Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (17)

Глава 17
Децата на червея

Няколко минути цареше пълна тишина и Артьом, решил, че са ги оставили сами, отново се замята, опитвайки се поне да седне. Прекалено здраво завързаните крака и ръце бяха отекли и го боляха. Артьом си спомни думите на втория си баща, който веднъж му беше обяснил, че ако дори и превръзка или бинт не се свалят прекалено дълго, тъканите може да започнат да умират. Макар че, помисли си той, какво значение има това сега?

— Враг, лежи тихо! — разнесе се изведнъж глас. — Дрон ще духне игла-паралиш.

— Няма нужда — Артьом послушно застина. — Няма нужда да стреляш.

В него се появи надежда: а ако заговори своя тъмничар, дали няма да успее да го убеди да им помогне? Но за какво можеше да разговаря с дивак, който едва ли би разбрал и половината от думите му?

— А кой е Великият червей? — попита той първото, което му дойде наум.

— Великият червей създава земята. Създава света, създава човека. Великият червей е всичко. Великият червей е живот. Враговете на Великия червей, хората на машините, са смърт.

— Никога не съм чувал за него — произнесе Артьом, като внимателно подбираше думите си. — Къде живее той?

— Великият червей живее тук. Наблизо. Наоколо. Всички проходи Великият червей копае. Човек после казва — той прави това. Не. Великият червей. Дава живот, взема живот. Копае нови проходи, хората в тях живеят. Добрите хора почитат Великия червей. Враговете искат да убиват Великия червей. Жреците казват така.

— Какви са тези жреци?

— Старите хора, с коси на главата. Само те могат. Те знаят, слушат желанията на Великия червей, говорят на хората. Добрите хора правят така. Лошите хора не слушат. Лошите хора врагове, добрите ги ядат.

Артьом си спомняше подслушания разговор и постепенно започваше да разбира каква е работата. Един от тези жреци беше и старецът, разказал легендата за Червея.

— Жрецът казва: не бива да се ядат хора. Казва: Великият червей плаче, когато един човек яде друг — напомни му Артьом, стараеше се да се изразява по същия начин, както и дивакът. — Да се ядат хора е против волята на Великия червей. Великият червей ще се натъжи, ще плаче… — добави той предпазливо.

— Великият червей, разбира се, ще плаче — чу се подигравателен глас от тъмнината. — Но емоциите са си емоции, а белтъчините в менюто не могат да се заменят с нищо.

Говореше същият този старец, Артьом веднага разпозна тембъра и интонацията му. Само не можеше да разбере дали човекът през цялото време се е намирал в стаята или току-що се е промъкнал в нея. И в двата случая вече нямаше надежда да се измъкне от килията.

После на Артьом му хрумна още една мисъл, от която го побиха тръпки. Добре, че Антон още не се е свестил и не чува това, помисли си той.

— А детето? Всичките деца, които отвличате? И тях ли ги ядете? Момчето? Олег? — попита той почти беззвучно, гледайки в мрака с широко отворени от ужас очи.

— Малките не ги ядем — отвърна дивакът, макар че Артьом очакваше да му отговори старецът. — Малките не могат да бъдат зли. Не могат да бъдат врагове. Малките ги взимаме, за да им обясним как да живеят. Говорим им за Великия червей. Учим ги да го почитат.

— Браво, Дрон! — похвали го жрецът. — Любимият ми ученик — поясни той.

— Какво се случи с момчето, което откраднахте предишната нощ? Къде е то? Знам, че вашето чудовище го отвлече — каза Артьом.

— Чудовище? И кой ги наплоди тези чудовища?! — избухна старецът. — Кой наплоди тези неми, триоки, безръки, шестопръсти, умиращи при раждането и неспособни да се размножават? Кой ги лиши от човешкия им облик, обеща им рай и ги захвърли да умират в апендикса на този проклет град? Кой е виновен за това и кой е истинското чудовище?

Артьом премълча. Старецът също не каза нищо повече и само дишаше тежко, опитвайки се да се успокои. И в този момент Антон най-накрая дойде на себе си.

— Къде е? — простена той. — Къде е синът ми? Къде е синът ми?! Върнете ми сина!

Той премина към викове и започна да се търкаля по пода в опити да се освободи, удряйки се ту в стената, ту в решетките.

— Буен е — отбеляза старецът с предишния насмешлив тон. — Дрон, успокой го.

Чу се странен звук — сякаш някой се изкашля или издиша силно. Нещо изсвистя във въздуха и след няколко секунди Антон отново утихна.

— Много поучително — каза жрецът. — Ще отида да доведа момчето, нека се види с татко си, да се прости с него. Между другото, славно момче, баща му може да се гордее с него — толкова добре се съпротивлява на хипнозата… — Той се затътри, отдалечавайки се, изскърца отваряща се врата.

— Не бива да се боиш — изрече неочаквано меко тъмничарят. — Добрите хора не убиват, не ядат децата на враговете. Малките не грешат. Може да се научат да живеят добре. Великият червей прощава на малките врагове.

— Боже мой, какъв Велик червей? Та това е пълен абсурд! По-лошо е, отколкото при сектантите и сатанистите! Как може да вярвате в него? Някой виждал ли го е някога този ваш Червей? Ти да не си го виждал? — Артьом се постара да произнесе последната си тирада със сарказъм, но не се оказа лесно да го направи, докато лежи на пода със завързани ръце и крака.

Както и онзи път, когато очакваше екзекуцията си в плен на фашистите, започна да го обзема равнодушие към собствената му съдба. Сложи глава на студения под и затвори очи, без да разчита на отговор.

— Великият червей не бива да се гледа. Забранено е! — отсече дивакът.

— Не е възможно такова нещо… — отговори неохотно Артьом. — Няма никакъв Червей… А тунелите са правени от хора. Те всичките са обозначени на картите… Там има даже един кръгъл, където е Ханза, който само хората биха могли да го построят. Но ти сигурно дори не знаеш какво е това карта…

— Знам — отговори спокойно Дрон. — Аз се уча от жреца, той показва. На картата ги няма много проходи. Великият червей е направил много нови проходи и тях ги няма на картата. Дори тук, при нас, има нови проходи — свещени, а на картата ги няма. Хората на машините правят карти и си мислят, че те копаят проходите. Глупави, горди. Нищо не знаят. Затова Великият червей ги наказва.

— За какво ги наказва? — не разбра Артьом.

— За гор… де-ли-востт-та — изговори старателно дивакът.

