Дмитрий Глуховски
Метро 2033 (12)

Глава 12
Полисът

Оставаше само един тунел. Само един тунел и дадената от Хънтър цел, към което Артьом вървеше упорито и отчаяно, щеше да бъде достигната. Два, може би три километра по сухия и тих участък и щеше да е на мястото. В главата на Артьом цареше почти същата тътнеща пустота като в тунела и той вече не си задаваше въпроси. Още четирийсет минути и щеше да пристигне. Четирийсет минути и походът е завършен.

Той дори не си даваше сметка, че крачи в пълен мрак. Краката му продължаваха да отброяват траверсите, без да бъркат. Сякаш бе забравил за всички заплашващи го опасности, за това, че е невъоръжен, че е облечен в чудата сектантска роба, и най-сетне за това, че не е чувал нищо нито за този тунел, нито за опасностите, които очакват пътниците в него.

Убедеността, че докато следва пътя си, не го заплашва нищо, изпълваше съзнанието му. Къде се беше дянал уж неизбежният страх от тунелите? Къде бяха пропаднали умората и неверието?

Поради това, че в тунела беше толкова пусто, звуците от крачките се разнасяха напред и назад. Отразени от стените, те гърмяха, постепенно се отдалечаваха и преминаваха в шумолене, и отекваха след толкова време, че изглеждаше, че върви не само Артьом, но и някой друг. След известно време усещането стана толкова остро, че на Артьом му се прииска да се спре и да се вслуша: продължава ли ехото на стъпките му да живее свой собствен живот?

Няколко минути се бори с изкушението. Крачката му ставаше все по-бавна и тиха, а той се вслушваше дали това се отразява на гръмкостта на ехото. Най-накрая Артьом съвсем застина. Страхувайки се да си поеме дълбоко дъх, за да не му попречи шумът от влизащия в дробовете въздух да различи тихото шумолене в далечината, той стоеше в пълния мрак и чакаше.

Тишина.

Сега, когато престана да се движи, у него отново изчезна усещането за реалност на пространството. Докато се движеше, той сякаш беше свързан с реалността чрез подметките на обувките си. Когато спря насред черния мрак на тунела, Артьом изведнъж престана да разбира къде се намира.

Сторило му се беше.

И му се стори още, че когато отново се помръдна от мястото си, едва дочуващото се ехо от крачките му достигна до слуха му преди собственият му крак да успее да стъпи върху бетонния под.

Сърцето му се разтуптя. Но след миг той успя да убеди себе си, че е глупаво и безсмислено да обръща внимание на всички шумове в тунелите. Известно време Артьом се стара изобщо да не слуша ехото. После, когато му се стори, че последният от затихващите отзвуци се е приближил към него, той запуши ушите си и продължи да крачи напред. Но и така не издържа дълго.

Когато след пет минути отлепи длани от ушите си и продължи да крачи, за свой ужас установи, че ехото от крачките му напред наистина звучи все по-гръмко, сякаш се приближава. Но беше достатъчно да застине на място и звуците отпред веднага, закъснявайки само с част от секундата, също утихваха.

Този тунел изпитваше Артьом, изпитваше способността му да се противопостави на страха. Но той не се предаваше. Беше преминал през прекалено много неща, за да се изплаши от тъмнината и ехото.

Ехо ли?

То се приближаваше, сега не беше останало никакво съмнение в това. Артьом се спря за последен път, когато призрачните крачки се чуваха вече на двайсетина метра. Беше толкова необяснимо и страшно, че той не издържа, изтри потта от челото си и извика пискливо в пустотата:

— Има ли някой там?

Ехото отекна плашещо близо и Артьом не позна гласа си. Трепкащите отгласи се понесоха в надпревара из бездната на тунелите, като част от звуците се изгубиха: „някой там… някой… кой…“ Никой така и не им отговори. И изведнъж се случи нещо невероятно: те започнаха да се връщат назад, повтаряха въпроса му, в обратен ред се попълваха с изгубените звуци и ставаха все по-гръмки, докато накрая на трийсетина крачки от него някой не повтори въпроса му с изплашен глас.

Това вече Артьом не можа да го понесе. Обърна се и тръгна назад, отначало се стараеше да не върви прекалено бързо, а после, съвсем забравил, че не трябва да прави отстъпки на страха, побягна, препъвайки се. Но само след минута разбра, че звуците от крачките му продължават да се чуват на разстояние двайсет метра. Незримият преследвач не желаеше да го изпуска. Задъхвайки се, Артьом вече тичаше, без да подбира посоките, и в края на краищата налетя на стена на тунел.

Ехото незабавно утихна. Измина известно време, преди да успее да събере волята си, да стане и да направи крачка напред. Това беше правилната посока: с всеки изминат метър звукът от удрящите бетона стъпки ставаше все по-близък, движейки се насреща му. И само туптящата в ушите му кръв успяваше да заглуши зловещия шум. Всеки път, когато Артьом застиваше на място, спираше в тъмнината и преследвачът му — младежът вече беше абсолютно сигурен, че не е ехо.

Това продължи, докато крачките не започнаха да звучат на разстояние една протегната ръка. И тогава Артьом, крещейки и размахвайки напосоки юмруци, се хвърли напред, там, където по неговите пресмятания би трябвало да се намира то.

Юмруците му със свистене разсичаха пустотата. Никой не се опитваше да се защитава от ударите му. Той напразно махаше във въздуха, крещеше, отскачаше, разперваше ръце встрани, опитваше се да хване невидимия в тъмнината противник. Пустота. Там нямаше никой. Но веднага щом успокои дишането си и направи още една крачка към Полиса, тежкият провлечен звук се разнесе вече право пред него. Още едно махане с ръка — и отново нищо. Артьом почувства, че полудява. До болка опулил очи, той се опитваше да зърне поне нещичко, слухът му пробваше да долови близкото дишане на другото същество. Но там просто нямаше никой.

След като престоя на място няколко дълги секунди, Артьом си помисли, че каквото и обяснение да имаше това странно явление, то не представлява никаква опасност. Вероятно акустика. „Когато си отида вкъщи, ще попитам чичо Саша“, помисли си той и вече вдигаше крак да пристъпи, когато някой прошепна тихо право в ухото му:

— Почакай. Сега не бива да вървиш нататък.

— Кой си ти? Кой е тук? — извика Артьом, дишайки тежко. Но никой не му отговаряше. Около него отново беше гъста пустота. Тогава той изтри потта от челото си с опакото на дланта и тръгна назад, отдалечавайки се от „Боровицка“. Призрачните стъпки на преследвача му се затътриха в обратна посока, постепенно утихваха в далечината, докато не се изгубиха. И едва тогава Артьом се спря. Той не знаеше какво е това и не би могъл да знае, никога не бе чувал за нещо подобно от приятелите си, вторият му баща също не му беше разказвал такива истории вечер край огъня. Но който и да му беше прошепнал в ухото нареждането да спре и да почака, сега, когато Артьом вече не се боеше от него, когато имаше време да осъзнае случилото се и да помисли над него, тези думи звучаха хипнотично убедително.

