Серия
Метро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2033, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 138 гласа)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2033

Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN 978-954-28-0239-6


По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Метро 2033
Метро 2033
Автор Дмитрий Глуховски
Създаване 2002 г.
Русия
Първо издание 2005 г.
Русия
Оригинален език руски
Жанр фантастика
Вид роман
Поредица Фантастика
Следваща Метро 2034
ISBN 978-954-28-0239-6
Метро 2033 в Общомедия

„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.

Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.

По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.

Външни препратки

Глава 2
Ловеца

На Артьом отново започнаха да му хрумват всякакви глупави мисли. Черните… Беше попадал на проклетите нехора веднъж на свое дежурство, но тогава се бе изплашил здравата, а и как да не се изплаши…

Значи, патрулираш си ти. Грееш се на огъня. И изведнъж чуваш — от тунела, някъде от дълбината му, се разнася ритмично приглушено потропване; отначало в далечината, тихо, а после все по-близо и по-силно… И изведнъж ти разкъсва слуха страховит, гробовен вой, вече съвсем наблизо… Суматоха! Всички скачат, набързо струпват барикада от чувалите с пясък и сандъците, на които седят, за да има зад какво да се укрият, а старшият крещи с всички сили, без да щади гласните си струни: „Тревога!“

Резервните части от станцията тичат на помощ, на тристотния метър изкарват картечницата, а тук, където ще се наложи да се поеме основния удар, хората се хвърлят на земята, зад чувалите, насочват автоматите към гърлото на тунела, прицелват се… Най-накрая, след като изчакат вампирите да дойдат съвсем наблизо, палят прожектора — и в лъча му се виждат странни, кошмарни силуети. Голи, с черна лъщяща кожа, с огромни очи и зинали като ями уста… Равномерно крачещи напред, към укрепленията, към хората, към смъртта, изправени в целия си ръст, без да се привеждат, все по-близо и по-близо… Три… Пет… Осем твари… И най-първата изведнъж вдига глава нагоре и надава заупокоен вой.

Побиват те тръпки, иска ти се да скочиш и да бягаш, да зарежеш автомата, да зарежеш приятелите си, да пратиш всичко по дяволите и да бягаш… Прожекторът е насочен към муцуните на кошмарните създания, за да ги удари яркият лъч в зениците и да ги заслепи, но те дори не примижават, не прикриват лицето си с ръце, а гледат с широко отворени очи в прожектора и продължават да вървят напред, напред… И изобщо — имат ли те зеници?

И в този момент, най-накрая, от тристотния метър дотичват с картечницата, залягат встрани, летят команди… Всичко е готово… Прогърмява дългоочакваното: „Огън!“ Веднага започват да тракат няколко автомата, дрънка картечницата. Но черните не се спират, не се превиват; изправени в цял ръст, все така ритмично и спокойно пристъпват напред. В светлината на прожекторите се вижда как куршумите раздират лъщящите тела, как ги отблъскват назад, те падат, но веднага се надигат отново, изправят се и продължават да вървят напред. И отново, този път хрипливо, защото гърлата им вече са пробити, надават страховития вой. Ще изминат още няколко минути, докато вихърът от куршуми най-накрая сломи това нечовешко, безсмислено упорство.

Артьом потрепери при тази мисъл. Да, по-добре да не говорим за тях, помисли си той. Ей така, за всеки случай.

— Ей, Андреич! Приготвяйте се! Идваме вече! — извика някой от юг, от тъмнината. — Смяната ви свърши!

Хората при огъня се размърдаха, отърсвайки се от вцепенението, наставаха, запротягаха се, преметнаха през рамо раниците и оръжията си, като Андрей взе със себе си и кутрето. Пьотр Андреевич и Артьом се връщаха на станцията, а Андрей със своите хора — на поста си на тристотния метър; тяхното дежурство още не беше свършило.

Дойде смяната, здрависаха се, изясниха дали има нещо странно, особено, пожелаха им да си починат както трябва и седнаха близо до огъня, продължавайки разговора си, започнат преди това.

Когато всички тръгнаха по тунела на юг, към станцията, Пьотр Андреевич заговори разпалено за нещо с Андрей, очевидно възобновявайки някой от вечните им спорове, а здравенякът с обръснатата глава, който бе разпитвал за менюто на черните, изостана от тях, изравни се с Артьом и закрачи в такт с него.

— Та ти какво, познаваш Сухия? — попита той Артьом с приглушен, нисък глас, без да го гледа в очите.

— Чичо Саша? Е, да! Той ми е втори баща. Живея при него — отговори честно Артьом.

— Виж ти… Втори баща. Нищо такова не знам… — промърмори бръснатият.

— А вие как се казвате? — реши се да попита Артьом, преценявайки, че ако човек те разпитва за твой роднина, това ти дава право на ответен въпрос.

— Аз? Как се казвам? — попита с учудване бръснатият. — Защо искаш да знаеш?

— Ами ще предам на чичо Саша… Сухия, че сте питали за него.

— А, за това ли… Хънтър… Кажи му, че Хънтър се е интересувал. Ловецът. Поздрави го от мен.

— Хънтър? Та това не е име[1]. Да не е фамилията ви? Или прякорът ви? — попита отново Артьом.

— Фамилия? Хм… — Хънтър се усмихна. — Какво пък. Напълно… Не, момче. Не е фамилия. Това е… как да ти кажа… Професия. А ти как се казваш?

— Артьом.

— Ами добре. Вече се познаваме. И запознанството ни, вероятно, ще продължи. Доста скоро. Всичко хубаво!

Той намигна на Артьом на прощаване и остана на тристотния метър заедно с Андрей.

Оставаше да се ходи още съвсем малко, отдалеч се чуваше оживеният шум на станцията. Пьотр Андреевич, крачещ до Артьом, го попита загрижено:

— Слушай, Артьом, а какъв е тоя мъжага всъщност? Какво ти говореше?

— Някакъв такъв странен е… Питаше ме за чичо Саша. Може би му е някакъв познат. А вие не го ли познавате?

— Май не го знам… Само за няколко дни е на станцията ни, като че ли по някаква работа. Андрей вероятно се познава с него и ето че се предложи да патрулира. Дявол знае за какво му е това. Физиономията му ми е някак позната…

— Да. Сигурно не е лесно да се забрави такава външност — предположи Артьом.

