Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2033, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 153 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2033

Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN 978-954-28-0239-6

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Метро 2033
Метро 2033
АвторДмитрий Глуховски
Създаване2002 г.
Русия
Първо издание2005 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфантастика
Видроман
ПоредицаФантастика
СледващаМетро 2034
ISBNISBN 978-954-28-0239-6
Метро 2033 в Общомедия

„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.[1]

Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.[2]

По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.

Източници

  1. Официална страница на книгата // Архивиран от оригинала на 2008-02-25. Посетен на 2008-05-18.
  2. Страница на проекта с пълен текст на руски език // Архивиран от оригинала на 2013-07-30. Посетен на 2008-05-18.

Глава 8
Четвъртият райх

Затрещяха пистолетни изстрели, заглушавайки веселата глъчка на тълпата, после някаква жена изпищя пронизващо, затрака автомат и пълният кръчмар, с неочаквана за габаритите си ловкост, измъкна изпод тезгяха къса пушка и се хвърли към изхода. Артьом остави бирата си недопита и скочи след него, като метна раницата си на рамо и изщрака с предпазителя. Съжали, че тук те карат да си плащаш предварително — иначе би могъл да се измъкне, без да плати. Осемнайсетте похарчени патрона може би сега щяха да му потрябват.

Отгоре, от стълбата, вече се виждаше, че става нещо ужасно. За да слезе долу, му се наложи да си проправя път през тълпа обезумели от страх хора, стремящи се да се качат нагоре. Артьом се запита дали е толкова наложително да слиза долу, но любопитството го тласкаше напред.

Върху релсите бяха проснати няколко тела в кожени якета, а на платформата, точно под краката му, в локва яркочервена кръв, стекла се на тънки ручейчета, лежеше по корем убита жена. Той побърза да я прескочи, стараейки се да не гледа надолу, но се подхлъзна и едва не падна до нея. Наоколо цареше паника, от палатките изскачаха полуголи хора и се оглеждаха объркано. Един от тях се забави на мястото си, докато се опитваше да уцели с крак крачола на панталона си, но изведнъж се преви, хвана се за корема и падна встрани.

Артьом не можеше да разбере откъде стрелят. Пукотите продължаваха, от другия край на залата тичаха здравеняци с кожени якета и разбутваха встрани пищящите жени и уплашените търговци. Но това не бяха нападателите, а самите бандити, които командваха тази част на „Китай-град“. На цялата платформа не се виждаше никой, който би могъл да причини тази касапница.

В този момент Артьом най-накрая разбра защо не вижда никого. Нападателите бяха скрити в тунела, който се намираше точно до него, и стреляха оттам на месо, явно страхувайки се да се покажат на открито място.

Това променяше нещата. Нямаше време за размисъл: щяха да излязат на платформата веднага щом видят, че защитата е смазана — той трябваше да се махне колкото се може по-бързо от този изход. Артьом скочи и се хвърли напред, здраво стиснал автомата си в ръце и оглеждайки се през рамо — заради ехото, мигновено разнасящо гърмежите над сводовете на станцията, които изкривяваха звуците и променяха направлението им, така и не стана ясно от кой тунел, левия или десния, се води стрелбата.

Най-накрая, след като избяга достатъчно надалеч, той видя облечени в камуфлажни униформи хора вътре в южния тунел. На мястото на лицата им имаше нещо черно и моментално всичко вътре в Артьом се вледени. Едва няколко секунди по-късно той съобрази, че онези черни, които обсаждаха ВДНХ, никога не използваха оръжия и дрехи. Нападателите просто имаха маски, плетени шапки-маски от онези, които можеха да се купят на всяка оръжейна сергия, а при покупка на АК-47 дори да се получи една безплатна като подарък.

Новопристигналите калужки подкрепления се хвърлиха на земята и също откриха огън, укривайки се зад нападалите върху релсите трупове като зад насипи. Виждаше се как някой разбива отвътре с приклади шперплатите, служещи за прозорци на вагон-щаба, и се показва маскирано картечно гнездо. Затрещя продължителна серия от куршуми.

Артьом вдигна глава и намери с поглед пластмасовата табелка с указания за разположението на станциите. Нападаха откъм „Третяковска“: тази линия беше отрязана. За да попадне на „Таганска“, трябваше да се върне през цялата станция там, където в момента беше най-напечено. Оставаше само линията към „Кузнецки мост“.

Дилемата се разреши от само себе си. Артьом скочи върху релсите и се втурна към тъмнеещия отпред вход, към единствения възможен тунел. Нито Хан, нито Туза се виждаха никъде. Само веднъж горе се мярна фигура, приличаща на скитащия философ, но след като спря за миг, Артьом веднага разбра, че греши.

Не бягаше само той към тунела — повече от половината спасяващи се от платформата се втурнаха именно към този изход. Участъкът се огласи от изплашени възгласи и ужасени викове, някъде някой ридаеше истерично. Тук-там се мяркаха лъчи на фенери, на места се движеха петна от димящи факли; всеки си осветяваше пътя.

Артьом извади от джоба си подаръка на Хан и натисна дръжката. Насочи слабия лъч на фенерчето в краката си и като се стараеше да не се спъне, се забърза напред, изпреварвайки малки групи бегълци — понякога цели семейства, понякога сами жени, старци и млади здрави мъже, мъкнещи някакви вързопи, които едва ли бяха техни.

Няколко пъти се спира, за да помогне на паднали да се изправят. При единия от тях се забави: опрял гръб на ръбестата стена на тунела, на земята седеше съвсем побелял старец, хванал се за сърцето, с гримаса на болка върху лицето. До него, безгрижно и глупаво оглеждайки се в двете посоки, стоеше някакво момче, по животинските черти и по мътните очи на което си личеше, че не е обикновено дете. Сърцето на Артьом се сви, когато видя тази странна двойка, и макар че бързаше и ругаеше себе си за всяко забавяне, в този момент се спря като замръзнал.

Старецът, установил, че са им обърнали внимание, се опита да се усмихне на Артьом и да каже нещо, но не му достигаше въздух. Той се намръщи и затвори очи, събирайки сили, а Артьом се наведе над него, за да чуе какво иска да му каже.

Но момчето изведнъж замуча заплашително и Артьом забеляза с неприязън, че от устните му се спуска нишка слюнка, когато то се озъбва като звяр. Неспособен да се справи с обзелото го отвращение, той отблъсна момчето, което направи няколко крачки назад, седна непохватно на релсите и нададе жален вой.

— Млади… човече… — изрече старецът с усилие. — Не бива него… така… Това е Ваня… Той… Не разбира.

Артьом само сви рамене.

— Моля… нитро… глицерин… в чантата… на дъното… Едно топче… Дайте… Не… мога… сам… — изхриптя старецът. Звучеше съвсем зле. Артьом се порови в дерматиновата му чанта, намери бързо нова, неначената опаковка, разкъса фолиото с пръсти, едва улови топчето, което замалко щеше да му се изплъзне между пръстите, и го подаде на стареца. Онзи с усилие се усмихна виновно и въздъхна:

— Аз… не мога… ръцете… не ми се… подчиняват… Под езика… — помоли той и клепачите му отново се спуснаха.

Артьом огледа със съмнение почернелите си ръце, но послуша стареца и мушна плъзгавото топче под езика му. Непознатият кимна леко и замълча. Покрай тях бързо минаваха нови и нови бежанци, но Артьом виждаше пред себе си само безкрайна редица от ботуши и обувки, мръсни, често — съдрани. Някои от тях се спъваха в черното дърво на траверсите и тогава отгоре се разнасяше гръмогласна ругатня. Никой не обръщаше внимание на тях тримата. Момчето седеше на релсата и виеше приглушено. Артьом забеляза безучастно и дори с леко злорадство, че някой от минаващите го закачи с ботуша си и то започна да вие още по-силно, размазвайки сълзите си с юмручета и клатейки се настрани.

