Бърнард Бекет
Генезис (3)

Втори час

Анакс тихо прекрачи прага, отбягвайки очите на Сок. Погледна към екзаминаторите. Чувстваше се по-напрегната отпреди. А те — и тримата — изглеждаха сякаш изобщо не се бяха помръднали от местата си. Опита се да си представи разговора им.

Председателят на комисията я изчака да заеме мястото си и веднага зададе следващия въпрос. Все едно почивката бе плод на въображението й.

— Какви обстоятелства довеждат до ареста на Адам?

— Подробностите около задържането му са предвидими. Както вече споменах, действията му при спасяването на момичето — по очевидни причини познато в историята като Ева — по-скоро изглеждат спонтанни, отколкото планирани. Както при всеки случай на наложителна екзекуция, записите от кулата от периода преди убийството на Джоузеф са изслушани внимателно и размяната на ролите по време на инцидента събужда подозрение. Експертите, изпратени да огледат морското ограждение, констатират човешка намеса. Проследяват опитите на Адам да осигури храна и вода и макар той да използва открадната регистрационна карта, го поставят под непрекъснато наблюдение. Активират проследяващия му чип и когато на следната нощ се измъква от спалнята, цял карантинен военен взвод тръгва по петите му.

— Не ви ли се струва нелогично технически грамотен човек като Адам да не знае за проследяващия чип? — намеси се изпитващият.

— Спори се много какво е мотивирало действията на Адам в онзи момент. И отново плод на конспиративните теории е предположението, че хората са способни да контролират стриктно събитията. Аз смятам, че ситуацията се усложнява бързо и неочаквано. По онова време Адам е по-скоро един уплашен човек.

Действал е по съвест и изведнъж светът му започва да се разпада с шеметна скорост.

— Романтична интерпретация.

— Напротив — прагматична. Адам е в клопка. Знае, че няма към кого да се обърне, ала е направил своя избор и е отговорен за живота на спасеното момиче. И така, напълно безразсъдно довежда силите за сигурност до пещерата, където тя е скрита, и военните атакуват.

— Какво се случва в пещерата?

— Съмнявам се, че някога ще узнаем със сигурност. На военните строго е заповядано да заловят Адам и Ева живи заради съмнения, че играят роля в по-мащабен заговор. Според официалните документи силите за сигурност са организирали хитра засада. Едва ли е необходимо да обяснявам, че тази версия е изгодна на военните. В противен случай би означавало, че не са подозирали за разклоненията в пещерата и са се втурнали в погрешния тунел. Адам и Ева били в дъното на по-късия, когато чули атакуващите. Адам бил въоръжен с пушката на Джоузеф, която предния ден оставил в пещерата. Останел ли там, щели да го открият. Ужасен, разбира, че е изправен пред избор — да зареже Ева и да се опита да избяга, преди военните да осъзнаят грешката си, или да я вземе със себе си. Наясно бил, че обезсиленото момиче ще го забави, но все пак предпочел втория вариант. От свидетелските показания по делото узнаваме как го молела да я остави. Напразно. Нямали никакъв шанс. Пред входа на пещерата дебнели стражи. Атакуващите скоро осъзнали грешката си и се върнали назад. В пещерата било тъмно, лъчите на фенерите се пречупвали в грапавите стени, а ехото обърквало нападателите. По-късно Адам разказва как останал с впечатление, че го атакуват от двете страни. Както и да е, той зарязал прикритието на скалите и открил стрелба по връщащите се войници. Трупат се грешка след грешка. Никой не помислил доколко е уместно използването на зашеметяващи оръжия в тясната пещера. Стените отразявали шоковите лъчи и нападателите всъщност поразявали партньорите си. Затова пък оръжието на Адам било предназначено да убива. Ето защо загиналите единадесет не са доказателство, както смятат някои, че Адам е обучен в тайни бойни техники от секретно подривно поделение. По-скоро можем да опишем операцията с израза на тогавашните военни: ПНВП — „Положението е нормално, всичко е прецакано.“ Адам и Ева са въдворени в карантинния център; подробните изследвания показват, че и двамата не са податливи на който и да било от познатите видове чумна зараза. Резултатите не са огласени публично, а от публикуваните данни става ясно, че Ева е развила нетипичен имунитет срещу всички, дори и най-вирулентните форми на болестта. Официалните лица уверяват обществеността, че Ева не е и носител на вируса, но резултатите доказват тезата, че чумата все още вилнее отвъд морската бариера. Така започва най-известното дело в историята на Републиката.

