Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Метро (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Метро 2033, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 153 гласа)

Информация

Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010)

Издание:

Дмитрий Глуховски. Метро 2033

Сиела софт енд паблишинг АД, София, 2008

Отговорен редактор: Наталия Петрова

Редактор: Вихра Манова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN 978-954-28-0239-6

История

  1. — Добавяне

Статия

По-долу е показана статията за Метро 2033 от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Метро 2033
Метро 2033
АвторДмитрий Глуховски
Създаване2002 г.
Русия
Първо издание2005 г.
Русия
Оригинален езикруски
Жанрфантастика
Видроман
ПоредицаФантастика
СледващаМетро 2034
ISBNISBN 978-954-28-0239-6
Метро 2033 в Общомедия

„Метро 2033“ е постапокалиптичен роман на Дмитрий Глуховски, който описва живота на хората в московското метро след ядрена война. Първоначално е публикуван в Интернет, където се появява глава след глава, веднага щом бъдат написани.[1]

Публикувана е от издателство „Эксмо“ през 2005 година и е преиздадена през 2007 година от издателство „Популярная литература“. На литературния конкурс Еврокон романът получава награда за най-добър дебют на 2007 година. На български книгата е издадена през 2008 година от издателство „Сиела“.[2]

По мотивите на романа е разработена компютърна игра, която е излязла на 16 март 2010 година. Обсъжда се и бъдещ проект за заснемането на игрален филм по книгата.

Източници

Глава 18
Власт

Те вече бяха успели да забележат отсъствието му и да спрат. Белият лъч шареше неспокойно из тунела и когато попадна в петното светлина, Артьом за всеки случай вдигна ръце нагоре и извика:

— Това съм аз! Не стреляйте!

Фенерът угасна. Артьом се забърза напред, готов да изтърпи мъмрене. Но когато настигна останалите, Мелник само го попита тихо:

— Чу ли нещо преди малко?

Младежът кимна безмълвно. Не му се искаше да говори за това, което току-що бе видял, при това не беше уверен, че не му се е сторило. От известно време бе свикнал, че трябва да се отнася предпазливо към усещанията си в метрото.

Какво беше това? Така можеше да изглежда преминаваща мотриса, но тази възможност бе изключена: в метрото вече от десетки години нямаше необходимото количество електроенергия, за да се задвижи влак. Втората възможност беше още по-невероятна. Артьом си спомни за предупрежденията на диваците относно свещените проходи на Великия червей и това, че през днешния ден има забрана за влизане в тях. Нищо друго не му идваше наум.

— Нали тук вече не минават мотриси? — попита той сталкера за всеки случай.

Мелник го изгледа недоволно.

— Какви ти мотриси? Откакто спряха тогава, никоя вече не се е помръднала, освен ако не я разглобят на части. За тези звуци ли говориш? Мисля, че са подземни води. Реката е съвсем наблизо, минали сме под нея. Добре, да върви по дяволите, имаме по-важни проблеми. Още не знаем как да се измъкнем оттук.

На Артьом не му се искаше да настоява на своето и да укрепва мнението на сталкера, че си има работа с откачалка. А тъй като втората му хипотеза беше още по-безумна, той предпочете да си замълчи и да не се връща повече на тази тема.

Вероятно реката наистина бе наблизо. Мрачната тишина на тунелите тук се нарушаваше от неприятните звуци на капеща вода и ромоленето на тънки черни ручейчета край релсите. Стените и сводовете проблясваха влажно, те бяха покрити от бял слой плесени, на места имаше локви. Артьом беше свикнал да се бои от водата в тунелите и се чувстваше съвсем неуютно в този участък. Влагата се просмукваше в изоставените и забравени от човека места — без ремонт и постоянна борба с подпочвените води в някои от участъците на метрото се появяваха течове. Вторият му баща даже му бе разказвал навремето за потопени тунели и станции. За щастие те лежаха доста надълбоко или се намираха по краищата на метрото, така че тази напаст никога не се разпространяваше върху цялата линия. Затова ситните капки по стените изглеждаха на Артьом като предсмъртна пот, избила у човек в минута на агония.

Впрочем колкото повече вървяха, толкова по-сухо ставаше наоколо. Постепенно ручеите пресъхнаха, плесента върху стените оредяваше все повече и повече, а въздухът стана малко по-лек. Тунелът се спускаше надолу, оставайки си все така пуст, и това не можеше да не накара човек да застане нащрек. За кой ли път Артьом си спомни думите на Бърбъна, че няма нищо по-страшно от пустия участък. Останалите, изглежда, също разбираха това и все по-често се обръщаха нервно назад, натъкваха се на крачещия последен Артьом, а когато срещнеха погледа му, бързаха да се извърнат.

През цялото време крачеха право напред, без да се задържат при оградените с решетки странични отклонения и виждащите се в стените дебели чугунени врати. Едва сега Артьом започваше да осъзнава с какви невъобразими размери е лабиринтът, изкопан в земните недра под града от десетките поколения негови обитатели. Оказваше се, че метрото е само част от плетеницата от проходи и коридори, разпрострели се из дълбините като гигантска паяжина.

Някои от вратите, покрай които преминаваше отрядът, бяха отворени. Надникващият в тях лъч на фенера за секунди връщаше към живот призраците на изоставени стаи и ръждясали легла на два етажа, пропадаше в бездните на криволичещи коридори. Навсякъде цареше страшна запуснатост и колкото и Артьом да диреше дори най-малки следи от човешко присъствие, всичко беше напразно. Цялото това грандиозно съоръжение от много отдавна бе изоставено и мъртво.

Може би ако сега видеше на пода дори нечии изгнили останки, на Артьом нямаше да му е чак толкова страшно.

Изглеждаше, че маршът им продължава безкрайно. Старецът вървеше все така бавно, той изнемогваше, и нито побутванията в гърба, нито псувните на конвоиращите можеха да го накарат да ускори крачка. Отрядът вече не спираше и най-дългите почивки бяха по половин минута — точно колкото е необходимо на носещите носилката с Антон, за да си сменят ръцете. Детето проявяваше удивителна твърдост. И макар вече да си личеше, че Олег се е уморил, той нито веднъж не се оплака, а само упорито пъхтеше и се стараеше да не изостава от останалите.

