Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (14)

Глава 14
Там, на повърхността

Още преди да достигне каменния старец в креслото, Артьом зави наляво, за да среже ъгъла на улицата по стъпалата на Библиотеката. Когато минаваше оттам, той още веднъж обгърна с поглед величественото здание и го побиха тръпки: спомни си за зловещите обитатели на това място. Сега Библиотеката отново бе потънала в мрачно безмълвие. Пазителите, властващи в нейната тишина, вероятно се бяха скрили по тъмните ъгли, ближеха си раните след наглия набег и се готвеха да си отмъстят за него на следващите търсачи на приключения.

Артьом си представи бледото, окървавено лице на Данила. Помисли си, че браминът ненапразно се страхуваше панически от тези твари и дори отказваше да говори за тях. Чувствал е какво му е писано? Виждал е собствената си смърт в кошмарите си? Тялото му така и ще си остане да лежи завинаги в хранилището, в прегръдка с убилия го библиотекар. Разбира се, само при положение че тези твари се гнусят от мършата… Артьом потрепери. Ще успее ли някога да забрави как загина спътникът му, който само за два дни му беше станал почти приятел? Струваше му се, че Данила още дълго време ще тревожи сънищата му, ще се опитва отново и отново да говори с него нощем, ще изрича неразбираеми думи с непослушните си окървавени устни.

Когато излезе на широкия проспект, Артьом набързо си повтори наум инструкциите, дадени му от Мелник. Да се движи направо, да не завива никъде до пресечката на Калинински със Садовое кольцо… Иди гадай коя от улиците е това Кольцо! Да не излиза по средата на пътя, но и да не се приближава до стените на сградите, и най-важното — да успее да се добере до „Смоленска“ преди изгрев-слънце.

Знаменитите многоетажни блокове на Калинински, които Артьом познаваше от пожълтелите туристически картички с изгледи на Москва, започваха на половин километър от мястото, където стоеше той. Засега от двете страни на улицата имаше ниски къщи, след които идваше завой наляво и именно след този завой улицата се вливаше в Нови Арбат^[1]. Очертанията на сградите, ясни от близко разстояние, от по-далеч се размиваха и се сливаха със сумрака. Луната се криеше зад ниски облаци. Бледата светлина проникваше трудно през тях и само когато мъгливата завеса леко се разсееше, призрачните силуети на къщите за кратко придобиваха очертания.

Но дори при това осветление отляво, в пресечките, които разрязваха улицата на всеки сто метра, се виждаше гигантския контур на древния храм. Огромната крилата сянка отново кръжеше над увенчания с кръст купол.

Може би именно защото се спря, за да погледа кръжащото във въздуха чудовище, Артьом забеляза нещо. В сумрака беше трудно да се определи дали въображението му не рисува странната фигура, застинала в дълбината на пресечката и сливаща се с полуразрушените стени на къщите. И едва когато се вгледа както трябва, му се стори, че тази концентрирана тъмнина се движи и притежава собствена воля. От такова разстояние не беше лесно да определи формата и размерите на съществото, но то явно стоеше на два крака и Артьом реши да постъпи така, както му бе казал сталкерът. Включи фенера, насочи го към пресечката и описа три кръга.

Не последва отговор. Артьом напразно го чака около минута, докато не осъзна, че е просто опасно да остава на това място. Но преди да продължи по-нататък, той не издържа и освети неподвижната фигура в пресечката още веднъж. Видяното го накара незабавно да изключи фенера и да се постарае да пресече уличката колкото се може по-бързо.

Това явно не беше човек. В петното светлина силуетът му стана по-ясен и можеше да се каже със сигурност, че ръстът му е поне два и половина метра, раменете и шията отсъстват почти изцяло, а голямата кръгла глава е свързана направо с могъщото туловище. Съществото се бе стаило и изчакваше, но въпреки тази привидна нерешителност Артьом усещаше с кожата си прииждащата от него заплаха.

Преодоля сто и петдесетте метра до следващата пресечка за по-малко от минута. Когато се огледа, осъзна, че това дори не е пресечка, а просека, издълбана в жилищния квартал с някакъв вид оръжие: тук или бяха бомбардирали, или просто бяха отнесли цяла редица сгради с тежка военна техника. Артьом огледа бегло губещите се в мрака полуразрушени къщи и погледът му отново беше привлечен от неясна неподвижна сянка. Достатъчно бе да прекара за секунда лъча на фенера през нея, за да осъзнае: това беше или същото онова създание, или негов събрат. Застанало насред пресечката, то дори не се опитваше да се скрие.

Ако тварта беше същата, която го бе наблюдавала и в предишната пресечка, значи тя беше минала по улицата, паралелна на проспекта, по който вървеше той самият, помисли си Артьом. Получаваше се, че създанието е преминало това разстояние двойно по-бързо от него, тъй като в момента, в който той бе достигнал следващото кръстовище, гадината вече го очакваше там. Още по-страшно беше нещо друго: този път той видя подобна фигура и в пресечката вдясно от проспекта. Също като първата, и тя беше застинала на място, сякаш е статуя. За миг Артьом си помисли, че може би това не са живи същества, а знаци, сложени тук неизвестно от кого, за да плашат или предупреждават…

До третото кръстовище вече достигна на бегом, спирайки едва при последната къща, за да погледне предпазливо иззад ъгъла в пресечката… и да се убеди, че загадъчните преследвачи отново са го изпреварили. Огромните фигури вече бяха няколко и сега се виждаха много по-добре: слоят облаци, закрил луната, леко бе изтънял.

Както и преди, съществата стояха, без да помръдват, и сякаш чакаха той да се появи в откритото пространство между къщите. И все пак не се ли беше излъгал, вземайки някакви камъни или отломки от разрушени постройки за живи същества? Изострената му чувствителност му вършеше добра работа долу, в метрото. Но на повърхността лежеше непонятен за него, измамен свят, тук всичко бе различно и животът течеше по други правила. Вече не си струваше да разчита на интуицията си и усещанията си.