— На практика процесът не е необходим — намеси се изпитващият. — Желанието на републиканските власти да разпитат заловените е разбираемо, но нищо не ги задължава да прибегнат до открит процес. Вероятно са се изкушавали да действат при закрити врати с довода, че боравят с класифицирани данни. Както поне един историк посочва, не е било необходимо дори да уведомяват обществеността за инцидента. Решението делото да се води публично е преднамерено. Обяснете ни как се стига дотам.

— Ще насоча вниманието ви към един по-ранен разговор в кулата между Джоузеф и Адам — започна Анаксимандър. — Джоузеф заявява, че според него чумната заплаха вече е отминала. Смятам, че младото поколение по онова време е на същото мнение. Минали са повече от двадесет години от издигането на морското ограждение. Първото поколение на Републиката е следяло по медиите новините за ужасите на Последната война.

Пред очите му е протекла първата биологична атака и последиците от нея. Наблюдавали са зловещите залези и са преживели безкрайните зими на 2031 й 2032 година. Станали са свидетели внезапното затишие; на края на медийната информация, на началото на неизвестността. Живели са със скрити зад маски лица, взрени в защитните ограждения, ужасени, че всеки момент врагът ще се появи на хоризонта. През онези дни дори северният вятър предизвиквал страх — дали не носи спори на предавани по въздушен път болести. В такава обстановка Републиката безпроблемно поддържала структурата си. Хората следвали разпоредбите, понеже живеели заедно, обединени срещу общия враг, срещу общата заплаха. Но времето тече. От страховете остава само спомен. С ужаса се свиква и той охлабва хватката си. Хората започват да си задават въпроси за света отвъд. Други подлагат на съмнение самата Република. Избухват протести, из въздуха се носи недоволство. Само три седмици преди ареста на улицата застрелват жена, опитала се да спаси детето си от ликвидация. И най-важното — отношението към самите лидери е нееднозначно. Републиката обещава, че най-добрите и най-блестящите ще бъдат философи. Обучени в изкуството на мисълта, те ще провеждат мъдра и напредничава политика за доброто на всички. Програмата „Изкуствен интелект“ е огласена с фанфари. Очакванията са бомбастични — ново поколение мислещ робот ще отърве наследниците им от най-досадната работа. Девизът „Вашите деца няма да са работници“ е разтръбен нашироко, ала, както често се случва — колкото по-пламенно е обещанието, толкова по-грандиозен е провалът. През 2068 година загиват тринадесет войници — прототип на екскавационен робот прекарва екипа над миниран контролно-пропускателен пункт. Започва нова програма — налага се моделът на философа Уилям за напредък посредством социализация. Уилям е наясно с ограниченията на мрежите, разчитащи на обратната връзка. Радикалният мислител изобретява нова система, която нарича „хаотична емергенция“. Този модел изисква програмата да се създава в обучителна среда на принципа, наричан днес „каскадна евристика“. През 2073 година първият подобен модел е поставен сред подрастващи от философското съсловие в един от северните детски центрове. В продължение на шест месеца постиженията на робота отразяват огледално напредъка на децата. Андроидът развива елементарни езикови умения и сравнително фина моторика, която му позволява да участва в елементарни игри и дейности. Републиканските медии широко разгласяват успеха, а философската класа е подложена на натиск да изпраща децата си в експерименталния детски център.

— В началото казахте, че Републиката не позволява връзка между родители и деца — вметна екзаминаторът.

— Природата винаги успява да се наложи и през 2068 година е приет закон, по силата на който тази забрана не важи за философската класа. Може би затова някои окачествяват събитието от 2074 като жестока справедливост. Роботът от поколение „хаотична емергенция“ е наречен Еволюция 3. По време на най-обикновена игра на криеница — по ирония на съдбата заснета от камерите като част от рекламна заставка в подкрепа на кандидатурата на философа Уилям за Управляващия съвет — роботът се нахвърля върху съучениците си. Докато деактивират машината, седем деца са убити, а един учител — тежко ранен. Това слага край на изследователската програма и нанася поредния удар върху философската класа и господството й в Републиката. Много историци обичат да подчертават, че Адам е катализатор на провала на Републиката. Истината е, че Републиката вече е в упадък, а съдебният процес е последният опит на философите да предотвратят назрялата революция. Анаксимандър погледна часовника. Изненада се колко бързо са изтекли още тридесет минути. Навлязла в познати води, Анакс бе сигурна, че звучи по-уверено.

— Представихте правдоподобно мотивите на Републиката да съди Адам публично, но очевидно нелепата им тактика по време на процеса все още предизвиква недоумение. Как се объркват толкова фатално?