Той прекара следващите двайсет минути седнал на релсата, клатеше се от едната на другата страна, сякаш бе пиян, бореше се с треперенето на тялото си и си спомняше за странния, нечовешки глас, наредил му да чака. Изправи се и тръгна, когато треперенето най-накрая започна да отминава, а страшният шепот в главата му — да се слива с тихото свистене на надигащото се тунелно течение.

През цялото останало време той просто крачеше напред, стараеше се да не мисли за нищо, от време на време се спъваше в лежащите на пода кабели, но това беше най-страшното, което му се случи. Не вървя много дълго, както му се стори, макар и да не можеше да каже точно колко време е минало, защото в тъмнината минутите се слепваха. Но накрая видя светлина на края на тунела.

„Боровицка“.

Полисът.

И в този момент на станцията се чу груб вик, прогърмяха изстрели и Артьом отскочи назад, прикривайки се във вдлъбнатина в стената. В далечината се чуваха проточените стонове на ранени, ругатни, а после още веднъж долетя грохот от откос автоматична стрелба, усилен от ехото на тунела.

Почакай…

Артьом се осмели да се покаже от укритието си едва четвърт час, след като всичко утихна. Вдигнал ръце нагоре, той бавно излезе на осветеното.

Това наистина беше входът към платформата. На „Боровицка“ нямаше патрули, очевидно се разчиташе на неприкосновеността на Полиса. На пет метра от мястото, където свършваха кръглите сводове на тунелите, стояха циментовите блокове на пропускателния пункт и лежеше проснато в локва кръв тяло.

Когато Артьом се показа в полезрението на облечените със зелени униформи и надянали фуражки граничари, те му наредиха да се приближи и да застане с лице към стената. След като видя трупа на земята, той незабавно се подчини.

Бърз обиск, въпрос за паспорта, извити зад гърба ръце и най-накрая — станцията. Светлина. Онази същата. Легендите казваха истината, самата истина, не лъжеха. Светлината беше толкова ярка, че се наложи Артьом да примижи, за да не ослепее. Но сиянието достигаше до зениците му и през клепачите, заслепяваше го до болка, и едва когато граничарите сложиха превръзка около очите му, паренето изчезна. Връщането към начина на живот на предишните поколения хора се оказа по-болезнено, отколкото Артьом можеше да си представи.

Свалиха парцала от очите му чак в караулката — подобна на всички останали малка служебна стая, облицована с напукани фаянсови плочки. Тук беше тъмно, само на боядисаната в охра дървена маса блещукаше свещ, сложена в алуминиева паница. Събирайки течния восък с пръсти и поглеждайки как изстива, началникът на караула, пълен небръснат мъж със зелена военна риза с навити ръкави и вратовръзка на ластик, дълго време разглеждаше Артьом, преди да попита:

— Откъде идвате? Къде ви е паспортът? Какво ви е на окото?

Артьом реши, че няма смисъл да извърта и разказа честно, че паспортът му е останал у фашистите, а и окото му за малко да остане там. Началникът прие тази информация неочаквано благосклонно.

— Знаем как е. Противоположният ни тунел стига право до „Чеховска“. Цяла крепост сме построили там. Засега не воюваме, но добри хора ни съветват да сме нащрек. Както се казва, si vic pacem, para bellum^[1] — намигна той на Артьом.

Артьом не разбра последната фраза, но реши да не разпитва. Вниманието му беше привлечено от татуировката върху лакътя на началника на караула — мутирала от радиацията двуглава птица с разперени криле и извити клюнове. Тя силно му напомняше за нещо, но не можеше да се сети точно за какво. А после, когато началникът се обърна към един от войниците, Артьом видя, че точно същият знак, но миниатюрен, е татуиран и на лявото му слепоочие.

— А каква работа имате при нас? — продължи началникът.

— Търся един човек… Викат му Мелник. Прякор, предполагам. Имам важно съобщение за него.

Изражението на лицето на граничаря моментално се промени. Лениво-добродушната усмивка изчезна от устните му, учите му блеснаха удивено в светлината на свещите.

— Можете да го предадете на мен.

Артьом заклати глава, извини се и се зае да обяснява, че не бива, че е секретно, разбирате ли, изрично му е заръчано да не разговаря с никого, освен със същия този Мелник.

Началникът го погледна изучаващо още веднъж, направи знак на един от войниците, онзи му подаде пластмасов телефонен апарат, прецизно размотавайки гумирания телефонен кабел колкото е нужно. Граничарят завъртя шайбата с пръст и каза в слушалката:

— Застава Бор-Юг. Ивашов. За полковник Мелников.

Докато чакаше отговор, Артьом успя да забележи, че татуировката с птиците беше и на слепоочията на другите двама войници, намиращи се в стаята.

— Как да ви представя? — обърна се началникът на караула към Артьом, докато притискаше телефонната слушалка с рамо.

— Кажете, че ме праща Хънтър. Спешно съобщение.

Онзи кимна и след като си размени още няколко фрази със събеседника си от другата страна на линията, приключи разговора.

— Трябва да си в „Арбатска“, при началника на станцията, утре в девет. Дотогава си свободен — и след като махна на застаналия на вратата войник, който веднага отстъпи встрани, началникът на караула се обърна пак към Артьом и добави: — Почакай… Ти, изглежда, си ни почетен гост, и то за първи път. Дръж, но да ми ги върнеш! — Той подаде на Артьом слънчеви очила с изтъркана метална рамка.

Едва утре? Артьом усети остро разочарование и обида. Затова ли бе вървял дотук, рискувайки своя и чуждите животи? Заради това ли бързаше и се заставяше да продължи да върви, дори когато съвсем не му бяха останали сили? И нима това не беше спешна работа — да съобщи всичко, което знаеше, на този проклет Мелник, който не може да намери една свободна минута за него?

Или Артьом просто бе закъснял и това вече беше известно? А може би Мелник вече знае нещо, за което самият Артьом още дори не се досеща? Може би е закъснял толкова много, че мисията му е изгубила смисъл?

— Едва утре? — не издържа той.

— Полковникът е на мисия, ще се върне рано сутринта — поясни Ивашов. — Върви, върви, тъкмо ще можеш да си починеш — и той поведе Артьом вън от караулката.

Поуспокоен, но още не напълно, Артьом си сложи очилата и си помисли, че те са добре дошли: освен че ще го предпазват от светлината, няма да се вижда и синината под окото му. Стъклата бяха надраскани и освен това леко изкривяваха перспективата, но когато той, след като благодари на караулните, излезе на платформата, разбра, че изобщо нямаше да мине без очила. Светлината на живачните лампи беше прекалено ярка за него. Впрочем не само Артьом не можеше да издържи с невъоръжени очи тук — мнозина на станцията се криеха зад слънчеви очила. Навярно и те не бяха местни, реши той.