След като се постара да прекоси колкото се може по-бързо и незабележимо новото кръстовище, Артьом се притисна към стената на първата къща, изчака мъничко и отново погледна зад ъгъла. Дъхът му спря: фигурите се движеха, при това по удивителен начин. Едната от тях изопна глава още по-нагоре, сякаш душейки въздуха, после неочаквано се спусна на четири крака и с един дълъг скок изчезна зад ъгъла. След няколко секунди всички останали я последваха. Артьом се скри обратно, седна на земята и успокои дишането си.

Не бяха останали никакви съмнения — те го преследваха. Тварите сякаш го водеха, премествайки се по паралелните улици от двете страни на проспекта, по който той вървеше. Изчакваха, докато измине новия отрязък от пресечка до пресечка, за да се убедят, че не е свърнал от пътя си, и продължаваха да го следят безмълвно. Защо? Избираха удобен момент за нападение? Просто от любопитство? Защо не се решаваха да излязат на проспекта и предпочитаха да се стаяват в изпълнените с мрак пресечки? Той отново си спомни думите на Мелник, който му бе забранил да завива в пресечките. Дали не затова, че там го дебнеха, и Мелник знаеше за тази опасност?

За да се успокои, Артьом смени пълнителя на автомата си, изщрака със затвора, включи и изключи лазерния прицел. Той беше въоръжен и за разлика от Библиотеката, тук бе разрешено да се стреля без опасения; защитата от неизвестните твари беше по-лесна. Пое си дълбоко дъх и се изправи на крака. Каквото и да бе това, сталкерът му беше забранил да стои на място и да губи време. Трябваше да бърза. Изглежда тук, на повърхността, винаги трябваше да се бърза.

След като измина още един квартал, Артьом забави крачка, за да се огледа. Улицата тук се разширяваше и образуваше нещо като площад, част от който, отсечен от улицата с ограда, бе превърнат в парк. Във всеки случай си личеше, че там някога е имало парк: дърветата все още си стояха на местата, но това изобщо не бяха онези дървета, които Артьом бе виждал по картичките и снимките. Дебелите възлести стебла издигаха наподобяващи лапи корони до височината на петия етаж на извисяващата се зад парка сграда. Навярно точно в такива паркове сталкерите ходеха за дърва, които после осветяваха и отопляваха цялото метро. В осветените места между клоните се мяркаха странни сенки, а някъде в дълбините на короните се забелязваха слаби светлини, които Артьом би могъл да вземе за пламъците на разпалени огньове, ако не беше зеленикавата им светлина. Самото здание също изглеждаше зловещо: създаваше се впечатлението, че то неведнъж е ставало арена на жестоки и кръвопролитни сражения. Горните му етажи се бяха разрушили, на много места чернееха дупки, а тук-там бяха оцелели само две от стените и през празните прозорци се виждаше мътното нощно небе.

След площада зданията бяха разпръснати и улицата се пресичаше от широк булевард. Над него, израствайки от тъмнината, се издигаха като стражеви кули първите многоетажни блокове на Нови Арбат. Според картата входът за „Арбатска“ трябваше да се намира някъде тук, от лявата му страна. Мелник беше прав: изобщо не му се искаше да се гмурва в тези дебри и да се опитва да търси сред тях пътя за метрото.

Колкото повече се вглеждаше в черния гъсталак, разпрострял се в подножието на разрушеното здание, толкова повече му се струваше, че сред корените на исполинските дървета се движат същите тези тайнствени фигури, които го следваха по-рано.

Порив на вятъра разклати тежките клони и короните тежко заскърцаха. Отдалеч се разнесе нечий тягостен вой. Самият гъсталак мълчеше, но не защото беше мъртъв. Неговата тишина бе сродна с безмълвието на тайнствените преследвачи на Артьом, изглеждаше, че той също чака нещо.

Артьом беше обзет от чувството, че ако остане на място, за да оглежда нагло съкровените дълбини на този гъсталак, няма да успее да избегне възмездието. Той хвана автомата по-удобно, огледа се да види дали създанията не са се приближили прекалено и тръгна напред.

Но само след няколко секунди отново се спря — когато пресичаше булеварда пред началото на Калинински проспект. Оттук се откриваше такъв изглед, че Артьом не можеше да се застави да продължи да върви нататък.

Стоеше на кръстообразната пресечка на широки пътища, по които по-рано вероятно са се движели коли. Надлезът бе направен по необичаен начин, част от асфалтираното платно преминаваше в тунел, за да излезе отново на повърхността малко по-нататък. Отдясно се отдалечаваха булевардите — можеше да ги разпознае по черните дебри на прекалено израсналите дървета, толкова огромни, колкото и онези, покрай които току-що беше минал. Отляво се виждаше огромна асфалтирана площ — сложно преплетени многолентови пътища, отвъд които отново започваше гъсталак. Сега всичко се виждаше добре доста надалеч и Артьом се запита дали това не е защото изгревът на страшното слънце вече наближава.

Пътищата бяха осеяни със смачкани и изгорели скелети на механизми, в които Артьом разпозна автомобили. Тук не бе останало нищо, поне отчасти съхранило се: за две десетилетия походи на повърхността сталкерите бяха успели да приберат всичко, което може да се използва. Бензинът от резервоарите, акумулаторите и генераторите, фаровете и стоповете, изтръгнатите седалки — всичко това можеше да се намери и във ВДНХ, и на всеки по-голям пазар в метрото.

Асфалтът на места беше надупчен от кратери с различни размери, навсякъде се виждаха широки пукнатини, от които се подаваха трева и гъвкави стебла, прегъващи се под тежестта на увенчалите ги кълба, очевидно пълни със семена. Право пред Артьом започваше проломът на Нови Арбат, от едната му страна се редяха неизвестно как оцелели къщи, наподобяващи по форма разтворени книги, а от другата се издигаха разрушените частично многоетажни блокове, не по-ниски от двайсет етажа. Зад гърба на Артьом оставаше пътят към Библиотеката и Кремъл.

