Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (10)

Глава 10
Но пасаран!^[1]

 

Пред „Павелецка“ не се виждаха никакви патрули, само на трийсетина метра от входа на станцията имаше сбирщина от скитници, които се разпръснаха да направят път, гледайки с уважение дрезината.

— Какво, тук никой ли не живее? — попита Артьом, като се стараеше гласът му да звучи равнодушно. Изобщо не му се искаше да остава сам на изоставена станция, без оръжие, храна и документи.

— На „Павелецка“? — погледна го учудено другарят Русаков. — Разбира се, че живеят хора!

— Но защо тогава няма застава? — упорстваше Артьом.

— Та това е „Па-ве-лец-ка“! — каза Банзай, изговаряйки названието на станцията сричка по сричка. — Кой ще посмее да я пипне?

Артьом разбра, че е бил прав древният мъдрец, който, умирайки, заявил, че знае само, че нищо не знае. Всички говореха за неприкосновеността на „Павелецка“ като за нещо, не изискващо обяснения и разбираемо за всеки.

— Какво, не си в течение ли? — не можеше да повярва Банзай. — Почакай, сега ще видиш всичко сам!

„Павелецка“ порази въображението на Артьом от пръв поглед. Таваните тук бяха толкова високи, че факлите, стърчащи от забитите в стените халки, не достигаха до тях с трепкащите си отблясъци и това създаваше плашещото и омайващо усещане за безкраен простор право над главата. Огромните кръгли арки се придържаха от високи тесни колони, които по непонятен начин издържаха тежестта на могъщите сводове. Пространството между арките беше запълнено от помътнели, но все още напомнящи за някогашното си величие бронзови отливки и макар че тук ги имаше само традиционните сърпове и чукове, в обкръжението на тези арки полузабравените символи на разрушената империя изглеждаха толкова гордо и предизвикателно, както и в онези дни, когато са ги изковавали. Безкрайната редица от колони, на места залята от потрепващата кървавочервена светлина на факлите, чезнеше в невероятно далечна мъгла и не беше за вярване, че там тази редица свършва. Изглеждаше, че светлините на пламъците, които облизват същите такива грациозни мраморни опори на стотици и хиляди крачки оттук, просто не могат да пробият през гъстия, почти осезаем мрак. Тази станция сигурно някога е била жилище на циклоп и затова всичко тук бе толкова гигантско…

Нима никой не смее да й посегне само защото е толкова красива?

Банзай премести двигателя на празни обороти, дрезината започна да се движи по-бавно и постепенно да спира, а Артьом наблюдаваше все по-захласнато чудната станция. Каква е тайната? Защо никой не се решава да безпокои „Павелецка“? В какво се състои нейната святост? Нали не може да е само в това, че прилича повече на приказен подземен дворец, отколкото на транспортна конструкция?

Междувременно около спрялата дрезина се събра цяла тълпа от дрипави и немити деца на всякаква възраст. Те оглеждаха колата завистливо, а едно от тях дори се осмели да скочи на линията и да докосне двигателя, цъкайки респектирано, но Федор го прогони.

— Това е, другарю Артьом, тук пътищата ни се разделят — прекъсна размишленията на Артьом командирът. — Ние с другарите се посъветвахме и решихме да ти дадем малък подарък. Заповядай! — и подаде на Артьом автомат, вероятно взет от убитите конвоиращи. — Ето и това — в ръката си държеше фенера, с който си бе осветявал пътя мустакатият фашист с черния мундир. — Всичко това са трофеи, така че взимай смело. Принадлежат ти по право. Бихме поостанали още, но не бива да се задържаме. Кой знае докъде ще решат да ни гонят фашистките гадове. А след „Павелецка“ със сигурност няма да посмеят да се напъхат.

Въпреки новопридобитите твърдост и решимост сърцето на Артьом неприятно се сви, когато Банзай стисна ръката му, пожелавайки му късмет, Максим го потупа приятелски по рамото, а брадатият чичо Федор му тикна в ръцете недопитата бутилка от своето вариво, като не знаеше какво друго да му подари.

— Хайде, момче, ще се видим пак! Ще живеем, няма да умрем! Другарят Русаков разтърси още веднъж ръката му и красивото му мъжествено лице стана сериозно.

— Другарю Артьом! На прощаване искам да ти кажа две неща. Първо, вярвай в своята звезда. Както е казал другарят Ернесто Че Гевара, аста ла виктория сйемпре^[2]! И второ, и това е най-важното — НО ПАСАРАН!

Всички останали бойци вдигнаха нагоре стиснатите в юмрук десни ръце и в хор повториха заклинанието: „Но пасаран!“ На Артьом не му оставаше нищо друго, освен също да стисне юмрук и да каже в отговор колкото може по-решително и революционно: „Но пасаран!“, макар че за него този ритуал беше пълна безсмислица. Но не му се искаше да разваля тържествения миг на прощаването с глупави въпроси. Очевидно направи всичко както трябва, защото другарят Русаков го погледна с гордост и удовлетворение, а после тържествено му отдаде чест.

Двигателят затрака по-силно и дрезината, обгърната от сивкавосин облак дим, съпровождана от тайфа радостно крещящи деца, потъна в мрака. Артьом отново беше съвсем сам и толкова далеч от дома, колкото не е бил никога преди.

Първото нещо, на което обърна внимание, докато се разхождаше покрай платформата, бяха часовниците. Веднага преброи четири от тях. Във ВДНХ времето беше по-скоро нещо символично: като книгите, като опитите да се организира училище за децата — в знак на това, че жителите на станцията продължават да се борят, че не искат да се предават, че са си останали хора. Но тук, изглежда, часовниците играеха някаква друга, неизмеримо по-важна роля. След като поброди още малко, Артьом забеляза и други странности: първо, на станцията не се забелязваха никакви жилища, освен няколко прикачени един към друг вагона, разположени на втория коловоз и влизащи в тунела, така че в залата се виждаше само малка част от композицията и затова Артьом не я бе забелязал отначало. Най-различни търговци, някакви работилници — всичко това тук го имаше в изобилие, но нито една жилищна палатка, нито дори параван, зад който човек да може да пренощува. Само малобройни скитници и просяци се излежаваха върху картонени постелки. Сновящите из станцията хора от време на време се доближаваха до часовниците, някои от тях, които имаха ръчни часовници, ги сверяваха неспокойно с червените цифри на таблото и отново се заемаха със заниманията си. Интересно какво би казал Хан за това, ако беше тук, помисли си Артьом.

За разлика от „Китай-град“, където проявяваха жив интерес към пътниците — опитваха се да ги нахранят, да им продадат нещо, да ги подмамят някъде, — тук всички изглеждаха погълнати от своите си работи. Те изобщо не се интересуваха от Артьом и той започна да изпитва все по-силно чувството за самота, което първоначално беше изместено от любопитството.

Опита да се отърси от нарастващата тъга и отново започна да се вглежда в околните. Артьом очакваше, че и хората тук ще са някакви друга, с особени изражения на лицата, та нали животът на такава станция не би могъл да не сложи отпечатък на тях. На пръв поглед наоколо се суетяха, викаха, работеха и се караха най-обикновени хора, същите като навсякъде. Но колкото по-внимателно се вглеждаше в тях, толкова повече го побиваха тръпки: тук имаше поразително много недъгави млади хора и изроди: кой без пръсти, кой покрит с отвратителна краста, кой с груб чукан на мястото на отрязаната трета ръка. Възрастните често бяха плешиви и болни, почти не се срещаха здрави хора. Хилавият им, изроден вид контрастираше до болка в очите с мрачното величие на станцията, в която живееха.

