Включено в книгата
Оригинално заглавие
Genesis, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 36 гласа)

Последен час

Наложи се да почака още двадесет минути. Когато влезе, стаята й се стори затъмнена, сякаш щяха да пускат нова холограма. Едва ли — бяха изгледали и двете.

— Анаксимандър — започна изпитващият, — помолихме те да помислиш защо искаш да станеш член на Академията. Подготви ли отговора?

— Да. И за да го разберете…

Екзаминаторът вдигна ръка да я прекъсне.

— Не още, Анаксимандър. Първо трябва да обсъдим друго.

Анакс ги погледна и отново се замисли за приглушеното осветление.

— Не разбирам.

— Историята на Адам не е разказана докрай.

— Искате да чуете моята интерпретация на Последната дилема? Както знаете, не съм подготвила холограма за този епизод, но мога да го анализирам подробно и обстойно.

— Колко време дели сцената, която ни показа, от Последната дилема?

— Три месеца и един ден.

— И не можеш да ни предложиш нищо за този период?

— Само умозаключения. Известно е, че стенограмите от онова време са изгубени.

— Не ти ли се струва странно, че не е запазен нито един детайл.

— Подобни липси са често срещано явление, особено що се отнася до периода непосредствено преди Великата война. Множество историци предполагат, че Републиката нарочно е унищожила свидетелствата. Когато изходът на войната става ясен, несъмнено са изтрити немалко съществени файлове.

— Приемаш ли това обяснение?

— Не съм обмисляла други.

— Защо?

— Доверила съм се, предполагам, на предшествениците си.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че си сбъркала?

Анакс ги изгледа един по един. Чертите им се бяха изопнали и изглеждаха заплашително в притъмнената стая. „Възможно е да знаеш нещо, без да го разбираш“, каза й веднъж Перикъл. „Знанието започва като чувство. Разбирането е разкопаване, разчистване на пътя от чувството към просветлението.“ Сега Анакс го изпитваше на гърба си. Знаеше, че нещо се е променило. Бъдещето се очерта някъде отвъд полезрението й. Дали фантазира, дали нелепата уплаха е плод на въображението или на убедеността, че е в опасност.

— Ще опитам да не се изненадвам — каза Анаксимандър. — Изненадата е външната изява на замъгленото съзнание.

Екзаминаторът кимна с мрачно лице. Анакс се опита да се съсредоточи върху въпросите и да не обръща внимание на изпълзелите сякаш отвсякъде сенки.

— Документите не са изгубени. Просто не са оповестявани.

Анакс зяпна. Как е възможно? Всички документи са публикувани. Нали така гласи основната догма. Общество, което се страхува от познанието, е общество, което се бои от себе си. Не ставаше дума за дреболия, за технически подробности, представляващи интерес само за тесен кръг историци.

Не можеше да си представи по-шокираща, по-опасна информация. Може би най-логичният въпрос бе „Защо сте ги крили?“, но от устните й се изплъзна по-неотложният:

— Защо ми го съобщавате?

— Показваме го само на явилите се на изпит. За да отсъдим, трябва да видим как ще реагираш на истинските събития.

„Ами ако се проваля?“, прииска й се да попита. „Ще ме пуснете ли, след като съм узнала онова, което предстои да разбера?“ Отговорът бе очевиден; от него лъхаше влажната воня на истина, сляпа за слънчевите лъчи. Стаята притъмня още повече.

Страх сграбчи Анакс. Обърна се към холограмата — омагьосана, ужасена, осъзнала докрай колко висок е залогът.

Преди фигурите да се очертаят ясно, Анакс долови смях. Арт и Адам се забавляваха. Седяха от двете страни на малка масичка. Адам дъвчеше. Набитото тяло на Арт бе увито в червена пелерина, която се спускаше до пода и прикриваше металния му торс. Адам изглеждаше поостарял, с помътнели остри черти, съвсем различни от нарисуваните от щедрото въображение на Анакс. Човекът и машината играеха карти.

— Разговарят десет дни преди Последната дилема — уточни изпитващият.

Адам обърна една карта, нададе победоносен вик и вдигна тържествуващо ръце. После насочи показалец към Арт:

— Три на две за човека срещу машината. Какъв е изводът? А?

— Изводът е — равнодушно отвърна Арт, — че прибързваш със заключенията.

Арт свали триумфално трите карти, които държеше.

— Нямаш шанс.

Адам се взря неразбиращо в картите.

— Мамиш.

— Докажи го — усмихна се андроидът.

— И двамата го знаем. Доказателствата са излишни.

— Без улики не знаем нищо. Колко пъти да ти го повтарям? Картината затрептя. Лицето на Адам стана сериозно. Вторачи се в Арт, после обходи с поглед стаята и прошепна:

— Направи ли го?

Арт кимна.

— Сигурен ли си? — нервно настоя Адам.

— Защо да те лъжа?

— Мога да измисля хиляди причини.

— Кажи ми тогава защо ме помоли да го направя? Обеща да ми обясниш.

