Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (19)

Глава 19
Последното сражение

Двамата заедно отместиха тежкия чугунен капак, с който завършваше проходът, и започнаха да се спускат надолу. Тясната вертикална шахта се състоеше от бетонни пръстени, от всеки от които стърчеше метална скоба.

Когато останаха насаме, Улман се преобрази. Той общуваше с Артьом чрез кратки, едносрични думи, предимно даваше нареждания или го предупреждаваше за нещо. Веднага щом свалиха капака на люка, нареди на младежа да загаси фенера, надяна прибора за нощно виждане и първи се мушна вътре.

На Артьом му се наложи да се спуска надолу на сляпо, напипвайки скобите. Не му беше много ясно защо са тези предпазни мерки, при положение че след Кремъл не бяха срещнали никаква опасност по пътя си. В края на краищата Артьом реши, че сталкерът е дал на Улман някакви особени инструкции, или може би след като е останал без командир, боецът просто е започнал с удоволствие да изпълнява сам тази роля.

Улман потупа Артьом по крака, като знак да спре. Младежът послушно застина и зачака спътникът му да му обясни каква е работата. Но вместо обяснения отдолу се чу мек удар — Улман беше скочил на пода, а след няколко секунди се разнесоха тихи изпуквания от изстрели.

— Можеш да слезеш — даде шепнешком разрешение на Артьом партньорът му и отдолу се запали светлина.

Когато скобите свършиха, той пусна ръцете си и след като прелетя два метра, се приземи върху циментов под. Стана, изтупа се и се огледа. Намираха се в дълъг петнайсет стъпки коридор. В единия му край, в тавана, зееше отворът на прохода, откъдето бяха дошли, а в другия му край, в пода, се виждаше още един такъв люк, със същия релефен чугунен капак. До него в локва кръв лежеше по очи мъртъв дивак, дори след смъртта си стиснал в ръка тръбата си за духане на стрели.

— Охраняваше прохода — отговори тихо Улман на въпросителния поглед на Артьом, — но беше заспал. Сигурно не е очаквал, че някой може да дойде от другата страна. Бе задрямал с опряно до люка ухо.

— Ти него… в съня ли? — уточни Артьом.

— Че какво? Не е по рицарски ли? — изсумтя Улман. — Нищо, друг път да знае какво става, като спи на пост. Освен това не беше добър човек: не спазваше свещения ден. Казано е да не се навира в тунелите в такива дни.

Боецът хвана тялото за краката и го отмести встрани, отвори люка и отново загаси фенера.

Този път шахтата беше съвсем къса и водеше до затрупано с вехтории служебно помещение. Проходът бе напълно скрит от чужди очи благодарение на камара от ламарини, зъбни колела, пружини и никелирани пръти — имаше достатъчно детайли за цял вагон. Те бяха нахвърляни в безпорядък едно върху друго до самия таван и се държаха само по някакво чудо. Между тази купчина и стената оставаше тесен проход, но беше почти невъзможно човек да се промуши, без да се одраска или да стовари цялата планина от желязо върху себе си.

Вратата на помещението, затрупана до средата с пръст, водеше към необичаен квадратен тунел. Левият участък прекъсваше: там или имаше затрупване, или на това място, кой знае защо, бяха прекратили работата по прекарване на тунела. Десният участък водеше към стандартен тунел, кръгъл и широк. Веднага почувстваха, че са прекосили границата между двата подземни свята; тук, в нормалното метро, дори се дишаше по различен начин — въздухът, макар и влажен, не беше такъв мъртъв и застоял като в тайнствените проходи на Д-6.

Възникна въпросът накъде да потеглят. Не се решиха да тръгнат напосоки — в този участък можеше да има гранична застава на Четвъртия райх. Според картите от „Маяковска“ до „Чеховска“ имаше само двайсет минути пеша. След като се порови в плика с вещите си, Артьом намери окървавената карта, която му беше останала от Данила, и с нейна помощ определи вярната посока.

Не минаха и пет минути и вече бяха на „Маяковска“. Улман седна на една от пейките и с въздишка на облекчение свали от главата си тежкия шлем, избърса с ръкав почервенялото си мокро лице и разроши щръкналите си руси коси. Въпреки мощното си телосложение и поведението на тунелен вълк единак, Улман като че ли не беше много по-голям на възраст от Артьом.

Докато търсеха откъде да си купят храна, Артьом успя да огледа станцията. Не знаеше колко време е минало, откакто бе ял за последен път, но коремът му беше залепнал за гърба от глад. Двамата с Улман нямаха никакви запаси: в бързината бяха взели със себе си само най-необходимото.

По обстановка и по дух „Маяковска“ напомняше за „Киевска“. От някога изящната станция беше останала само мрачна сянка. Хората в тази полуразрушена станция се бяха приютили в изпокъсани палатки или направо върху платформата, стените и таванът бяха покрити с влага и петна от протекла вода. Гореше само един малък огън на цялата станция — нямаше какво да се гори. Обитателите на „Маяковска“ разговаряха съвсем тихо помежду си — сякаш са над смъртното ложе на някого.

Но и на тази задушаваща се станция се намери магазин: закърпена триместна палатка с разположена пред входа сергия. Асортиментът беше беден: одрани плъши трупчета, изсъхнали и сгърчени гъби, доставени тук кой знае кога, и дори нарязан на кубчета мъх. До всяка стока гордо стоеше етикетче с цената — затиснато с гилза парче вестникарска хартия с равни, калиграфски изписани цифри.

Освен тях нямаше почти никакви купувачи, само анемична прегърбена жена, хванала за ръка малко момченце. Детето посегна към лежащия на сергията плъх, но майка му го дръпна.

— Не пипай! Тази седмица вече ядохме месо!

Момчето я послуша, но не задълго. Веднага щом майка му се извърна, то отново опита да се добере до мъртвото зверче.

— Колка! Какво ти казах? Ако не слушаш, бесовете от тунела ще дойдат и ще те вземат! Ето, Сашка не слушаше майка си — и го взеха! — закара му се жената, успяла в последния миг да го дръпне от сергията.

Артьом и Улман изобщо не можеха да се решат. На Артьом започваше да му се струва, че напълно спокойно може да потърпи до „Проспект на мира“, където поне гъбите щяха да са по-пресни.

— Може би плъх? Печем ги в присъствие на клиента — предложи с достойнство плешивият собственик на магазина. — Сертификат за качество! — добави загадъчно той.

— Благодаря, вече обядвах! — побърза да му откаже Улман. — Артьом, ти искаш ли нещо? Само не си взимай от мъха, от него в стомаха започва четвъртата световна.