— За горделивостта — потвърди гласът на жреца. — Великият червей е сътворил човека последен и човекът е бил най-любимото му дете. Защото на другите не е дал разум, а на човека е дал. Знаел е, че разумът е опасна играчка и затова е повелил: живей в мир със себе си, в мир със земята, в мир с живота и всички твари и ме почитай. След това Великият червей си отишъл в самите недра на Земята, но преди това казал: „Ще дойде ден, в който ще се върна. Прави така, сякаш съм до теб.“ И хората послушали своя създател и живели в мир със земята, която той сътворил, и в мир един с друг, и в мир с другите твари, и почитали Великия червей. И им се родили деца, на които също се родили деца, и от баща на син, от майка на дъщеря те предавали думите на Великия червей. Но умрели онези, които чули със собствените си уши повелята, и умрели техните деца, и се сменили много поколения, а Великият червей все не се връщал. И тогава, един след друг, престанали хората да слушат заветите му и да вършат това, което той искал. И се появили такива, които казали: никога не е имало Велик червей, няма и сега. И другите чакали Великият червей да се върне и да ги накаже. Да ги запали със светлината на очите си, да изгори телата им и да затрупа проходите, в които живеят. Но Великият червей не се връщал и само плачел за хората. И сълзите му се надигали от дълбините и потапяли по-долните проходи. Но тези, които се отказали от своя създател, казали: нас никой не ни е сътворил, нас ни е имало винаги. Човекът е прекрасен и могъщ, не може да е сътворен от земен червей! И казали: цялата земя е наша и е била наша, и ще бъде, и проходите в нея са направени не от Великия червей, а от нас и нашите предци. И подпалили пожари, и започнали да убиват съществата, създадени от Великия червей, като казвали: ето, целият живот, който е наоколо, е наш, и всичко е тук само за да утоли нашия глад. И създали машини, за да убиват по-бързо, за да сеят смърт, за да разрушават живота, създаден от Великия червей, и да подчинят неговия свят на себе си. Но той и тогава не се появил от дълбините, в които бил отишъл. И те се засмели и продължили да вършат всичко противно на това, което той говорел. И решили, за да го унижат, да построят такива машини, които да повтарят неговия облик. И създали те такива машини, и влезли в утробите им, и се засмели; ето, казали, сега можем да управляваме сами Великия червей, и то не един, а десетки. И пръскат светлина очите им, и гръмва гръм, когато запълзят, и от червата им излизат хора. Ние създадохме Червея, а не Червеят нас, казват те. Но и това не им е било достатъчно. Нараствала омразата в сърцата им. Решили да направят така, че да разрушат самата земя, на която живеят. И създали хиляди най-различни машини: изхвърлящи огън, изплюващи желязо и разкъсващи земята на части. И започнали да унищожават земята и всичко живо, което е в нея. И тогава не издържал Великият червей и ги проклел: взел им най-ценния свой дар — разума. Обзело ги безумие, обърнали машините си един срещу друг и започнали да се убиват един друг. И вече не помнели защо правят това, което правят, но не можели да се спрат. Така Великият червей наказал човека за горделивостта му.

— Но не всички? — попита детски глас.

— Не. Имало и такива, които никога не забравили Великия червей и го почитали. Отрекли се те от машините и светлината и живели в мир със земята. Те се спасили и Великият червей не забравил за тяхната вярност и запазил разума им, и обещал да им даде целия свят, когато враговете му паднат. И така ще бъде!

— И така ще бъде! — повториха в хор дивакът и детето.

— Олег? — обади се Артьом, долавяйки нещо познато в детския глас. Момчето не отговаряше.

— И до ден-днешен враговете на Великия червей живеят в изритите от него проходи, защото няма къде другаде да се укрият, но продължават да почитат не него, а машините си. Търпението на Великия червей е огромно и не се е изчерпало за дълги векове на човешки безчинства. Но и то не е безкрайно. Предсказано е, че когато той нанесе последен удар по тъмното сърце на страната на враговете си, волята им ще бъде сломена, а светът ще остане за добрите хора. Предсказано е, че ще удари часът, в който Великият червей ще призове на помощ реките и земята, и въздуха. И ще пропадне земната твърд, и ще потекат потоци, помитащи всичко по пътя си, и тъмното сърце на врага ще бъде низвергнато в небитието. И когато най-накрая възтържествува праведният, ще има щастие за добрите и живот без болести, изобилие от гъби и всякакви животни.

Светна огънче. Артьом някак успя да опре гръб в стената и сега не беше необходимо да се извива мъчително, за да задържи в полезрението си хората от другата страна на решетката.

На пода посред стаята, с гръб към него, седеше по турски малко дете. Над него се извисяваше сухата фигура на жреца, осветена от пламъка на горящата в ръката му запалка. Дивакът с тръбата за духане на стрели стоеше до него, облегнал гръб на дървената каса. Очите на всички бяха устремени към стареца, който току-що бе завършил повествованието си.

Артьом с усилие обърна глава и погледна Антон, застанал в конвулсивната поза, в която го беше застигнала парализиращата игла. Той бе вперил поглед в тавана и не можеше да види сина си, но със сигурност чуваше всичко.

— Стани, синко, и погледни тези хора — каза жрецът.

Момчето веднага скочи на крака и се обърна към Артьом. Беше Олег.

— Приближи се още към тях. Познаваш ли някого? — попита старецът.

— Да — кимна утвърдително момчето, гледайки изпод вежди към Артьом. — Това е моят татко, а с този чичо заедно ние слушахме вашите песни. През тръбите.

— Твоят татко и неговият приятел са лоши хора. Те са използвали машини и са искали да унижат Великия червей. Помниш ли как разказа на мен и чичо Вартан какво е правел баща ти, когато лошите хора са искали да унищожат света?

— Да — кимна пак Олег.

— Кажи ни го още веднъж — старецът премести запалката в другата си ръка.

— Татко е работел в РВА. Ракетни войски. Той е бил ракетчик. Аз искам да стана същия като него, когато порасна.

Гърлото на Артьом пресъхна. Как не бе успял да разгадае по-рано тази загадка? Ето откъде се е взела тази странна нашивка у момчето и ето защо то беше заявило, че също е ракетчик, като убития Фира! Съвпадението бе почти невероятно — в цялото метро хората, служили в ракетни войски, сигурно са единици… И двама от тях са се оказали на „Киевска“. Можеше ли това да е случайност?

— Ракетчик… Тези хора са причинили на света повече зло, отколкото всички останали, взети заедно. Те са насочили машините и устройствата, които са изпепелили и унищожили земята и почти целия живот на нея. Великият червей прощава на много заблудили се, но не и на тези, които са давали заповеди да се разрушава светът и да се сее смърт в него, и не на тези, които са изпълнявали тези заповеди. Твоят баща е причинил непоносима болка на Великия червей. Знаеш ли какво заслужава той? — гласът на стареца стана суров, в него отново зазвъняха стоманени нотки.

— Смърт? — попита неуверено момчето, поглеждайки ту към жреца, ту към баща си, сгърчен на пода на маймунарника.

— Смърт — потвърди жрецът. — Той трябва да умре. Колкото по-рано умрат лошите хора, причинили болка на Великия червей, толкова по-скоро ще се сбъдне неговото обещание и светът ще бъде възроден и предаден на добрите хора.

— Тогава татко трябва да умре — съгласи се Олег.

— Браво! — старецът ласкаво потупа момчето по главицата. — А сега бягай, поиграй си още с чичо Вартан и с децата! Само гледай внимателно в тъмното, за да не паднеш! Дрон, изпрати го, а аз ще поседя тук още с тях. Върни се след половин час и вземете чували, ще започваме да ги готвим.

Светлината угасна. Стремителните шляпащи стъпки на дивака и лекият детски тропот се отдалечиха. Жрецът се изкашля и каза на Артьом:

— Ще си побъбря малко с теб, ако нямаш нищо против. Ние обикновено не взимаме пленници освен деца, защото нашите се раждат хилави и болни… А възрастните най-често ги донасят зашеметени. Бих се радвал да говоря и с тях, а може би и те самите не биха имали нищо против, само че ги изяждат прекалено бързо…

— Защо тогава ги учите, че да се ядат хора е лошо? — попита равнодушно Артьом. — Че Червеят там плаче и прочие?