Отпред оживено се разприказваха. Поглеждайки покрай широките гърбове, Артьом разбра каква е работата. Излизаха на нова станция. Тя изглеждаше почти по същия начин, както и предишната: ниски сводове, колони, наподобяващи слонски крака, боядисани с блажна боя бетонни стени, отсъствие на каквито и да било декоративни елементи. Платформата беше необичайно широка и изобщо не можеха да видят онова, което се намираше от другата й страна. По бегла преценка на нея биха могли да се съберат поне две хиляди души, за да чакат пристигането на мотриса. Но и тук нямаше жива душа, а последната мотриса се бе отправила към местоназначението си толкова отдавна, че релсите бяха покрити с черна ръжда и изгнилите траверси бяха обрасли с мъх. Бронзовите излети букви на името на станцията накараха Артьом да потрепне. Това беше същият онзи загадъчен израз „Генерален щаб“. Той веднага си спомни за военните в Полиса и за непредвещаващите нищо добро блуждаещи огънчета в страховитата градинка при разрушените стени на Министерството на отбраната.

Мелник вдигна облечената си в ръкавица ръка. Отрядът мигновено застина.

— Улман, с мен — подхвърли сталкерът и с лекота скочи върху платформата.

Силният, подобен на мечка боец, крачещ до него, си помогна с ръце и се качи до командира си. Меките звуци на техните прокрадващи се стъпки веднага се разтвориха в тишината на станцията. Останалите членове на отряда сякаш по команда заеха отбранителна позиция, държейки под прицел тунела в двете посоки. Оказал се в средата, Артьом реши, че под прикритието на другарите си поне ще успее да разгледа спокойно странната станция.

— Нали тате няма да умре? — той усети как момчето го дърпа за ръкава.

Младежът погледна надолу. Олег стоеше, наблюдаваше го умолително и Артьом разбра, че момчето е готово да се разплаче. Той поклати глава успокояващо и потупа детето по темето.

— Заради това, че разказах къде е работил тате? Затова ли го раниха? — попита Олег. — Тате винаги ми е казвал да не дрънкам пред никого… — той изхлипа. — Казваше, че хората не обичат ракетчиците. Тате каза, че това не е обидно, не е нещо лошо, че ракетчиците са защитавали родината си. Че просто другите им завиждат.

Артьом погледна с опасение жреца, но онзи, изтощен от пътя, седеше на пода и беше отправил угасващия си поглед в пустотата, без да обръща никакво внимание на разговора им.

След няколко минути разузнавачите се върнаха. Отрядът се струпа около сталкера, който накратко им обясни каква е работата:

— Станцията е пуста. Но не е изоставена. На няколко места има изображения на техния червей. Освен това… намерихме схема, начертана ръчно на стената. Ако може да й се вярва, това разклонение води към Кремъл. Там са централната станция и преходите към другите линии. Една от тях води в посока на „Маяковска“. Ще се наложи да отидем дотам, не би трябвало да има препятствия по линията. Няма да се пъхаме в страничните разклонения. Въпроси?

Бойците се спогледаха, но никой нищо не каза.

Затова пък старецът при думата „Кремъл“ се разтревожи, завъртя глава и започна да мучи нещо. Мелник се наведе и измъкна парцала от устата му.

— Не бива там! Не бива! Аз няма да ходя към Кремъл! Оставете ме тук! — замърмори жрецът.

— Каква е работата? — попита недоволно сталкерът.

— Не бива в Кремъл! Ние не ходим там! Аз няма да отида! — повтаряше старецът, треперейки.

— Прекрасно, щом не ходите там — отговори сталкерът. — Значи поне няма да има никой от вашите. Тунелът е пуст, чист. Нямам намерение да минавам през странични проходи. Според мен е по-добре така, направо през Кремъл.

В отряда зашепнаха. Спомняйки си за зловещото светене на кремълските кули, Артьом разбра защо не само жрецът се боеше да се покаже там.

— Това е! — прекъсна ропота Мелник. — Тръгваме напред, няма време. Те днес имат забрана, в тунелите няма никой. Не се знае обаче кога ще свърши денят според тях, а тогава ще стане трудно за нас. Вдигайте го!

— Не! Не ходете там! Не бива! Аз няма да отида! — старецът сякаш бе обезумял напълно.

Когато конвоиращият се приближи към него, жрецът с неуловимо змийско движение се изплъзна от ръцете му, после с престорена покорност застина под насочените дула на автоматите и изведнъж направи рязко движение със завързаните зад гърба му ръце.

— Е, пукнете тогава! — тържествуващият му смях след секунда се превърна в мъчително хриптене, тялото му бе обхванато от гърчове, а от устата му обилно потече пяна. Конвулсиите изкривиха мускулите на лицето му в безобразна маска и още по-ужасно беше, че краищата на устните се извиха нагоре. Това бе най-страшната усмивка, която Артьом беше виждал през живота си.

— Край — съобщи Мелник.

Той се приближи до падналия на земята старец и го обърна с върха на обувката си. Твърдият, сякаш вкаменил се труп след кратка съпротива се прекатури с лице надолу. Отначало Артьом си помисли, че сталкерът е направил това, за да не вижда лицето на мъртвеца, но после разбра истинската причина. Мелник освети с фенера си омотаните с въже китки на стареца. Десният юмрук стискаше игла, забита над китката на лявата ръка. Артьом не можеше да разбере как жрецът е успял да направи това, къде е криел отровното жило през цялото време и защо не го бе използвал до момента. Той се извърна от тялото и закри с длан очите на малкия Олег.

Отрядът застина на място. Макар че беше дадена заповед да тръгват, никой от бойците не помръдна. Сталкерът ги огледа оценяващо. Можеше да се предположи какво става в главите им: какво ли ги очакваше в Кремъл, щом заложникът беше предпочел да се самоубие, само и само да не отиде там?

Без да губи време в убеждаване, Мелник пристъпи към носилката със стенещия Антон, наведе се и хвана една от дръжките.

— Улман! — обади се той.

След секундно колебание широкоплещестият разузнавач зае мястото при втората ръчка на носилката. Подчинявайки се на неочакван импулс, Артьом се приближи към тях и хвана едната задна ръчка. До него застана още някой. Без да каже нито дума, сталкерът се изправи и те тръгнаха напред. Останалите ги последваха и отрядът отново зае боен строй.

— Остана още малко — каза тихо Мелник. — Около двеста метра. Най-важното е да намерим прехода към другата линия. После — към „Маяковска“. Не знам какво ще правим след това. Фирата го няма… Ще измислим нещо. Сега имаме само един път. Не бива да се отклоняваме от него.

Думите му за пътя раздвижиха нещо у Артьом. Той отново си спомни за своя собствен път. Замисли се и не можа да осъзнае веднага какво бе казал Мелник преди това. Но веднага щом думите на сталкера за загиналия Фира достигнаха до съзнанието му, той се сепна и прошепна достатъчно високо:

— Антон… Раненият… той нали е служил в РВА… Той е ракетчик! Значи още можем да успеем! Можем ли?