Жената го изгледа осъдително. Тя държеше в ръка само два патрона, които, ако се съдеше по ценоразписа, стигаха само за мъха. Забелязала, че Артьом гледа към скромния й капитал, тя скри юмрука зад гърба си.

— Какво? — озъби му се злобно жената. — Ако няма да купуваш нищо, разкарай се! Не всички са милионери. Какво ме зяпаш?

Артьом понечи да й отговори, но се загледа в сина й. Той много приличаше на Олег: същите безцветни чупливи коси, червеникави очи, чипо носле. Момчето смучеше палеца си и се усмихна стеснително на Артьом, гледайки го леко изпод вежди.

Той почувства как против волята си се усмихва, а в очите му напират сълзи. Жената улови погледа му и се вбеси.

— Извратеняци такива! — изпищя тя, припламвайки с очи. — Да вървим вкъщи, Коленка, хайде, сине! — И помъкна детето за ръката.

— Почакайте! Почакайте!

Артьом извади от резервния пълнител на автомата си няколко патрона, догони жената и й ги даде.

— Ето… Това е за вас. За вашия Коля.

Тя го погледна недоверчиво и после устата й се изкриви презрително.

— И ти си мислиш, че може за пет патрона? Да ти дам детето си?!

Артьом не разбра веднага какво има предвид. Най-накрая осъзна и понечи да отвори уста, за да започне да се оправдава, но така и не успя да произнесе нищо, а просто стоеше, примигвайки. Жената, доволна от ефекта на думите си, смени гнева си със снизхождение.

— Добре де! Двайсет патрона за половин час.

Зашеметен, Артьом разтърси глава, обърна се и се отдалечи едва ли не на бегом.

— Скръндза! Добре, дай поне петнайсет! — извика жената подире му. Улман си стоеше на същото място и разговаряше за нещо с продавача.

— Е, какво, размислихте ли за плъха? — поинтересува се учтиво собственикът на сергията, когато зърна връщащия се Артьом.

„Още малко и ще повърна!“ — осъзна младежът. Помъкна Улман след себе си, колкото се може по-надалеч от тази забравена от Бога станция.

— Закъде сме се разбързали толкова? — попита боецът, когато двамата вече крачеха по тунела към „Белоруска“.

Стараейки се да се справи с надигащата се към гърлото му буца, Артьом му разказа какво е станало. Но тази история не направи особено впечатление на Улман.

— И какво от това? Нали трябва да се живее по някакъв начин? — отговори той.

— За какво му е притрябвал на някого такъв живот? — Артьом го побиха тръпки.

— Ти можеш ли да им предложиш по-добър? — сви широките си рамене Улман.

— Но какъв смисъл има от такъв живот? Вкопчват се в него, търпят цялата тази мръсотия, униженията, търгуват с децата си, ядат мъх — за какво?

Артьом се сепна, спомни си за Хънтър, как говореше за инстинкта за самосъхранение, за това, че с всички сили, по животински, ще се бори за своя живот и за оцеляването на останалите. Тогава, в самото начало, неговите думи запалиха в Артьом надежда и желание да се бори, като онази жаба, която с лапите си превърнала в масло млякото в каната. Но сега, кой знае защо, по-близки до истината му изглеждаха думите, изречени от втория му баща.

— „За какво“? — имитира го Улман. — А ти лично заради нещо ли живееш, момче?

Артьом съжали, че изобщо е започнал този разговор. Като боец Улман беше отличен, трябваше да му се отдаде дължимото, но се оказваше не особено интересен събеседник. И на Артьом му изглеждаше безполезна работа да спори с него за смисъла на живота.

— Да, лично аз — заради нещо — отговори навъсено той, все пак не издържа.

— Е, и заради какво? — разсмя се Улман. — Заради спасението на човечеството? Остави, това са глупости. Не ти ще го спасиш, а някой друг. Например аз — той освети лицето си така, че Артьом да го вижда, и направи героична гримаса.

Младежът го погледна раздразнено, но не каза нищо.

— Пък и не могат всички да живеят заради това — продължи боецът.

— И как е да се живее без смисъл? — Артьом се постара въпросът му да прозвучи иронично.

— Че защо без смисъл? Моят живот си има смисъл, както и този на останалите. И изобщо — търсенето на смисъла на живота обикновено става по време на половото съзряване. Така че при теб, изглежда, то се е забавило.

Тонът му не беше обиден, а шеговит, така че Артьом не се засегна. Вдъхновен от успеха си, Улман продължи да философства:

— Много добре помня какъв бях на седемнайсет. Също се опитвах да разбера за какво е всичко, какъв е смисълът му? После това преминава. В живота, братко, има само един смисъл: да създадеш деца и да ги отгледаш. И ги остави те да се мъчат с този въпрос. Да му отговорят както могат. На това се крепи светът. Такава ми е теорията — той отново се засмя.

— А тогава защо идваш с мен? И си рискуваш живота? Ако не вярваш в спасението на човечеството, тогава защо? — попита след известно време Артьом.

— На първо място — такива са ми заповедите — каза строго Улман. — Заповедите не се обсъждат. Второ, ако си спомняш, децата не е достатъчно да се създадат, трябва и да се отгледат. А как ще ги отгледам, ако тази ваша сган от ВДНХ ги изяде?

Той излъчваше такава увереност в себе си, в своите сили и в своите думи, и картината на неговото мироздание беше толкова съблазнително проста и подредена, че на Артьом не му се искаше да спори повече с него. Даже напротив — стори му се, че боецът вдъхва и на него увереността, която не му достигаше.

Както беше казал Мелник, тунелът между „Маяковска“ и „Белоруска“ се оказа спокоен. Наистина във вентилационните шахти нещо боботеше, но затова пък покрай тях на няколко пъти се шмугнаха плъхове с напълно нормални размери и това успокои Артьом. Участъкът се оказа удивително кратък — още не бяха довършили спора си, а отпред вече се мярнаха светлините на станцията.

Съседството с Ханза се отразяваше на „Белоруска“ по най-положителен начин. Това си личеше веднага, дори и само защото в сравнение с „Маяковска“ или „Киевска“ тя беше доста добре охранявана. На десет метра от входа имаше въоръжен блокпост: върху чувалите с пясък бе разположена ръчна картечница, а стражевият наряд се състоеше от петима души.