Той стоеше насред това величествено гробище на цивилизацията и се чувстваше като археолог, разкопал древен град, останките от някогашната мощ и красота на който дори векове по-късно карат виделите го да потреперят и да изпитват благоговение. Да си представят как са живели хората, населявали тези циклопски здания, карали тези коли, тогава още блестящи със свежите си цветове и движещи се меко по равната пътна настилка със загретите си гумени колела; хора, слизащи в метрото само за да се доберат по-бързо от една до друга точка на този безкраен град… Това беше невъзможно за представяне. За какво са мислели всеки ден? Какво ги е тревожело? Какво изобщо може да тревожи хора, на които не им се налага всяка секунда да се страхуват за живота си и постоянно да се борят за него, да се опитват да го удължат с поне ден?

В този момент облаците най-накрая се разпръснаха и се показа нахапаният жълтеникав диск на луната, изпъстрен със странни рисунки. Ярката светлина, която бликаше надолу през процепа в облаците, обливаше мъртвия град и усилваше стократно мрачното му великолепие. Къщите и дърветата, до момента изглеждащи само плоски и безплътни силуети, оживяха и придобиха обемност, появиха се невидими преди детайли и подробности.

Неспособен да се помръдне от мястото си, Артьом възхитено и очаровано се оглеждаше, опитвайки се да прекрати обзелото го треперене. Едва сега той започваше да разбира в действителност тъгата, звучаща в гласовете на старците, които си спомняха миналото, когато се връщаха във въображението си в града, в който са живели преди. Едва сега започваше да осъзнава колко далеч от предишните си достижения и завоевания се намира човекът в момента. Като гордо реела се птица, смъртно ранена и спуснала се на земята, за да се скрие в някоя пукнатина и да умре спокойно там. Спомни си за спора между Хънтър и Сухия. Ще успее ли човекът да оцелее, и дори и да успее, ще бъде ли това същият този човек, който бе покорил света и го бе управлявал уверено? Сега, когато Артьом сам можеше да оцени от каква висота човечеството се е сгромолясало в пропастта, неговата вяра в прекрасното бъдеще се изпари окончателно.

Правият и широк Калинински проспект се отдалечаваше от него и постепенно се стесняваше, за да изчезне накрая в тъмната далечина. Сега Артьом стоеше на пътя съвсем сам, заобиколен само от призраци и сенки на миналото, опитвайки се да си представи колко хора някога са изпълвали тротоарите денем и нощем, колко коли са се носели с фантастична скорост по същото това място, където се намираше в момента, колко уютно и топло са светели понастоящем пустите и черни прозорци на жилищните блокове. Къде бе изчезнало всичко? Светът изглеждаше опустял и изоставен, но Артьом разбираше, че това е илюзия: земята не беше изоставена и мъртва, тя просто бе сменила господарите си. Когато си го помисли, той се обърна назад, към Библиотеката.

… Те стояха неподвижно само на малко повече от сто метра зад него, също като него — насред пътя. Съществата бяха не по-малко от пет, и вече не смятаха да се крият в пресечките, макар и да не се опитваха да привлекат вниманието му. Артьом не можеше да разбере как са успели да се промъкнат към него толкова бързо и безшумно. Фигурите им се виждаха особено отчетливо на лунната светилна: мощни, с развити задни крайници и може би дори още по-високи, отколкото му изглеждаше отначало. Макар че Артьом не можеше да види очите им от такова разстояние, той беше убеден, че сега те изчакват, разглеждат го и душат влажния въздух, изучавайки миризмата му. Може би са усетили познатия им мирис на барут и тварите засега не се решават да нападнат, наблюдават Артьом от разстояние и търсят в поведението му признак на неувереност, слабост. А може би просто съпровождат Артьом до границите на своите владения и нямат намерение да му причиняват вреда? Откъде да знае как се държат създанията, появили се на Земята въпреки законите на еволюцията?

Стараейки се да запази самообладание, Артьом се обърна и с демонстративна безгрижност тръгна нататък, като за всеки случай поглеждаше през рамо на всеки десетина крачки. В първия момент съществата си останаха на местата, но после започнаха да се сбъдват най-лошите му опасения. Те застанаха на четири крака и бавно тръгнаха подире му. Но щом разстоянието от стотина метра, към което преследвачите се придържаха от самото начало, беше възстановено, те отново застинаха. Въпреки че вече започваше да свиква със своя странен ескорт, Артьом не смееше да го изпуска от поглед и държеше автомата си приготвен. Така и продължиха да вървят по пустия проспект, облян от лунна светилна: отпред — напрегнатият като опъната пружина човек, спиращ и оглеждащ се на всяка половин минута, след него — пет или шест странни същества, които бавно го догонваха, след което отново заставаха на задните си крайници и кой знае защо му даваха да се откъсне малко напред.

Но скоро започна да му се струва, че разстоянието, което поддържаха, започна да се съкращава. Освен това движещите се до момента в група същества започнаха да се разпръсват, сякаш се опитваха да го заобиколят отстрани. На Артьом никога не му се бе налагало да си има работа с глутница ловуващи хищници, но кой знае защо нямаше никакви съмнения, че създанията се готвят да го нападнат. Време беше да действа. Обърна се рязко, вдигна автомата и взе под прицел една от тъмните фигури.

Поведението им наистина се беше променило. Този път не бяха спрели, за да изчакат той да се придвижи по-напред. Едва забележимо продължаваха да се приближават към него и постепенно се нареждаха в полукръг. Трябваше да се опита да ги отблъсне, преди да съкратят разстоянието до онази граница, отвъд която ще последва атака.

Артьом вдигна леко цевта и стреля във въздуха. Грохотът се отблъсна от стените на многоетажните блокове и ехото се понесе към другия край на проспекта. Гилзата падна на асфалта и иззвънтя. А после се разнесе приглушен, изпълнен с ярост рев и тварите се втурнаха към него. Те можеха да преодолеят отделящите ги от Артьом десетки метри за няколко секунди, но той беше готов и за такъв развой на събитията. Веднага щом най-близкото до него същество се озова на мушката му, изстреля по него кратък откос и се хвърля да бяга към сградите.

Колкото и да беше странно, съдейки по отчаяния вопъл, бе улучил. Беше невъзможно да отгатне дали това ще спре останалите твари, или, напротив, ще ги разяри допълнително.

И в този момент се чу нов крясък — не заплашителният рев на преследващите го твари, а продължително, пронизващо врещене, което караше кръвта да застине. То долетя отгоре и Артьом разбра, че в играта се е включил нов участник. Очевидно звуците от изстрелите бяха привлекли вниманието на летящо чудовище, подобно на онова, което си бе свило гнездо върху купола на храма.

Над главата му като стрела прелетя огромна сянка. Артьом се обърна за миг назад и видя, че тварите са се пръснали във всички посоки и само едно от съществата, очевидно онова, което беше ранил, бе останало насред улицата. Продължаваше да врещи и се тътреше тромаво към сградите, вероятно също се надяваше да се укрие там. Но то нямаше никакви шансове да се спаси: след като описа още един кръг на височина няколко десетки метра, чудовището прибра грамадните си ципести криле и се спусна върху жертвата си. Пикира надолу толкова стремително, че Артьом дори не успя да го разгледа както трябва. То улови отчаяно изревалата за последен път твар, без видими усилия се вдигна във въздуха заедно с плячката си и без да бърза, я понесе към покрива на един от многоетажните блокове.

Преследвачите засега не се решаваха да се покажат от укритията си, опасяваха се, че чудовището може да се върне, а Артьом нямаше какво да губи. Придържайки се към стените на сградите, той побягна напред, нататък, където според предвижданията му трябваше да се намира Садовое кольцо. Успя да преодолее поне половин километър, преди да се задъха и да се обърне назад да провери дали не са се опомнили преследващите го твари. Проспектът беше пуст. Но когато измина още няколко десетки метри и погледна в една от пресечките на Новия Арбат, Артьом за свой ужас забеляза в нея познатите неподвижни сенки. Вече започваше да разбира защо тези създания не бързат да излизат в откритите пространства и предпочитат да проследяват жертвите си из тесните улички. Страхуваха се да не би, докато го преследват, да привлекат вниманието на още по-големите хищници и да станат тяхна плячка.

Сега на Артьом отново му се налагаше да се оглежда всяка минута: той помнеше добре, че тварите се придвижват извънредно бързо и при това практически безшумно, и се страхуваше, че може да го заварят неподготвен. Краят на проспекта вече се виждаше, когато те отново се измъкнаха от пресечките и започнаха да го обграждат. Научен от опита си, Артьом веднага стреля във въздуха, надявайки се, че както и по-рано, това ще привлече крилатото чудовище и ще отблъсне тварите. Те наистина застинаха за кратко, изправени на задните си крайници и изпънали глави нагоре. Но небето си оставаше пусто — чудовището изглежда още не бе успяло да се справи с първата порция. Артьом осъзна това малко преди преследвачите си, хукна напред, заобиколи една от сградите и се шмугна в най-близкия вход. Макар и Мелник да го предупреждаваше да не го прави, защото сградите си имат обитатели, щеше да е безумие да се сблъска в откритото пространство с толкова силни и подвижни противници. Те биха разкъсали Артьом, преди той да успее да дръпне затвора на автомата си.

Във входа беше тъмно и му се наложи да включи фенера. В кръглото петно светлина се появиха олющени стени, изписани с цинизми преди няколко десетилетия; изпоцапани стълби, разбити врати на разграбени и изгорели апартаменти. Картината на разруха се допълваше от спокойно разхождащите се наоколо плъхове.

Беше избрал удачно входа — прозорците на стълбището гледаха към проспекта и когато изкачи поредния етаж, той имаше възможност да се увери, че тварите засега не се решават да го преследват. Те вече бяха стигнали до входната врата, но вместо да влязат, я бяха обкръжили и седяха на задните си лапи, отново превърнали се в каменни статуи. Артьом не вярваше, че ще отстъпят и ще позволят на плячката си да се измъкне. Рано или късно щяха да направят опит да се доберат до него вътре, ако, разбира се, във входа не се криеше нещо такова, заради което самият Артьом щеше да е принуден да бяга навън.

Той се качи още един етаж по-нагоре, освети по навик вратите на апартаментите и установи, че едната от тях е затворена. Побутна я с рамо и се убеди, че е заключена. След кратък размисъл насочи дулото на автомата към ключалката, стреля и с ритник отвори вратата. Общо взето беше все едно от кой апартамент ще се отбранява, но не можеше да изпусне шанса си да огледа недокоснато жилище на хората от отишлата си епоха.

Първото, което направи, бе да затвори вратата и да я затисне с намиращия се в антрето шкаф. Тази барикада не би издържала един сериозен щурм, но поне не можеше да се преодолее незабележимо. След това Артьом отиде до прозореца и предпазливо погледна навън. Разполагаше с на практика идеална огнева позиция — от височината на четвъртия етаж виждаше отлично подстъпите към входа и десетината твари, събрали се долу. Сега преимуществото беше на негова страна и той незабавно се възползва от него. Включи лазерния прицел, премести червената точка върху най-едрия от обсадилите входа зверове, пое си дъх и натисна спусъка. Изгърмя кратък откос и създанието беззвучно се просна настрани. Останалите мълниеносно се разбягаха и след миг улицата бе пуста. Но нямаше никакво съмнение, че те нямат намерение да си тръгват. Артьом реши да изчака и да се убеди, че смъртта на техния събрат наистина е изплашила останалите твари.

А засега разполагаше с малко време, за да изследва квартирата.

Макар че стъклата тук, както и в целия блок, отдавна бяха изпочупени, мебелите и изобщо всички вещи бяха удивително добре запазени. По пода бяха нахвърляни парченца от нещо, наподобяващо отровата против плъхове, която използваха във ВДНХ. Може и да беше същата, защото Артьом не забеляза нито един плъх из стаите. Колкото повече обикаляше из апартамента, толкова повече се убеждаваше, че жилището не е изоставено набързо, а са го консервирали с надеждата някой ден да се върнат. Навсякъде цареше идеален ред, в кухнята не бяха оставени никакви продукти, които биха могли да привлекат гризачи или насекоми, а по-голямата част от мебелите беше грижливо опакована с найлон.

Докато обикаляше от стая в стая, Артьом се опитваше да си представи какви може да са хората, живели тук. Колко са били? В колко часа са ставали, кога са си идвали от работа и са вечеряли? Кой е седял на централното място на масата? За много занимания, ритуали и вещи той имаше представа само от книгите и сега, виждайки истинско жилище, разбираше, че си е представял много от нещата неправилно.

Той предпазливо вдигна найлоновото покритие и огледа рафтовете с книги. Сред познатите от книжните рафтове в метрото детективски романи там имаше и няколко шарени детски книжки. Той хвана едната от тях и внимателно я издърпа. Докато прелистваше украсените с рисунки на весели зверове страници, от книгата изпадна лист дебела хартия. Артьом се наведе и го вдигна от пода: оказа се, че това е избледняла снимка на жена с малко дете в ръцете.

Той се вкамени.

Ритъмът, с който биеше сърцето му, се наруши. До момента то бе изпращало кръвта из тялото му на равномерни тласъци, а сега изведнъж се разбърза, разтуптя се. На Артьом страшно му се прииска да свали стегнатия противогаз, да си поеме глътка свеж въздух, колкото и отровен да беше. Внимателно, сякаш се опасяваше, че снимката ще се разпадне на прах от докосването, той я приближи към очите си.

На вид жената изглеждаше на трийсет години, а детето в ръцете й — на не повече от две, и заради смешната шапчица на главата му беше трудно да се определи дали е момче или момиче. Детето гледаше право в камерата и погледът му бе удивително зрял, сериозен. Артьом обърна снимката и стъклото на противогаза се изпоти. На обратната страна беше изписано със синя химикалка: „Артьомка на две годинки и пет месеца“.

Сякаш нещо го прободе. Краката му омекнаха, той седна на пода и премести снимката под прииждащата от прозореца лунна светлина. Защо усмивката на жената от снимката му изглеждаше толкова позната, толкова близка? Защо започна да се задъхва, когато я видя?

Преди този град да загине, в него са живеели десет милиона души. Артьом не е най-разпространеното име, но в многомилионния мегаполис сигурно е имало няколко десетки хиляди деца, казващи се така. Все едно всички настоящи обитатели на метрото да се казват така. Шансът беше толкова малък, че нямаше никакъв смисъл да го разглежда. Но защо тогава усмивката на жената от снимката му изглеждаше толкова позната?

Той се опита да извика в паметта си откъслечните спомени от детството, които понякога се мяркаха в ума му за дълги секунди или изплуваха в сънищата му. Уютна малка стая, меко осветление, четяща книга жена… Широк диван. Той скочи от мястото си и като вихър се понесе из стаите, опитвайки се да намери в някоя от тях обстановката от видението си. За миг му се стори, че мебелите в една от стаите са наредени така, както в спомените му. Но диванът изглеждаше малко по-различно и прозорецът не беше на същото място, но какво от това, в края на краищата в съзнанието на едно тригодишно дете картината може да се е запечатала леко изкривено…

Тригодишно? Възрастта, написана на снимката, беше друга, но това също нищо не значеше. Нямаше дата до надписа. Тя можеше да е направена когато и да било, а не непременно няколко дни преди обитателите на апартамента да бъдат принудени да го напуснат завинаги. Снимката можеше да е направена и половин година, и година преди това, убеждаваше той себе си. Тогава възрастта на момчето с шапчицата от снимката би съвпаднала с неговата собствена… И вероятността, че на снимката е той самият… и майка му… би нараснала десетки пъти. „Но снимката може да е направена и три, и пет години преди това“ — произнесе студено нечий глас вътре в него. Можеше и да е така.

Внезапно му хрумна още една мисъл. Отвори вратата на банята, огледа се и едва успя да намери това, което търсеше: огледалото беше покрито с такъв слой прах, че дори не отразяваше светлината на фенера му. Артьом свали от закачалката оставената от обитателите на апартамента кърпа и избърса гладкото стъкло. В образувалия се отвор изплува отражението му с противогаз и шлем. Той се освети с фенера и погледна в огледалото.

Слабото, изтощено лице почти не се виждаше под пластмасовото забрало на противогаза, но мъчно пробиващият си път от дълбините на огледалото поглед на дълбоко хлътналите тъмни очи изведнъж му се стори подобен на погледа на момчето от снимката. Артьом поднесе към лицето си снимката, внимателно се вгледа в личицето на момчето, после прехвърли поглед към огледалото. Отново освети снимката и пак погледна лицето си под противогаза, опита се да си спомни как изглеждаше то последния път, когато видя отражението си. Кога беше това? Малко преди да потегли от ВДНХ, но той не се наемаше да каже колко време бе изминало оттогава. Съдейки по човека, когото виждаше в огледалото сега, няколко години… Само ако можеше да свали тази проклета маска и да сравни себе си с детето от снимката! Разбира се, пораствайки, хората понякога се променят до неузнаваемост, но нали в лицето на всеки винаги се запазва по нещо, напомнящо за далечното детство…

Оставаше му само едно: когато се върне във ВДНХ, да попита Сухия дали жената, усмихваща се от парчето хартия, прилича на жената, която му е предала в ръцете един детски живот на станцията, обречена да бъде унищожена от плъховете… Неговата майка. Нищо, че лицето й тогава е било изкривено от гримаса на отчаяние и молба, Сухия пак ще я познае. Той има професионална памет, може да каже със сигурност кой е на снимката. Дали е тя, или не.

Артьом погледна снимката още веднъж и после с неочаквана за самия себе си нежност погали изображението на жената, внимателно сложи снимката в книгата, от която тя бе изпаднала, и я прибра в раницата. Странно, помисли си той, само преди няколко часа се бе намирал в най-голямото хранилище на знания на континента, където би могъл да си вземе който иска от милиони най-различни томове, много от които бяха просто безценни. Но той ги остави да събират прах на полиците и дори не му и хрумна да се възползва от богатствата на Библиотеката. Вместо това сега прибира евтина книжка с простички рисунки за деца и при това се чувства така, сякаш е намерил най-ценното от земните съкровища.

Артьом се върна в коридора с намерението да прелисти и останалите книги от рафта, а може би и да провери дали в шкафа няма някой албум със снимки. Но когато вдигна поглед към прозореца, усети там почти неуловими промени. Обхвана го леко безпокойство: нещо не беше наред. Когато се приближи, разбра каква е работата: цветът на нощта се променяше, в нея се бяха появили жълтеникаво розови оттенъци. Разсъмваше се.

Тварите стояха до входа, без да се решат да влязат. Трупът на техния събрат не се виждаше, но не беше ясно дали го е отнесъл крилатият гигант или те самите са го разкъсали. Артьом не разбираше какво ги спира да щурмуват апартамента, но засега това го устройваше напълно.

Ще успее ли да се добере до „Смоленска“ преди изгрев-слънце? И най-важното: ще успее ли да се отърве от преследвачите си? Можеше да остане в барикадирания апартамент, да се скрие от слънчевите лъчи в банята, да изчака денят да прогони тези хищни създания и да излезе навън с падането на нощта. Но колко ще издържи защитният екип? За колко време е предвиден да се използва филтърът на противогаза му? Какво ще предприеме Мелник, ако не го намери на уреченото място в уреченото време?

Артьом се приближи към вратата, водеща към стълбите, и се заслуша. Тишина. Той внимателно отмести шкафа и бавно открехна дървената врата. На площадката нямаше никой, но когато освети с фенера стълбището, забеляза нещо, което не беше видял по-рано. Или просто не му бе обърнал внимание?

Стъпалата бяха покрити с гъста прозрачна слуз. Изглеждаше сякаш някой току-що беше пропълзял по тях, оставяйки след себе си следа. Тази следа не се приближаваше към апартамента, в който той бе прекарал цялото това време, но това не утеши Артьом. Значи изоставените сгради наистина не бяха толкова пусти, колкото изглеждаше?

Сега съвсем му се отщя да остава в този апартамент и особено да спи в него. Оставаше му само едно: да подплаши нежелаещите да се отказват от месото му зверове и да се опита да дотича до „Смоленска“. Да го направи преди слънцето да му изгори очите и преди да разбуди невижданите чудовища, за които го предупреждаваше Мелник.

Този път не се прицели толкова грижливо, а просто се постара да засегне колкото се може повече от хищните твари. Две от тях изреваха и рухнаха на земята, а останалите се разбягаха из пресечките. Като че ли пътят беше свободен.

Артьом изтича до долу, надникна предпазливо от изхода, опасявайки се да не са му направили засада, изскочи навън и хукна с всички сили към Садовое кольцо. Какъв ли кошмарен гъсталак има там, в градините на това „кольцо“, запита се той, щом дори тънките ивици дървета край булевардите са се превърнали в тъмни дебри за тези години… да не говорим за Ботаническата градина и онова, което бе израснало там…

Преследвачите му дадоха малка преднина, докато стадото се събираше, и той успя да достигне почти до самия край на проспекта. Ставаше все по-светло, но тези твари очевидно изобщо не се притесняваха от слънчевите лъчи: те се разделиха на две групи и се понесоха покрай сградите, съкращаващи с всяка секунда разделящото ги от Артьом разстояние. Тук, на откритото пространство, преимуществото беше на тяхна страна: младежът не можеше да спре, за да се прицели както трябва. Колкото и бързо да се опитваше да бяга, защитният екип, раницата, двата автомата и умората, натрупала се за сякаш безкрайния ден, оказваха своето въздействие.

Помисли си, че скоро тези проклети хрътки ще го настигнат и ще му видят сметката. Спомни си уродливите, но могъщи тела на хищниците, лежащи в локвите кръв пред входа, там, където ги бяха повалили автоматните откоси. Артьом изобщо нямаше време да ги разглежда подробно, но и един бегъл поглед беше достатъчен, за да се запечатат за дълго в паметта му: лъщяща кафява козина, огромна кръгла глава, паст, осеяна с десетки дребни остри зъби, които изглежда растяха в няколко реда. След като прехвърли в паметта си всички известни му животни, Артьом не можа да си спомни нито едно, от което под въздействието на излъчването можеха да се породят такива твари.

За щастие, на Садовое кольцо, ако това наистина беше той, не растяха никакви дървета. Това бе просто още една широка улица, простираща се наляво и надясно от кръстовището, докъдето стигаше погледът. Преди отново да хукне да бяга, Артьом, без да се цели, изстреля един кратък откос по зверовете. Те вече бяха на по-малко от петдесет метра зад него и отново се бяха наредили в полукръг, така че някои бягаха почти на едно равнище с него.

На Садовое му се наложи да търси път между няколко огромни ями, спускащи се на пет-шест метра в земята, и да направи голям завой на едно място, за да заобиколи широка пукнатина, разсякла пътното платно на две. Стоящите наблизо здания изглеждаха странно: не толкова бяха изгорени, колкото направо разтопени. Създаваше се впечатлението, че тук се е случило нещо особено, от което целият район е пострадал много повече, отколкото Калинински проспект. А малко по-надалеч, като величествен и мрачен фон на този пейзаж, на няколкостотин метра височина се издигаше недокоснато нито от времето, нито от огъня здание с невъобразими размери, наподобяващо средновековен замък. За част от секундата Артьом се загледа нагоре и въздъхна с облекчение: над замъка се рееше страховитата крилата сянка, която сега можеше да се превърне в негово спасение. Трябваше само да привлече вниманието й, за да се заеме тя с преследвачите му. Той вдигна автомата с едната си ръка, насочи цевта към летящото чудовище и натисна спусъка.

Нищо не се случи.

Патроните му бяха свършили.

Докато бягаше, му беше трудно дори да премести отпред лежащия на гърба му резервен автомат. Артьом се шмугна в една от най-близките пресечки, притисна се до стената и смени оръжията. Сега можеше да не допуска тварите наблизо, докато не свършеше пълнителят на втория автомат.

Първият звяр се показа иззад ъгъла, с обичайното движение застана на задните си крайници и се изправи в целия си огромен ръст. Беше събрал кураж и се бе приближил толкова много, че сега Артьом можеше за пръв път да разгледа очите му: малки, скрити под масивно чело, изгарящи със злобен зелен огън, наподобяващ отблясъците на онзи загадъчен пламък в парка.

Калашникът на Данила нямаше лазерен прицел, но от такова разстояние Артьом нямаше как да пропусне и с обикновения мерник. Застиналата фигура на звяра спокойно изчака да бъде взета под прицел. Артьом притисна автомата здраво към рамото си и натисна спусъка.

След като меко стигна до средата, затворът спря. Какво ставаше? Нима в бързината бе объркал автоматите? Но не, на неговото оръжие имаше лазерен прицел… Артьом се опита да издърпа затвора. Беше заял.

В главата му се завъртя смерч от мисли. Данила, библиотекарите… Ето защо браминът не се бе съпротивлявал, когато в книжния лабиринт го беше нападнало сивото чудовище! Просто автоматът му не бе проработил! Сигурно и той толкова трескаво е дърпал затвора, докато библиотекарят го е мъкнел в дълбините на коридорите…

До първия звяр тихо, като призраци, изникнаха още два други. Те изучаваха внимателно Артьом, който вече се беше отчаял в опитите си да се справи с автомата на Данила, и изглежда си правеха изводи. Най-близкото от съществата, навярно вождът им, направи скок и се озова на пет метра от Артьом.

В този момент над главите им се понесе гигантска сянка. Тварите се притиснаха към земята и вдигнаха глави. Възползвайки се от объркването им, Артьом хукна към една от арките, без вече да се надява да се измъкне жив от това премеждие и съвсем по животински просто се стараеше да отсрочи момента на своята гибел. В пресечките нямаше ни най-малък шанс против тях, но пътят му назад, към Садовое кольцо, вече беше отрязан.

Озова се насред квадрат от празно пространство, ограничено по краищата от стените на сградите, в които се виждаха арки и проходи. Зад зданието, пред което се бе изправил, се издигаше към небето същият онзи мрачен замък, който го беше поразил още на Садовое кольцо. След като най-накрая откъсна поглед от него, Артьом видя на сградата срещу себе си надпис: „Московски метрополитен «В. И. Ленин»“, и малко по-долу — „Станция «Смоленска»“. Високите дъбови порти бяха леко открехнати.

… Трудно му беше да каже как успя да отскочи. Бе някаква странна смесица от предчувствие за опасност и усещане на лек въздушен поток, неизбежен спътник на хвърлил се към плячката си хищник. Тварта се приземи само на половин метър от него. Той отскочи встрани и с всичка сила хукна към входа на метрото. Там беше неговият дом, неговият свят, там, под земята, той отново щеше да стане господар на положението.

Вестибюлът на „Смоленска“ изглеждаше точно така, както и предполагаше Артьом — тъмен, влажен, пуст. Веднага ставаше ясно, че хората от тази станция често се качваха на повърхността: касите и всички служебни помещения бяха отворени и разграбени, всичко полезно беше пренесено долу още преди много години. Не бяха останали нито турникети, нито будки на дежурните — за тях напомняха само бетонните основи. Отзад се виждаше полукръглият свод на тунела, на неимоверна дълбочина се спускаха няколко ескалатора. Лъчът се губеше някъде в средата на пътя за надолу и Артьом нямаше как да се увери, че долу имаше вход. Но не биваше и да остава на място: тварите вече се бяха добрали до вестибюла, той разбра това по изскърцалата врата. След секунда те можеха да дойдат към ескалаторите и мъничката преднина, която все още имаше, би изчезнала.

Неловко стъпвайки с дебелите подметки на кубинките си по раздрънканите набраздени стъпала, Артьом започна да се спуска. Опита да скочи напред през няколко стъпала, но кракът му стъпи върху влажното покритие малко по-надалеч, отколкото трябваше, и той се запремята надолу, удряйки тила си в ръба на едно от стъпалата. Успя да се спре едва когато изброи с шлема и кръста си десетина стъпала. След като прекара лъча на фенера по пътя, който беше останал зад гърба му (колко малко се оказа, че е изминал!), Артьом видя горе точно това, което търсеше и се страхуваше, че ще намери: неподвижни тъмни фигури. В свой стил, преди да се хвърлят в атака, те бяха застинали на място и изучаваха обстановката или безгласно се съвещаваха. Артьом се обърна и се опита да скочи през две стъпала. Този път се получи и плъзгайки по гумената лента ръкавицата на дясната ръка и стиснал фенера в лявата, той тича така още двайсет секунди, преди пак да падне.

Отзад се разнесе тежък тропот. Тварите се бяха решили.

Артьом с цялата си душа се надяваше, че жално скърцащите под неговото не особено голямо тегло стари стъпала просто ще пропаднат надолу, не издържайки на тежестта на преследвачите му. Но приближаващото се в тъмнината тропане свидетелстваше за това, че ескалаторът е способен да се справи с натоварването.

В лъча на фенера започна да се вижда тухлената стена с голяма врата по средата. До нея оставаха не повече от двайсет метра. Артьом се вдигна с усилие на крака и преодоля последния отрязък от пътя за петнайсет секунди, сторили му се цяла вечност.

Вратата беше направена от стоманени листове и звънтеше от юмручните удари. Артьом барабанеше по нея с всичка сила: приближаващите се сенки, които той виждаше смътно в полумрака, го караха да бърза. Едва след няколко секунди, изстивайки, разбра каква ужасна грешка е направил току-що: вместо да почука по вратата с условния код, само бе изплашил охраната. Сега те със сигурност нямаше да отворят при никакви обстоятелства. Малко ли ужасии могат да се опитат да проникнат тук от повърхността… Още повече когато слънцето вече изгрява.

Какъв беше условният сигнал? Три бързи — три бавни — три бързи? Не, това е 308. Със сигурност бяха три в началото и три в края, но дали бяха бързи или бавни — вече не можеше да си спомни. Ако сега започне да експериментира, по-добре изобщо да забрави всякакви надежди да влезе вътре. По-добре 303… Така поне охраната ще разбере, че от другата страна се намира човек. Макар че, както бе казал Мелник, не се знаеше кое е по-страшното.

След като тресна по стоманата още веднъж, Артьом смъкна от рамото си автомата и с треперещи ръце се зае да смени пълнителя му. Добре, че в автомата на Данила имаше пълнител с патрони. После той притисна фенера към дулото на автомата и нервно го насочи към губещите се нагоре сводове. Дългите сенки от оцелелите светилници се припокриваха една-друга в блуждаещия лъч светлина и не можеше да твърди, че в нито една от тях не се е стаил тъмен силует…

От другата страна на желязната врата продължаваше да цари пълна тишина. Господи, нима това е не тази „Смоленска“, която му трябва, а друга? Може би този вход е заключен преди десетилетие и оттогава насам никой не го използва? Та нали той бе попаднал тук напълно случайно, а не следвайки инструкциите на сталкера! Можеше и да е сгрешил!