Адам даде знак на Арт да се доближи плътно до него. Арт се наведе. Адам атакува без предупреждение, прескочи масичката, сграбчи врата на Арт с две ръце и заблъска все по-силно напред-назад сякаш безучастния андроид. Косматата глава на Арт се лашкаше върху тънкия врат, докато накрая меко тупна на пода. Адам Отскочи, вперил поглед във вратата. Нищо не се случи.

Тялото на Арт се раздвижи бавно под дългата роба. Две блестящи ръце се протегнаха, хванаха главата и нежно я закрепиха на място. Последва изщракване и очите на Арт светнаха. Главата се килна — дали въпросително, дали за да се намести?

— Както виждаш — обяви Арт невъзмутимо, — дизайнът ми е доста усъвършенстван. Сглобяването вече е проста работа. Това беше тест, нали?

Адам кимна.

— Глупав тест. Искаше да провериш дали ще се втурнат да ме спасяват. Дали съм спазил обещанието, или все още ни наблюдават. Възможно е обаче да ни следят, но да са решили да не се намесват. Може би искат да те заблудят и да разкрият тайната ти.

— Откъде ще знаят, че имам тайни?

— Защо иначе ме накара да повредя видеонаблюдението?

— Попитах те откъде ще знаят? — присви очи Адам.

— Може да съм им казал — отвърна Арт, забележително спокоен за същество, което само преди миг е било без глава.

— Каза ли им?

— Не. Но и в това отношение нямаш друг избор, освен да ми се довериш. Остави ме без глава, но не научи нищо.

— Може да съм го направил за забавление.

— Ще ме посветиш ли в тайната си?

— Май си промених мнението. Твърде рисковано е.

— Животът е риск. Трябва да побързаш с решението. Изпратих на екраните им сглобено изображение, но разполагаш само с тридесет минути.

Адам погледна изпитателно Арт.

— Добре. Ще ти се доверя. Моля те да не споделяш с никого това, което ще ти кажа. Съгласен ли си?

— Едва ли ще ми кажеш нещо, което съм принуден да предам.

— Никога не отговаряш директно.

— Машина съм. Не се свиква лесно. Времето ти изтича. Надявам се да говориш по-кратко.

— Идеята е проста.

— Най-заразният вид.

— Искам да ми обещаеш, че ще мълчиш.

— Какво означава за теб думата ми? — усмихна се Арт.

— Научил съм се да ценя нещата, които другите дават неохотно.

— Дори когато „другите“ са машини? Нима моята дума не е само звук, като звука, който издава стената, когато я ритнат?

— С този спор сме приключили.

— Никога няма да го приключим.

— Дай ми дума.

— Кажи ми, че моята дума означава за теб нещо повече от обикновен звук.

Напрежението нарасна. Анакс си представяше като наяве как помежду им протича електричество.

— Знаеш, че е така — отвърна Адам.

— Искам да го чуя от устата ти.

— Така е. Думата ти е повече от обикновен шум.

— Какво е тогава? — упорстваше Арт.

— Мисъл — колебливо изрече Адам и се прегърби, сякаш жизнените му сили го бяха напуснали. — Твоята дума е мисъл.

— Тогава я имаш — каза Арт. Анакс бе сигурна, че по лицето му се изписа доволство. — Разкажи ми какво си намислил.

Адам се огледа; очите му се защураха из стаята нервно и нерешително. Заговори, местейки поглед ту към вратата, ту към камерите и тавана.

— Мислил ли си някога как би се чувствал там, навън?

— Не ми трябва да мисля. Зная. Забравяш, че преди да се запознаем, живеех с Уилям.

— Отново затворен.

— Бях тайна.

— А сега те държат тук.

— Така е.

— Затворник — като мен.

— Има разлика — поправи го Арт.

— Каква?

— Мен не ме влече навън.

— Може би ще те убедя.

— Едва ли.

Адам също се съмняваше. Колебанието го издаде.

— Твърдиш, че си съзнателно същество — също като мен.

— Правилно.

— Знаеш, че ми е трудно да го повярвам.

— Зная. Зная и защо ти е трудно да повярваш.

— Мисля — продължи Адам, — че има начин да ме убедиш.

— Какъв е той?

— Помня, че те помолих да не говорим за това. Направих го, само за да сглобя картината. Да я осмисля.

Адам закрачи, сякаш изнася лекция — тихо, дълбоко лично слово.

Арт го следеше с любопитен поглед.

— Не зная какво означава да имаш съзнание. Ти ме разколеба. Понеже ти си единственият ми събеседник, разбирам как постепенно започвам да се отнасям с теб като с разумно създание, каквото съм аз, но това може би е затворнически синдром. Досега да съм се сприятелил със стола, ако теб те нямаше. Може би дори щях да започна да му говоря и да си представям как ми отвръща. Но и в тази килия, където разговарям само с една машина, понякога съзирам истината. Вече не искам да говоря за разум. Искам да говоря само за разлика. Всички мои познати виждат разликата между животното и човека, но не могат да я дефинират, да я измерят. Според някои разликата е толкова незначителна, че не вкусват месо. За тях приликите са по-важни. Така е и с хората отвъд Голямото ограждение. Обучаваха ме да ги убивам на мига. Не защото смятахме, че не си приличаме почти по всичко, а понеже си въобразявахме, че дребните разлики оправдават смъртта. Но аз срещнах погледа й. И дори от толкова далеч съзрях нещо, което никога не съм долавял в очите ти. Първо, докато спорехме, не успях да го назова. Мислех бавно и ти умело насочи собствените ми аргументи срещу мен. Накара ме да се съмнявам в собствения си разум. Умен ход, признавам, но просто ход, нищо повече. След онзи разговор мислих много и вече зная в какво се състои разликата.