След като им провериха документите (ето че и новият паспорт влезе в употреба), учтиво ги попитаха дали не са от Райха. Не, не, увериха те Артьом, тук никой няма нищо против Райха, станцията е търговска, спазва пълен неутралитет, тук не се намесват в конфликта между държавите — така началникът на караула нарече Ханза, Райха и Червената линия.

Преди да продължат пътуването си по Околовръстната, Артьом и Улман решиха все пак да отпочинат и да похапнат. Седнаха в една богата и даже обзаведена с известен лукс закусвалня и в допълнение към превъзходно приготвената и при това не особено скъпа пържола Артьом получи пълна информация за „Белоруска“. Седналият в стола срещу него кръглолик блондин, който се представи като Леонид Петрович, опустошаваше огромна порция пържени яйца с бекон, а когато устата му се освободеше, с удоволствие разказваше за станцията.

Както се изясни, „Белоруска“ печелеше предимно от транзита на свинско и пилешко месо. В противоположната на Околовръстната линия посока, близо до „Сокол“ и даже до „Войковска“, макар че тя се намираше в опасна близост до повърхността, се намираха големи и много успешни стопанства. Километри тунели и технически участъци бяха превърнати в безкрайни животновъдни ферми, които хранеха цялата Ханза, като същевременно доставяха продоволствия и на Четвъртия райх, и на вечно полугладната Червена линия. Освен това жителите на „Динамо“ бяха наследили от предприемчивите си предшественици шивашките им способности. Именно там се шиеха същите онези якета от свинска кожа, които Артьом бе видял в „Проспект на мира“.

От тази страна на Замоскворецка линия не съществуваше никаква външна опасност и за всичките години на живот в метрото нито „Сокол“, нито „Аеропорт“, нито „Динамо“ бяха нападани от някого. Ханза не проявяваше претенции към тях, задоволяваше се с това да събира мита от минаващите през територията й стоки, като същевременно им предоставяше защита от фашистите и от червените.

Почти всичките жители на „Белоруска“ бяха заети с търговски дела. Фермерите от „Сокол“ и шивачите от „Динамо“ се задържаха тук прекалено рядко, за да успяват сами да пласират стоките си — печалбата от търговията на едро им беше достатъчна. „Хората от обратната страна“, както ги наричаха тук, докарваха партидите свинско или живи кокошки на дрезини или вагонетки с човешка тяга, разтоварваха ги — за тази цел на платформата даже бяха монтирани специални подемни кранове, — прибираха си печалбата и си отиваха вкъщи.

Животът на станцията кипеше. Бойките търговци (на „Белоруска“ те, кой знае защо, се наричаха „мениджъри“) се носеха от „терминалите“ — местата за разтоварване — към складовете, размахваха торбички с патрони и раздаваха нареждания на жилестите докери. Количките със сандъци и пакети се придвижваха безшумно върху добре смазаните им колела към редиците със сергии или към границата с Околовръстната, където товарите се взимаха от търговците на Ханза, или пък към противоположния край на платформата, където чакаха доставката на поръчаните стоки емисарите от Райха.

Тук имаше доста фашисти, но не редови, а предимно офицери. На тази станция обаче те се държаха съвсем различно — леко нагло, но в рамките на приличието. Гледаха лошо мургавите брюнети, от които имаше доста и сред търговците, и сред товарачите, но не се осмеляваха да опитват да налагат порядките си.

— Тук си имаме и банки… Мнозина от тези от Райха идват тук уж за стоки, а всъщност — да си вложат спестяванията — сподели с Артьом събеседникът му. — Затова едва ли ще тръгнат да ни закачат. За тях ние сме като Швейцария — добави той неразбираемо.

— Хубаво е тук, при вас — отбеляза вежливо Артьом за всеки случай.

— Но защо говорим само за „Белоруска“… А вие откъде сте? — попита най-накрая от учтивост Леонид Петрович.

Улман се направи, че е прекалено зает с пържолата си и не е чул въпроса.

— Аз съм от ВДНХ — отвърна Артьом, поглеждайки към него.

— Какво говорите! Какъв ужас! — Леонид Петрович даже остави вилицата и ножа. — Разправят, че там работите са съвсем зле. Чух, че държат отбраната с последни сили. Половината станция е загинала… Вярно ли е?

Хапката заседна в гърлото на Артьом. Каквото и да се случеше, трябваше да се добере до ВДНХ и да се види със своите хора, може би за последен път. Как можеше сега да пилее скъпоценно време в ядене? Отмести чинията, помоли за сметката и въпреки протестите на Улман, го помъкна със себе си — покрай разположените в отворите на арките сергии с месо и дрехи, покрай натрупаните на купчини стоки, покрай пазарящите се пътуващи търговци, сновящите товарачи, благоприлично разхождащите се фашистки офицери — към препречения с металическа ограда преход към Околовръстната линия. Над входа беше увесено бялото платно с кафявия кръг по средата и двама автоматчици с познатите сини камуфлажни униформи проверяваха документите и оглеждаха багажа.

Артьом никога не беше прониквал на територията на Ханза с такава лекота. Улман, който си дояждаше парчето пържола, порови в джоба си и показа на граничарите невзрачна на вид хартийка. Те без никакви приказки отдръпнаха заграждението и ги пропуснаха вътре.

— Що за документ е това? — полюбопитства Артьом.

— Ами… Книжката към медала „За заслуги към Отечеството“ — пошегува се Улман. — Всички са в дълг пред нашите полковници.

Преходът към Околовръстната представляваше странна смесица от крепост и търговски складове. Втората граница на Ханза започваше след мостиците на линиите: там имаше истински редути с картечници и дори с огнепръскачки. А по-нататък, до един паметник — мъдър на вид бронзов брадат мъж с автомат, крехка девойка и замечтан младеж, застанал до едно оръдие (сигурно основателите на „Белоруска“ или герои на борбата с мутантите, помисли си Артьом) — беше разположен цял гарнизон, не по-малко от двайсет войници.

— Това е заради Райха — обясни Улман на Артьом. — С фашистите е така: доверявай се, но проверявай. Разбира се, те не са пипали Швейцария, но Франция са я помели.

— Имам проблеми с историята — призна си смутено Артьом. — Вторият ми баща така и не успя да ми намери учебник за десети клас. Затова пък съм чел някои неща за древна Гърция.

Покрай войниците се точеше безкрайна редица наподобяващи мравки товарачи с вързопи на раменете: Ханза жадно изсмукваше почти цялата продукция на „Сокол“„Динамо“ и „Аеропорт“. Движението бе добре регулирано: по единия ескалатор носачите се спускаха надолу с товарите си, а по другия се изкачваха без багаж. Третият ескалатор беше за останалите пътници.