Беше му странно да гледа напълно осветена станция на метрото. Тук нямаше никакви сенки. И във ВДНХ, и на всички други станции и гари, които бе виждал до момента, източниците на светлина бяха малко, и не можеха да осветят цялото видимо пространство, затова обхващаха само части от него. Винаги оставаха места, на които не прониква нито един лъч. Всеки човек имаше по няколко сенки: една — от свещта, бледа и крееща; друга — яркочервена, от аварийните лампи; трета — черна и рязко очертана — от електрическото фенерче. Те се преплитаха, лягаха една върху друга и върху чуждите сенки, разпростираха се по земята, понякога на дължина няколко метра, плашеха, мамеха, караха човек да се досеща и да си доизмисля. А в Полиса безпощадното сияние на дневната светлина беше изпепелило всички сенки до една.

Артьом застина и възхитено заразглежда „Боровицка“. Тя си оставаше в поразително добро състояние. Върху мраморните стени и белия таван не се виждаше нито следа от сажди, станцията бе почистена, а под потъмнялото от времето бронзово пано в края на платформата някаква жена със синя работна дреха усърдно търкаше барелефа с парцал, напоен с почистващ разтвор.

Жилищните помещения тук бяха разположени в арките. Само по две арки от всяка страна бяха оставени за проход към линиите, останалите, с тухлени стени от двете страни, се бяха превърнали в истински апартаменти. Всеки от тях си имаше отвор за врата, а някои дори разполагаха с истински дървени врати и остъклени прозорци. От един от апартаментите се носеше музика. Пред няколко от вратите имаше килимчета, за да могат влизащите да си изтрият краката. Артьом за пръв път виждаше подобно нещо. От тези жилища лъхаше такъв уют, такова спокойствие, че сърцето му се сви: пред очите му изведнъж се появи картина от детството. Но най-смайващото беше, че покрай двете стени по цялата станция се проточваше верига от книжни стелажи. Те заемаха пространството между „апартаментите“ и от това станцията придобиваше някакъв чуден, неземен вид, напомняйки на Артьом за описанието на библиотеките в средновековните университети, за които бе чел в книга от писателя Борхес.

В далечния край на залата започваха ескалаторите — там се намираше преходът към станция „Арбатска“. Херметичната порта си оставаше отворена, но при прехода беше разположен малък блокпост^[2]. Впрочем охраната пропускаше безпрепятствено всички желаещи и в двете посоки, без дори да проверява документите.

Затова пък в противоположния край на платформата, до бронзовия барелеф, се виждаше истински военен лагер. Там бяха разположени няколко зелени военни палатки с нарисувани на тях знаци, подобни на татуираните върху слепоочията на граничарите. Виждаше се и каруца със закрепено на нея неизвестно оръжие, от което изпод брезента се подаваше само дълго дуло с разширение накрая. Наблизо дежуреха двама войници с тъмнозелени униформи, шлемове и бронежилетки. Лагерът заграждаше стълбището на преход, издигащ се над релсите. Светещи указатели поясняваха, че там се намира „Изходът към града“ и Артьом разбра защо са взети такива мерки за безопасност. Второто стълбище, също водещо натам, се оказа зазидано с огромни циментови блокове.

Насред станцията бяха разположени здрави дървени маси, около които седяха хора с дълги сиви халати от плътна тъкан и оживено разговаряха. Артьом със смайване забеляза татуировки и на техните слепоочия — но изобразяващи не птици, а отворена книга на фона на няколко вертикални линии, наподобяващи колонада. Един от седящите на масите хора улови втренчения поглед на Артьом, усмихна се дружелюбно и го попита:

— Пристигащ? За пръв път ли си при нас?

От думата „пристигащ“ Артьом го побиха тръпки, но се взе в ръце и кимна. Заговорилият го беше малко по-възрастен от него и когато той стана, за да се здрависа с Артьом, вадейки ръката си от широкия ръкав на халата, се оказа, че са с почти равен ръст. Само че онзи беше с по-крехко телосложение.

Новият познат на Артьом се казваше Данила. Разправяше за себе си, без да бърза, и очевидно бе решил да заговори Артьом, защото му беше любопитно да научи какво става извън Полиса, какви са новините на Околовръстната, какво се чува за фашистите и за червените…

След половин час те вече седяха в дома на слабия Данила, в един от сгушилите се между арките апартаменти, и пиеха горещ чай, със сигурност попаднал тук по околни пътища от ВДНХ. Мебелите в стаята бяха отрупана с книги маса, високи до тавана железни рафтове, също изпълнени с дебели томове, и легло. От тавана на шнур висеше слаба, четирийсетватова електрическа крушка, осветяваща изкусно нарисуван огромен древен храм, в който Артьом след известно време разпозна Библиотеката, намираща се някъде над Полиса.

След като въпросите на домакина приключиха, дойде ред на Артьом.

— А защо хората тук, при вас, са с татуировки на главите? — поинтересува се той.

— Ти какво, нищо ли не знаеш за кастите? — учуди се Данила. — И за Съвета на Полиса ли не си чувал нищо?

Артьом внезапно си спомни, че някой (как можа да забрави, това беше старецът, Михаил Порфириевич, когото убиха фашистите) му разказваше, че властта в Полиса се дели от военните и библиотекарите, защото навремето на повърхността са били сградата на Библиотеката и някаква организация, свързана с армията.

— Чувал съм! — кимна той. — Военните и библиотекарите. Ти, значи, си библиотекар?

Данила го погледна изплашено, пребледня и се закашля. После се взе в ръце и каза тихо:

— Какъв ти библиотекар? Виждал ли си някога жив библиотекар? Не те и съветвам! Библиотекарите стоят горе… Виждал ли си какви са укрепленията ни? Да не дава Бог да се спуснат тук, долу… Никога не бъркай тези неща. Аз не съм библиотекар, а пазител. Наричат ни още брамини.

— Какво е това странно название? — вдигна вежди Артьом.

— Разбираш ли, ние тук имаме кастова система. Като в древна Индия. Кастата… ами това е нещо като класа… Не са ли ти обяснявали червените? Както и да е. Каста на жреците, пазителите на знания, тези, които събират книгите и работят с тях — обясняваше той, а Артьом не преставаше да се учудва как събеседникът му старателно избягва думата „библиотекар“. — И кастата на воините, които се занимават със защита, отбрана. Като в Индия, там е имало още каста на търговците и каста на слугите. При нас всичко това също го има. Ние използваме и индийските наименования. Жреците са брамини, воините — кшатрии, търговците — вайши, слугите — шудри. Член на каста се става веднъж и за цял живот. Има особени обреди на посвещаване, особено в кшатрии и брамини. В Индия кастата е зависела от семейството, рода, а при нас сам си избираш, когато навършиш осемнайсет. Тук, в „Боровицка“, повечето са брамини, почти всички. Тук е училището ни, библиотеката, килиите. В „Библиотеката“ има особен режим заради транзитното използване от Червената линия, налага се да се охранява, а преди войната имаше повече наши. Сега са се преместили в „Александровска градина“. А в „Арбатска“ има почти само кштарии заради Генералния щаб.