— Ами как да го кажа… Това е заради тяхното бъдеще. Вие, разбира се, няма да доживеете този момент, както и аз, но сега се полагат основите на бъдещата цивилизация: култура, която ще живее в мир с природата. За тях канибализмът е необходимо зло. Закъде без животинските белтъчини? Но преданията ще останат и когато пряката потребност да убиват и ядат себеподобните отпадне, те трябва да престанат да го правят. Ето тогава Великият червей ще напомни за себе си. Жалко само, че няма да живея в това прекрасно време… — старецът отново се засмя неприятно.

— Знаете ли, вече какво ли не видях в метрото — каза Артьом. — На една от станциите вярват, че ако копаят дълбоко, могат да достигнат до ада. На друга — че вече живеем в преддверието на рая, защото последната битка между доброто и злото е приключила и тези, които са оцелели, са избрани да влязат в Царството Божие. След всичко това историята за вашия Червей звучи някак неубедително. Поне вие самият вярвате ли в него?

— Какво значение има в какво вярваме аз или другите жреци? — усмихна се старецът. — Останало ти е да живееш малко, няколко часа, така че ще ти разкажа това-онова. На човек не му се удава с никого да бъде толкова искрен, колкото с онези, които ще отнесат откровенията му в гроба… Така че няма значение в какво вярвам аз самият. Най-важното е в какво вярват хората. Не е лесно да повярваш в бог, който сам си създал… — жрецът млъкна за момент, замисляйки се, а после продължи: — Как да ти обясня? Когато бях студент, учех философия и психология в университета, макар че това едва ли ти говори нещо. И имах един професор, преподавател по когнитивна психология, страшно умен човек, разлагаше на части целия мисловен процес, да ти е драго да го слушаш. Аз точно тогава, както и всички останали на тази възраст, си задавах въпроса има ли Бог, четях разни книги, водех спорове до сутринта — както става при всички. И клонях към извода, че по-скоро няма. Но реших, че точно този професор, голям познавач на човешката душа, може да ми даде точен отговор на този важен за мен въпрос. Отидох в кабинета му, уж да обсъждаме реферат, а после го питам: Иван Михалич, има ли все пак Бог? Тогава той много ме смая. За мен, каза, дори не стои този въпрос. Аз самият съм от вярващо семейство, свикнал съм с мисълта, че го има. Не се опитвам да анализирам вярата от психологическа гледна точка, защото не искам. И изобщо, каза той, за мен това е въпрос не толкова на принципиално знание, колкото на всекидневно поведение. Моята вяра не се състои в това, че съм искрено убеден в съществуването на висша сила, а в това, че изпълнявам предписаните заповеди, моля се нощем, ходя на църква. От това ми става по-добре, по-спокойно. Та така… — старецът млъкна.

— И какво? — не издържа Артьом след едноминутна пауза.

— Ами такова. Дали аз вярвам във Великия червей, или не вярвам, не е чак толкова важно. Но заповедите, сложени в божиите уста, живеят векове наред. Лесна работа: да създадеш бог и да го научиш на нужните думи. И, повярвай ми — Великият червей не е по-лош от другите богове и ще надживее много от тях.

Артьом затвори очи. И Дрон, и вождът на това удивително племе, и дори такива странни създания като Вартан със сигурност не подлагаха вярата във Великия червей на ни най-малко съмнение. За тях тя беше даденост, единственото обяснение на това, което виждаха около себе си, единственото ръководство за действие и мерило за добро и зло. В какво друго можеше да вярва човек, който през целия си живот не е виждал нищо друго, освен метрото? Но в легендите за Червея имаше още нещо, което Артьом засега не можеше да разбере.

— Но защо толкова ги настройвате против машините? Какво лошо има в механизмите? Електричеството, светлината, огнестрелното оръжие — как смятате, че ще живее народът ви без това? — попита той.

— Какво лошо има в машините?! — тонът на стареца рязко се промени: фалшивото добродушие и търпение, с които бе излагал мислите си до момента, се изпариха. — Ти да не смяташ един час преди смъртта си да ми проповядваш за ползата от машините?! Я се огледай наоколо! Само слепец няма да види, че ако залезът на човечеството се дължи на нещо, това нещо е, че прекалено много сме разчитали на машините! Как смееш да ми говориш за важната роля на машините тук, на моята станция? Нищожество!

Артьом изобщо не очакваше, че неговият въпрос, съвсем не толкова бунтовнически, колкото предишния, за вярата във Великия червей, ще предизвика такава реакция у стареца. Не намирайки какво да отговори, младежът млъкна. В тъмнината се чуваше как жрецът диша тежко, шепне някакви проклятия и се опитва да се успокои. Заговори едва след няколко минути.

— Отвикнал съм да разговарям с неверници — ако се съдеше по гласа, старецът отново се бе взел в ръце. — Заговорих се с вас, а и младежите се бавят някъде, не донасят чувалите — той наблегна на думата „чували“ и направи артистична пауза.

— Какви чували? — хвана се на въдицата Артьом.

— Ще ви готвят. Когато говорех за мъченията, се изразих неправилно. Безсмислената жестокост е противна на Великия червей. Защо да измъчваш някого, когато ти отговаря сам, преди още да си задал въпроса? Имах предвид друго. Ние с колегите, когато разбрахме, че канибализмът се е появил тук като явление и вече нищо не може да се направи, решихме поне да се погрижим за кулинарната страна на въпроса. И някой си спомни, че корейците, когато ядат кучета, ги слагат живи в чували и забиват в тях пръчки, докато не ги умъртвят. Месото много печели от това. Става крехко, нежно. И кървавицата, и пържолите. Така че да прощавате. Аз може и да искам първо да ви умъртвим, а после с пръчките, но непременно трябва да има вътрешни кръвоизливи. Рецептата си е рецепта. — Старецът дори щракна със запалката, за да се полюбува на въздействието на думите си. — Обаче се бавят, да не е станало нещо… — добави той.

Насред фразата му той беше прекъснат от пронизващ писък. Чуха се викове, звук от тичащи крака, детски плач, зловещо свистене… На станцията ставаше нещо. Жрецът се вслуша неспокойно в шума, после изгаси огъня и утихна.

След няколко минути пред прага затрополиха тежки обувки и някакъв басов глас избуча:

— Има ли някой жив?

— Да! Ние сме тук! Артьом и Антон! — закрещя с всичка сила Артьом, надявайки се, че старецът няма в пазвата си тръба с отровни стрели.

— Тук са! Прикрий мен и момчето! — извика някой.

Избухна ослепително ярка светлина. Старецът се хвърли към изхода, но човекът, препречил прохода, го повали с удар по шията. Жрецът изхриптя и падна.

— Вратата, дръж вратата!

Нещо изгърмя, от тавана се посипа вар и Артьом замижа. Когато отвори очи, в стаята вече стояха двама души. Изглеждаха доста необичайно — досега той не беше виждал такова нещо.