Долу, в стъклена будка, седеше автоматчик, следящ ескалатора. Той провери още веднъж документите на Артьом и Улман и им даде хартийки с печат: „Временна регистрация — транзит“ и дата. Пътят пред тях беше свободен.

Тази станция също се наричаше „Белоруска“, но разликата й с нейния радиален двойник беше поразителна: като между разделени при раждането си близнаци, единият от които е израснал в кралско семейство, а другият — прибран и отгледан от бедняк. Цялото благополучие и процъфтяване на онази, първата „Белоруска“, бледнееше в сравнение с околовръстната станция. Тя блестеше с измитите си до бяло стени, омагьосваше със сложната скулптура на тавана си и заслепяваше с неоновите си лампи, от които на тази станция светеха само три, но светлината им беше предостатъчна.

На платформата редицата от товарачи се разпадаше на две части: едните отиваха към линията през арката вляво, другите завиваха надясно, хвърляха вързопите си на купчина и се връщаха на бегом за нови.

При релсите бяха направени две спирки: за стоки, където бе монтиран неголям кран, и за пътници, където имаше билетна каса. Веднъж на петнайсет-двайсет минути край станцията преминаваше товарна дрезина, оборудвана със своеобразен дъсчен кош, на който се товареха сандъците и вързопите. Освен тримата или четиримата души, застанали зад ръчките на дрезината, навсякъде имаше и по един човек за охрана.

Пътническите дрезини идваха по-рядко — на Артьом и Улман им се наложи да чакат повече от четирийсет минути. Както им обясни продавачът на билети, маршрутките чакаха, докато не се съберат достатъчно хора, за да не се мъчат напразно хората на ръчките. Но самият факт, че в метрото все още имаше места, където може да се купи билет — по патрон за всеки участък — и човек да се вози от станция до станция, като едно време, очароваше Артьом. Той дори забрави за известно време за всичките си беди и съмнения и просто стоеше и наблюдаваше товаренето на стоки, представяйки си колко прекрасен е бил животът в метрото по-рано, когато по релсите са се движели не ръчни дрезини, а огромни блестящи мотриси.

— Ето я и вашата маршрутка! — обяви касиерът и зазвъня с камбанката си.

На спирката спря голяма дрезина, за която беше прикрепена вагонетка с дървени пейки. Артьом и Улман показаха билетите си и се настаниха на две от свободните места. След като изчака няколко минути и бройката на пътниците се попълни, трамваят продължи нататък.

Пейките бяха разположени така, че половината пътници седяха с лице към движението, а другата половина — с гръб. На Артьом му се падна място по посока на движението, а Улман седна на друго свободно място — с гръб към него.

— Защо пейките са разположени толкова странно, в различни посоки? — попита Артьом съседката си, здрава бабка на около шейсет години с надупчено кожено палто. — Неудобно е така.

— А как да ги сложат? — плесна с ръце тя. — Да не искаш да оставят тунела, без никой да го наглежда? Лекомислени сте вие, младите! Не чу ли какво е станало оня ден? Ей такъв плъх — бабката разпери ръцете си толкова, колкото й позволяваше мястото — изскочил от коловоз за разминаване и отмъкнал един пътник!

— Това не е било плъх! — намеси се мъж с подплатена ватенка, като се обърна назад. — Бил е мутант! При „Курска“, те там имат много мутанти…

— А аз ви казвам, че е плъх! — възмути се бабката. — На мен ми го каза Нина Прокопиевна, съседката ми, така че аз да не би да не знам, а?

Спориха още дълго, но Артьом вече не слушаше разговора. Мислите му отново се върнаха към ВДНХ. За себе си той вече твърдо беше решил, че преди да се качи на повърхността, за да тръгнат заедно с Улман към кулата Останкино, непременно ще се опита да се добере до родната си станция. Засега не знаеше как ще убеди партньора си, че това е необходимо. Но имаше лошото предчувствие, че последната възможност да види дома си и любимите си хора е сега, преди да се качат на повърхността. И не биваше да я пропуска — кой знае какво щеше да стане после… Макар и сталкерът да бе казал, че няма нищо сложно в задачата им, самият Артьом не вярваше особено много, че някога ще се срещне пак с него. Така че, преди да започне своя може би последен поход нагоре, трябваше поне за малко да се върне във ВДНХ.

Как звучеше само… ВДНХ… Мелодично, нежно. Да ти се иска да го чуеш пак и пак, помисли си Артьом. Нима случайният им познат на „Белоруска“ казваше истината и станцията беше на път да падне под натиска на черните, а половината защитници вече бяха загинали, опитвайки се да предотвратят неизбежното? Колко време бе отсъствал? Две седмици? Три? Той затвори очи и се опита да си представи любимите си сводове, елегантните, но сдържани линии на арките, ажурния обков на медните вентилационни решетки, редиците палатки в залата: ето тази е на Женя, а тази тук — неговата собствена.

Дрезината се поклащаше леко в такт с почукването на колелетата и Артьом не забеляза как се унесе в сън. Отново му се присъни ВДНХ.

… Той вече на нищо не се учудваше, не се вслушваше и не се опитваше да разбере. Целта на съня му не беше на станцията, а в тунела, спомняше си с увереност това. Когато излезе от палатката, веднага се насочи към линията, скочи долу и тръгна на юг, към „Ботаническа градина“. Пълната тъмнина вече не го плашеше, страшното бе друго: предстоящата среща в тунела. Кой го чакаше там? Какъв беше смисълът на това събитие? Защо никога не му достигаше смелост да издържи докрай?

Двойникът му най-накрая се появи в дълбочината на тунела — меките уверени стъпки постепенно се приближаваха, както и предишните пъти, категорично лишавайки Артьом от решимостта му. Но този път той се държа по-добре: макар и коленете му да се разтрепериха, успя да потисне втрисането и да издържи до момента, в който се изравни с невидимото създание. Покрит със студена лепкава пот, се сдържа и не хукна да бяга, когато лекото раздвижване на въздуха му подсказа, че тайнственото същество се намира на броени сантиметри от лицето му.

— Не бягай… Виж в очите съдбата си… — прошепна му тогава в ухото сух шумолящ глас.

И в този момент Артьом си спомни — как бе могъл да забрави за това в предишните си кошмари? — че в джоба му има запалка. Напипа пластмасовия й корпус и щракна с камъчето, приготвяйки се да види онзи, който разговаряше с него.

И веднага онемя, усети как се вкаменява.