При поредната древна съскаща дума Артьом въздъхна тежко. Едва ли щеше да запомни всички тези заплетени думи от първи път. Ала Данила не обърна внимание на това и продължи да разказва:

— В Съвета, естествено, влизат само две касти: нашата и тази на кштариите. Ние тук, общо взето, ги наричаме бойци — той намигна на Артьом.

— А те защо си татуират двуглави птици? — спомни си Артьом. — При вас поне има книги, с книгите всичко е ясно. Но птиците?

— Такъв им е тотемът — сви рамене браминът Данила. — Според мен по-рано това е бил духът покровител на войските за радиационна защита. Орел, струва ми се. Те вярват в някакви странни, свои неща. Общо взето, при нас няма много добри отношения между кастите. По-рано дори враждувахме.

През пердето се видя как на станцията намалиха осветлението. Настъпваше тукашната нощ. Артьом започна да се готви да става.

— А тук имате ли хотели, за да пренощувам? Защото утре в девет имам среща в „Арбатска“, а нямам къде да отседна.

— Ако искаш — пренощувай при мен — сви рамене Данила. — Аз ще легна на пода, свикнал съм. Тъкмо се канех да приготвям вечеря. Остани, ще ми разкажеш какво още си видял по пътищата. Аз, знаеш ли, не съм ходил никъде. Заветът на пазителите забранява да се отдалечаваме на повече от станция разстояние.

След като помисли, Артьом кимна. В стаята беше топло и уютно, а и той бе харесал домакина още от самото начало. Двамата имаха нещо общо. След петнайсет минути Артьом вече чистеше гъби, докато Данила режеше парчета свинско.

— А ти самият виждал ли си Библиотеката поне веднъж? — попита Артьом с пълна уста след час, когато ядяха задушено свинско с гъби от алуминиеви войнишки канчета.

— За Великата библиотека ли говориш? — уточни строго браминът.

— Тази, която е на повърхността… Нали все още е там? — посочи с вилицата към тавана Артьом.

— Във Великата библиотека ходят само старейшините ни. И сталкери, които работят за брамините — отговори Данила.

— Нали те донасят книги отгоре? От Библиотеката? От Великата библиотека, исках да кажа — побърза да се поправи Артьом, виждайки, че домакинът отново се намръщи.

— Те, но по поръчка на старейшините на кастите. На нас самите не ни е по силите, затова се налага да използваме наемници — обясни неохотно браминът. — Според Завета ние би трябвало да правим това: да съхраняваме знанията и да ги предаваме на търсещите. Но за да предаваме тези знания, първо трябва да се сдобием с тях. А кой от нашите ще посмее да се качи там? — той с въздишка вдигна поглед нагоре.

— Заради радиацията ли? — кимна с разбиране Артьом.

— И заради нея също. Но най-вече заради библиотекарите — отговори Данила с приглушен глас.

— Но нима вие не сте библиотекарите? Или потомци на библиотекарите? Така са ми разказвали.

— Знаеш ли, нека да не говорим за това. И изобщо, нека някой друг да ти разкаже. Аз не обичам особено много тази тема.

Данила започна да събира масата, а след това, след кратък размисъл, отмести част от книгите на един от рафтовете встрани и между томовете, наредени на задния ред, се показа празно място, в което проблясваше тумбеста бутилка домашна ракия. Сред съдовете се намериха и фасетирани чаши.

След известно време Артьом, възхитено оглеждащ полиците, реши да наруши мълчанието.

— Виж ти, колко много книги имаш — каза той. — Ние във ВДНХ сигурно нямаме толкова в цялата библиотека. Аз съм препрочел отдавна всичко там. При нас рядко идва нещо хубаво, освен когато вторият ми баща не ми донесе нещо стойностно, а пътуващите търговци постоянно мъкнат разни боклуци, всякакви криминалета. При това половината неща не се разбират. Аз и заради това си мечтаех да попадна в Полиса — заради Великата библиотека. Просто не мога да си представя колко книги трябва да има там, горе, щом заради тях са построили такова грамадно здание — той кимна към рисунката над масата.

Очите и на двамата вече блестяха. Данила, поласкан от думите на Артьом, се наведе над масата и изрече със сериозен тон:

— Та те нямат никакво значение, всичките тези книги. И не са строили Великата библиотека за тях. И не тях съхраняват там.

Артьом го погледна смаяно. Браминът отвори уста, за да продължи, но изведнъж стана от стола си, приближи се към вратата, открехна я и се заслуша. После я притвори тихичко, седна на мястото си и продължи шепнешком:

— Цялата Велика библиотека е строена заради една-единствена Книга. И само тя е скрита там. Останалите са били нужни само, за да я скрият. И всъщност именно нея я търсят. И нея я пазят — добави той и потрепери.

— И каква е тази книга? — попита Артьом, също шепнешком.

— Древен дебел том. Върху антрацитночерни страници със златни букви там е написана цялата история. До края.

— А защо я търсят? — прошепна Артьом.

— Нима не разбираш? — поклати глава браминът. — До края, до самия край. А той още не наближава… И който притежава това знание…

Зад пердето изведнъж се мярна полупрозрачна сянка и Артьом, макар и да гледаше Данила в очите, успя да я забележи и да му даде знак. Браминът прекъсна разказа си по средата на думата и се хвърли към вратата. Артьом го последва.

На платформата нямаше никой, само от прохода се чуваха отдалечаващи се крачки. Охраната спеше спокойно на столовете си от двете страни на ескалатора.

Когато се върнаха в стаята, Артьом очакваше, че браминът ще продължи разказа си, но Данила бе поизтрезнял и само навъсено поклати глава.

— Не бива да разказваме това — отсече той. — Това е онази част от Завета, която е за посветените. Напитката ми развърза езика — намръщи се той с досада. — Не си и помисляй да разказваш на някого какво си чул. Ако някой научи, че знаеш за Книгата, ще си имаш много ядове. И аз заедно с теб.

В този момент Артьом разбра защо се изпотиха дланите му в момента, в който браминът му спомена за Книгата. Спомни си.

— Тези книги са няколко, нали? — попита той със свито сърце.

Данила го погледна напрегнато в очите.

— Какво имаш предвид?

— „Страхувай се от истината, скрита в древните томове, където думите са изобразени със злато и хартията отровночерна не гори“… — изрече той, а пред очите му, сред мътна мараня, стоеше безизразното лице на Бърбъна, изговарящо механично чуждите и непонятни думи.

Браминът го погледна смаяно.

— Откъде знаеш това?

— Беше откровение. Та там няма само една Книга, нали? Какво има в другите? — попита Артьом и загледа очаровано рисунката на Библиотеката.