Облечени в тежки дълги бронежилетки върху черната си униформа, двамата бяха въоръжени с необичайно къси автомати с лазерни прицели и топчести заглушите ли. И без това внушителният вид се допълваше от масивни титанови шлемове със забрала, като на спецчастите в Ханза, и големи метални щитове с неясно предназначение, които имаха процепи за гледане. Единият носеше окачена на рамото огнепръскачка.

Двамата огледаха бързо стаята, осветявайки я с дълги и невероятно силни фенери, по форма приличащи на палки.

— Тези ли са? — попита единият.

— Те са — потвърди другият.

След като огледа делово ключалката на вратите на маймунарника, първият отстъпи назад, направи няколко крачки и със скок нанесе ритник по решетката. Ръждивите панти не издържаха на удара и вратата рухна на половин крачка от Артьом. Човекът приклекна пред него, опрял едното си коляно в пода, и вдигна забралото. Всичко си застана на мястото: пред Артьом, присвил очи, клечеше Мелник и го гледаше. По кабелите, омотали ръцете и краката на Артьом, се плъзна широк нащърбен нож. После сталкерът с няколко удара разряза и кабелите, с които беше вързан Антон.

— Жив е — отбеляза Мелник със задоволство. — Ще можеш ли да вървиш?

Артьом закима, но не успя да се изправи на крака. Изтръпналото му тяло още не му се подчиняваше.

В стаята дотичаха още няколко души, двама от които веднага заеха отбранителни позиции до вратата. Отрядът се състоеше от общо осем бойци: те бяха облечени и екипирани почти по същия начин, както и онези, които проникнаха в стаята първи, но някои имаха и дълги кожени якета, като на Хънтър. Един от тях пусна на пода детето, което до момента носеше под мишница, прикривайки го с надянатия на ръката щит. То веднага се хвърли към килията и се наведе над Антон.

— Тате! Тате! Аз нарочно ги излъгах, че съм на тяхна страна, честна дума! Аз показах на чичкото къде си! Извинявай, тате! Тате, не мълчи! — момчето едва сдържаше сълзите си.

Антон гледаше равнодушно в тавана с вцепенени очи. Артьом се изплаши, че втората поред парализираща игла можеше да се е оказала последна за командира на патрула. Мелник сложи показалеца си върху шията на проснатия на пода Антон.

— Наред е — обяви той след няколко секунди. — Жив е. Носилка тук! Докато Артьом разказваше за въздействието на отровните игли, двама бойци разгънаха на пода платнена носилка и сложиха Антон в нея.

Поваленият на пода старец се размърда и замърмори нещо.

— Кой е тоя? — попита Мелник и когато изслуша обяснението на Артьом, реши: — Взимаме го с нас. Ще го използваме за щит. Каква е обстановката?

— Всичко е тихо — доложи пазещият вратата боец.

— Оттегляме се към тунела, от който дойдохме — обяви сталкерът. — Трябва да се върнем в базата с ранения и заложника за разпит. Дръж — той подхвърли автомат на Артьом. — Ако всичко е наред, няма да се наложи да го използваш. Ти нямаш даже броня, така че ще останеш под наше прикритие. Наглеждай детето.

Артьом кимна и хвана Олег за ръката, като едвам успя да го откъсне от носилката, на която лежеше баща му.

— Строй „костенурка“ — нареди Мелник.

Бойците мигновено образуваха овал, заграждайки го с вдигнатите си щитове, над които се виждаха само шлемовете им. Четирима от тях взеха носилката със свободните си ръце. Момчето и Артьом се оказаха във вътрешността на строя, напълно прикрити от щитовете.

Запушиха устата на пленения старец, вързаха ръцете му отзад и го сложиха в предната част на строя. След няколко здрави удара в ребрата той прекрати опитите си да се измъкне и утихна, навъсено втренчен в пода.

За очи на „костенурката“ служеха първите двама бойци, които имаха особени прибори за нощно виждане: те бяха закрепени направо за шлема, така че ръцете им оставаха свободни. По команда отрядът се приведе, прикривайки с щитовете краката си, и тръгна стремително напред.

Притиснат между бойците, Артьом мъкнеше за ръката неуспяващия да крачи в темпо Олег. Не виждаше нищо и можеше да съди за случващото се само по откъслечните разговори между останалите.

— Трима вдясно… жени, дете.

— Вляво! В арката, в арката! Стрелят! — върху желязото на щита зазвъняха игли.

— Повали ги!

Чуха се ответните автоматни откоси.

— Първият готов… Вторият готов… Тръгваме, тръгваме!

— Отзад! Лостове! — отново изстрели.

— Къде, къде? Оттам не може да се мине!

— Напред, казах! Дръж заложника!

— По дяволите, прелетя право пред очите ми…

— Стой! Стой! Стойте!

— Какво има там?

— Всичко е блокирано! Там са четирийсет души! Барикади!

— Далече ли са?

— На двайсет метра. Не стрелят.

— Заобикалят отстрани!

— Кога са успели да построят барикада?!

Върху щитовете се посипа истински дъжд от игли. По сигнал всички се спуснаха на едно коляно, така че сега бронята ги прикриваше изцяло. Артьом се приведе, прикривайки момчето. Оставиха носилката с Антон на пода и сега стрелците станаха двойно повече.

— Не отвръщайте! Не отвръщайте! Чакаме…

— Уцели ме в ботуша…

— Готови за светлина… На три — фенерите и огън! Който има нощно виждане — да избира целите отсега. Едно…

— Каква градушка…

— Две! Три!

Едновременно се запалиха няколко мощни фенера и затракаха автоматите. Някъде напред се чуха викове и стонове на умиращи. После стрелбата неочаквано прекъсна и Артьом се заслуша.

— Ето там, с белия флаг… Да не се предават?

— Прекратете огъня! Ще говорим! Изкарайте заложника!

— Стой, гадино, къде си тръгнал? Държа го, държа го! Ама че пъргав дъртак!

— Хванали сме жреца ви! Пуснете ни да си отидем! — извика Мелник. — Пуснете ни да се върнем в тунела! Повтарям, пуснете ни да си отидем!

— Е, какво? Какво става там?

— Никаква реакция. Мълчат.

— Те изобщо разбират ли ни?

— Осветете го по-добре…

— Дайте да погледна…

После преговорите прекъснаха. Бойците сякаш потънаха в размисъл — отначало тези, които стояха отпред, после утихнаха и прикриващите тила. Настъпи напрегната тишина, не предвещаваща нищо добро.

— Какво става там? — попита Артьом тревожно.

Никой не му отговори. Хората престанаха дори да се помръдват. Артьом усети как момчето стисна дланта му със своята изпотена от вълнение ръчичка. Трепереше.

— Усещам го… Той ги гледа… — каза то тихо.

— Пуснете заложника — изрече изведнъж Мелник.

— Пускаме заложника — повтори друг боец.

Тогава Артьом не издържа, надигна се и погледна над щитовете и шлемовете — напред, където на десетина крачки от тях, в сечението на три ослепителни лъча светлина стоеше, без да примижава и без да се прикрива с ръце, висок прегърбен човек с бял парцал в протегнатата жилеста ръка. От това разстояние лицето на човека се виждаше много добре… прекалено добре. Това беше същество, подобно на Вартан, който го бе разпитвал преди няколко часа. Артьом се скри зад щита и приготви автомата си за стрелба.