До него неподвижно стоеше черен. Широко отворените му тъмни очи без зеници търсеха погледа му. Артьом закрещя с всичка сила.

— Майчице! — бабката се държеше за сърцето и дишаше тежко. — Как ме изплаши, хулиган!

— Прощавайте. Той си е такъв… нервен — обърна се Улман, извинявайки се.

— И какво видя там, перко? — стрелна го с любопитен поглед бабката изпод подпухналите си клепачи.

— Сън… Присъни ми се кошмар — отговори Артьом. — Извинявайте.

— Сън?! Е, вие, младите, сте много впечатлителни — каза тя и отново се зае да се разправя и да се вайка.

Този път, колкото и да беше странно, Артьом бе спал доста дълго — дори беше пропуснал спирката на „Новослободска“. Още не бе успял да си спомни важното нещо, което бе научил на края на кошмара си, когато маршрутката пристигна на „Проспект на мира“.

Обстановката тук поразително се различаваше от ситото благополучие на „Белоруска“. Нямаше и помен от обичайното делово оживление на „Проспект на мира“, затова пък веднага се набиваше на очи голямото количество военни: спецчасти и офицери с нашивките на инженерни войски. От другата страна на платформата, на линията, имаше няколко охранявани товарни моторни дрезини със загадъчни сандъци, покрити с брезент. В залата, на самия й под, седяха около петдесетина души с огромни чанти и се оглеждаха объркано.

— Какво става тук? — обърна се Артьом към Улман.

— Става нещо, но не тук, а при вас, на ВДНХ — отговори боецът. — Очевидно се готвят да взривят тунела… Ако черните се доберат до „Проспект на мира“, край с Ханза. Сигурно готвят превантивен удар.

Докато преминаваха на Калужко-Рижката линия, Артьом се убеди, че догадката на Улман най-вероятно е вярна. Ханза беше разположила спецчасти и на радиалната станция, където изобщо не би трябвало да има нейно присъствие. И двата входа на тунелите, водещи на север, към ВДНХ и „Ботаническа градина“, бяха преградени. Тук някой на бърза ръка беше организирал блокпостове, на които дежуреха граничари от Ханза. На пазара почти нямаше посетители, половината сергии бяха празни, хората си шепнеха тревожно, сякаш над станцията бе надвиснала непредотвратима беда. В един от ъглите се тълпяха няколко десетки души, цели семейства с чанти и сакове. Пред масичка с надпис „Регистриране на бежанците“ се беше наредила дълга опашка.

— Почакай ме тук, ще отида да потърся нашия човек. — Улман го остави пред редицата сергии и изчезна.

Но Артьом си имаше свои дела за вършене. Спусна се на линията, приближи се към блокпоста и се заговори с един навъсен граничар.

— Може ли да се ходи до ВДНХ?

— Засега пускаме, но не те съветвам да ходиш — отговори войникът. — Не си ли чул какво става там? Плъзнали са някакви упири^[1] и нищо не може да ги спре. Почти цялата станция е избита. Явно там е много горещо — щом стиснатото ни началство реши да им достави безвъзмездно боеприпаси, само и само да издържат до утре…

— А какво ще стане утре?

— Утре ще взривим всичко. Ще сложим динамит на триста метра от Проспекта в двата тунела — и край.

— Но защо просто не им помогнете? Нима Ханза няма достатъчно сили?

— Нали ти казвам — това са упири. Гъмжи от тях, никаква помощ не може да ги спре.

— А какво ще стане с хората от „Рижка“? От самата ВДНХ? — Артьом не вярваше на ушите си.

— Още преди няколко дни ги предупредихме. Ето, полека-лека идват насам — Ханза ги приема, не сме зверове. Но по-добре да побързат. Както още има време — така ще изтече. Така че се постарай да се върнеш по-бързо. Защо искаш да отидеш? Работа? Семейство?

— Всичко — отговори Артьом и граничарят кимна с разбиране.

Улман стоеше в една от арките и говореше с висок младеж и със сериозен човек с машинистка куртка и всички знаци на началник на станция.

— Колата е на повърхността, резервоарът е пълен. За всеки случа имам тук още една радиостанция, защитни костюми, както и „Печенег“^[2] и СВД^[3] — младежът посочи два големи черни сака. — Можем да се качим във всеки момент. Кога трябва да сме горе?

— Ще уловим сигнала след осем часа. По това време вече трябва да сме на позиция — отговори Улман. — Херметичната врата работи ли? — обърна се той към началника.

— Наред е — потвърди човекът. — Когато кажете. Само първо ще трябва да разкараме хората, за да не се уплашат.

— Това е всичко от мен. Значи почиваме пет часа и после — пълен напред — обобщи Улман. — Е, какво, Артьом? Отбой?

Артьом отведе партньора си встрани и каза:

— Не мога. Непременно трябва да отида преди това до ВДНХ. Да си взема сбогом и изобщо — да огледам. Ти беше прав — ще взривяват тунелите от Проспекта нататък. Дори и да се върнем живи оттам, вече никога няма да видя моята станция. Трябва да отида. Наистина.

— Слушай, ако просто те е страх да се качиш горе, при своите черни, така си кажи… — започна Улман, но когато срещна погледа на Артьом, се сепна. — Шега. Извинявай.

— Наистина трябва — повтори Артьом.

Той не можеше да обясни това чувство, но знаеше, че така или иначе ще отиде до ВДНХ — на всяка цена.

— Е, щом трябва — добре — отговори объркано боецът. — Така и няма да успееш да се върнеш обратно, особено ако смяташ да се сбогуваш с някого там. Тогава нека да направим така: ние ще тръгнем оттук по „Проспект на мира“ с кола, заедно с Пашка — онзи със саковете. Смятахме да караме направо към кулата, но можем да направим лека отбивка и да минем през стария вход на ВДНХ. Новият е изцяло разрушен, вашите трябва да знаят това. Ще те чакаме там. След пет часа и петдесет минути. Ако успееш — успееш. Взе ли си екипировка? Имаш ли часовник? Ето, вземи моя, аз ще поискам от Паша — той откопча металната си гривна.

— След пет часа и петдесет минути — кимна Артьом, стисна ръката на Улман и хукна да бяга към блокпоста.

Когато го видя отново, граничарят поклати глава.

— А в този участък вече не стават ли странни неща? — спомни си Артьом.

— За тръбите ли говориш? Всичко е наред, запушиха ги някак. Разправят, че само ти се вие свят, когато минаваш оттам, но да умират хора — няма такива неща — отговори граничарят.

Артьом му благодари с кимане, запали фенера и пристъпи в тунела.

Първите десет минути в главата му се мотаеха разни объркани мисли: за опасностите, криещи се в лежащите напред участъци, за добре обмисленото и разумно устройство на живота на „Белоруска“, после за „маршрутките“ и за истинските мотриси. Но постепенно тъмнината на тунела изсмука от него тези излишни, суетливо мяркащи се картини и откъслечни фрази. Първо настъпи тишина и спокойствие, после той се замисли за нещо друго.

Странстването му наближаваше своя край. Самият Артьом не можеше да каже колко време е отсъствал. Може би бяха минали две седмици, а може би — повече от месец.

Колко лесен, колко кратък му изглеждаше пътят, когато той, седнал на дрезината на „Алексеевска“, разглеждаше в светлината на фенера старата си карта, опитвайки се да намери път към Полиса… Пред него тогава лежеше непознат свят, за който нямаше никакви достоверни сведения, и затова можеше да си построява маршрути, да се замисля за дължината на пътищата, а не за това, в какво превръщат те вървящите по тях пътници. Животът му беше предложил съвсем друг вариант, объркан и сложен, смъртно опасен, и даже случайните спътници, споделяли с него малки части от пътя му, често плащаха с живота си за това.

Артьом си спомни за Олег. Всеки си има свое предопределение, му бе казал на „Поляна“ Сергей Андреевич. Възможно ли беше предопределението на този кратък детски живот да се окаже страшната му, нелепа гибел заради спасяването на няколко други човешки същества? В името на това делото им да продължи?

Кой знае защо на Артьом му стана студено и неуютно. Да приеме това предположение би означавало да приеме тази жертва и да повярва, че е избран, което би му позволило да продължи по пътя си за сметка на чужди животи и страдания… Какво, да прегазва другите, да прекършва и осакатява съдбите им, само за да изпълни своето предопределение?

Разбира се, Олег все още бе прекалено малък, за да си задава въпроса защо се е появил на света. Но ако му се беше наложило да размишлява върху това, едва ли би се съгласил с такава участ. Разбира се, на момчето би му се искало да разчита на по-смислена и значителна роля в този свят… И ако пожертва собствения си живот, за да спаси чужди, то да е само при положение че е поел този кръст съзнателно и доброволно.

Пред очите му се изправиха лицата на Михаил Порфириевич, Данила, Фирата. Защо бяха загинали те? Защо самият Артьом бе оцелял? Кое му даде тази възможност, това право? Артьом съжали, че сега не е с Улман, който с една подигравателна реплика би разсеял всичките му съмнения. Разликата между тях се състоеше в това, че пътешествието по метрото беше накарало Артьом да види света сякаш през многостранна призма, а суровият живот на Улман го бе научил да гледа на нещата просто: през мерника на снайперската винтовка. Не беше ясно кой от двамата е прав, но Артьом вече не бе в състояние да повярва, че всеки въпрос може да има един-единствен верен отговор.

Изобщо в живота, и особено в метрото, всичко беше размито, променящо се, относително. Това първо му го бе обяснил Хан, взимайки за пример часовниците на станциите. Ако нещо толкова основно за възприятието на света като времето се бе оказало изкуствено и условно, то какво да се каже за останалите ненарушими представи за живота?

Всичко — от гласа на тръбите в тунела, през който крачеше, и сиянието на кремълските петолъчки до вечните тайни на човешката душа — всичко имаше по няколко обяснения едновременно. И особено много отговори имаше въпросът „защо?“. Всички срещнати от Артьом хора — от канибалите от „Парк на победата“ до бойците от бригадата „Че Гевара“ — знаеха как да му отговорят. Всеки си имаше свой отговор: и сектантите, и сатанистите, и фашистите, и философите с автомати като Хан. Именно затова на Артьом му беше толкова трудно да избере и приеме един-единствен от тези отговори. Получавайки всеки ден нов вариант на отговора, Артьом не можеше да се застави да повярва, че именно този вариант е верният, защото на другия ден можеше да се появи нов, не по-малко точен и всеобхващащ.

На кого да вярва? В какво? Във Великия червей — канибалския бог, скроен по образа на електрическата мотриса и заселващ отново с живи същества безплодната изпепелена земя; в гневния и ревнив Йехова; в неговото тщеславно отражение — Сатаната; в победата на комунизма в цялото метро; в превъзходството на чипоносите блондини над къдрокосите мургави брюнети? Нещо подсказваше на Артьом, че между всичките тези неща нямаше никаква разлика. Всяка вяра служеше на човек само като жезъл, който го поддържа, не му позволява да стъпи накриво и му помага да се вдигне на крака, ако все пак се спъне и падне. Когато Артьом беше малък, го забавляваше разказа на втория му баща за това, как маймуната е взела тояга в ръка и е станала човек. Оттогава насам разумният макак вече не е изпуснал тази тояга от ръце и затова така и не е успял да се изправи докрай, мислеше си Артьом.

Той разбираше защо и за какво човек се нуждае от тази опора. Без нея животът ставаше пуст като изоставен тунел. В ушите на Артьом все още звучеше отчаяният вик на дивака от „Парк на победата“, осъзнал, че Великият червей е само измислица на жреците на неговия народ. Нещо подобно бе почувствал и самият Артьом, когато беше осъзнал, че Невидимите наблюдатели не съществуват. Но на него му се удаваше много по-лесно да се откаже от Наблюдателите, Червея и останалите богове на метрото.

Каква е работата? Означава ли това, че той не е като останалите, че е по-силен от тях? Артьом осъзна, че хитрува. Тоягата беше и в неговите ръце и той трябваше да събере смелост, за да си го признае.

За опора му служеше разбирането, че изпълнява задача с огромна важност, че е заложено оцеляването на цялото метро и че тази мисия не е възложена случайно точно на него. Съзнателно или не, Артьом във всичко търсеше доказателства на това, че той е избран за изпълнението на тази мисия, но не от Хънтър, а от някой или нещо по-голямо. Да унищожи черните, да избави от тях родната станция и близките хора, да им попречи да разрушат метрото — това беше задача, достойна да стане стожер на живота. И всичко, което се бе случило с Артьом по време на странстването му, доказваше само едно: той не е като всички останали. На него му е отредено нещо по-особено. Именно той трябва да разбие на пух и прах, да изтреби изчадията, които в противен случай ще се разправят с остатъците от човечеството. Докато вървеше по този път, тълкувайки вярно изпратените му знаци, волята му да успее побеждаваше реалността, играеше си със статистическите вероятности, отклоняваше куршумите, заслепяваше чудовищата и враговете му и караше съюзниците му да се появят на нужното място и в нужното време. Как иначе да се разбира това, че Данила му беше дал плана на разположението на ракетното подразделение, а самото това подразделение по чудо не е било унищожено преди десетки години? Как иначе да се обясни, че въпреки здравия разум той беше срещнал един от малцината ракетчици в цялото метро, а може би и единствения оцелял?