— Останала е само една. Имало е три тома — предаде се най-накрая Данила. — Миналото, настоящето и бъдещето. Миналото и Настоящето са загинали безвъзвратно преди век. Останал е последният том, най-важният.

— И къде е той?

— Изгубен е в Главното хранилище. Там има повече от четирийсет милиона книги. Една от тях — на вид съвсем обикновена книга, със стандартна подвързия — е именно Тя. За да я разпознае човек, трябва да я разтвори и да я прелисти — според преданието страниците й настина са черни. Но за да се разлистят всички книги в Главното хранилище, са необходими седемдесет години от живота без сън и почивка. А хората не могат да останат горе повече от ден, така че никой няма да ти даде спокойно да си седиш и да разглеждаш всичките книги, които се пазят там. Но стига за това.

Данила си постла завивки на пода, запали свещта на масата и изключи осветлението. Артьом си легна неохотно. Кой знае защо, изобщо не му се спеше, макар и да не можеше да си спомни кога му се е удало да си отдъхне за последен път.

— Интересно, а когато се качваш към Библиотеката, вижда ли се Кремъл? — каза той в пустотата, защото Данила вече бе започнал да похърква.

— Разбира се, че се вижда. Само че не бива да го гледаш. Примамва те — промърмори браминът.

— Тоест как така те примамва?

Данила се надигна на лакът и недоволно намръщеното му лице попадна в жълтото петно светлина.

— Сталкерите разправят, че когато излизаш, не бива да гледаш към Кремъл. Особено към звездите на кулите. Щом погледнеш, вече не можеш да откъснеш поглед. А ако продължиш да гледаш, започва да те влече натам. Затова сталкерите никога не ходят сами във Великата библиотека, а поне по двама. Ако единият случайно погледне към Кремъл, другият веднага го разтърсва, за да му помогне да дойде на себе си.

— А какво има вътре в Кремъл? — прошепна Артьом, след като преглътна.

— Никой не знае, защото там само влизат, а още никой не се е връщал. Ако искаш, виж — там, на рафта има една книга, в която има интересна история за петолъчките и свастиките, включително и за тези върху кремълските кули. — Той стана, намери на рафта необходимата книга, отвори я на нужната страница и отново се мушна под одеялото.

След няколко минути Данила вече спеше, а Артьом, придвижил свещта по-близо, беше започнал да чете.

„… Бидейки най-малобройната и най-невлиятелната от политическите групи, борещи се за влияние и власт в Русия след първата революция, болшевиките не са били разглеждани като сериозни противници на никоя от съперничещите си страни. Те не са се ползвали от подкрепата на селяните и са се опирали само на малобройните си поддръжници сред работническата класа и във флота. В. И. Ленин, който се обучавал по алхимия и заклинания по викане на духове в тайни швейцарски училища, успял да намери главните си съюзници от другата страна на бариерата между световете. Именно в този период изплували първите пентаграми като символ на комунистическото движение и Червената армия.

Пентаграмът, както е известно, е най-разпространеният и достъпен за начинаещите вид портал между световете, допускащ в нашата реалност демони. При това създателят на пентаграма при умелото му използване установява контрол над призования в нашия свят демон, който е задължен да му служи. Обикновено, за да се контролира по-добре призованото същество, около пентаграма се чертае защитна окръжност и демонът не е способен да напусне периметъра й.

Не е известно точно как се е удало на предводителя на комунистическото движение да постигне това, към което са се стремели всички могъщи магьосници на всички епохи: установяване на връзка с демони повелители, на които се подчинява цяла орда от техни по-нисши събратя. Специалистите са убедени, че самите повелители, почувствали предстоящите войни и най-страшните за цялата история на човечеството кръвопролития, са се приближили до границата между световете и са призовали онези, които биха им позволили да съберат жътва от човешки животи. В замяна на това те са им обещали подкрепа и защита.

Историята с финансирането на болшевишкото ръководство от германското разузнаване, разбира се, е истина, но би било глупаво и повърхностно да се смята, че В. И. Ленин и съратниците му са успели да наклонят везните на своя страна само благодарение на чуждестранните си партньори. Бъдещият комунистически вожд още тогава е имал неизмеримо по-силни и мъдри покровители от военните разузнавачи на кайзерова Германия.

Подробностите от тайното споразумение със силите на мрака, разбира се, са недостъпни за съвременните изследователи. Но резултатът от това споразумение е налице: съвсем скоро пентаграмите вече се слагат върху знамената, върху шапките на войниците от Червената армия и върху бронята на нейната все още малобройна военна техника. Всеки от тези пентаграми е отварял врата към нашия свят за демон защитник, който е пазел собственика на пентаграма от външни посегателства. Демоните получавали заплащането както си е редно — в кръв. Само през двайсети век по най-скромни изчисления в жертва били принесени около трийсет милиона жители на страната.

Договорът с повелителите на призованите сили много скоро оправдал себе си: болшевиките бързо взели властта и я укрепили и макар че самият Ленин, изпълняващ ролята на свързващо звено между двата свята, не издържал и загинал само на петдесет и четири годишна възраст, изгорен отвътре от адски пламък, последователите му продължили неговото дело без колебание. Скоро цялата страна била демонизирана. Слагали пентаграми на тръгващите на училище деца. На малцина им е известно, че първоначално ритуалът по приемането на октомврийчета включвал пробождане на детската плът с карфицата на значката. По такъв начин демонът на октомврийската «звездичка» вкусвал кръвта на своя бъдещ господар, веднъж завинаги влизайки в сакрална връзка с него. Когато пораснело малко и станело пионер, детето получавало нова пентаграма. На него вече се виждала част от същността на Договора: щампованият в злато портрет на Вожда бил обхванат от пламъка, довел до гибелта му. По такъв начин на подрастващото поколение му се напомняло за подвига и саможертвата. После следвал Комсомолът и накрая на избраника му се отварял пътят към жреческата каста — Комунистическата партия.

Безброй призовани духове отбранявали всичко и всички в съветската държава: децата и възрастните, зданията и техниката, а самите демони повелители се разположили в гигантските рубинени пентаграми върху кулите на Кремъл, доброволно съгласявайки се да са заточени в името на увеличаването на своето могъщество. Именно оттам започвали минаващите през цялата страна невидими силови линии, които я предпазвали от хаоса и разрухата и подчинявали жителите й на волята на обитателите на Кремъл. В известен смисъл целият Съветски съюз се превърнал в една гигантска пентаграма, защитна окръжност на която станала държавната граница.“

Артьом се откъсна от страницата и се огледа. Свещта вече догаряше и започваше да дими. Данила спеше дълбоко, обърнал се с лице към стената. Артьом изпъна крайници и отново се върна към книгата.