Насред широката платформа чрез два широки отвора, спускащи се надолу, се отваряше преход към Околовръстната, към Ханза. Но тук нямаше нито граничари от Ханза, нито пропускателен пункт както на „Проспект на мира“, а нали някой беше казал на Артьом, че Ханза държи в железен юмрук всички съседни станции. Не, тук явно ставаше нещо странно.

Така и не стигна до противоположния край на залата. Като начало си купи за пет патрона паница смлени печени гъби и чаша плесенясала, горчива вода. Изпи тази гадост, седнал върху преобърнат пластмасов сандък, от онези, които по-рано са се използвали за съхранение на стъклен амбалаж. После отиде при мотрисата, надявайки се, че ще може да почине там, защото силите му вече бяха на привършване, а тялото му още го болеше след разпита. Но композицията беше съвсем различна от онази в „Китай-град“: оказа се, че вагоните са разграбени и съвсем пусти, на места обгорени и разтопени; меките кожени дивани бяха изтръгнати и отнесени някъде, навсякъде се виждаха петна засъхнала кръв, на пода проблясваха мрачно купчини от гилзи. Това място явно не бе подходящ пристан, а напомняше за крепост, издържала не една обсада.

Артьом оглежда мотрисата съвсем за кратко, но когато се върна на платформата, не можа да познае станцията. Сергиите бяха опустели, глъчката бе утихнала и освен няколко скитници, събрали се накуп недалеч от прехода, не се виждаше жива душа. Беше станало забележимо по-тъмно — бяха угаснали факлите от тази страна, от която бе дошъл на станцията, горяха само няколко в центъра на залата, а и далеч, в противоположния й край, проблясваше слаб огън. Часовниците показваха малко след осем вечерта. Какво ставаше? Артьом закрачи напред, толкова бързо, колкото му позволяваше болката в тялото. Преходът беше затворен от двете страни, не просто с обичайните метални прегради, а с надеждни порти, обшити с желязо. На второто стълбище имаше абсолютно същите порти, но едната им половина беше полуотворена и отзад се виждаше солидна решетка от заварени дебели арматурни прътове, като в килиите на „Тверска“. Зад нея бе сложена слабо осветена от кандило масичка, зад която седеше пазач със захабена синьо-зелена униформа.

— Входът е забранен след осем — отсече той в отговор на молбата на Артьом да го пусне. — Портата се отваря в шест сутринта — и се извърна, давайки да се разбере, че разговорът е приключен.

Артьом се стъписа. Защо след осем животът на станцията прекъсваше? И какво да прави сега? Клошарите, свили се в картонените си кутии, изглеждаха съвсем отблъскващо, не му се искаше дори да се приближава към тях, и затова реши да си опита щастието при огъня, блещукащ в противоположния край на залата.

Още отдалеч стана ясно, че това не е сборище на скитници, а гранична застава или нещо подобно: на фона на огъня се виждаха здрави мъжки фигури, разпознаваха се резките контури на дулата на автоматите. Но какво може да се опази, когато се седи на самата платформа? Постовете трябва да се разполагат в тунелите, на подходите към станциите, колкото по-далеч, толкова по-добре, а така… Ако отнякъде изпълзи някаква твар или ги нападнат бандити, лостовите няма да могат да направят нищо…

Но когато се приближи още повече, Артьом забеляза и нещо друго: отзад, зад огъня, от време на време светваше ярък бял лъч, насочен като че ли нагоре, но прекалено къс, сякаш отрязан в самото си начало — не достигаше до тавана, а изчезваше след няколко метра въпреки всички закони на физиката. Прожекторът се включваше рядко, през определени интервали от време, и навярно затова Артьом не го бе забелязал по-рано. Какво можеше да е това?

Той се приближи към огъня, поздрави учтиво, обясни, че само минава оттук и по невнимание е пропуснал затварянето на вратите и попита дали може да отдъхне тук, при патрулните.

— Да отдъхнете? — попита подигравателно най-близкият до него разчорлен тъмнокос мъж с едър месест нос. Беше нисък, но изглеждаше страшно силен. — Тук, младежо, няма да ви се наложи да отдъхвате. Ако доживеете до сутринта, ще е добре.

Мъжът не отговори нищо на въпроса, какво опасно има в седенето при огъня насред платформата, само кимна зад гърба си, където се палеше и гаснеше прожекторът. Останалите бяха заети с разговора си и не обърнаха никакво внимание на Артьом. Тогава той реши най-накрая да си изясни какво става тук и се приближи към прожектора. Това, което видя, го смая, но и обясни много неща.

В самия край на залата имаше малка будка, като онези, които някога са стояли при ескалаторите на преходите към други линии. Наоколо бяха нахвърляни чували, на места бяха закрепени масивни железни ламарини, един от патрулните сваляше калъфа на много страховито на вид оръжие, а друг седеше в будката. Точно на нея беше монтиран същият този прожектор, който светеше нагоре. Нагоре! Тук нямаше и помен от никакви заграждения и бариери, веднага след будката започваха стъпалата на ескалатори, водещи нагоре. И лъчът на прожектора сочеше точно натам, местейки се неспокойно от стена на стена, сякаш се опитваше да намери някого в пълната тъмнина, но откриваше само обраслите с нещо сиво-кафяво скелети на лампите и изгубилия цвета си таван, от който се ронеха огромни късове мазилка, а по-нататък… По-нататък не се виждаше нищо…

Всичко веднага застана на мястото си.

По някаква причина тук я нямаше обичайната метална преграда, откъсваща станцията от повърхността — нито на платформата, нито горе. „Павелецка“ беше свързана директно с външния свят и жителите й се намираха под непрекъсната заплаха от нахлуване. Те дишаха заразен въздух, пиеха заразена вода, ето защо вероятно тя беше толкова странна на вкус… Затова тук имаше много повече мутации сред младите, отколкото например във ВДНХ. Затова и възрастните бяха толкова хилави — тях постепенно ги изяждаше лъчевата болест, оголваше и изчистваше до блясък черепите им, изтощаваше телата им и ги караше да се разлагат, докато са още живи.

Но и това очевидно все още не беше всичко, иначе как можеше да се обясни, че цялата станция замираше след осем часа вечерта, а тъмнокосият дежурен при огъня бе казал, че пак ще е добре, ако доживее до сутринта?

След кратко колебание Артьом се приближи към човека, седящ в будката.

— Добър вечер — отвърна човекът на поздрава му.

Той беше на около петдесет, но вече доста оплешивял; сивите коси, които му бяха останали, се сплитаха на слепоочията и на тила му, тъмните очи гледаха с любопитство Артьом, а обикновената бронирана жилетка, състояща се от свързани помежду си сегменти, не можеше да прикрие кръглото коремче. На гърдите му висеше бинокъл, до който имаше милиционерска свирка.

— Сядай — посочи той най-близкия чувал на Артьом. — Те там, разбираш ли, се веселят и ме оставиха да скучая тук сам. Нека поне да си поговоря с теб. Кой ти нареди така окото?

Завърза се разговор.