— Именно. Къде ли съм го виждал? Знаеш ли как се казва? — поинтересува се Пьотр Андреевич.

— Хънтър. Така ми каза — Хънтър. Иди разбери какво е.

— Хънтър? Някаква не руска фамилия… — намръщи се Пьотр Андреевич.

В далечината вече се виждаше червено зарево: във ВДНХ, както и в повечето станции, обикновеното осветление не работеше и вече трето десетилетие хората живееха под пурпурното аварийно осветление.

Само в „личните апартаменти“ — палатки и стаи — понякога светеха нормални електрически крушки. И само няколкото най-богати станции в метрото бяха озарени от светлината на истински живачни лампи. За тях се говореха легенди и провинциалистите от крайните, забравени от Бога гарички понякога мечтаеха с години да се доберат дотам и да видят това чудо.

На изхода на тунела двамата предадоха оръжията си в караулното, подписаха се и Пьотр Андреевич, махайки с ръка на Артьом на прощаване, каза:

— Хайде да ходим да спим! Аз самият едва се държа на краката си, а ти сигурно спиш в движение. И сърдечен поздрав на Сухия. Нека да ми дойде на гости.

Артьом си взе довиждане и чувствайки, че умората го връхлита внезапно, тръгна към своята „квартира“.

Във ВДНХ живееха двеста души. Някои в служебните помещения, но по-голямата част — в палатки на платформата. Палатките бяха армейски, вече стари, раздърпани, но качествено изработени. Тук, под земята, не им се налагаше да са подложени нито на вятър, нито на дъжд, ремонтираха ги често, така че в тях можеше да се живее напълно спокойно: не пропускаха топлина, нито светлина, задържаха дори звука, а какво друго може да се иска от едно жилище?

Палатките бяха наредени до стените и стояха и от двете им страни — и при линията, и в централната зала. Платформата бе превърната в нещо като улица — по средата беше оставен доста широк проход. Някои от палатките, по-големи, за многолюдните семейства, бяха разположени под арките. Но задължително няколко арки трябваше да остават свободни, за да може да се минава — в двата края на залата и в центъра й. Отдолу, под пода на платформата, имаше и други помещения, но таванът там беше нисък и не бяха подходящи за живот. Във ВДНХ тези помещения бяха превърнати в продоволствени складове.

На няколко десетки метра след станцията двата северни тунела се свързваха чрез кратък коловоз за разминаване, построен някога, за да могат мотрисите да се обръщат и да тръгват обратно. Сега единият от тези два тунела достигаше точно до отклонението към коловоза за разминаване, а по-нататък беше затрупан. Другият тунел отиваше на север, до „Ботаническата градина“ и едва ли не до Митищи[2]. Бяха го оставили като път за оттегляне в краен случай и точно в него бе патрулирал Артьом. Запазилата се част от единия тунел и съединителният участък между двата тунела бяха превърнати в гъбени плантации. Коловозите там бяха разглобени, почвата — разкопана и раздробена. Там откарваха отпадъците от отходни ями и навсякъде се белееха прави редове от гъбени шапчици. Единият от двата южни тунела също беше срутен — на тристотния метър — и там, в самия му край, по-далеч от човешките жилища, бяха кокошарниците и кошарите на свинете.

Домът на Артьом беше на Главната улица — тук, в една от малките палатки, той живееше заедно с втория си баща. Той беше важен човек, свързан с администрацията, отговаряше за контактите с другите станции, така че не настаняваха никой друг в палатката, тя си беше лично тяхна. Доста често вторият му баща изчезваше за две-три седмици и никога не взимаше Артьом със себе си, оправдавайки се с това, че се занимава с прекалено опасни дела и не иска да подлага Артьом на риск. Връщаше се от походите си отслабнал, брадясал, понякога ранен и винаги сядаше първата вечер с Артьом и му разказваше такива неща, в които беше трудно да повярват дори свикналите с невероятни истории обитатели на този гротескен свят.

Разбира се, пътешествията привличаха Артьом, но в метрото бе опасно да се мотаеш просто така — патрулите на независимите станции бяха много подозрителни, не пропускаха с оръжие, а да отидеш в тунела без оръжие си беше сигурна смърт. Така че откакто бяха дошли с втория си баща от „Савеловска“, на Артьом не му се бе налагало да ходи на дълги походи. Понякога отиваше по работа до „Алексеевска“, не сам, разбира се, с групи, беше ходил дори и до „Рижка“. Бе извършил още едно пътешествие, за което не можеше да разкаже на никого, макар и много да му се искаше…

Това се случи много отдавна, когато в „Ботаническата градина“ нямаше и следа от никакви черни, а тя беше просто изоставена, тъмна станция и патрулите от ВДНХ стояха много по на север, а самият Артьом бе още дете. Тогава той и приятелите му рискуваха: по време на смяната на патрулите се промъкнаха покрай последния кордон с фенерчета и открадната от родителите на някого двуцевка и дълго се мотаха из „Ботаническата градина“. Беше страшно, но и интересно. Навсякъде в светлината на фенерчетата се виждаха следи от човешко обитаване: жилища, обгорели книги, счупени играчки, разкъсани дрехи… Преточваха плъхове и от време на време от северния тунел се разнасяха странни ръмжащи звуци. И някое от приятелчетата на Артьом, той вече не помнеше кое, но навярно Женя, най-живият и любопитният от тримата, предложи да се опитат да махнат загражденията и да се промъкнат нагоре, по ескалатора… просто да погледнат как е там. Какво има там.

Артьом веднага каза, че е против. Прекалено пресни бяха в паметта му разказите на втория му баща за хората, били на повърхността и за това, как после боледуват дълго и какви ужаси може да види понякога човек там, горе. Но приятелите му веднага започнаха да го убеждават, че това е рядък шанс — да успеят да попаднат сами, без възрастни, на истинска изоставена станция, а тук освен това могат да се качат горе и да видят с очите си как е, когато над главата ти няма нищо… След като се отчаяха, че не могат да го убедят, заявиха, че щом е такъв страхливец, нека да седи долу и да чака, докато се върнат. На Артьом му се стори напълно непоносимо да остане сам в една изоставена станция и при това да загуби репутацията си пред двамата си най-добри приятели, затова със свито сърце се съгласи да тръгне с тях.