„Решаващо изпитание за съветската власт станал сблъсъкът с национал-социалистическа Германия. Защитавани от не по-малко древни и могъщи сили от Съветския съюз, облечените с доспехи тевтонци за втори път през хилядолетието успели да проникнат надълбоко в нашата страна. На техните знамена този път бил начертан обърнатият наопаки символ на слънцето, светлината и процъфтяването. Танковете с пентаграми върху куполите и досега, петдесет години след Победата, продължават вечната си битка с танковете, носещи свастика — в музейните панорами, на екраните на телевизорите, върху карираните листове, откъснати от ученически тетрадки…“

Свещта мигна за последен път и угасна. Време беше да спи.

Ако се обърнеше с гръб към паметника, между полуразрушените сгради можеше да се види част от висока стена и силуетите на островръхите кули. Но Артьом не биваше да се обръща и да ги гледа — добре му бяха обяснили това. А и беше забранено да се оставят без надзор вратите при стъпалата, за да може в случай на нужда да се даде сигнал за тревога, защото загледаш ли се — край, и ти самият пропадаш, и другите ще пострадат.

Затова Артьом стоеше на мястото си, макар и да му се искаше да се обърне, и засега разглеждаше монумента, основата на който бе обрасла с мъх. Статуята изобразяваше седнал в дълбоко кресло мрачен старец, облегнал се на лактите си. От нащърбените бронзови очни ябълки върху гърдите бавно капеше нещо гъсто — изглеждаше, че паметникът плаче.

Не беше поносимо да се гледа дълго в тази посока. Затова Артьом мина от другата страна на статуята и погледна внимателно към вратите. Всичко беше спокойно, цареше пълна тишина и само едва-едва полъхваше ветрецът, носещ се между оголените скелети на сградите. Отрядът бе тръгнал доста отдавна, но не бяха взели Артьом със себе си. Наредиха му да остане на стража, а ако се наложи — да слезе до станцията и да предупреди за случилото се.

Времето течеше бавно и той го измерваше с крачките, които правеше около основата на паметника: една, две, три…

Случи се, когато стигна до петстотин — отзад, откъм гърба му, се разнесе тропот и ръмжене; оттам, накъдето не биваше да поглежда. Имаше нещо наблизо, и то можеше да се нахвърли върху Артьом във всеки момент. Той застина, вслушвайки се, после се хвърли на земята и се притисна към постамента, приготвил автомата за стрелба.

Сега то беше съвсем наблизо, очевидно — от другата страна на паметника. Артьом чуваше ясно хрипливото му животинско дишане; то заобикаляше постамента и бавно се приближаваше към него. Той се опита да преодолее треперенето на ръцете си и да държи под прицел мястото, откъдето щеше да се появи то.

Но дишането и звуците от крачките неочаквано започнаха да се отдалечават. А когато Артьом надникна иззад статуята, за да се възползва от случая и да повали неизвестния противник с откос в гърба, той незабавно забрави и за него, и за всичко останало.

Петолъчката на кремълската кула се виждаше ясно дори оттук. Самата кула оставаше само мътен силует в неравномерната светлина на подалата се иззад облаците луна, но петолъчката се открояваше ясно на фона й, тя привличаше към себе си вниманието на всеки гледащ я по напълно разбираема причина. Тя сияеше. Не вярвайки на очите си, Артьом вдигна полевия бинокъл.

Петолъчката пламтеше с неистово яркочервен цвят и осветяваше няколко метра от пространството около себе си, а когато се вгледа по-добре, забеляза, че това осветяване е неравномерно. В гигантския рубин сякаш беше заточена буря — той се озаряваше от отблясъци, в него нещо се изливаше, бучеше, лумваше… Зрелището се оказа смайваща, невъзможна за този свят красота, но от такова разстояние се виждаше прекалено лошо. Трябваше да се приближи.

Артьом метна автомата на рамо, бързо се спусна по стълбите, претича през напукалия се асфалт на улицата и спря чак на ъгъла, откъдето се виждаше вече цялата кремълска стена… и кулите. На всяка от тях сияеше червена петолъчка. Той отново вдигна бинокъла. Петолъчките продължаваха да пламтят със същата неравномерна светлина, искаше му се да ги гледа вечно.

Артьом се съсредоточи върху най-близката от тях и се залюбува на фантастичните й преливания, докато изведнъж не му се стори, че различава очертанията на нещо, което се движи вътре, под повърхността на кристалите.

За да различи по-добре странните контури, му се наложи да се приближи още. Забравил за всички опасности, той се спря насред откритото пространство и вече не сваляше бинокъла, стараейки се да разбере какво му се е удало да види.

Демоните повелители, спомни си най-накрая. Маршалите на армиите от бесове, призовани да защитават съветската държава. Страната, а и целият свят вече са се разпаднали на парчета, но пентаграмите на кремълските кули са си останали недокоснати: властниците, сключили договор с демоните, отдавна бяха мъртви и нямаше кой да им върне свободата… Няма кой ли? А той?

Трябва да намери врата, помисли си. Трябва да намери вход…

— Ставай, скоро трябва да тръгваш! — разтърсваше го Данила.

Артьом се прозина и разтърка очи. Току-що беше сънувал нещо невероятно интересно, но сънят моментално бе отлетял и не му се удаваше да си спомни какво е видял. На станцията вече се бе включило пълното осветление и се чуваше как чистачките, весело ругаейки се, метат платформата.

Той си сложи тъмните очила и отиде да се мие, преметнал през рамо не особено чиста релефна кърпа, която му бе връчил домакинът. Тоалетните се намираха от същата страна, от която беше и бронзовото пано, и опашката не бе малка. Артьом се нареди и все още прозявайки се, се опита да си припомни поне част от образите, които бе видял в съня си.

Опашката кой знае защо спря да се придвижва напред, а хората, застанали в нея, оживено зашепнаха. Опитвайки се да разбере каква е работата, Артьом се огледа. Всички погледи бяха насочени към желязната врата. Сега тя беше отворена и на прага й стоеше висок човек, при вида на когото Артьом забрави защо се намира тук.

Сталкер.

Именно така си ги бе представял — по разказите на втория си баща и историите, разправяли от пътуващите търговци. Изцапан и на места прогорен защитен костюм, дълга тежка бронежилетка, извънредно широки рамене, на дясното рамо — небрежно наметната огромна ръчна картечница, от лявото се спускаше проблясваща лента с патрони. Груби кубинки, мушнати в тях панталони, на гърба — огромна брезентова раница.

Сталкерът свали кръглия си шлем, от онези, използвани от някогашните спецчасти, смъкна гумената маска на противогаза, показвайки руменото си, мокро лице, и започна да разговаря за нещо с командира на поста. Вече не беше млад — Артьом видя сива набола брада по бузите и брадичката му и сребристи нишки в късите черни коси. Но от него лъхаше сила, увереност в себе си, той бе корав, спретнат и сякаш дори тук, на тихата и светла станция, беше готов във всеки момент да посрещне опасността и да не й позволи да го завари неподготвен.

Сега единствено Артьом разглеждаше безцеремонно пришълеца, а останалите хора, наредили се на опашката, отначало го запобутваха, карайки го да се придвижва напред, а после направо започнаха да го задминават.