Сцената, която току-що беше видял, още бе пред очите му. Едновременно зловеща и омайваща, тя изведнъж му напомни за старата книжка „Митове и легенди на древна Гърция“, която обичаше да разглежда, когато беше малък. Една от легендите разказваше за чудовищно създание в получовешки облик, чийто поглед бе превърнал в камък мнозина храбри воини.

Той успокои дишането си, събра цялата си воля, забранявайки си да гледа в лицето на хипнотизатора, скочи над щитовете като пружина и натисна спусъка. След странния безшумен бой, който бяха водили помежду си противниците, въоръжени с тръби за духане и автомати със заглушители, откосът на калашника сякаш разтресе сводовете на станцията.

Макар Артьом да беше уверен, че не е възможно да пропусне от такова разстояние, се случи това, от което се боеше най-много: неясно по какъв начин това създание отгатна движението му и веднага щом главата на Артьом се появи над щитовете, погледът му беше хванат в капана на мъртвите очи. Той успя да натисне спусъка, но невидима ръка отмести цевта настрани. Почти целият откос мина встрани, само един куршум се заби в рамото на съществото. То издаде разсичащ слуха гърлен звук и с едно неуловимо движение се потопи в мрака.

Имаме няколко секунди, помисли си Артьом. Само няколко секунди. Когато отрядът на Мелник се бе промъквал в „Парк на победата“, на негова страна е бил елементът на изненадата. Но сега, когато диваците бяха организирали отбраната и бяха изправили отпред своите нечовеци, изглежда нямаше шанс да се преодолее изградената от тях барикада. Единствен изход оставаше бягството по друг път. В главата на Артьом отново прозвучаха думите на тъмничаря: от станцията тръгват в неизвестна посока тунели, които ги няма на картата на метрото.

— Тук има ли други тунели? — попита той Олег.

— След прехода има още една станция, същата като тази, като отражение в огледало — махна с ръка момчето. — На нея си играехме. Там има още тунели, като тук, но ни казаха, че не бива да ги доближаваме.

— Отстъпваме! Към прехода! — извика Артьом, стараейки се да имитира басовото звучене на командира на отряда Мелник.

— От какъв зор? — изръмжа недоволно сталкерът.

Той изглежда започваше да идва на себе си. Артьом го хвана за рамото.

— По-бързо, те имат хипнотизатор — занарежда той. — Няма да минем през този заслон! Там има друг изход, през прехода!

— Вярно, тази станция е двойна… Оттегляме се! — взе решение сталкерът. — Дръжте барикадата! Назад! Давайте, хайде!

Останалите бавно, сякаш неохотно се размърдаха. Извиквайки им нови заповеди, Мелник успя да ги накара да се престроят и да започнат отстъплението, преди от тъмнината към тях да полетят нови игли. Когато започнаха да се изкачват по стъпалата на прехода, боецът, крачещ последен, извика и се хвана за пищяла. Той пристъпва с вдървяващи се крака още няколко секунди, Артьом го видя в отблясъците на фенерите. Но после тялото му беше обхванато от чудовищни гърчове, сви се като изстискан след пране парцал и рухна на земята. Отрядът се спря. Под прикритието на щитовете двама свободни бойци се хвърлиха да вдигат другаря си от земята, но всичко беше свършило. Тялото му посиняваше пред очите им, а на устните се появи пяна. Артьом вече знаеше какво означава това, вероятно Мелник също знаеше.

— Вземи му щита, шлема и автомата! Бързо! — нареди той на Артьом. — Оттегляме се! Оттегляме се! — закрещя той на останалите.

Титановият шлем беше изцапан с огромно количество пяна и Артьом така и не се реши да го свали от главата на мъртвеца. Ограничи се с автомата и щита, даде кръгов откос, надявайки се да сплаши разтворилите се в мрака убийци, зае място в тила на строя, прикри се с щита и тръгна подир останалите.

Те вече почти бягаха. После някой хвърли далеч напред димна шашка и възползвайки се от суматохата, членовете на отряда започнаха да скачат върху линията. Още един от бойците възкликна удивено и се строполи на земята. Сега се наложи само трима да носят носилката с ранения Антон. Артьом така и не се реши да се покаже иззад щита и стреля няколко пъти напосоки. После настъпи странно затишие: към тях вече не летяха игли, макар че ако се съдеше по звука от шляпащи крачки и гласовете наоколо, преследването не бе прекратено. Набрал смелост, Артьом надникна над щита.

Отрядът се намираше на десет метра от вход на тунел. Първите бойци вече бяха влезли вътре, а двамина се бяха обърнали, обхождаха с лъчите на фенерите си подстъпите и прикриваха останалите. Но от това нямаше нужда: диваците изглежда нямаха намерение да ги следват в тунела. Наредили се в полукръг, отпуснали тръбите си надолу и прикривайки се с ръце от ослепяващите лъчи на фенерите, те безмълвно чакаха нещо.

— Врагове на Великия червей, слушайте!

Пред тълпата пристъпи същият онзи брадат вожд, който беше давал нареждания по време на разпита.

— Враговете отиват в свещените проходи на Великия червей. Добрите хора няма да ви последват. Днес има забрана да се ходи там. Голяма опасност. Смърт, проклятие. Нека враговете да пуснат стария жрец и да вървят.

— Не го пускайте, не ги слушайте! — незабавно нареди Мелник. — Да вървим!

Те предпазливо продължиха движението си. Артьом и още няколко бойци, които вървяха последни, заотстъпваха заднешком, без да отместват дулата на автоматите си от отдалечаващата се станция. Отначало наистина никой не тръгваше подире им. От станцията долитаха гласове: някои спореха, първо тихо, после преминаха във викове.

— Дрон не може! Дрон трябва да тръгне. След учителя!

— Забрана да се ходи! Стой! Стой!

Черната фигура се метна от тъмнината в лъчите на фенерите с такава скорост, че беше напълно невъзможно да се уцели. В далечината след нея се появиха и други. След като не успя да хване на мушка първия дивак, един от бойците метна нещо напред.

— Граната! Залягайте!

Артьом се хвърли по корем върху траверсите, прикри главата си с ръце и отвори уста, както го беше учил вторият му баща. Невъобразимият грохот и зашеметяващата сила на взривната вълна го удариха в ушите и го притиснаха към земята. Той лежа още няколко минути, като отваряше и затваряше очи и се опитваше да дойде на себе си. Главата му кънтеше, пред очите му се въртяха цветни петна. Първият звук, който достигна до съзнанието му, бяха несръчно изговаряни, безкрайно повтарящи се думи:

— Не, не, не стреляй, не стреляй, Дрон няма оръжие, не стреляй!

Той вдигна глава и се огледа. В пресичащите се лъчи, високо вдигнал ръце, стоеше същият онзи дивак, който ги охраняваше, когато бяха в маймунарника. Двама бойци го държаха под прицел, очаквайки заповеди, останалите се надигаха от земята и изтупваха дрехите си. Във въздуха висеше тежка каменна прах, откъм станцията се носеше лютив дим.

— Какво, срути ли се? — попита някой.

— От една граната… Цялото метро се държи на косъм…

— Е, затова пък вече няма да се напъхат след нас. Докато не разчистят срутването…

— Този го връзваме и го взимаме с нас. Да тръгваме, няма време, не се знае кога ще се опомнят — нареди приближилият се Мелник.

