръб на ръкавицата си и пуснах откос от минипушката по тримата, които тормозеха Джони.

Бронята им се втвърди и аз ги пометох с пушката назад, сякаш отмивах с воден маркуч боклука от някой замърсен тротоар. Само единият от мъжете се изправи на крака, преди да ги очистя до един от козирката на етажа.

Джони бе паднал отново. Части от бронята на гърдите му липсваха, бяха се стопили. Подуших миризмата на сварена плът, но не видях никакви смъртоносни рани. Приближих се, полуклекнала, и го вдигнах.

— Остави ме, Брон. Бягай. Стълбите.

Насоченият лъч прекъсваше.

— Да имаш да взимаш — казах аз и го прегърнах с лявата си ръка, колкото да го подкрепя, като в същото време оставих място за минипушката да може да се върти. — Все още получавам заплата, за да бъда твой бодигард.

Те се целеха в нас и от двете стени на кошера, от гредите на покривната конструкция и от търговските етажи над нас. Преброих най-малко двадесет души по пътеките; около половината от тях бяха пъстро облечени цивилни. Енергийното механично устройство на левия крак на бронята ми поддаваше. С изпънат крак предпазливо се примъкнах на още десетина метра към стълбището на храма. В момента на горната му площадка имаше няколко жреци на Шрайка, които видимо не обръщаха внимание на пушечната стрелба около тях.

— Отгоре!

Извъртях се, прицелих се и стрелях мигновено, чух как пушката се изпразва след първия залп и видях как вторият плъзгач изсипа реактивните си снаряди в мига, преди да се превърне на хиляди парчета хвърчащ в различни посоки раздробен метал и разкъсана плът. Пуснах тежко Джони на уличната настилка и паднах отгоре му, опитвайки се да го прикрия с тялото си.

Снарядите се взривиха едновременно, няколко във въздуха и най-малко два при приземяването им. Двамата с Джони бяхме вдигнати във въздуха и отхвърлени на петнадесет-двадесет метра върху облицованата с камък пътека. Чудесно. Железобетонната пешеходна лента, където се намирахме миг преди това, пламна, набъбна от мехури, сви се и се стовари върху пламтящата долу пътека. Сега там се бе образувал естествен крепостен ров, един процеп между нас и повечето от останалите пехотни части.

Станах, хвърлих настрана вече безполезната минипушка, откъснах ненужните парчета от собствената си броня и повдигнах Джони с две ръце. Шлемът му беше отнесен и лицето му изглеждаше много зле. Кръв се процеждаше през двадесетина цепнатини в бронята му. Дясната му ръка и левият крак бяха откъснати. Обърнах се и го понесох нагоре по стълбите на Храма на Шрайка.

Чу се вой на сирени и плъзгачите на службата за сигурност изпълниха летателното пространство над Булеварда. Гундите на горните равнища и в далечния край на порутената пътека се разтичаха да търсят прикритие. Двама от командосите, които се бяха спуснали с подемни устройства, се затичаха по стълбите след мен. Аз не се обърнах. Налагаше ми се да повдигам изпънатия си и безполезен ляв крак при всяко стъпало. Знаех, че имам сериозни изгаряния по гърба и едната страна, а навсякъде по тялото си имах рани от шрапнели.

Плъзгачите бръмчаха и кръжаха, но избягваха стъпалата на Храма. По цялото протежение на Главния булевард трещяха изстрели. Чувах зад себе си забързаните стъпки на подкованите с метал обувки. Успях да изкача още три стъпала. Двадесет стъпала по-горе, невъзможно далече, епископът стоеше сред стотина жреци от Храма.

Направих още една крачка и погледнах надолу към Джони. Едното му око беше отворено и гледаше в мен. Другото се бе затворило от кръв и подпухнала тъкан.

— Всичко е наред — прошепнах аз, осъзнавайки едва сега, че шлемът ми го няма. — Всичко е наред. Почти стигнахме.

Успях да изкача още едно стъпало.

Двама мъже в яркочервена бойна броня ми препречиха пътя. И двамата бяха с визьори, прорязани с белези от отклонени попадения, а лицата им бяха изключително сурови.

— Пусни го долу, кучко, и може да те оставим жива.

Кимнах уморено с глава. Бях прекалено изтощена, за да преодолея ново стъпало или да направя каквото и да било, освен да стоя там и да го държа на ръцете си. Кръвта на Джони капеше върху белите камъни.

— Казах, пусни кучия син и…

Застрелях и двамата, единия в лявото око, а другия — в дясното, без изобщо да вдигам автоматичния пистолет на баща ми, както си го държах под тялото на Джони.

Те се строполиха наблизо. Успях да изкача още едно стъпало. След това още едно. Починах си малко и вдигнах отново крака си.

В горния край на стълбите групата в черно-червени роби се разполови. Входът беше много висок и много тъмен. Не се обърнах назад, но чувах по шума зад нас, че тълпата на Булеварда беше много голяма. Епископът вървеше от едната ми страна, когато влязох през вратите и прекрачих навътре в полуздрача.

Сложих Джони върху студения под. Около нас шушнеха роби. Откъснах парчетата от бронята си, където можах, след това започнах да удрям по бронята на Джони. На няколко места бе разтопена до месата му. Докоснах изгорената му буза със здравата си ръка.

— Съжалявам…

Главата на Джони слабо помръдна и окото му се отвори. Той повдигна оголената си лява ръка да ме докосне по бузата, по косата, по тила.

— Фани…

Тогава усетих, че умря. Усетих също напора, когато ръката му намери невралния шунт, топлината на напора от бяла светлина към Шрьоновата уредба, докато всичко онова, което някога е бил или щеше да бъде Джони Кийтс, експлодира в мен; беше почти… почти като неговия оргазъм вътре в мен две нощи преди това, напорът, туптенето, внезапната топлина и последвалото мъртвило с ехото на усещането.