През това време старецът отвори очи, въздъхна тежко и промърмори:

— Благодаря ви много… Вече ми е по-добре… Ще ми помогнете ли да се изправя?

Артьом го поддържаше с ръка, докато онзи се изправи, и взе чантата му, поради което се наложи да премести автомата си на рамото. Старецът заситни напред, приближи се до момчето и започна да го уговаря да се изправи. Малкият мълчеше обидено, а когато видя приближаващия се Артьом, засъска злобно и слюнката отново закапа от издадената му напред устна.

— Разбирате ли, току-що купих лекарство — процеди дошлия на себе си старец, — специално за него дойдох тук; при нас, толкова далеч — не може да се намери, знаете, никой не го доставя и няма кого да помоля, а на мен тъкмо ми свършваше, последната таблетка я взех по пътя, когато на „Пушкинска“ не искаха да ни пускат, знаете, нали сега там са фашисти, просто безобразие, помислете си само: на „Пушкинска“ — фашисти! Чух даже, че искат да я преименуват — не помня дали в „Хитлеровска“ или „Шилеровска“… Макар че естествено те не са чували нищо за Шилер, това са наши интелигентски догадки. И представяте ли си, там не искаха да ни пускат, онези младоци със свастики започнаха да се подиграват на Ваня, но какво може да им отговори той, горкото момче, при своето заболяване? Много се изнервих, стана ми зле на сърцето и едва тогава ни пуснаха. Какво исках да кажа? А, да! И, разбирате ли, специално го скрих по-надълбоко, за да не го намерят, ако някой ме обискира — ще задават въпроси, знаете, могат да не ме разберат правилно, не всички знаят що за лекарство е това… И изведнъж тази стрелба! Побягнах, колкото можех по-бързо, трябваше да мъкна и Ваня освен това, той видя захарни петлета и не му се тръгваше… И отначало, знаете, бодна ме лекичко, мислех си, че може да ме отпусне, да мина без лекарство, нали то сега струва колкото златото, но после разбрах, че няма да се получи. И тъкмо мислех да извадя хапчето, когато ме стегна. А Ваня, той нали нищо не разбира — отдавна се опитвам да го науча да ми дава хапче, ако ми стане лошо, но той изобщо не може да разбере, налапва хапчето, а когато му омръзне, ми го дава. Аз му казвам благодаря, усмихвам се, и той ми се усмихва, знаете, радостно, издава весели звуци, но досега никога не е успявал да ми даде лекарството навреме. Не дай боже, да се случи нещо с мен — няма да има кой да се грижи за него, не мога да си представя какво го чака!

Старецът все говореше и говореше, поглеждаше угоднически Артьом в очите, от което младежът се чувстваше много неловко. Макар че възрастният човек бързаше с всички сили, на Артьом му се струваше, че се придвижват прекалено бавно и отзад ги застигаха все по-малко хора. Изглежда, скоро щяха да се окажат последни. Ваня пристъпваше тромаво вдясно от стареца, вкопчил се в ръката му; на лицето му се беше върнало предишното безметежно изражение. От време на време той протягаше дясната си ръка напред и започваше да гугука възбудено, показваше някакъв предмет, захвърлен или изпуснат в бързината от бягащите от станцията, или просто сочеше към тъмнината, която сега се сгъстяваше отпред.

— А вие, извинявайте, как се казвате, млади човече? Че, знаете — говорим си, а още не сме се представили един на друг… Артьом? Много ми е приятно, аз съм Михаил Порфириевич. Порфириевич, точно така. Баща ми се казваше Порфир, разбирате, необичайно име, и в съветските времена някои организации дори имаха разни съмнения към него, тогава бяха модерни други имена: Владилен или Сталин… А вие откъде сте? От ВДНХ? А ние с Ваня сме от „Барикадна“, аз някога живеех там — усмихна се смутено старецът, — знаете, там имаше една такава висока сграда, точно до метрото… Макар че вие навярно вече не помните никакви сгради… На колко години сте, извинявайте? Е, всичко това няма значение, разбира се. Там имах двустаен апартамент, доста високо, и се откриваше такава хубава гледка към центъра… Апартаментът не беше голям, но, знаете, много уютен — подът естествено бе от дъбов паркет, както и на всички апартаменти там, кухнята беше с газова печка. Боже, сега си мисля какво удобство е газовата печка, а тогава все се ядосвах, исках електрическа, само че все не можех да спестя за нея. Веднага щом влезеш, отдясно на стената имаше репродукция на Тинторето, в хубава позлатена рамка, такава красота! Леглото беше истинско, с възглавници, с чаршафи, всичко винаги беше чисто, голямо бюро, с една такава лампа на подставка, с пружини, толкова ярко светеше. И най-важното, рафтовете с книги — до самия таван. Баща ми ми остави голяма библиотека, а и аз събирах книги — и по работа, и от интерес. Ах, защо ли ви разправям всичко това, сигурно ви е скучно, старчески глупости… А аз и досега си спомням, много ми липсва всичко това, разбирате ли, особено бюрото и книгите, а в последно време, кой знае защо — и леглото. Тук няма как да се поглези човек, при нас леглата са някакви дървени, знаете, самоделни, а понякога се налага да се спи право на пода, върху разни парцали… Но и това не е проблем, най-важното е ето тук — той посочи сърцето си, — най-важното е това, което става вътре, а не отвън. Най-важното е да си останеш същият в сърцето, да не се отпускаш, а условията — да ги вземат дяволите условията! Макар че леглото, кой знае защо, особено ми липсва…

Той не млъкваше нито за минута и Артьом слушаше с голям интерес, макар че изобщо не можеше да си представи какво е да живееш във висока сграда или какъв е изгледът, или какво е да се изкачиш горе за няколко секунди, защото там са се возели дори не с ескалатори, а с асансьори.

Когато Михаил Порфириевич млъкна за малко, за да успокои дишането си, Артьом се възползва от паузата, за да насочи разговора към най-важната за него тема. Нали все пак му предстоеше да премине през „Пушкинска“ (или вече „Хитлеровска“?), да се прехвърли на „Чеховска“ и оттам да се добере до заветния Полис.

— Нима на „Пушкинска“ има истински фашисти? — подметна той.

— Какво казвате? Фашисти? А, да… — старецът въздъхна сконфузено. — Да, да, знаете, такива едни с бръснати глави, с превръзки на ръкавите, просто ужасно. На входа на станцията и навсякъде из нея висят знаци, знаете, от онези, с които по-рано обозначаваха, че не бива да се преминава: черна фигурка в червен кръг, пресечен с линия. Мислех, че са объркали нещо — прекалено много бяха тези знаци, и имах непредпазливостта да попитам. Оказа се, че това е новият им символ. Означава, че входът е забранен за черни или самите черни са забранени, глупост някаква, общо взето.

На Артьом му прилоша при думата „черни“. Той погледна изплашено Михаил Порфириевич и попита предпазливо:

— Нима и там има черни? Нима са се добрали дотам? — А в главата му трескаво се въртеше паническа въртележка от мисли: та как така, той беше на път по-малко от седмица, нима ВДНХ вече е паднала и черните атакуват „Пушкинска“, и мисията му е провалена? И той не е успял, не се е справил? Всичко е било напразно? Не, не е възможно, непременно щеше да има слухове, макар и изкривени, но непременно щеше да има някакви слухове… Нима? Но това би бил краят на всичко…

Михаил Порфириевич го погледна с опасение и попита предпазливо, отстъпвайки незабележимо крачка встрани:

— А вие, извинявайте, вие самият каква идеология изповядвате?

— Аз ли? — обърка се Артьом. — Общо взето — никаква. Защо?

— А как се отнасяте към другите националности, например към кавказците?

— А какво общо имат тук кавказците? — учуди се Артьом. — Изобщо, аз не се ориентирам много добре в националностите. Е, по-рано е имало французи, немци, американци. Но навярно не са оцелели… А кавказците, честно казано, изобщо не ги знам… — призна си той неловко.