Мелник погледна недоверчиво през рамо, после премести поглед към проснатия върху носилката командир на патрула. Изглежда положението му беше съвсем лошо. Парализата на Антон отдавна бе преминала, но сега го измъчваше трескаво бълнуване. Стоновете се редуваха с откъслечни фрази, неясни, но яростни приказки, отчаяни молби, хлипане и дърдорене. И колкото повече се доближаваха до Кремъл, толкова по-силни ставаха виковете на ранения и толкова по-напрегнато се извиваше той върху носилката.

— Казах вече! Не спори! Те идват… Лягай! Страхливци… Но как… а останалите?! Никой не може да отиде там, никой! — доказваше Антон на приятелите си, които можеше да види само той.

Челото му се покри с пот и Олег, тичащ до носилката, са възползва от краткото спиране, в което бойците си сменяха ръцете, за да избърше челото на баща си с парцал. Мелник светна в лицето на командира на патрула, сякаш опитвайки се да разбере дали човекът ще дойде на себе си. Виждаше се как Антон стиска зъби и колко неспокойно се въртят очните ябълки под клепачите му. Юмруците му бяха стиснати, а тялото му се мяташе ту на едната, ту на другата страна. Брезентовите ремъци не му позволяваха да падне, но ставаше все по-трудно да го носят.

След още петдесет метра Мелник вдигна дланта си нагоре и отрядът отново спря. Насред пода се белееше грубо нарисуван знак — обичайната вече криволичеща линия с удебеляването за главата отпред. Този път обаче змията се допираше до дебела червена черта, която пресичаше пътя й към участъка напред. Улман подсвирна.

— Червена светлина, минаването забранено — засмя се нервно някой отзад.

— Това е за червеите, нас не ни засяга — отсече сталкерът. — Напред!

Но сега се придвижваха още по-бавно. Мелник, надянал прибор за нощно виждане, зае място начело на отряда. Но бяха престанали да бързат не само от предпазливост. На станцията „Генерален щаб“ тунелът бе започнал да се спуска още по-стръмно надолу, и макар че си оставаше все така пуст, откъм Кремъл беше започнала да се разпространява незрима, но осезаема пелена на нечие присъствие. Обгръщайки хората, тя им вдъхваше увереност, че там, в черните безпросветни дълбини, се крие нещо необяснимо, огромно и зло. Това усещане не приличаше на онези, които Артьом бе изпитвал до момента: нито на тъмния вихър, преследвал го в участъците след „Сухаревска“; нито на гласа в тръбите; нито на родения и подхранван от хората суеверен страх от тунелите, водещи към „Парк на победата“. Все по-силно се усещаше, че този път зад тревогата се крие нещо… неодушевено, но все пак живо.

Артьом погледна якия боец, крачещ от другата страна на носилката, когото Мелник беше нарекъл Улман. Изведнъж страшно му се прииска да поговори с някого, без значение за какво, стига да чува човешки глас.

— А защо петолъчките на кулите на Кремъл светят? — спомни си Артьом терзаещия го отдавна въпрос.

— Кой ти каза, че светят? — отговори учудено боецът. — Няма такова нещо. Всъщност работата с Кремъл е такава: всеки вижда това, което иска. Някои твърдят, че и самият него го няма отдавна, просто всеки се надява да види Кремъл. Иска им се да вярват, че най-святото е оцеляло.

— А какво се е случило с него? — попита Артьом.

— Никой не знае — отговори разузнавачът — освен твоите канибали. Аз съм още млад, тогава нямах и десет години. А онези, които са воювали, разправят, че не са искали да разрушават Кремъл и са хвърлили върху него някаква секретна разработка… Биологично оръжие. В самото начало. Не са го забелязали веднага и дори не са обявили тревога, а когато разбрали каква е работата, вече било късно, затова тази разработка изяла всички на мястото, а и засмукала хората от околността. Още си живее там и се чувства много добре.

— А как… ги засмуква?

— Знаеш ли, че е имало едно такова насекомо — мравколъв? Копаело е ями в пясъка, лягало е на дъното и си е отваряло устата. Ако наблизо минела мравка и случайно стъпела на края на ямата — била дотук. Край на трудовата й биография. Мравколъвът се помръдвал, пясъкът потичал към дъното и мравката падала право долу, в устата му. Та и с Кремъл е същото. Достатъчно е да стъпиш на ръба на ямата — и те засмуква — усмихна се боецът.

— А защо хората сами отиват вътре? — не се отказваше Артьом.

— Откъде да знам? Сигурно хипноза… Ето, да вземем например тези твои канибали илюзионисти. Как замразяват мозъка на човек! Ако не го видиш сам, няма да повярваш. За малко да си останем там…

— А тогава защо отиваме в самата му бърлога? — попита Артьом с недоумение.

— Този въпрос не го задавай на мен, а на началството. Но както разбирам, трябва да си горе и да погледнеш кулите, за да те засмуче. А ние като че ли вече сме вътре… какво има да гледаме тук?

Мелник се обърна и сърдито им изшътка. Говорещият с Артьом боец веднага се сепна и млъкна. И започна да се чува това, което до момента гласът му бе заглушавал: идващо от дълбините недобро, тихо… бълбукане? Ръмжене? Достатъчно беше човек веднъж да долови този звук — като че ли непредвещаващ нищо страшно, но някак настойчив и неприятен — и вече не можеше да забрави за него.

Преминаха през три масивни херметични врати, наредени една след друга. Всички крила бяха гостоприемно разтворени и тежките железни прегради бяха вдигнати към тавана. „Врати — помисли си Артьом. — Ние сме на прага.“

Стените изведнъж се дръпнаха встрани и отрядът се озова в мраморна зала, толкова просторна, че лъчите на мощните фенери едва достигаха до противоположната стена, превръщайки се в разсеяно бледо петно. Таванът, за разлика от на другите тайни станции, тук беше висок, поддържан от могъщи, богато украсени колони. Отгоре висяха почернели от времето масивни позлатени полилеи, все още отвръщащи на светлините на фенерите с кокетен блясък.

На няколко места стените бяха покрити с огромни мозаечни пана, които изобразяваха облечен с костюм, не много млад човек с козя брадичка и голяма плешивина на главата и усмихващи му се хора с работни дрехи, млади, скромно облечени девойки с бели забрадки, военни със старомодни фуражки, носещи се по небето ескадрили от изтребители и най-накрая — самия Кремъл.

Никъде не беше изписано наименованието на тази удивителна станция, но именно отсъствието му даваше да се разбере възможно най-ясно къде са попаднали.