За тяхно учудване механизмът, привеждащ в движение заграждението, откъсващо платформата от ескалатора, работеше. И именно Артьом успя да го задейства след половинчасови безплодни опити. Ръждясалата желязна стена се плъзна встрани с дяволско стържене и пред очите им се появи късата редица стъпала на водещия нагоре ескалатор. Някои от тях се бяха срутили и през зеещите отвори под светлината на фенерчетата се виждаха гигантските зъбни колела, спрели да се въртят завинаги преди години, проядени от ръжда, тук-таме обрасли с бурени, едва забележимо помръдващи се… Не им беше лесно да се заставят да се качат нагоре. На няколко пъти стъпалата, върху които стъпваха, пропадаха надолу и те прескачаха през отворите, хващайки се за остатъците от осветителните тела. Пътят нагоре не бе дълъг, но първоначалната им решителност се изпари още след първото пропаднало стъпало и за да се ободрят, те си въобразяваха, че са истински сталкери.

Сталкери…

Тази дума, странна и чужда за руския език, беше станала неразделна част от него. По-рано са наричали така и хората, които, принудени от бедността, са се промъквали на изоставени военни полигони, за да демонтират невзривили се снаряди и бомби и да предават месинговите гилзи на вторични суровини. А също и чудаците, които в мирно време се завират из канализацията, и кого ли още не… Но всички тези значения на думата имаха нещо общо — това винаги беше крайно опасна професия, при нея човек винаги се сблъскваше с неизвестното, непонятното, загадъчното, зловещото, необяснимото… Кой знае какво ставаше на изоставените полигони, където набраздената от хиляди взривове, разорана от окопи и издълбана от катакомби радиоактивна земя даваше чудовищни реколти? И човек само можеше да се досеща за това какво е да се заселиш в канализацията на мегаполиса, след като строителите са затворили люковете след себе си, и да се изгубиш завинаги из мрачните, тесни и зловонни коридори…

В метрото наричаха сталкери онези рядко срещащи се смелчаци, които дръзваха да се покажат на повърхността. Със защитни екипи и противогази със затъмнени стъкла, въоръжени до зъби, тези хора отиваха горе за необходимите за всички предмети: боеприпаси, апаратура, резервни части, гориво… Хората, които се осмеляваха да правят това, бяха стотици. Тези, които успяваха да се върнат живи, бяха малцина, и тези хора бяха безценни, ценяха ги още повече дори от бившите работници в метрополитена. Горе ги очакваха най-разнообразни опасности — от радиацията до страховитите, обезобразени от нея създания. На повърхността също имаше живот, но това вече не беше такъв живот, какъвто е според обичайните човешки разбирания.

Всеки сталкер ставаше човек легенда, полубог, когото всички гледаха възторжено — и малки, и големи. Когато децата се раждат в свят, в който няма за какво и къде повече да се лети и плава, а думите „летец“ и „моряк“ избледняват и постепенно губят своя смисъл, малките искат да станат сталкери. Да отиват облечени в блестящи доспехи, съпроводени от стотици изпълнени с обожание и благоговение погледи, нагоре, при боговете, да се сражават с чудовищата и когато се върнат тук, под земята, да носят на хората гориво, боеприпаси, светлина и огън. Да носят живот.

Сталкери искаха да станат и Артьом, и неговият приятел Женя, и Викалик-Драката. И докато се заставяха да вървят нагоре по застрашително скърцащия ескалатор с пропадащи стъпала, те си представяха, че са в защитни костюми, с дозиметри, окачили на гърдите си големи ръчни картечници, както се полага на истински сталкери. Но нямаха нито дозиметри, нито защита, а вместо страховити армейски картечници имаха само старинна двуцевка, която можеше и вече да не стреля…

Доста скоро изкачването завърши и те се озоваха почти на повърхността. За щастие беше нощ, иначе неминуемо щяха да ослепеят. Очите им, привикнали за толкова години живот под земята към тъмнината и към светлината на огньовете и аварийните лампи, не биха издържали такова натоварване. Ослепели и безпомощни, те даже едва ли щяха да успеят да се върнат вкъщи.

Вестибюлът на „Ботаническата градина“ беше почти разрушен, половината покрив се бе срутил и през него се виждаше вече изчистилото се от облаците радиоактивна прах тъмносиньо лятно небе, обсипано с милиарди звезди. Но какво е звездното небе за дете, което не е способно да си представи дори, че над главата му може да няма покрив? Когато вдигнеш поглед и той не се спира в бетонните конструкции и изгнилите плетеници на проводите и тръбите, а се губи в тъмносинята бездна, зейнала над главата ти — това се казва усещане! А звездите! Нима може човек, който никога не е виждал звезди, да си представи какво е това безкрайност, след като навярно и самото понятие безкрайност е измислено някога от хора, вдъхновени от нощния небосклон? Милиони сияещи огньове, сребърни гвоздеи, забити в купол от синьо кадифе…

Момчетата стояха три, пет, десет минути, неспособни да изрекат нито дума. Така и не биха се помръднали от мястото си и със сигурност щяха да изгорят живи, ако съвсем наблизо не се бе разнесъл страшен, вледеняващ душата вой. Дошли на себе си, те стремително се хвърлиха назад, към ескалатора, и се понесоха надолу с всичка сила, съвсем забравили за предпазливостта, и на няколко пъти едва не пропаднаха долу, върху зъбните колела. Помагайки се и издърпвайки се един-друг, те преминаха обратния път за броени секунди.

Изгубиха двуцевката някъде по пътя. Изтъркаляха се през последните десетина стъпала и веднага се хвърлиха към пулта за управление на бариерата. Но — по дяволите! — ръждивото желязо засече и тя не искаше да се връща на мястото си. Изплашени до смърт от това, че може да ги преследват чудовища от повърхността, децата побягнаха към своите хора, към северния кордон.

Но разбирайки, че сигурно са направили нещо много лошо, като оставиха херметичната врата отворена — може би са отворили път на мутантите надолу, към метрото, към хората, — те се договориха да си държат езиците зад зъбите и да не разправят на никой от възрастните къде са ходили. На кордона казаха, че са ходили в страничен тунел да ловят плъхове, но са изгубили пушката, уплашили са се и са се върнали.

Разбира се, Артьом си изяде пердаха от втория си баща. Задните части го боляха дълго време след боя с офицерския колан, но той се държа като пленен партизанин и не издаде военната тайна. Приятелите му също мълчаха.