— Точно кавказците ги наричат „черни“ — обясни Михаил Порфириевич, опитвайки се да разбере, дали Артьом не го лъже, като се прави на глупак.

— Но нали кавказците, ако съм разбрал правилно, са си съвсем обикновени хора? — попита Артьом. — Точно днес видях няколко…

— Напълно обикновени! — потвърди Михаил Порфириевич успокоено. — Съвсем нормални хора, но тези главорези са решили, че по нещо се различават от тях и сега ги преследват. Това е просто нечовешко! Представяте ли си, те там, под тавана, точно над релсите, са вградили куки в стената и на една от тях висеше човек, истински човек! Ваня така се възбуди, започна да го сочи с пръст, да мучи нещо и онези по този начин му обърнаха внимание.

Когато чу името си, момчето се обърна и хвърли на стареца продължителен мътен поглед. На Артьом му се стори, че то ги слуша и дори отчасти разбира за какво става въпрос, но името му не се спомена повече и момчето бързо изгуби интереса си към Михаил Порфириевич, съсредоточавайки вниманието си върху траверсите.

— И след като заговорихме за различните народи, те там, по всичко личи, се прекланят пред немците. Та нали немците са изобретили идеологията им! Вие, естествено, знаете това, какво съм тръгнал да ви обяснявам… — добави бързо Михаил Порфириевич и Артьом кимна неопределено, макар че всъщност нищо не знаеше, просто не искаше да изглежда невеж. — Сещате се, навсякъде висят немски орли, свастики и естествено — някакви фрази на немски, цитати на Хитлер: за доблестта, за гордостта и така нататък. Имат си разни паради, маршове. Докато стояхме там и аз се опитвах да ги уговоря да не тормозят Ваня, всички маршируваха на платформата и пееха песни. Нещо за величието на духа и презрението към смъртта. Изобщо, знаете ли, много сполучливо са избрали немския език. Немският просто е създаден за такива неща. Разбирате ли, аз малко го говоря… Ето, вижте, тук някъде съм си записал… — Забавяйки крачките си, той бръкна във вътрешния джоб на куртката си и измъкна оттам зацапан тефтер. — Почакайте за секунда, бъдете така добър да ми светнете… Къде беше? А, ето го!

В жълтото кръгче светлина Артьом видя трепкащи латински букви, грижливо написани на листа и дори оградени с рамка:

Du stirbst. Besitz stribt.

Die Sippen streben.

Der einzig lebt — wir wissen es

Der toten Tatenruhm.

Артьом можеше да чете и латинските букви — беше се научил от някакъв допотопен учебник, открит в библиотеката на станцията. Огледа се неспокойно назад и светна върху листа още веднъж. Естествено не можа да разбере нищо.

— Какво е това? — попита той и увлече отново след себе си Михаил Порфириевич, който бързо прибираше тефтера в джоба си и се опитваше да накара Ваня да тръгне — момчето, кой знае защо, се запъна и започна да ръмжи недоволно.

— Това е стихотворение — отговори старецът малко обидено, както се стори на Артьом. — В памет на загиналите воини. Аз, разбира се, не се наемам да го преведа точно, но приблизително звучи така: „Ти ще умреш. И всичките ти близки ще умрат. Владенията ще загинат. Само бойната слава на загиналите ще остане.“ Но колко слабо звучи в превод, а? А на немски — направо гърми! Дер тотен татенрум! Просто те побиват тръпки! Да… — той изведнъж млъкна, явно засрамил се от своето възхищение.

Известно време крачиха мълчаливо. На Артьом му изглеждаше глупаво и дразнещо, че след като вероятно вече се движеха последни и не бе ясно какво става зад тях, се беше наложило да спрат насред участъка заради някакво стихотворение. Въпреки това стихчетата се набиха в главата му и той все ги повтаряше, спомняйки си за приятеля си Виталий, с когото бяха отишли някога в „Ботаническата градина“. Виталий Драката, който бе застрелян от нападатели, опитали се да проникнат в станцията през южния тунел. Този тунел винаги е бил смятан за безопасен, затова и бяха сложили там Виталий — тогава той беше на осемнайсет, а Артьом току-що бе навършил шестнайсет. А същата вечер се бяха разбрали да отидат при Женя — на него тъкмо някакъв познат търговец му беше донесъл нови мухоморки, някакви особени… Уцелиха го право в главата и насред челото имаше само една малка дупчица, черна, но отзад половината му теме беше отнесено. И край. „Ти ще умреш…“ Кой знае защо изведнъж му изплува ярък спомен за разговора на Хънтър със Сухия, когато вторият му баща каза: „А ако изведнъж се окаже, че отвъд няма нищо?“ Ще умреш и няма никакво продължение. Край. Нищо няма да остане. Някой после естествено ще те помни, но за кратко. „И всичките ти близки ще умрат“, или как там беше? Артьом наистина го побиха тръпки. Когато най-накрая Михаил Порфириевич наруши мълчанието, той даже се зарадва.

— А вие случайно не сте ли в една посока с нас? Само до „Пушкинска“? Нима смятате да влезете там? Имам предвид — да се отклоните от линията? Изобщо не ви препоръчвам да правите това, Артьом. Не можете да си представите какво става там. Може би ще дойдете с нас до „Барикадна“? С такова удоволствие бих поговорил с вас!

На Артьом му се наложи отново да кима неопределено и да мънка нещо неразбираемо: не можеше да говори с първия срещнат, пък макар и да е такъв безобиден старец, за целта на своя поход. След като не чу нищо утвърдително, Михаил Порфириевич отново млъкна.

Доста дълго време крачиха безмълвно и отзад като че ли всичко беше спокойно, така че Артьом най-накрая се отпусна. Скоро в далечината блеснаха светлинки, отначало слабо, но после — все по-ярко. Наближаваха „Кузнецки мост“.

Артьом не знаеше нищо за местните порядки, така че реши за всеки случай да скрие оръжието си. Уви го с една фланелка и го мушна по-надълбоко в раницата си.

„Кузнецки мост“ беше обитаема станция и на петдесет метра от входа на платформата, насред линията, имаше съвсем нормален пропускателен пост, наистина само един, но с прожектор, в момента загасен, защото нямаше нужда от него, и с оборудвана картечна позиция. Картечницата бе покрита, но до нея седеше дебел мъж с протрита зелена униформа и ядеше някаква каша от очукано войнишко канче. Още двама души, облечени по сходен начин, с неугледни армейски автомати на раменете, проверяваха придирчиво документите на идващите от тунела. Пред тях се беше наредила малка опашка: всичките онези бегълци от „Китай-град“, изпреварили Артьом, докато той се мъкнеше с Михаил Порфириевич и Ваня.

Пускаха чакащите бавно и с неохота, а на някакъв младеж даже изобщо му бяха отказали и сега той стоеше объркано отстрани, не знаеше какво да прави и от време на време опитваше да се приближи към проверяващия, който всеки път го отблъскваше назад и викаше следващия от опашката. Обискираха грижливо всеки от преминаващите и право пред очите на всички изкараха от опашката един човек, който се бе опитал да пренесе необявен пистолет „Макаров“, а след като онзи започна да спори, го сграбчиха и го отведоха някъде.

Артьом се извърна неспокойно, предусещайки неприятности. Михаил Порфириевич го погледна учудено, Артьом му прошепна, че и той е с оръжие, но старецът му кимна успокояващо и му обеща, че всичко ще бъде наред. Артьом не му повярва, но му стана много интересно как събеседникът му смята да уреди нещата. Старецът само се усмихна загадъчно.

През това време постепенно идваше и техният ред, а граничарите изтърбушиха пластмасовото куфарче на някаква клета петдесетгодишна жена, която незабавно се разплака и взе да ги нарича изроди, и да се чуди как земята още не ги е погълнала. Вътре в себе си Артьом се съгласи с нея, но реши да не изказва солидарността си на глас. След като се порови както трябва, пазачът измъкна от купчината мръсно бельо няколко противопехотни гранати и се приготви да изслуша обясненията.