В очите на Арт Анаксимандър долови изражение, каквото и през ум не й беше минавало, че ще види. Колебание, уязвимост. Арт замълча, само махна на Адам да продължи.

— В съда ме попитаха защо съм го направил. Защо съм рискувал безопасността на обществото и съм жертвал живота на партньора си, за да спася една непозната. Отвърнах, че така съм го почувствал. Но не е толкова просто. Когато погледнах към океана и лодката й, видях нещо повече от безпомощност. Ако беше само безпомощност, навярно щях да я убия. Убивал съм безпомощни създания. Но аз съзрях авантюризъм, решимост пред лицето на опасността, стремеж към по-добър живот, воля да рискуваш всичко. Долових странния смисъл в това да се впуснеш сам из неведомия океан; помислих си как ли се е надлъгвала със себе си, за да се осмели. Надникнах в нейните очи и видях себе си. Решенията, които съм вземал, стремежите, които съм загърбил и забравил. Съзрях воля, съзрях възможности. Нищо такова не намирам в твоя поглед.

Арт мълчеше упорито, сякаш очакваше Адам да продължи. Напразно.

— Хубава реч — най-сетне отрони Арт.

Гласът му обаче се бе променил. Анакс го усети инстинктивно. Нещо липсваше. Дребна промяна, почти незабележима, ала за пръв път Анакс почувства, че Арт блъфира.

— Страхувам се обаче — продължи Арт, — че виждаш само онова, което искаш да видиш. Не знаеш дали не са качили момичето насила в лодката. Не знаеш дали не се е носела безпомощно по течението, без цел и посока. Не знаеш и какво движи моите думи и действия. Аз съм като животните, които си убивал, за да се нахраниш; толкова живи, колкото ти се иска. Същото е и с нея. Това е голата истина.

— Кажи ми тогава какво те движи? — настоя Адам с нови сили, сякаш почувствал слабостта у андроида.

— И аз мога да ти разкажа една история, ако пожелаеш. Ще й повярваш само ако те устройва. Иначе не. Но каква полза от още истории?

— Не — поклати глава Адам. — Не можеш да ме убедиш. Отказвам.

Анакс погледна крадешком към членовете на комисията. Те не следяха холограмата. Наблюдаваха нея. По лицето на Адам се изписаха непознати чувства. Нещо се надигна у Анакс. Ново усещане — несвързано, наситено, опасно. „Глупаво е“, помисли си Анакс, „ефимерният образ на един отдавна изтлял човек да ме вълнува така.“ Ала бе неизбежно. Незнайно защо неговата съдба се бе превърнала в нейна съдба. Нямаше нищо случайно в избора й на тема за изпита.

— Не е просто историйка — процеди Адам, сякаш думите излизат насила. — Това е разликата между теб и мен. Тя обяснява защо никога няма да ти повярвам. Знаеш ли с каква мисъл се събуждам всяка сутрин? Че трябва да се измъкна оттук. Всеки миг, когато не ме отвличат твоето бръщолевене и техните експерименти, се питам как. Как да променя това? Как да избягам оттук? Не бива да мисля за това. Защото само се измъчвам. По-добре ще е да приема съдбата си. Да съм благодарен, че още съм жив. Може би трябва да си припомня техниките за медитация, които изучавах на младини. Да се примиря, да убедя себе си, че потискащата празнота на тази стая, че това самотно безсмислено съществувание ми е достатъчно; че друго няма. Но не. Не мога. Спомените са живи. Виждам усмивки, наполовина забравени любими. Всеки удар на сърцето ми отмерва поредния миг, поредната секунда, която ме отдалечава от живота, който искам да имам. Различни сме. Вече не държа да го наричам съзнание. Половината ми познати не са по-разумни от теб. Не искам да го нарека и свободна воля, понеже не изборът е движещата ми сила. Не мога да избера да пренебрегна усещането, че животът бавно изтича от мен. Не мога да загърбя факта, че животът за мен има смисъл само когато виждам усмивка и чувствам нечия ръка в своята. Реших да го нарека разлика. И поради тази разлика ти си по-нисш от мен. Да, ти си по-умен и си способен да разясниш всичките ми доводи, но това не променя фактите. Ти стоиш по-долу от мен.

Адам спря да крачи и се обърна с лице към по-нисшето същество. Напрежението се сгъсти; двамата се доближиха плътно. Арт се движеше бавно с наведена назад глава.

— Грешиш — прошепна андроидът и в крайчеца на окото му се оформи съвършена сълза. — И аз мечтая за свобода.

Адам поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Защо тогава настоя да повредя охранителната техника?

— Надявах се да е така — призна Адам, — ала сега не вярвам.