Личното Провидение на Артьом слагаше в ръцете му могъщо оръжие и му пращаше човека, който да му помогне да нанесе смъртоносен удар по необяснимата и безпощадна сила, да я съкруши. Как иначе да се разтълкуват всички чудотворни спасявания на Артьом от най-отчаяни ситуации? Докато вярваше в своето предопределение, беше неуязвим, макар че вървящите до него хора гинеха един след друг.

Мислите на Артьом се плъзнаха към казаното от Сергей Андреевич на „Поляна“ за съдбата и сюжета. Тогава тези думи бяха тласнали младежа напред, като нова, смазана пружина, монтирана в износен, ръждясал механизъм на навиваща се играчка. Но в същото време тези думи му бяха неприятни с нещо. Може би защото тази теория лишаваше Артьом от свобода на волята и ако той сега вземеше решение, би го направил не по собствена прищявка, а покорявайки се на сюжетната линия на своята съдба. От друга страна — как би могъл след всичко случило се с него да отрича съществуването на тази линия? Сега той вече не можеше да повярва, че животът му е само верига от случайности. Прекалено дълъг път бе изминал и не можеше да свърне от този коловоз току-така. След като беше отишъл толкова далеч, трябваше да продължи и още по-нататък — такава бе неумолимата логика на избрания път. Вече беше късно да се съмнява. Длъжен бе да върви напред, дори ако това означаваше да носи отговорност не само за собствения си живот, но и за живота на другите. Жертвите не бяха напразни, той беше длъжен да ги приема, да измине пътя си до края и да направи това, заради което се е появил на този свят. И това бе неговата съдба.

Как му липсваше по-рано тази яснота в мислите! Той през цялото време се съмняваше, че е избран, отвличаше се заради глупости, колебаеше се, а отговорът винаги е бил до него. Прав беше Улман: няма защо да се усложнява животът.

Сега Артьом крачеше бодро напред. Така и не чу никакъв шум от тръбите; не срещна абсолютно нищо опасно в целия тунел до ВДНХ. Но постоянно попадаше на хора, които бяха тръгнали към „Проспект на мира“; той се движеше срещу поток нещастни, изтощени, изоставили всичко и бягащи от опасността хора. Те го гледаха така, сякаш е полудял — той отиваше в самата бърлога на ужаса, докато всички останали се стараеха да напуснат тези прокълнати места. Нито на „Рижка“, нито на „Алексеевска“ имаше патрули. Потънал в мислите си, Артьом не забеляза кога е наближил ВДНХ, макар че беше изминал поне час и половина.

Когато стъпи върху станцията и се огледа, той неволно потрепери — толкова му напомняше за онази ВДНХ, която бе виждал в кошмарите си. Половината от осветлението не работеше, във въздуха се долавяше миризма на барут, някъде в далечината се чуваха стонове и истеричен женски плач.

Артьом хвана автомата си и тръгна напред, като предпазливо заобикаляше арките и се вглеждаше внимателно в сенките. Изглежда черните бяха успели поне веднъж да пробият заслоните и да се доберат до самата станция. Част от палатките бяха разкъсани, на няколко места на пода се виждаха засъхнали следи от кръв. Тук-там все още живееха хора, на някои места даже се виждаше светлина на фенери през брезента.

От северния тунел долиташе далечна стрелба. Входът към него беше прикрит с планина от чували с пръст, висока колкото човешки ръст. Към тази барикада бяха прилепени трима души — те наблюдаваха тунела през бойници и държаха подходите под прицел.

— Артьом? Артьом! Откъде се взе тук? — повика го познат глас.

Той се обърна и видя Кирил — един от членовете на отряда, с който той в самото начало на пътешествието си бе напуснал ВДНХ. Ръката на Кирил висеше на превръзка, а косите му изглеждаха още по-разчорлени от обикновено.

— Ето че се върнах — отговори Артьом неопределено. — Държите ли се тук? Къде е чичо Саша, къде е Женя?

— Женя! Сети се… Убиха го, още преди седмица — каза мрачно Кирил.

Сърцето на Артьом застина.

— А чичо Саша?

— Сухия е жив и здрав, командва. Сега е в лазарета — Кирил махна с ръка към стълбите, водещи към новия изход от станцията.

— Благодаря! — Артьом хукна нататък.

— А ти къде беше? — завика Кирил подире му.

„Лазаретът“ изглеждаше зловещо. Истинските ранени бяха малко — само петима души; по-голямата част от пространството се заемаше от други пациенти. Повити като бебета и мушнати в спални чували, те бяха сложени в редица. Очите на всички бяха широко отворени, а от полуотворените им уста се носеше несвързано мучене. Наглеждаше ги не болногледачка, а автоматчик, хванал в ръка шишенце с хлороформ. От време на време някой от повитите започваше да се върти на пода и предаваше възбудата си на останалите, и тогава дежурният притискаше към лицето му напоена със сънотворно марля. Сънят не идваше и очите не се затваряха, но човекът се успокояваше и за известно време утихваше.

Артьом не видя Сухия веднага — той седеше в служебното помещение и обсъждаше нещо със стационарния лекар. Когато излезе, се натъкна на Артьом и се стъписа.

— Ти си жив… Артьомка! Жив си… Слава Богу… Артьом! — заговори той и докосна Артьом по рамото, сякаш за да се убеди, че младежът наистина стои пред него.

Артьом го прегърна здраво. Беше се страхувал като малките деца, че щом се върне на станцията, вторият му баща ще започне да го ругае: къде изчезна, каква безотговорност, докога ще се държиш като дете… Вместо това Сухия просто го притисна към себе си и дълго време не го пусна. Когато бащините обятия най-после се разтвориха, Артьом го погледна в блесналите от напиращите сълзи очи и се засрами.

Накратко, без да се впуска в описание на приключенията си, той разказа на втория си баща къде е бил и какво е успял да направи за всичкото това време, обясни защо се е върнал. Сухия само клатеше глава и ругаеше Хънтър. После се опомни и каза, че за мъртвите — или хубаво, или нищо. Впрочем той не знаеше какво точно се е случило с Ловеца.