Артьом беше сигурен, че жената сега ще разкаже трогателна история за внука си, на когото тези непонятни неща са му нужни за работата му — разбирате ли, той работи като заварчик и това са някакви детайли от електрожена; или пък ще занарежда как е намерила гранатите на пътя и тъкмо се е канела да ги предаде на компетентните органи. Но след като отстъпи няколко крачки назад, тя прошепна някакво проклятие и хукна назад към тунела, бързайки да се скрие в тъмнината. Картечарят остави паницата с храната встрани и посегна към агрегата си, но единият от двамата граничари, очевидно старшият, го спря с жест. Онзи въздъхна разочаровано и се върна към кашата си, а Михаил Порфириевич пристъпи напред с приготвен паспорт.

Колкото и да беше чудно, старшият пазач, който току-що, без изобщо да му мигне окото, беше преровил целия багаж на напълно безобидната на вид жена, прелисти набързо документите на стареца, а на Ваня не обърна абсолютно никакво внимание, сякаш изобщо го нямаше. Дойде редът на Артьом. Той връчи с готовност документите си на мършавия мустакат страж, който се зае да разглежда любопитно всяка страничка, задържайки особено дълго лъча на фенерчето върху печатите. Граничарят не по-малко от пет пъти премести поглед от физиономията на Артьом към фотографията, хъмкайки недоверчиво, а през това време Артьом се усмихваше дружелюбно и се стараеше да се направи на самата невинност.

— Защо паспортът е съветски образец? — попита сурово стражът най-накрая, не знаейки за какво друго да се хване.

— Защото съм бил още малък, когато е имало истински. А после нашата администрация ми го направи на първата бланка, която им попадна — поясни Артьом.

— Пълна бъркотия — намръщи се мустакатият. — Отворете си раницата.

Ако намери автомата, в най-добрия случай ще ми се наложи да се връщам обратно, а може и да го конфискуват, помисли си Артьом и изтри от челото си предателската пот.

Михаил Порфириевич се приближи на непозволено близко разстояние до граничаря и му зашепна бързо:

— Константин Алексеевич, разбирате ли, този млад човек е мой познат. Много порядъчен юноша, мога да гарантирам лично за него.

Граничарят, отваряйки чантата на Артьом и мушкайки длан вътре, от което Артьом изстина, каза:

— Пет.

Докато Артьом се чудеше какво има предвид пазачът, Михаил Порфириевич измъкна от джоба си шепа патрони, бързо отброи пет и ги пусна в разкопчаната полева торба, висяща на кръста на проверяващия.

Но до този момент ръката на Константин Алексеевич бе успяла да продължи странстването си из раницата на Артьом и очевидно се беше случило най-страшното, защото лицето му придоби заинтригувано изражение.

Артьом почувства как сърцето му се свива и затвори очи.

— Петнайсет — изрече равнодушно проверяващият.

Артьом кимна, отброи още десет патрона и ги пусна в същата чантичка. Нито един мускул върху лицето на граничаря не трепна. Той просто направи крачка встрани и пътят към „Кузнецки мост“ беше свободен. Артьом продължи напред, възхитен от желязното самообладание на човека.

Следващите петнайсет минути преминаха в препирни с Михаил Порфириевич, който упорито отказваше да приеме петте патрона от Артьом, твърдейки, че дългът му е много по-голям и други неща от този род.

„Кузнецки мост“ не се различаваше особено от повечето други станции, които Артьом бе успял да посети по време на пътешествието си. Същият мрамор на стените, същият гранитен под, само дето арките тук бяха по-особени — високи и широки, което създаваше усещане за необичаен простор.

Но най-удивителното беше друго: и на двете линии стояха пълни композиции — невероятно дълги, толкова огромни, че заемаха почти цялата станция. Прозорците бяха озарени от топла светлина, промъкваща се през уютните разноцветни завеси, а вратите бяха гостоприемно отворени.

В съзнателната си възраст Артьом не бе виждал нищо подобно. Да, бяха му останали смътни спомени за летящи и бучащи мотриси с ярки квадратни прозорци — спомени от далечното детство, но те бяха размити, неясни, ефимерни, както и останалите мисли за всичко, което е било някога; а опиташе ли се да си представи нещата в детайли, да възстанови в паметта си подробностите, неуловимият образ веднага се разтваряше, изтичаше като вода между пръстите и пред очите му не оставаше нищо… След като отрасна, бе виждал само композицията, спряла на изхода на тунела при „Рижка“, както и разкачените вагони при „Китай-град“ и „Проспект на мира“.

Артьом застина на място и заразглежда очаровано композициите, започна да брои вагоните, забулени в мъглата в противоположния край на перона, край прехода за Червената линия. Там, в превзет от тъмнината ясен кръг електрическа светлина, от тавана висеше яркочервено знаме, а под него стояха в стойка мирно двама автоматчици с еднакви зелени униформи и фуражки. Отдалеч изглеждаха мънички и приличаха на войници играчки.

Артьом имаше три такива, още когато бе живял с майка си: единият, командир с измъкнат от кобура дребен пистолет, крещеше нещо, поглеждайки назад — навярно викаше отряда си, за да се хвърлят в битка. Другите двама стояха мирно, притиснали автомати към гърдите си. Вероятно войниците бяха от различни комплекти и някак играта с тях не се получаваше: командирът се хвърляше в битка, а доблестните му воини бяха застинали на пост, също като граничарите на Червената линия, и не ги интересуваха никакви сражения. Странно, спомняше си тези войници много добре, а не можеше да си спомни лицето на майка си…

В „Кузнецки мост“ цареше относителен ред. Светлината тук, както и във ВДНХ, беше аварийна, под тавана се проточваше някаква загадъчна желязна конструкция, може би осветявала платформата по-рано. Освен мотрисите на станцията не се забелязваше нищо особено.

— Толкова съм слушал, че в метрото има смайващо красиви станции, а на практика се оказва, че почти всичките са еднакви — сподели Артьом разочарованието си с Михаил Порфириевич.

— Какво говорите, млади човече! Има толкова красиви, че няма да повярвате! Ето „Комсомолска“ на Околовръстната например — истински дворец! — зае се да го разубеждава старецът. — Там има огромно пано, знаете ли, на тавана. Наистина с Ленин и останалите щуротии… Ох, какви ги говоря — стресна се той и поясни шепнешком на Артьом: — На станцията е пълно с доносници, агенти на Соколническа линия, тоест Червената, ще ме извинявате, но наричам всичко със старите имена… Така че тук трябва да се говори по-тихо. Местното началство уж е независимо, но не иска да се кара с червените, и затова, ако онези поискат да им бъде предаден някой, може и да го получат. Да не говорим за убийствата — добави той съвсем тихо и се огледа уплашено. — Нека да си намерим място за почивка, защото аз, честно казано, ужасно се уморих, пък и вие според мен едвам се държите на краката си. Ще пренощуваме, а после ще продължим нататък по пътя.

Артьом кимна — този ден наистина се бе оказал безкрайно дълъг и напрегнат и той просто се нуждаеше от почивка.

Въздишайки завистливо и без да откъсва поглед от мотрисите, Артьом закрачи след Михаил Порфириевич. От вагоните долитаха весели изблици смях и разговори, във вратите, покрай които минаваха, стояха изморени след работния ден мъже, пушеха в компания със съседите си и благоприлично обсъждаха събитията от изминалия ден. Около една маса се бяха събрали старици и пиеха чай под светлината на мъничка лампа, тайфа деца скачаха отвисоко, стиснали единия край на скъсан кабел, и увисваха на него. Това също беше необичайно за Артьом: във ВДНХ обстановката винаги оставаше много напрегната, хората постоянно бяха готови на всичко. Наистина вечер се събираха с приятелите си да поседят тихичко в нечия палатка, но никога не се бе случвало такова нещо: всички врати да са широко отворени, хората да са пред очите на всички, спокойно да си ходят на гости, навсякъде да играят деца… Тази станция беше прекалено благополучна.