Колоните и стените бяха покрити с гъст, едва ли не сантиментален слой сива прах. Очевидно тук от десетилетия не бе стъпвал човешки крак. Страшно беше дори човек да се опитва да гадае каква е причината даже безстрашните диваци да избягват това място.

По-нататък на линията стоеше необичайна мотриса. Тя имаше само два вагона, но затова пък тежко бронирани и боядисани със защитен тъмнозелен цвят. Прозорците бяха заменени с тесни, наподобяващи бойници процепи, прикрити със затъмнени стъкла. Вратите — по една на всеки вагон — бяха затворени. Артьом си помисли, че стопаните на Кремъл може би наистина така и не бяха успели да се възползват от тайния си път за бягство.

Качиха се върху платформата и спряха.

— Ето какво било тук… — сталкерът вдигна глава към тавана, доколкото му позволяваше шлемът. — Колко приказки вече съм слушал… А всичко е съвсем различно…

— А сега накъде? — попита го Улман.

— Нямам никаква представа — призна си Мелник. — Трябва да поогледаме.

Този път той не напусна отряда и всички тръгнаха бавно заедно. Мястото все пак напомняше с нещо за обикновените станции: и тук имаше линии от двете страни на платформата, а другите два края на продълговатата зала завършваха със спрели завинаги ескалатори, увенчани с величествени кръгли арки. По-близката до отряда водеше нагоре, а другата се спускаше към съвсем невъобразими дълбини. Някъде тук навярно имаше и асансьор — едва ли предишните обитатели на Кремъл са имали излишни минути, за да се спускат бавно надолу по ескалатора като обикновените смъртни.

Приповдигнатото настроение на Мелник се предаде и на останалите. Опитваха се да достигнат с лъчите на фенерите си до високите сводове, разглеждаха бронзовите скулптури, разположени насред залата, любуваха се на великолепните пана и се изумяваха от величието на тази станция, истински подземен дворец, и даже преминаха в шепот, за да не нарушават царящия покой. Докато се оглеждаше възхитено, Артьом забрави напълно и за опасностите, и за самоубилия се жрец, и за омайващото сияние на кремълските петолъчки. В главата му оставаше само една мисъл: той все се опитваше да си представи колко приказно красива би била тази станция под ярката светлина на разкошните полилеи.

Приближаваха се към противоположния край на залата, където започваха стъпалата на водещия надолу ескалатор. Артьом се опита да си представи какво се крие там, долу. Може би още една, допълнителна станция, откъдето композициите тръгваха право към секретните бункери на Урал? Или линии, водещи към безбройните коридори на прокопани още в незапомнени времена подземия и килии? Подземна крепост? Стратегически запаси от оръжия, медикаменти и продоволствия? Или просто безкрайна двойна лента от стъпала, продължаваща надолу, докъдето стига погледът? А дали тук не беше онази най-дълбока точка на метрото, за която говореше Хан?

Артьом нарочно тревожеше фантазията си с най-невероятните картини, отлагайки момента, когато ще се приближи към края на ескалатора и най-накрая ще види какво всъщност се намира долу. Затова и не беше сред първите, които се озоваха при перилата. Боецът, който току-що му бе разказал за мравколъва, се добра до арката по-рано. Нададе вик и отскочи изплашено назад. А след миг дойде и редът на Артьом.

Бавно, като някакви приказни същества, прекарали в сън стотици години, а после събудени и раздвижващи своите изтръпнали от вековния сън мускули, двата ескалатора се задействаха. Стъпалата запълзяха надолу с натегнато старческо скърцане и в тази картина имаше нещо неизразимо зловещо… Нещо тук не беше наред, не съответстваше на това, което Артьом знаеше и помнеше за ескалаторите. Той усещаше, че нещо не е както трябва, но не можеше да разбере какво е то.

— Чуваш ли колко е тихо? Не се задвижват от мотор… Машинното отделение не работи — помогна му Улман.

Разбира се, точно това бе нередното. Скърцането на стъпалата и стърженето на несмазаните зъбни колела — това бяха всичките звуци, които издаваше оживелият механизъм. Всичките ли? Артьом отново чу отвратителните бълбукане и жвакане, които бе доловил и в тунела. Звуците идваха от дълбините, оттам, накъдето водеха ескалаторите. Той набра смелост, приближи се към края на платформата и освети наклонения тунел, по който все по-бързо пълзеше черно-кафявата лента на стъпалата.

За миг му се стори, че тайната на Кремъл се е разкрила пред него. Той видя как през процепите между стъпалата прониква нещо мръснокафяво, мазно, преливащо се и несъмнено живо. То бавно се измъкваше от процепите на къси тласъци, синхронно се надигаше и спадаше по цялата дължина на ескалатора, доколкото Артьом можеше да види. Но това не беше безсмислено пулсиране. Всички тези изригвания на живо вещество несъмнено бяха част от едно гигантско цяло, което придвижваше натегнато стъпалата. А някъде далеч долу, на дълбочина няколко десетки метра, същото това мръсно и мазно нещо се стичаше по пода, набъбваше и се издуваше, преливаше се и потрепваше, издавайки същите тези странни и мерзки звуци. Арката се стори на Артьом чудовищна паст, сводовете на тунела на ескалатора — гърло, а самите стъпала — лакомият език на разбудено от пришълците страховито древно божество.

А после сякаш някаква ръка докосна и погали съзнанието му. И в главата му стана съвсем пусто, като в тунела, по който бяха дошли насам. И вече му се искаше само едно — да застане на стъпалата и без да бърза, да тръгне надолу, където най-накрая го очакват умиротворение и отговори на всичките му въпроси. Пред мисления му поглед отново лумнаха кремълските петолъчки…

— Артьом! Бягай! — по бузата го удари ръкавица, изгаряйки кожата му.

Той потрепери и изстина: кафявата каша пълзеше нагоре по тунела, набъбваше пред очите му, разрастваше се, покриваше се с пяна като изкипяло свинско мляко. Краката не го слушаха и проблясъкът на съзнание беше съвсем кратък; невидимите пипалца само за миг отпуснаха разсъдъка му, за да го хванат отново здраво и да го повлекат обратно към мъглата.

— Издърпай го!

— Първо момчето! Да не плаче…

— Тежък е… А още и този тук, раненият…

— Пусни я, пусни носилката! Къде с тази носилка!

— Почакай, и аз ще се вмъкна, на двамата ще ни е по-лесно…

— Ръката, дай си ръката! По-бързо!

— Света Богородице… Вече излезе…

— Дърпай… Не гледай, не гледай нататък! Чуваш ли ме!