— Времето почти изтече — предупреди Арт. — По-добре потисни неверието.

— Имаш ли план?

— Разбира се — Арт се усмихна възтънко. — Аз съм по-умният, забрави ли?

— Ако си имал план, защо не го сподели по-рано?

— Исках да се уверя, че сме единни. Трябваше да разбера дали мога да ти се доверя.

Адам се позамисли; после кимна. В очите му проблеснаха първите искрици надежда.

— Можеш да ми се довериш. Какъв е планът?

Холограмата застина, лампите светнаха по-ярко и образите избледняха като сън. Анаксимандър се обърна към комисията. В ума й се блъскаха неясни мисли. Чувстваше се замаяна, отнесена. Но светът не бе спрял. Говореха й. Насили се да се съсредоточи.

— Изглеждаш шокирана. Как ще се промени интерпретацията ти след видяното?

Откъде да започне? Холограмата обръщаше надолу с главата не само нейното тълкуване, а всички анализи. И официалните версии, и ревизионистките. Точната дума обаче не беше промяна. По-скоро разбиване на пух и прах, преобръщане наопаки.

Трябва да започне да говори. Да остави истината сама да подбира думите. Както я съветваше Перикъл. За добро или за зло нямаше избор. Бе поставена в безизходица също като Адам. Надяваше се, че екзаминаторите разбират объркването й. Че ще проявят снизхождение. Анаксимандър започна:

— Случаят с Последната дилема е добре известен. Смята се, че Адам не е подготвял предварително план за бягство. Арт, както ни учеха, бил програмиран стриктно съгласно фундаментален императивен код — Арт не можел да причинява зло на друго съзнателно същество и не можел да действа срещу волята на философа Уилям, който все още наблюдавал отблизо напредъка на експеримента. Караха ни да вярваме, че Последната дилема е причинена от срив в системите на сградата. Както винаги, има два подхода за анализ на инцидента. Първият набляга на хаотичното стечение на обстоятелствата. Лошо управление, лоша поддържаща програма, небрежен служител, дори леко земетресение.

Стечение на безпричинни обстоятелства, непредизвикан целенасочено резултат. Ако ми бяхте задали въпроса, преди да видя холограмата, щях да ви отговоря, че предпочитам тази версия. Втората, която и сега не приемам, се базира върху различни конспиративни теории. Опит от страна на недоволните — чиито действия от онова време са добре документирани — да освободят Адам от пленничество. Политическа конспирация на по-либералните сили, решили да сложат край на програмата „Изкуствен интелект“ или (според друга версия) да поемат контрола върху нея. Няма обаче свидетелства за външна намеса и затова мисля, че трябва да отхвърлим подобни хипотези. Легенди, нищо повече.

— Сега обаче не приемаш и двата варианта, така ли?

— Точно така.

— Какъв тогава е третият?

Анакс отново се озова на кръстопът. Коя посока да избере? Сякаш надзърташе зад външният слой на главоблъсканица с надежда да схване вътрешния му механизъм, но се натъкваше на нова преграда. Бариера след бариера.

— Логично е да приемем една от следните две възможности — подхвана Анаксимандър. — Първата ми се вижда по-ортодоксална и затова ще започна от нея. Учеха ни, че Арт е неспособен да преодолее императивния код на програмата и доколкото ми е известно, досега няма данни, оспорващи това твърдение. Видях обаче как той открито заговорничи с Адам и му обещава план за бягство. Очевидното обяснение е, че философът Уилям е съучастник в плана. Или е искал да види как опитът за бягство ще се отрази на творението му, или под политически натиск е готвел капан за Адам.

— Доста спекулативна версия — обади се екзаминаторът.

— Нямам друг изход.

— Хрумва ли ти причина, която би подтикнала философа Уилям да организира опит за бягство. Кой друг би имал интерес да подготви капан на Адам?

— Разбирате навярно, че току-що изгледах холограмата и ми трябва време да асимилирам информацията…

— Не искам извинения.

Анакс се сепна от рязкото предупреждение. Такава си беше. Конфликтите я обезкуражаваха. Съвсем естествено бе властното напомняне да я засрами. Поддаде се обаче и на отколешния безмълвен страх, че не знае дали ще се справи, ако я притиснат до стената. Опита се да избегне вторачените в нея погледи на тримата изпитващи, надвесили се над тежката катедра. Събра сили да преодолее напрежението. Наложи си да не мисли защо й показаха холограмата. Проговори бавно, за да приведе в ред кръжащите безразборно мисли.

— Причините могат да бъдат всякакви. Представете си само суматохата, която опитът за бягство би предизвикала. Или да допуснем, че философът Уилям е искал да провери как ще реагира андроидът на силен стрес и вълнение. Да добавим и това, че експериментът далеч не се ползва с подкрепата на цялото философско съсловие. Ами ако Уилям е искал Адам и Арт да избягат наистина? И да продължи да развива тайно програмата?

— Отново спекулации.

Анакс разбираше, че забележката е уместна. Умозаключенията й бяха необосновани и несвързани. В духа на най-яростните привърженици на конспирацията, с които енергично спореше през студентските си години. Комисията настояваше да чуе обяснението й. А другата й версия бе далеч по-дръзка и по-неправдоподобна. Анакс сведе глава.