Повярваха им.

Но сега, спомняйки си тази история, Артьом все по-често се питаше: не беше ли свързано това пътешествие, и най-вече — отворената от тях бариера, с гадините, които щурмуваха кордоните им през последните няколко години?

Като се поздравяваше със срещнатите по пътя и спираше ту тук, ту там, за да чуе новините, да се здрависа с приятел, да целуне позната девойка, да разкаже на старото поколение как са нещата при втория му баща, Артьом най-накрая се добра до дома си. Вътре нямаше никой и той реши да не чака чичо Саша, а да легне да спи — осемчасовото дежурство можеше да изтощи всеки. Събу ботушите си, свали куртката и зарови лице във възглавницата. Сънят дойде бързо.

Завесата на палатката се вдигна и вътре безшумно се плъзна масивна фигура, лицето на която не можеше да се различи, виждаше се само как гладкият череп отразява зловещо червеното аварийно осветление. Чу се приглушен глас: „Ето че се срещнахме отново. Виждам, че вторият ти баща го няма. Ще се доберем и до него. Рано или късно. Няма да се измъкне. А засега ти ще дойдеш с мен. Има за какво да си поговорим. Например за бариерата на Ботаническата.“ Артьом, вцепенявайки се, различи скорошния си познат от кордона, онзи, който се представи като Хънтър. А той се приближаваше към него, бавно, безшумно, и лицето му все не можеше да се види, светлината падаше някак странно… Артьом искаше да извика за помощ, но силната ръка, студена като на труп, затисна устата му. Най-накрая успя да напипа фенера, включи го и го насочи към лицето на човека. Това, което видя, за миг го обезсили и го изпълни с ужас: вместо човешко лице, та дори грубо и сурово, пред него имаше ужасяваща черна зурла с отворена уста и две безумни очи без бяло по тях… Артьом се изтръгна и скочи към изхода на палатката. Изведнъж осветлението изгасна и на станцията стана съвсем тъмно, само някъде в далечината се виждаха слаби отблясъци на огън. Артьом, без да се чуди дълго, хукна натам, към огъня. Чудовището изскочи след него, крещейки: „Стой! Няма къде да избягаш!“ Загърмя страховит смях, който постепенно прерасна в познатия гробовен рев. Артьом бягаше, без да се обръща, и чуваше зад себе си топуркането на тежки ботуши, бавно, ритмично, сякаш преследвачът му знаеше, че няма защо да бърза, така или иначе Артьом ще му падне в ръцете, рано или късно…

Когато наближи огъня, Артьом видя, че там седи човек, с гръб към него. Той започна да дърпа седящия, да моли за помощ, но човекът изведнъж падна по гръб и стана ясно, че е отдавна мъртъв и лицето му кой знае защо беше покрито със слана. И в този замръзнал човек Артьом разпозна чичо Саша, втория му баща…

— Ей, Артьом! Стига си спал! Хайде, ставай! Вече седем часа спиш като заклан… Ставай, поспаланко! Трябва да посрещаме гости! — разнесе се гласът на Сухия.

Артьом се надигна в леглото си и го погледна шашардисано.

— О, чичо Саш… Ти ли си… Всичко ли е наред с теб? — попита той най-накрая, след като цяла минута примигва. С усилие потисна в себе си желанието да попита дали Сухия изобщо е жив, и не го направи само защото фактът беше налице.

— Да, както виждаш! Хайде, ставай, стига си се излежавал. Ще те запозная с един мой приятел — каза Сухия.

Прозвуча познат приглушен глас и по Артьом изби пот — спомни си кошмара, който бе сънувал.

— А, значи вече се познавате? — учуди се Сухия. — Е, Артьом, не си губиш времето!

Най-накрая и гостът влезе в палатката. Артьом потрепна и се притисна към платнената стена — това беше Хънтър. Кошмарът отново оживя в съзнанието му: пустите тъмни очи, тропотът на тежките ботуши зад гърба му, вкочаненият труп при огъня…

— Да, вече се запознахме — изрече с усилие Артьом, подавайки неволно ръка на госта.

Ръката на Хънтър беше гореща и суха и Артьом постепенно започна да убеждава себе си, че това е било просто сън, в този човек няма нищо лошо, просто въображението, възбудено от страховете по време на осемте часа в кордона, се бе отразило на сънищата му…

— Слушай, Артьом, направи ни една услуга! Кипни водичка за чай! Пробва ли вече нашия чай? — намигна Сухия на госта. — Бива си го!

— Опитах го — кимна Хънтър. — Хубав чай. В „Печатарите“ също правят. Пълна помия. А вашият е съвсем друго нещо.

Артьом отиде за вода, а после — до общото огнище, за да я кипне в чайника. В палатките беше строго забранено да се пали огън — по този начин вече бяха изгорели няколко станции.

По пътя той си мислеше, че станция „Печатарите“ е на другия край на метрото и дявол знае колко трябва да се пътува дотам, с колко прехвърляния между линиите и преходи пеша, и през колко станции трябва да премине човек — къде чрез измама, къде с бой, къде благодарение на познанствата си… А този тип така небрежно беше казал „В «Печатарите» също…“ Няма спор, интересен човек, макар и страшничък… А ръкостискането му бе като менгеме, макар че Артьом също не беше от слабите и нямаше нищо против премерването на силите при ръкостискане.

Водата в чайника кипна и той се върна в палатката. Хънтър вече бе съблякъл якето си, под което се оказа, че има черно еластично трико до брадичката, плътно прилепнало по шията и по релефното силно тяло, загащено в стегнати с офицерски колан военни панталони. Върху трикото беше облечена жилетка с множество джобове, а под мишницата, във вплетен кобур, висеше оксидиран пистолет с чудовищни размери. След като се вгледа внимателно, Артьом разбра, че това е „Стечкин“ със завинтен на него дълъг заглушител и още някакво приспособление отгоре, явно лазерен мерник. Това чудовище сигурно струваше цяло състояние. Артьом забеляза също, че не е обикновено оръжие, във всеки случай — не за самоотбрана. И веднага си спомни, че когато Хънтър му се представи, добави към името си и „Ловеца“.

— Хайде, Артьом, сипи чай на госта! Сядай, Хънтър, сядай. Разказвай — бърбореше Сухия. — Дявол знае откога не съм те виждал!