Направиха почивка едва след час. През това време тунелът на няколко пъти се раздвояваше и сталкерът, крачещ най-отпред, правеше избор между разклоненията. На едно място в стените се забелязваха огромни чугунени панти, на които вероятно някога е имало масивни капаци. До тях лежаха отломки от херметична врата. Не попаднаха на нищо друго интересно: тунелът беше напълно пуст, тъмен и безжизнен.

Вървяха бавно: на пленения старец му се заплитаха краката и той на няколко пъти се спъна и падна. Дрон крачеше неохотно и през цялото време мърмореше под носа си нещо за проклятия и забрани, докато и на него не му запушиха устата с парцал.

Когато сталкерът най-накрая нареди спиране и изпрати часовите с прибори за нощно виждане на петдесет метра в двете посоки, безсилният жрец рухна на пода. Дивакът, мучащ умолително през парцала, постигна това, че конвоиращите го отведоха при стареца и като се отпусна пред него на колене, Дрон го погали с вдървени ръце по главата.

Малкият Олег се хвърли към носилката, на която лежеше баща му, и заплака. Парализата на Антон бе преминала, но той все още беше в безсъзнание, също както и след първия път, в който го бяха уцелили с иглата. През това време сталкерът повика Артьом встрани. Младежът вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Как ни намерихте? Аз вече си мислех: край, ще ни изядат — призна си той на Мелник.

— Та трябваше ли изобщо да ви търсим? Бяхте оставили дрезината точно под люка. Патрулните я забелязали след половин час, когато не дочакали Антон да се върне да си допие чая. Просто не се осмелили да се напъхат там сами. Сложили охрана, доложили на началника. А аз пристигнах съвсем скоро. После отидох до „Смоленска“, до базата, за подкрепление. Действахме по тревога, но все пак беше нужно време. Докато се екипираме… Едва на „Маяковска“ започнах да разбирам каква е работата. Там беше нещо подобно: също затрупан страничен тунел, където с Фирата се разделихме — търсехме входа за Д-6 по картата. Отдалечихме се на петдесет метра един от друг. Той сигурно се е приближил повече към него. Само преди три минути беше тръгнал — крещя му, не отговаря. Притичвам — лежи целият посинял, подут, с тази гадост по устните. И вече ми се отщя да търся. Хванах го за краката — и на станцията. Докато го мъкнех, си спомних Семьонич и неговата история с отровения часови. Осветих Фирата — точно така, игла в крака. И всичко започна да си идва на мястото. Изпратих ти веднага куриер, за да останеш на станцията, свърших си работата и се върнах. Но не стигнах навреме.

— Нима на „Маяковска“ са също те? — учуди се Артьом. — Но как стигат дотам от „Парк на победата“?

— Ами ето как стигат — сталкерът свали тежкия си шлем и го сложи на пода. — Ще ме извиняваш, но дойдохме тук не само заради теб, а и на разузнаване. Мисля, че някъде наоколо трябва да има още един вход към Метро-2. Именно през него тези твои канибали са се добрали до „Маяковска“. Там, между другото, е същата история: през нощта изчезват деца от станцията. И изобщо, дявол знае къде още шетат, а ние нищичко не знаехме за тях.

— Тоест… вие искате да кажете… — самата мисъл се стори на Артьом толкова невероятна, че той не се осмели веднага да я изрече на глас. — Според вас входът към Метро-2 е някъде тук?

Нима порталът към Д-6, тайнствената сянка на метрото, се намираше съвсем близо до тях? В главата на Артьом нахлуха слуховете, митовете, легендите и теориите за Метро-2, които бе чул през целия си живот. Достатъчно беше да си спомни например за вярата в Невидимите наблюдатели, за които му бяха разказали двамата му странни събеседници на „Поляна“! Той неволно се огледа, сякаш очакваше да види незримото.

— Ще ти кажа нещо повече — намигна му сталкерът. — Мисля, че вече сме в него.

А да повярва в това вече му изглеждаше напълно невъзможно. Помоли един от бойците за фенера му и се зае да изследва стените на тунела. Усещаше как останалите го гледат учудено, прекрасно разбираше, че видът му в момента сигурно е много глупав, но не можеше да направи нищо със себе си. И той самият не беше напълно наясно какво е разчитал да види, когато попадне в Метро-2. Златни релси? Хора, живеещи така, както са живеели преди, в приказно изобилие, не знаещи нищо за ужасите на сегашното съществуване? Богове? Обходи разстоянието от единия до другия патрулен, но така и не откри нищо, и накрая се върна при Мелник. Той разговаряше с боеца, който охраняваше дивака.

— Какво ще правим със заложниците? Ще ги ликвидираме ли? — поинтересува се живо конвоиращият.

— Първо ще си поговорим — отвърна сталкерът.

Наведе се и измъкна парцала от устата на стареца, после направи същото и с другия пленник.

— Учителю! Учителю! Дрон идва с теб! Аз идвам с теб, учителю! — веднага занарежда дивакът, клатейки се назад-напред над стенещия жрец. — Дрон нарушава забрана, Дрон готов да умре от ръцете на враговете на Великия червей, но Дрон идва с теб до края.

— Какво има нататък? Какъв е тоя червей? Какви свещени проходи? — попита Мелник.

Старецът мълчеше. Поглеждайки изплашено конвоиращите, Дрон побърза да каже:

— Свещените проходи на Великия червей — забрана за добрите хора. Там може да се покаже Великият червей. Човек може да го види. Забрана да се гледа. Само жреците могат! Дрон се бои, но върви. Дрон върви с учителя.

— Какъв е тоя червей? — намръщи се сталкерът.

— Великият червей… Създателят на живота — обясни Дрон. — По-нататък са свещените проходи. Не може да се минава всеки ден през тях. Има дни на забрана. Сега е ден на забрана. Ако видиш Великия червей, ще се превърнеш в пепел. Ако го чуеш, ще бъдеш прокълнат, ще умреш бързо. Всички знаят. Старейшините казват.

— Всичките там ли са такива дегенерати? — погледна сталкерът към Артьом.

— Не — поклати глава младежът. — Поговорете с жреца.

— Ваше преосвещенство — обърна се подигравателно Мелник към стареца. — Ще ме извинявате, ама аз, така да се каже, съм стар войник… Как да се изразя… Не умея във висок стил… Там някъде, във вашите владения, има едно място, което търсим. Като че ли достъпно… Там се съхраняват… Огнени стрели? Гроздове на гнева?

Той се вглеждаше в лицето на стареца с надеждата, че онзи ще откликне на някой от епитетите, но жрецът упорито мълчеше и го гледаше мрачно изпод вежди.

— Горещи сълзи на боговете? — продължаваше да ехидничи сталкерът, под учудените погледи на Артьом и конвоиращите.

— Стига сте се превземали — прекъсна го презрително старецът най-накрая. — Няма защо да тъпчете трансценденталното с мръсните си войнишки ботуши.

— Ракети — веднага премина на делови тон Мелник. — Ракетна част в близкото Подмосковие. Изходът от тунела на „Маяковска“. Трябва да разбирате за какво говоря. Трябва спешно да се доберем дотам и за вас ще е по-добре да ни помогнете.