— Разбираш ли, не можем да измайсторим нищо поне горе-долу прилично — разказваше съкрушено дежурният, сочейки към отвора. — Тук не върши работа желязото, трябва бетон; с желязо пробвахме вече — никаква полза. Дойде ли есен, водата отнася всичко по дяволите, при това първо се натрупва, а после изведнъж помита всичко… Това се случи няколко пъти и загина страшно много народ; оттогава я караме така. Само дето тук няма спокоен живот, като на останалите станции; дойде ли нощ, постоянно чакаме каква гадост ще допълзи. През деня не се пъхат; или спят, или напротив — шляят се горе. Но щом се стъмни — направо да полудее човек. Е, ние тук сме се приспособили естествено; след осем — всички в прехода, там живеем, а тук ни е предимно стопанската част. Почакай — прекъсна той, превключи някакъв прекъсвач на пулта и прожекторът светна ярко.

Разговорът продължи едва след като белият лъч облиза и трите ескалатора, разходи се по тавана и стените и накрая угасна умиротворено.

— Там, горе — посочи дежурният тавана, като понижи глас, — е гара „Павелецка“. Или поне някога беше. Прокълнато от Бога място. Изобщо не знам накъде са водели нейните релси, но сега там стават някакви страшни неща. Понякога се чуват такива звуци, че те побиват тръпки. А когато идват тук… — той замълча за около минута. — Ние ги наричаме „пристигащите“, тези твари, които идват отгоре. Заради гарата. Като че ли не е толкова страшно. Обаче няколко пъти някои по-силни пристигащи са помитали този кордон. Нали видя, че там имаме влак на релсите, наполовина в тунела? Добраха се до него. Надолу никой не би ги допуснал — там са жените и децата, ако пристигащите се доберат дотам — край. Мъжете много добре разбираха това и затова отстъпиха към мотрисата, заеха позиции там и убиха няколко твари. Но и самите те… останаха живи само двама от общо десет. Единият от пристигащите се измъкна, тръгна към „Новокузнецка“. На сутринта искаха да го проследят, след него беше останала дебела ивица слуз, но се оказа, че е свърнал в един страничен тунел, надолу, а ние не се пъхаме там. Имаме си достатъчно свои проблеми.

— А аз чух, че никой никога не напада „Павелецка“ — спомни си Артьом. — Вярно ли е това?

— Разбира се — кимна важно дежурният. — Кой ще посмее? Нали ако ние тук не държим отбраната, тварите ще плъзнат по целия клон. Не, никой не ни закача. И Ханза ни е дала почти целия преход, техният пост е на самия му край. Дават ни оръжие — само и само да ги прикриваме. Обичат да загребват жар с чужди ръце, ето какво ще ти кажа! Как ти беше името? А аз съм Марк. Почакай, Артьом, нещо там шумоли… — каза той изведнъж и побърза да включи пак прожектора. — Не, сигурно ми се е счуло — изрече неуверено след минутка.

Артьом беше изпълнен с тягостно усещане за опасност. Както и Марк, той внимателно се вглеждаше нагоре, но там, където събеседникът му виждаше само сенките на разбити лампи, на Артьом му се привиждаха застинали в ослепителния лъч зловещи фантастични силуети. Отначало той си помисли, че въображението му се шегува с него, но един от странните контури едва забележимо се помръдна, когато лъчът светлина премина през него.

— Почакайте — прошепна младежът. — Опитайте в онзи ъгъл, с голямата пукнатина, обаче рязко…

И сякаш приковано към мястото си с лъча, някъде далеч след средата на ескалатора нещо голямо, костеливо застина за миг, а после изведнъж се хвърли надолу. Марк успя да улови измъкващата се през пръстите му свирка и я наду с всичка сила. В същия миг всичките насядали около огъня наскачаха и се втурнаха към поста си.

Там, както се изясни, имаше още един прожектор, малко по-слаб, но хитро комбиниран с тежка картечница. Артьом никога не бе виждал такива: оръжието беше с дълга цев и с разширение накрая, мерникът имаше форма на паяжина, а патроните влизаха вътре чрез лъщяща от смазка лента.

— Ето го, около десетата! — насочи лъча новопристигналият пресипнал мършав мъж, докато сядаше до Марк. — Дай бинокъла… Льоха… Десетата, дясната редица!

— Да! Готово, драги, дойдохме, сега седи спокойно — забърбори картечарят и насочи оръжието към стаилата се черна сянка. — На мушката ми е!

Изгърмя оглушителен откос, десетата лампа от долу на горе се разби на парчета и нещо горе заврещя пронизително.

— Изглежда го уцелихме — каза пресипналият. — Я дай още светлина… Ето го, лежи. Готов е, гадината.

Но отгоре още дълго време, не по-малко от час, се разнасяха тежки, почти човешки стонове, които ужасяваха Артьом. Когато предложи да доубие „пристигащия“, за да не се мъчи, му отговориха:

— Ако искаш, отиди и го довърши. Тук, при нас, момче, не е стрелбище, всеки патрон е ценен.

Смениха Марк и двамата с Артьом тръгнаха към огъня. Марк си запали самоделна цигара от пламъците и се замисли за нещо, а Артьом се заслуша в общия разговор.

— Нали вчера Льоха разправи за кришнарите от „Октомврийско поле“ — започна да разказва с нисък, утробен глас едър мъж с ниско чело и масивен врат, — които искат да се доберат до Курчатовски институт^[3], да взривят ядрения реактор и да организират една нирвана за всички ни, но засега все не могат да съберат смелост. Та по този повод си спомних какво ми се случи преди четири години — тогава още живеех в „Савеловска“. Веднъж трябваше да отида по работа в „Белоруска“. Тогава имах връзки на „Новослободска“, така че тръгнах направо през Ханза. Пристигнах значи в „Белоруска“, бързо се добрах дотам, срещнах се с когото трябва, свършихме работа и казвам: трябва да го полеем. А той ми вика: внимавай, тук пияните често изчезват. А аз му разправям: остави ги ти тия работи, такъв случай не е за изпускане. Общо взето, двамата с него изпихме един буркан. Последното, което си спомням, е как той пълзи на колене и крещи: „Аз съм «Луноход 1»!“ Събуждам се — Света Богородице! — вързан, с парцали в устата, кратуната ми обръсната до кожа, сам в някаква малка стаичка, сигурно бивш милиционерски пост. Що за гадост, мисля си. След половин час пристигат някакви дяволи, хващат ме и ме отвеждат в залата. Така и не разбрах къде съм попаднал: всички наименования — изтрити; стените — измазани с нещо; подът — целият в кръв; горят огньове, почти цялата станция е прекопана и се вижда някакъв дълбок изкоп — поне двайсет метра, ако не и трийсет. На пода и на тавана са нарисувани звезди, такива, знаете, с една линия, както ги рисуват децата. Мисля си: а дали не съм попаднал при червените? После се поогледах — не ми приличаше да е като при тях. Отведоха ме до този изкоп, а в него — спуснато въже. Казват ми — слизай по въжето. И ме побутват с калашниците. Погледнах надолу — а там, на дъното, пълно с народ; хванали лопати и лостове и продължават да копаят ямата. Качват пръстта горе със скрипец, товарят я във вагонетки и я карат някъде. Е, нямаше какво да се направи, тези момчета с калашниците бяха просто страховити, всичките с татуировки от главата до петите, веднага си помислих, че са някакви престъпници. И че сигурно съм попаднал в затвор. А тези, тарторите, правят изкоп, искат да бягат. И са впрегнали новобранците да им работят. Но после си казах: това са глупости. Какъв пандиз в метрото, след като тук няма дори милиция? Обяснявам им на онези: страх ме е от високото, сега ще взема да падна върху кратуните на тези долу, няма голяма полза от мен. Посъветваха се и ме сложиха да товаря във вагонетките пръстта, която се качваше отдолу. Сложиха ми белезници на ръцете, гадовете, а на краката — някакви вериги, и се хванах да товаря. Изобщо не можех да разбера с какво се занимават. Работата, честно да си кажа, не беше от леките. Аз — както и да е — той сви огромните си рамене, — но там имаше и по-слаби; който паднеше на земята, бръснатите го хващаха и го влачеха нанякъде, към стълбите. По-късно отидох нататък и хвърлих един поглед — там имаха един дръвник, като онзи, който по-рано е стоял на Червения площад и на който са секли глави; в дръвника беше забита огромна секира, а наоколо всичко беше в кръв и стърчаха глави, побити на колове. За малко да повърна. Не, помислих си, трябва незабавно да офейквам оттук, докато не са побили и моята глава.