— Артьом, защо се бавиш толкова? Виж, ще закъснееш! — приближи се Данила.

Когато чу името му, сталкерът се обърна към Артьом, огледа го внимателно и изведнъж направи широка крачка към него.

— От ВДНХ си, нали? — попита той с дълбок звучен глас.

Артьом кимна безмълвно и усети как коленете му се разтреперват.

— И търсиш Мелник? — продължи онзи.

Артьом кимна още веднъж.

— Аз съм Мелник. Имаш ли нещо за мен? — сталкерът погледна Артьом в очите.

Артьом побърза да напипа върху шията си верижката с гилзата, с която сега му беше някак странно да се раздели, сякаш му е талисман, и я подаде на сталкера.

Онзи свали кожените си ръкавици, махна капачето и небрежно изтръска нещо от капсулата върху дланта си. Малко късче хартия. Бележка.

— Ела с мен. Извинявай, че не можех вчера — позвъниха, когато вече тръгвахме нагоре.

След като набързо се прости с Данила и му благодари, Артьом се забърза след Мелник по ескалатора, водещ към прехода за „Арбатска“.

— Няма ли никакви вести от Хънтър? — попита плахо той, като едва успяваше да се придържа към темпото на широко крачещия сталкер.

— Абсолютно нищо не се чува за него. Страхувам се, че сега ще се наложи да питаме вашите черни за Хънтър — отвърна Мелник и погледна през рамо Артьом. — Затова пък новините от ВДНХ дори са прекалено много.

Артьом усети как сърцето му се разтуптява.

— Какви? — той се постара да скрие вълнението си.

— Не са много добри — отговори сухо сталкерът. — Черните отново са преминали в настъпление. Преди седмица е имало тежка битка. Петима души са загинали. А черните там, изглежда, стават все повече и повече. Хората започват да бягат от вашата станция. Говори се, че не могат да издържат ужаса. Така че Хънтър беше прав, когато ми разправяше, че при вас се готви нещо лошо. Усещаше го.

— А знаете ли кой е загинал? — попита уплашено Артьом, докато се стараеше да си спомни кой трябва да е бил дежурен в този ден, преди седмица. Кой ден беше? Женя? Андрей? Само не Женя…

— Откъде да знам? Не стига, че тези изчадия са ви нападнали, но и в тунелите около „Проспект на мира“ става някаква дяволска работа. Хората губят паметта си, няколко души са загинали в тунелите.

— Какво ще правим?

— Днес ще има заседание на Съвета. Ще чуем мнението на старейшините брамини и генералите. Само че едва ли ще успеят да помогнат с нещо на станцията ти. Те едва успяват да отбраняват самия Полис — и то само защото никой не смее да го нападне сериозно.

Излязоха на „Арбатска“. Тук също светеха живачни лампи и както и в „Боровицка“, жилищата бяха разположени в арките, застроени с тухли. Пред някои от тях имаше караули и изобщо се виждаха необичайно много военни. Тук-там на боядисаните в бяло стени бяха окачени недокоснати от времето парадни армейски знамена с бродирани златисти орли. Наоколо цареше оживление: разхождаха се брамини с дълги халати; чистачки миеха пода, викайки по онези, които се опитваха да минат през мокрото; имаше и немалко хора от други станции — те можеха да се разпознаят по слънчевите очила или сложените като козирки длани, с които прикриваха присвитите си очи. На платформата имаше само жилищни и административни помещения; всички търговски сергии и закусвални бяха изнесени в преходите.

Мелник отведе Артьом до края на платформата, където започваха служебните помещения, настани го на мраморната пейка, облицована с полирано от сядането на хиляди пътници дърво, помоли го да почака и изчезна някъде.

Артьом разглеждаше сложната фреска под тавана и си мислеше, че Полисът не е излъгал очакванията му. Тук наистина се беше наложил съвсем различен начин на живот и хората не бяха толкова ожесточени, озлобени и потиснати, като на другите станции. Знанията, книгите и културата тук играеха изглежда съвсем особена роля. Минаха поне през пет книжни сергии, докато вървяха през прехода от „Боровицка“ към „Арбатска“. Висяха дори афиши, анонсиращи спектакъл по Шекспир за следващата вечер, и както и на „Боровицка“, някъде свиреше музика.

И преходът, и двете станции се поддържаха в отлично състояние и макар на стените да се виждаха пукнатини и влага, всички повреди се оправяха от сновящите навсякъде ремонтни бригади. От любопитство Артьом надникна и в тунела — там също цареше пълен ред: сухо, чисто и на всеки сто метра светеше електрическа крушка, и така докъдето стига погледът. От време на време преминаваше по някоя натоварена със сандъци дрезина, спираше, за да стовари случаен пътник или да качи кутия с книги, които Полисът разпращаше из цялото метро.

„Скоро може да дойде краят на всичко това — помисли си неочаквано Артьом. — ВДНХ вече не издържа напора на тези чудовища… Нищо чудно.“ Спомни си една от нощите в патрула, когато му се наложи да отблъсква атака на черните и всичките кошмари, измъчвали го след битката.

Нима ВДНХ ще падне? Значи той вече няма да има дом и ще бъде щастие, ако вторият му баща и приятелите му успеят да избягат; тогава ще му остане надеждата да ги срещне някой ден в метрото. Обеща си, ако Мелник му каже, че е изпълнил задачата си и повече нищо не може да направи, веднага да потегли обратно. Ако на неговата станция й е съдено да стане единствената преграда по пътя на черните, а на приятелите и близките му — да загинат, отбранявайки я, то той по-скоро би предпочел да бъде заедно с тях, отколкото да се укрива в този рай. Изведнъж му се прииска да се върне вкъщи, да види редицата от армейски палатки, чаената фабрика… Да побъбри с Женя, да му разкаже приключенията си. Със сигурност приятелят му не би повярвал и на половината от разказа… Ако все още беше жив.

— Да вървим, Артьом — повика го Мелник. — Искат да говорят с теб.

Той вече бе успял да се отърве от защитния си костюм и беше облечен с трико, черно военно пилотско яке без кокарда и панталони с джобове като на Хънтър. Сталкерът наподобяваше с нещо Ловеца, не външно, разбира се, а по поведението си. Беше също толкова спретнат, напрегнат и говореше по сходен начин: с кратки, насечени фрази.

Стените в помещението бяха облицовани с байцвано дъбово дърво, а на двете срещуположни стени висяха две огромни картини с пастелни бои. На едната Артьом разпозна без усилие Библиотеката, на другата беше изобразено високо здание, облицовано с бял камък, а надписът отдолу гласеше: „Генерален щаб на Министерството на отбраната на Руската федерация“.

Насред просторната стая имаше голяма дървена маса, а на столовете около нея седяха и гледаха изучаващо Артьом десетина души. Половината — със сиви брамински халати, другата половина — с летни военни униформи. Получаваше се така, че военните седяха под картината с Генералния щаб, а брамините — под Библиотеката.