Спуснах го на пода и оставих клисарите да преместят тялото, като го изнесат навън, за да го покажат на тълпата и на властите, както и на онези, които чакаха, за да разберат.

Оставих ги да ме отведат оттам.

 

 

Прекарах две седмици във възстановителна ясла в Храма на Шрайка. Изгарянията ми бяха излекувани, белезите премахнати, чуждите метални тела извадени, кожата присадена, плътта възстановена, нервите изтъкани отново. И въпреки това ме болеше.

Всички, с изключение на жреците на Шрайка, загубиха интерес към мен. Техноцентърът се увери, че Джони е мъртъв; че неговото присъствие в Техноцентъра не е оставило никаква следа; че неговият киборг е мъртъв.

Властите ме разпитаха, анулираха разрешителното ми и покриха нещата колкото се можеше по-добре. Пресата в Мрежата писа, че на Главния булевард е избухнало стълкновение между банди от Помийното ниво на кошера. Огромен брой членове на бандите и невинни минувачи са били убити. Полицията се е справила с положението.

Седмица, преди да дойде съобщение, че Хегемонията ще разреши на „Игдразил“ да отплава с поклонници за зоната на военните действия близо до Хиперион, аз използвах един телепортатор, за да отида до Ренесанс Вектор, където прекарах един час сама сред тамошните архиви.

Документите бяха вакуумирани, така че не можех да ги докосна. Почеркът беше на Джони, бях го виждала преди. Пергаментът беше жълт и чуплив:

Денят изтля и всичките му прелести изтляха!

Глас сладък, устни сладки, нежна длан

и дваж по-нежна гръд,

дъх топъл, шепот тих и ласкав полутон в едно се сляха.

Очи искрящи, съвършена форма и отмалял от нега кръст!

Увяхна цветето и до едно — напъпилите му вълшебства,

увяхна гледката на красотата в моя взор,

увяхна формата на красотата, що в ръце се вмества,

гласът увяхна, топлотата, белотата, райският простор —

стопиха се несвоевременно, ведно със вечерта, когато

догарящия ден свещен — или светата нощ на наслаждения —

започва да тъче дебелия килим на тъмнината

за обич, зад завеси от благоухания стаена.

Но тъй като днес вече четох тревника на любовта на воля,

и не ме остави той да спя, видял, че постя и се моля.

Вторият фрагмент беше написан с по-неспокойна ръка и на по-груба хартия, сякаш надраскан в бързината върху някой бележник:

Таз жизнена ръка, днес топла и способна да

сграбчва страстно, ако бе студена

и в ледената тишина на гроба,

спохождала би дните ти и стряскала би тленните ти нощи,

така че би желала в собственото ти сърце

кръвта да секне, та в моите вени червен живот

да потече отново и ти да си спокойна —

виж, стоя — протягам я към теб.

Бременна съм. Мисля, че Джони знаеше това. Не съм сигурна.

Двойно бременна съм. Веднъж с детето на Джони и веднъж със спомена на Шрьоновата уредба за онова, което беше той. Не знам дали двете неща са предопределени да бъдат свързани. Ще минат месеци, преди детето да се роди, а остават само дни, преди да се изправя пред Шрайка.

Но аз си спомням онези минути, след като разкъсаното тяло на Джони беше изнесено навън пред тълпата малко преди да ме отведат, за да ми окажат помощ. Те всички бяха там, в мрака, стотици жреци и клисари, заклинатели и поклонници… и като един глас запяха в онзи червен полумрак под въртящата се скулптура на Шрайка, а гласовете им отекваха под готическите сводове. И онова, което пееха, беше горе-долу следното:

„БЛАГОСЛОВЕНА ДА БЪДЕ ТЯ

БЛАГОСЛОВЕНА ДА Е МАЙКАТА

НА НАШЕТО СПАСЕНИЕ

БЛАГОСЛОВЕН ДА Е ИНСТРУМЕНТЪТ

НА НАШЕТО ИЗКУПЛЕНИЕ

БЛАГОСЛОВЕНА ДА Е НЕВЕСТАТА

НА НАШЕТО СЪТВОРЕНИЕ

БЛАГОСЛОВЕНА ДА БЪДЕ ТЯ“

Бях ранена и в шоково състояние. Не разбирах това тогава. Не го разбирам и сега.

Но знам, че когато настъпи моментът и Шрайка пристигне, Джони и аз ще застанем пред него заедно.

 

 

Отдавна се бе мръкнало. Трамвайният вагон пътуваше между звезди и лед. Групата седеше мълчаливо и се чуваше само скърцането на кабела.

След като мина известно време, Ленар Хойт каза на Брон Ламиа:

— Вие също носите кръстоида.

Ламиа погледна свещеника.

Полковник Касад се наведе към жената.

— Смятате ли, че Хет Мастийн е бил храмерът, който е разговарял с Джони?

— Възможно е — рече Брон Ламиа. — Така и не успях да установя това.

Касад не трепна.

— Вие ли убихте Хет Мастийн?

— Не.

Мартин Силенъс се протегна и се прозя.

— Разполагаме с няколко часа до изгрев-слънце — каза той. — Някой друг интересува ли се от малко сън?

Няколко глави кимнаха утвърдително.

— Ще остана на пост да пазя — предложи Федман Касад. — Не съм уморен.

— Ще ви правя компания — обади се консулът.

— Аз ще подгрея малко кафе за термоса — каза Брон Ламиа.

Когато останалите заспаха и се чуваше само как бебето Рахил издаваше нежни гукащи звуци в съня си, другите трима седнаха до прозорците и се загледаха в звездите, които горяха студени и далечни в дълбоката нощ.