— А от какво преживяват те тук? — не издържа Артьом и попита стареца, догонвайки го.

— Как, нима не знаете? — учуди се учтиво Михаил Порфириевич. — Та това е „Кузнецки мост“! Тук са най-добрите техници в метрото, с най-големите работилници. Тук им носят уреди за поправка от цялата Соколническа линия, че даже и от Околовръстната. Процъфтяват, процъфтяват! Ето тук да можеше да живее човек! — въздъхна замечтано той. — Но те имат строги правила по този въпрос…

Артьом напразно се надяваше, че те също ще успеят да се наспят в някой от вагоните, на дивани. Насред залата имаше редица от големи палатки, подобни на онези, в които живееха във ВДНХ, и на най-близката от тях грижливо, по шаблон, беше написано: „ХОТЕЛ“. Наблизо се бе строила опашка от бежанци, но Михаил Порфириевич извика администратора настрани, каза му нещо вълшебно, започващо с „Константин Алексеевич“, чу се някакво дрънчене и въпросът беше уреден.

— Тук сме — посочи той с приканващ жест и Ваня загугука радостно.

Дадоха им чай, за него не се налагаше да доплащат, и матраците бяха толкова меки, че след като се строполи върху тях, на човек не му се иска изобщо да става. Полулегнал, Артьом предпазливо подухваше чашката си с отвара и слушаше внимателно стареца, който, забравил за чашата си, разказваше с пламтящ поглед:

— Червените нямат власт над цялата линия. Наистина за това не говори никой и те никога няма да си го признаят, но „Университетът“ не е под техен контрол, а също и всички станции, които са след „Университета“! Да, Червената линия продължава само до „Спортна“. Там, знаете ли, след „Спортна“, започва много дълъг участък, някога отдавна там беше станцията „Ленински хълмове“, после я преименуваха, но аз нали си карам по старите названия… И точно след „Ленински хълмове“ — там линията излиза на повърхността — имаше мост. И, разбирате ли, той започнал да се разрушава от взрива и един ден се срутил долу, в реката, така че с „Университета“ не е имало връзка почти от самото начало…

Артьом отпи малка глътка и усети как вътре в него всичко замира сладко в предвкусване на нещо тайнствено, необичайно, което започваше отвъд стърчащите над пропастта релси на прекъснатата Червена линия далеч на югозапад. Ваня ожесточено си гризеше ноктите, прекъсваше само за да погледне със задоволство плодовете на своя труд, а после отново се захващаше за работа. Артьом го погледна почти със симпатия и почувства благодарност към милото дете за това, че то мълчеше.

— Знаете ли, на „Барикадна“ имаме малък кръжок — усмихна се смутено Михаил Порфириевич. — Събираме се вечер, понякога при нас идват гости от „1905 година“, а сега прогониха и всички инакомислещи от „Пушкинска“ и Антон Петрович дойде при нас… Дреболия, разбира се, просто литературни сбирки, но понякога говорим и за политика, честно казано… Там, на „Барикадна“, знаете ли, също не обичат много образованите, какво ли не може да се чуе: и какво е въшлива интелигенция, и какво е петата колона… Така че гледаме да не се набиваме на очи. Та значи, Яков Йосифович разказа, че „Университетът“ не бил загинал. Че успели да блокират тунелите и сега там все още има хора. И не просто хора, а… Разбирате ли, там някога е бил Московският държавен университет — нали заради него станцията се казва така. И част от професорите се били спасили, а също и някои от студентите. Нали под университета има огромни бомбоубежища, той е още сталинска постройка, и според мен те са съединени чрез тайни проходи с метрото. И сега там се е оформил един такъв интелектуален център, знаете… Е, навярно това са просто легенди. Че там властта е в образовани хора, трите станции и убежищата се управляват от ректор, а всяка станция се възглавява от декан — всичките се избират за определен срок. И науката там не стои на едно място — все пак студенти, знаете, аспиранти, преподаватели! И културата не угасва, не е като при нас, и пишат разни неща, и нашето наследство не забравят… А Антон Петрович даже разправяше, че един негов познат инженер му е казал поверително, че те там дори са намерили начин да излизат на повърхността, сами са си създали защитни костюми и понякога разузнавачите им се появяват в метрото… Съгласете се, че звучи неправдоподобно! — прибави полувъпросително Михаил Порфириевич, поглеждайки Артьом в очите, и в погледа му имаше нещо толкова тъжно, такава плаха, уморена надежда, че Артьом се изкашля леко и отговори колкото се може по-уверено:

— Защо? Звучи напълно реално! Нали го има и Полиса например. Чувал съм, че там също…

— Да, Полисът е чудесно място, само че как да се добре човек до него сега? Освен това ми казаха, че в Съвета властта отново е минала във военните…

— В какъв съвет? — вдигна вежди Артьом.

— Как какъв? Полисът се управлява от съвет от най-авторитетните хора. А там, нали знаете, авторитетните хора са или библиотекари, или военни. Е, за Библиотеката знаете, няма смисъл да ви разказвам, но другият вход на Полиса някога се намираше в самата сграда на Министерството на отбраната, доколкото помня, или във всеки случай тя беше някъде наблизо, и част от генералите тогава успяха да се евакуират. В самото начало военните взеха властта, Полисът дълго време го управляваше хунта, знаете. Но на хората нещо не им хареса управлението им — имаше безпорядъци, доста кръвопролитни, но това беше отдавна, дълго преди войната с червените. Тогава те направиха отстъпки и бе създаден същият този Съвет. И се получи така, че в него се образуваха две фракции — библиотекари и военни. Разбира се, странно съчетание. Знаете ли, военните едва ли са срещали много библиотекари в предишния си живот. А тук така се получи. И между тези фракции има вечно джафкане, разбира се: ту едните надделяват, ту другите. Когато беше войната с червените, отбраната бе по-важна от културата и генералите имаха предимство. Започна мирният живот — и влиянието отново се върна при библиотекарите. И така, разбирате ли, при тях постоянно е като махало. Чух, че сега позициите на военните са по-здрави и отново въвеждат дисциплина там, знаете: комендантски час и останалите радости на живота — усмихна се Михаил Порфириевич. — Сега да се отиде там е не по-лесно, отколкото да се добереш до Изумрудения град… Така наричаме „Университета“ и станциите около него, на шега… Нали трябва да се мине или през Червената линия, или през Ханза, а оттам не е толкова лесно да се промъкне човек, разбирате. По-рано, преди да се появят фашистите, можеше да се мине през „Пушкинска“ до „Чеховска“, а оттам до „Боровицка“ е един участък. Наистина, лош участък, но когато бях по-млад, ми се е случвало да минавам и оттам.

Артьом не пропусна да се поинтересува какво му е лошото на споменатия участък и старецът отговори неохотно:

— Разбирате ли, право в тунела има композиция, изгоряла. Отдавна не съм бил там и не знам как е сега, но навремето в нея имаше овъглени човешки тела, седнали или проснати върху седалките… Просто ужасно. Самият аз не знам как се е получило така, питал съм и познатите си какво е станало там, но никой не може да ми каже точно. Много е трудно да се мине през тази мотриса, а не може да се заобиколи по никакъв начин, защото тунелът е започнал да се руши и всичко около вагоните е затрупано. В самата мотриса, във вагоните, имам предвид, стават разни лоши неща, затруднявам се да ги обясня, аз по принцип съм атеист, знаете, и не вярвам в никакви мистични глупости, затова тогава ги отдадох на плъхове, на разни твари… Но сега вече не съм сигурен в нищо.