Централното място на масата важно заемаше човек с нисък ръст, но с властнически вид. Носеше очила и имаше голяма плешивина на главата си. Беше облечен с костюм и вратовръзка и нямаше татуировка, обозначаваща принадлежността му към някоя каста.

— Да се захващаме за работа — започна той, без да се представя. — Разкажете ни всичко, което ви е известно, включително ситуацията с тунелите от вашата станция до „Проспект на мира“.

Артьом се зае да описва подробно историята на борбата на ВДНХ с черните, после задачата на Хънтър и най-накрая — похода до Полиса. Когато разказваше за случилото се в тунелите между„Алексеевска“, „Рижка“ и „Проспект на мира“, военните и брамините зашепнаха помежду си, някои — недоверчиво, други — оживено, а седналият в ъгъла офицер няколко пъти му зададе въпроси и старателно протоколираше разказа.

Когато обсъжданията най-накрая утихнаха, позволиха на Артьом да продължи разказа си, но повествованието му предизвика малко интерес, докато не стигна до „Поляна“ и нейните жители.

— Ама, моля ви! — прекъсна го възмутено един от военните — пълен мъж на около петдесет години, със сресани назад коси и очила с метална рамка, впила се в основата на носа му. — С абсолютна сигурност се знае, че „Поляна“ е необитаема. Станцията е отдавна изоставена. Наистина през нея всекидневно минават десетки хора, но никой не може да живее там. На нея периодично изтича газ и навсякъде са окачени знаци, предупреждаващи за опасността. И, разбира се, там отдавна няма никакви котки и хартиени отпадъци. Напълно пуст перон. Напълно. Престанете с вашите инсинуации.

Останалите военни закимаха в знак на съгласие и Артьом млъкна озадачено. Когато спираше на „Поляна“, за миг му хрумна, че умиротворената обстановка, царяща на станцията, е невероятна за метрото. Но веднага беше отвлечен от тези мисли от обитателите на „Поляна“, които бяха повече от истински.

Обаче брамините не подкрепиха гневното опровержение. Най-старият от тях, плешив старец с дълга сива брада, погледна с интерес Артьом и размени няколко фрази на непонятен език със седналите до него.

— Този газ, както знаете, притежава халюциногенни свойства, когато се смеси с въздуха в определени пропорции — каза примирително браминът, седнал отдясно на стареца.

— Въпросът е в това може ли сега да му се вярва за останалото — възрази военният, гледайки Артьом изпод вежди.

— Благодаря за доклада ви — прекъсна дискусията човекът с костюма. — Съветът ще го обсъди и ще ви съобщи резултатите. Можете да излезете.

Артьом тръгна към изхода. Нима целият му разговор с двамата пушещи наргиле жители на „Поляна“ беше халюцинация? Но това би означавало и че идеята, че е избран, че може да променя реалността, докато въплътява сюжета на предопределеното, е просто плод на неговото въображение, опит да утеши себе си… Сега и загадъчната среща в тунела между „Боровицка“ и „Поляна“ вече не му изглеждаше като чудо. Газът? Газът.

Седеше на пейката при вратата и дори не се вслушваше в приглушените гласове на спорещите членове на съвета. Покрай него сновяха хора, по линията преминаваха ръчни и моторни дрезини, точеха се минута след минута, а той седеше и размишляваше. Съществуваше ли мисията му в действителност или сам си я измисляше? Какво да прави сега? Къде да отиде?

Някой го потупа по рамото. Това беше офицерът, който водеше записки по време на неговия разказ.

— Членовете на Съвета ви съобщават, че Полисът не е в състояние да помогне с нищо на вашата станция. Благодарят ви за подробния отчет за ситуацията в метрополитена. Свободен сте.

И това е всичко. Полисът не може да помогне с нищо. Всичко е напразно. Направи каквото можа, но нищо не се промени. Оставаше му единствено да се върне във ВДНХ и да застане рамо до рамо с онези, които държаха отбраната там. Артьом се надигна мъчително от пейката и тръгна, без сам да знае къде отива.

Когато почти бе достигнал прехода за „Боровицка“, отзад се чу тихо кашляне. Артьом се обърна и видя брамина, присъствал на Съвета, онзи същия, който седеше отдясно на стареца.

— Почакайте, млади човече… Струва ми се, че трябва да обсъдим нещо с вас… В тесен кръг — каза му браминът, усмихвайки се учтиво. — Ако Съветът не е в състояние да направи нищо за вас, то може би покорният ви слуга ще се окаже по-полезен.

Той хвана Артьом под мишницата и го поведе към едно от тухлените жилища в арките. Там нямаше прозорци, нито пък електрически крушки, само пламъкът на малка свещ очертаваше контурите на няколкото души, събрали се в стаята. Артьом не успя да ги разгледа както трябва, защото довелият го брамин побърза да духне свещта и помещението потъна в мрак.

— Истина ли е това, което разказа за „Поляна“ на заседанието на Съвета? — разнесе се дрезгав глас.

— Да — отговори твърдо Артьом.

— Знаеш ли как наричаме „Поляна“ ние, брамините? Станцията на съдбата. Нека кшатриите смятат, че този газ помрачава разсъдъка, ние нямаме нищо против. Няма да тръгнем да лекуваме от слепота доскорошния си враг. Вярваме, че на тази станция хората се срещат с посланици на Провидението. На повечето хора Провидението няма какво да им каже и те просто преминават през пуста, изоставена станция. Но тези, които са срещнали някого на „Поляна“, трябва да се отнесат много внимателно към тази среща и да запомнят за цял живот всичко, което им е било казано. Ти спомняш ли си всичко?

— Забравих го — излъга Артьом, който не се доверяваше особено много на тези хора, приличащи му на членовете на някаква секта.

— Нашите старейшини са убедени, че не си дошъл при нас случайно. Ти не си обикновен човек и твоите особени способности, които вече неведнъж са те спасявали по време на похода ти, може да помогнат и на нас. А за благодарност ние ще протегнем ръка за помощ на теб и на твоята станция. Ние сме пазители на знания и сред тези знания има и такива, които могат да спасят ВДНХ.

— Какво общо има ВДНХ?! — избухна Артьом. — Всички говорите само за ВДНХ! Сякаш не разбирате, че дойдох тук не само заради своята станция, не само заради своята беда! Всички, всички са заплашени от опасност! Първо ще падне ВДНХ, после — цялата линия, а след това ще дойде краят и на цялото метро…

Никой не му отговори. Тишината се сгъстяваше, чуваше се само равномерното дишане на присъстващите. Артьом почака още малко, не издържа и попита:

— Какво трябва да направя?

— Да се качиш горе, в голямото книгохранилище. Да намериш нещо, което е наше по право, и да го върнеш тук. Ако успееш да намериш това, което търсим, ще ти посочим знанията, които ще ти помогнат да унищожиш заплахата. И нека изгори Великата библиотека, ако те лъжа.