— С неохота ви давам най-точния поне според мен отговор — просто съдбата им е изиграла лоша шега. Напълно възможно е по мое мнение да си умен и компетентен и въпреки това обстоятелствата да те сломят. Отново се връщам към основната тема. Конспиративната теория е мъртвородена, понеже предполага, че хората държат в ръцете си всички средства за постигане на желания резултат, Процесът се проваля наистина, но не заради лошия замисъл на Републиката. Всъщност, предвид ситуацията, в която са поставени — спад в обществената подкрепа, охлабване на правилата и процедурите, революционни настроения — мисля, че са избрали правилен курс. Понякога обаче и най-точната стратегия се проваля. Философският съвет е изправен пред предизвестен проблем. Още в зародиш Републиката посява семената на собствената си гибел. Първата алинея на Платон, с която започва Републиканската харта, е следната: „Народът се изявява най-пълноценно в рамките на Държавата. Понеже хората са Държавата, а Държавата е народът.“ Основателите на Републиката пренебрегват умишлено индивида и така си затварят очите за елементарната истина. Единственото свързващо звено между отделните личности са идеите. Идеите се променят и разпространяват; хората формират идеите, но и идеите в същата степен преобразуват хората. Основателите на Републиката вярват, че разделяйки децата от родителите и партньорите един от друг, ще сложат край на типичната човешка привързаност и ще я подменят с вярност към държавата. Но настъпват неочаквани обрати. Хората са принудени да живеят в големи еднополови комуни. Хранят се, забавляват се, спят и работят заедно; и общуват. Републиката всъщност създава инкубатор за нови идеи. Макар да контролира информацията, свеждана до знанието на обществото, тя няма власт над начина, по който тази информация се обработва в главите на мъжете и жените. По онова време Платон вече е старец, а Елена е починала. Лейтенантът на Платон — жена на име Аристотел, е поела кормилото. Личните бележки, които си води редовно, показват, че е наясно с ширещите се настроения. Съобщение до Платон, написано четири месеца преди съдебния процес срещу Адам, гласи: „Искаме от хората да поставят държавата над себе си, без да съзнаваме ограниченията на това предписание. И най-плахото животинче роптае, когато пренебрегват потребностите му. Народът вече не вярва в заплахата, надвиснала някога над него; приема като даденост жизнения стандарт, на който се радва. Гражданите са презадоволени и в умовете им се мътят други мисли. В комуните се носят слухове. Макар и невидими, те кръжат и набират сили като живо създание. Хората разговарят за право на избор, за възможности, за свобода. Искат да променят своя свят.“ Думите й ясно показват предизвикателството, пред което е изправен Съветът. Предизвикателство, което не могат да надмогнат, но все пак трябва да опитат. Ще използват процеса, за да размахат друга заплаха пред лицата на хората. Ще изфабрикуват улики, представящи Адам като пионка в далеч по-мащабен заговор. Властите искат да посеят безпокойство, да всеят у хората страх, че чумата се е изродила в по-вирулентна форма, че през защитните ограждения и друг път са прониквали подривни екземпляри. Възнамерявали да внушат, че сред тях вече има хора, дошли отвъд заграждението, и те подготвят мощна инвазия. Накратко — стремят се да върнат хората към онова състояние на несигурност и безпокойство, което благоприятства създаването на Републиката. „Промяната е равнозначна на гибел“, диктум втори. Профилът на Адам го превръщал в идеално средство. Миналото му е белязано от проблеми, слави се като единак, бунтар и индивидуалист. Лидерите объркват гледната точка. Предполагат, че щом олицетворява всичките им страхове, хората също ще се уплашат от него. Недооценяват магнетизма му. Не очакват, че народът ще го превърне в герой. Процесът се излъчва във всички комуни. Надеждите на Съвета се оправдали — процесът влиза под кожата на хората, но мненията им скоро се отклоняват от предвиденото. Не възприемат Адам — красив младеж с очарователна усмивка — като предател. Той разказва на съдиите, че щом зърнал момичето да се носи безпомощно край плаващите експлозиви, си помислил за незнайните си сестри, за любимите жени, с които не може да се среща открито. Казал, че е оставил сърцето да го води, че трябвало да послуша повика. Споменал, че доброто може да се търси само дълбоко в душата и че една нощ в затвора сънувал как Голямата морска бариера рухва във водите. Делото се развивало отчайващо за Съвета. Планирали да го приключат с публична екзекуция, но още през втората седмица си дали сметка, че такъв ход ще предизвика метежи. Съветът сам копаел гроба си, когато на сцената излязъл философът Уилям. Тук ще си позволя да се върна малко назад. Макар Еволюция 3 да завършва пагубно, програмата „Изкуствен интелект“ продължава да се развива, макар и не публично. Много влиятелни личности все още се надяват, че единственото спасение за Републиката е създаването на ново поколение роботи, достатъчно надеждни да изпълняват функциите на работническото и военното съсловие. Според тях само хората в дъното на социалната йерархия имат основания да протестират и следователно стабилно е само общество, в което няма нисши класи. Аристотел, макар и да не прокламира открито тази идеология, е склонна да приеме съображенията й. Преди да обясня какво е мястото на философ Уилям в картината, ще се отклоня към някои технически подробности. В началото (поне до края на двадесети век) индустрията в сферата на изкуствения интелект страда от липса на въображение. Изследователите погрешно приемат, че техните първи компютри са добър функционален модел на мозъка, и упорито програмират мислещи машини. Чак през двайсетте години на нашето хилядолетие, когато инженерите и творците обединяват усилията си, става ясна природата на така наречения емергентен комплекс. „Не можем да програмираме машината да мисли“, е девизът на новаторската компания „Артфинк“, в която Уилям се обучава, „но можем да програмираме машината така, че мисленето да я програмира.“ До момента, когато ще се появят първите работни модели обаче, все още ни дели дълъг път. Първите опити са грубовати и на практика безуспешни. Философът Уилям обаче — гений в областта — постоянствал. По времето на процеса бил сигурен, че е създал нов тип изкуствен интелект, способен да развие истински интерактивен интелект. Проблемът пред Уилям бил, че, както при децата, оформянето му изисквало активна комуникация с човешки същества. Роботът се нуждаел от другар — да го наблюдава, да разговарят и да се учи от него. От четири години философът Уилям тайно „отглеждал“ новия прототип и развитието му надминало и най-смелите очаквания. Уилям обаче се опасявал, че Арт (както го нарекъл и оттук насетне и аз ще използвам шеговитото прозвище) ще спре да прогресира. Философът обяснява страховете си в следната статия:

Макар да създадох Арт, аз не го разбирам. Така най-точно и адекватно мога да опиша резултата от експериментите си. Напредъкът на Арт ме изненадва с всеки изминал ден, но напоследък забелязвам, че изненадите стават по-малко. Поведението на Арт се е стабилизирало в предсказуем модел, в което само по себе си няма нищо тревожно — нали тъкмо това очакваме от подрастващите. Опасявам се обаче, че достигаме тавана твърде бързо. Може би пиша тези редове с предубедеността на прекалено взискателен и горд родител, но съм убеден, че творението ми може да постигне много повече. Проблемът е, че аз — авторът на програмата — съм отговорен и за формирането му. Щом Арт е спрял да ме изненадва, значи несъмнено и аз съм спрял да изненадвам Арт. Той непременно трябва да бъде изложен на външно влияние, преди насочващите и разпределящи механизми да се изключат и да го превърнат в дете, лишено от стимули и с едва мъждукаща любознателност. За съжаление, след инцидента в детския център няма да е никак лесно да се намери подходящ кандидат за процеса.

Философът Уилям следи на екрана как се развива делото срещу Адам и вижда идеалното разрешение на проблема. Уилям се явява пред Съвета и предлага компромисна присъда. Няма да екзекутират Адам, нито ще го хвърлят зад решетките като обикновен затворник. Напротив — ще му дадат шанс да се реабилитира с уникална общественополезна дейност. Ще стане другар на пълен щат на Арт в контролирана и сигурна среда. Поддръжниците на Адам ще приемат присъдата като проява на снизхождение и признание за уникалните му способности. Пред критиците му присъдата ще бъде представена като арест, а възможните рискове — силно преувеличени. Ясно е, че философът Уилям е загрижен не за бъдещето на Републиката, а творението му да разгърне пълния си потенциал, преди той, вече на преклонна възраст, да склопи очи. Адам несъмнено е интелигентен и провокативен младеж — отличен стимул за Арт — и на всичкото отгоре не е в състояние да откаже. Когато обсъжда предложението на философа Уилям, Съветът не се задълбочава особено в естествените последици от програмата „Изкуствен интелект“. Отсъждат според единствен критерий — „дали предложената стълба ще ни измъкне от дупката, в която пропаднахме.“

— Как приел предложението Адам? — прекъсна я изпитващият.

— Ако не се лъжа, с думите: „По-добре е от смъртта“.

Председателят на комисията се изправи рязко, обърна се първо към колегата си вдясно, после към седналия отляво и кимна:

— Вторият час приключи. Предлагам да прекъснем.