Тези думи извикаха в Артьом мрачните спомени за шума в тунелите на неговата линия и той накрая не издържа и разказа за случилото се с неговия отряд, а после и с Бърбъна, и след като се поколеба малко, се опита да повтори и обясненията, дадени му от Хан.

— Какви ги говорите, това са пълни врели-некипели! — махна с ръка Михаил Порфириевич, смръщвайки строго вежди. — Чувал съм вече за такива неща. Помните ли, че ви говорих за Яков Йосифович? Та така, той е физик и ми разясни, че такива нарушения на психиката стават, когато хората са подложени на въздействието на много ниски, недоловими за ухото честоти, ако не бъркам — около седем херца, макар че с моята къса памет… А звукът може да възникне от само себе си поради естествени процеси, например размествания на тектоничните пластове или нещо подобно — аз, разбирате ли, тогава не слушах много внимателно… Но душите на мъртвите? В тръбите? Да ме прощавате…

С този старец беше интересно. Артьом не бе чувал по-рано нещата, за които човекът му разказваше, а и той виждаше метрото под някакъв друг ъгъл — старомоден, забавен, и по всичко личеше, че душата му жадува за повърхността, а тук му беше толкова неуютно, колкото му е било и в първите дни. Артьом, който често си спомняше за спора между Сухия и Хънтър, попита:

— А вие как мислите… Ние… Хората, имам предвид… Ние ще се върнем ли там? На повърхността? Ще успеем ли да оцелеем и да се върнем?

И съжали веднага, че е попитал, защото въпросът му проряза като бръснач всички жили в стареца, той омекна веднага и тихо, с безжизнен глас, отвърна:

— Не мисля. Не мисля.

— Но нали е имало и други метрополитени, чувал съм, в Петербург, в Минск и в Новгород… — изброи Артьом запаметените наименования, които винаги са били за него празни черупки, понятия без никакъв смисъл.

— Ах, колко хубав град беше Петербург! — въздъхна Михаил Порфириевич, без да му отговаря. — Разбирате ли, Исакий[1]… А Адмиралтейството, иглата му[2]… Каква грация, какво изящество! А вечерите на Невски[3] — хората, шумът на тълпите, смях, деца със сладолед, стройни млади девойки… Носи се музика… Особено през лятото… Там времето рядко е хубаво през лятото, нали разбирате — да има слънчице и небето да е чисто, лазурно… Обаче когато все пак се случи да има хубаво време… Ако знаете колко леко се диша…

Очите му се спряха върху Артьом, но погледът му минаваше през младежа и се разтваряше в призрачната далечина, където в отблясъците на зората се издигаха полупрозрачни величествени силуети на отдавна превърнали се в прах сгради, и на Артьом му се струваше, че ако сега погледне през рамо, пред него ще се изправи тази обсебваща духа картина. Старецът замълча, въздъхна тежко и Артьом реши да не нахлува в спомените му.

— Да, наистина имаше и други метрополитени освен московския. Може и някъде другаде да са се спасили хора… Но помислете сам, млади човече! — Михаил Порфириевич вдигна жилестия си пръст нагоре. — Колко години изминаха все пак — и нищо! Нищичко не се чува! Нима за толкова години нямаше да ни намерят, ако имаше кой да ни търси? Не — наведе той глава, — не мисля…

А после, след пет минути мълчание, почти недоловимо, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на Артьом, той въздъхна:

— Боже, какъв прекрасен свят погубихме…

В палатката увисна тежка тишина. Ваня, унесен от тихия им разговор, спеше, отворил уста, и тихичко похъркваше, като в редки моменти изскимтяваше като кученце. Михаил Порфириевич така и не каза повече нито дума, и макар Артьом да беше сигурен, че старецът още не спи, реши да не го тревожи повече, а затвори очи и се опита да подремне.

Мислеше си, че след всичко, което се случи с него през този безкраен ден, сънят ще дойде моментално, но времето се нижеше бавно-бавно, а матракът, неотдавна сторил му се мек, го убиваше на хълбока и се наложи да се повърти доста, докато най-накрая намери удобно положение. В ушите му постоянно звучаха последните тъжни думи на стареца. Не, не мисля… Няма да се върнат вече големите блестящи проспекти, грандиозните архитектурни съоръжения, лекият освежаващ ветрец в топлата лятна вечер, разрошващ косите и галещ лицето; няма да се върне онова небе — то никога няма да бъде такова, каквото го описваше старецът. Сега небето е високият, покрит с изгнили проводници ръбест таван на тунелите, и така ще бъде винаги. А тогава то е било… как го беше казал той? Лазурно? Чисто? Странно бе това небе, съвсем като онова, което видя Артьом тогава, в „Ботаническата градина“, и също обсипано със звезди, но не кадифено-синьо, а светлосиньо, искрящо, радостно… И сградите бяха наистина огромни, но не потискаха със своята маса, не — светли, леки, сякаш изтъкани от сладък въздух, те се рееха, едва не се откъсваха от земята, контурите им се размиваха в безкрайната височина… А наоколо имаше толкова хора! Артьом никога по-рано не беше виждал толкова хора едновременно, освен може би в „Китай-град“, но тук имаше още повече, цялото пространство в подножията на циклопските сгради бе заето от хора. Те сновяха наоколо и сред тях наистина имаше необичайно много деца; те ядяха нещо, вероятно същия този сладолед. Артьом дори искаше да помоли едно от тях да му даде да опита; самият той никога не бе ял истински сладолед, а когато беше малък, много му се искаше поне да близне мъничко. Но нямаше откъде да вземе, сладкарските фабрики отдавна вече произвеждаха само плесен и плъхове, плъхове и плесен. А малките деца, ближещи лакомството си, постоянно бягаха от него със смях, измъкваха се ловко и той дори не успяваше да разгледа лицето на нито едно от тях. И Артьом вече не знаеше какво всъщност се опитва да направи: да опита сладоледа или да погледне някое от децата в лице, да разбере дали те изобщо имаха лица… И изведнъж го обзе страх.

Смътно очертаните сгради започнаха бавно да се сгъстяват, да тъмнеят и след известно време вече бяха увиснали страховито над него, а после започнаха да се приближават все повече и повече. Артьом продължаваше да преследва децата и започна да му се струва, че те се смеят не звънко и радостно, а злобно и с предусещане на нещо лошо, и тогава той събра последните си сили и все пак успя да хване едно дете за ръкава. То се дърпаше и драскаше като дявол, но Артьом стисна гърлото му с желязна хватка и успя да види лицето му. Това беше Ваня. Ръмжейки и озъбвайки се, детето изви глава и се опита да го ухапе по ръката, Артьом панически го отблъсна от себе си, а момчето скочи на крака и изведнъж вдигна глава и нададе същия онзи зловещ вой, от който Артьом бягаше от ВДНХ… И децата, носещи се в безпорядък наоколо, започнаха да спират и тръгнаха към него, без да гледат, бавно, приведени, а зад гърбовете им вече се издигаха огромни черни сгради, и те също сякаш се приближаваха… А после децата, сега вече запълнили малкото останало пространство между гигантските здания, подхванаха воя на Ваня, изпълвайки го с животинска омраза и вледеняваща тъга, и най-накрая започнаха да се обръщат към Артьом. Те нямаха лица, само черни кожени маски с нащърбени устни и мастилено черни очи, без бяло и зеници.

И изведнъж се разнесе глас, който Артьом изобщо не можеше да познае; той беше тих и свирепият вой го заглушаваше, но гласът повтаряше настойчиво едно и също; и когато се вслуша в него, стараейки се да не обръща внимание на пристъпващите все по-близо деца, Артьом най-накрая чу думите. „Трябва да тръгваш.“ А после още веднъж. И отново. И Артьом позна гласа. Това беше Хънтър.

Той отвори очи и отметна завивките. В палатката беше тъмно и много задушно, главата му бе изпълнена с оловна тежест, мислите му бяха лениви и бавни. Артьом изобщо не можеше да дойде на себе си и нямаше как да разбере колко дълго е спал, дали е време да стане и да се приготви за път, или може просто да се обърне на другата страна и да опита да сънува нещо по-весело.

В този момент завесата на палатката се вдигна и в образувалия се отвор се показа главата на същия онзи граничар, който ги бе пуснал в „Кузнецки мост“. Константин… как му беше презимето?

— Михал Порфирич! Михал Порфирич! Ставай по-бързо! Михал Порфирич! Какво му е, да не е умрял? — и без да обръща внимание на изплашено зяпналия го Артьом, той се вмъкна в палатката и се зае да разтърсва спящия старец.

Пръв се събуди Ваня и замуча тревожно. Влезлият не му обърна никакво внимание, а когато Ваня се опита да го хване за ръката, му залепи доста силен шамар. В този момент най-накрая се събуди и старецът.

— Михал Порфирич! Ставай по-бързо! — зашепна разтревожено граничарят. — Трябва да бягаш! Червените искат да те предадем, като клеветник и вражески пропагандист. Казвах ти аз на теб: поне тук, поне на нашата смотана станция не разказвай за този свой Университет! Защо не ме послуша?

— Извинявайте, Константин Алексеевич, какво става? — объркано завъртя глава старецът и се надигна с пъшкане от постелята си. — Та аз на никого не съм казвал, каква пропаганда, опази Боже, само на този младеж разказах, но тихичко, без свидетели…

— Вземи и младежа със себе си! Нали знаеш каква станция има тук, до нас? Ще те отведат в „Лубянка“ и ще ти изкормят червата, а твоя момък ще го изправят до стената, за да не се раздрънка! Хайде по-бързо, какво се мотаеш, вече ще дойдат! Сега се съвещават какво да искат на червените в замяна, така че побързай!

Артьом вече се бе изправил на крака и бе наметнал раницата си. Не знаеше само дали да вади оръжието, или всичко щеше да се размине. Старецът също се забърза и след минута вече крачеха припряно по линията, при това Константин Алексеевич лично беше затиснал устата на Ваня, направил мъченическа физиономия, а старецът го поглеждаше с безпокойство, опасявайки се да не би граничарят да строши врата на момчето.

В тунела, водещ към „Пушкинска“, станцията бе много по-добре укрепена. Тук минаха през два кордона — на сто и на двеста метра от входа. На по-близкия имаше бетонно укрепление и насип, който пресичаше релсите и оставяше само тесен проход до стената; вляво от него се забелязваше телефонен апарат и кабел, прокаран чак до „Кузнецки мост“, навярно до щаба. Виждаха се още и сандъци с боеприпаси и дрезина, патрулираща на този стометров участък. На по-далечния пост — обичайните чували с пясък, картечница и прожектор, също като от другата страна на станцията. И на двата поста имаше дежурни, но Константин Алексеевич преведе бегълците през кордоните, отведе ги до границата и каза уморено:

— Да вървим, ще ви изпратя пет минутки. Боя се, че повече не бива да идваш тук, Михал Порфирич — говореше граничарят, докато бавно крачеха към „Пушкинска“. — Още не са ти простили и старите грехове, а ти пак се издъни. Чул ли си, че другарят Москвин лично се е заинтересувал? Е, добре, ще измислим нещо. И внимателно през „Пушкинска“! — продължи да напътства той, докато изоставаше от тях и се разтваряше в тъмнината. — Мини по-бързо оттам! Тук, при нас, ги е страх от тях! Е, всичко добро!

Засега нямаше закъде да бързат и бегълците забавиха крачка.

— Защо ви имат зъб? — попита Артьом и огледа стареца с любопитство.

— Разбирате ли, аз изобщо не ги обичам и когато беше войната… Общо взето, знаете ли, в нашия кръжок съставяхме разни текстове… А Антон Петрович, той тогава още живееше в „Пушкинска“, имаше достъп до типографската машина — тогава в „Пушкинска“ имаше типографска машина, която някакви безумци домъкнали от „Известия“… Та той ги печаташе.

— А границата на червените изглежда безобидно — спомни си изведнъж Артьом. — Стоят двама души, виси знаме, няма никакви укрепления или нещо подобно…

— Разбира се! От тази страна всичко е безобидно, защото при тях основният натиск върху границата не е отвън, а отвътре… — усмихна се ехидно Михаил Порфириевич. — Та там са укрепленията, а от отсамната страна е само декорация.

Продължиха да крачат в тишина, като всеки мислеше за свои си неща. Артьом се бе съсредоточил върху начина, по който усещаше тунела. Но, колкото и да беше странно, и този тунел, и предишният — от „Китай-град“ до „Кузнецки мост“ — бяха някакви пусти, в тях не се усещаше абсолютно нищо, не ги изпълваше нищо, бяха просто бездушни конструкции…

После той се върна мислено към току-що сънувания кошмар. Подробностите вече се изтриваха от паметта му, оставаше само смътният плашещ спомен за децата без лица и някакви черни грамади на фона на небето. Обаче гласът…

Така и не успя да стигне до края на мисълта си. Отпред се чу омразното отвратително писукане и шумолене на лапи, после до пътниците достигна задушливо-сладникавата миризма на разлагаща се плът и когато слабият лъч на фенера най-накрая докосна мястото, откъдето се носеха звуците, пред очите им се появи такава картина, че Артьом се запита дали не е по-добре да се върнат при червените.

До стената на тунела лежаха по корем три подпухнали тела и ръцете им, завързани с въжета на гърба, вече бяха доста поизгризани от плъховете. Артьом притисна към носа си ръкава на якето, за да не усеща тежката сладникава миризма, наведе се над телата и ги освети с фенерчето. Те бяха съблечени по бельо и по телата им не се виждаха никакви рани. Но косите на всичките бяха сплъстени от съсирена кръв, особено гъста около черните петна на раните от куршуми.

— В тила — определи Артьом, стараейки се гласът му да звучи спокойно, но усещаше, че всеки момент ще му прилошее.

Михаил Порфириевич прикри устата си с ръка и очите му заблестяха.

— Какво правят, Господи, какво правят! — изрече той сподавено. — Ваня, не гледай, не гледай, ела тук!

Но Ваня, без да проявява ни най-малко безпокойство, застана на колене до най-близкия труп и се зае съсредоточено да го побутва с пръст, оживено мучейки.

Лъчът се плъзна нагоре по стената и освети къс груба амбалажна хартия, залепена точно над телата, на равнището на очите. Най-отгоре с готически шрифт беше изписано заглавие: „vierter Reich“[4], украсено с изображения на орли с разперени крила, а по-надолу имаше надпис на руски: „Нито една чернилка да не се доближава на по-малко от триста метра от Великия Райх!“, под който беше разпечатано ярко изображение на същия онзи знак „Минаването забранено“ — черен контур на човече в кръг, изразяващ забрана.

— Мерзавци — процеди Артьом през стиснатите си устни. — Заради това, че косите им са с друг цвят?

Старецът само поклати съкрушено глава и задърпа за яката Ваня, който се бе увлякъл в изучаването на телата и изобщо не искаше да се изправя.

— Виждам, че типографската ни машина още работи — отбеляза тъжно Михаил Порфириевич и те продължиха нататък.

Пътниците вървяха все по-бавно, така че чак след две минути се показа изрисуваният на стената с червена боя силует на орел и надпис „300“.

— Още триста метра — каза Артьом, вслушвайки се с безпокойство в отгласите на кучешки лай, разнасящи се отдалеч.

На сто метра от станцията в лицата ги удари ярка светлина и те се спряха.

— Ръцете на тила! Не мърдайте! — изгърмя усилен от високоговорители глас.

Артьом послушно сложи дланите си на тила, а Михаил Порфириевич вдигна ръце нагоре.

— Казах ръцете на тила, всичките! Тръгнете бавно напред! Не правете резки движения! — продължаваше да гърми гласът и Артьом по никакъв начин не можеше да види кой говори, защото светлината биеше право в очите му и се наложи да сведе поглед заради рязката болка.