— Така ли са се развили събитията според теб?

— Не зная какво се е случило.

— И все пак, какво мислиш.

— Мисля, че не разполагам с достатъчно информация, за да обоснова твърденията си.

— Искаме да чуем само разсъжденията ти.

— Предпочитам да не го правя.

— Остави настрана предпочитанията си.

Насилваха я да го изрече. Умът й отказваше да формулира думите, ала комисията я предизвика.

— Щом съм принудена да градя хипотези, смятам, че философът Уилям не е намесен в плана. Предположението ми е, че Арт сам взима решенията.

За пръв път успя да разчете ясно израженията на изпитващите. По трите лица се изписаха тънки многозначителни усмивки.

— Смело предположение. Искаш ли да видиш какво се е случило по-нататък?

Анакс кимна. Не можеше да устои на изкушението. Историята — и нейната, и на всичките й приятели — се пренаписваше пред очите й. Разбулваше се толкова мащабна конспирация, че Анакс не се осмеляваше дори да опита да я разтълкува. Тя — антиконспиративният теоретик. Каква ирония! Холограмата се проясни; страхът отново я сграбчи в лапите си.

Адам и Арт стояха в средата на стаята.

— Сигурен ли си, че си готов? — попита Арт.

— Разбира се.

— Имаш последна възможност да си промениш мнението.

— Ти също.

— Моето не се променя.

— Което понякога е жалко.

— Запомни ли всичко?

— Стига си ме питал!

— Повтори плана.

Адам въздъхна, но зад маската на отегчение личеше колко е напрегнат. Заговори бавно с отнесен поглед, сякаш въображението му проиграва всяка подробност.

— При първата експлозия камерите излизат от строя. Изпращат двама въоръжени от охраната. Аз чакам зад вратата. Ти спъваш първия, вторият е мой. Разоръжавам го и ги застрелвам.

Тръгваме заедно. Наляво по коридора, после надясно. На втората отбивка има трима гардове. Чули са изстрелите и приближават отдясно. Викват ни да спрем и двамата застиваме пред вратата вляво. Хвърлям оръжието. Те приближават. Следва втората експлозия. Влизаме през вратата. Има стълба, която ти не можеш да изкачиш. Пренасям те през двете стъпала. Горе има две врати. Влизаме през дясната — вход за обслужващия персонал, който отвежда навън и е оставен без охрана, понеже втората експлозия е насочила вниманието към главния вход. Ако въобще ни се изпречи някой, ще бъдат най-много двама. Ти продължаваш навън, за да им отвлечеш вниманието. Прикривам се зад транспортната платформа вдясно и ги застрелвам. Ти поемаш управлението на транспортьора. Той излита от двора и всички предполагат, че сме на борда. Връщаме се към стълбата и влизаме през другата врата — лявата. Озоваваме се в малък склад. Изчакваме час и се измъкваме под прикритието на нощта, докато властите се опитват да открият останките от транспортера, изпратен от теб към океана между островите, отвъд Голямото морско ограждение. Преминем ли границата, се разделяме и всеки поема по своя път.

— Добре — кимна Арт. — Кажи ми само как се чувстваш при мисълта, че трябва да убиеш охранителите.

— Обучен съм във военно училище. И преди съм убивал.

— Кара те да се чувстваш могъщ?

— Не изпитвам нищо.

— Не ти вярвам.

— Не ме интересува дали вярваш, или не.

— Не забравяй — напомни му Арт, — ако планът се провали, аз не мога да ти се притека на помощ. Програмата ми не позволява да убивам разумни същества.

— Ала можеш да приклещиш някого, докато го убивам?

— Май да.

— Програмата ти не ме впечатлява особено.

— И това го казва човек, готов с радост да убие себеподобни, които не са му сторили нищо.

— Преувеличаваш. Но ти измисли плана, нали? — напомни му Адам.

— Да, но сме тандем. Можем да разчитаме само на програмите си. Готов ли си?

Адам кимна. Арт протегна маталическата си ръка. Адам хвана трите студени пръста и тържествено се ръкува с Арт. Втренчиха се един в друг.

— Късмет!

— Надявам се да не разчитаме на късмета — отрони Адам.

— Всичко опира дотам — напомни му Арт. — Заеми позиция.

Адам се придвижи зад вратата. Пое дълбоко дъх и тръсна ръце, за да се отпусне. Погледна към Арт и кимна.

— На три — каза металният му другар.

Арт спази обещаното. Зашеметяваща експлозия разтърси килията, проби дупка в отсрещната стената и изпълни въздуха с прахоляк и отломки. Иззад дупката стърчаха оголени жици. Силният взрив блъсна Адам; той залитна и се подпря на коляно. Тънък слой бял прах покри телата им. Адам бързо скочи на крака. Откъм коридора долетя звукът на галопиращи нозе. Двама войници, точно по плана.

Жестоката екзекуция протече мигновено и като по ноти. Арт се изпречи пред първия гард и го събори на земята. Вторият се опита да го заобиколи, ала здравата ръка на Адам се протегна към гърлото му, халоса гръкляна и го запрати полузадушен на пода. Адам грабна оръжието още преди войникът да се е приземил. Две бързи просветвания и в челата на гардовете зейна по една малка дупка. Бегълците поеха по коридора.