— Е, и какви бяха тези? — прекъсна го нетърпеливо онзи, пресипналият, който стоеше зад прожектора.

— После попитах хората, с които товарехме заедно. Знаеш ли какви се оказа, че са? Сатанисти, разбираш ли? Решили, значи, че краят на света вече е настъпил и метрото е врата към ада. Разправяха ми и за някакви кръгове, вече не помня точно какво беше…

— Порта — поправи го картечарят.

— Да де. Метрото е порта към ада, а самият ад е много по-надолу и дяволът значи ги чака там, трябва само да се доберат до него. И ето че копаят. Оттогава минаха вече четири години. Може и да са докопали до края.

— А къде беше това? — попита картечарят.

— Не знам! Ей богу, изобщо не знам. Ето как се измъкнах оттам: сложиха ме в една вагонетка, докато охраната не гледаше, и ме затрупаха с пръст. Возих се дълго време, после ме изсипаха някъде от високо, изгубих съзнание, дойдох на себе си, изпълзях на някакви релси и тръгнах по тях, стигнах до някакво място, където се пресичат с други — и там пак съм изгубил съзнание. После някой ме взел оттам и се свестих в „Дубровка“, разбираш ли? А онзи, който ме беше взел, вече си бе тръгнал, добър човек. Та опитай се да разбереш къде трябва да е това…

После заговориха, че според слуховете в „Площад «Илич»“ и в „Римска“ има някаква епидемия и много народ е измрял, но Артьом пропусна всичко край ушите си. Мисълта, че метрото е преддверие на ада или може би дори негов първи кръг, го хипнотизира и пред очите му се появи невероятна картина: хиляди хора, копаещи като мравки безкрайна яма, шахта за никъде, и накрая лостът на един от тях прониква в почвата прекалено лесно и пропада надолу, и тогава адът и метрото окончателно се съединяват.

После си помисли, че в тази станция живеят почти като във ВДНХ — непрекъснато я атакуват някакви чудовищни създания от повърхността, а те самички удържат натиска и ако „Павелецка“ отстъпи, то тези чудовища ще се разпространят из цялата линия. Излизаше, че ролята на ВДНХ изобщо не е толкова изключителна, колкото му се струваше по-рано. Кой знае колко още такива станции имаше в метрото, всяка от които покрива своето направление, сражавайки се не за всеобщото спокойствие, а за собствената си кожа… Да, може да се бяга, да се отстъпва към центъра, да се взривяват тунелите, но тогава ще остава все по-малко жизнено пространство, докато всички останали живи не се съберат на една шепа място и не си прегризат взаимно гърлата.

Но ако ВДНХ не представлява нищо особено, ако има и други изходи на повърхността, които е невъзможно да се прикрият… Значи… Артьом се сепна и си забрани да мисли повече на тази тема. Това беше просто глас на слабостта, предателски, сладникав, подсказващ аргументи против продължаването на неговия Поход и стремежа му към достигане на Целта. Не биваше да се поддава — по този начин щеше да стигне до задънена улица.

За да се отърси от тези мисли, той отново се заслуша в разговора. Отначало обсъдиха шансовете за победа на някой си Пищова. После пресипналият започна да разказва, че някакви бандити нападнали „Китай-град“, избили доста народ, но притеклото се на помощ калужко братство все пак ги отблъснало и главорезите отстъпили към „Таганска“. Артьом понечи да възрази, че изобщо не са отстъпили към „Таганска“, а към „Третяковска“, но в този момент се намеси някакъв жилест тип, чието лице не се виждаше, и каза, че калужците изобщо са ги прогонили от „Китай-град“ и сега там управлява нова групировка, за която по-рано никой не е чувал нищо. Пресипналият заспори разпалено с него, а Артьом започна да се унася в сън. Този път не му се присъни абсолютно нищо и спа толкова дълбоко, че дори когато се разнесе тревожно свиркане и всички наскачаха от местата си, той така и не успя да се събуди. Навярно тревогата беше лъжлива, защото не последваха изстрели.

Когато най-накрая Марк го събуди, часовниците показваха шест без четвърт.

— Ставай, дежурството ни свърши! — разтърси той весело Артьом за рамото. — Да вървим, ще ти покажа прехода, където снощи не са те пуснали. Имаш ли паспорт?

Артьом поклати глава.

— Нищо, все някак ще оправим нещата — обеща Марк и наистина след няколко минути те вече бяха в прехода, а пазачът подсвиркваше умиротворено, подхвърляйки в дланта си два патрона.

Преходът беше много дълъг, по-дълъг дори от станцията. Покрай едната стена бяха наредени брезентови паравани и светеха доста ярки лампи („Ханза се грижи“ — усмихна се Марк), а покрай другата се точеше дълга, но висока не повече от метър преграда.

— Това, между другото, е един от най-дългите преходи в цялото метро! — заяви гордо Марк. — Каква е тази преграда, питаш? Не знаеш ли? Това е знаменито нещо. Половината от онези, които пристигат тук, идват да видят него. Почакай, сега е още рано. Ще започне по-късно. Изобщо кулминацията е вечерта, когато затварят входа към станцията и хората вече няма какво друго да правят. Но се случва и през деня да има квалификационно бягане. Наистина ли не си чул нищо за това? Тук имаме надбягване между плъхове, тотализатор! Наричаме го хиподрум. Виж ти, а аз си мислех, че всички знаят — учуди се той, когато най-накрая разбра, че Артьом не се шегува. — Ти изобщо обичаш ли игрите? Аз например съм играч.

На Артьом естествено му беше интересно да погледа надбягването, но той самият не беше особено хазартна личност. При това сега, след като бе проспал толкова много време, в него растеше и се сгъстяваше чувство на вина. Не можеше да чака да дойде вечерта, изобщо не можеше да чака повече. Трябваше да продължи напред, прекалено много време беше загубено напразно. Но пътят за Полиса минаваше през Ханза и този път вече нямаше да може да я избегне.

— Сигурно няма да мога да остана тук до вечерта — каза Артьом. — Трябва да тръгвам… към „Поляна“.

— Та това е през Ханза — каза Марк, примижавайки. — Как смяташ да минеш през Ханза, като нямаш не само виза, но и паспорт? Тук, приятелю, вече не мога да ти помогна. Но ще опитам да ти подхвърля една идея. Началникът на „Павелецка“ — не нашата „Павелецка“, а тази на Околовръстната линия — е голям почитател на същите тези надбягвания. Неговият плъх Пират е фаворит. Той се появява тук всяка вечер — с охрана и в пълния си блясък. Ако искаш, заложи лично срещу него.

— Но нали аз нямам какво да заложа? — възрази Артьом.