— За себе си — после. Нищо интересно. Но при вас, чувам, стават странни неща. Прииждат някакви гадини. От север. Чух днес доста истории, докато бях с патрула. Какво е това? — попита Хънтър в своя маниер, с къси, насечени фрази.

— Това е смъртта, Хънтър — отговори Сухия, внезапно навъсвайки се. — Бъдещата ни смърт се промъква. Съдбата ни идва. Ето какво е това.

— Защо да е смъртта? Чух, че доста успешно ги отблъсквате. Нали нямат оръжие. Но какво представляват? Откъде са и какви са? Никъде на другите станции не съм чул за подобно нещо. Никога. А това означава, че другаде няма такива. Искам да разбера какво представляват. Надушвам голяма опасност. Искам да знам каква е степента на опасността, да разбера нейната природа. Затова съм тук.

— Опасността трябва да бъде ликвидирана, нали, Ловецо? Ти така и си остана каубой… Но въпросът е дали опасността изобщо може да бъде ликвидирана — усмихна се тъжно Сухия. — Ето къде е затруднението. Нещата тук са по-сложни, отколкото ти се струва. Много по-сложни. Това не са просто зомбита, ходещите мъртъвци от киното. Там всичко е много лесно: зареждаш сребърни куршуми в револвера — Сухия изобрази с дланта си пистолет, — бум-бум и злата сила е повалена. Но това е нещо друго. Нещо страшно… А аз трудно се плаша, Хънтър, и ти знаеш това.

— Паникьосал си се? — попита смаяно Хънтър.

— Основното им оръжие е ужасът. Народът едва издържа на позициите си. Хората лежат с автомати, с картечници — а срещу тях идват невъоръжени. И всички, знаейки, че врагът има и качествено, и количествено превъзходство, едва не хукват да бягат, полудяват от ужас, а някои вече наистина полудяха, между нас казано. И това не е обикновен страх, Хънтър! — Сухия понижи глас. — Това е… Дори не знам как да ти го обясня смислено… Всеки следващ път е по-силно. По някакъв начин ни въздействат на умовете… И ми се струва, че го правят съзнателно. Усещаш ги още отдалеч и това усещане става все по-силно, някакво такова гадно безпокойство, чак коленете ти се разтреперват. И още не чуваш нищо, и не виждаш, но вече знаеш, че те са някъде близо и идват… Идват… И в този момент се разнася вой — едвам се удържаш да не хукнеш… А когато се приближат, се разтреперваш. И дълго след това ти е пред погледа как вървят към прожектора с широко отворени очи…

Артьом потрепна. Оказваше се, че кошмарите измъчваха не само него. До момента се бе старал да не говори с никого на тази тема — боеше се, че ще го сметнат за страхливец или побъркан.

— Разбиват ни психиката, гадовете! — продължаваше Сухия. — И знаеш ли, сякаш се настройват на твоята вълна и следващия път ги усещаш още по-ясно и те е страх още повече. И това не е обикновен страх… Знам го.

Той млъкна. Хънтър седеше неподвижно, изучаваше го с поглед и очевидно обмисляше чутото. После отпи от горещата течност и заговори бавно и тихо:

— Това е заплаха за всички, Сухи. За цялото метро, не само за вашата станция.

Сухия мълчеше, сякаш не желаеше да отговори, но изведнъж избухна:

— За цялото метро, казваш? Не, не само за метрото. За цялото наше прогресивно човечество, което се наигра със своя прогрес. Време е да си платим! Борба между видовете, Ловецо. Борба между видовете. И тези черните не са чудовища и не са никакви вампири. Това е хомо новус — следващата степен на еволюцията, по-добре приспособени от нас към околната среда. Бъдещето е тяхно, ловецо! Сапиенсите може и да погният още десет-двайсет години, че дори и петдесет, в дяволските дупки, които сами си изкопаха още когато бяха прекалено много и не се събираха всичките едновременно на върха, та се налагаше по-бедните да се завират денем под земята. Ще станем бледи и мършави като уелсовите морлоци, нали си спомняш, от „Машината на времето“ — там живееха такива твари в бъдещето… Също някогашни сапиенси… Да, ние сме оптимисти, не искаме да умираме! Ще наторяваме почвата със собствените си изпражнения, за да отглеждаме гъби, и свинята ще стане новият най-добър приятел на човека, така да се каже, партньор по оцеляване… С апетит ще хрускаме мултивитамини, приготвени с тонове от предвидливите ни прадеди. Страхливо ще изскачаме на повърхността, за да донесем още една туба бензин, още някой парцал, а ако на някого му провърви — още шепа патрони, и после, колкото можем по-бързо, ще бягаме назад, към своите задушни подземия, оглеждайки се като крадци, за да видим дали не ни е забелязал някой. Защото там, горе, ние вече не сме у дома си… Светът вече не ни принадлежи, Ловецо… Светът вече не ни принадлежи.

Сухия замълча, гледайки как парата бавно се вдига от чашите с чай и се разсейва в полумрака на палатката. Хънтър не отговаряше и Артьом изведнъж си помисли, че никога не беше чувал втория му баща да говори така. Нищо не бе останало от обичайната му увереност, че непременно всичко ще бъде наред, от неговото „Не се паникьосвай, ще се справим!“, от ободряващото му намигане… Или това винаги е било само поза?

— Мълчиш, Ловецо? Мълчиш… Е, хайде де, защо не спориш? Къде са ти доводите? Къде е оптимизмът ти? Последния път, когато говорихме, ти още твърдеше, че равнището на радиацията спада и хората някой ден ще се върнат на повърхността. Ех, Ловецо… „Ще изгрее слънцето над гората, но не и за мен…“[3] — пропя подигравателно Сухия. — Вкопчили сме се със зъби и нокти за живота, ще се държим за него с всички сили — ами ако, въпреки всичко, което са говорели философите и са твърдели сектантите, изведнъж се окаже, че отвъд няма нищо? Не ти се иска да го повярваш, но някъде в дъното на душата си знаеш, че е така… А на нас това ни харесва, нали, Ловецо? Ние с теб много обичаме живота! Ние с теб ще пълзим по вонящи подземия, ще спим до свинете и ще ядем плъхове, но ще оцелеем! Дали? Събуди се, Ловецо! Никой няма да напише за теб книгата „Повест за истинския човек“, никой няма да възпее волята ти за живот, хиператрофиралия ти инстинкт за самосъхранение… Колко време ще издържиш на гъби, мултивитамини и свине? Предавай се, сапиенс! Ти вече не си царят на природата! Свалиха те от трона! Не, не е задължително да умираш веднага, никой не настоява. Полази още в агония, задушавайки се в изпражненията си… Но знай, сапиенс, че си изживял своето! Еволюцията, чиито закони си проумял, вече се е изкачила на следващото стъпало и сега ти не си венец на творението. Ти си динозавър. Трябва да отстъпиш мястото си на нови, по-съвършени видове. Не бива да си егоист. Играта свърши, време е да дадеш и на другите да поиграят. Времето ти отмина. Ти изчезна. И нека бъдещите поколения си блъскат главите от какво са измрели сапиенсите. Макар че едва ли някой ще се заинтересува от това.

Хънтър, който по време на монолога бе изучавал внимателно ноктите си, най-накрая вдигна поглед към Сухия и изрече тежко:

— Ти съвсем си се предал, откакто се видяхме за последен път. А си спомням как ми разправяше, че ако съхраним културата, ако не се разкиснем, ако не се отучим да говорим руски, ако научим децата си да четат и пишат, ще пребъдем дори и под земята… Ти ли ми говореше това или не? А сега — предавай се, сапиенс… Защо така?

— Просто осъзнах някои неща, Ловецо. Усетих това, което ти може и да разбереш някой ден, а може и никога да не разбереш — ние сме динозаври и изживяваме последните си дни… Дори и това да отнеме десет или сто години, все едно…

— Съпротивата е безполезна, така ли? — попита враждебно Хънтър. — Натам ли клониш?

Сухия мълчеше, свел поглед. Очевидно му бе коствало много сили, след като никога пред никого не бе показвал своята слабост, да каже такива неща на стария си приятел, и то пред Артьом. Болеше го, че вдига бялото знаме…

— А, не! Няма да го дочакаш! — изговори Хънтър, изправяйки се в цял ръст. — И те няма да го дочакат! Нови видове казваш? Еволюция? Неминуемо измиране? Изпражнения? Свини? Витамини? Какво ли не съм преживявал. Не ме е страх от това. Разбра ли? Няма да се предам.

Инстинкт за самосъхранение? Както искаш го наречи. Да, ще се вкопчвам със зъби и нокти за живота. Аз съм я извървял твоята еволюция. Нека другите видове си чакат реда. Аз не съм говедо, което водят на заколение. Капитулирай и иди при твоите по-съвършени и по-приспособени, отстъпи им мястото си в историята! Ако усещаш, че си се навоювал, давай — дезертирай, няма да те осъждам. Но не се опитвай да ме изплашиш. И не се опитвай да ме отведеш заедно със себе си в кланицата. Защо ми четеш проповеди? Ако не си сам, ако се предадеш в компания, няма да се срамуваш толкова, така ли? Или враговете обещават паница с гореща каша за всеки другар, доведен в плен? Моята борба е безнадеждна? Казваш, че сме на ръба на пропастта? Плюя аз на твоята пропаст. Ако мислиш, че мястото ти е на дъното, поеми си въздух — и напред. Аз не съм в същата посока. Ако Разумният човек, рафинираният и цивилизован сапиенс избира капитулацията, то аз ще се откажа от това почетно звание и по-добре да стана звяр. И като звяр ще се вкопчвам със зъби и нокти в живота и ще прегризвам гърлата на другите, за да оцелея. И ще оцелея. Разбра ли? Ще оцелея!

Той седна и тихо помоли Артьом да му налее още чай. Вместо него стана Сухия, мрачен и мълчалив, и отиде да долее вода в чайника и да я кипне. Артьом остана в палатката сам с Хънтър. Последните му думи, звънтящото му презрение, гневната му увереност, че ще оцелее, въодушевиха Артьом. Той дълго време не се решаваше да заговори пръв. И тогава Хънтър сам се обърна към него:

— А ти какво мислиш, момче? Говори, не се притеснявай… И ти ли искаш да си като растение? Като динозавър? Да се оставиш на обстоятелствата и да чакаш, докато дойдат за теб? Знаеш ли притчата за жабата в млякото? Попаднали веднъж две жаби в гърне с мляко. Едната, рационално мислещата, осъзнала навреме, че съпротивата е безсмислена и не може да излъже съдбата. А току-виж има и задгробен живот, така че защо да се напряга излишно и да се утешава с празни надежди? Прибрала лапи и започнала да потъва към дъното. А другата сигурно е била глупачка или атеистка. И започнала да се мята. Да се чудиш защо се е мъчела, щом всичко е предопределено? Мятала се, мятала се, докато не разбила млякото на масло. И излязла. Да почетем паметта на нейната другарка, преждевременно загинала в името на прогреса, на философията и на рационалното мислене.

— Кой сте вие? — осмели се най-накрая да попита Артьом.

— Кой съм аз? Вече знаеш кой съм. Ловец.

— Но какво означава това ловец? С какво се занимавате? Ловувате?

— Как да ти обясня… Знаеш ли как е устроен човешкият организъм? Състои се от милиони мънички клетки — едни предават електрически сигнали, други съхраняват информация, трети поглъщат хранителни вещества, четвърти пренасят кислород… Но всички те, дори най-важните от тях, биха загинали за по-малко от ден, би загинал целият организъм, ако нямаше клетки, отговарящи за имунитета. Наричат се макрофаги. Те работят методично и равномерно, като часовник, като метроном. Когато заразата проникне в организма, те я намират, проследяват я, където и да се скрие, рано или късно се добират до нея и… — той направи жест, сякаш чупи нечий врат и издаде неприятен хрущящ звук — … я ликвидират.

— Но какво отношение има това към професията ви?

— Представи си, че целият метрополитен е човешки организъм. Сложен организъм, състоящ се от четирийсет хиляди клетки. Аз съм макрофаг. Ловец. Това е моята професия. Всяка опасност, достатъчно сериозна, за да застраши целия организъм, трябва да бъде ликвидирана. Това е моята работа.

Най-накрая се върна Сухия с чайника и наливайки кипналата отвара в чашите, очевидно събрал мислите си по време на отсъствието си, се обърна към Хънтър:

— Какво смяташ да предприемеш за ликвидиране на опасността, каубой? Да тръгнеш на лов и да застреляш всички черни? Едва ли ще се получи. Нищо не може да се направи, Хънтър. Нищо.

— Винаги остава още един изход, последният. Да се взриви северния ви тунел. Да се затрупа напълно. И да ни откъсне от новия ти вид. Нека си се размножават на повърхността и да не закачат нас, къртиците. Сега подземието е нашата среда на обитаване.

— Ще ти разкажа нещо интересно. За това знаят малцина на нашата станция. Един от участъците ни вече е взривен. А над нас — над северния тунел — преминават потоци подпочвени води. Още когато взривихме втората северна линия, едва не бяхме залети. Ако зарядът е бил малко по-силен — сбогом, родна ВДНХ. Та ако сега взривим останалия северен тунел, не просто ще бъдем залети. Ще бъдем отмити от радиоактивната каша. Ето къде се крие истинската опасност за метрото. Ако сега започнеш войната между видовете по такъв начин, нашият вид ще загуби. Шах.

— А херметичната врата? Не може ли просто да се затвори херметичната врата от онази страна на тунела? — спомни си Хънтър.

— Още преди петнайсет години някакви умници разглобиха всички херметични врати по линията и ги дадоха за укрепяването на някаква станция, сега вече дори никой не си спомня коя. Нима не знаеше това? Ето ти още един шах.

— Кажи ми… Напорът им усилва ли се в последно време? — Хънтър, изглежда, се предаде и смени темата на разговора.

— Дали се усилва? И още как! Трудно е да се повярва, че преди известно време дори не бяхме чували за тях. А сега са основната заплаха. И повярвай ми, наближава този ден, в който просто ще ни пометат, с всичките ни укрепления, прожектори и картечници. Та нали е невъзможно да се вдигне цялото метро за защитата на една нищожна станция… Да, тук произвеждаме хубав чай, но едва ли някой ще се съгласи да рискува живота си дори за такъв великолепен чай като нашия. В края на краищата, съществуват и конкурентите от „Печатарите“… Пак шах! — усмихна се тъжно Сухия. — Никому не сме нужни. Скоро няма да сме в състояние да се справяме сами с натиска. Не можем да взривим тунела и да ги откъснем от нас. Не можем и да се качим горе и да ги изпепелим, по разбираеми причини… Мат. Мат си, Ловецо! И аз съм мат. Всички ние в скоро време ще бъдем матирани, ако разбираш какво имам предвид — пак се усмихна криво Сухия.

— Ще видим — отсече Хънтър. — Ще видим.

Поседяха още известно време, като разговаряха за какво ли не; често звучаха непознати за Артьом имена, откъси от разни недоразказани или недоизслушани истории. От време на време изведнъж се разразяваха някакви стари спорове, от които Артьом разбираше малко неща и които, очевидно, продължаваха с години, стихваха при раздялата между приятелите и се разгаряха отново при следващата им среща.

Най-накрая Хънтър стана и каза, че му е време да спи, защото, за разлика от Артьом, така и не беше спал след патрула. Взе си довиждане със Сухия. Но преди да излезе, изведнъж се обърна към Артьом и му прошепна:

— Ела навън за минутка.

Артьом веднага изскочи след него, без да обръща внимание на смаяния поглед на втория си баща. Хънтър го чакаше навън, закопчавайки дългото си яке догоре и вдигайки яката.

— Да се разходим? — предложи той и бавно закрачи напред по платформата, към палатката за гости, където беше отседнал. Артьом тръгна нерешително след него, опитваше се да отгатне за какво иска такъв човек да говори с него, хлапака, който досега определено не бе направил нищо значимо и дори просто полезно за другите.

— Какво мислиш за това, с което се занимавам? — попита Хънтър.

— Прекрасно… Та ако вас ви нямаше… Е, и другите като вас, ако има и други… Ние вече отдавна щяхме да сме… — промърмори смутено Артьом.

Вбеси се от себе си заради мънкането си. Защо точно сега, когато такъв човек му е обърнал внимание и иска да му каже нещо лично, дори го помоли да излезе, за да са насаме, без втория му баща, той се изчервява като девица и мъчително блее нещо си там…

— Оценяваш? Е, ако народът оценява — усмихна се Хънтър, — тогава значи няма защо да слушаме пораженците. Страх го е вторият ти баща, ето каква е истината. А той е наистина смел човек… Или поне беше такъв. При вас става нещо страшно, Артьом. Нещо, на което не може да не се обърне внимание. Вторият ти баща е прав: това не са просто гадини, като на десетки други станции, не са просто вандали, не са изроди. Това е нещо ново. Нещо зловещо. От това ново нещо лъха студ. Лъха гроб. Едва на второто денонощие във вашата станция започвам да вниквам в този страх. И колкото повече знаеш за тях, колкото повече ги изучаваш, колкото повече ги виждаш, толкова повече се страхуваш, както разбирам. Ти, например, не си ги виждал често, нали?

— Засега само веднъж — аз започнах отскоро да патрулирам на север — призна си Артьом. — Но, честно да си кажа, и този един път ми беше достатъчен. Все още ме мъчат кошмари. Ето тази нощ например. А толкова дни минаха оттогава!

— Кошмари, казваш? И ти също имаш кошмари? — намръщи се Хънтър. — Да, не прилича на случайност… И ако поживея тук още малко, някой друг месец, и редовно идвам да патрулирам с вас, не е изключено също да се вкисна… Не, момче. Вторият ти баща греши в едно нещо. Не е той този, който говори така. Не е той, който мисли така. Те мислят вместо него и говорят вместо него. Предавайте се, казват, съпротивата е безполезна. А той е техен глашатай. Навярно, без самият той да го знае… И вероятно гадините наистина се настройват към нас и влияят на психиката ни. Дяволска работа! Кажи ми, Артьом — обърна се той директно, по име, и младежът разбра: човекът възнамерява да му каже нещо наистина важно, — имаш ли своя тайна? Нещо, което не би казал на никого на станцията, но можеш да разкриеш пред външен човек?

— Ами… — запъна се Артьом и това беше достатъчно за проницателния човек, за да разбере, че такава тайна има.