— Ракети… — бавно, сякаш пробвайки думата на вкус, повтори старецът. — Ракети… Вие сигурно сте на около петдесет години, нали? Все още помните. СС-18 на Запад ги наричаха „Сатана“. Това беше единственото прозрение на сляпата по рождение човешка цивилизация. Нима ви е малко? Вие унищожихте целия свят, нима ви е малко?!

— Чуйте, ваше преосвещенство, нямаме време за това — прекъсна го Мелник. — Давам ви пет минути. — Той сплете дланите си и кокалчетата му изпукаха.

Старецът направи гримаса. Изглежда, нито бойното облекло на сталкера и неговите бойци, нито зле прикритата заплаха в гласа на Мелник не му направиха ни най-малко впечатление.

— А какво можете да ми направите? — усмихна се той. — Да ме измъчвате? Да ме убиете? Заповядайте, аз и без това съм вече стар, а нашата вяра няма достатъчно мъченици. Така че ме убийте, както сте убили стотици милиони други хора! Както сте убили целия наш свят! Целия ни свят! Давайте, натиснете спусъка на вашата дяволска машина, както сте натискали спусъците и бутоните на десетки хиляди най-различни смъртоносни устройства!

Гласът на стареца, отначало слаб и хриплив, бързо се наливаше със стомана. Въпреки сплъстените побелели коси, вързаните ръце и ниския ръст, той вече не изглеждаше жалък, а излъчваше странна сила, всяка негова дума звучеше по-убедително и страшно от предишната.

— Няма нужда да ме душите с ръцете си, дори няма да ви се наложи да видите агонията ми… Бъдете проклети с всичките си машини! Вие обезценихте и живота, и смъртта… Смятате ме за безумец? Но истинските безумци сте вие, вашите бащи и вашите деца! Нима не беше опасна лудост да се стремите да подчините цялата земя, да сложите юзда на природата, да я съсипете? А после от омраза към себе си и към тези като вас да се опитате окончателно да се разправите с нея? Къде бяхте, когато светът се рушеше? Видяхте ли как стана това? Видяхте ли това, което видях аз? Небето, отначало разтапящо се, а после забулено от каменни облаци? Кипящите реки и морета, изхвърлящи на брега сварили се живи създания, а после превръщащи се в студено желе? Слънцето, изчезнало от небосклона за много години? Къщи, за част от секундата превърнали се в прах, и живеещите в тях хора, превърнали се в пепел? Чухте ли виковете им за помощ? А умиращите от епидемии и обезобразените от излъчването? Чухте ли проклятията им? Вижте го! — той посочи Дрон. — Вижте всички безръки, безоки, шестопръсти! Дори онези от тях, които са придобили нови способности, ви заклеймяват!

Дивакът беше паднал на колене и с благоговение попиваше всяка дума на своя жрец. И Артьом в този момент изпитваше подобно желание. Дори конвоиращите неволно отстъпиха назад и само Мелник, примижал, продължаваше да гледа стареца в очите.

— Видяхте ли гибелта на този свят? — продължаваше жрецът. — Разбирате ли кой е виновен за нея? Кой знае имената на онези, които с едно натискане на бутона, дори без да виждат това, което правят, са изтривали от лицето на земята стотици хиляди хора? Превръщали са безкрайните зелени гори в изпепелени пустини? Какво направихте с този свят? С моя свят?! Как посмяхте да поемете върху себе си отговорността да го превърнете в нищо? Земята не знае по-голямо зло от вашата адска машинна цивилизация, цивилизацията, противопоставяща неживите механизми на природата! Тя направи всичко възможно да смачка, да изяде и смели света, но се самозабрави и изтреби самата себе си… Вашата цивилизация е раков тумор, тя е огромна амеба, която жадно поглъща всичко, което е полезно и хранително наоколо, и изхвърля само зловонни отровени отпадъци. И сега отново са ви нужни ракети! Нужно ви е най-страшното оръжие, създадено от цивилизация на престъпници! Защо? За да довършите започнатото? За да шантажирате последните оцелели? Да се доберете до властта? Убийци! Ненавиждам ви, ненавиждам ви всичките! — закрещя истерично той, после се закашля и млъкна.

Никой не пророни нито дума, докато старецът не се справи с кашлицата и не продължи:

— Но вашето време свършва… И дори аз самият да не доживея дотогава, вас ще ви сменят други, които разбират пагубната сила на техниката, които могат да минат без нея! Вие се израждате и не ви остава много време. Колко жалко, че няма да вадя агонията ви! Но ние ще отгледаме синове, които ще я видят! Човекът ще се разкае за това, че в своята горделивост е унищожил всичко, което му е било ценно! След векове на илюзии и самоизмами той най-накрая ще се научи да различава доброто и злото, истината и лъжата! Ние ще възпитаме тези, които ще заселят земята след вас. А за да не бъде агонията ви продължителна, скоро ще забием нашия кинжал на милосърдието в самото ви сърце! В хилавото сърце на вашата догниваща цивилизация… Този ден наближава! — той се изплю в краката на Мелник.

Сталкерът не отговори веднага. Той разглеждаше оценяващо треперещия от ярост старец. После скръсти ръце на гърдите си и попита заинтересувано:

— И какво, вие измислихте някакъв червей и насъчинявахте детски приказки, само за да внушите на тези канибали омраза към техниката и прогреса?

— Мълчете! Какво знаете за моята омраза към вашата трижди проклета дяволска техника? Какво разбирате от хора, от техните надежди, цели, потребности?! На човека не му достигаше точно такъв бог… Такъв, какъвто създадохме ние! Ако старите божества са позволили на човека да се сгромоляса в пропастта и сами са загинали заедно със своя свят, няма смисъл да бъдат съживявани… Във вашите думи усещам това дяволско високомерие, това презрение, тази горделивост, които доведоха човечеството на ръба на пропастта. Да, нека Великият червей да го няма, нека самите ние да сме го измислили, но вие скоро ще имате възможността да се убедите, че този измислен подземен бог е значително по-могъщ от вашите обитатели на небето, тези идиоти, сгромолясали се от своите тронове и разбили се на парчета! Вие се надсмивате над Великия червей? Надсмивайте се! Но няма да се смеете последни!

— Достатъчно. Парцалът! — нареди сталкерът. — Засега не го пипайте, може още да ни потрябва.

Отново запушиха устата на съпротивляващия се и бълващ проклятия старец. Дивакът, който за всеки случай бе хванат за ръцете от двама бойци, изобщо не проявяваше състрадание. Той стоеше мълчалив, раменете му бяха безсилно отпуснати, а угасналият му поглед не се откъсваше от жреца.

— Учителю… Какво означава това, че Великият червей го няма? — изговори тежко той най-накрая.

Старецът дори не го погледна.

— Какво означава, че учителят е измислил Великия червей? — произнесе тъпо Дрон, поклащайки глава от едната на другата страна.

Жрецът не отговаряше. На Артьом му се стори, че за своята реч старецът е изразходвал цялата си жизнена енергия и воля и сега, след като е избълвал без остатък огъня на омразата и презрението си, е изпаднал в апатия.

— Учителю… учителю… Великият червей го има… Ти лъжеш! Защо? Говориш лъжи да объркаш враговете! Него го има… Има го!

Неочаквано Дрон започна да вие приглушено и зловещо. В неговия полувой-полуплач имаше такова отчаяние, че на Артьом му се прииска да се приближи към него, за да го утеши. Старецът, изглежда, вече се беше простил с живота и бе загубил всякакъв интерес към ученика си, сега го вълнуваха други въпроси.