— Заложи себе си, като слуга. Ако искаш, аз ще те заложа — очите на Марк проблеснаха хазартно. — Ако спечелим, ще получиш виза. Ако загубим — все пак ще попаднеш там и от теб си зависи как ще се измъкнеш. Вариант ли е? Вариант е.

На Артьом този план никак не му хареса. Да продава себе си в робство и при това да проиграва себе си в плъховски тотализатор — това беше някак обидно. Реши да опита да се добере до Ханза по друг начин. Въртя се няколко часа около сериозните граничари със сиви камуфлажни униформи — те бяха облечени по абсолютно същия начин, както и онези в „Проспект на мира“. Опитваше се да ги заприказва, но те отказваха да му отговарят. След като един от тях го нарече презрително едноок (което беше несправедливо, защото лявото му око вече бе започнало да се отваря, макар и да продължаваше дяволски да го боли) и му препоръча да се разкара, Артьом най-накрая изостави безплодните старания и започна да търси най-мрачните и подозрителни личности в станцията: търговци на оръжие, на мухоморки — всеки, който би могъл да се окаже контрабандист. Но никой не се наемаше да преведе Артьом в Ханза срещу автомата и фенера му.

Настъпи вечерта, която Артьом посрещна в тихо отчаяние, седнал на пода в прехода и потънал в самобичуване. През това време около него възникна оживление, възрастните се връщаха от работа, вечеряха със семействата си, детската глъчка беше все по-тиха, докато слагаха малките да спят, и най-накрая, след като затвориха портите, всички се изсипаха от своите палатки и паравани към пистите за надбягване. Тук имаше доста народ, над триста души, и не беше никак лесно да се намери Марк в такава тълпа. Хората гадаеха как ще бяга Пирата днес и дали Пищова ще успее да го мине поне веднъж; споменаваха се прякорите и на други бегачи, но тези двамата бяха извън конкуренция.

Към стартовите позиции се приближаваха важни собственици на плъхове, носейки грижливо гледаните си питомци в малки клетки. Началникът на „Павелецка-околовръстна“ не се виждаше и Марк също сякаш бе пропаднал вдън земя. Артьом дори се изплаши, че познатият му днес сигурно пак е в патрула и няма да дойде. Но тогава как е възнамерявал да играе?

Най-накрая в срещуположната част на прехода се появи малка процесия. Шествайки в съпровода на двама навъсени телохранители, без да бърза, с достойнство тресеше тлъстото си тяло остриган до кожа старец с пищни, добре поддържани мустаци, с очила и строг черен костюм. Единият от телохранителите държеше в ръка тапицирана с черно кадифе кутия с решетъчна стена, в която се мяташе нещо сиво. Това навярно беше знаменитият Пират.

Телохранителят понесе кутията с плъха към стартовата линия, а мустакатият старец се приближи до съдията, седнал зад една масичка, собственически прогони от стола му помощник-съдията, седна тежко на освободилото се място и започна благоприличен разговор. Вторият телохранител застана до него, с гръб към масичката, широко разкрачен и сложил длани върху късия черен автомат, окачен на гърдите му. На такъв солиден човек не само че не можеш да предложиш залог, но ще те е страх дори да се приближиш към него.

И в този момент Артьом видя как към тези почтени люде, без никакви церемонии, се приближава небрежно облеченият Марк, почесва отдавна немитата си глава и започва да обяснява нещо на съдията. От такова разстояние се разбираше само интонацията, но затова пък се виждаше добре как мустакатият старец отначало смутено поруменя, после направи надменна гримаса, а накрая кимна недоволно, свали очилата си и се зае грижливо да ги бърше.

Артьом започна да се промъква през тълпата към стартовата позиция, където стоеше Марк.

— Всичко е уредено — възвести радостно онзи и потри ръце.

На въпроса, какво точно има предвид, Марк поясни, че току-що е заложил лично срещу началника, твърдейки, че новият му плъх ще надбяга Пирата в първата серия. Наложило се е да заложи Артьом, съобщи Марк, но в замяна на това е поискал виза за цялата Ханза за него и за себе си. Началникът, наистина, е отхвърлил това предложение, заявявайки, че не се занимава с търговия с роби (Артьом въздъхна с облекчение), но добавил, че такива самонадеяност и наглост трябва да се наказват. Ако плъхът им загуби, Марк и Артьом ще трябва в течение на година да чистят тоалетните в „Павелецка-околовръстна“. А ако спечели — какво пък, ще получат по виза. Началникът, разбира се, беше абсолютно убеден, че вторият вариант е изключен и затова се бе съгласил. Решил бе да накаже самоуверените нахалници, дръзнали да предизвикат любимеца му.

— А вие имате ли си свой плъх? — попита предпазливо Артьом.

— Разбира се! — увери го Марк. — Просто звяр! Ще разкъса този Пират на парчета! Знаеш ли как ми бягаше днес? Гоних го почти до „Новокузнецка“!

— А как се казва?

— Как се казва? Наистина, как да се казва? Да речем — Ракета! — предложи Марк. — Ракета — страховито ли звучи?

Артьом не беше сигурен, че смисълът на състезанието е в това чий плъх ще разкъса другия на парчета, но премълча. Когато обаче се изясни, че Марк е хванал плъха си едва днес, не издържа:

— А откъде знаете, че ще победи?

— Вярвам в него, Артьом! — изрече тържествено Марк. — И изобщо, знаеш ли, отдавна исках да имам собствен плъх. Залагах на чуждите, те губеха, и тогава си мислех: нищо, ще дойде ден, в който ще имам свой плъх и той ще ми донесе късмет. Но все не се решавах, пък и не е толкова лесно, трябва да се получи разрешение от съдиите, а там има такова мотаене… Вече си мислех: ще мине целият ми живот, някой „пристигащ“ ще ме изяде или ще умра сам, а така и няма да имам собствен плъх. Но после се появи ти и реших: това е! Сега или никога! Ако и сега не рискуваш, казах си, значи винаги ще залагаш на чужди плъхове. И реших: ако ще играя, да бъде на едро! Разбира се, искам да ти помогна, но това не е най-важното, да ме извиняваш. Така ми се искаше да се приближа към този мустакат дъртак — Марк снижи глас — и да му кажа: залагам срещу вашия Пират! Той така се вбеси, че накара съдията да зачисли моя плъх извънредно към надбягванията. Знаеш ли — добави той след кратка пауза, — за такъв момент си струва да чистиш цяла година чуждите клозети.

— Но нали нашият плъх със сигурност ще загуби! — отчаяно, за последен път се опита да го вразуми Артьом.

Марк го погледна внимателно, после се усмихна и каза:

— А ако вземе, че не загуби?

Строго оглеждайки насъбралата се публика, съдията поглади прошарените си коси, изкашля се важно и започна да чете прякорите на плъховете, участващи в бягането. Ракета беше последен, но Марк не обърна никакво внимание на това. Най-много аплодисменти събра Пирата, а на Ракета ръкопляскаше само Артьом, защото ръцете на Марк бяха заети — той държеше клетката. В този момент Артьом все още се надяваше на чудо, което ще го избави от безславния край в зловонната дупка.