След като изминаха още известно разстояние с малки крачки, те отново застинаха покорно на място и едва тогава онези срещу тях отклониха встрани лъча на прожектора.

Тук беше издигната цяла барикада, на пост стояха двама едри автоматчици и още един човек с кобур на кръста, всичките с камуфлажни униформи и черни барети, сложени накриво върху бръснатите им глави. На ръкавите им се кипреха бели превръзки — някакво подобие на немска свастика, но не с четири краища, а с три. Малко по-надалеч се виждаха тъмните фигури на още няколко души, а до крака на единия нервно седеше проскубано куче. Стените наоколо бяха изрисувани с кръстове, орли, лозунги и проклятия по адрес на всички, които не са руснаци. Последното малко озадачи Артьом, защото надписът беше на немски. На видно място, под обгорено платно със силует на орел и тривърха свастика, стоеше, уютно осветен, пластмасовият знак с клетото човече и Артьом си помисли, че това сигурно е мястото на почетния им караул.

Един от пазачите пристъпи напред и запали дълъг, наподобяващ тояга ръчен фенер, като го държеше със свитата си ръка на равнището на главата си. Без да бърза, той обходи с лъча и тримата, вглеждайки се внимателно в лицата им, очевидно в опит да открие черти, които не са славянски. Но лицата им, може би с изключение на това на Ваня, което носеше отпечатъка на болестта му, изглеждаха доста руски, така че пазачът отмести фенера и разочаровано сви рамене.

— Документите! — нареди той.

Артьом с готовност подаде паспорта си, а Михаил Порфириевич със закъснение се зае да рови във вътрешния си джоб и най-накрая също го намери.

— А къде са ви документите за него? — посочи гнусливо старшият Ваня.

— Разбирате ли, работата е там, че момчето… — започна да обяснява старецът.

— Млъъък! Обръщайте се към мен с „господин офицер“! Отговаряйте ясно на въпросите! — изграчи му проверяващият и фенерът заподскача в ръцете му.

— Господин офицер, виждате ли, момчето е болно, то няма паспорт, още е малко, нали разбирате, но вижте, вписано е тук, при мен, моля, погледнете… — заломоти стъписаният Михаил Порфириевич, като гледаше угоднически офицера и се опитваше да открие в очите му поне частица съчувствие.

Но онзи стоеше на мястото си, прав и твърд като скала, лицето му също сякаш се бе вкаменило и Артьом отново изпита неотдавнашното желание да убие човек.

— Къде е снимката? — процеди офицерът, когато достигна до нужната страница.

Ваня, който до този момент седеше мирно, вглеждаше се напрегнато в силуета на кучето и гугукаше възторжено от време на време, прехвърли вниманието си на проверяващия и за ужас на Артьом се озъби и заръмжа зловещо. Артьом изведнъж така се уплаши за него, че забрави за своята неприязън към това същество и че той самият на няколко пъти с усилие беше потиснал желанието си да го срита както си трябва.

Проверяващият пристъпи неволно назад, втренчи се във Ваня с неприязън и процеди:

— Приберете си го. Незабавно. Или аз ще направя това.

— Моля, простете, господин офицер, той не разбира какво прави — със смайване чу Артьом собствения си глас.

Михаил Порфириевич го погледна с признателност, а граничарят, след като бързо прелисти паспорта му, му го връчи обратно и изрече студено:

— Нямам въпроси към вас. Можете да минавате.

Артьом направи няколко крачки и застина, чувствайки, че краката му не го слушат. Офицерът равнодушно му обърна гръб и повтори въпроса си за снимката.

— Виждате ли, работата е там… — започна Михаил Порфириевич, сепна се и добави: — Господин офицер, работата е там, че нямаме фотограф, а на другите станции това струва страшно скъпо, и аз просто нямам пари, за да се снимам…

— Събличайте се! — прекъсна го граничарят.

— Моля? — провлече с отпаднал глас Михаил Порфириевич и краката му се разтрепериха.

Артьом свали раницата си и я остави на пода, без изобщо да мисли какво прави. Има неща, които не искаш да правиш, заричаш се да не ги правиш, забраняваш си, а после изведнъж те се случват от само себе си. И дори не успяваш да ги обмислиш, те нямат съприкосновение с мисловните центрове, а се случват — и край, остава ти само да наблюдаваш смаяно себе си и да се убеждаваш, че нямаш вина, просто всичко се е случило само.

Ако сега ги съблечаха и ги поведяха към тристотния метър, като онези, другите, Артьом щеше да извади от раницата автомата, да премести предпазителя на автоматична стрелба и да се постарае да повали колкото се може повече от тези нечовеци с камуфлажна униформа, докато не го застрелят. Нищо друго нямаше значение. Нямаше значение, че е изминал само ден, откакто срещна Ваня и стареца. Нямаше значение, че щяха да го убият. Какво ще стане с ВДНХ? Не бива да мисли какво ще стане след това. Има неща, за които по-добре човек да не мисли.

— Събличайте се! — повтори офицерът, изговаряйки грижливо думите. — Обиск!

— Но позволете… — измънка Михаил Порфириевич.

— Млъъък! — изграчи граничарят. — По-бързо! — и подкрепяйки думите си с действия, извади пистолета от кобура си.

Старецът започна припряно да разкопчава куртката си, а проверяващият отклони ръката си с пистолета встрани и се зае да наблюдава мълчаливо как Михаил Порфириевич хвърля пуловера си, как, неловко подскачайки на един крак, сваля обувките си и как се колебае дали да разкопчае колана на панталоните.

— По-бързо! — изсъска вбесено офицерът.

— Но… Неловко е… Разбирате… — започна да говори Михаил Порфириевич, но проверяващият, окончателно вбесен, го удари силно с юмрук в зъбите.

Артьом понечи да се втурне напред, но отзад го уловиха две силни ръце, и колкото и да се опитваше да се изтръгне, всичко беше напразно.

В този момент се случи непредвиденото. Ваня, който беше почти наполовина по-нисък от главореза с черната барета, изведнъж настръхна и се хвърли с животински скок върху мъчителя. Офицерът изобщо не очакваше такава пъргавост от недъгавия и Ваня успя да се вкопчи в лявата му ръка и дори да го удари с длан в гърдите. Обаче след миг граничарят се съвзе, отхвърли момчето от себе си, протегна ръката си с пистолета напред и натисна спусъка.

Изстрелът, усилен от ехото на празния тунел, заглуши Артьом, но на него въпреки това му се стори, че чу как Ваня тихичко изхлипа, преди да се свлече на пода. Все още се превиваше с лице надолу, хванал се с двете си ръце за корема, когато офицерът го подритна с върха на обувката, събори го по гръб и с гнусливо изражение на лицето натисна спусъка още веднъж, целейки се в главата.

— Предупреждавах ви — подхвърли той студено на Михаил Порфириевич, който, застинал на мястото си, гледаше Ваня с увиснала челюст и издаваше гърлени хрипливи звуци.

В този момент на Артьом му причерня пред очите и той усети в себе си такава сила, че стъписаният войник, който го държеше отзад, едва не падна на пода, когато младежът се хвърли напред. Времето се разтегна за Артьом — достатъчно, за да успее да хване дръжката на автомата, да щракне предпазителя и да изстреля направо през раницата един откос в петнистите гърди на офицера.

Успя само да забележи със задоволство как върху зелената камуфлажна униформа се появява черна пресечена линия от раните от куршумите.

Бележки

[1] Исакиевски събор — най-големият православен храм в Санкт Петербург. — Бел.прев.

[2] Адмиралтейството е голяма сграда в Санкт Петербург, един от символите на града, а „иглата“ е кулата, с която е увенчано зданието. — Бел.прев.

[3] Невски проспект — голям булевард в Санкт Петербург. — Бел.прев.

[4] Vierter Reich (нем.) — четвърти райх. — Бел.прев.