— Има го! Има го! Него го има! Ние сме негови деца! Ние всички сме негови деца! Има го и винаги го е имало, и винаги ще го има! Има го! Ако Великия червей го няма… Значи… Ние сме съвсем сами…

С дивака, оставен сам на себе си, ставаше нещо зловещо. Дрон изпадна в транс, замята глава, сякаш се надяваше да забрави чутото, като издаваше една и съща нота, и капещите от очите му сълзи се смесваха с обилно течащата слюнка. Той дори не правеше усилия да се избърше, вкопчил ръце в гладко избръснатия си череп. Конвоиращите го пуснаха и той падна на земята, притиснал ушите си с ръце, и започна да удря главата си все по-силно и по-силно, докато тялото му не започна да се мята безконтролно, а виковете му не запълниха целия тунел. Бойците се опитаха да го усмирят, но дори ритниците и ударите можаха само за секунда да прекъснат и да задържат изтръгващия се от гърдите му вопъл.

Мелник погледна неодобрително изпадналия в пристъп канибал, после разкопча кобура на бедрото си, измъкна оттам своя „Стечкин“ със заглушител, насочи го към Дрон и натисна спусъка. Заглушителят тихо изпука и мятащият се на пода дивак моментално омекна.

Нечленоразделният му вик прекъсна, но ехото повтаряше още няколко секунди последните звуци, сякаш за миг удължавайки живота на Дрон:

— Иииииииииииииииии…

И едва в този момент Артьом започна да осъзнава какво е крещял дивакът преди смъртта си: „Сами!“

Сталкерът пъхна пистолета обратно в кобура си. Кой знае защо, Артьом не можеше да се застави да вдигне поглед към него, а вместо това продължи да разглежда затихналия Дрон и седящия недалеч жрец. Той изобщо не бе реагирал на смъртта на ученика си. Когато се разнесе изпукването на пистолета, старецът леко потрепна, после хвърли бегъл поглед към тялото на дивака и отново се извърна равнодушно.

— Да вървим нататък — нареди Мелник. — При такъв шум сега половината метро ще дотича.

Отрядът моментално се строи. Оставиха Артьом най-отзад, в тила, снабдявайки го с мощния фенер и бронежилетката на единия от бойците, които носеха Антон. След минута потеглиха към дълбините на тунелите.

В момента Артьом не беше подходящ за ролята на прикриващ тила. Той с усилие местеше краката си, препъваше се в траверсите и безпомощно поглеждаше към крачещите отпред войници.

В ушите му все още звучеше предсмъртният плач на Дрон. Неговото отчаяние, разочарование и нежелание да повярва в това, че в този страшен и мрачен свят човекът е останал сам, се предаде и на Артьом. Странно, но едва след като чу вопъла на дивака, пълен с безнадеждна тъга по нелепото, измислено божество, той започна да разбира онова вселенско чувство за самота, което подхранваше човешката вяра.

Пристъпвайки по пустия безжизнен тунел, той и сега усещаше нещо подобно. Ако сталкерът се бе оказал прав и те вече повече от час потъваха в недрата на Метро-2, то се оказваше, че загадъчното съоръжение е проста инженерна конструкция, много отдавна изоставена от собствениците си и завладяна от полуразумни канибали и техните фанатични жреци.

Бойците започнаха да си шепнат. Отрядът излезе на пуста станция с крайно необичаен вид. Къса платформа, нисък таван, дебели колони от железобетон и фаянсови стени вместо обичайния мрамор показваха, че от станцията не се е искало да радва очите, а единственото й призвание е било да защити колкото се може по-надеждно тези, които са я ползвали.

Помътнелите от времето бронзови букви на стената изписваха непонятната дума „Совмин“^[1]. На друго място пишеше: „Дом на министрите на РФ“. Артьом знаеше със сигурност, че в обикновеното метро няма станция с нито едно от тези названия, което можеше да означава само едно: че отдавна се излезли извън неговите предели. Мелник, изглежда, нямаше намерение да се задържа тук. След като огледа набързо наоколо, той се посъветва нещо с бойците си и отрядът продължи напред.

Артьом усети как го обзема странно чувство, което едва ли би успял да изрази с думи. Сякаш в подарения от втория му баща пакет за рождения ден има само хартия от вестник, а така и не е намерил самия подарък.

Невидимите наблюдатели умираха пред очите му, превръщаха се от страшна, мъдра и неразбираема сила във фантасмагорични антични скулптури, илюстриращи древните митове, ронещи се от влагата и от тунелните течения. Заедно с тях се разсипваха на прах и другите вярвания, с които се бе сблъскал по време на това пътешествие.

Пред него се разкриваше една от най-големите тайни на метрото. Той крачеше из Д-6, наречен от някой от събеседниците му Златния мит на метрополитена. Но вместо радостно вълнение Артьом изпитваше непонятна горчивина. Той започваше да разбира, че някои тайни са прекрасни именно заради това, че не могат да бъдат разгадани, и че има въпроси, отговорите на които по-добре никой да не знае.

Артьом усети студ върху бузата си — на мястото, където диханието на тунела се срещна със следата, оставена от спуснала се надолу сълза. Той поклати глава в знак на отрицание, както бе направил неотдавна застреляният дивак. Започваше да го тресе — или от мразовитото тунелно течение, носещо миризма на влага и запуснатост, или от пронизващото чувство за самота и пустота.

За част от секундата му се стори, че всичко на света изведнъж е изгубило смисъл: и неговата мисия, и опитите на човека да оцелее в променилия се свят, и изобщо — животът във всичките му продадения, В него нямаше нищо — само пустият тъмен тунел, отреден всекиму за времето, през което трябва да премине слепешком от станцията „Раждане“ до станцията „Смърт“. Търсещите вярата просто се опитваха да намерят странични разклонения в този участък. Но станциите бяха само две и тунелът беше строен само за да ги свърже, затова в него не можеше да има никакви разклонения.

Когато Артьом се опомни, се оказа, че е изостанал на няколко десетки крачки от отряда. Не разбра веднага какво го е накарало да дойде на себе си. След като се огледа и се заслуша, осъзна: в една от стените се виждаше неплътно затворена врата, през която до него достигаше странен нарастващ шум — нечие приглушено боботене или недоволно ръмжене. Сигурно изобщо не се бе чувало нищо при минаването на останалите покрай вратата. Но вече ставаше все по-трудно да не се забележи този шум.

Сега отрядът вероятно се беше откъснал на сто метра от него. Преодолявайки желанието си да хукне да ги гони, Артьом затаи дъх, приближи се към вратата и я побутна. Зад нея се откри доста дълъг и широк коридор, завършващ с черния квадрат на изхода. Именно оттам идваше боботенето, все повече наподобяващо рев на голямо животно.

Артьом така и не се осмели да прекрачи прага. Стоеше като омагьосан, вперил поглед в черната пустота на изхода на коридора и вслушвайки се, докато ревът не се усили многократно и в отвора не се показа, осветено от яркия лъч на фенера, нещо размито, неимоверно огромно, неудържимо носещо се напред — покрай прохода и нататък.

Артьом отскочи, затръшна вратата и хукна да догони отряда.