После съдията произведе халосен изстрел със своя макаров и собствениците на плъхове отвориха клетките. Ракета се измъкна пръв на свобода, така че сърцето на Артьом трепна радостно, но затова пък после, когато останалите плъхове хукнаха напред по дължината на прехода, кой по-бързо, кой по-бавно, Ракета, не оправдавайки гордото си име, се сви в ъгъла на пет метра от старта и там си и остана. Правилата забраняваха плъховете да се подкарват да тичат. Артьом погледна с опасение Марк, очаквайки, че онзи ще започне да буйства, или напротив — че ще клюмне, смазан от мъка. Но със суровото и гордо изражение на лицето си Марк приличаше по-скоро на капитан на крайцер, отдаващ бойна заповед за потапяне на кораба си, за да не попадне в ръцете на врага — като в раздърпаната книжка за някаква война на руснаците с друг народ, която лежеше на рафтовете в библиотеката на ВДНХ.

След две-три минути първите плъхове достигнаха до финала. Спечели Пирата, втори се класира някакъв плъх с неразбираемо име, Пищова остана трети. Артьом хвърли поглед към съдийската масичка. Мустакатият старец бършеше своя изпотил се от вълнение плешив череп със същата кърпичка, с която по-рано бе чистил очилата си, и обсъждаше резултатите със съдията. Артьом вече започваше да се надява, че са забравили за тях, когато изведнъж старецът се плесна по челото и с ласкава усмивка повика с пръст Марк при себе си.

Сега Артьом се чувстваше почти по същия начин като в момента, в който го водеха да го екзекутират, само дето усещането не беше толкова силно. Докато си пробиваше път към съдийската масичка подир Марк, той се утешаваше, че така или иначе вече има достъп до територията на Ханза, сега само трябваше да намери начин да избяга.

Но за момента го очакваше позор.

След като учтиво ги покани да се качат на подиума, мустакатият се обърна към публиката и накратко изложи същността на сключения залог, а после обяви гръмогласно, че двамата неудачници отиват, както е било договорено, да почистват санитарните съоръжения за срок от една година, смятано от днешния ден. Незнайно откъде се появиха двама граничари на Ханза, взеха автомата на Артьом, като го увериха, че основният му противник през следващата година няма да е толкова опасен, и обещаха да му върнат оръжието след изтичането на срока. После, под съпровода на подсвирванията и подвикванията на тълпата, граничарите ги конвоираха до Околовръстната.

Проходът излизаше от пода в центъра на залата, но с това сходствата между двете станции „Павелецки“ се изчерпваха. Околовръстната правеше доста странно впечатление: от една страна, таванът тук беше нисък и изобщо нямаше истински колони, а през равни промеждутъци в стените се разполагаха арки, ширината на които беше равна на промеждутъците между тях. Изглежда първата „Павелецка“ я бяха правили лесно, сякаш почвата там е била по-мека и е било по-лесно да се прокопае, а тук се бе паднал някакъв твърд, упорит вид, чието прокопаване е било мъчително тежко. Но, кой знае защо, тук го нямаше онова тягостно, тъжно настроение, което цареше на „Тверска“, може би защото на тази станция имаше необичайно много светлина и стените бяха украсени с простички шарки, а на края на арките имаше имитации на старинни колони като на картинките от книжката „Митовете на древна Гърция“. Иначе казано, това не беше най-неприятното място за принудителен труд.

И, разбира се, веднага ставаше ясно, че е територията на Ханза. Първо, тук беше необичайно чисто и уютно и на тавана меко светеха истински големи лампи със стъклени абажури. В самата зала, която наистина не беше толкова просторна, колкото на станцията близнак, нямаше нито една палатка, но затова пък се забелязваха много работни маси, на които лежаха купища сложни детайли. Зад масите седяха хора със сини работни облекла, а във въздуха висеше приятният мек аромат на машинно масло. Работният ден тук навярно свършваше по-късно, отколкото на „Павелецка-радиална“. На стените висяха знамената на Ханза с кафяв кръг на бял фон, плакати, призоваващи да се повиши производителността на труда, и цитати от някой си „А. Смит“^[4]. Под най-голямото знаме, между двама застинали войници, стоеше масичка със стъкло отгоре и когато превеждаха Артьом оттам, той се поспря, за да се поинтересува какви светини лежат под стъклото.

Там, върху червена коприна, грижовно осветени от две лампички, лежаха две книги. Първата — превъзходно запазило се солидно издание с черна обложка, позлатеният надпис върху която гласеше: „Адам Смит. Богатството на народите“. Втората — доста четена книжка, с многократно късана и облепена с тънки хартиени ивици корица, на която с лъщящи букви беше изписано: „Дейл Карнеги. Как да престанем да се безпокоим и да започнем да живеем.“

Артьом никога не бе чувал нищо за двамата автори, затова в момента го вълнуваше най-много следният въпрос: това не беше ли същата коприна, с който началникът на станцията бе тапицирал клетката на любимия си плъх?

Едните релси бяха свободни и по тях от време на време преминаваха натоварени със сандъци дрезини, предимно ръчни. Но веднъж премина, димейки, и моторизирана, спря се за минута на станцията и продължи нататък, и Артьом едва успя да разгледа насядалите в нея яки бойци с черна униформа и черно-бели раирани блузи. На главата на всеки от тях имаше прибори за нощно виждане, на гърдите им висяха странни къси автомати, а телата им бяха защитени надеждно с тежки бронежилетки. Командирът, като поглаждаше лежащия върху коленете му тъмнозелен шлем със забрало, размени няколко думи с пазачите на станцията, облечени с обичайните сиви камуфлажни униформи, и дрезината се скри в тунела.

На другите релси имаше пълна композиция, тя дори беше в по-добро състояние от онази, която Артьом бе видял при „Кузнецки мост“. Зад запердените прозорци вероятно се намираха жилищни отсеци, но прозорците на един от вагоните бяха открити и зад тях се виждаха бюра с пишещи машини, зад които седяха хора с делови вид. На табелката, окачена над вратата на вагона, пишеше: „ЦЕНТРАЛЕН ОФИС“.

Тази станция направи голямо впечатление на Артьом. Не, тя не го порази като първата „Павелецка“, тук нямаше и следа от тайнственото мрачно великолепие, напомнящо на изродилите се потомци за някогашните свръхчовешки величие и мощ на създателите на метрото. Но затова пък хората тук живееха така, сякаш отвъд пределите на Околовръстната линия не кипеше упадъчното безумие на подземното съществуване. Тук животът беше подреден, благоустроен, след работния ден настъпваше заслужен отдих, младежта не бягаше в илюзорния свят на мухоморките, а в предприятията колкото по-рано започнеш кариерата си, толкова по-надалеч стигаш; възрастните хора не се бояха, че веднага щом ръцете им изгубят силата си, ще бъдат захвърлени в тунелите и изядени от плъховете. Сега ставаше ясно защо Ханза пропускаше на своята територия толкова малко чужденци, и то с такава неохота. Количеството места в рая е ограничено, само входът на ада е свободен за всеки.

— Ето че най-накрая емигрирах! — радваше се Марк, оглеждайки се доволно.

На края на платформата, в стъклена кабина с надпис „дежурен“, седеше още един граничар, а до него имаше малка рампа, оцветена с бели и червени ивици. Когато минаващите отстрани дрезини се приближаваха към него и застиваха почтително, граничарят с важен вид излизаше от кабината, преглеждаше документите, а понякога и товара, и най-накрая вдигаше рампата. Артьом забеляза, че всички граничари и митничари много се гордеят с работата си — веднага си личеше, че я вършат с удоволствие. От друга страна, как да не обичаш такава работа, помисли си той.