— И аз си имам тайна. Нека да ги разменим. Имам нужда да споделя с някого тайната си, но искам да съм сигурен, че няма да се раздрънка. Затова ми кажи твоята — но не някакви глупости за момичета, а нещо сериозно, което не би желал да чуе никой друг. И аз ще ти разкажа нещо. Това е много важно за мен. Много важно, разбираш ли?

Артьом се колебаеше. Разбира се, любопитството го глождеше, но го беше страх да разкрие тайната си, същата онази тайна, пред този човек, който не само че беше интересен събеседник с пълен с приключения живот, но и, съдейки по всичко, бе и хладнокръвен убиец, отстраняващ без ни най-малки колебания всякакви пречки по пътя си. А ако Артьом наистина се окажеше причината за нахлуването на черните…

Хънтър го погледна ободряващо в очите.

— Няма защо да се боиш от мен. Гарантирам ти неприкосновеност! — и заговорнически му намигна.

Приближиха се към палатката за госта, дадена за тази нощ изцяло на разположение на Хънтър, но останаха отвън. Артьом обмисли ситуацията за последен път и все пак се реши. Пое си дълбоко въздух и след това припряно, на един дъх, разказа цялата история за похода в „Ботаническата градина“. Когато свърши, Хънтър мълча известно време, обмисляйки чутото. След това изрече с хриплив глас:

— Честно казано, би трябвало да убия теб и приятелите ти, от възпитателни съображения. Но вече ти гарантирах неприкосновеност. Впрочем тя не важи за приятелите ти…

Сърцето на Артьом се сви, той усета как се вцепенява от страх и краката му омекват. Не беше в състояние да говори и затова безмълвно очакваше продължението на обвинителната реч.

— Като се има предвид обаче възрастта ви и общата ви безмозъчност в момента на произшествието, а също така и давността, сте помилвани. Живей — каза Хънтър и за да извади по-бързо Артьом от вцепенението, му намигна още веднъж, този път окуражаващо. — Но имай предвид, че няма да има пощада от твоите съседи по станция. Така че ти ми предаде доброволно мощно оръжие против самия себе си. А сега чуй моята тайна…

И докато Артьом се разкайваше за бъбривостта си, Хънтър продължи:

— Ненапразно прекосих целия метрополитен, за да стигна до тази станция. Не отстъпвам от своето. Опасността трябва да бъде отстранена, както навярно вече си чул неведнъж през този ден. Трябва и ще бъде отстранена. Аз ще направя това. Вторият ти баща го е страх. Той се превръща бавно в тяхно оръдие, както разбирам. Съпротивлява се все по-неохотно, опитва се да разубеди и мен. Ако това с подпочвените води е истина, тогава вариантът с взрива на тунела, разбира се, отпада. Но твоят разказ ми изясни нещо. Ако черните за пръв път са започнали да проникват тук след вашия поход, значи идват от „Ботаническата градина“. Сигурно в тази Ботаническа градина са отглеждали нещо, каквото не е трябвало, щом тези гадини са се зародили в нея… Обаче в такъв случай могат да бъдат блокирани там, близо до повърхността. Без да я има заплахата за освобождаването на подпочвените води. Но дявол знае какво става след седемстотния метър в северния тунел. Там свършва вашата власт. Започва властта на мрака — най-разпространената форма на управление в московския метрополитен. Ще отида там. Никой не трябва да знае за това. Ще кажеш на Сухия, че съм те разпитвал за обстановката на станцията и това си е самата истина. А и на теб може би няма да ти се наложи да обясняваш — ако работата мине гладко, ще обясня всичко сам на когото трябва. Но може да се случи така — той млъкна за секунда и внимателно се вгледа в очите на Артьом, — че да не се върна. Независимо дали ще има взрив или не, ако не се върна до следващата сутрин, някой трябва да предаде на приятелите ми какво се е случило с мен и да им разкаже що за дяволски работи стават в северния ви тунел. Днес видях всичките си стари познати на тази станция, включително и втория ти баща. И усещам, почти виждам, как малко червейче на съмнение и ужас гложди мозъците на всички, които са били подложени често на въздействието на черните. Нуждая се от здрав човек, чийто разум още не е бил щурмуван от тези вампири. Нуждая се от теб.

— Но с какво бих могъл да ви помогна аз? — учуди се Артьом.

— Чуй ме. Ако не се върна, ти трябва на всяка цена — на всяка цена, чуваш ли?! — да се добереш до Полиса. До Града… И да намериш там човек с прякор Мелник[4]. Ще му разкажеш цялата история. И още нещо. Сега ще ти дам един предмет, който ще му дадеш като доказателство, че аз съм те пратил. Влез за секунда.

Хънтър свали катинара от вратата, вдигна завесата и пусна Артьом вътре.

В палатката беше тясно заради огромната раница с маскировъчни цветове и куфара с внушителни размери, лежащ на пода. Под светлината на фенера Артьом видя мрачно проблясващата във вътрешността на чантата цев на някакво оръжие, по всяка вероятност разглобена ръчна картечница. Преди Хънтър да скрие раницата от погледа му, Артьом успя да забележи матовочерни метални кутии с ленти за картечницата, плътно наредени от едната страна на оръжието, докато от другата му страна имаше малки зелени противопехотни гранати.

Без да направи никакъв коментар по повод на този арсенал, Хънтър разкопча страничния джоб на раницата и извади оттам малка метална капсула, направена от гилза от автомат. От страната, където трябваше да е куршумът, капсулата завършваше със завинтващо се капаче.

— Ето, дръж. Не ме чакай повече от два дни. И не се бой. Навсякъде ще срещнеш хора, които ще ти помогнат. Направи това непременно! Знаеш какво зависи от теб. Не е необходимо да ти обяснявам още веднъж, нали? Това е всичко. Пожелай ми успех и се измитай… Трябва да поспя.

Артьом едва изтръгна от себе си прощални думи, стисна мощната лапа на Хънтър и тръгна към палатката си, прегърбен под тежестта на възложената му мисия.

Бележки

[1] Хънтьр — hunter (англ.) — ловец. — Бел.прев.

[2] Митищи — град на 19 километра североизточно от Москва. — Бел.прев.

[3] Стих от „Дует на трубадура и принцесата“ от анимационния филм „По следите на бременските музиканти“. — Бел.прев.

[4] Мельник (рус.) — буквално „мелничаря“. Както ще стане ясно по-нататък обаче, прякорът на Мелника произлиза от фамилното му име (Мельников). — Бел.прев.