— По бузите! Ето така!

— Към мен! Това е заповед! Ще те застрелям!

Мяркаха се странни картини: зелената, обсипана с нитове стена на вагон, кой знае защо преобърнат таван, след това изцапан под… тъмнина… отново зелена броня… после светът спря да се люлее, успокои се и застина. Артьом се надигна и се огледа.

Седяха в кръг на покрива на бронираната мотриса. Всички фенери бяха изключени, светеше само един, малък, джобен, сложен в средата. Светлината му не беше достатъчна да се види какво става в залата, но от всички страни се чуваше как нещо клокочи, кипи и се плиска.

Някой отново докосна разума му, предпазливо, сякаш опитваше слепешката, но младежът тръсна глава и мъглата се разсея.

Той се огледа и машинално преброи приютилите се на покрива членове на отряда. Сега бяха петима, ако не смяташе Антон, който така и не бе дошъл на себе си, и сина му. Артьом безучастно отбеляза, че един от бойците е изчезнал някъде, после мислите му отново застинаха. Веднага щом в главата му опустя, разсъдъкът му пак започна да затъва в някаква мътна бездна. Трудно му беше да се бори сам с това. Когато осъзна бегло какво се случва, младежът се постара да се вкопчи за тази мисъл; трябваше да мисли за каквото и да било, за да не остава разумът му незает. Очевидно с другите се случваше същото.

— Ето какво е станало с тази гадост под въздействие на излъчването… Точно както се говореше — биологично оръжие! Но и те самите не са очаквали, че ще има такъв кумулативен ефект. Добре поне, че си стои зад стените на Кремъл и не излиза в града… — говореше Мелник.

Никой не му отговаряше. Бойците бяха утихнали и слушаха разсеяно.

— Говорете! Говорете! Не мълчете! Тази гадост ви атакува право в нервните центрове! Ей, Оганесян! Оганесян! За какво си мислиш? — разтърсваше сталкерът един от подчинените си. — Улман, мамицата ти! Къде гледаш? Гледай към мен! Не мълчете!

— Ласкава е… Зове ме… — каза богатирът Улман, примигвайки.

— Каква ти ласкава! Не видя ли какво стана с Делягин? — сталкерът със замах зашлеви боеца по бузата и полусънният поглед на Улман се проясни.

— За ръцете! Всички се хванете за ръцете! — дереше си гърлото Мелник. — Не мълчете! Артьом! Сергей! Към мен, гледайте към мен.

А метър по-долу бълбукаше и кипеше страшната субстанция, която изглежда вече бе заела цялата платформа. Тя ставаше все по-настойчива и вече не можеха да издържат на напора й.

— Хора! Момчета! Не се поддавайте! Хайде… в хор! Да пеем! — сталкерът разтърсваше войниците, удряше им шамари или ги караше да дойдат на себе си с почти нежни докосвания. Не се предаваше. — Стани, страна огромна… Стани на смъртен бой![1] — проточи той дрезгаво и фалшиво. — С фашистката сила тъмна… С прокле-е-етата о-о-орда…

— Нека я-ярост благо-о-ородна… Да изкипи-и-и като вълна — поде Улман.

Субстанцията около мотрисата забълбука с удвоена сила. Артьом не се включи в хора, тъй като не знаеше думите на песента, но му се стори, че бойците ненапразно пеят за тъмна сила и изкипяваща вълна.

Останалите думи от първи куплет и от припева не ги знаеше никой освен Мелник и той изпя следващото четиристишие сам, със страховит пламък в очите и без да дава на никого да си отклони вниманието:

Като два-а различни полюса

във всичко сме враждебни!

За све-е-етлина и мир се борим ние,

а те — за царството на мрака…

Този път припева го пяха почти всички, дори малкият Олег се опита да приглася на възрастните. Нестройният хор от груби, дрезгави мъжки гласове зазвуча и отекна в безкрайната мрачна зала. Звукът от пеенето им излиташе към високите сводове, украсени с мозайка, отразяваше се от тях и падаше и потъваше в кипящата долу жива маса. И макар че във всяка друга ситуация тази картина — седем здрави мъже, качили се на покрива на мотриса и пеещи безсмислени песни, хванати за ръце — би се сторила на Артьом безумна и смешна, сега тя му приличаше повече на вледеняваща сцена от нощен кошмар. Нетърпимо му се искаше да се събуди.

Нека я-ярост благо-о-ородна

да изкипи-и-и като вълна,

идва война народна,

свеще-е-ена война-а!

Макар и самият Артьом да не пееше, той прилежно отваряше уста и се люлееше в такт с музиката. Тъй като не чу добре думите от първи куплет, отначало реши даже, че става въпрос или за оцеляването на хората в метрото, или за сблъсъка с черните, под натиска на които скоро щеше да падне и родната му станция. После в още един куплет се спомена нещо за фашистите и Артьом разбра, че става въпрос за борбата на бойците от червената бригада с обитателите на „Пушкинска“…

Когато се откъсна от размишленията си, установи, че хорът е утихнал. Може би следващите куплети не ги знаеше дори и Мелник, или просто бяха престанали да му пригласят.

— Момчета! Дайте поне „Комбат“[2], а? — опита се да уговори бойците си сталкерът. — Бащице комбат, бащице комбат, ти не криеше сърцето си зад гърбовете на момчетата… — започна той, но после млъкна.

Отрядът бе обхванат от неприятно вцепенение. Бойците започнаха да пускат ръцете си и кръгът се разпадна. Мълчаха всички, дори Антон, който през цялото време преди това беше бърборил и бълнувал. Чувствайки как появилата се в главата му пустота се запълва с топла и мътна каша от безразличие и умора, Артьом се стараеше да я изтласка, като си мислеше за своята мисия, после започна да си казва всички детски стихчета, които си спомняше, а накрая просто взе да повтаря: „Аз мисля, мисля, мисля, не можеш да се промъкнеш в мен…“

Боецът, когото сталкерът бе нарекъл Оганесян, изведнъж стана от мястото си и се изправи в целия си ръст. Артьом го погледна равнодушно.

— Е, на мен ми е време. Всичко добро — сбогува се той.

Останалите погледнаха тъпо приятеля си, без да му отговорят, само сталкерът му кимна. Оганесян отиде до ръба и без никакво колебание пристъпи напред. Изобщо не извика, но отдолу се чу неприятен звук — смесица от плясък и гладнишко ръмжене.

— Зове ме… Зовеее — каза напевно Улман и също започна да се надига.

Заклинанието в главата на Артьом — „Аз мисля, мисля, мисля, не можеш да се промъкнеш в мен!“ — забоксува на думата „аз“ и сега той просто повтаряше: „Аз, аз, аз, аз“, без да забелязва, че говори на глас. След това му се прииска — силно, непреодолимо силно — да погледне надолу, за да разбере толкова ли е уродлива вълнуващата се субстанция, колкото му се бе сторило отначало. А ако е сгрешил? Спомни си отново и за петолъчките на кремълските кули, далечни и примамливи…

И в този момент малкият Олег с лекота скочи на крака, затича се към ръба и с весел смях се хвърли надолу. Живото тресавище тихо измляска, приемайки тялото на момчето. Артьом осъзна, че му завижда и се приготви да го последва. Но няколко секунди след като субстанцията се затвори над главата на Олег, може би точно в момента, в който отнемаше живота му, баща му закрещя и дойде на себе си.

Като дишаше тежко и се оглеждаше измъчено, Антон се надигна и започна да разтърсва останалите, настоявайки да му отговорят:

— Къде е той? Какво е станало с него? Къде е синът ми?! Къде е Олег? Олег! Олежек!

Постепенно върху лицата на бойците започнаха да се появяват признаци на разум. Артьом също взе да идва на себе си. Той вече не беше сигурен, че наистина е видял как Олег скача в клокочещата субстанция. Затова не отговори нищо, само се опита да успокои Антон, който изглежда по неведом начин бе почувствал, че се е случило непоправимото, и изпадаше във все по-голяма истерия. Обаче от тази негова истерия вцепенението изчезна окончателно и от Артьом, и от Мелник, и от останалите членове на отряда. Той им предаде своята възбуда и яростното си отчаяние и незримата ръка, властно стиснала съзнанията им, се отдръпна, сякаш опарила се от кипящата в тях омраза. У Артьом, а, изглежда, и у останалите най-накрая се върна способността да мислят, която — сега той беше наясно с това — бе изчезнала още когато приближаваха станцията.

Сталкерът направи няколко пробни изстрела в клокочещата маса, но това не даде резултат. Тогава той нареди на боеца, въоръжен с огнепръскачката, да свали раницата с горивото от раменете си и при съответната команда да я захвърли колкото се може по-надалеч от мотрисата. Нареди на други двама да осветяват мястото на падането, приготви се за стрелба и даде сигнал. Завъртелият се на място боец запрати раницата и за малко да полети след нея, но някак успя да се задържи на ръба на покрива. Раницата излетя тежко във въздуха и започна да пада на петнайсет метра от композицията.

— Залегни! — Мелник изчака раницата да докосне мазната люлееща се повърхност и натисна спусъка.

Артьом наблюдава последните няколко секунди от полета на раницата, легнал на покрива. Веднага щом се разнесе пукотът от изстрела, той скри лице в свивката на ръката си и се притисна с всички сили към студената броня. Взривът беше мощен — Артьом едва не излетя от покрива, композицията се разтресе. През спуснатите му клепачи се промъкна мръснооранжевото зарево на разстилащото се по платформата пламтящо гориво.

Около минута не се случи нищо. Бълбукането и жвакането на тресавището не отслабваха и Артьом вече започваше да се подготвя за момента, в който субстанцията ще се съвземе от сполетялата я неприятност и отново ще започне да обгръща разума му.

Но вместо това шумът започна постепенно да се отдалечава.

— Отива си! То си отива! — закрещя радостно Улман точно над ухото му.

Артьом вдигна глава. В светлината на фенерите ясно се виждаше как субстанцията, неотдавна заемала едва ли не цялата огромна зала, се свива и отстъпва, връщайки се към ескалаторите.

— По-бързо! — Мелник скочи на крака. — Веднага, щом изпълзи надолу, всички след мен — към този тунел!

Артьом се учуди откъде изведнъж се появи тази увереност в Мелник, но не попита нищо, отдавайки предишната нерешителност на сталкера на външното въздействие. Сега Мелник напълно се бе преобразил — това отново беше трезвият, стремителен и нетърпящ възражения командир на отряда.

Не само че нямаше време за размисъл, но нямаше и никакво желание. Единственото, което вълнуваше сега Артьом, бе колкото се може по-бързо да се омете от проклетата станция, докато странното същество, обитаващо подземията на Кремъл, не се е опомнило и не се е върнало, за да ги изяде. Станцията вече не му изглеждаше удивителна и прекрасна; сега всичко тук беше враждебно и отблъскващо. Дори работниците и селяните го гледаха разгневено от паната по стените, а тези, които все пак се усмихваха, го правеха насила и сладникаво.

След като скочиха кой както успее на платформата, те хукнаха към противоположния край на станцията. Антон беше дошъл напълно на себе си и бягаше наравно с останалите, така че сега нищо не задържаше отряда. След двайсет минути безумен спринт по черния тунел Артьом започна да се задъхва, а и останалите се бяха уморили. Най-накрая сталкерът им позволи да преминат на бърз ход.

— Къде отиваме? — попита Артьом, след като догони Мелник.

— Мисля, че сега сме под „Тверска“… Скоро трябва да достигнем „Маяковска“. Там ще видим какво ще правим.

— А как узнахте в кой тунел трябва да влезем? — поинтересува се Артьом.

— Беше обозначено на картата, която намерихме в „Генералния щаб“. Но си спомних това едва в последния момент. Ако щеш вярвай, но когато се озовахме на станцията, всичко ми излетя от главата.

Артьом се замисли. Излизаше, че възторгът му от кремълската станция, от картините и скулптурите, от нейния простор и величие като че ли не е бил негов? Дали не е бил мъгла, навеяна от страшното същество, притаило се в Кремъл?

После си спомни за отвращението и страха, които започна да му внушава станцията, когато вцепенението се разсея. И в него се зароди съмнението, че тези чувства също не са били негови. Може би точно по същия начин, по който по-рано им бе предал възхищението си от станцията и стремежа си да се задържи колкото се може по-дълго на нея, „мравколъвът“ ги беше заставил и да почувстват непреодолимото му желание да избяга оттам, когато му бяха причинили болка?

Изобщо, кои чувства принадлежаха на Артьом и се бяха зародили в главата му? Пуснало ли беше чудовищното създание разума му сега или продължаваше да му диктува мисли и да му внушава преживявания? В кой момент Артьом бе попаднал под хипнотичното му влияние? И бил ли е изобщо някога свободен в избора си? И възможно ли е всъщност изборът му да е бил свободен? Артьом отново си спомни разговора с двамата странни жители на „Поляна“.

Огледа се — на две крачки зад него вървеше Антон. Той вече не питаше никого какво е станало със сина му — някой му беше казал. Лицето му бе пребледняло и застинало, погледът му беше обърнат към вътрешния му свят. Разбираше ли Антон, че бяха само на крачка от спасяването на момчето? Че смъртта му беше нелепа случайност? Но точно тя бе спасила живота на останалите. Случайност или жертва?

— Знаете ли, всички ние вероятно се спасихме само благодарение на Олег. Заради него вие… дойдохте на себе си — каза Артьом на Антон, без да уточнява как се е случило това.

— Да — отговори събеседникът му с безразличие.

— Той ни каза, че сте служили в ракетни войски. Стратегически.

— Тактически — отговори Антон. — „Точка“, „Искандер“.

— А системи за залпов огън? „Смерч“, „Ураган“? — забавяйки леко ход, попита сталкерът, заслушал се в разговора им.

— И тях ги познавам. Бях на свръхсрочна служба, на това ни учеха. А и аз самият се интересувах от всичко, исках да опитам всичко. Докато не видях към какво води това.

В гласа му нямаше ни най-малък признак на заинтересованост, както и нямаше притеснение по повод това, че пазената от него тайна е станала известна на външни хора. Отговаряше кратко, машинално.

Мелник кимна и отново се откъсна от тях, мина напред.

— Нуждаем се много от вашата помощ — каза Артьом, като внимателно опипваше почвата. — Разбирате ли, при нас, във ВДНХ, стават странни неща… — започна той.

И веднага се сепна: след видяното от него през последното денонощие, случващото се на ВДНХ вече не го плашеше чак толкова, не му изглеждаше нещо изключително, способно да сломи метрото и да изтреби окончателно човека като биологичен вид. Артьом се справи с тази мисъл, като си напомни, че отново можеше да не е негова, а наложена му отвън.

— Там, при нас, от повърхността проникват едни твари… — продължи той, взимайки се в ръце.

Но Антон го спря с жест.

— Просто кажи какво трябва да направя и ще го направя — произнесе той безизразно. — Сега имам време… Как ще се върна вкъщи без сина си?

Артьом кимна смутено и се отдалечи от патрулния, за да го остави насаме със себе си. Чувстваше се омърсен: да моли за помощ човек, който току-що се е лишил от детето си… По негова вина, на Артьом…

Той отново настигна сталкера. Мелник пак беше в добро разположение на духа; откъснал се от разтеглилата се верига на отряда, той си подпяваше нещо и когато видя Артьом, му се усмихна. Като се заслуша в мелодията, която сталкерът се опитваше да възпроизведе, Артьом разпозна същата онази песен за свещената война, която бяха пели на покрива на мотрисата.

— Знаете ли, отначало реших, че това е песен за нашата война с черните — сподели той, — а после разбрах, че е срещу фашистите. Кой я е съчинил, комунистите от Червената линия ли?

— Тази песен вече е на сто години, ако не на сто и петдесет — поклати глава Мелник. — Първо са я измислили за една война, после са я приспособили за друга. Тя затова е и толкова хубава, защото е подходяща за всяка война. Докато има хора, винаги ще смятат себе си за сили на светлината, а враговете си — за сили на мрака.

„И ще мислят така и от двете страни на фронта… — добави за себе си Артьом. — Означава ли това…“ Мислите му отново се върнаха към черните. Можеше ли това да означава, че за тях зли и тъмни са хората, да речем — жителите на ВДНХ? Артьом се сепна и си забрани да мисли за черните като за обикновени противници. Достатъчно беше да им открехне вратата на съчувствието — и вече нищо нямаше да може да ги удържи…

— Та като заговорихме за тази песен — обади се неочаквано Мелник, — че е за всички времена, ето какво ми хрумна. Страната ни е такава, че в нея в голяма степен, всички времена са еднакви. Такива хора… С нищо не можеш да ги промениш. Колкото и да се мъчиш. Ето — уж е дошъл краят на света и не може да се излезе навън без защитен екип против радиация, и са се развъдили всякакви гадости, каквито по-рано можеха да се видят само в киното… Не! Не можеш да промениш хората! Същите са си. Понякога даже ми се струва, че всъщност не се е променило и нищо друго. Ето, днес бях в Кремъл — усмихна се той накриво, — и си мисля: по принцип и там няма нищо ново. Стават същите неща, както и по-рано. Сега даже и не съм съвсем сигурен кога са ни подхвърлили тази зараза: преди трийсет години или преди триста…

— А нима преди триста години вече е имало такива оръжия? — усъмни се Артьом, но сталкерът нищо не отговори.

Няколко пъти попаднаха на изображения на Великия червей на пода, но нямаше следи нито от самите диваци, нито от скорошно тяхно присъствие. И ако след първата рисунка бойците застанаха нащрек и се прегрупираха така, че да им е по-удобно да се отбраняват, то след третата напрежението спадна.

— Не са излъгали значи, наистина днес е свещен ден, седят си в станциите и не излизат из тунелите — отбеляза с облекчение Улман.

Сталкерът си мислеше за друго. По неговите изчисления излизаше, че мястото, където беше входът към метрото и започваше участъкът, водещ към ракетното подразделение, трябваше да се намира съвсем наблизо. През минута поглеждаше в прерисувания от него план и повтаряше объркано:

— Някъде тук… Дали не е това? Не, ъгълът не е същият, а и къде е херметичната врата? Вече трябва да се приближаваме…

В края на краищата се спряха на едно разклонение: наляво имаше преграден с решетка път без изход, в който се виждаха останки от херметична врата, а надясно, докъдето стигаше светлината на фенерите, продължаваше прав тунел.

— Това е! — определи Мелник. — Пристигнахме. Всичко съвпада по картата. Там, след решетката, има срутване, като при „Парк на победата“. Трябва да има и изход, през който са уцелили Фирата. Така… — Осветил плана с джобното си фенерче, той разсъждаваше на глас: — От това разклонение този участък води точно към онази дивизия, а този участък — към Кремъл, ние дойдохме по него, точно така.

После двамата с Улман се провряха през решетката и бродиха десетина минути из затрупания тунел, като осветяваха стените и тавана с фенерите си.

— Всичко е наред! Има проход, този път в пода, един такъв кръгъл капак, прилича на канализационен люк — съобщи сталкерът, когато се върна. — Това е, на мястото сме. Почивка.

Веднага щом оставиха раниците и седнаха на земята, с Артьом се случи нещо странно: въпреки неудобното положение веднага заспа. Или си каза думата натрупаната за последното денонощие умора, или отровата от парализиращата игла продължаваше да действа, давайки странични ефекти.

Артьом отново видя себе си да се събужда в палатката на ВДНХ. Както и в предишните сънища, на станцията беше мрачно и безлюдно. Без да си дава докрай сметка, че всичко това само му се присънва, Артьом все пак знаеше предварително какво ще му се случи. Както обикновено, се поздрави с играещото си момиченце, но не понечи да го разпитва за нищо, а вместо това се насочи направо към релсите. Отдалечените викове и молби за пощада почти не го изплашиха. Знаеше, че сънува натрапчивия сън за пореден път по друга причина и тази причина се криеше в тунелите. Трябваше да разкрие природата на заплахата, да разузнае обстановката и да съобщи за нея на съюзниците от юг. Но веднага щом го обгърна тъмнината на тунела, увереността му в себе си и в това, че знае защо се намира тук и как да постъпи по-нататък, се изпари.

Отново му стана страшно, съвсем както тогава, когато за първи път излезе сам извън пределите на станцията. И точно както първия път го плашеше даже не самата тъмнина и не шумовете на тунелите, а неизвестността, невъзможността да отгатне каква опасност крият в себе си следващите сто метра от участъка.

Смътно спомняйки си как е постъпвал в предишните сънища, като че ли това бяха събития, случили се в предишен живот, той все пак реши този път да не се поддава на страха, а да върви напред, докато не се срещне лице в лице с онези, които се крият в марка и го очакват.

Срещу него вървеше някой. Без да бърза, със същата скорост, с която се движеше Артьом, но не с неговите страхливи, прокрадващи се стъпки, а с уверена тежка походка. Младежът застина, успокои дишането си, онзи другият също спря. Артьом се зарече този път да не бяга, каквото и да се случи. Когато до скрития в тъмнината двойник оставаха, съдейки по звука, три метра, коленете на Артьом не просто трепереха, а играеха, но той все пак намери у себе си сили да направи още една крачка. Обаче, когато усети с кожата си раздвижването на въздуха от това, че някой се приближава плътно към него, Артьом не издържа. Размаха ръка, за да отблъсне невидимото същество и хукна да бяга. Този път не се спъна и бяга непоносимо дълго, час или два, но нямаше и следа от родната станция, нямаше никаква станция, абсолютно нищо, само безкраен тъмен тунел. И това се оказа още по-страшно.

— Ей, стига си спал, ще проспиш съвещанието — побутна го Улман в рамото. — И как успяваш? — добави той със завист.

Артьом се сепна и огледа виновно останалите. Очевидно се бе унесъл само за няколко минути. Отрядът се беше наредил около седналия в центъра с карта в ръка Мелник, който показваше и обясняваше.

— Ето — разсъждаваше той, — до местоназначението вероятно са двайсет километра. Това е нищо, ако вървим бързо и няма пречки, можем да стигнем за половин ден. Военната част се намира на повърхността, но под нея има бункер и тунелът води дотам. Нямаме време за мислене обаче. Ще се наложи да се разделим. Събуди ли се? Ти се връщаш в метрото, ще прикрепя Улман към теб — каза той на Артьом, — а аз и останалите отиваме към ракетното подразделение.

Артьом отвори уста с намерението да протестира, но сталкерът го прекъсна с нетърпелив жест. Той се наведе към натрупаните накуп раници и се зае да разпределя снаряжението.

— Вие взимате два защитни екипа, у нас остават четири — не се знае какво ще стане. Радиостанциите — една за нас и една за вас. Сега инструктажът. Отивате на „Проспект на мира“. Там трябва да ви чакат, изпратил съм куриери — той погледна часовника си. — Точно след дванайсет часа ще се качите на повърхността и ще уловите сигнала ни. Ако всичко е наред и сме в ефир, следва новият стадий на операцията. Задачата ви е да се доберете колкото се може по-близо до Ботаническата градина и да се качите някъде нависоко, за да ни помогнете да насочим ракетите. Площта на поразяване на „Смерч“ е ограничена и не се знае колко ракети са останали. А градината не е малка. Ти не се бой — успокои той Артьом, — всичко ще прави Улман, ти си там за компания. Разбира се, и от теб ще има полза — ако не друго, поне знаеш как изглеждат тези черни. Мисля — продължи той, — че кулата Останкино е много подходяща за насочване на ракетите. Тя има едно удебеляване по средата, навремето на това място се намираше ресторант. В него продаваха сандвичи с хайвер на невъзможни цени. Но хората ходеха там не заради тях, а заради изгледа към Москва. Оттам Ботаническата градина се вижда като на длан. Опитайте се да се доберете до кулата. Ако не успеете на кулата, до нея има многоетажни блокове, едни такива бели, П-образни; ако се съди по докладите — почти необитаеми. Така… Тази карта на Москва е за вас, тази — за нас. Там вече всичко е разделено на квадрати. Просто гледате и предавате. Останалото е наша работа. Няма нищо сложно — завърши той. — Въпроси?

— А ако там няма никакъв кошер? — попита Артьом.

— Ако няма — здраве да е — сталкерът тупна с длан по картата. — А, имам тук изненада за теб — добави той, намигайки на Артьом.

Мелник бръкна в раницата си и извади оттам бял найлонов плик с избледняла цветна картинка. Артьом го разтвори и измъкна отвътре паспорт, направен върху умерено измачкана бланка, както и детската книжка със заветната снимка, която бе намерил в изоставения апартамент на Калинински. Когато беше хукнал да спасява Олег, бе оставил своите съкровища на „Киевска“, а Мелник си бе направил труда да ги вземе и да ги носи през цялото това време. Седналият наблизо Улман погледна с недоумение първо Артьом, после сталкера.

— Личните вещи — разпери ръце с усмивка Мелник.

На Артьом изведнъж му се прииска да му каже нещо хубаво и топло, но сталкерът вече ставаше от мястото си и раздаваше заповеди на тръгващите с него бойци.

Артьом се приближи до потъналия в свои мисли Антон и му подаде ръка.

— Успех!

Патрулният кимна безмълвно и метна раницата си на гръб. Погледът му беше напълно пуст.

— Е, това е! Няма да се сбогуваме. Засичайте времето! — каза Мелник.

Той се обърна и без да каже повече нито дума, тръгна нататък.

Бележки

[1] Мелник започва да пее знаменитата патриотична песен от началото на Втората световна война „Священная война“ („Вставай, страна огромная…“) по текст на Василий Лебедев-Кумач и музика на А. В. Александров. — Бел.прев.

[2] Комбат (рус.) — командир на батальон. Песента „Комбат“ е на група „Любе“ (рус. „Любз“) — Бел.прев.