Отведоха ги зад оградата, от която тръгваше пътеката към тунела и започваха коридорите със служебните помещения, и ги запознаха с поверените им обекти. Отблъскващ жълтеникав фаянс, отходни ями, горделиво увенчани с истински тоалетни чинии, невъобразимо мръсни работни облекла, обрасли с нещо противно съветски лопати, ръчна количка с едно колело, караща на зигзаг, която трябваше да се пълни и да се откарва до най-близката шахта. И всичко това обгърнато в чудовищно, невъобразимо зловоние, просмукващо се в дрехите, пропиващо се във всяко косъмче от корена до върха му, проникващо под кожата, така че започваш да мислиш, че то вече е станало част от твоята природа и ще остане с теб завинаги, ще отблъсва от теб себеподобните ти и ще ги кара да свърнат от пътя ти, още преди да са те видели.

Първият ден от тази еднообразна работа се точеше толкова бавно, че Артьом реши: дали са им безкрайна смяна, те ще изтребват, изхвърлят, ще карат с количката, отново ще изгребват, отново ще карат с количката, ще я изпразват и ще се връщат отново, само за да се повтори проклетият цикъл за пореден път. На работата не й се виждаше краят, постоянно идваха нови посетители. Нито те, нито застаналите пред входа на помещението и в крайната точка на маршрута пазачи, не скриваха отвращението си пред клетите работници. Заобикаляха гнусливо, стискайки носовете си с ръце, или, ако са по-деликатни — предварително поемайки си дълбоко въздух, за да не вдишат случайно някъде близо до Артьом и Марк. Върху лицата им беше изписано такова омерзение, че Артьом се питаше учудено: не се ли взима от техните вътрешности тази гадост, от която толкова бързо и решително се отричат всички? В края на деня, когато ръцете му бяха протрити до кръв въпреки огромните ленени ръкавици, на Артьом му се стори, че е разбрал истинската природа на човека, а също така и смисъла на съществуването му. Човекът сега му изглеждаше като хитроумна машина за унищожаване на продукти и произвеждане на лайна, функционираща почти без никакви сривове през почти целия живот, в която няма никакъв смисъл, ако под „смисъл“ се има предвид някаква крайна цел. Смисълът беше в процеса: да се опустоши колкото се може повече храна, да се преработи възможно най-бързо и да се изхвърлят отпадъците, всичко, каквото е останало от димящите свински пържоли, сочните задушени гъби, разкошните питки — сега вече омърсено и осквернено. Чертите на лицата на идващите хора се изтриваха, те ставаха безлики механизми за унищожаване на прекрасното и полезното и създаващи в замяна нещо зловонно и ненужно. Артьом беше озлобен към хората и чувстваше към тях не по-малко отвращение, отколкото те към него. Марк търпеше стоически и от време на време ободряваше Артьом с изказвания от рода на: „Нищо, нищо, на мен и преди това са ми казвали, че като емигрираш, в началото винаги е трудно.“

И най-важното — и през първия, и през втория ден не им се предостави никаква възможност да избягат; охраната беше бдителна и макар че бе необходимо само да се отиде малко по-надалеч от шахтата в тунела, в посока на „Добрининска“, така и не успяха да го направят. Нощуваха в съседната малка стаичка, през нощта вратата се заключваше грижливо, а по всяко време на денонощието на поста, в стъклената кабина на изхода от станцията, имаше пазач.

Настъпи третият ден от пребиваването им в станцията. Времето тук не се отмерваше с денонощия, то пълзеше като охлюв — всяка секунда беше непрестанен кошмар. Артьом вече бе свикнал с мисълта, че никой никога вече няма да се приближи към него и да го заговори и че сега му е отредена съдбата на отритнат от обществото. Сякаш беше престанал да бъде човек и се бе превърнал в някакво немислимо уродливо същество, в което хората виждат не просто нещо гадно и отвратително, но освен това и нещо неуловимо сродно, и това ги отблъскваше и плашеше още повече, сякаш можеха да се заразят с тази уродливост, сякаш той беше прокажен.

Отначало кроеше планове за бягство. После дойде пустотата на отчаянието. След нея настъпи мътно вцепенение, когато разумът се оттегли от живота му, сви се, прибра в себе си нишките на чувствата и усещанията и се стаи някъде в крайчеца на съзнанието. Артьом продължаваше да работи механично, движенията му се автоматизираха, трябваше само да изгребва, да хвърля, да кара количката, отново да изтребва, отново да кара количката, да я изпразва и да се връща по-бързо обратно, за да изгребва отново. Сънищата му изгубиха смисъла си, в тях, както и наяве, той непрестанно тичаше, изтребваше, буташе количката, изгребваше и тичаше.

На вечерта на петия ден заедно с количката се натъкна на захвърлена на пода лопата и разсипа съдържанието на количката, като и той самият падна върху него. Когато се надигна бавно от пода, изведнъж нещо изщрака в главата му и вместо да се затича за кофа и парцал, той бавно тръгна към входа на тунела. В момента се усещаше толкова мерзък, толкова отвратителен, че аурата му би трябвало да отблъсне всеки от него. И точно в този момент, по невероятно стечение на обстоятелствата, неизменно висящият на края на маршрута му пазач кой знае защо отсъстваше. Без нито за секунда да се замисли, че ще го преследват, Артьом закрачи по траверсите. На сляпо, но почти без да се препъва, той вървеше все по-бързо и по-бързо, докато накрая не премина в бяг, но разумът му и тогава не се върна към управлението на тялото, той все още беше боязливо свит, стаил се в ъгълчето си. Отзад не се чуваха нито викове, нито тропотът на преследвачи, само някаква дрезина, натоварена със стока и осветявайки пътя си със слаб фенер, проскърца наблизо. Артьом просто се притисна в стената и я пропусна да мине. Хората върху нея или не го забелязаха, или не сметнаха за нужно да му обръщат внимание; погледите им се плъзнаха по него и се отместиха встрани, те не казаха нито дума.

Внезапно го обхвана усещане за собствената му неуязвимост, дарено му от неговото падение: покрит с воняща течност, той сякаш бе станал невидим; това му придаде сили и съзнанието му започна постепенно да се връща към него. Беше успял! Неясно как, въпреки здравия разум, въпреки всичко бе успял да избяга от дяволската станция и дори никой не го преследваше! Това беше странно, това бе удивително, но на него му се стори, че ако сега дори се опита да осмисли случилото се, да препарира чудото със студения скалпел на рационалното мислене, магията веднага ще се разсее и в гърба незабавно ще го удари лъчът на прожектора на патрулната дрезина.

В края на тунела се показа светлина. Той забави крачка и след минута стъпи на „Добрининска“.

Граничарят се задоволи с простичкото: „Санитарен техник ли са повикали?“ и побърза да го пропусне, като раздвижи въздуха пред себе си с ръка и притисна към носа си другата. По-нататък само трябваше да върви напред, да се махне по-скоро от територията на Ханза, докато най-накрая охраната не се е опомнила и зад гърба му не са затропали обкованите ботуши и не са загърмели изстрели във въздуха, а после… По-бързо!

Без да гледа към никого, забил поглед в пода и усещащ с кожата си омерзението, което околните изпитват към него, създавайки около себе си вакуум, независимо през колко гъста тълпа се промъква, Артьом крачеше към граничния пост. Какво да каже сега? Отново въпроси, отново искане на паспорт — какво да отговори?

Главата на Артьом беше наведена толкова ниско, че брадичката му се опираше в гърдите, и той не виждаше абсолютно нищо около себе си, така че от цялата станция запомни само прецизно наредените тъмни гранитни плочи, с които бе настлан подът. Вървеше напред и трепереше в очакване на момента, в който ще чуе грубия вик, нареждащ му да остане на място. Границата на Ханза беше все по-близо. Сега… Ето сега…

— Що за гадост е това? — разнесе се над ухото му сподавен глас.

Ето на.

— Аз… такова… Заблудих се… Не съм местен… — замънка Артьом, без сам да знае дали заеква от смущение, или се е вживял в ролята си.

— Разкарай се оттук, чуваш ли, мърльо! — гласът звучеше много убедително, почти хипнотично, искаше му се да се подчини незабавно.

— Аз такова… На мен… — измънка Артьом, страхуваше се да не преиграе.

— Просенето на територията на Ханза е строго забранено! — съобщи сурово гласът и този път долиташе от по-голямо разстояние.

— Съвсем мъничко… имам малки деца… — Артьом най-накрая осъзна какво да прави и се оживи.

— За какви деца говориш? Побъркан ли си?! — освирепя невидимият граничар. — Попов, Ломако, при мен! Изхвърлете тая гадина оттук!

Нито Попов, нито Ломако желаеха да си цапат ръцете с Артьом, затова просто го изблъскаха с дулата на автоматите в гърба. Подире им летяха псувните на раздразнения началник. За Артьом те звучаха като небесна музика.

„Серпуховска“! Ханза бе останала зад гърба му!

Най-накрая той вдигна поглед, но това, което прочете в очите на обкръжаващите го, го накара пак да се вторачи в земята. Тук вече не беше благоустроената територия на Ханза, отново бе попаднал в мръсния и беден безпорядък, царящ в цялата останала част на метрото, но дори и за тук Артьом беше прекалено отвратителен. Чудесната броня, която го бе спасила по пътя, беше го направила невидим, караше хората да се извръщат от него, да не го забелязват и да го пропускат през всички застави и постове, отново се бе превърнала във воняща тор. Очевидно вече беше ударил дванайсетият час.

Сега, когато първоначалната еуфория бе отминала, тази чужда, сякаш взета назаем сила, която го беше карала да върви упорито през участъка от „Павелецка“ до „Добрининска“, внезапно изчезна и го остави насаме със самия себе си, гладен, смъртно уморен, не разполагащ с нищо освен с непоносимото зловоние, все още носещ по себе си следите от побоя отпреди седмица.

Просяците, до които той приседна край стената, решавайки, че вече няма защо да избягва такава компания, с ругатни избягаха от него в различни посоки и той остана съвсем сам. Обхвана раменете си с ръце, за да не му е чак толкова студено, затвори очи и седя така дълго време, без да мисли за абсолютно нищо, докато не го победи сънят.

Артьом вървеше по безкраен тунел. Беше по-дълъг от всички участъци, през които му се бе налагало да минала в живота си, взети заедно. Тунелът криволичеше, ту се издигаше, ту се спускаше, в него нямаше нито един прав участък, по-дълъг от десет крачки. Той все не свършваше, а на Артьом му ставаше все по-трудно да върви, боляха го набитите до кръв крака, болеше го гърбът, с всяка нова крачка болката отекваше по цялото му тяло, но засега у него оставаше надеждата, че изходът е съвсем близо, може би още зад следващия ъгъл, и това му даваше сили да продължава да върви. А после изведнъж му хрумна една проста, но страшна мисъл: а ако тунелът няма изход? Ако входът и изходът са затрупани, ако някой незрим и всемогъщ го е оставил тук — да се лута като плъх, безуспешно опитващ се да улови пръста на експериментатора в този лабиринт без изход; да се влачи напред, докато не капне от умора, докато не се строполи на земята. И ако този някой е направил това без никаква цел, просто за забавление? Плъх в лабиринт. Но тогава, помисли си той, ако продължаването на пътя не води до изход, може би отказът от безсмисленото движение напред ще му донесе освобождаване? Той седна на траверсите — не защото беше уморен, а защото пътят му бе свършил. И стените изведнъж изчезнаха, а той си помисли: за да достигне целта, за да завърши похода, трябва просто да престане да върви. После тази мисъл се разпадна и изчезна.

Когато се събуди, го обхвана непонятна тревога и отначало все не можеше да съобрази какво се е случило. Едва по-късно започна да си спомня късчета от съня, да съставя от тях части от мозайка, но тези части по никакъв начин не можеха да се задържат заедно, нямаше лепило, което да ги съедини в едно цяло. Това лепило беше някаква мисъл, която му бе хрумнала насън, тя беше стожер, сърцевина на видението, тя му придаваше смисъл. Без нея то бе просто купчина разкъсано платно от прекрасна картина, пълна с вълшебен смисъл, откриваща безкрайни хоризонти. И той не помнеше тази мисъл. Артьом гризеше юмруците си, вкопчил се с мръсните си ръце в мръсната си глава, устните му шепнеха нещо нечленоразделно, и минаващите наблизо го гледаха уплашено и с неприязън. А мисълта не искаше да се връща. И тогава той бавно, предпазливо, сякаш се опитваше да изтегли за косата някой, затънал в блатото, започна да я възстановява от откъслеците спомени. И — о, чудо! — улавяйки ловко един от образите, той внезапно си я спомни в онзи първоначален вид, в който му се бе присънила.

За да завърши похода си, просто трябва да престане да върви.

Но сега, при ярката светлина и бодърстващото съзнание, тази мисъл му се струваше банална, жалка, не заслужаваща никакво внимание. За да завърши похода си, трябва да престане да върви? Но, разбира се! Престани да вървиш и походът ти ще приключи. Какво по-просто от това. Но нима това е изход? И нима това е приключването на похода, към което се стреми?

Често се случва някоя мисъл, която в съня се е сторила гениална, при събуждането да се окаже безсмислено съчетание от думи…

— О, възлюбени братко мой! — дочу той глас, идващ отгоре. — Омърсено е тялото ти, същото е и в душата ти.

Това беше толкова неочаквано, че и върналата се при него мисъл, и разочарованието от нея моментално се изпариха. Артьом дори не си и помисли да свърже обръщението със себе си, до такава степен вече бе успял да свикне с мисълта, че хората бягат надалеч още преди да е успял да промълви и дума.

— Приветстваме всички осиротели и нуждаещи се — продължаваше гласът, но звучеше толкова меко, толкова успокояващо, толкова нежно, че Артьом не издържа и първо погледна с крайчеца на окото си наляво, после се вторачи навъсено надясно, страхуваше се да не намери там някой друг, към когото се обръща говорещият.

Но наблизо не бе останал никой. Разговаряха с него. Тогава той бавно вдигна глава и срещна погледа на нисък усмихнат мъж с широка роба, русокос и с румени бузи, който приятелски му протягаше ръка. Всякакво състрадание в момента беше жизнено необходимо на Артьом и той, плахо усмихвайки се, също протегна ръка.

„Защо не бяга от мен като всички останали? — зачуди се Артьом. — Дори е готов да ми стисне ръката. Защо сам се приближи към мен, след като всички останали бягат колкото се може по-надалеч?“

— Ще ти помогна, братко мой! — продължи човекът с румените бузи. — Ние с братята ми ще ти дадем убежище и ще ти върнем душевните сили.

Артьом само кимна, но на събеседника му и това му беше достатъчно.

— Така че, позволи ми да те отведа в Стражевата кула, о, възлюбени братко мой — пропя той, здраво хвана Артьом за ръката и го поведе след себе си.