Съвсем наблизо, на петнайсетина метра, изскърца стъпало. Артьом не издържа и изстреля един откос към мястото, откъдето беше дошъл звукът. Ехото го удари болезнено в ушите и започна да се изкачва нагоре по ескалатора, към повърхността. Но не се чуваше нищо, наподобяващо рев на ранен звяр. Патроните бяха отишли напразно.

Без да се осмелява да отмести поглед, Артьом се притисна с гръб към вратата и отново затропа с юмрук по желязото: три бързи, три бавни, три бързи. Счу му се, че иззад вратата се разнесе тежко металическо скърцане. И точно в този момент от мрака излетя с поразителна скорост фигурата на хищник.

Артьом държеше автомата в дясната си ръка и натисна спусъка почти случайно, когато инстинктивно отскачаше назад. Куршумите преобърнаха тялото на звяра във въздуха и вместо да се вкопчи в гърлото на Артьом, той прелетя по-малко от два метра и рухна върху последните стъпала на ескалатора. Но само след миг се изправи и без да обръща внимание на бликащата от раните му кръв, тръгна напред. После с олюляване скочи напред и притисна Артьом към студената стомана на вратата. Не можеше да атакува повече: последните изстреляни куршуми бяха попаднали в главата му и по време на скока си вече бе мъртво. Но и силата на инерцията, с която тялото му удари Артьом, беше достатъчна, за да му пробие черепа. Ако не носеше шлем…

Вратата се отвори и навън бликна ярка бяла светлина. От ескалаторите се разнесе изплашен рев: ако се съдеше по звука, сега там имаше не по-малко от пет звяра. Нечии силни ръце го хванаха за яката и го издърпаха покрай стената, след което отново издрънча метал — затвориха вратата и върнаха голямото резе на мястото му.

— Ранен ли е? — попита някакъв глас до него.

— Дявол знае… — отговори друг. — Видя ли кого е довел след себе си? Едвам ги прогонихме предишния път, и то с газ. Само това оставаше, да се заселят и на „Смоленска“, достатъчно е, че са на „Арбатска“. Напълно е възможно. Те обичат да си хапват човешко…

— Оставете го! Той е с мен. Артьом! Хей, Артьом! Събуди се! — повика го познат глас и Артьом с усилие и неохота отвори очи.

Над него бяха наведени трима души. Двама от тях, вероятно стражи на портала, бяха облечени с топли сиви якета и плетени шапки, и двамата имаха бронежилетки. В третия Артьом с облекчение разпозна Мелник.

— Какво, това той ли е? — попита леко разочаровано единият от стражите. — Тогава си го взимайте, само да не забравите за карантината и обеззаразяването.

— Мене ли ще ме учите? — усмихна се сталкерът. — Ставай, Артьом. Много време ти отне… — добави той и му подаде ръка.

Артьом се опита да стане, но краката не го слушаха. Зави му се свят и започна да му се гади, в главата му започна да се замъглява.

— Трябва да го отведем в лазарета. Ти ми помогни, а ти затвори херметичната врата — нареди Мелник.

Докато лекарят го преглеждаше, Артьом изучаваше белите фаянсови плочки, с които бяха облицовани стените на операционната. Стаята беше излъскана до блясък, във въздуха се усещаше рязка миризма на хлор, а на тавана висяха едновременно няколко лампи с дневна светлина. Тук имаше и немалко операционни маси, и при всяка се намираше кутия с готови за използване инструменти. Състоянието на тукашната малка болница впечатляваше, но за какво бе необходима тя на „Смоленска“, мирна станция, доколкото си спомняше Артьом, не беше ясно.

— Няма счупвания, само натъртвания. Няколко драскотини, дезинфекцирахме ги — обобщи докторът и избърса ръцете си с чиста кърпа.

— Ще ни оставите ли за малко? — попита Мелник лекаря. — Искам да обсъдя някои неща с него насаме.

Медикът кимна с разбиране и излезе. Сталкерът приседна на края на кушетката, на която лежеше Артьом, и поиска да чуе подробен разказ за случилото се. По неговите изчисления Артьом трябвало да се добере до „Смоленска“ два часа по-рано и Мелник вече се готвел да се качи на повърхността и да се опита да го търси. Изслуша историята с преследването докрай, макар и без особен интерес, нарече летящите чудовища с книжната дума „птеродактили“, а наистина го впечатли само разказът за това, как Артьом се е укрил във входа. Научавайки, че докато Артьом е бил в апартамента, някой е пропълзял по стълбите, сталкерът се намръщи.

— Сигурен ли си, че не си стъпил върху слузта на стълбите? — поклати глава той. — Да не дава Бог да се пренесе тази гадост на станцията. Нали ти разправях да не се приближаваш към сградите! Смятай, че страшно ти е провървяло, че когато си бил в апартамента, не е решило да ти дойде на госта…

Мелник стана, отиде при кубинките на Артьом, оставени на входа, и огледа внимателно всяка от тях. Не намери нищо подозрително и ги остави на мястото им.

— Както ти казах, засега пътят към Полиса е затворен за теб. Не можех да кажа истината на брамините, затова те мислят, че по време на похода към библиотеката и двамата сте изчезнали, а аз съм отишъл да ви търся. Та какво се случи там със спътника ти?

Артьом разказа и тази история от началото до края, като този път обясни честно как точно е загинал Данила. Сталкерът се намръщи.

— Този край по-добре го запази за себе си. Честно казано, предишната ти версия ми харесваше повече. Втората ще предизвика прекалено много въпроси у брамините. Техният човек е убит от теб, не си намерил Книгата, затова пък си получил възнаграждението. Между другото — той погледна Артьом изпод вежди, — какво имаше там, в този плик?

Артьом се надигна на лакът, извади от джоба си покрития със засъхнала кръв плик, погледна внимателно Мелник и го отвори.