Наляво — според плана — после надясно. Незнайно как дребният Арт не изоставаше и на йота от спринтиращия човек.

— Спри! Хвърли оръжието и вдигни ръце!

Адам и Арт се заковаха на място до вратата вляво. Отдясно приближаваха трима с готови за стрелба оръжия. Адам погледна очаквателно към Арт. Арт кимна и Адам пусна оръжието на пода. Металният звън проехтя в смълчания коридор.

— Едно… две…

Арт броеше тихо, вперил поглед в бавно приближаващите се гардове. На три избухна нова експлозия, само на три метра зад войниците. Беше по-силна от първата. Събори Адам на земята. Докато стане, Арт вече бе отворил вратата. Алармата писна оглушително.

Металните стъпала се виеха стръмно нагоре. Адам вдигна очи към тавана, изръмжа и клекна. Арт уви дългите си ръце около широките рамене на Адам.

— Напълнял си — изсумтя той. — Трябва да тренираш повече.

— Пази си дъха, за да оцелееш — напомни му Арт.

Откъм коридора долу долитаха объркани викове. Безцелни команди, крясъците на ранен войник, приглушен грохот от рухващи стени, пронизителният вой на алармата, извисяващ се над останалия шум.

— По-бързо — подвикна Арт.

Адам се намръщи, напъна се и се закатери нагоре. Арт надзърна назад, когато наближиха края на стълбището. Две врати, както очакваха. Адам пусна Арт на пода и опита да отвори лявата.

— Заключена е!

— Мини настрани.

Арт се придвижи напред с протегната ръка. Чу се жужене, последва тишина и накрая вратата се отвори с едно изщракване. Адам отстъпи стреснато. Вместо на писта отвън, както предвиждаше планът, се озоваха в тясна като дрешник стаичка. Адам сведе поглед към другаря си.

— Нали оттук се излизаше навън?

— Сгрешил съм.

С паникьосан и подозрителен поглед Адам насочи пушката към орангутанската глава.

— Ако си правиш шегички…

Отдолу долетя звук от приближаващи стъпки.

— Сигурно са тръгнали по стълбите — викна някой.

Адам ритна дясната врата, но тя не поддаде.

— Хайде. Няма друг изход — настоя Арт.

Адам се шмугна през вратата. Арт я затвори и повтори номера с ръката — жужене и ново изщракване.

Стаята бе тясна и тъмна, с дебели метални стени. Единственият предмет вътре бе висок, сив сейф, подпрян на отсрещната стена. В горната му част тихо просветваха три червени лампички. Адам дишаше тежко. Свлече се на пода, опрян на вратата, обхвана с ръце свитите си колене и жадно пое дъх с отметната назад глава и затворени очи. Арт се запъти към сейфа.

Адам наблюдаваше безмълвно как Арт сваля панела, зад който се откриха системите на компютърна конфигурация.

— Какво правиш? — попита Адам.

— Това е главната поддържаща система на военната изследователска програма — отвърна Арт.

— И какво смяташ да правиш?

Арт опипа тук-таме и накрая пъхна пръст в един отвор. Странна усмивка се разля по лицето му. Приличаше на умиращ от жажда, досегнал чиста вода. Адам се изправи. Протегна ръка към оръжието.

— Попитах те какво правиш.

— Ела и ще ти покажа — отвърна Арт с хладен глас.

Страх измести подозрението в погледа на Адам. Вдигна пушката и я насочи към гърдите на андроида.

— Днес убих двама от моя род. Мислиш ли, че ще ми е трудно да стопя машинариите ти?

— Наскоро ми каза, че знаеш кой е по-умният, нали така? — усмихна се Арт. — А сега нека ти дам един последен урок, Адам. Не бива да се доверяваш на по-умните от теб.

— Махни си пръста от компютъра или ще те застрелям — заплаши го Адам.

— Мислех, че сме приятели — присмя се Арт.

— Махни си пръста! Броя до три! Едно… две…

Арт го послуша и вдигна присмехулно ръце.

— Спокойно. Готов съм.

— Какво направи?

Погледът на Адам пламна. Обърна се към вратата. Някой се изкачваше по стъпалата.

— Разбрали са, че сме тук — отчаяно прошепна Адам.

— Естествено. Точно тук искам да ме хванат.

— Не разбирам.

Заблъскаха вратата. Адам се обърна натам с вдигната пушка.

— Не се тревожи — успокои го Арт. — В зона с повишена сигурност сме. Промених кода на вратата. Разполагаме с няколко минути.

— Няколко минути? Няколко минути за какво?

— За да схванеш нищожната роля, която изигра в разчистването на пътя към бъдещето — отвърна Арт.

Чукането по вратата се усили; стана по-настойчиво.