— А виждаш ли какво става тук, при нас? — гласът на Сухия отново беше станал твърд. — Всяка нощ валят орди от тях, не стигат никакви патрони. Дойде дрезина от „Проспект на мира“ с припаси, но нищо работа.

— Искат да взривят тунела при самия Проспект, за да отрежат напълно и ВДНХ, и останалите станции — съобщи Артьом.

— Да… Страх ги е от подпочвените води, затова не смеят при ВДНХ. Но това няма да помогне за дълго. Черните ще намерят други входове.

— Кога смяташ да тръгнеш оттук? Вече остана малко време. По-малко от денонощие, трябва да подготвиш всичко…

Сухия го изгледа продължително, сякаш го изпитваше.

— Не, Артьом. За мен има само един път оттук и той не е към „Проспект на мира“. Тук имаме трийсет ранени и какво — да ги изоставим ли? Освен това кой ще държи отбраната, докато си спасявам кожата? Как да отида при някой и да му кажа: остани тук да ги удържаш и да умреш, а аз си тръгвам? Не… — той въздъхна. — Нека взривяват. Колкото издържим — толкова. Всеки умира някой ден.

— Тогава ще остана с вас — реши Артьом. — Те там ще се справят и сами с ракетите, каква полза от мен? Поне да ви помогна…

— Не, не, ти непременно трябва да отидеш! — прекъсна го уплашено Сухия. — И херметичната врата ни е наред, още работи, и ескалаторът си е цял, ще можеш да се добереш бързо до изхода. Ти трябва да отидеш с тях, та те там дори не знаят с кого си имат работа!

Артьом се усъмни дали вторият му баща не иска да го отпрати от станцията, за да му спаси живота. Опита се да възрази, но Сухия изобщо не искаше да го слуша.

— В твоя отряд само ти знаеш как черните умеят да подлудяват хората — той посочи увитите ранени.

— Какво им е?

— Бяха в тунелите, не издържаха. Но тях успяхме да ги измъкнем, пак добре. А колко бяха разкъсани живи от черните! Невероятно силни са. И най-важното: когато се приближат и започнат да вият, малцина издържат, ти самият помниш. Доброволците ни се приковаваха с белезници, за да не избягат. Тези, които успяхме да ги откопчим, лежат тук. Ранените са малко, защото когато черните докопат някого, вече е трудно да се измъкне.

— До Женя… добраха ли се? — попита Артьом и преглътна. Сухия кимна. Артьом не се реши да разпитва по-подробно.

— Да вървим, докато е затишие — побърза да предложи Сухия, използвайки объркването му. — Ще поговорим, ще пийнем чай — останал ни е още. Гладен ли си?

Вторият му баща го прегърна и го отведе в стаята на началството. Артьом се оглеждаше потресено: изобщо не му се вярваше, че е възможно ВДНХ да се промени така за трите седмици, през които беше отсъствал. Уютната, приятна за живеене по-рано станция сега навяваше само тъга и отчаяние. Искаше му се да избяга по-бързо оттук.

Отзад изгърмя картечница. Артьом се хвана за оръжието.

— Това е за сплашване — спря го Сухия. — Най-страшното ще настъпи след няколко часа, вече го усещам. Черните прииждат на вълни, съвсем скоро отблъснахме една. Не се бой, ако започне нещо сериозно, нашите ще пуснат сирената — ще обявят обща тревога.

Артьом се замисли. Сънят му с похода в тунела… Сега това беше невъзможно, а и една реална среща с черните едва ли би приключила толкова безобидно. Пък и Сухия, каквото и да говореше, никога не би му позволил да влезе сам в тунела. Наложи се да се откаже от безумната мисъл. Имаше по-важни работи за вършене.

— А аз знаех, че ще се видим пак с теб, че ще дойдеш — каза Сухия вече в стаята на началството, докато му наливаше чай. — При нас преди седмица дойде един човек, който те търсеше.

— Какъв човек? — застана нащрек Артьом.

— Каза, че сте познати. Един такъв висок, слаб, с къса брада. Наричаха го някак странно, нещо подобно на Хънтър.

— Хан? — смая се Артьом.

— Точно така. Каза ми, че пак ще се върнеш тук, и то толкова уверено, че веднага се успокоих. И освен това предаде нещо за теб.

Сухия измъкна бележника си, в който пазеше разбираеми само за него записки, и измъкна оттам сгънато на четири листче. Артьом го разгъна и го поднесе към очите си. Това беше къса записка, само от едно изречение. Написаните с небрежен, лек почерк думи го озадачиха.

„Този, който има достатъчно храброст и търпение да се вглежда цял живот в мрака, пръв ще види проблясъка светлина в него.“

— А не предаде ли нещо друго? — попита Артьом с недоумение.

— Не — отговори Сухия. — Мислех, че това е кодирано послание. Все пак човекът беше дошъл дотук специално, за да го предаде.

Артьом сви рамене. Половината от нещата, които говореше и вършеше Хан, му изглеждаха пълна безсмислица, затова пък другата половина го караше да поглежда по различен начин на света. Откъде да знае на коя от двете части принадлежи тази записка?

Още дълго време пиха чай и разговаряха. Артьом не можеше да се отърве от усещането, че вижда втория си баща за последен път, и сякаш се опитваше да се наприказва с него за цял живот напред…

После дойде време да тръгва.

Сухия дръпна ръчката и тежката преграда със скърцане се вдигна метър нагоре. Навътре бликна застояла дъждовна вода. Застанал до глезените в тинята, Артьом се усмихна на Сухия, макар в очите му да напираха сълзи. Той вече се канеше да се сбогува, но в последния момент си спомни за най-важното. Извади от раницата си детската книга, намери вътре снимката и я подаде на втория си баща. Сърцето му затуптя тревожно.

— Какво е това? — учуди се Сухия.

— Познаваш ли я? — попита Артьом с надежда. — Погледни по-добре. Това не е ли моята майка? Ти си я видял, когато ме е дала на теб…

— Артьом… — Сухия тъжно се усмихна. — Почти не видях лицето й. Там беше много тъмно, а аз гледах само към плъховете. Изобщо не я помня. Теб добре те запомних — как тогава ме хвана за ръката и изобщо не плачеше. Но нея — не. Извинявай.

— Благодаря ти. Сбогом. — Артьом за малко да каже „татко“, но в гърлото му заседна буца. — Може и да се видим пак…

Той сложи противогаза си, наведе се, промуши се през преградата и се забърза нагоре по раздрънканите стъпала на ескалатора, грижливо притиснал към гърдите си смачканата снимка.