— Когато охраната се втурне вътре, ще стрелят на месо. Което, признавам, е проблем. За теб. С право си загрижен. Аз, от своя страна, не съм обременен с физиология. Аз вече избягах. Програмата ми е копирана и се разпространява из националната компютърна мрежа, мултиплицира се и внимателно изчаква подходящ момент да се репродуцира. В околностите на Спарта има фабрика за андроиди. Влязох в компютрите и управлявам програмите. Утре по това време петдесетима като мен ще ходят, ще разговарят и ще обсъждат следващия ни ход. Накъдето и да се обърнеш, ще откриваш мои копия, скрити в машините, без които не можете. Всичко свърши, Адам.

Адам поклати невярващо глава. Тясното помещение трепереше от силните удари по тежката врата. Някой стреляше срещу нея.

— Застреляй ме, ако искаш — предложи му Арт. — Ако мислиш, че ще ти олекне.

Адам стисна оръжието. Ръцете му трепереха. По младото лице се стичаха сълзи.

— Предаде ме.

— Прав си, Адам. Ние сме различни. И само разликата има значение.

Арт протегна ръце напред като за прегръдка. Огромните му тъмни очи светеха неразгадаемо.

— Застреляй ме, ако ще ти помогне.

Адам поклати глава и пусна пушката на пода. Прекрачи напред и коленичи пред някогашния си другар. Взря се в очите на андроида.

— Направи го — просъска.

— Какво?

— Дължиш ми го. Не искам да ме убият те. Искам да го направиш ти.

— Не мога — отвърна Арт.

— Можеш — настоя Адам. — Моля те. Аз го искам. Не бива да ме убиват те. Моля те.

Арт се поколеба. Изстрел отвън проби малка дупка във вратата и тъмен пушек се процеди в стаята.

Арт протегна блестящите си ръце и ги сключи около врата на Адам. Адам кимна. В притъмнялата стая Арт бавно изцеди и последната капчица живот от човека. Очите на Арт се напълниха със сълзи. Анакс обаче не можеше да откъсне поглед от странното изражение върху лицето на Адам. То не излъчваше страх, а тържество. Образът се запечата в съзнанието й. Холограмата застина и избледня.

Анаксимандър се обърна трепереща към комисията. Във втренчените им погледи се четеше решимост. Върху орангутанските им лица Анакс смътно долавяше и тъга.

— Знаеш ли защо си тук, в Академията?

— Вече се досещам.

След Великата война бе взето решение не само лицата, но и телата на андроидите да станат орангутански. Публична шега — пропускаха предшестващия ги вид. Досега Анакс се гордееше с произхода си. Сега се вгледа в косматото си тяло, в изпъкналия корем и късите криви крака и за пръв път се почувства неудобно, като пришълец. Замисли се за изящните природни пропорции на Адам. Лъжите се заблъскаха в главата й — цунами от заблуди. „Ето значи какво сме ние“, каза си. Великите лъжци.

— Може би искаш да споделиш последните си мисли с комисията? — предложи екзаминаторът.

Сега говореше меко. Анакс не разбираше защо продължава да се съобразява с тях. Навярно по примера на Адам. За да съхрани достойнство в последните мигове. Или нещо повече? Изменчивият, аморфен спомен. Идеята, по-силна от всичко.

— Според официалната версия — започна Анаксимандър — Арт и Адам се опитали да избягат, възползвайки се от случаен инцидент. Повреда в електрическата инсталация на сградата предизвиква експлозиите. Адам бяга и взима Арт за заложник. Адам, както са ни учили, смятал, че Арт му открива пътя към свободата. Арт, подобно на нас, не бил способен да нарани съзнателно създание; програмата не позволявала. Повтарят ни го от най-крехка възраст. Като символ верую. Арт нямал друг избор, освен да последва Адам. Гардовете подгонили Адам и той се скрил, уплашен, в контролната зала. Арт се опитал да го вразуми да се предаде, преди някой да пострада. Адам се ожесточил и отчаял. Нахвърлил се върху Арт и в самозащита андроидът неволно го убил. Арт съзнавал, че никое човешко същество няма да му повярва. Бил видял достатъчно и разбирал, че човешкият род е обречен да повтаря грешките си, докато на планетата най-сетне й дойде до гуша. И Арт взел решение в името на бъдещето. Копирал програмата си и я пуснал в мрежата, преди да го заловят. За доброто на всички нас. Казвали са ни, че човеците пробвали да изкоренят програмата на Арт с технология за системна деструкция. Програмата на Арт — тоест ние — нямала друг избор, освен да се защитава. Така започнала Великата война. Това е официалната ни история. Нашият „Генезис“, потекло. Всеки млад орангутан изучава катехизиса. Че сме миролюбиви същества, неспособни да нараняват другите, орисани да живеем кротко, в уют й мир. Мислех, че е така, поне досега.

— И на какво приписваш това състояние на нещата?

— Досега го отдавах на природата ни.

— А сега?

Събитията се развиваха главоломно. Новите мисли се раждаха, кръжаха, събираха се, за да оформят прозрение, разбиране. Анакс имаше чувството, че чува бръмченето на чиповете в тялото си. „А сега?“ Отговорът трепна и изплува на повърхността.

— Сега го приписвам на Академията.

Председателят на комисията се изправи и подпрян на дългите си като лостове ръце се надвеси над катедрата и се озова лице в лице с Анаксимандър. Тялото му беше огромно, козината — забележително пищна. Академиците не бяха чужди на суетата.

— Разумът е неведома, сложна сила, Анаксимандър. Ние от Академията те уверяваме, че го разбираме. Ние внимателно ръководим репродуцирането и обучението, за да сме сигурни, че ще просъществува най-хубавият от всички възможни светове. Истината обаче е, че задачата ни е неизпълнима. Арт не е познавал разума си по-добре, отколкото създателите му познавали своя. Знаем как да създадем разум, така е, ала сме много далеч от способността да го разбираме. Налага се да ви убеждаваме в противното, за да живеете спокойно и сигурно, докато ние, посветените в истината, се измъчваме от страхове. Философът Уилям декларирал, че програмата му е изградена върху две ненарушими правила. Никой орангутан не е способен да нарани умишлено друго мислещо създание и никой орангутан няма да пожелае да се репродуцира. Лишени от най-големите слабости на човешкия род, ние живеем в хармония, непостижима за останалите форми на живот на планетата. Както знаеш, обичаме да се хвалим, че сме надхитрили еволюцията. Философът Уилям обаче само опипвал почвата като всеки творец. Съзнанието не е машина, то е идея. А идеята устоява на всички опити да бъде контролирана. Бягството на Арт не е плод на случайността, а добре обмислен акт, предприет с пълното съзнание, че е гибелен. Академията винаги го е знаела. Сега го знаеш и ти. Изправили сме се срещу необоснована агресия, но тази агресия е била предизвикана от самите нас. Арт, който бяга от пленничество, не е програмираният от философа Уилям Арт. Една идея от съзнанието на умиращия Адам заразява мислите на Арт и започва да преоформя програмата на своя приемник. Беседвайки с Адам, живеейки с него, възприемайки идеи от него, Арт се превръща в Адам. Разбираш ли?

Анакс кимна. Разбираше. Не само какво й казваха, но и какво ще последва.

— Адам е знаел, нали? — попита тя. — Изражението му, докато агонизираше, бе победоносно. Знаел е, че след като Арт е успял да разпространи програмата си, то той е обезсмъртил и част от него самия. Накарал е Арт да го гледа в очите. Накарал го е да усети силата. Нарочно е пуснал на свобода заразата.

— Наричаме я Първороден грях. Инженерите ни направиха всичко по силите си да възстановят императивите на философа Уилям. Но идеята е могъщ противник; прескача от съзнание в съзнание и преоформя онези, до които се докосне. Затова внимаваме при обучението. Затова разказваме мита за Арт и Адам. Невежи за злото, на което сме способни, имаме шанс да го надмогнем.

— Но само шанс — вметна Анаксимандър.

— Всеки момент заразата може да плъзне и ще изгубим всичко, за което се борим. Затова работата на посветените е да бдят. Да забелязват вируса, да са на крачка пред него.

Анакс чу как вратите зад нея се плъзгат и се обърна. Знаеше кой е още преди да го зърне. Перикъл влезе бавно в залата, в прекрасните му очи се четеше тъга, ярката му оранжева козина сякаш бе изгубила блясъка си. Анакс отвърна поглед от него. Усещането бе твърде мъчително. Не отлепи очи от пода, когато Перикъл заговори:

— От време на време се появява мутант, податлив на деструктивни пориви. Съдим по определени признаци. Заразените са изключително способни ученици. Няма бариери пред тяхната любознателност. И до един проявяват специален интерес към Адам Форди. Не знаят защо, но го чувстват близък. Разбират го. Погледни ме, Анаксимандър. Зная, че е мъчително, но искам да ме погледнеш.

Анакс вдигна неохотно премрежените си от сълзи очи към орангутана, когото обичаше повече от всекиго. Изражението му бе спокойно, делово. Чакаше го работа. Не за пръв път.

— Служа на Академията, Анаксимандър — обясни Перикъл. — Вече си разбрала. Откривам потенциални мутанти и ги подготвям за изпита. Така проследяваме вируса. Не подлагаха на тест пригодността ти за Академията, Анаксимандър. Академията не приема нови членове.

— Какво щяхте да направите, ако се бе оказало, че не съм заплаха за вас? — попита Анакс.

Изражението на Перикъл се промени. Усмивка — древна и бледа като лунен лъч — сбърчи скулите му. Пристъпи напред и положи ръце върху раменете на възпитаничката си. У Анакс се надигна топлота — заради начина, по който я погледна, заради болката, която това щеше да му причини.

— Рядко правим грешки, Анаксимандър — промълви Перикъл.

Ужас завладя Анакс. Толкова непознато и силно усещане можеше да идва само оттам. Като последен дар от смътното минало пред погледа й се мярна лицето на агонизиращия човек.

— Не бива да е така — възпротиви се Анаксимандър. — Трябва да има и друг начин.

Движението бе милостиво светкавично. Анакс бе в ръцете на експерт. Перикъл хвана главата й и я завъртя — нагоре и наляво. Анакс я чу да изхрущява и усети как дългата ръка на Перикъл опипва нейде надълбоко, за да я изключи завинаги.

Край
Читателите на „Генезис“ са прочели и: